Крис Метцен
С кръв и чест (2)

Две
Въпроси без отговори

През отворения прозорец на купола на катедралата се изливаше слънчева светлина. Прашинки прах се извиваха в спираловиден танц, раздвижвани от лекия полъх на вятъра, който проникваше в грандиозната зала. Пред огромния трикрилен прозорец със стъклопис имаше редици от огромни бели свещи. Стъклописът изобразяваше горд и величествен воин. Хиляди дребни цветни стъкълца изграждаха широките черти на мъжа и благородната му осанка. Под сияйния си златен ореол мъжът държи с едната си ръка мощен боен чук, а с другата — книга с кожена подвързия. На корицата й има надпис: „Esarus thar no’Darador“ — „Служим с кръв и чест“.

Тириън Фордринг погледна към цветния образ и усети как духът му се повдига. Коленичил върху красиво гравирания подиум, той смирено наведе глава за молитва. От лявата му страна стояха мирно група навъсени мъже в бели роби. Те бяха духовници — воини жреци — които бяха дошли от региона Нортшир. Благочестивите мъже бяха тук, за да предложат помощ и духовна подкрепа на Тириън в случай на нужда. От дясната му страна стоеше друга група мъже, облечени в блестяща тежка пълна броня. Те бяха Рицари на Сребърната ръка — Паладини. Бляскавите паладини бяха защитниците на Лордерон и Алианса. Те също бяха тук в подкрепа на Тириън, който беше най-новото попълнение в свещения им орден. Пред него имаше широк олтар, който лежеше под огромния стъклопис на прозореца. Слънчевата светлина попадаше точно върху олтара, където друг мъж в роба седеше мълчаливо с огромна книга в скута. Тириън не знаеше кои точно бяха останалите хора в катедралата, които нетърпеливо бърбореха зад него, чакайки церемонията да започне.

Мъжът до олтара вдигна ръка, давайки знак на всички присъстващи да запазят тишина. Тириън притаи дъх. Това беше дългоочакваният момент. Мъжът в робата се изправи и бавно се приближи към коленичилия Тириън. Архиепископът спря до подиума и отвори огромната книга, която държеше. С гръмовен глас Архиепископът зачете:

„Събрали сме се в името на Светлината, за да вдъхнем сили на нашия брат. Чрез милосърдието й той ще се прероди. Чрез властта й той ще просвети народа. Чрез силата й той ще се сражава с мрака. И чрез мъдростта й той ще поведе братята си към вечните дарове на рая.“ След като изрече тези думи, Архиепископът затвори книгата и се обърна към мъжете от ляво. Вълнение обзе Тириън. Пое си дълбоко дъх и се опита да се съсредоточи върху тържествения момент.

„Духовници от Нортшир, ако намирате този мъж за достоен, благословете го“ — каза Архиепископът с тържествен глас. Един от мъжете с бяла роба пристъпи напред, а в ръцете си държеше бродиран тъмносин епитрахил. Той се приближи до подиума и почтително положи благословения епитрахил около врата на Тириън. После потопи пръст в малко шишенце със светено масло и помаза запотеното чело на Тириън.

„В името на Светлината, нека братята ви са излекувани“, прошепна духовникът. После се поклони и се върна на мястото си сред своите хора.

Архиепископът се обърна към мъжете от дясно и отново изрече: „Рицари на Сребърната ръка, ако намирате този мъж за достоен, дайте му благословията си.“

Двама от бронираните мъже пристъпиха гордо напред и застанаха тържествено пред подиума. Единият от тях държеше огромен боен чук за две ръце. Сребърната глава на чука беше инкрустирана със свещени руни, а дръжката беше грижливо обвита в синя кожа. Тириън се възхити от изключителната изработка и красотата на оръжието. Рицарят положи чука върху подиума пред краката на Тириън. После се поклони и се върна на мястото си. Вторият рицар, който носеше чифт раменни брони, пристъпи и погледна Тириън в очите. Той беше Сайдан Датроуен, един от най-близките му приятели. По лицето на рицаря се четеше гордост и вълнение. Тириън се усмихна с благодарност. Видимо овладявайки се, Сайдан постави броните върху раменете на Тириън и изрече с твърд глас: „Със силата на Светлината нека враговете ти погинат.“

Щом изрече това, Сайдан намести броните така, че синият епитрахил да се спуска изпод тях. После отстъпи и се върна при останалите рицари. Сърцето на Тириън биеше лудо. Беше преизпълнен с толкова радост, че едва не се замая. Архиепископът пристъпи напред и постави ръка върху главата на Тириън.

„Изправи се и бъди признат“, каза той.

Тириън се изправи горд от невероятната чест, която му беше оказана. Архиепископът погледна към Тириън и после отново зачете от книгата.

„Ти, Тириън Фордринг, заклеваш ли се да защитаваш честта и кодекса на Ордена на Сребърната ръка?“

„Заклевам се“, отговори искрено Тириън.

„Заклеваш ли се да приемеш милосърдието на Светлината и да разпространяваш мъдростта й сред хората си?“

„Заклевам се.“

„Заклеваш ли се да се бориш със злото под каквато и да е форма и да защитаваш невинните със собствения си живот?“

Тириън преглътна тежко и кимна, казвайки: „С кръвта и честта си, заклевам се“. После издиша, силно развълнуван.

Архиепископът затвори книгата и се върна до средата на олтара. Обърна лице към всички гости и каза:

„Братя… всички, които сте се събрали тук, за да станете свидетели, вдигнете ръце и нека Светлината озари този мъж.“ Всички духовници и рицари вдигнаха десните си ръце и ги насочиха към Тириън. За негова изненада, ръцете им започнаха да светят, излъчвайки златисто сияние. Той реши, че заради вълнението очите му го лъжат. Но, докато гледаше изумено, слънчевата светлина, която се изливаше от тавана, започна да се движи бавно по пода. И като че в отговор на заповедта на събралите се хора, светлината озари Тириън. Почти заслепен от силното сияние, Тириън усети как тялото му се затопля и изпълва с енергия от свещената сила. Божествен огън възпламени всяка частица от тялото му. Той почувства живителната енергия, която изпълни ръцете му — енергията, която можеше да излекува всяка рана и всяка болест. Тириън се замисли дали тази енергия може да изгори и прокълнатите души на мрака. Несъзнателно той потръпна.

Изпълнен с надежда и радост, Тириън коленичи и хвана мощния чук — символа на святото си признание. Сълзи от радост се стекоха по лицето му и той вдигна очи към Архиепископа, който му се усмихна топло.

„Стани, Тириън Фордринг, паладин и закрилник на Лордерон. Добре дошъл в Ордена на Сребърната ръка.“

Изведнъж избухнаха възторжени викове. От високите балкони прозвучаха тромпети, а радостната какофония отекна в огромната Катедрала на Светлината.

* * *

Тириън се стресна и се събуди. През прозореца влизаше звукът от весел детски смях. Навън се чуваха познатите шумове от търговските срещи, които се провеждаха с крепостта Марденхолд. Той си беше у дома, в собственото си легло. Тириън поклати замаяната си глава, чудейки се колко време е спал. Чаршафите му бяха подгизнали от пот, а тялото му намирисваше така, сякаш не се беше къпал от седмица. Главата му пулсираше толкова силно, като че ли щеше всеки миг да се пръсне. Той въздъхна тежко и си спомни, че е било само сън. Опита се да си спомни подробности от съня си, но заради неспирното туптене в главата си успя да възстанови само откъслечни моменти: мъж в роба, блестящ чук, зъл орк… Зъл орк? Предположи, че е сънувал посвещението си за паладин, но на онази прекрасна церемония със сигурност нямаше орки. Лека-полека в съзнанието му започнаха да изплуват още образи. Имаше битка между него и орка… и той самият беше загубил. Глупости, помисли си той. Тириън реши, че с възрастта сънищата му стават все по-невероятни.

Повдигна глава от запотената възглавница и опита да стане от леглото. Прониза го разкъсваща болка и той се задъха. Отметна одеялото и видя, че тялото му от гърдите надолу е превързано. Навсякъде имаше натъртвания и леки наранявания. С изненада откри, че ръката му също е превързана. Обезумял, той се опита да си припомни какво се беше случило. Наистина ли се бе сражавал с орк? По някаква странна причина паметта му беше смътна и слаба. Лицето му се изкриви от болка, докато с мъка ставаше от леглото. Наметна се с халат и се запъти към дневната в личната си квартира.

Младата му съпруга, Карандра, седеше тихо в големия плюшен стол до прозореца с ръкоделие в ръцете. Щом го видя, тя захвърли бродерията си и се затича да го посрещне. Прегърна го нежно, внимавайки да не го притиска твърде силно.

— Благодаря на Светлината, че се събуди — каза тя.

По нежните й младежки черти бяха изписани едновременно облекчение и загриженост. Сините й очи, както винаги, сякаш виждаха през него. Той се усмихна и я целуна нежно по челото. Сигурно за хиляден път се възхити от красотата й.

— Започвах да се чудя дали няма да проспиш половината година — каза тя.

Веждите му се извиха въпросително, докато докосваше меката й златиста коса.

— Какво искаш да кажеш? От колко време спя? — попита той.

— Почти четири дни — отвърна тя.

Тириън примигна изумен.

— Четири дни — промърмори сам на себе си.

Това обяснява смътните спомени, помисли си той.

— Карандра, какво се е случило с мен? Защо съм спал толкова дълго?

Тя сви рамене и леко поклати глава.

— Не сме сигурни какво е станало — отвърна тя. — Сутринта тръгна на лов и се забави с часове. И понеже никога досега не се бе случвало, се притесних да не би да се е случило нещо лошо. Затова изпратих Ардън да те потърси.

Тириън се усмихна. Ардън беше капитан на крепостната стража и може би най-верният му приятел. Трябваше да се досети, че Ардън е тръгнал да го търси. Карандра продължи:

— Той тъкмо тръгваше, когато те видя на гърба на Мирадор. Каза, че си бил в безсъзнание и си бил вързан за седлото с юздите.

Тириън се хвана за главата с двете си ръце.

— Вързан за седлото? В това няма никаква логика — каза уморено той.

Тя постави хладната си ръка върху челото му, за да го успокои.

— Имаш счупени ребра и ръката ти е тежко ранена. Уплашихме се, че може да си бил нападнат от подивяла мечка. Бартилас се погрижи за раните ти веднага, щом Ардън те доведе тук.

Тириън се отпусна тежко в стола й. Бартилас? Бартилас се е погрижил за раните му? Младежът съвсем наскоро беше посветен като паладин и Тириън се изненада да чуе, че толкова бързо е развил силите си. Понякога арогантен, но отдаден, Бартилас беше назначен като заместник на Тириън — приемник Лорд Паладин на Хартглен. Тириън беше запознал младия паладин с правилата на Свещения Орден и го беше инструктирал според протоколите на политическата арена. Въпреки че се радваше, че младежът е успял да го излекува, Тириън имаше по-важни неща, които да обмисли. Наистина ли се беше сражавал с орка?

Карандра коленичи до него.

— Лечението на Бартилас ти се отрази тежко, а него го изтощи напълно. Докато спеше, няколко пъти бълнуваше — продължи тя.

Той я погледна въпросително.

— И?

— Ами — започна тя със загрижен поглед, — бълнуваше нещо за орки, Тириън. Казваше, че в Хартглен има орки.

Той се облегна изтощено в стола. Спомените от страшната среща бързо нахлуха в главата му. Битката е била истинска. Той погледна жена си в кристално-сините очи и кимна тъжно.

— Наистина беше орк — каза той.

Карандра зяпна и се отпусна върху краката си.

— Светлината да ни пази — промълви тя.

Точно тогава вратата се отвори с трясък и вътре се втурна с подскоци петгодишният Таелан.

— Татко! Татко! — развика се той и се затича към родителите си.

Карандра се изправи, а Таелан се хвърли в скута на баща си. Тириън изохка, когато малкото момче се притисна в ранената му гръд.

— Таелан, момчето ми, как си? — попита той, прегръщайки го силно.

Таелан засия и се усмихна срамежливо, свивайки рамене.

— Слуша ли майка си?

Таелан кимна въодушевено.

— Доста е изпълнителен понякога — гръмна силният глас на Ардън откъм входната врата. — Но е неконтролируем като баща си.

Карандра се усмихна топло на верния страж, който влизаше в стаята.

— Надявам се, че не ви притеснявам. Видях, че Таелан се е затичал насам като бесен огър и реших да го настигна, преди да те е събудил, Тириън. Явно напразно съм се притеснил.

Тириън изохка, докато се изправяше се с Таелан в ръце и пристъпи да поздрави стария си приятел. Двамата сърдечно си стиснаха ръцете.

— Карандра ми каза, че трябва да ти благодаря, задето си ме довел в крепостта. Честно да си призная, Ардън, ако оставях по една златна монета всеки път, когато си ме измъквал от беда…

— Глупости. Просто доведох коня ти. Ако трябва да благодариш на някого, това е Бартилас. Напълно се изтощи, докато се опитваше да те излекува. Добре са те ступали, стари друже. И все пак се радвам да те видя отново сред живите. Известно време бяхме доста поуплашени.

— Знам — каза Тириън. — Трябва веднага да обсъдим нещо.

Ардън кимна и погледна настрани към Таелан и Карандра. Улавяйки намека на капитана, Карандра взе Таелан от ръцете на Тириън и каза:

— Оставям ви насаме, тогава. Имате да подготвяте някакъв план, а този малкият има нужда от следобедна дрямка.

Тя целуна детето по бузата. Таелан, скимтейки недоволно, се опита да се освободи от ръцете на майка си. Карандра се засмя леко.

— Същият като баща си.

Тириън и Ардън също се усмихнаха, а тя тръгна към вратата.

— Ще се видим по-късно, синко — каза Тириън, гледайки ги как излизат.

Щом останаха насаме, той се обърна към Ардън със загрижен поглед.

— Беше орк, Ардън. Със сигурност е още жив. Доколкото можах да разбера, той е сам. И, докато узнаем повече, искам това да си остане между нас и който още е присъствал на завръщането ми. Не желая да хвърлям в паника целия регион особено ако е било единичен случай.

Ардън видимо силно стисна зъби.

— Това вече може да е проблем, милорд. С Бартилас бяхме до теб, докато спеше. И двамата чухме брътвежите за орка — каза той.

Тириън се намръщи, а Ардън продължи:

— Познаваш Бартилас колкото и аз. Щом чу думата „орк“, изхвърча разярен и започна да свиква целия полк, за да прочисти района от зверовете. Трябваше да седна отгоре му, за да го спра и успокоя.

— Оценявам ентусиазма на младежа, но тази негова страст може да се окаже проблем — каза огорчено Тириън.

— Това е меко казано — добави Ардън и се усмихна.

И двамата мъже отдавна знаеха за почти фанатичното желание на Бартилас да се бие с орки. Родителите му бяха убити от орки по време на войната и той бе останал травмирано и неутешимо сираче. Решен да се бори със злото на орките докато е жив, Бартилас се беше отдал на усилени тренировки и обучение. Но, за съжаление, младежът беше посветен като паладин едва след края на войната. Въпреки тренировките и подготовката си, Бартилас се измъчваше, че не е получил шанс да отмъсти за родителите си. Освен това той смяташе, че единственият начин да заслужи уважението на висшестоящите е да изцапа ръцете си с кръв в битка, както бяха сторили те по време на войната. Бартилас мечтаеше да стане велик герой и да отмъсти на съществата, които му бяха отнели семейството.

Въпреки че съчувстваше на младия паладин, Тириън знаеше, че този начин на мислене може да се окаже пагубен.

— Съмнявам се, че е премълчал за пристигането ми, особено след като е видял раните ми. Колко души знаят за това, Ардън? — попита загрижено Тириън.

— През последните няколко дни из крепостта се носят всякакви слухове. Аз поне чух какво ли не — от внезапно нападение на група орки до цяла организирана армия, готвеща ново нашествие. Знаеш как е. Хората се ужасяват от мисълта за завръщането на Ордата. А Бартилас пък се притеснява, че няма да може да ги победи съвсем сам, в случай че се появят — обясни Ардън.

Тириън го потупа насърчително по рамото.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам — каза искрено Тириън.

— Свикай съветниците ми. Трябва да обсъдим това с тях.

Ардън се поклони и се обърна към вратата. Тириън се прокашля.

— Ардън — каза тихо той. — Едно последно нещо…

Ардън спря на място и застина.

— Видя в какво състояние бях, когато ме откри, нали?

— Да — отвърна Ардън.

— Няма как да съм се вързал сам за Мирадор и да съм се добрал до тук.

— Не, милорд. Няма начин.

— И не видя никого покрай мен? Никой, който е можел да ми помогне, да доведе коня ми?

— Не, милорд. Нямаше никого. Дори по-късно излязох, за да потърся следи, но нищо не открих. Някой със сигурност те е вързал за коня, но, кълна се, нямам представа кой е бил — довърши Ардън.

Тириън кимна и му даде знак да си върви.

Останал сам, Тириън се замисли кой би могъл да е спасителят му. Доколкото знаеше, единствените двама души в гората онази сутрин бяха той самият и оркът. Така че Тириън всъщност се чудеше дали оркът не го е спасил. Опитът му с орките го караше да отхвърли идеята. Тези зверове не разбираха от чест. От това, което беше виждал с очите си, те никога не биха изневерили на природата си, за да покажат милост към друго същество, още по-малко към омразен враг. И все пак, въпреки убежденията си, инстинктите на Тириън му казваха, че наистина е бил оркът.

* * *

В залата на съвета трепкаха свещи. В средата имаше голяма дъбова маса, покрита с огромна карта, която описваше най-подробно земите на Хартглен. Около масата седяха шестима мъже, които разговаряха помежду си. Начело на масата беше Тириън, който тихо се взираше в тази част на картата, която показваше горите около изоставената кула. Погълнат от мислите си, Тириън не проявяваше интерес към общите приказки на съветниците. Той не можеше да се отърси от натрапчивия въпрос — кой го бе спасил и довел коня му до дома? Ясно си спомняше, че оркът го поздрави, когато получи възможност да се съвземе по време на битката им. Може би все пак звярът имаше някакво чувство за чест. Не, трябва да е станала някаква грешка, помисли си Тириън. Орките бяха зли и диви. Те нямаха обноски и не проявяваха състрадание, напомни си той. Но все пак сърцето му казваше, че оркът го е спасил.

Мислите му бяха прекъснати от отварянето на вратата, през която влезе висок и слаб млад мъж. Сияещ в сребърната си броня и с тъмнозелена мантия, спускаща се зад гърба му, Бартилас изглеждаше като истински паладин. Въпреки че беше почти трийсет години по-млад от Тириън, Бартилас почиташе клетвата си на рицар на Сребърната ръка толкова всеотдайно, колкото и по-възрастния паладин. Както винаги, Бартилас вървеше изискано, едва забелязвайки присъствието на другите мъже в стаята. Рязко и някак високомерно, Бартилас рядко обръщаше внимание на някой, който не е благословен от Светлината.

Тириън се изправи и поздрави младия мъж.

— Поздрави, Бартилас. Благодаря ти, че си ме излекувал. Ако не беше ти, сигурно щях да съм на път да се слея със Светлината — каза Тириън, докосвайки все още натъртените си ребра.

Въпреки че раните му бяха напълно заздравели, тялото му още беше слабо. Бартилас поклати небрежно глава и отвърна на поздрава на Тириън.

— Няма нищо, милорд. Постъпих така, както и Вие щяхте да направите, ако бях на Вашето място. Много ми се искаше аз да съм този, който е трябвало да се изправи срещу орка. Ако бяха аз, главата му сега щеше да украсява стените на крепостта.

Тириън забеляза някои от съветниците да си разменят въпросителни погледи. Както обикновено, ентусиазмът на младия паладин граничеше с наглост. Тириън се усмихна спокойно на младежа.

— С което, разбира се — продължи Бартилас, — не искам да кажа, че Вие не сте могли да надвиете звяра, милорд.

— Е, сигурен съм, че ти поне щеше да всееш у него страх от Алианса, Бартилас. Но при всички положения, засега не желая никой от вас да обсъжда този въпрос с никого. Предпочитам да не тревожим хората, преди да разберем с какво всъщност си имаме работа — каза Тириън.

Бартилас едва не се задави.

— Милорд, моето уважение, да не би да предлагате просто да си стоим, докато врагът дебне свободно из земите ни? Трябва незабавно да прочистим горите! Всяка загубена секунда може да даде достатъчно време на орките да…

Тириън го прекъсна:

— Мислиш, че там има много орки, така ли, Бартилас? Аз бях там и не видях други. Няма да мобилизирам войската, докато не потвърдим фактите. Сега не е време да скачаме на бой със сенки. Трябва да запазим спокойствие и да бъдем нащрек.

— Бой със сенки? Оркски сили някак са проникнали в земите ни, един от тях Ви пребива, а Вие искате да запазим спокойствие? Това е лудост!

Някои от съветниците ахнаха от дързостта на младежа, но Бартилас продължи с неукротима сила.

— Трябва да мобилизираме бойна група веднага!

Тириън стисна юмруци и се опита да овладее тона си. Съветниците, които мълчаха по време на разгорещения разговор, изглеждаха възмутени от неуважителното поведение на Бартилас.

— Внимавай как ми говориш, момко! Все още управлявам този регион и като паладин съм твой пряк началник. И докато съм такъв, ще действаме така, както аз сметна за правилно. Ти ще се подчиняваш и ще останеш в крепостта, докато не наредя нещо друго. Ясен ли съм? — изрева Тириън.

Бартилас стоеше бесен до него.

— Надявам се и се моля на Светлината, милорд да не е прекалено потресен от неотдавнашното си преживяване, за да се страхува да изпълни очевидния си дълг.

— Това беше достатъчно, Бартилас! Отиде твърде далеч! — извика един от съветниците.

Изпълнен с гняв, Тириън пристъпи към младия паладин и го погледна право в очите.

— Сега може да напуснеш залата — каза му той.

Бартилас преглътна яда си, окопити се и видимо се успокои.

— Разбира се, милорд — отвърна той със сдържан тон. — Ще очаквам заповедите Ви.

После се поклони и излезе от стаята.

— Да, сигурен съм в това — каза сурово Тириън.

Всички си отдъхнаха, когато напрежението в стаята утихна. Тириън уморено потърка очи и седна на мястото си. Един от съветниците се обади:

— Милорд, той е нетактичен, но по сърце е добър човек. Сигурен съм, че не е искал да…

— Знам какъв е. И знам какво искаше да каже. Бартилас винаги се е поддавал на емоциите си. Те са това, което го прави изключителен паладин. Но, от друга страна, те му и пречат в подобни деликатни ситуации — отсече Тириън.

Той се почувства уморен като наистина стар човек.

— Когато се успокои, ще разбере. Винаги го прави.

— Но, милорд, ами ако е прав? Ами ако наистина има повече орки, които ни дебнат, а ние си стоим безучастно? — попита съветникът.

Тириън посочи с пръст мястото на картата, където се намираше изоставената кула.

— В никакъв случай няма да стоя безучастно, стари друже. Сам ще се погрижа за това.

Преди да получат възможност да продължат спора, той стана и тръгна към вратата, оставяйки съветниците да се споглеждат объркани.

— А при малката вероятност той да се окаже прав… дано Светлината да е на помощ на всички ни.

По-късно вечерта, Тириън седеше сам в просторната дневна на крепостта. Храната в чинията му беше изстинала и той небрежно я бодеше с вилицата си. Отново се беше замислил за орка. Наистина ли беше възможно той да е спасил живота му? Трябваше скоро да разбере. Ако Бартилас беше прав, всичко онова, за което се беше трудил, можеше много бързо да се срине.

Зад гърба си чу тихо трополене на малки крачета. Обърна се и видя сънливия Таелан да се появява от съседната стая.

— Не трябва ли да си в леглото, момчето ми? — попита той.

Таелан се покатери в скута му и радостно се загледа в него. Тириън се усмихна на сина си, мислейки колко много прилича на майка си. Песъчливорусата коса, големите сини очи… Наистина е красиво и невинно момче, помисли си Тириън.

— Зелените хора пак ли са тук, татко? — попита Таелан.

Тириън кимна и разроши косата му.

— Да, но ти не трябва да се тревожиш за това, сине. Тук, в крепостта, си на безопасно място.

— Ще се биеш ли със зелените хора, татко? — продължи детето.

Тириън сбърчи чело.

— Още не знам, сине. Още не знам.