Моника Пец
Седем дни сами (56)

56

Юдит не се появи на чаената закуска, отсъстваше и на всекидневния постен обяд, на разходката с лодка по живописната река Алтмюл, нямаше я и на вечеря. Носеше се като призрак из замъка. Появяваше се ту тук, ту там и никога в близост до Каролине. Половината литър ахенкирхнер и вечерния сок тя отнесе в стаята си.

— Дай й време — каза Ева.

Каролине отпрати Филип. Той трябваше да изчака до прощалната вечеря. Едва тогава беше разрешено посещението на гостите. Поне Юдит да беше крещяла, спорела, ревала. Тя страдаше мълчаливо. И самотно. Нямаше я цялата сряда. Нямаше я и в четвъртък сутринта. След като и на излета по Алтмюл бяха само четирите, Каролине се качи неохотно в автобуса, който днес щеше да закара групата до едни камъни с древни отпечатъци. На шестия ден беше вдигната забраната за твърда храна за участниците. Никой вече не трябваше да се страхува, че при сблъсък с външния свят ще се поддаде на най-хубавите кулинарни изкушения.

Целта на гостите на замъка беше една огромна, сивкава каменна падина. Морето, което преди 150 милиона години е покривало Алтмюлтал, още в древността е било пресушено. От кораловите рифове се бяха образували скали и варовик. Сега туристите можеха да хвърлят един поглед към геологията и да потърсят отпечатъци в собственоръчно избити от каменоломната плочи.

— Кажете все пак нещо — подкани приятелките си Каролине.

Сцената с Филип се беше разиграла предишния ден, а още никоя от приятелките не беше излязла със становище. Те усърдно се занимаваха с каменните си плочи, надявайки се да отнесат у дома някаква находка. В античността в каменните кариери са работели робите. Но след монотонните дни, прекарани в замъка, чукането на камъни представляваше добре дошло разнообразие. И добър метод да освободят вътрешното напрежение. Снабдени със защитни ръкавици и очила, каменоделско длето и кофа, приятелките с най-голямо усърдие търсеха следи от живи същества, които преди милиони години са били херметизирани във варовикова утайка и са надживели времето. Каролине се чувстваше объркана. Предполагаше, че на Юдит ще й е тежко. Но реакцията на приятелките й я изненада.

— Кажете нещо най-накрая — повтори гневно Каролине.

Ева изостави изтощителната си работа.

— Какво да кажем?

— Как можеш да вярваш на Филип? — попита Каролине.

И понеже никоя от приятелките не поемаше, тя продължи:

— Забрави ли какво ти причини той? Как може да си толкова глупава, че да приемеш отново един хроничен кръшкач? Кой ти каза, че втория път ще бъде по-добре? Колко време ще мине, докато ти изневери отново? Мислехме те за по-умна.

Из каменоломната се разнесе гръмогласен смях. Хаген Зайфритц беше вдигнал чука над главата си и показваше как е застанал пред вратата на килера с метлите с гола щека. Групата се засмя. Само семейство Айзерман поклати глава. Не виждаха какво й е смешното на една сцена, в която двама възрастни съпрузи се държат като петнайсетгодишни пубери.

— Ти отговори ли си на всички тези въпроси? — осведоми се Ева.

Естел обгърна покровителствено раменете на Каролине.

— Всички вършим глупости понякога. Но нали затова са приятелките? Да прощаваме всяка глупост. После настъпва световен мир.

Каролине запристъпва нерешително от крак на крак. През изминалите дни безброй пъти си бе представяла как ще протече разговорът. Предвидила бе всякакви постановки. Но не и случай, в който приятелките й ще останат безмълвни.

— Ти какво очакваше? Че ще скъсаме с теб? — попита Ева. — Преживяхме сватби, изневери, житейски кризи, разтрогнати бракове, смъртни случаи. Преживяхме трийсет и пет любовни афери на Кики. Все ще понесем и това, че отново искаш да си с Филип — каза Ева и отново се върна към работата си.

Топло чувство обгърна Каролине. Приятелките й бяха невероятни. Никоя от тях не разбираше защо тя се събра с Филип. Но бяха до нея. Без думи и недвусмислено. Може би имаха право. Нямаше какво толкова да се говори: търсенето на отпечатъци беше най-умното, което можеше да се направи в ситуация като тази.

Каролине коленичи. Най-напред повдигна внимателно варовиковата плоча, после с чука и длетото внимателно остърга напластяванията и провери какво се е отпечатало. Тя имаше твърде много енергия и удари толкова силно по плочата, че се разхвърчаха каменни отломъци.

— Стойте на разстояние един от друг — извика Фалк, който лично придружаваше групата до кариерата. — Трябва да спазвате безопасно разстояние.

Не за първи път през последния месец Каролине надмина целта си. Беше забавно.

— Намерих нещо — извика възторжено Естел.

Другите се приближиха. Всеки камък разказваше собствената си история. Този тук напомняше съвсем бегло за морски лилии, амонити и остатъци от черупки, които щяха да стоят чудесно във витрините.

— Прилича на моя троен пръстен от „Картие“ — дивеше се Естел на завъртяната на охлюв форма, която бе преживяла вековете в камъка.

Фалк дойде, за да си каже експертното мнение за малката находка.

— Това е копролит — обясни той.

Естел беше горда, че е открила нещо забележително с такова помпозно име.

— Копролитите — продължи Фалк — са екскременти на древни животни, вкаменено ако.

Долната челюст на Естел увисна.

„Онзи, който се подлага на лечебно гладуване, трябва да е готов да опознае нуждите на собственото си тяло“, беше й обяснила нейната своеобразна приятелка, квадратната дама. Но малко се прекаляваше по темата.

— Ще му намеря почетно място у нас — обеща Естел. — В тоалетната за гости.

Копаенето, риненето и цепенето на плочи беше изтощително. Каролине се зарадва на почивката и половината литър ахенкирхнер, който на открито беше особено вкусен. Тъкмо бяха свикнали с въздържанието, и трябваше да приключат с него. Малко й стана тъжно, че скоро ще напуснат идиличната долина. Тук отгоре се откриваше величествена гледка към бароковия епископски град Айхщет и към Алтмюл, което се виеше около блестящо белия замък Вилибалд. Църковните кули, които стърчаха навсякъде, показваха колко дълбоко бе навлязъл католицизмът в този район. Някъде там долу, сред бароковите бюргерски къщи обикаляше Филип. Ахенкирх му предлагаше твърде малко разнообразие и той си беше наел хотелска стая в Айхщет. Каролине щеше да го види отново на прощалната вечеря. Дотогава не желаеше никакви контакти. Всяко нещо с времето си.

— Ще се съберете ли отново да живеете заедно? — попита Кики, сякаш прочела мислите й.

— Ще го давам по-спокойно — рече Каролине. — Няма да пришпорвам нещата. Всичко е още твърде прясно.

На хоризонта се появи всекидневието. И проблемът, който упорито се подритваше в Ахенкирх. Каролине трябваше да си отговори на въпроса как вижда занапред бъдещето си с Филип.

— И аз нямам представа как ще се развият нещата с Макс — додаде Кики, когато приятелката й не й отговори. Очевидно не само Каролине щеше да размишлява на връщане към Кьолн.

— Можем да удължим престоя си тук, а? — предложи Ева. — Четиринайсет дни пости е още по-добре от седем дни пости. Особено ако ще прекарам тези четиринайсет дни без майка си.

— Косата, миглите, ноктите, тях можете да ми ги удължите — отби ужасено предложението Естел. — Но за удължаване на постенето не съм навита.

— Само за два дни се сдобих с цяло село потенциални бащи — изохка Ева.

— За какво са приятелките? — каза Каролине. — Четири очи виждат по-добре от две.

— Да не говорим за осем — потвърди Кики и вдигна своята ръка и ръчичката на Грета.

— Най-систематично ще претършуваме селото.