Моника Пец
Седем дни сами (44)

44

Макс не дойде в четири. Нито в пет. Нито в шест. Когато в осем и половина вечерта него още го нямаше, на Кики й хрумна нещо. „Само можеш да си щастлива с Макс“, казваха всички. Но Кики беше само уморена. От тежкото раждане, от омаломощаващото бездействие и безсънните нощи, от двойния товар, от тревогите за бъдещето, от разрива в семейството на свекъра и свекървата й. Дойде й в повече. Трябваше да промени живота си. Сега. Щеше да започне да запълва най-спешните дупки. Първата беше стомахът й.

Кики внимателно почука на вратата на кухнята, зад която се чуваха весели гласове и един мек бас. Тобиас отвори. На главата си носеше глуповата конусовидна шапчица с номер двайсет и пет на нея, от раменете му висеше полонеза. Вместо яркото неоново осветление, характерно за кухненските помещения, между тенджерите светеха пъстри лампиони. Тук се бе събрал целият обслужващ персонал, който иначе сновеше по коридорите, за да направи престоя на гостите колкото се може по-приятен. Камериерките, чистачките, квадратната дама, счетоводството. Дори Емерих беше тук. Персоналът на замъка-хотел празнуваше.

— Може ли чаша портокалов сок? — попита храбро Кики. — И една филия хляб. Със сирене. Обезмаслено сирене. Няколко репички и един домат.

— Сигурна ли сте? — попита Тобиас.

Зад него се струпаха хора, които се поклащаха в такт с музиката, и напрегнато очакваха отговора й. Кики нямаше какво толкова да мисли:

— Днес приключвам с постенето. Калориите утешават.

Тобиас я прегърна безмълвно през раменете и я побутна към бюфета: хляб с франконски салам и прясно опушена риба със сурова гарнитура. Някой донесе няколко бутилки вино. Това беше Фалк. Жалко. Кики разбираше, че трябва да изпълни решението си. Тук и сега.

Главният теоретик махна с ръка, преди тя да успее да каже нещо.

— Ако при записването си ми бяхте казали, че имате бебе, непременно щях да ви разубедя от постенето.

Ама че ужас: очите на Кики отново се напълниха със сълзи.

— Подкрепете се — каза Фалк. — Но не прекалявайте. Не бива да претоварвате стомаха си.

Кики винаги се чувстваше фатално привързана към персонала. Още едно доказателство, че кухнята е най-доброто място за създаване на контакти с другите. Само след половин час тя си говореше на „ти“ и с последния градинар, пееше в дует с камериерките и пиеше с побратимите на Тобиас. За съжаление една глътка червено вино бе достатъчна да размъти главата й. Кики се радваше, че Фалк се е оттеглил.

— Радвайте се, че скоро ще си тръгнете — буботеше Емерих. — Тук е твърде тихо за хора на моята възраст. Няма хубави жени, а когато излезеш, не знаеш как ще се прибереш.

— Онази Роберта е блокирала мотопеда му — обясни Тобиас.

— Казва, че съм бил твърде болен, за да работя. За празнуване нищо не е споменала — продължи Емерих. — Но аз имам приятели.

Квадратната дама го издърпа на дансинга. Емерих затанцува между шкафа с провизиите и печката, сервитьорката пляскаше в ритъм, камериерките пееха в хор.

Кики беше щастлива. Вечерята надмина и най-смелите й очаквания. Простият комат хляб със сирене и чепка грозде й се усладиха невероятно. Също както и втората глътка червено вино. Приятна мъгла обгърна тавата й и покри чувството за провал.

Емерих се заклати на дансинга и на нея й се прииска и тя да отиде. Това, което другите правеха, отдавна можеше да го прави и Кики. Да поклаща сладострастно бедра, да движи ръце над главата си, да танцува, да се движи, само тя, басите, музиката, ритъмът, потта по кожата й. Да забрави всичко, всички грижи. Сега разбра какво й е липсвало през последните месеци: тя самата. В детската консултация тя беше „майката на Грета“, в семейството на Макс — „нежелано ново попълнение“, в „Кафе на крак“ беше заменима. Тук в кухнята тя бе просто Кики. Беше претъпкано. Без да забележи, тя се оказа до Тобиас. Погледът му я обгръщаше, държеше я, притегляше я, движенията се размиваха. Тобиас сложи ръка на бедрото й и тя не се отдръпна. Музиката стана по-бавна, пияната й глава клюмна върху рамото на Тобиас, ръката му се плъзна под блузата й. Беше хубаво. Толкова хубаво. Докато не светнаха ярките лампи в кухнята. На вратата стоеше Беа.

— Търся госпожа Егерс — каза глухо тя.

Зад нея в тъмното се открои още един силует. Това беше Макс.

— Ела да танцуваме — прошепна Кики и хвана ръцете му. Изобщо не се чувстваше виновна.

— На това ли му казваш лечебно гладуване? — дръпна се Макс. Гласът му прозвуча грубо.

— Защо не? — отвърна закачливо Кики, обви ръце около него и го повлече към импровизирания дансинг. Увеси се на Макс като на спасителна шамандура. Само дето шамандурата беше в лошо настроение.

— Винаги съм бил на твоя страна. Дори за сметка на родителите си.

Краката й се подкосиха. Тъкмо се беше почувствала добре. Макс се появи и ето, отрицателните вибрации я застигнаха. Това ужасно чувство, че постоянно стъпва накриво.

— Мразя хората, които се оправдават с мен — рече Кики.

Едва след реакцията му забеляза, че в случая Макс не просто мрънкаше.

— Само той ли е?

— Как така само? Кой?

— Онзи мъж?

Кики се обърна към Тобиас, който демонстративно гледаше в друга посока.

— Нали не мислиш… това не беше нищо. Абсолютно нищо.

— Ако това е нищо, то не бих искал да знам кое е нещо.

— Само танцувах.

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

— … също и с Емерих — добави Кики.

Старецът показваше, че още се държи на еластичните си крака. С бавното си темпо.

— Кики, за никого не е тайна.

Цял следобед тя усещаше, че нещо тегне във въздуха. Предполагаше, че причината е разривът с родителите му. Кики спря.

— За какво говориш?

— Знаеш ли какво ми каза Ванеса: намира, че е вълнуващо да се грижа за чуждо дете.

Кики съвсем се обърка:

— За какво чуждо дете се грижиш?

— За Грета.

Кики се сви. Моментално изтрезня. Сега разбираше защо Макс беше толкова нервен и дръпнат в „Дивата патица“. Било е заради Грета. Заради нея е било.

— Сега Ванеса е с Роман — продължи Макс, — дясната ръка на баща ми. Казал й е под клетва за мълчание, че е имало нещо между вас. Малко преди пилигримското пътуване.

Кики се досещаше откъде може да е тръгнало всичко. Тайната поща работеше безотказно. Сигурно целият бранш вече знаеше.

— Всички говорят за това — възмущаваше се Макс. — Дори родителите ми са чули.

— Що за глупости — опита да се измъкне Кики.

Явно не беше много убедителна.

— Има ли нещо вярно? — настояваше Макс.

Кики изстена. Купонът беше свършил. Без съмнение.