Лаура Ескивел
Като гореща вода за шоколад (7)

Глава седма
Юли

Супа от бича опашка

/Калдо де колита де рес/

 

Продукти:

2 бичи опашки

1 глава лук

2 скилидки чесън

4 домата

1/4 кг зелен фасул

2 картофа

4 чушки моритас

Начин на приготвяне:

Нарязаните на парчета бичи опашки се слагат да се варят в тенджера заедно с резен лук, скилидка чесън, сол и пипер на вкус. Редно е да се сипе малко повече вода, отколкото обикновено употребяваме за готвене, тъй като ще правим супа. А една добра супа, която си струва да се опита, трябва да съдържа достатъчно вода, без да е водниста.

Супите могат да излекуват всякаква болест, физическа или психическа — такова поне беше мнението на Ченча, а и на Тита, въпреки че напоследък тя съвсем не им бе отдавала заслужено внимание. Сега обаче трябваше да го приеме за истина.

Преди три месеца, след като опита една лъжица от супата, която Ченча бе направила и донесе в дома на доктор Браун, Тита почувства как съзнанието й се проясни.

Седеше до прозореца и наблюдаваше отвисоко Алекс, сина на Джон, който тичаше подир гълъбите на двора.

Чу стъпките на Джон да приближават по стълбите, очакваше с нетърпение обичайното му посещение. Думите на Джон бяха единствената й връзка със света. Само ако можеше да говори, да му каже колко много държи на неговото присъствие и на техните разговори. Само да можеше да слезе долу при Алекс, да го целуне като син, какъвто нямаше, и да поиграе с него до премала, само да можеше да си спомни как да сготви поне две яйца, само да можеше да изпита наслада от каквато и да било храна, само да можеше… да се върне в живота. Усети миризма, от която потръпна. Миризма, чужда за този дом. Джон отвори вратата и застана с поднос в ръце и купа, пълна със супа от бича опашка!

Супа от бича опашка! Не можеше да повярва. Зад Джон пристъпваше Ченча, обляна в сълзи. Прегръдката им беше кратка, защото не искаха супата да изстине. Още с първата глътка се появи Нача, приседна до нея и започна да я гали по косите, докато тя ядеше — тъй правеше, когато като малка Тита се разболяваше, и я целуваше по челото. До Нача се наредиха и детските игри в кухнята, пътуванията до пазара, топлите още тортили, оцветените кайсиеви костилки, коледните хлебчета, нейният дом, миризмата на сварено мляко, на хляб със сметана, на чампурадо, на кимион, на чесън, на лук. Естествено, само щом усети миризмата на лук, сълзите й избликнаха и тя заплака така, както не бе плакала от деня на раждането си. Колко хубаво, че можа да си поговори надълго и нашироко с Нача! Също както някога, когато тя беше жива и неведнъж заедно готвеха супа от бича опашка. Ченча и Тита се смяха, докато изживяваха отново тези мигове, и плакаха, когато си спомняха как се изпълнява рецептата. Най-после на Тита й се удаде да си възстанови една готварска рецепта и то, щом си спомни началната стъпка — нарязването на лука.

Лукът и чесънът се нарязват на ситно и се запържват в малко олио; щом станат прозрачни, към тях се прибавят нарязаните картофи, фасулът и доматите и заедно се задушават.

Джон прекъсна тези спомени, като нахлу рязко в стаята, разтревожен от потока, който се изливаше надолу по стълбите.

Когато разбра, че не е друго, а сълзите на Тита, Джон започна да благославя Ченча и супата й от бича опашка, постигнали това, което нито едно от неговите лекарства не бе в състояние да извърши — да накара Тита да се наплаче. Той съжали, че е прекъснал разговора им, и тръгна към вратата. Спря го гласът на Тита! Този мелодичен глас шест месеца не бе произнесъл нито дума.

— Джон! Моля те, не си отивай!

Като застана до нея, той я наблюдаваше как премина от сълзи към усмивки, докато слушаше новини и одумки от устата на Ченча. Така докторът научи, че Мама Елена е забранила всякакви посещения при Тита. В семейство Де ла Гарса някои неща можели да бъдат простени, само не и неподчинението, само не да поставиш под съмнение родителската власт. Мама Елена никога нямало да прости на Тита, луда или не, за това, че я обвинила за смъртта на Роберто. Тя дори забранила да се споменава името й, така както бе постъпила и с Хертрудис. А неотдавна Николас се бил завърнал с новини от нея.

Той наистина я бе открил да работи в публичен дом. Предал й дрехите, а тя изпратила писмо на Тита. Ченча й го връчи и Тита си го прочете наум:

Скъпа Тита,

Не знаеш колко съм ти благодарна, че ми изпрати дрехите. За щастие все още се намирах тук, така че ги получих. Утре напускам, защото не това е моето място. Още не зная къде, но съм сигурна, че някъде ще открия друго, подходящо за мен.

Попаднах тук, защото усещах вътре в себе си неукротим огън, който ме изгаряше, а мъжът, който ме прибра на полето, всъщност ми спаси живота. Надявам се, че някой ден ще го срещна отново. Той ме остави, защото аз изтощих силата му, без да успее да угаси огъня в мен. Сега най-после, след като толкова много мъже минаха през мен, чувствам голямо облекчение. Може би някой ден ще се завърна у дома и ще ти обясня всичко.

Обичам те, твоя сестра Хертрудис

Тита прибра писмото в джоба на роклята си, без да каже дума. Фактът, че Ченча не я попита нищо за съдържанието му, беше очевиден признак, че го бе прочела от край до край.

По-късно тримата — Тита, Ченча и Джон, подсушиха спалнята, стълбите и долния етаж.

На сбогуване Тита съобщи на Ченча решението си: никога повече да не се завръща в ранчото. И я помоли да го предаде на Мама Елена. Ченча, без да се усети, пресече моста между Игъл Пас и Пиедрас Неграс поне стотина пъти, обмисляйки как най-безболезнено да поднесе новината на Мама Елена. Часовите и от двете страни я оставиха да премине, тъй като я познаваха от дете. А и беше толкова забавно да я наблюдават как кръстосва от едната на другата е страна, говорейки си сама и дъвчейки края на шала си. Чувстваше, че й изневерява дарбата да измисля, парализирана от ужас.

Каквато и версия да поднесеше, едно бе сигурно: Мама Елена щеше да побеснее. Трябваше да измисли как поне тя да се измъкне по терлици от положението. За целта беше нужно да излезе с извинение, което да оправдае посещението й при Тита. Мама Елена обаче не пасеше патки. Сякаш не я познаваше!

Завиждаше на Тита за дързостта да не се завръща в ранчото. Ех, да можеше и тя да постъпи по същия начин, но нямаше да се осмели. От дете се бе наслушала за лошите неща, които сполетявали жените, като не се подчинявали на родителите или на господарите си и напускали дома. Те свършвали в канавката на леконравния живот. Изнервена, Ченча предъвкваше шала си, като се опитваше да изцеди най-подходящата лъжа. Винаги успяваше. Когато шалът се превърташе в устата й за стотен път, измислицата, която лепваше за случая, винаги й идваше наум. За нея лъженето беше начин на оцеляване, който бе усвоила още с пристигането си в ранчото. Беше по-добре да каже, че отец Игнасио я е изпратил да събира подаяния, отколкото да признае, че е изкипяла млякото, защото е побъбрила на пазара. Наказанието, което щеше да отнесе в единия или в другия случай, бе съвършено различно.

Всяко нещо можеше да бъде истина или лъжа в зависимост от това дали човек вярва в него, или не. И ето че нищо от представите й за съдбата на Тита не излезе вярно.

През всичките тези месеци тя се бе измъчвала от мисълта, че на Тита й се случват ужасни неща, защото се намира далеч от кухнята на своя дом. Заобиколена от луди, които крещят мръсотии, с вързани ръце и пристегната в усмирителна риза, хранейки се с кой знае каква помия вън от къщи — представяше си, че храната в една лудница, и то като притурка гринго, трябва да е най-отвратителното нещо на този свят. А всъщност тя завари Тита в сравнително добро състояние, при това кракът й не бе стъпвал в лудница, очевидно с нея се отнасяха добре в къщата на доктора, а ето че и не бе хранена прекалено зле, тъй като бе наддала някой и друг килограм. И все пак, колкото и да е била угощавана там, никой не й бе поднесъл супа от бича опашка. В това отношение Ченча можеше да бъде сигурна, иначе от какъв зор Тита щеше да реве така силно, докато я ядеше?

Горката Тита, тя сто на сто сега, след като Ченча си бе тръгнала, щеше да реве отново, измъчвана от спомени и от мисълта, че никога повече двете няма да готвят заедно. Да, със сигурност страдаше дълбоко. На Ченча обаче никога нямаше дори да мине през ум какво в действителност правеше в този момент Тита — красива, сияеща в лъскавата си атлазена рокля с дантели, тя вечеряше на лунна светлина и получаваше любовно обяснение. Това щеше да дойде прекалено дори за развинтеното въображение на Ченча. Тита — седнала край огъня. До нея Джон Браун й предлага женитба. Бе се съгласила да придружи Джон при полулуние до съседното ранчо, за да празнуват изписването на пациент от болницата. Той й бе подарил красивата рокля, която бе купил за нея преди време от Сан Антонио в щата Тексас специално за този момент. Пъстрото преливане на плата й напомняше на перцата около шийките на гълъбите, но без никаква болезнена асоциация с онзи далечен ден, когато се бе затворила в гълъбарника. Усещаше се напълно възстановена, готова да започне нов живот редом с Джон. С нежна целувка по устните те запечатаха своя годеж. Тита не изпита същото чувство, както когато Педро я бе целувал, но се надяваше, че душата й, просмукана толкова дълго време от влага, щеше да успее, макар и бавно, да се възпламени от близостта на този прекрасен мъж.

Най-накрая, след като бе сновала цели три часа, Ченча измисли отговора! Както винаги бе намерила подходящата лъжа. Щеше да каже на Мама Елена, че минавала през Игъл Пас и на един ъгъл видяла една облечена в мръсни дрипи просякиня. Водена от съжаление, приближила да й даде десет сентавос и поразена разпознала в просякинята Тита. Била избягала от лудницата и се скитала по света, плащайки си за греха, че се изправила срещу майка си. Ченча я поканила да се върне у дома, но Тита отказала. Смятала, че не била достойна да заживее отново със своята така добродетелна майка, и помолила Ченча да й каже, че силно я обича и никога няма да забрави колко много й е задължена, а после обещала, веднага щом отново стане почтена жена, да се завърне, за да бъде до нея и да й отдаде цялата си любов и уважение, които Мама Елена заслужава.

Ченча се надяваше, че тази лъжа ще я покрие със слава, но за беда не сполучи да я произнесе. Същата нощ, едва-що прибрала се в къщата, група разбойници нападнаха ранчото. Те изнасилиха Ченча, а Мама Елена, получила силен удар в гърба, като се опитвала да защити честта си, остана парализирана от кръста надолу вследствие на параплексия, така че съвсем не й беше до известия от този род, нито пък Ченча беше в състояние да й ги съобщи.

От друга страна обаче, стана по-добре, че не спомена нищо. Защото, като научи за сполетялото ги нещастие, Тита се върна в ранчото и жалката лъжа на Ченча щеше да лъсне пред разцъфналата красота на сияещата от енергия Тита. Майка й я прие мълчаливо. За първи път Тита издържа твърдо на погледа й, а Мама Елена сведе очи. В очите на Тита имаше странна светлина.

Мама Елена се бе отрекла от дъщеря си. Сега те взаимно си отправиха неми укори и с това завинаги се скъсаха здравите дотогава връзки на кръвта и подчинението, които ги бяха споявали, но никога вече нямаше да се възобновят. При все това с цялото си сърце Тита жадуваше да се представи възможно най-добре. Тя старателно приготвяше храната за майка си и особено супата от бича опашка — надяваше се да й подейства така, както бе подействала на самата нея, за да се възстанови напълно.

Изсипа бульона с вече задушените картофи и фасула в тенджерата, където къкреха бичите опашки.

Сега само е необходимо супата да поври още половин час с всичките продукти. Веднага се отстранява от огъня и се сервира гореща.

Тита сложи блюдото със супата върху красив сребърен поднос, покрит с памучна ажурна салфетка, безукорно избелена и колосана, и я отнесе на майка си.

Нетърпеливо чакаше Мама Елена да я похвали, след като сръбне от първата лъжица, но вместо това тя я изплю върху кувертюрата на леглото и изкрещя на Тита да махне на мига подноса, за да не го виждат очите й.

— Но защо?

— Защото е отвратителна, горчива е и не я искам. Изнеси я! Не чуваш ли?

Вместо да се подчини, Тита се извърна настрана, за да не позволи на майка си да види страданието й. Не проумяваше как човек, независимо от роднинската връзка, така с лека ръка и по такъв брутален начин можеше да отхвърли жест на внимание. А и бе сигурна, че супата е превъзходна. Сама я опита, преди да я донесе. Нямаше начин да е лоша — положи голямо усърдие, докато я сготви.

Това я накара да се почувства глупачка, задето се върна в ранчото да поеме грижите около майка си. По-добре да беше останала в дома на Джон, без да се интересува от нейната участ. Но щяха да я терзаят угризения. Единствено смъртта беше способна някога наистина да я освободи от присъствието й, а Мама Елена не беше готова за нея.

Изпита желание да избяга далече, много далече, за да предпази от смразяващата й близост плахия пламък, който Джон с толкова усилия бе успял да запали в нея. Сякаш плюнката на Мама Елена бе улучила в самия център огъня, готов всеки миг да се разгори, и го бе угасила. В себе си чувстваше последствията от задушаването: пушекът се качваше в гърлото й, завихряше се в плътен възел, замъгляваше очите й, от които избликваха сълзи.

Отвори рязко вратата и изтича навън точно когато Джон пристигаше на посещение при пациентката. Блъснаха се един в друг. Джон я задържа в ръцете си и мига, в който тя политна да падне, и неговата топла прегръдка спаси Тита от измръзване; притиснаха се един в друг едва за няколко секунди, но достатъчни да ободрят душата й. Тита започваше да се чуди дали тъкмо усещането за мир и сигурност, което й даваше Джон, не беше истинската любов, а не безпокойството и страданието, което изпитваше, когато беше с Педро. С истинско усилие тя се отдръпна от Джон.

— Тита, ела тук! Казах ти да изнесеш това!

— Доня Елена, умолявам ви, не се вълнувайте, ще си навредите. Аз ще вдигна подноса, нямате ли апетит?

Мама Елена помоли доктора да заключи вратата и едва тогава, някак под секрет, му довери подозренията си относно горчивия вкус на храната. Джон отговори, че това може да се дължи на лекарствата, които взима.

— Как щяло, докторе, ако беше от лекарствата, вкусът щеше да си стои в устата през цялото време, а не е така. Нещо ми дават с храната. Любопитно е, че това става, откакто Тита се върна. Нужно е да проучите тази история.

Като се усмихна пред злонамерената клевета, Джон приближи до подноса, за да опита супата от бича опашка, която й бяха донесли, но не беше докосвана.

— Да видим, нека открием какво слагат в храната ви. Мммммм! Превъзходно. Има боб, картофи, чушки и… не мога да различа точно… какво е месото?

— Не си играйте с мене. Не усещате ли горчивия вкус?

— Не, доня Елена, ни най-малко. Но ако желаете, ще изпратя за анализ. Не искам да се тревожите. И все пак, докато получа резултатите, ще трябва да се храните.

— Тогава ми намерете добра готвачка.

— Но как! Та вие вече разполагате с най-добрата. Научих, че дъщеря ви Тита е изключителна готвачка. В близките дни ще ви посетя, за да поискам от вас ръката й.

— Вие знаете, че тя не може да се омъжва! — възкликна гневно Мама Елена.

Джон запази мълчание. Не си струваше да дразни повече Мама Елена. Нямаше смисъл — бе решил да се ожени за Тита независимо дали със или без разрешение. Знаеше, че и Тита вече не беше толкова загрижена за нелепата си участ и щом станеше на осемнайсет години, щяха да се оженят. Той обяви посещението си за приключило, като препоръча почивка на Мама Елена и обеща да изпрати нова готвачка още на следващия ден. Така и направи, но Мама Елена дори не я прие. Забележката на доктора, че ще поиска ръката на Тита, й отвори очите.

Явно между двамата бе започнал любовен романс.

От известно време Мама Елена подозираше, че Тита би искала да я види изличена от лицето на земята, та да бъде свободна да се омъжи неведнъж, а, стига да рече, и сто пъти. Усещаше това нейно желание като неизменно присъствие помежду им, при всяко съприкосновение, при всяка дума, всеки поглед. Ала сега тя вече нямаше ни най-малко съмнение, че Тита възнамерява да я отрови бавно, за да се омъжи за доктор Браун. И от този ден насетне окончателно отказа да яде каквото и да било, сготвено от нея, и нареди Ченча да се заеме с приготвянето на храната й. Никой друг, освен Ченча не можеше да й поднесе ядене, като при това трябваше да го опитва в нейно присъствие, преди да се осмели да го вкуси.

Новото положение ни най-малко не разтревожи Тита, нещо повече — тя изпита облекчение, като отстъпи на Ченча тежкото бреме да се грижи за майка й, а тя самата се освободи и започна да бродира спалните чаршафи за чеиза си. Беше решила да се омъжи за Джон веднага щом майка й почувства подобрение.

И тъй, Ченча опра пешкира. Защото тя тъкмо се възстановяваше физически и психически от бруталното нападение, макар и на пръв поглед да изглеждаше, че ще е по-добре да не работи друго, освен да готви и да сервира на Мама Елена, но това не беше така. В началото посрещна с радост новината, но щом само виковете и хоканията се посипаха върху нея, разбра, че за да си отрежеш филия, трябва да платиш целия хляб.

Един ден Ченча отиде на посещение при доктор Браун, за да й махне конците от раните, получени от разкъсване на тъкани при изнасилването, и тогава вместо нея храната приготви Тита.

Мислеха, че ще си спестят главоболията, ако приспят бдителността на Мама Елена. Когато се завърна, Ченча поднесе и както винаги пробва храната, но щом даде на Мама Елена да яде, тя веднага откри горчивия вкус. Хвърли подноса на пода и вбесена изгони Ченча от къщата затова, че се е опитала да я измами.

Ченча се възползва от случая да прекара няколко дни в родното си село. Имаше нужда да забрави и изнасилването, и съществуването на Мама Елена. Тита понечи да я убеди да не обръща внимание на майка й.

Ала Ченча, която я познаваше от доста години, вече бе съвсем наясно как да се справя.

— Да, дете, ама защо да турям още горчиво в молето си? Пусни ме да си ида, не ставай неблагодарница.

Тита я прегърна и успокои, както правеше всяка нощ след завръщането си. Питаше се как да помогне на Ченча да се избави от депресията, как да я разубеди, че никой нямало да я вземе за жена, щом е била изнасилена от разбойниците.

— Знаеш ги какви са мъжете. Начената манджа вълци я яли.

Като видя колко е унила, Тита реши да я пусне. Беше наясно, че ако остане в ранчото, близо до майка й, никога няма да възстанови здравето си. Само разстоянието би могло да я излекува. На следващия ден изпрати Ченча в селото с Николас.

Веднага възникна необходимостта да наеме готвачка. Тя обаче напусна три дни след пристигането си. Не можа да изтърпи претенциите на Мама Елена, нито ужасното държане. Потърсиха друга, но тя изтрая само два дни, а после друга и друга, докато в селото не остана нито една, която да иска да работи в тяхната къща. Най-дълго се задържа една глухоняма, която издържа петнайсет дни, ала и тя избяга, след като Мама Елена й обясни със знаци, че е идиот.

След този случай за Мама Елена нямаше друг изход, освен да яде сготвеното от Тита, но взимаше всевъзможни предпазни мерки. Освен че искаше Тита да опитва пред нея гозбата, винаги настояваше и за чаша прясно мляко, което изпиваше топло, преди да пристъпи към ядене, като противоотрова на горчивото вещество, разтворено според нея, както усещаше, в храната. Понякога само тези мерки бяха достатъчни, но друг път получаваше остри болки в стомаха и тогава взимаше в прибавка голяма глътка вино от корени на ипекакуана, а после още една — от луковица на синчец, за да си предизвика повръщане. Това не трая дълго. Мама Елена умря след месец, сполетяна от ужасни болки, придружени със спазми и силни конвулсии. В началото Тита и Джон не намираха обяснение за тази загадъчна смърт, тъй като клинично Мама Елена не страдаше от друго заболяване, освен от парализата си. Но в бюрото й намериха шише с вино от корени на ипекакуана и заключиха, че Мама Елена го бе взимала скришом. Джон осведоми Тита, че това е изключително силно средство за повръщане, способно да предизвика смърт.

По време на бдението Тита не можа да откъсне очи от лицето на майка си. Сякаш едва сега, след смъртта й, я виждаше за първи път и започваше да я разгадава. Всеки, който наблюдаваше Тита, щеше да прочете в погледа й не прояснение, а скръб, но тя съвсем не тъгуваше. Сега най-после разбираше значението на израза „свеж като маруля“ — така безстрастна и хладна би трябвало да се чувства една маруля при внезапната раздяла с друга, до която е израснала. Щеше да е неоправдано да се очаква Тита да изпитва болка от раздялата с другата маруля, с която никога не си бе говорила, нито бе установила някакъв вид общуване и на която бе познавала само външните листа, без да подозира, че има още много други, скрити вътре в нея.

Тя не можеше да си представи тези уста, с горчивата им подигравателна извивка, да целуват страстно, нито тези пожълтели бузи да порозовяват от жар в любовна нощ. И все пак това се бе случило някога. Тита го откри едва сега — твърде късно и съвършено случайно. Като обличаше майка си за погребението, тя взе огромната връзка ключове, която висеше на колана й, захваната неизменно с верига, откакто Тита се помнеше. Всичко в къщата беше под ключ и строго надзиравано. Никой не можеше да вземе дори чаша захар от килера без позволението на Мама Елена. Тита разпозна ключовете за всички врати и тайници. Но освен огромната връзка ключове Мама Елена имаше, окачено на шията, медальонче във формата на сърце, а вътре в него се намираше едно ключе, което привлече вниманието на Тита.

Веднага се сети коя е ключалката. Веднъж, като дете, играейки на криеница, тя се бе вмъкнала в гардероба на Мама Елена. И там сред чаршафите откри една малка кутия. Докато чакаше да я търсят, напразно се опитваше да я отвори, кутията беше заключена. И въпреки че Мама Елена не участваше в играта, тъкмо тя откри Тита, като отвори гардероба. Беше дошла за чаршаф или нещо подобно и я хвана на местопрестъплението. Наказа я, като я изпрати в хамбара да изрони сто царевични кочана. Тита почувства, че провинението й не заслужава чак толкова голямо наказание — да се скриеш с обувките между чистите чаршафи не е кой знае каква беда. Но сега, след смъртта на майка си, докато четеше писмата от малката кутия, тя си даваше сметка, че тогава съвсем ме е била наказана за това и че наказанието й действително си е струвало, защото бе понечила да разгледа съдържанието на кутията.

С болезнено любопитство Тита я отвори. В нея имаше връзка писма от някой си Хосе Тревиньо и дневник. Писмата бяха адресирани до Мама Елена. Тита ги подреди по дати и така се запозна с истинската история на една любов, любовта на нейната Майка. Хосе бил любовта на живота й. Но не й разреши ли да се омъжи за него, тъй като във вените му течала негърска кръв. Близо до селото имало колонии негри, избягали по време на Гражданската война на Съединените щати пред опасността да бъдат линчувани. Хосе бил рожба на незаконната любов между Хосе Тревиньо-баща и една красива негърка. Когато родителите на Мама Елена разкрили любовта, която съществувала между дъщеря им и този мулат, ужасени й заповядали без отлагане да се омъжи за Хуан де ла Гарса, бащата на Тита.

Женитбата не успяла да попречи на връзката и макар омъжена, Мама Елена продължила да размени тайно писма с Хосе. Изглежда, не се ограничила само с този начин на общуване, защото според писмата Хертрудис се оказваше дъщеря на Хосе, а не на баща й.

Веднага щом разбрала, че е бременна, Мама Елена направила опит да избяга с Хосе, но в нощта, когато го чакала скрита под балкона, се появил някакъв непознат мъж, който без видима причина, защитен от сенките на нощта, нападнал Хосе и го пратил на оня свят. Мама Елена потънала в страдание, но се примирила да заживее със законния си съпруг. В продължение на дълги години Хуан де ла Гарса нямал никаква представа от цялата тази история, но му било писано да я научи точно в деня на раждането на Тита. Той отишъл в кръчмата да празнува с приятели появата на новата си дъщеря и там един отровен език изплюл мълвата. Сърцето му не издържало, бил повален от инфаркт. Това било всичко.

Тита изпитваше угризения, че нарушава съкровеността на тайната. Не знаеше какво да прави с писмата. Мина й през ума да ги изгори, но не можеше да приеме, че тъкмо тя трябва да го стори. Щом майка й не бе посмяла, още по-малко би се осмелила тя, Тита върна всичко на мястото, както го бе намерила.

По време на погребението плака искрено. Но не за жената, която сякаш я стопяваше и я потискаше цял живот, а за съществото, изживяло една погубена любов. На гроба й се закле, че самата тя никога няма да се откаже от любовта си, каквото и да се случи. В този момент непоколебимо вярваше, че истинската й любов е Джон. Мъжът, който стоеше до нея и я подкрепяше безрезервно. Тогава забеляза група хора, които приближаваха към семейната гробница, и различи от разстояние силуета на Педро, придружаваше го Росаура. Вече не беше толкова сигурна в чувствата си.

Росаура пъчеше корем в напреднала бременност и пристъпваше бавно. Щом съзря Тита, тя отиде до нея и я прегърна, като заплака неутешимо. На свой ред и Педро я последва. И когато той прегърна Тита, тялото й потръпна като желирано. Тита благослови майка си, че уреди случай отново да види и да прегърне Педро. Но веднага пропъди тази мисъл. Педро не заслужаваше тя да го обича толкова много. Бе показал слабост, като замина далеч от нея, и това тя нямаше да му прости.

По обратния път за ранчото Джон държеше ръката на Тита, а и Тита го хвана под ръка, за да подчертае, че ги свързва нещо повече от приятелство. Искаше да причини на Педро същата болка, каквато тя винаги бе изпитвала, като го виждаше до сестра си.

Педро ги наблюдаваше с присвити очи. Не му харесваше свойският начин, по който Джон се привеждаше към Тита, и как тя му шепнеше на ухото. Какво ставаше всъщност? Тита му принадлежеше и той нямаше да позволи на никого да му я отнеме! Особено сега, когато вече не съществуваше главната пречка те да се съберат: Мама Елена.