Лаура Ескивел
Като гореща вода за шоколад (5)

Глава пета
Май

Наденица по северняшки

/Чорисо нортеньо/

 

Продукти:

8 кг свинско филе

2 кг свинска глава или обрезки

1 кг чушки анчо

60 г кимион

60 г риган

30 г чер пипер

6 г карамфил

2 чаени чаши чесън

2 л ябълков оцет

1/4 кг сол

Начин на приготвяне:

Оцетът се подгрява, прибавят се и чушките, предварително изчистени от семето. Щом започнат да врат, тенджерата се отдръпва от огъня, захлупва се и се оставят чушките да омекнат.

Ченча сложи капака на тенджерата и изтича при Тита в зеленчуковата градина, за да й помогне да извади червеи. Мама Елена влизаше от време на време в кухнята да надзирава как върви приготвянето на наденицата и на водата за нейната баня, а те закъсняваха и с двете. Причината беше, че откакто Педро, Росаура и детето отидоха да живеят в Сан Антонио, щата Тексас, Тита изгуби целия си интерес към живота. Изключение правеше едно безпомощно гълъбче, което хранеше с червеи. Иначе къщата можеше да пропадне вдън земя — това за нея нямаше значение.

Ченча дори не искаше да мисли какво би станало, ако Мама Елена влезеше и видеше, че Тита не помага за надениците.

Решиха да направят надениците, защото това беше един от най-добрите начини да използват пълноценно свинското месо, като получат отлична храна, вкусна и без опасност от разваляне. Приготвиха и голямо количество пушено месо, шунка, сланина и мас. Трябваше да оползотворят възможно най-добре шопара, едно от малкото оцелели животни след посещението на войници от революционната армия преди няколко дни.

Когато бойците нахлуха в ранчото, завариха само Мама Елена, Тита, Ченча и двамата работници Росалио и Гуадалупе. Николас, управителят, още не се бе върнал с добитъка, който се видя принуден да купи, тъй като поради оскъдицата на хранителни продукти им се наложи да посегнат на наличните животни и беше крайно време да ги подменят. Той бе взел със себе си и двама от опитните работници да му помогнат, като остави сина си Фелипе да се грижи за ранчото. Но Мама Елена го освободи и пое сама управлението, а Фелипе изпрати в Сан Антонио за новини от Педро и неговото семейство. Тревожеха се да не им се е случило нещо лошо, понеже от тях нямаше ни вест, ни кост.

Препускайки в галоп, Росалио дойде да съобщи, че към ранчото приближава войскова част. Мама Елена веднага взе ловджийската пушка и докато я почистваше, се замисли как да скрие по-ценните неща, които притежаваше, от алчността и лакомията на тези хора. Още не бе чула добра дума за революционерите, колкото и да не можеше да се доверява на мнението на отец Игнасио и кмета на Пиедрас Неграс, които неведнъж й бяха разказвали как войниците нахълтвали в къщите, опустошавали всичко в тях и изнасилвали изпречилите им се на пътя момичета. И тъй, тя заповяда Тита, Ченча и шопарът да се скрият в мазето.

Когато революционерите пристигнаха, на входа на къщата ги посрещна Мама Елена. Бе скрила пушката под фустата си, а от двете й страни стояха Росалио и Гуадалупе. Очите й срещнаха погледа на командващия капитан и от стоманения им блясък той веднага разбра, че пред тях стои жена, с която ще трябва да се съобразяват.

— Добър ден, госпожо, вие ли сте стопанката на това ранчо?

— Аз съм. Какво искате?

— Дошли сме да ви помолим да подпомогнете каузата доброволно.

— А аз ще ви кажа доброволно да вземете каквото искате от провизиите, които ще намерите в хамбара, курника, оборите, но — дотук. Онова, което държа в къщата си, няма да се пипа. Ясно ли е? Провизиите там са си за моята кауза.

Капитанът шеговито отдаде чест и отговори:

— Тъй вярно, генерале!

Закачката се хареса на войниците и те се посмяха от сърце, но капитанът бе разбрал, че пред Мама Елена шегите не минават, тя говори сериозно, много сериозно.

Като се опитваше да запази присъствие на духа, капитанът заповяда да прегледат ранчото. Не намериха кой знае какво — няколко кочана царевица, оставена за семе, и осем кокошки. Доста смутен, един сержант приближи капитана и каза:

— Старата сигурно е скрила всичко вътре. Позволете да вляза в къщата на оглед!

Мама Елена сложи пръст на спусъка и отсече:

— Не се шегувам. Вече казах: в къщата ми няма да стъпи никой!

Сержантът се разсмя и като поклащаше в ръка кокошките, които носеше, пристъпи към вратата на дома. Мама Елена вдигна пушката, облегна се на стената, за да не бъде просната на земята от отката на оръжието, и стреля в кокошките. Те се пръснаха на късчета във всички посоки заедно с мириса на пърлена перушина.

Разтреперани, Росалио и Гуадалупе извадиха пистолетите си, повярвали, че това е последният ден от живота им. Войникът, който стоеше до капитана, се прицели в Мама Елена, но със знак капитанът го спря. Всички очакваха заповедта му да нападнат.

— Имам много точна ръка и много избухлив нрав, капитане. Следващият изстрел ще бъде за вас и ви уверявам, че ще ви застрелям, преди да успеят да ме убият, така че и за двама ни е най-добре да си имаме уважението. Защото, ако загинем, никой няма да усети липсата ми, но вас ще ви оплаква целият народ, не е ли така?

Наистина, дори за един капитан беше трудно да издържи погледа на Мама Елена. Този поглед всяваше смут и пораждаше неописуем ужас у онези, към които бе насочен, та те се чувстваха изправени да отговарят и да понесат наказание за извършени простъпки. Превръщаха се в жертви на детския страх пред майчината власт.

— Права сте. Не се безпокойте, никой няма да ви убива, нито ще изрази неуважение към вас. Само това липсва! Една храбра жена винаги печели моето възхищение. — И като се обърна към войниците, той заповяда: — Никой да не престъпва прага на този дом! Вижте какво друго може да се вземе оттук, и тръгваме.

Това, което намериха, беше обширният гълъбарник, разположен под двускатния покрив на масивната къща. За да се стигне до него, трябваше да се изкачи седемметровата стълба. Трима от революционерите се качиха и за миг останаха смаяни, без да могат да помръднат. Впечатляваха размерите на гълъбарника, тъмнината и монотонното гукане на събраните там гълъби, които долитаха и излитаха през тесните странични отвори.

Запънаха вратата и оборите, така че нито един гълъб да не може да се измъкне, и започнаха да ги ловят наред.

Наловиха количество, достатъчно да изхрани целия батальон в продължение на седмица. Преди да се оттеглят, капитанът обиколи на кон задния двор, като вдъхваше дълбоко от неизличимия мирис на рози, който се носеше във въздуха над това място. Затвори очи и известно време стоя неподвижен. После се върна при Мама Елена и я попита:

— Както разбрах, имате три дъщери, къде са?

— Най-голямата и най-малката живеят в Съединените щати, другата умря.

Тази новина, изглежда, развълнува капитана. Гласът му бе едва доловим, когато каза:

— Жалко, наистина жалко.

На раздяла той се поклони на Мама Елена. Отидоха си в мир, точно както бяха дошли, и Мама Елена остана доста озадачена от начина, по който те се отнесоха с нея. Съвсем не се вписваха в представата и за жестоки убийци и разбойници, каквито тя бе очаквала. От този ден предпочиташе да не изразява мнение за революционерите. Онова, което никога нямаше да научи, беше, че капитанът е същият Хуан Алехандрес, който само преди няколко месеца отвлече дъщеря й Хертрудис.

Но бяха квит, защото от своя страна капитанът остана в неведение за немалкия брой кокошки, които Мама Елена съумя да скрие зад къщата, заровени в пепелта. Бяха успели да заколят двайсетина, преди да пристигне войската. Кокошките се изкормват и пълнят с житни или овесени зърна и след това се слагат, както са си с перушината и всичко останало, в гледжосана делва, която се покрива плътно с парче плат. Така месото им може да се запази повече от седмица. Това беше обичайна практика в ранчото още от незапомнени времена, когато се налагало да съхраняват дивеча след ловуване.

Като се измъкна от скривалището, първото, което веднага озадачи Тита, бе отсъствието на неспирното гълъбово гукане — една незаменима частица от всекидневието й, откакто се бе родила. Неочакваната тишина я накара да се почувства изведнъж самотна. И в този момент усети още по-силно как й липсват Педро, Росаура и Роберто. Но всичко, което намери там, бе обичайният килим от перушина и курешки.

Вятърът се прокрадна през отворената врата и завъртя нагоре няколко перушинки, които после се спуснаха над наслоилата се тишина. След миг чу тъничък звук: малко, новоизлюпено гълъбче бе пощадено от клането. Тита го вдигна и се приготви да слиза, но преди това поспря да погледа облака прах от копитата на отдалечаващите се коне. Учудена, се питаше защо революционерите не бяха посегнали на майка й. Докато беше в скривалището, Тита се бе молила нищо лошо да не се случи на Мама Елена, но несъзнателно се надяваше, че когато излезе навън, ще я намери мъртва.

Засрамена от тези мисли, тя сложи гълъбчето в пазвата си, за да освободи ръце за опасното слизане по стълбата, и се спусна долу. Оттук нататък нейното главно занимание беше да храни изпосталялото гълъбче. Само така животът й придобиваше смисъл. Не можеше и сравнение да става с доволството, което създаваше кърменето на човешко същество, но по нещо си приличаха.

Кърмата й постепенно беше секнала поради болката от раздялата с нейния племенник. Докато търсеше червеи, не преставаше да се пита кой и как храни Роберто. Такива мисли я измъчваха ден и нощ. Не беше мигнала цял месец. Единственото, което успя да свърши през този период, бе да упетори размера на кувертюрата. Ченча дойде да я извади от мрачните й мисли и се видя принудена да я набута насила в кухнята. Сложи я да седне пред метатето и я накара да смели подправките заедно с чушките. За да е по-спорна работата, докато се мелят, от време на време се сипва по малко оцет. Накрая месото, накълцано или смляно, се смесва с чушките и подправките и се оставя да престои известно време, за предпочитане цяла нощ.

Едва бяха започнали работа, когато Мама Елена и влезе в кухнята. Искаше да знае защо коритото за нейната баня още не е напълнено. Тя не обичаше да закъснява с къпането, та косата й да не изсъхне като хората.

Приготвянето на банята за Мама Елена си беше истинска церемония. Във водата се слагаше лавандулов цвят, любимия аромат на Мама Елена, и така се подгряваше. После „отварата“ се прецеждаше през платно и към нея се добавяха няколко капки ракия. Накрая Тита трябваше да пренася едно след друго ведрата с гореща вода до „тъмната стая“ — малко помещение в отдалечения край на къщата, до кухнята. Както подсказва името, в тази стая не влизате никаква светлина, тъй като нямаше прозорци. Имаше само тясна врата. Вътре, насред стаята, се намираше голямо корито, в което се наливаше водата. До него се поставяше калаена кана с настойка от алое, която Мама Елена използваше за косите си.

Единствено Тита, чиято мисия беше да й служи до смъртта, можеше да присъства на ритуала и да види майка си гола. Никой друг. Ето защо стаята бе построена така, че да не може никой да наднича в нея. Тита трябваше първо да измие тялото, после косата на майка си, а накрая, докато тя се отпускаше и си почиваше, наслаждавайки се на водата — да изглади дрехите, които Мама Елена щеше да облече, щом приключеше с банята.

След заповед, дадена от нея, Тита й помагаше да се избърше и бързо да си сложи топлите дрехи, за да не настине. Сетне открехваше вратата на милиметър, така че стаята да се поохлади и тялото на Мама Елена да не пострада от рязката смяна на температурата. Тита сресваше косите й в тази стая, осветена само от слабия лъч светлина, проникващ през процепа на открехнатата врата, създавайки причудлива атмосфера и извайвайки странни форми от излитащата пара. Разресваше косите на Мама Елена до пълното им изсушаване, сплиташе ги на една плитка и с това церемонията приключваше. Винаги благодареше на Бога, че майка й се къпе само веднъж седмично, защото в противен случай животът й щеше да бъде истинска голгота.

Но и с банята беше като с готвенето: колкото и да се стараеше Тита, Мама Елена винаги й намираше безброй пропуски. Или на блузата й имало гънчица, или нямало достатъчно гореща вода, или плитката й била сплетена накриво — впрочем може би неповторимото достойнство на Мама Елена беше тъкмо умението да й намира грешки. Ала тя никога не бе откривала толкова, колкото този ден. И то, защото Тита наистина прояви небрежност по отношение на тъй деликатните моменти от церемонията. Водата в коритото беше така гореща, че щом стъпи в него. Мама Елена си изпари краката. Тита бе забравила да приготви алоената вода за косата й, изгори с ютията долния край на ризата, отвори прекалено широко вратата и накрая Мама Елена не изтърпя и я изгони от банята.

Тита се отправи към кухнята с мръсните дрехи под мишница, притеснена от хокането и от безкрайните си провали. Най-много обаче я натъжаваше това, че с изгорената дреха й се отвори допълнителна работа. За втори път през живота й се случваше подобна беда. Сега тя трябваше да натопи кафеникавото петно в разтвор от калиев хлорат, вода и мека алкална белина и да търка многократно, докато петното изчезне, а към тази тягостна задача се прибавяше и задължението да изпере черните дрехи, които майка й носеше. За целта беше нужно да размие бича жлъчка в малко вряла вода и с напоена в разтвора мека гъба да навлажни целите дрехи, след това да ги изплакне с чиста вода и да ги простре да съхнат навън.

Тита търкаше и търкаше, както бе правила толкова пъти с пелените на Роберто, за да изпере нацапаното. Успяваше, като подгряваше малко урина и потапяше петната за минута, а после ги изпираше с вода. Така петната лесно изчезваха. Но сега беше без значение колко дълго топи пелените в урина — не можеше да отстрани ужасните тъмни лекета. Изведнъж осъзна, че не държи пелените на Роберто, а дрехите на майка си. Беше ги киснала в легена, където ги бе оставила от сутринта, и бе забравила да ги изпере на мивката. Смутена, тя се зае да поправи грешката.

Като влезе в кухнята, Тита реши да обърне повече внимание на това, което прави. Трябваше да потисне спомените, които я измъчваха, или рискуваше гневът на Мама Елена да се излее всеки миг върху главата й.

Откакто остави сместа за надениците да отлежава и се зае да приготви банята на Мама Елена, бе изминало много време, достатъчно, за да пристъпи към пълнене на червата.

Необходимо е червата да са говежди, почистени и обработени със сол. Пълнят се с помощта на фуния. Завързват се здраво на разстояние четири пръста и се набождат с игла, така че въздухът да излезе, за да не се развалят надениците. Много е важно да се притиска яко, докато се тъпчат, да не остава никакво празно пространство.

Колкото и да се напрягаше да препречи пътя на спомените, които нахлуваха в съзнанието й, допускаше още грешки. Щом хвана едно едро парче наденица с ръце, Тита не можа да не се сети за онази лятна нощ, когато всички спяха на двора. По време на горещниците завързваха големите хамаци навън поради непоносимата жега. Слагаха на маса обемиста делва с лед и в нея нареждаха резени диня — в случай, че посред нощ някой се събуди и пожелае да се освежи от горещината, като изяде едно парче. Мама Елена беше специалистка по рязането на диня — взимаше остър нож и забиваше върха му така, че след това острието да мине по ивицата на зелената кора, без да докосне сърцевината.

Тя правеше разрезите през кората с такава математическа точност, че като свършеше, хващаше динята и само с един удар в някой камък, но на точното място, кората магически се разтваряше подобно разкошен цвят, оставяйки върху масата сърцевината недокосната. Мама Елена безспорно беше майсторка, когато ставаше въпрос за разрязване, разделяне, разбиване, разтурване, разчленяване, размазване, разваляне или разрушаване. След смъртта й никой никога не успя да постигне подобно умение.

От хамака си Тита дочу как някой отива за парче диня. Това я подсети, че й се ходи до банята. Бе пила цял ден бира — не за да се охлади, а за да има повече кърма за племенника си.

Детето спеше блажено до сестра й. Тита стана пипнешком, не можеше да различи нищо — беше тъмно като в рог. Тръгна към банята, като се опитваше да запомни разположението на хамаците — да не се блъсне в някой от спящите.

Седнал в хамака си да изяде резен диня, Педро мислеше за Тита. Близостта й го възбуждаше неудържимо. Не можеше да заспи, когато тя беше само на няколко крачки от него… и от Мама Елена, разбира се. Той дочу стъпки в тъмното и затаи дъх. Трябваше да е тя, ветрецът донесе неповторимото й ухание — букет от жасмин и готварски миризми, които можеха да принадлежат само на нея. За миг помисли, че Тита е станала, за да го търси. Шумът от приближаващите й стъпки се сля с неудържимото тупкане на сърцето му. Но после стъпките се отдалечиха по посока на банята. Педро стана и тихо я последва като дебнещ хищник.

Тита се стресна, усетила как някой я притегля към себе си и запушва устата й с ръка, но веднага разбра кой е и не оказа никаква съпротива, когато ръката се плъзна по шията към гърдите й, а след това започна да опипва цялото й тяло.

Докато Тита отвръщаше на целувка по устните, ръката на Педро взе нейната и я подкани да опознае тялото му. Притеснено докосна твърдите мускули на ръцете и гърдите му и по-надолу — една пламтяща главня, която пулсираше под дрехите. Тя дръпна ръката си, изплашена не от откритието си, а от вика на Мама Елена.

— Тита, къде си?

— Тук съм, мамичко. Бях в банята.

Уплашена да не заподозре майка й нещо. Тита се върна бързо в хамака, където прекара мъчителна нощ, потискайки желанието да уринира наред с другото си желание. Жертвата й обаче бе напразна. На следващия ден Мама Елена, която за известно време, изглежда, беше променила мнението си относно изпращането на Педро и Росаура в Сан Антонио, щата Тексас, пришпори плановете за тръгването им и след три дни те напуснаха ранчото.

Тези спомени бяха прекъснати от нахлуването на Мама Елена в кухнята. Тита изпусна наденицата от ръцете си. Подозираше, че майка й може да прочете нейните мисли. Зад Мама Елена изникна Ченча, която плачеше неутешимо.

— Не плачи, момиче! Недоумявам как можеш да плачеш! Какво толкова е станало? — сопна й се Мама Елена.

— Станало, чи Фелипе съ зъвърна и каза, че то сей споминало!

— Какво говориш? Кой е умрял?

— Ами дитето!

— Кое дете? — запита Тита.

— Ами кое мож да е? Ами вашто внуче, храната го поболяла и — поминало се!

Тита усети как сякаш някакъв долап пада и я затиска. След удара — трясък от разбиване на трапезен сервиз на хиляди парченца. Тя скочи на крака.

— Сядай да работиш! И никакви сълзи! Горкото дете, надявам се Господ да го е приел при себе си, но не можем да се оставим скръбта да ни надвие, има много работа. Първо я свърши, после прави каквото искаш, само няма да плачеш, чу ли?

 

 

Тита почувства как я обсебва яростно вълнение, тя твърдо срещна погледа на майка си, докато галеше наденицата, и в този миг, вместо да й се подчини, сграбчи всички наденици, които й попаднаха, и започна да ги къса, като диво пищеше.

— Ето какво правя с вашите заповеди! Дошло ми е до гуша! До гуша ми дойде да ви се подчинявам!

Мама Елена се приближи до нея, взе една дървена лъжица и я удари през лицето.

— Вие сте виновна за смъртта на Роберто! — изкрещя Тита не на себе си и изтича навън, като бършеше потеклата от носа й кръв. Тя взе гълъбчето и кофичката с червеите и се качи в гълъбарника.

Мама Елена заповяда да махнат стълбата и да оставят Тита да прекара горе цялата нощ. Самата тя и Ченча, потънали в мълчание, напълниха останалите наденици. Каквато майсторка беше Мама Елена и както внимаваше да не остава въздух под кожата наистина никой не успя да намери обяснение как стана тъй, не след седмица всичките наденици в зимника, където ги бяха увесили да съхнат, гъмжаха от червеи до една.

На следващата сутрин нареди на Ченча да свали Тита от гълъбарника. Пазеше се да го направи самата тя, защото единственото нещо, което не можете да победи в този живот, беше страхът си от височина. Дори мисълта да се изкачи по седемметровата стълба и да се добере до малката врата, през която трябваше да влезе, беше непоносима за нея. Като разигра повече гордост от нужната за случая, тя нареди на друг да свали Тита, въпреки че чувстваше неудържимо желание да отиде и собственоръчно да повлече Тита за косите.

Ченча намери Тита, прегърнала гълъбчето. Изглежда, не съзнаваше, че то е мъртво… Опитваше се да му натъпче още късчета червеи в човката. Горкото създание сигурно беше умряло от преяждане, защото Тита бе прекалила. Тя се втренчи в Ченча с празен поглед, сякаш я виждаше за първи път.

Щом слезе, Ченча извести, че Тита има вид на луда и отказва да напусне гълъбарника.

— Чудесно, щом има вид на луда, тогава ще иде в лудница. В тази къща няма място за умопобъркани!

И без да отлага нито за миг, тя изпрати Фелипе за доктор Браун, който да отведе Тита в лудница. Докторът пристигна, изслуша версията на Мама Елена за цялата история и тръгна нагоре по стълбата на гълъбарника.

Завари Тита гола, със счупен нос и цялото тяло покрито с курешки. Няколко перца бяха полепнали по кожата и косата й. Веднага щом видя доктора, тя избяга в един ъгъл и се сви в ембрионална поза.

Никой не узна какво е говорил доктор Браун през часовете, докато остана горе, но на свечеряване той свали Тита, вече облечена, качи я в кабриолета си и отпътува с нея.

Ченча плачеше и тичаше редом, когато потеглиха, и едва успя да хвърли върху раменете на Тита огромната кувертюра, плетена през дългите й безсънни нощи. Прекомерно голяма и тежка, тя не се побра в колата. Ала Тита се вкопчи в нея с такава сила, че нямаше друг избор, освен да я оставят да се влачи отзад като величествен пъстър шлейф на сватбена рокля, разпрострял се на цял километър. Тъй като Тита бе използвала всякаква попаднала й подръка прежда, кувертюрата представляваше странна смесица от цветове, плътност и фигури. Появяваше се и изчезваше като магическо чудо сред огромния облак прах, който се вдигаше зад тях.