Лаура Ескивел
Като гореща вода за шоколад (6)

Глава шеста
Юни

Фосфорна смес за направа на кибрит

Продукти:

1 унция калиев нитрат на прах

1/2 унция миний

1/2 унция арабска гума на прах

1/8 унция фосфор

шафран

картон

Начин на приготвяне:

Арабската гума се забърква с гореща вода, докато се получи умерено гъста каша. В готовата каша се прибавя и се разтваря фосфорът, а след това и калиевият нитрат. После се слага миний, достатъчен да оцвети сместа.

Тита мълчаливо наблюдаваше действията на доктор Браун.

Седеше до прозореца в малката лаборатория, която той си бе устроил в задния двор на къщата. Процеждащата се светлина падаше върху раменете й и носеше смътно, почти неуловимо чувство за топлина. Хроничният студ, който изпитваше, й пречеше да се стопли, въпреки че бе завита с тежката вълнена кувертюра.

Всяка нощ Тита продължаваше да я наплита от единия край с преждата, която й бе купил Джон.

От цялата къща това бе предпочитано и от двамата място. Тита го откри още същата седмица, когато пристигна в дома на доктор Джон Браун. Той престъпи волята на Мама Елена и прибра Тита при себе си, вместо да я настани в лудница. Тита знаеше, че никога няма да успее да му се отплати. В лудницата наистина щеше да полудее. А тук благодарение на топлите думи и грижи на Джон тя чувстваше подобрение с всеки нов ден. Пристигането й в къщата мина като насън. Между неясните образи се открояваше единствено остър споменът за ужасната болка, която изпита, докато докторът наместваше счупения й нос.

След това едрите ласкави ръце на Джон свалиха дрехите й и я изкъпаха, като внимателно отстраниха курешките от гълъбите по цялото й тяло и я оставиха чиста и благоуханна. Накрая ръцете му нежно разресаха косите й и я положиха в легло е колосани чаршафи.

Никога нямаше да забрави, че тези ръце я бяха спасили от ужаса.

Някой ден, когато проговори, щеше да го каже на Джон, но засега предпочиташе да мълчи. Много неща трябваше да подреди в главата си и не намираше точните думи, с които да изрази чувствата, бушуващи в сърцето й, откакто напусна ранчото. Беше като вземена-неотнесена. Първите няколко дни дори не пожела да напусне стаята си и храна й носеше Кейти. Седемдесетгодишната американка се грижеше, освен за кухнята и за Алекс, малкия син на доктора. Майката бе починала при раждане. Тита чуваше как Алекс се смее и тича из двора, но не изпитваше желание да го срещне.

Понякога не се и докосваше до храната — в нея липсваха подправки и затова не й допадаше. Вместо да яде, стоеше по цели часове вторачена в ръцете си. Изучаваше ги, като че беше бебе, и ги припознаваше за свои собствени. Можеше да ги движи, когато си поиска, и все пак не знаеше какво да прави с тях, освен да плете. Никога не бе имала време да спре и да мисли за тези неща. Онова, което бяха длъжни да вършат ръцете на Тита при майка й, беше строго определено и въпроси не се задаваха. Тя трябваше да стане сутринта, да се облече, да запали печката, да приготви закуската, да нахрани животните, да измие съдовете, да оправи леглата, да приготви обеда, да измие съдовете, да изглади дрехите, да приготви вечерята, да измие съдовете — ден след ден, година след година. Без да спре нито за миг, без да се замисли дали тъкмо това желае. Сега, когато виждаше ръцете си освободени от заповедите на Мама Елена, не знаеше какво да ги помоли да направят. Никога не бе решавала сама. А те можеха да правят всичко, да се превърнат в какво ли не. Можеха да се размахват като криле на птица и да полетят нагоре! Как й се искаше да я отнесат далеч, много далеч. Приближи се до прозореца с изглед към двора и вдигна ръце към небето — идеше й да избяга от самата себе си, но се страхуваше да прояви решителност и да проговори. Не искаше думите й да изкрещяват нейната мъка.

Жадуваше с цялата си душа ръцете й да полетят. Постоя известно време така, взираше се през неподвижните си ръце в синьото дъно на небето. И изведнъж помисли, че чудото наистина се сбъдва — забеляза как пръстите й се превръщат в лек дим, който се издига в синевата. Приготви се да се извиси, притеглена от някаква висша сила, но нищо не се случи. Разочарована откри, че димът не идва от нея.

Той се виеше над малката стая в отдалечения край на двора. От комина се разнасяше тъй приятен и при това тъй познат мирис, че тя отвори прозореца да вдъхне дълбоко. Затвори очи и се видя седнала до Нача на кухненския под да правят с нея царевични тортили^[1], видя гърнето, в което къкреше най-вкусното пучеро^[2], до него бобът тъкмо клокваше… Без колебание реши да отиде и да разбере кой готви. И дума не можеше да става да е Кейти. Майсторът на ястие с подобно ухание умееше да готви истински. Без никога да го е виждала, Тита почувства, че го познава, който и да беше той.

Пресече решително двора и отвори вратата. Озова се пред приятна жена на около осемдесетте. Приличаше много на Нача. Дебела плитка опасваше главата й. Жената бършеше потта от челото си с престилката. Лицето й носеше характерни за индианците черти. Приготвяше чай в глинено гърне.

Тя вдигна очи и с добродушна усмивка кимна на Тита да се настани до нея. Тита седна. Жената веднага й подаде чаша от превъзходния чай.

Тита отпи бавно, като се наслаждаваше на уханието на билките, странни и познати едновременно. Колко добре й дойдоха топлината и ароматът на тази запарка!

Остана за малко при нея. Жената също не говореше, но не беше и нужно. От самото начало между двете се установи общуване, което се простираше отвъд думите.

Оттогава Тита я навестяваше всеки ден. Но скоро започна да заварва там не жената, а доктор Браун. Първия път, когато това се случи, остана изненадана — не очакваше да види нито него, нито промените в подредбата, които бе направил.

Сега в стаята имаше много епруветки, лампи, термометри и изобщо всякаква необходима за опити научна апаратура. Малката печка не заемаше вече централно място, а бе натикана в ъгъла. Тита намираше това разместване за несправедливо, но не желаеше да нарушава мълчанието си, затова си спести мнението за по-късно заедно с въпроса къде е жената, а и коя е тя. Трябваше също да си признае, че изпитва радост от присъствието на Джон. Само дето той говореше и вместо да готви, търсеше научни доказателства за теориите си.

Влечението към опитите бе наследил от баба си, индианка от племето кикапу, която дядото на Джон бе пленил и отвел със себе си далеч от нейното племе. Въпреки че се бе оженил за нея, горделивите янки от семейството на дядо му я бяха отпратили в това помещение, построено за нея зад къщата. Там бабата на Джон можела да прекарва по-голямата част от деня с любимото си занимание: да изучава целебните свойства на растенията.

Стаята й служела едновременно и за убежище от нападките на семейството. Вместо да я наричат с истинското й име Утринна светлина, първата работа била да й лепнат прякора Кикапучанката, като се надявали с това дълбоко да я наранят. За Браунови думата кикапу олицетворявала всичко най-грозно на света. Не било така за Утринна светлина. За нея тази дума имала точно обратен смисъл и била извор на непресъхваща гордост.

Но това бе само малък пример за сериозните противоречия в идеи и схващания между представители на две толкова различни култури — противоречия, които пречели на Браунови да изпитат каквото и да било желание за сближаване с обичаите и традициите, чиято носителка била Утринна светлина. Трябвало да минат години, преди да проумеят нещичко от културата на Кикапучанката. И това се случило, когато Питър, прадядото на Джон, бил повален от тежко заболяване на бронхите, с лице, постоянно мораво от пристъпите на кашлица. Не му достигал въздух. Жена му Мери, като дъщеря на лекар, поназнайвала от медицина и била наясно, че в подобни случаи заболелият организъм произвежда прекомерно червени кръвни телца, а превишеното им съдържание в кръвта води до предразположение към инфаркт или тромбоза, нещо, което можело да причини смъртта на болния. Затова като противодействие на сърдечната недостатъчност и предпазна мярка било препоръчително да се приложи кръвопускане.

Така Мери, бабата на Джон, започнала да подготвя пиявици, които да източат от кръвта на съпруга й. Докато се занимавала с тях, тя се чувствала извънредно горда, че е в крак с най-добрите научни постижения, което й позволявало да се грижи за здравето на своето семейство посредством най-модерните методи, а не с някакви си билки като Кикапучанката!

Пиявиците се слагат да престоят един час в чаша, в която има половин пръст вода. С хладка подсладена вода се измива частта на тялото, където ще се приложат. Междувременно пиявиците се увиват в чиста кърпа. След това се пускат върху определеното място, като се държат здраво през кърпата и се притискат към кожата, така че да не се впият другаде. Ако искаме да продължи кръвопускането и след като пиявиците бъдат отстранени, мястото се обтрива с гореща вода. За да се спре кръвотечението и да се затворят раните, те се покриват с кора от топола или с плат, а сетне се налагат с лапа от среда на хляб и прясно мляко, която се маха едва след като раните хванат коричка.

Мери се придържала съвестно към указанията, но щом отстранила пиявиците от ръката на Питър, той започнал да губи много кръв. Било невъзможно да се спре кръвоизливът. Като чула отчаяните писъци откъм къщата, Кикапучанката изтичала да види какво става. Веднага се доближила до болния и щом положила ръка върху раните, спряла кръвотечението на мига. Всички останали като гръмнати. Тогава тя ги помолила, ако обичат, да я оставят насаме с Питър. След онова, което се случило пред очите им, никой не посмял да възрази. Утринна светлина прекарала цяла нощ до леглото на свекъра си, като пеела странни мелодии и налагала лапи с лечебни билки сред дим от тлеещ тамян и копал. Било дълбока нощ, когато най-после вратата на спалнята се отворила и индианката излязла, обвита в дим от тамяна, а зад нея се появил Питър, оздравял напълно.

От този ден Кикапучанката станала семейният лекар, а американската общност я приела като всепризната чудодейна лечителка. Дядото на Джон поискал да й построи по-обширно помещение, в което да продължи изследванията си, но тя не се съгласила. В цялата къща според нея нямало по-добро място от малката й лаборатория. Там именно Джон прекарал по-голямата част от детството и юношеството си. Когато влязъл в университета обаче, престанал да я посещава, защото модерните медицински теории, които изучавал, рязко се противопоставяли на теориите на неговата баба и на всичко, усвоено от нея. Постепенно напредъкът, отбелязан от официалната медицина, тласнал Джон към първоначалните познания, които придобил от баба си. И ето сега, след дълги години на учение и практика, той се бе завърнал в лабораторията убеден, че единствено там ще му се удаде да изнамери „най-новата дума“ в медицината, която да направи обществено достояние. Стига да успее научно да докаже чудодейните изцеления, постигнати от Утринна светлина.

Тита изпитваше удоволствие да го наблюдава как работи. С него винаги научаваше или откриваше нещо, както в този момент, докато той приготвяше кибрит и й изнасяше цяла лекция върху фосфора и неговите свойства.

— През хиляда шестстотин шейсет и девета година фосфорът бил открит от Брант, химик от Хамбург, който искал да изнамери философския камък. Той вярвал, че ако съедини, който и да е метал с екстракт от урина, ще превърне метала в злато. Но получил светещо от само себе си вещество, което излъчвало такава ярка светлина, каквато не била наблюдавана преди. И дълго време фосфорът бил добиван чрез силно нагряване на утайката, образувана след изпаряването на урина в глинена реторта, чието гърло било потопено под вода. Днес той се извлича от животински кости, които съдържат фосфорна киселина и калций.

Говоренето не пречеше на доктора да приготвя кибрита. Той с лекота отделяше умствените от физическите дейности. Можеше да философства върху най-задълбочени теми на живота, без ръцете му да допускат пауза или грешка. Приказваше и продължаваше да се занимава с кибрита.

— Сега вече, когато разполагаме с фосфорната смес, следва да се приготви картонът за клечките. Разтваряме една либра калиев нитрат в една либра вода, разбъркваме и малко шафран за цвят и в този разтвор потапяме картона. Като изсъхне, се нарязва на тънки ивички и в края на всяка от тях се поставя по малко от фосфорната смес. Така приготвени, кибритените клечки се оставят да съхнат, заровени в пясък.

Докато ивичките съхнеха, докторът демонстрира на Тита един опит.

— При нормална температура фосфорът не влиза във взаимодействие с кислорода и не образува горивна смес, но при повишена температура веднага се възпламенява. Вижте…

Докторът вкара парченце фосфор в живачен тръбопровод, затворен в единия си край. После разтопи фосфора, като доближи тръбопровода до пламъка на свещ. След това с помощта на малък лабораторен кислороден звънец той започна бавно, много бавно да подава кислород в камерата. Когато кислородът достигна горната част на звънеца и срещна разтопения фосфор, той го възпламени и мигновената ярка светлина заслепи като светкавица Джон и Тита.

— Както можете да се досетите, в човешкия организъм се съдържат всички елементи, необходими за направата на кибрит. Нека ви кажа нещо, което не съм доверявал никому. Баба ми имаше много интересна теория. Тя казваше, че всеки от нас е роден с кутийка кибрит в себе си, но ние не можем да запалваме клечките сами; точно както при този опит ние се нуждаем от кислород и от помощта на свещ. Кислородът например ще дойде от дъха на любимия човек, а за свещ може да послужи някакъв вид храна, музика, милувка, дума или звук, които да предизвикат възпламеняването на една от кибритените ни клечки. За миг сме огрени от силно чувство. Приятна топлина се разлива в нас, но тя бавно изчезва с времето, докато не се появи ново възпламеняване и не я съживи. Всеки човек, за да може да живее, трябва да открие кои са неговите възпламенители, тъй като горенето, което се получава при запалването на някоя от кибритените клечки, подхранва с енергия душата. Казано иначе, горенето е храната на душата. И ако някой не открие навреме своите възпламенители, кутийката кибрит овлажнява и никога вече той няма да успее да запали нито една от клечките… А случи ли се това, душата отлита от тялото и отива да се скита сред най-тъмните сенки, като напразно дири храна за себе си, без да съзнава, че самото тяло, което е изоставила студено и беззащитно, единствено е способно да й достави храна.

Колко верни бяха тези думи! Тя го знаеше най-добре.

За беда трябваше да си признае, че собствените й клечки кибрит бяха влажни и негодни. Никой нямаше да успее отново да запали някоя от тях.

Най-тъжното беше, че знаеше кои са нейните възпламенители, но всеки път, когато успяваше да запали кибритена клечка в себе си, тя неумолимо биваше угасявана.

Джон сякаш четеше мислите й, понеже продължи:

— Ето защо е важно да стоим далеч от хора със смразяващ дъх. Дори самото им присъствие може да угаси и най-силния огън с последствия, които са ни известни. Ако ние стоим настрана от тези хора, за нас е по-лесно да се защитим от техния леден повей. — И като взе ръката на Тита в своите ръце, той добави простичко: — Има много начини да се подсуши една влажна кибритена кутийка, ала е необходима вяра, че съществува лек.

Тита позволи на сълзите да се стекат по лицето й.

Джон нежно ги попи с носната си кърпа.

— Разбира се, трябва и много да се внимава кибритените клечки да се палят една по една. Ако някакво могъщо чувство ги запали всичките наведнъж, те избухват в такъв ярък пламък, че хвърлят отблясъци и озаряват много по-надалеч, отколкото нормално можем да достигнем с поглед, и тогава пред очите ни се появява сияен тунел, който ни сочи пътя, забранен в момента на раждане, и ни зове да си възвърнем отново божествения произход, който сме изгубили. Душата жадува да се завърне там, откъдето е дошла, и оставя тялото безжизнено… Откакто баба умря, аз се опитвам да обоснова научно тази теория. Може би някой ден ще успея. Вие как мислите?

Доктор Браун замълча, за да даде възможност на Тита, ако желае, да изрази свое мнение. Но тя остана безмълвна.

— Е, да не ви отегчавам с моите приказки. Нека си починем, но преди да тръгнем, искам да ви покажа една игра, на която често играехме с баба. По-голямата част от деня прекарвахме тук и тя ми предаваше своите умения и мъдрост под формата на игри. Беше тиха жена, също като вас. Сядаше пред печката, а около главата й се виеше неизменната тежка плитка. Винаги бе в състояние да отгатва мислите ми. И аз исках да се науча да го правя, така че след дълго настояване тя ми даде първия урок. Като използваше някакво незримо вещество, баба пишеше изречение на стената, което аз не виждах. Когато обаче през нощта вдигах очи към стената, отгатвах какво е написала. Искате ли да опитаме?

От това, което чу, Тита се досети, че жената, с която толкова често бе сядала тук, е починалата баба на Джон. Вече нямаше нужда да го разпитва.

С помощта на парче плат докторът взе късче фосфор и го подаде на Тита.

— Не искам да нарушавам обета на мълчанието, който сте си наложили, но нека имаме обща тайна. Ще ви помоля, веднага щом изляза оттук, да напишете върху тази стена защо не искате да говорите. Съгласна ли сте? Утре пред вас аз ще отгатна думите.

Това, което докторът, разбира се, пропусна да спомене, беше, че фосфорът има свойството да свети на тъмно. Така Джон щеше да открие какво е написала на стената. Естествено, едва ли му бе нужно да прибягва до уловка, за да узнае мислите й — той вярваше, че за Тита това е добър начин да започне отново да общува със света, макар и само писмено. Джон я усещаше готова за подобно нещо. Щом той излезе. Тита взе фосфора и се приближи към стената.

През нощта, когато Джон Браун влезе в лабораторията, той се усмихна доволен, като видя изписано на стената с решителни фосфоресциращи букви: „Защото не искам.“ С тези три думи Тита правеше първите си стъпки към свободата.

Междувременно с очи, устремени в тавана, Тита не можеше да прогони от мислите си казаното от Джон: нима беше възможно душата й отново да се съживи? С цялото си същество копнееше да е така.

Трябваше да срещне някой, който да възпламени желанието й.

Ами ако този някой беше Джон? Спомни си приятната тръпка, преминала през тялото й, когато в лабораторията той взе ръката й. Не. Не беше убедена. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че не желае повече да се завръща в ранчото. Не искаше никога отново да живее близо до смразяващия дъх на Мама Елена.