Лаура Ескивел
Като гореща вода за шоколад (3)

Глава трета
Март

Пъдпъдъци със сос от листенца на розов цвят

/Кодорнисес ен петалос де росас/

 

Продукти:

12 рози, за предпочитане червени

12 кестена

2 супени лъжици краве масло

2 чаени лъжички царевично нишесте

2 капки розово масло

2 супени лъжици анасон

2 супени лъжици мед

2 глави чесън

6 пъдпъдъка

1 питая^[1]

Начин на приготвяне:

Листенцата от цветовете на розите се откъсват много внимателно, за да не се причини убождане не само защото убождането е болезнено, но и защото листенцата могат да се напоят с кръв, а това, освен че ще промени вкуса на ястието, би предизвикало и доста опасни химически реакции.

Как можеше да помни подобна дреболия пред бурното чувство, което я обхвана, когато получи букет от рози, и то от ръцете на Педро. За Тита това беше първото силно вълнение след сватбения ден на нейната сестра. Тогава Педро й призна любовта, която изпитваше към нея и която се опитваше да скрие от очите на останалите. Каквато си беше с проницателен и остър ум, Мама Елена подозираше какво може да се случи, ако Педро и Тита имат повод да останат насаме. Затова приложи смайващи похвати, постигна чудеса и с фокусничество и трикове успя да ги задържи настрана един от друг. До днешния ден. Защото остави да й се изплъзне една малка подробност: след смъртта на Нача от всички жени в къщата Тита се оказа най-подготвена да заеме овакантеното място в кухнята, а там от строгия контрол на Мама Елена се изплъзваха уханията, вкусът, съставките на ястията и онова, което те бяха способни да предизвикат.

Тита, последна брънка от цяла верига готвачки, които още от времето преди идването на испанските завоеватели си предаваха от поколение на поколение тайните на своите кухни, беше смятана за най-добрата представителка на това фантастично изкуство — кулинарното. Затова обявяването й за официална готвачка на ранчото бе посрещнато много добре от всички. Въпреки мъката си по загубата на Нача момичето с удоволствие прие тази длъжност.

Непрежалимата покойница остави Тита в състояние на силна депресия. Като умря Нача, тя осъмна съвсем сама. Сякаш бе загубила родна майка. Педро, в стремежа си да й помогне да се освободи от това състояние, си помисли, че ще направи добро дело, ако й поднесе букет от рози в деня, когато се навършваше година, откакто тя стана готвачката на ранчото. Росаура обаче — която очакваше първото си дете — не беше на същото мнение и като видя Педро да влиза с букет в ръце и да го поднася не на нея, а на Тита, излезе разплакана от всекидневната.

Само с един поглед Мама Елена заповяда на Тита да напусне стаята и да разкара розите. Педро си даде сметка за проявената от него дързост, ала вече бе късно. Мама Елена го стрелна с недвусмислен поглед, който го накара да разбере как все още може да поправи стореното. Така че той поиска извинение и хукна да търси Росаура. Тита притискаше розите с такава сила към гърдите си, че тези, които бяха розови, вече имаха червен цвят, когато пристигна в кухнята, заради кръвта от ръцете и гърдите й. Трябваше бързо да реши какво да прави с тях. Бяха толкова красиви! Немислимо беше да ги хвърли в боклука, първо, защото никога преди не беше получавала цветя, и, второ, защото бяха от Педро. И изведнъж тя ясно чу гласа на Нача да й шепне в ухото една старинна индианска рецепта с листенца от цветове на рози. Тита почти я беше забравила, защото, за да я изпълни, й бяха нужни и фазани, каквито в ранчото никога не бяха отглеждали.

И момента разполагаха единствено с пъдпъдъци, така че реши да замени рецептата, само и само да използва цветята.

Без да се замисля повече, излезе на двора и се залови да гони пъдпъдъците. Хвана шест и ги отнесе в кухнята, за да ги коли, което не беше никак лесно, защото дълго време ги бе хранила и поила.

След като пое дълбоко дъх, тя стисна първия пъдпъдък и му изви шийката, както неведнъж бе виждала да прави Нача. Но не вложи достатъчно сила, та бедната птица не предаде богу дух, а започна в окаяно състояние да тича из кухнята с килната на една страна глава. Тази гледка я потресе! Разбра, че когато става въпрос за умъртвяване, не е възможно да проявяваш слабост: нужна е решителност, или само причиняваш голяма болка. В този момент си помисли колко добре би било да притежава силата на Мама Елена. Тя убиваше безмилостно с един удар. Е, като отсъди човек, невинаги. С Тита направи изключение бе започнала да я убива от дете малко по малко и още не й нанасяше последния удар. Сватбата на Педро и Росаура я остави с пречупена шия и душа, като на пъдпъдъка, затова, за да не позволи на птицата да изживее мъки, подобни на нейните, като проява на милост, Тита много решително и бързо я довърши. С останалите беше по-лесно. Опитваше се да си представи, че всеки пъдпъдък има рохко яйце в гушата и че тя се смилява над него и го освобождава от страданието, като му прекършва шийката. В детските си години много пъти бе предпочитала да умре, вместо да закусва със задължителното рохко яйце. Мама Елена я заставяше да го изяжда. Но гърлото й се стягаше така, че не можеше да погълне каквато и да било храна, докато майка й не й зашлевеше плесница, която по чудесен начин освобождаваше заседналия възел, та яйцето се плъзваше в хранопровода без никакво затруднение. Сега се почувства по-спокойна и следващите й действия се отличиха със значителна сръчност.

Сякаш самата Нача се бе вселила в тялото й и извършваше всичките тези неща: скубеше птиците на сухо, чистеше ги от вътрешностите и ги слагаше да се пържат.

След като пъдпъдъците се оскубят и изкормят, краката им се събират и връзват, за да могат птиците да запазят красивата си форма, докато се запържват до златисто в масло, поръсено със сол и пипер на вкус.

Важно е пъдпъдъците да бъдат оскубани на сухо, защото попарването им с вряла вода променя вкуса на месото. Това е само една от безбройните кулинарни тайни, които се усвояват единствено чрез практиката. Откакто изгори ръцете си на подницата, Росаура така и не пожела да се занимава с готварство и ето че остана невежа по отношение както на това, така и на много други гастрономически познания. Кой знае обаче дали за да направи впечатление на съпруга си Педро, или за да се състезава с Тита на нейна територия, веднъж и тя реши да сготви. Когато Тита любезно предложи да й помогне със съвети, Росаура ужасно се подразни и я помоли да я остави сама в кухнята.

Резултатът не закъсня: оризът се беше слепнал, месото пресолено, а десертът — загорял. На масата обаче никой не посмя да направи и най-малкия намек за недоволство, тъй като Мама Елена побърза да внуши:

— Росаура готви за първи път и по мое мнение не се е справила зле. Ти, Педро, какво ще кажеш?

С огромно усилие над себе си Педро, на когото сърце не му даде да обиди жена си, отговори:

— Да, като за първи път не е зле.

Разбира се, следобеда цялото семейство се превиваше от болки в стомаха.

Истинска трагедия, но далече не толкова сериозна като тази, която се разрази в ранчото същата вечер. Сливането на кръвта на Тита с листенцата от шиповете на розите, които Педро й бе подарил, се оказа нещо много по-страшно.

Когато седнаха около масата, всеки се чувстваше малко напрегнат, но това трая само докато поднесат и пъдпъдъците. Сякаш не бе достатъчно, че предизвика ревността на жена си, та когато опита първата хапка от ястието, Педро не успя да се въздържи и като затвори очи, възкликна с истинско сладострастие:

— Това е храна за богове!

Мама Елена беше познавачка и оцени вълшебния вкус, но думите на Педро я изкараха от нерви и тя вметна:

— Пресолено е!

Изтъквайки като причина, че й се вие свят и й се повдига, Росаура хапна едва три залъка. Затова пък нещо странно ставаше с Хертрудис. Изглежда, че храната, която поглъщаше, й действаше възбуждащо и тя почувства как нетърпима горещина обхваща бедрата й. Гъдел в слабините не й позволяваше да седи изправена на стола. Започна да се поти и да си представя, че е възседнала кон, прегърната от някой от мъжете на Панчо Виля, като онзи, когото бе видяла преди седмица на площада в селото — мъж с миризма на пот, на земя, на зори, изпълнени с опасност и несигурност, на живот и на смърт. Тя отиваше на пазар, придружена от прислужницата Ченча, когато го забеляза да препуска начело по главната улица на Пиедрас Неграс, очевидно бе капитан на войниците. Погледите им се срещнаха и онова, което съзря в очите му, я накара да потръпне. Видя в тях дълги нощи край огъня и желание да има до себе си жена, която можеше да целува, жена, която да прегръща, жена… като нея. Тя извади носната си кърпичка и се опита заедно с потта да изтрие и грешните мисли, които бяха нахлули в съзнанието й.

Но напразно. Нещо странно се случваше с нея. Опита се да намери подкрепа в Тита, но тя отсъстваше; тялото й седеше на стола, и то с изправен гръб, но в очите й нямаше и най-малък признак на живот. Сякаш някакво странно алхимично явление бе разтворило цялото й същество в соса от листенца на розов цвят, в крехкото месо на пъдпъдъците, във виното и във всяко от уханията на трапезата. По този начин то проникваше и в тялото на Педро, сладостно, благоуханно, изгарящо, чувствено.

Посредством храната двамата като че бяха открили код на общуване. Тита беше предавателят, Педро — приемникът, а Хертрудис щастливката, която изпитваше на гърба си силата на това небивало сексуално послание.

Педро не оказваше никаква съпротива. Като не откъсваха очи един от друг, той остави Тита да проникне и до последното кътче на неговото същество, после каза:

— Никога не съм опитвал нещо по-хубаво, много благодаря. Ястието наистина е превъзходно. Розите му придават един действително изтънчен вкус.

След като венечните листенца на розите се откъснат, те се счукват заедно с анасона в хаванче. Отделно кестените се запичат върху подницата, обелват се и сваряват. След това се смачкват на пюре. Чесънът се нарязва на ситно и се запържва до златист цвят в маслото. Когато стане прозрачен, към него се прибавя пюрето от кестени, медът, счуканата питая, листенцата с анасона и сол на вкус. За да се посгъсти сосът, могат да се добавят и две чаени лъжички царевично нишесте. Накрая сосът се прецежда през цедка и се добавят две капки розово масло, не повече, за да не се прекали със силната миризма. Веднага щом се добави подправката, сосът се маха от огъня. Пъдпъдъците се потапят само за десет минути в този сос, за да поемат от вкуса му, и се изваждат.

Мирисът на розовото масло е толкова пронизващ, че хаванчето, в което се счукват листенцата на цветовете и обикновено ухае на рози няколко дни след това.

Задължението по миенето на хаванчето и на другите кухненски съдове се падаше на Хертрудис. Тя ги изнасяше след всяко ядене навън на двора, така че да може да изхвърли остатъците от храна на животните. Тъй като някои от съдовете бяха доста големи, измиването им на чешмата беше по-лесно. Но в деня, в който ядоха пъдпъдъци, тя помоли Тита да я отмени в миенето. Хертрудис се чувстваше сериозно неразположена, пот обливаше цялото й тяло и капчиците, които избиваха, бяха розови, със силната и приятна миризма на рози. Тя изпита непреодолима нужда да се изкъпе и хукна да приготвя банята.

В задната част на двора, до оградените места за животните и хамбара, Мама Елена бе накарала да поставят примитивен душ. Бяха го инсталирали в малко помещение от сковани дъски, между които все пак имаше достатъчно големи процепи, така че не представляваше особена трудност да се занича през тях. И все пак това бе първият душ, виждан някога в селото. Измайсторил го бе братовчедът на Мама Елена, който живееше в Сан Антонио, щата Тексас. Представляваше резервоар с вместимост четирийсет литра, поставен на около два метра височина, и след като се напълнеше с вода, влизаше в сила законът за гравитацията.

Беше тежка работа да се изкачат пълните ведра по дървената стълба, но после човек изпитваше истинско удоволствие — само завърташ крана и чувстваш как водата в равномерна струя се стича по цялото тяло, а не се сцежда едвам-едвам както при поливане с кратунка. Години по-късно някакви гринго откупили за две пари изобретението на братовчеда и направили подобрения. Те произвели хиляди душове, които се зареждали с помпи, така че никой да не се трепе с проклетото пълнене на някакъв резервоар.

Да беше знаела Хертрудис! Бедното създание се изкачи и спусна десет пъти, като пренасяше ведрата с вода. Беше жестоко упражнение, от което топлината, изгаряща тялото й, ставаше все по-силна, докато не й се стори, че ще припадне.

Поддържаше я единствено предвкусването на предстоящия освежителен душ, който я очакваше. Но за беда тя така и не можа да му се наслади, защото струйките с вода, които изтичаха от душа, се изпаряваха още преди да достигнат тялото й, без да успеят дори да я докоснат. Тялото й излъчваше такава силна топлина, че дървените стени започнаха да пращят и избухнаха в пламъци. Ужасена, тя помисли, че ще намери смъртта си сред пожара, и изтича навън, както си беше съвършено гола.

По това време уханието на рози, което излъчваше тялото й, вече бе пропътувало много, много надалеч. Чак до покрайнините на селото, където силите на революцията и федералната войска водеха жестока битка. Сред бойците изпъкваше с храбростта си капитанът, когото Хертрудис бе видяла на площада в Пиедрас Неграс предишната седмица.

Един розов облак достигна до него, обви го и накара Хуан — това бе името на мъжа — да препусне в пълен галоп към ранчото на Мама Елена, без да си дава сметка защо изоставя бойното поле и един недоубит вражески войник. По-висша сила контролираше неговите действия. Могъщ подтик го тласкаше да пристигне най-бързо на среща с някого, когото не познаваше, на място, което не беше определено, ала не бе трудно да се открие. Направляваше го уханието на тялото на Хертрудис. Той пристигна точно навреме, за да я види как тича през полето. Тогава разбра защо е бил привлечен там. Тази жена се нуждаеше неумолимо от мъж, който да угаси бушуващия в утробата й огън.

Мъж, който подобно на нея се нуждаеше от любов, мъж като него.

Хертрудис спря да тича, когато го видя да препуска насреща й. Както си беше гола, с разпуснати до кръста коси, излъчваща сякаш светлинна енергия, тя несъмнено бе истинско въплъщение на сливането на ангел и дявол в една и съща жена. Изяществото на чертите й, съвършенството на непорочното й девическо тяло контрастираха с неутолимата страст и сласт, изригвани от очите й и от всяка нейна пора. Всичко това и сексуалното желание на Хуан, което той бе потискал толкова дълго време, докато се биеше в планината, допринесоха срещата между двамата да се превърне във фееричен спектакъл.

Без да укроти галопа, за да не губи и миг, той се наведе, обви ръка около кръста й и я повдигна върху коня, като я сложи да седне така, че да е с лице към него, и я отнесе. Конят, който, изглежда, също се подчиняваше на висши повели, продължи своя бяг, сякаш знаеше къде трябва да стигнат, въпреки че Хуан бе отпуснал юздите, страстно целувайки и прегръщайки Хертрудис. Движението на коня се сливаше с движението на телата им, докато те, понесени в галоп, се любеха за първи път.

Всичко стана толкова бързо, че ескортът, който следваше Хуан, тъй и не успя да го настигне. Разочаровани привърженици смесват полуистини и говорят, че по време на битката капитанът изведнъж полудял и дезертирал.

Ето така, по този начин обикновено се пише историята, изкривена от свидетелски разкази, които невинаги съвпадат с действителността. Тита видя случката от ъгъл, съвършено различен от този на бойците в революционната армия. Тя наблюдаваше всичко от двора, докато миеше съдовете. Не пропусна нищичко, въпреки че облакът от розова пара и пламъците, които обхванаха банята, позабулиха погледа й. Педро също имаше късмет да съзерцава спектакъла, тъй като бе слязъл на двора за велосипеда си, с който искаше да се разходи.

Като неми зрители на филм, Педро и Тита, развълнувани до сълзи, гледаха как главните герои осъществяват забранената за самите тях любов. Имаше момент, един кратък миг, в който Педро можеше да измени руслото на техния живот. Като взе ръката на Тита в своята, той произнесе:

— Тита…

Само толкова. Не му стигна времето за повече.

Попречи му презряната действителност. Чу се викът на Мама Елена, която питаше какво, по дяволите, става там на двора. Ако Педро я бе помолил да избяга с него, Тита нямаше изобщо да се замисли, но той не го направи, вместо това светкавично скочи върху велосипеда и натисна яростно педалите. Не можеше да пропъди от съзнанието си образа на бягащата през полето Хертрудис — съвършено гола! Беше хипнотизиран от големите й люлеещи се гърди. Никога не беше виждал гола жена. В миговете на интимност с Росаура не бе изпитал желание да я гледа или да я милва. Винаги използваха брачния чаршаф, който откриваше само съкровената част от тялото на съпругата му. Когато свършеше актът, той напускаше спалнята, преди Росаура да се отгърне. Но сега у него се събуди любопитството да погледа Тита поне за малко така, без никакви дрехи.

Искаше да изучава, да усеща и изследва всеки сантиметър от кожата на красивото й изваяно тяло. Със сигурност би изглеждала като Хертрудис: ненапразно бяха сестри.

Единствената част от тялото на Тита, която познаваше добре, освен лицето и ръцете й, беше заобленото късче от прасеца й, което веднъж успя да зърне. Споменът за това го преследваше всяка нощ. Как жадуваше да постави ръката си върху тази частица плът и после върху цялото й тяло, както видя да прави мъжът, който отведе Хертрудис: лудо, страстно, ненаситно!

На Тита, от друга страна, й идеше да извика на Педро да я почака, да я отведе далеч, където ще им бъде позволено да се обичат, където не съществуват традиции, които да ги разделят, където майка й я няма — но от устата й не излезе нито звук. Думите се оплетоха във възел и се душаха една друга, затова не можеха да се измъкнат. Чувстваше се толкова изоставена и самотна! Една последна чушка с орехов сос, оставена в платото след богат обед, не можеше да се чувства по зле от нея. Колко пъти, сама в кухнята, тя бе изяждала този деликатес, за да не се хвърли. Никой не посяга да изяде последната чушка в платото обикновено защото никой не би желал да го сметнат за лакомник, и колкото и на човек да му се иска наистина да я погълне, никому не стиска да я вземе. Сякаш отхвърля пълнената чушка, събрала в себе си всички вкусове, които можем да си представим; сладостта на захаросан кактус, лютивината на пипера, мекотата на ореха, свежестта на нара, тази фантастична чушка с орехов сос! В нея се спотайват до една всички тайни на любовта, но няма кой да я разтвори и да ги освободи все заради приличието.

По дяволите приличието! По дяволите наръчникът по етикет на Кареньо! По негова вина тялото й бе обречено да вехне бавно, без никаква надежда. По дяволите и Педро, толкова приличен, толкова коректен, толкова мъжествен, толкова… любим!

Само ако знаеше колко скоро на тялото й предстоеше да познае любовта, Тита нямаше да бъде толкова отчаяна.

Вторият вик на Мама Елена я извади от размисъл и я накара трескаво да търси отговор. Недоумяваше какво да каже на майка си — дали първо да й съобщи, че задната част на двора е обхваната от пламъци, или пък че Хертрудис е избягала с един от хората на Панчо Виля, възседнала кон… гола.

Реши се да съчини версията, според която федералните войски — Тита ги мразеше — нападнали ранчото, подпалили банята и отвлекли Хертрудис. Мама Елена повярва на всичко и се разболя от мъка, но това, което насмалко не я уби, бе вестта, че Хертрудис си изкарвала прехраната в публичен дом на границата. Каза й го в селото отец Игнасио, енорийския свещеник, още на следващата седмица. Кой знае как бе научил. Мама Елена изгори свидетелството за раждане на Хертрудис и всички нейни снимки, като заяви, че не иска да чува повече да се споменава името й.

И все пак нито огънят, нито годините са били в състояние да задушат силното ухание на рози, разнасящо се от мястото, където по-рано е бил душът, а сега е паркинг пред жилищен блок. Така не можаха да се изличат и от съзнанието на Педро и Тита образите, които те видяха и от които останаха белязани завинаги! От този ден насетне пъдпъдъците със сос от листенца на розов цвят се превърнаха в ням спомен за онова омайващо преживяване.

Тита ги приготвяше всяка година като приношение за свободата, която сестра й си бе извоювала, и полагаше специални грижи за подредбата и украсата на блюдото.

Пъдпъдъците се поставят върху него, заливат се със соса и после се украсяват с една цяла роза в средата и с посипани около нея листенца от розов цвят. Могат да бъдат сервирани и в отделни чинии вместо на плато. Тита предпочиташе второто, защото нямаше опасност в момента на сервиране да се наруши съизмерността на украсата. Точно така го обясни тя в готварската книга, която започна да пише същата нощ, след като плете по малко от кувертюрата, както правеше всекидневно. Докато плетеше, образът на Хертрудис не излизаше от главата й — Хертрудис, бягаща през полето, и онова, което Тита си представяше, че й се е случило по-късно, след като изчезна от погледа. Не ще и съмнение, въображението и бе бедно поради липса на опит.

Чудеше се дали сега Хертрудис има дрехи върху себе си, или е още гола! Тревожеше се, че и на сестра и е студено, както на самата нея, ала после реши, че една ли е така. По-вероятно беше да е край огъня, в преградките на нейния мъж, и това сигурно я топлеше.

Изведнъж една мисъл я накара да стане и да се вгледа в звездното небе. Тя знаеше, тъй като го бе почувствала със собственото си тяло, колко силен можеше да бъде огънят на един поглед.

Способен бе да запали и самото слънце! Какво ли пък би могло да се случи, ако Хертрудис наблюдаваше някоя звезда? Несъмнено топлината от нейното изгаряно от любов тяло би прекосила с погледа й безкрайното пространство без загуба на енергия и би спряла върху съзерцаваното небесно светило. Огромните звезди бяха просъществували милиони години благодарение на това, че се предпазваха да поглъщат огнените лъчи, които любовниците от цял свят им изпращаха нощ след нощ. В противен случай вътре в звездите щеше да се натрупа толкова много топлина, че щяха да експлодират и да се пръснат на хиляди парчета. Ето защо всеки достигнал до тях поглед те отблъскваха на секундата, отразявайки го обратно към земята, като при игра на огледала. Това беше причината, поради която звездите блестят толкова силно нощем. Затова и Тита започна да се надява, че ако успее да открие между всичките звезди на небето онази, която сестра й наблюдава точно в този момент, тя ще получи отразена малко от топлината, която на Хертрудис й беше в повече.

Е, да, така си го представяше, но колкото и да се вглеждаше в звездите на небето, една по една, не почувства ни най-малка топлинка — напротив, ставаше точно обратното. Трепереше, когато се върна в леглото, убедена, че Хертрудис сладко спи, очите й са затворени и поради това опитът е неуспешен. Тогава се покри с кувертюрата, която вече се сгъваше на три, прегледа записаната рецепта, за да види дали не е забравила да отбележи нещо, и добави: „Днес ядохме това ястие и Хертрудис избяга от къщи…“