Иван Богданов
Прабългари (4) (Произход, етническо своеобразие, исторически път)

Изпитания

Тервел. Държавна криза. Войни с Византия. Телериг. Кардам

Макар смъртта на хан Аспарух да настъпва само две десетилетия след създаването на българската държава на полуострова, съществуването й не е поставено на изпитание. Както формиралата се нова феодална база и международната обстановка, така също и личността на приемника на хан Аспарух благоприятствуват за закрепването на новообразуваната държавна формация в атмосферата на размирния VIII век^[162].

След детронирането на Юстиниан II за период от десет години във Византия настъпва междуцарствие. Но България не очаква удар не само от юг, но и от север след разгрома на хазарите на брега на река Истър през 701 година. Това дава възможност на хан Тервел^[163], наследника на хан Аспарух, да прогони аварите далече зад река Тимакос и по този начин да се почувствува като пълновластен господар в закрепналата българска държава.

Пред взора на поколенията хан Тервел се откроява като достоен продължител на делото на своя велик баща колкото поради качествата си на неустрашим военачалник, толкова и поради държавническата си мъдрост и прозорливост. Макар да властвува едва седемнадесет години^[164], хан Тервел не само укрепява завоюваното до него, но го и разширява, като заедно с това добива ново международно признание на възглавяваното от него държавно обединение. Затова с основание хан Тервел се нарежда до най-изтъкнатите български средновековни владетели.

Хан Тервел^[165] има еднакво верен поглед както за днешния ден — понеже се съобразява отлично с вътрешната и международната обстановка — така и за бъдещето, защото ни веднъж не се излъгва в предвижданията си. Пръв той от прабългарските владетели разбира изгодата от привличането на славянските племена, обитаващи в югозападните предели на полуострова и обединяването им с родствените им племена, включени в българската държава с оглед на стабилизирането, а по-сетне и на противопоставянето й на всемогъщата до вчера Византия. Стремил ли се е хан Тервел към тази цел по лично убеждение или в изпълнение на бащиния си завет, не е известно. По-важен от всичко друго е правилният му поглед относно историческия път, по който народът му следва да върви, за да съхрани за потомците си отвоюваното на вечни времена.

В сравнение с хан Аспарух Тервел показва по-голяма инициативност. Това се дължи не толкова на личните му качества, колкото на променената международна обстановка. След детронирането на Юстиниан II през 695 година не само до 705 година, когато сваленият император с прабългарска помощ успява да се възстанови на трона, но и редица години след това, дори и след като за византийски император е издигнат Леон III, Източната империя сериозно боледува. Но Тервел взема участие в династическите борби на югоизточната си съседка по начин, изключващ каквито и да било прояви на политически авантюризъм и осигуряващ само изгоди за България.

Когато през 704 година заточеният в Херсонес бивш византийски император Юстиниан II успява да забегне, в стремежа си към трона, след като се озовава в устието на Истър, изпраща при българския владетел пратеник с молба да му бъде оказано съдействие, хан Тервел без колебание откликва на молбата му. И не защото го съблазняват щедрите обещания на ексимператора, а понеже съзнава какви изгоди би могло да му донесе това сътрудничество, склонява да окаже помощ на довчерашния върл неприятел на народа, страната и династията му. Международната обстановка му позволява да настъпи през 705 година към Константинопол начело на значителна част от бойните си ефективи от „българи и славяни“ (не забравя да упомене византийският хронист Теофан Изповедник!) и да подкрепи детронирания император. При това хан Тервел не се страхува от удар в гръб от страна на хазарите, понеже чрез брака си с щерката на хазарския хаган Юстиниан II междувременно е станал техен съюзник.

Акцията е успешна. Юстиниан II отново обладава престола на византийските василевси, мистичният му брак с империята е възстановен. Хан Тервел е щедро възнаграден. Условията на предварителното споразумение са изпълнени. На България е отстъпена областта Загоре на юг от Стара планина до Верея и Диамполис^[166], но без морските бази Анхиалис и Месемврия — те остават в ръцете на императора. Освен щедри дарове българският хан получава и високо отличие, облечен е в кесарско достойнство или, както хронистът се изразява, дадени са му „знаците на царската власт“^[167].

Какво значение отдава възстановеният отново на императорския трон Юстиниан II на оказаната му от прабългарите и лично от хан Тервел помощ, може да се заключи от бележките в така наречения „Лексикон“ на Свидас^[168]. Там се отбелязва, че след победата хан Тервел държи реч пред народа на площад Августеон пред дворцовия комплекс в Константинопол. От тази трибуна са могли да се изказват само византийските императори. Сам по себе си този факт е не само интересен, но и знаменателен. По-нататък, като се основава на стари свидетелства, Свидас продължава: „При император Юстиниан Ринотмет^[169] Тервел, предводителят на българите, бил на върха на благополучието. И самият Юстиниан, и Константин, синът на Ираклий^[170], били негови данъкоплатци. Той поставил обърнат щита си, който носел по време на война, и камшика си, с който шибал коня си, и слагал пари, докато покрие и единия, и другия. Простирал копието си на земята и до краищата му и на голям куп натрупвал копринени дрехи. Като напълва сандъчета със златни и сребърни пари раздавал ги на бойците, с дясната ръка злато, а с лявата сребро.“

От своя страна патриарх Никифор добавя: „Той [императорът] извънредно любезно се отнесъл към владетеля на българите Тервел, който бил на стан извън Влахернските стени, и по-сетне, когато Тервел отишъл при него, наметнал му царска хламида и го провъзгласил кесар. И като го поставил да седне до себе си, заповядал на войските да се поклонят на двамата. Надарил го с много дарове и го изпратил в земята му.“

От всички придобивки за държавата и лично за прабългарския владетел в този случай безспорно най-голямо значение има отличаването на хан Тервел с кесарско достойнство^[171]. Като поставя прабългарския владетел в непосредствена близост до императора, това високо отличие почти изравнява в международно отношение двете страни. Същевременно със санкцията, получена от византийския император — свещеният извор на всяка светска власт по тогавашните разбирания — закрепва и владетелският имунитет на българския хан. Първите стъпки, направени от хан Тервел в това направление, по-късно са продължени от хановете Крум и Омуртаг, от княз Борис и от цар Симеон и тясната пътека, очертана от него, е превърната от тях в широк друм.

Непостоянен по характер, коварен по нрав, почувствувал се достатъчно силен след няколко години, като забравя за сторената добрина, по нищожен повод Юстиниан II организира поход срещу България, но при Анхиало войската му е разгромена от прабългарската войска, предвождана лично от хан Тервел. При все това, когато след три години тронът на злополучния василевс започва отново да се люлее, прабългарският владетел пак му протяга ръка, като му изпраща в помощ три хиляди бойци, но Юстиниан II не използува както следва оказаната му помощ. През 711 година той е отново детрониран от противниците си и е убит.

При разразилото се стълкновение навярно става жертва и целият прабългарски експедиционен корпус. За да компенсира тази тежка загуба, през следващата 712 година хан Тервел организира нападение на областта, намираща се в непосредствена близост до византийската столица. В стихийния си устрем прабългарската конница достига до така наречената „Дълга стена“, помита всичко пред себе си, прониква отвъд стената и се озовава пред Златната врата на константинополската крепост. Награбена е богата плячка като компенсация за претърпяната тежка загуба. „И след като стигнали до Златната врата — разказва Теофан Изповедник — и опленили цяла Тракия, завърнали се невредими в земите си с безброен добитък.“

По време на династическите борби в империята между 711 и 715 година, когато един след друг заемат византийския престол Филипик Вардан, Анастасий II и Теодосий III, хан Тервел не се намесва в живота на югоизточната си съседка, но зорко го следи. Вниманието му през това време, изглежда, привлича необходимостта да издигне на още по-голяма висота бойната мощ на прабългарската войска. Разразилите се след няколко години събития оправдават грижата и потвърждават далновидността му.

Особено ярък израз на високите държавнически качества на хан Тервел е международният договор, сключен през 716 година^[172] между България и Византия по времето на император Теодосий III (715–717) и потвърден по-сетне от император Леон III (717–741)^[173]. Предисторията на този изключително важен документ не е известна. Бил ли е създаден той по повод на нов въоръжен конфликт между двете страни, или е резултат на водени помежду им преговори, не се знае, но очевидно с него се цели отношенията между двете страни да бъдат заздравени задълго. Колко голямо е значението на този договор при уреждането на отношенията между двете страни, вижда се от това, че близо един век по-късно хан Крум се позовава на него и поставя като необходимо условие за уреждането на отношенията между България и Византия възобновяването му.

От друга страна, при уреждането на отношенията с Византия хан Тервел се позовава на международния договор, сключен през 681 година между хан Аспарух и император Константин IV Погонат, но като далновиден държавен деец разширява тази основа съобразно с променената политическа обстановка. Условията на договора са дошли до нас в изопачен вид. Те са предадени не текстуално, а в преразказана форма от Теофан Изповедник между другото, от немай-къде, не когато става дума за отношенията между хан Тервел и император Теодосий III, а между хан Крум и император Михаил I Рангаве. По този начин хронистът омаловажава значението на договора.

„Договорът очертавал — разказва Теофан Изповедник — границите от Милеона в Тракия; одежди и червени кожи до 30 литри злато^[174]; освен това бегълците от едната и другата страна да бъдат връщани взаимно, дори ако се случи да заговорничат срещу властите; търгуващите в двете страни да бъдат снабдявани с грамоти и печати; това, което имат, да се внесе в държавното съкровище.“

Така формулираният текст открива възможност да бъдат възстановени следните четири основни клаузи на договора:

1. Югоизточната граница между двете страни се определя по линията на така наречения на времето „Голям окоп“ (), а по-късно „Еркесия“^[175] — граничен вал между България и Византия от Мандренското езеро край Бургаския залив в югозападна посока през река Тонзос (Тунджа) до град Констанция на Ибър (Марица) с дължина около 131 км. Освен с насипи граничният вал на няколко места е снабден с врати, около които са разположени митнически пунктове.

2. Византийският император се задължава да предава всяка година на българския хан в дан копринени одежди и червени кожи на стойност 30 литри злато. У Анастасий Библиотекар размерът на данта е на стойност 50 литри злато.

3. Двете страни се задължават да предават обратно бегълците, дори и когато са замесени в престъпления от политически характер.

4. Във всяка една от страните се допущат търговци от другата, при условие че са снабдени с грамоти за правотъргуване и че стоките, които предлагат, са пломбирани. В противен случай предлаганите от тях стоки се считат за контрабанда и се конфискуват в полза на държавата, в която са разпространени.

Така анализирани, клаузите на договора недвусмислено подчертават неговия универсален, а не само търговски характер, както неоснователно поддържат някои. Очевидно, отнася се до договор на широка международна основа, уреждащ всестранно отношенията между двете съседни държави. Договорът се спазва строго и от двете страни близо четиридесет години, докато през 755 година поради грозяща опасност от нападение е нарушен от хан Кормисош.

Освен с това хан Тервел ознаменува властвуването си с още едно крупно събитие. През 717 година арабите организират нова значителна кампания за превземането на Константинопол, главна пречка за проникването им в Европа, като го форсират с огромни сили както откъм сушата, така и откъм морето. Грозящата опасност от катастрофа предизвиква трус във висините. Император Теодосий III е детрониран. На трона на византийските василевси е издигнат енергичният военачалник Леон III^[176]. Трагичното положение на империята принуждава новия император да потърси помощта на хан Тервел. Участието на прабългарите начело с техния прославен вожд във византийско-арабската война през 717–718 година е отбелязано твърде бегло от византийските хронисти, но епохалното му значение както за бъдещето на империята, така и за по-нататъшното развитие на европейската цивилизация, е вън от съмнение^[177]. Без помощта на прабългарите Византия едва ли би могла да преодолее грозящата я опасност. Наистина, благодарение на така наречения „гръцки огън“^[178] византийците удържат победа по море, но по суша никога не биха могли да се справят с атакуващия ги многоброен неприятел. Сразява го конната армия на хан Тервел. Теофан Изповедник съобщава, че под стените на Константинопол прабългарите избиват двадесет и две хиляди души араби, а в Манасиевата хроника е записано: „При този цар Лъв куманите [разбирай арабите] нападнаха Цариград и цялата земя, но потънаха в морето, издавени от гърците, а всички останали ги съсякоха българите.“

Името на хан Тервел е преплетено с един епизод от династическите борби в империята през последната година от властвуването на прабългарския владетел. Според Теофан Изповедник българският хан си бил дал съгласието да помогне на бившия император Анастасий II, заточен след детронирането му в Тесалоника, да се възстанови на трона, дал му не само войска за тази цел, но и пари. Вижда се от източниците, от друга страна, че в тази акция участвуват, освен привърженици на Анастасий II и Куберови прабългари. Понеже заговорът не успява, участвуващите в него Куберови прабългари предават на император Леон III претендента, след което се оттеглят. Подобни действия не са съвместими нито с характера на хан Тервел, нито с политиката му спрямо Византия, нито най-сетне с личното му отношение към император Леон III, комуто оказва тъй ценна помощ по време на току-що приключилата византийско-арабска война. Ако би се решил да вземе участие в подобна акция хан Тервел би действувал с цялата решителност, на която е способен. Затова следва да се приеме, че името му неуместно е преплетено в историята с този заговор и че между Тервеловите и останките от Куберовите прабългари е направено смесване в изворите.

Как изглежда хан Тервел в погледа на съвременниците си, какво място му е отредено още приживе в летописа на българската държава, може да се заключи най-добре от образа му, запечатан под скалния масив под прабългарската крепост Мадара, от изображението, получило културно-историческо утвърждение в наименованието Мадарски конник^[179].

Скалният релеф Мадарски конник е не само бележито произведение на средновековната култура, не само грандиозен паметник на монументалната скулптура, но и изключително важен исторически документ. Тези три страни определят мястото му сред паметниците на българската култура, придават му епохално, непреходно значение. Едва когато застане пред него, човек добива представа за оная величава епоха, за да бъде приобщен не само с мисълта, но и чрез сетивата си към нейните изумителни достояния. Пред него легендите се превръщат в действителност, миналото оживява и дребнавите спорове губят всякакъв смисъл.

Ако Мадарският конник отстъпва далече зад Сфинкса^[180] както по размери, така и по дълготрайност, превъзхожда го по историческа конкретност. Докато Сфинксът пренася зрителя в епоха, с която съвременността е изгубила връзка, в някакъв почти отвъден свят, Мадарският конник е въплъщение на осезаемо минало. Поради това, вместо да поражда размисъл върху преходността на битието, вдъхновява за подвиг. Без да губи конкретното си историческо съдържание и връзката си с делото на хан Тервел, с течение на времето тържествуващият конник се превръща в грандиозен символ на победата на прабългарите оногури над горда Византия.

Каменният релеф Мадарска конник изобразява български хан по време на лов, придружен от ловно куче. Ханът е на кон в ход надясно. В краката на коня е повален прободен с копие лъв. Тържествуващият победител е застанал, на коня в ръка с чаша, символизираща здраве и дълголетие. Безспорни прабългарски белези в релефа са: облеклото и косата на хана, чашата в ръката на ездача, ръстът и видът на коня, високото седло, късото метателно копие и конската опашка на върха на копието.

Описаната композиция е издълбана в скалата на 23 м. височина от терена. Под нея в три колони са издълбани надписи на гръцки език. Както релефът, така и надписите са силно пострадали поради ерозията на скалната маса. Вследствие на това разчитането на надписите в цялост не е възможно. При все това съхранилият се тук-таме текст дава възможност да се поддържа, че надписите под релефа имат характер на периодически летописни записвания. Запазената част от текста установява връзката между дунавските и солунските (Аспаруховите и Куберовите) прабългари. Лявата или първата колона на надписа безспорно е от времето на хан Тервел и е на възраст, колкото самия релеф; втората или средната е от времето на хан Кормисош, а третата или дясната вероятно е от времето на хан Омуртаг. Правилната дешифровка на останките от надписа под релефа се дължи на усилията на Веселин Бешевлиев^[181].

Каменният релеф Мадарски конник вероятно е издълбан в скалите под Мадарската крепост и в непосредствена близост до главното прабългарско капище в Мундрага (пославянчено Мадара) след провъзгласяването на хан Тервел за кесар от император Юстиниан II през 705 година. Не само ханът и прабългарите, но и славяните и пославянчените траки, населяващи увеличената вече територия на българската държава, гледат на това отличие като на залог за траен мир и благоденствие. Защото поставянето на техния повелител хана в непосредствена близост до императора, заклетия враг както на прабългари, така и на славяни, в това число и на славянизираните траки, успокоява ако не завинаги, поне временно сърцата на хората от народа и им дава възможност да насочат поглед към самите себе си и към близките си.

Мадарският конник е открит за науката от унгарския пътешественик Феликс Каниц по време на първото му пътуване из България през 1868 година. Оттогава в продължение близо на девет десетилетия около произхода и съдържанието на паметника се водят ожесточени спорове, докато най-сетне през 1956 година^[182] при направените комплексни проучвания по безспорен начин се установява неговият прабългарски произход.

Докато откривателят на Мадарския конник смята, че както релефът, така и надписите под него са от римски произход, Константин Иречек, Карел Шкорпил, Георги Баласчев и Димитър Крънджалов^[183] са на мнение, че те са дело на траките, че релефът не е друго, освен модификация на така наречения Тракийски конник — въплъщение на тракийското главно божество Херос. От своя страна Всеволод Николаев, като се основава на изказвания на Андрей Протич, поддържа, че Мадарският конник е от сасанидски или от персийски произход^[184].

Прабългарският произход на паметника се отстоява от Гаврил Кацаров, Кръстю Миятев, Петър Ников, Веселин Бешевлиев, Георги Михайлов, Тодор Герасимов, Станчо Станчев, Велизар Велков, Геза Фехер, Иван Венедикови други. Но докато Кръстю Миятев, Гаврил Кацаров, Петър Ников и Геза Фехер поддържат, че релефът е изсечен в памет на хан Крум по времето на хан Омуртаг, Веселин Бешевлиев, Георги Михайлов, Велизар Велков, Тодор Герасимов, Станчо Станчев и Иван Венедиков са на мнение, че паметникът е създаден в чест и за прослава на хан Тервел. От две десетилетия насам последното мнение е окончателно затвърдено в българската наука.

Макар да продължава формално още две десетилетия, историята на прабългарския хански род Дуло, украсена с делата на трима велики владетели — Кубрат, Аспарух и Тервел, — фактически привършва със смъртта на последния от тях в 718 година. За последните двама представители на рода Дуло — ханът с неизвестно име, властвувал между 718 и 725 година, и хан Севар, заемал ханския чертог между 725 и 739 година, не се знае нищо конкретно. По тяхно време отношенията с Византия, изглежда, са добри. В изворите за никакви стълкновения между двете страни тогава не се упоменава.

След разгрома на арабите под стените на Константинопол през 717–718 година, византийският император Леон III полага всички усилия да укрепи вътрешно империята, да преодолее центробежните сили, да стабилизира финансите. С тази цел той предприема редица административни и законодателни реформи. За да преодолее огромното влияние на духовенството върху византийското общество, императорът се обявява против почитането на иконите. Предизвикал остра реакция против възглавеното от него иконоборческо движение, Леон III използува създадения смут, за да разгроми враговете си и да обяви за държавна собственост огромни пространства земя, част от която дарява на верните си военачалници, а останалата обявява за собственост на короната.

След като ограничава властта на областните управители и влиянието на провинциалната аристокрация, Леон III издига на още по-голяма висота авторитета на войската, като го противопоставя на авторитета на църквата. Затова успява да се справи с неколкократните опити през 735–737 година на славянския ринхински вожд Пребънд да завладее Тесалоника и да обособи ринхините в самостоятелна държавица.

Поради дълбоките обществени различия в двете съседни страни иконоборческото движение, възглавявано от Леон III, не дава отражение в България. През двете десетилетия от смъртта на хан Тервел до смъртта на хан Севар, последния потомък на рода Дуло, вниманието на управляващите, изглежда, е насочено към укрепване на държавата, към издигането на отбранителната й мощ на още по-голяма висота. Вън от съмнение в това отношение последните двама властници от рода Дуло се облягат на богатия опит на своите именити предшественици.

Но ако дори за последните двама представители на ханския род Дуло не се знае нищо конкретно, какво би могло да се каже за хората от народа? За техния живот през целия VIII век почти нищо определено не може да се каже. Макар да се сплотява около върховния повелител по време на бран, населението на страната от различните етнически общности продължава да води самостоятелен племенен живот. Ако се съди от военните успехи, необходимостта от държавна консолидация вече е добре осъзната както от прабългари, така и от славяни. Неуспехите се дължат не на разединение в низините, а на себични домогвания в средата на прабългарската аристокрация.

Първите пукнатини в непреодолимата крепост, издигната от великите ханове Аспарух и Тервел, изглежда, се появяват през 740 година^[185] при избора на нов хан след смъртта на Севар. За хан е издигнат, както по-сетне проличава, при противодействието на някои родове Кормисош от рода Укил. Във връзка с избора на Кормисош за хан сред боилите се очертават две течения, два възгледа за начина на управление. Според едната групировка командните длъжности в държавата следва да бъдат изключително в прабългарски ръце. Според другата — интересите на страната налагат към управлението да бъдат приобщени и някои славяни, тачени поради изключителните им качества. Някои от тях вече са се проявили като способни военачалници по време на сраженията с византийци и араби. Това се налага — поддържат привържениците на прославянската групировка — не само с оглед на численото превъзходство на славяните, но и съобразно с плановете за разширението на територията в югозападна посока, за откъсването на така наречените Склавинии от Византия и приобщаването им към България. Привържениците на прославянския курс сред боилите всъщност са за продължаване на политическата линия, следвана от хановете Аспарух и Тервел. Необходимостта от това взаимодействие навярно те обясняват с взаимната изгода от сътрудничеството между прабългари и славяни. Ако не би се облегнала на славянската подкрепа, без особено затруднение България би могла да бъде завоювана; без прабългарска помощ славяните се излагат на опасността да бъдат асимилирани от византийците.

По времето, когато хан Кормисош провесва на гърдите си тежкото ханско златно огърлие, Византия е във възход. За период близо от половин век, по време на византийския възход, в България съответствува епоха, ако не на упадък, поне отначало на застой, а по-късно на дълбока криза във висините. Като се обляга на заздравения от баща му Леон III вътрешен фронт, император Константин V Копроним (741–775)^[186] си поставя за цел да издигне на още по-голяма висота не само отбранителната, но и нападателната мощ на империята. Обладан от идеята да възвърне на майката отечество всички откъснати земи от „варвари“, той започва да се готви търпеливо за осъществяването на тази цел. Между 746 и 752 година императорът настанява в Тракия значителен брой пленници павликяни, като по този начин създава около България стратегически пояс. Но когато започва да издига по границата между двете страни, установена с договора от 716 година, крепости и да настанява в тях колонизираните павликяни, хан Кормисош излиза от състоянието на безстрастен наблюдател и отправя искане до императора да му бъде изплатен уговореният от неговия предшественик трибут. Понеже получава отказ, през 755 година организира поход към Константинопол, достига до „Дългата стена“, но там прабългарската конна армия е пресрещната от превъзхождаща я по брой и по качества на въоръжението византийска войска и е разбита.

Поводът за реванш е създаден. Начело на добре екипирана армия, пренесена по море с помощта на петстотин кораба, император Константин V Копроним нахлува на север през 756 година и при крепостта Маркели, дето прабългарите го причакват, се сражава с тях, за да ги надвие и да принуди хан Кормисош да моли за мир. България е принудена при сключването на мира да се откаже от придобитата през 705 година област Загоре и от установената с договора от 716 година дан в размер на 30 литри злато.

С този поход Константин V Копроним поставя начало на дълга поредица от походи против България. Между 756 и 775 година, в продължение близо на две десетилетия, амбициозният автократор предприема против северната си съседка девет похода или средно на всеки две години по един поход. При все това войнолюбивият император не успява да постигне заветната си цел — да заличи от картата на средновековна Европа основаната от хан Аспарух българска държава.

По непримиримост и по последователност в начинанията си с император Константин V Копроним би могъл да се мери само цар Симеон. Но докато в борбата си с Византия Симеон Велики век и половина по-късно се вдъхновява от високата цел да осигури на страната си благоприятен международен статут^[187], Константин V Копроним си поставя обикновена завоевателна задача. Движи го не необходимостта, а амбицията. Може би затова не получава политически резултат. Пред населението в България той не поставя никаква перспектива, не излиза с каквато и да било конструктивна програма. На славяните гледа като на сива инертна маса, а прабългарите желае да прогони отвъд Истър, да ги върне там, отдето са дошли, като не взема пред вид, че те са пуснали вече дълбоки корени в тази земя. В това отношение Константин V Копроним не се различава никак както от предходниците, така и от следовниците си. Като тях и той проявява политическо късогледство спрямо народите, неприобщени към коренното население на империята. Затова и усилията му не се увенчават с успех, макар в дълголетната си борба с България да използува, освен огромна, добре обучена и снабдена войска и всички средства, до които византийското коварство прибягва, включително и добре платени агенти в лагера на противника.

След смъртта на хан Кормисош, последвала наскоро след приключването на първия поход, организиран от Константин V Копроним против България, през 756 година, за български хан е издигнат Винех, също от рода Укил. Ако Винех не е бил син, навярно е бил близък сродник на Кормисош. Като предшественика си и той е за единодействие със славяните, но поради липса на опитност не успява да използува създаденото вече благоприятно отношение сред боилите за утвърждаването на тази линия.

Преди да продължи натиска си срещу България, през 758 година императорът предприема поход в югозападните предели на полуострова и успява да постави отново под византийска власт обявилите се за автономни княжества славянски племена, за да пресече по този начин всеки опит за присъединяването им към България. През следващата 759 година ентусиазиран от този успех, предприема втория си поход на север, но в старопланинския проход Берегава^[188] на византийската войска е устроена засада и тя е съвършено разбита от прабългарите. Императорът едва успява да се спаси с бягство, но хан Винех не използува благоприятното положение не заповядва настъпление на юг по петите на останките от разбитата византийска войска, а предлага разбирателство с Византия, за да бъдат избягнати нови кръвопролития. Създаденото против него по този повод настроение, вместо да стихне, непрекъснато се раздухва от недоволните боили от противната партия, привърженици на прабългарското надмощие, докато през 761 година, на петата година след утвърждаването му като хан, Винех е детрониран и убит. Да се стигне до тази крайна мярка може би има и други причини, а не само проявената от негова страна пасивност през 759 година след разгрома на византийската войска в прохода Берегава.

С детронирането и ликвидирането на Винех е нанесен жесток удар на прославянската партия сред боилите. Навярно хан Винех по древен прабългарски обичай е бил обвинен, че е създал „лош закон“, като се е стремял към помирение с Византия и като е настоявал на ръководни постове да бъдат издигнати и славяни. При дворцовия преврат през 761 година, изглежда, жертва пада не само ханът, но и някои негови приближени от рода Укил. „Работите пък у унобългарите — пише патриарх Никифор — се развили по следния начин: те, след като се уговорили помежду си, убили тези, които обладавали по родова линия властта над тях, а за свой вожд поставили така наречения Телесий, строг мъж, който заедно с това проявил на младини смелост.“

Но и хан Телец (761–764) от рода Угаин не е по-щастлив от предшественика си. Привърженик на идеята за надмощие и приоритет на прабългарите над славяните, той взема спрямо славяните твърд курс, а това довежда до масовото им изселване във Византия. При тази акция императорът не стои безучастен. Той ловко използува създаденото положение, като постига едновременно две изгоди: след като разредява редиците на славянските отреди в прабългарската войска, оживява някои източни области на империята, опустошени по време на арабската експанзия. Славяните са привлечени във Византия с щедри обещания и настанени в дълбините на Анатолия.

Още страната не се е успокоила от този страшен трус и Константин V Копроним предприема третия си поход против. България. Начело на елитна войска императорът потегля на север през Тракия към средата на месец юни 763 година. Същевременно по море в осемстотин кораба експедира близо 10 000 конника или около две кавалерийски дивизии, казано на днешен военен език. Двете армии се събират при крепостта Анхиалис. Начело на прабългарската конна армия хан Телец се насочва към стълпилия се неприятел от ниските източни разклонения на планината. Боят се разразява в равнината недалеч от крепостта сутринта на 30 юни 763 година и трае почти цял ден. При явно надмощие на византийците, които хвърлят в кръвопролитната битка все нови и нови резерви, хан Телец накрай е принуден да отстъпи с останките от разбитата си армия. Императорът се завръща в столицата като триумфатор. Пленените прабългари са предадени на гражданите, за да бъдат избити „собственоръчно“, както без стеснение се изразява хронистът. За неразумната си постъпка спрямо славяните и за привързаността си да атакува византийците в равнината, хан Телец заплаща през следващата 764 година с живота си.

Между 761 година, когато след детронирането на Винех се поставя начало на кризисния период в живота на българската държава през втората половина на VIII век^[189], и издигането на Кардам за български хан през 777 година, когато този трагичен период приключва, за време от шестнадесет години се сменят седем хана. От тях трима са убити: Винех (761), Телец (764) и Паган (768), двама детронирани: Умор (766) и Токту (767) и двама емигрират във Византия: Сабин (766) и Телериг (777).

Причините за тази криза са комплексни и не следва да се обясняват нито само с натиска отвън, нито с династическите борби отвътре. До голяма степен кризата в българската държава през шестдесетте години на VIII век се дължи на мъчителния процес по сливането в една на трите етнически общности, от които с течение на времето се образува българската народност в съвременния смисъл на думата. Този процес тогава току-що навлиза в началната си фаза и затова е колкото болезнен за прабългарите, толкова и жизненоважен за славяните. Мъчително навярно го изживяват и славянизираните траки — не толкова, понеже продължават да имат развито чувство за етническо своеобразие, колкото поради различие в културното им съзнание вследствие на приобщеността им към елинската култура. При все това в моменти на опасност различията бързо се забравят и, за да бъде съхранено единството, вместо многобройни жертви в безсмислена братоубийствена война в жертва се пренася само един човек — ханът. Интересно е, че България преживява криза през втората половина на века, след като кризисният период във Византия вече е приключил през първата половина на същия век. Принципът на равновесие сякаш диктува надмощието на едната страна над другата непрекъснато да се променя и двете никога да не са равностойни.

След детронирането на хан Телец прославянската партия сред боилите успява отново да се наложи и да издигне хан из своята среда. За хан през 764 година е утвърден Сабин^[190] от рода Укил, зет на покойния хан Кормисош, спасил се като по чудо по време на кървавата разправа през 761 година, когато пада и е ликвидиран Винех. Сабин стои на кормилото на българската държава едва две години (764–766).

През 765 година по време на неговото властвуване император Константин V Копроним предприема четвъртия си поход против България, като я атакува по суша с многобройна армия и по море с две хиляди и шестстотин кораба. В очакване на десантните си войски пред прохода Берегава, за да се съедини с тях и да удари северната си съседка право в сърцето, императорът научава за постигналото го голямо нещастие. Цялата му флота става жертва на корабокрушение. След като заповядва да извлекат с мрежи удавниците от морето и да ги погребат край брега, Константин V Копроним се завръща в престолнината си безславно.

Вместо да използува този благоприятен обрат в събитията, подобно на хан Винех някога, хан Сабин полага усилия да сключи договор за мир с Византия, като за целта изпраща пратеничество при императора. Тази му постъпка предизвиква гнева на войнствените и непримиримите боили. „Но когато Сабин изпратил веднага пратеници при императора — разказва Теофан Изповедник — и поискал да сключи мир, българите направили събор и се противопоставили твърдо на Сабин, като казали: «Заради тебе България ще бъде поробена от ромеите.» Станал бунт, Сабин избягал в крепостта Месемврия и преминал към императора…“

Преди да забегне в Месемврия и оттам по море в Константинопол, Сабин оставя за свой заместник Умор, също от рода Укил. Но войнствено настроените боили принуждават Умор да абдикира след четиридесетдневно властвуване. За хан е издигнат Токту от неизвестен род. С течение на времето става все по-ясно дори на най-крайните привърженици на идеята за прабългарско надмощие, че незатихващата война между България и Византия е всъщност война за славяните на полуострова. Който ги привлече на своя страна, той ще владее полуострова. В тази борба, освен с елитни войски, освен с отлично въоръжени турми Византия си служи и с други средства. Успяла да привлече на своя страна някои славянски старейшини, империята завоюва влияние не само сред прославянски настроените боили, но дори в ханския чертог. Затова и хан Сабин в решителния момент разчита на подкрепата на императора.

Това подозрение е причина за ново поражение на прославянската партия сред боилите. За хан през 766 година след бягството на Сабин и детронирането на Умор е издигнат Токту из средата на войнствените и непримиримо настроените боили, но и неговата съдба не е по-радостна от съдбата на предшествениците му. При петия поход на Константин V Копроним против България през 767 година хан Токту не успява да се справи с положението, поради което вследствие на опасността от кървава разправа е принуден да избяга в Лудогорието с малка свита, но там е застигнат от противниците си и е убит. Заедно с него пада убит и брат му Баян.

За хан след детронирането на Токту през 767 година е издигнат Паган^[191], също от неизвестен род. Преди да се укрепи в Плиска, Паган трябва да се справи с нова опасност от юг. През пролетта на следващата 768 година, като разчита на несигурното положение в България, императорът предприема шестия си поход на север, достига до река Туча и успява да опожари някои прабългарски селища, но не смее да премине през проходите навътре в страната. „И като хвърлил огън в аулите — пише Теофан Изповедник, — които намерил, със страх се завърнал, без да направи нещо доблестно.“ През тази година императорът успява с помощта на свои агенти, проникнали тайно в България, да залови вожда на северите Славун, който за разлика от други славянски вождове гледа с недоверие на прославянската политика на Константин V Копроним, и жестоко да се разправи с него.

Като привърженик на прославянския курс, след несполучливия шести поход на императора против България, хан Паган предлага мир на Византия. Условията на мира уговаря лично с Константин V Копроним в Константинопол в присъствието на бившия хан Сабин. Този ход се вижда твърде подозрителен на противниците му, поради това след завръщането си в България Паган е принуден да абдикира. Понеже се страхува не без основание за живота си, бившият хан бяга на изток към морето, но около старата крепост Одесос е застигнат от противниците си и е посечен, преди да организира прехвърлянето си с византийска помощ или в Константинопол при императора, или в Херсонес при неговия тъст хазарския каган.

С избирането през 769 година на Телериг за български хан сгъстилите се над България черни облаци започват да се разпръсват и над страната отново да проблясва слънце. Прославянската партия сред боилите за дълго време губи влияние. Авторитетът на ханската власт укрепва. Единството се възстановява. Започнал при хан Телериг, този процес е завършен при хан Кардам.

За решителния поврат в създаденото през шестдесетте години на VIII век положение не е без значение и неуспехът на императора в двата му похода против България през 773 година — седмия и осмия. В съзнанието на прабългарите призракът на войната започва да избледнява и да чезне. Всъщност, с изключение на един-единствен случай — разгрома на хан Телец на 30 юни 763 година в Анхиалското поле — Константин V Копроним нито при един друг поход против България не постига решителен военен резултат. Корабокрушения и бури му пречат да съчетае действията на сухопътните и на десантните си войски, за да залови противниковата армия в клещи и по този начин да постави България на колене. Несполучлив е и седмият поход на императора против България през 773 година. След като войските му попадат в засада в източните старопланински проходи, Константин V Копроним е принуден да моли хан Телериг за мир и да се съгласи да върне на България областта Загоре, отвоювана преди десет години. Но сключеният договор за мир не пречи на коварния и амбициозен автократор, преди още да е изтекла същата 773 година, да организира осмия си поход против северната си съседка, но и от него се завръща с наведена глава.

Само няколко месеца след несполучливия седми поход организира нов, осми по ред поход против България, като потегля начело на флотилия от две хиляди бойни кораба. Намерението му е, след като проникне с корабите си през дунавските устия в северните предели на страната и десантните му войски увлекат главните сили на прабългарите, конницата му да нахлуе през планинските проходи и да ги удари в тил. Но силна морска буря унищожава византийския експедиционен корпус недалеч от брега край Одесос, преди императорът да започне да осъществява бойния си план.

Убедил се след провалянето на военната експедиция в югозападните предели на полуострова в съществуването на византийска агентура сред приближените му, хан Телериг решава да ликвидира змийското гнездо в ханския чертог. „Аз се реших — обръща се той към Константин V Копроним в лично писмо — да избягам оттук и да дойда при тебе, за да покориш чрез мене цяла България. Обаче прати ми честна дума за безопасността ми. Съобщи ми кои са ти тук приятели, за да им се доверя и те да ме придружат.“

След като узнава имената на изменниците, хан Телериг ги предава незабавно на смърт. Не се знае дали в този случай е приложена родовата отговорност, дали наред с изменниците са изтребени и техните близки — родители, братя и сестри, жени и деца. Това е твърде вероятно след като се знае, че дори един век по-късно тази мярка е приложена без колебание от княз Борис при бунтуващите се през 865 година боили. Научил за ликвидацията на агентите си в България, по думите на Теофан Изповедник, императорът си „скубел от яд побелелите коси“.

Решен на сетна разправа, през следващата 775 година Константин V Копроним започва трескаво да се готви за деветия си поход против България, но по време на подготовката през месец септември на същата година умира на петдесет и шест годишна възраст, без да успее да осъществи заветната си цел: да покори и да присъедини България към Източната империя. Неговият наследник Леон IV Хазарски (775–780) изоставя амбициозните планове на баща си.

Неизвестно е защо, след като възстановява авторитета на ханската власт, след като отстранява дълбоките различия между боилите и ги сплотява около себе си, след като отстранява опасността от югоизток, през 777 година хан Телериг абдикира и емигрира във Византия, дето е радушно приет от император Леон IV, преминава в лоното на християнството, възведен е в сан патриций и е задомен за братовчедка на императрицата.

Краят на жизнения път на хан Телериг предизвиква дълбоко недоумение у историка. Преминал през толкова много изпитания, хан Телериг трудно би могъл да бъде съблазнен с каквото и да било след като разполага в земята си с неограничена власт и с всички възможни блага. Преломът у него вероятно се дължи на дълбоки различия между следваните от него методи на управление и препоръчваните от най-близките му сътрудници. Макар да произлиза от средата на войнствените и непримиримите боили, и хан Телериг е за етническо равновесие в държавата и за привличането на някои славянски вождове в управлението. Но може би освен от мотиви от обществен характер постъпката на хана да се обуславя и от причини от лично естество. Настъпил е може би момент, в който тежестите на управлението са се сторили на хана непоносими и той решава с един замах да се освободи от тях.

След като Телериг снема от врата си тежкото ханско златно огърлие и емигрира във Византия, за български хан е издигнат Кардам (777–803). През четвъртвековното си властвуване хан Кардам се утвърждава като тактичен, мъдър и далновиден държавник, убеден проводник на политическите принципи, прокламирани от хан Аспарух и проведени от хан Тервел. Макар да не успява да присъедини към България славянските племена от българската група в югозападните предели на полуострова, понеже Византия поддържа там мощна армия, хан Кардам държи погледа си винаги насочен нататък, а вероятно поддържа и тясна връзка с вождовете на племената в така наречените Склавинии. По неговите стъпки по-сетне върви и приемникът му хан Крум. Затова по-късно хан Пресиан и княз Борис не попадат там на девствено поле, а на разработена почва.

Когато през 782–783 година византийските войски нахлуват в югозападните предели на полуострова, за да подкрепят постоянните гарнизони в борбата им с побунените славянски племена, хан Кардам се въздържа от вмешателство. Струва му се, че дълбоките рани, нанесени върху снагата на България по време на острите борби през петнадесетте години преди въвеждането му в ханския чертог в Плиска, още не са зараснали, за да създава повод за нови.

След като възмъжава и се освобождава от опеката на майка си, императрица Ирина, наследникът на починалия през 780 година Леон IV император Константин VI решава да довърши делото на дядо си Константин V Копроним, да покори и да присъедини към империята България. През 791 година след дълга подготовка той предприема първия си поход против България. Двете войски се срещат при крепостта Проватон в Тракия, но пред бойното превъзходство на прабългарите византийците са принудени да отстъпят.

Изгарящ от желание да се реваншира по-скоро, през следващата 792 година император Константин VI предприема втори поход против България, но при крепостта Маркели войската му е пресрещната от прабългарските конни дружини и е разбита. Победеният византийски автократор се задължава да заплаща на победителя годишен трибут. Но минават няколко години без уговорената дан да бъде издължена. След като търпението му се изчерпва, хан Кардам изпраща на Константин VI следния ултиматум: „Или внеси данъка според договора, или ще дойда до Златната врата и ще опустоша Тракия!“

Като не си дава сметка за отговорността, що поема, императорът заръчва да сложат конска смет в една торба и да я изпратят на българския владетел със следното писмо: „Какъвто данък ти се следва, такъв ти и изпращам. Ти си стар и аз не желая да се трудиш да идваш чак дотук; аз ще дойда до Маркели, а ти излез, та каквото бог отсъди!“

Начело на многобройна войска императорът потегля срещу България, решен да изпълни заканата си. Хан Кардам се спуща в Тракия по долината на Тунджа, като съсредоточава войските си по Сакар планина. Византийците заемат масива Дервишка могила, наричан някога Голяма Авролева. Двете войски се дебнат седемнадесет дни, без да смеят да се нападнат. За разлика от предшествениците си хан Кардам избягва нападателните битки и предпочита да изчаква. Почувствувал решителността на прабългарите, надменният автократор се оттегля от фронтовата линия, без да се одързости да заповяда нападение. Не след дълго неуспехът му е използуван от майка му императрица Ирина. Тя организира против сина си заговор, сваля го и заема мястото му като се провъзгласява за византийска василиса.

Докрай хан Кардам остава верен на принципите, следвани както в областта на външната, така и в сферата на вътрешната политика от великите му предходници хан Аспарух и хан Тервел. При все че имат политическо надмощие, по негово време прабългарите сътрудничат със славяните във всички области на държавния живот. Погледнато в перспектива, делото на хан Кардам се откроява сред проявите на всички негови предшественици, отличени с тежкото ханско златно огърлие след великия хан Тервел, с твърде значителни постижения. То е важна предпоставка за големия възход на страната през следващия IX век.