Иван Богданов
Прабългари (2) (Произход, етническо своеобразие, исторически път)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
maskara (2014 г.)

Издание:

Иван Богданов. Прабългари

Българска. Първо издание

Държавно издателство „Народна просвета“, 1976 г.

Рецензенти: проф. Дим. Ангелов, ст.н.с. Геновева Цанкова-Петкова

Редактор: К. Исова

Художник на корицата: Иван Марков

Художник-редактор: Румен Ракшиев

Технически редактор: Тинка Стайкова

Коректор: Гинка Василева

ДПК „Димитър Благоев“ София, 1976 г.

История

  1. — Добавяне

Зазоряване

Племена. Кубратова Велика България. Обществен строй, военна организация, бит, стопанство, култура и религия

Прабългарите се настаняват в Приазовието в преломен исторически момент. Съсредоточили ударните си сили в Панония, контролиращи чрез бързо маневрената си конница огромна територия, хуните още не са предприели големи завоевателни акции и това дава възможност на прабългарите да се затвърдят в Приазовието, да намерят мястото си сред битуващите в оня край и непосредствено свързаните с него райони разнообразни племена. Както съобщават Прокопий Кесарийски и Йорданес, край северните брегове на Понтийско море в началото на V век стануват готи тетраксити (остготи), на север в огромен венец са разположени многобройните племена на славяно-антите, а около средното течение на Итил[56] — аланите. Обособила се в края на IV век като самостоятелна държава, Източната империя — Византия — още търси своя път и не е в състояние да предприеме решителни действия срещу нахлулите от Средна Азия номадски племена, между които са и прабългарите.

Установяването на прабългарите в Приазовието съвпада с приключването на легендарния период „Авитохол“ и със започването на периода „Ирник“ в българската история. Този втори легендарен период е два пъти по-къс от периода „Авитохол“ и обхваща 150 лунни (146 слънчеви) години, както се вижда от хронологическите данни на „Именника на българските ханове“.

След като с помощта на прабългарите утигури котригурите изтласкват остготите от припонтийските земи и се настаняват на тяхно място, утигури и котригури се разделят. Това става вероятно около 437 година в самото начало на периода „Ирник“ и вероятно се дължи на смъртта на обединяващия дотогава племената неизвестен вожд, баща на Утигур и Котригур, за които загатва Прокопий Кесарийски. По старинния обичай на туранските народи след смъртта на владетеля завладяната земя се разделя на толкова части, колкото синове той има. Следователно би трябвало да се допусне, че този неизвестен владетел е имал още двама сина, освен Утигур и Котригур — Оногур и Сарагур, защото разслоението между прабългарските племена се очертава още през началните десетилетия на V век и навярно, освен на борбата за бащиното наследство, се дължи на други по-дълбоки причини.

На запад от Меотида край северните брегове на Понтийско море се разполага най-многобройното и най-войнственото от прабългарските племена — котригурите. Заеманата от котригурите територия им създава по-добри възможности в сравнение с другите прабългарски племена за набези в северозападните предели на Византия, а също така и за изпълняването на бойни задачи, възлагани им от вождовете на някои варварски племена, понеже котригурите повече от другите прабългарски племена гледат на войната като на свое главно занятие. Граница между котригури и утигури са реките Арктос[57] и Танаис. Поселищата на утигурите са разположени между тези две реки и на изток от долното течение на Танаис.

Поселищата на сарагури и оногури са на изток от Меотида. Разположението на сарагурите не е добре известно, но се предполага, че е било в близост до югоизточните брегове на Меотида. Непосредствено до тях между река Куфис и Хипийската планина, наричана и Българска, са разположени поселищата на оногурите. Когато в този край през 463 година при обратното им движение от запад на изток нахлуват някои хунски племена, изтласкват сарагурите и оногурите на изток. Тогава сарагурите се установяват в равнините северно от Кавказ, а оногурите в предпланините на Хипийската планина, но по-късно отново слизат в долината на Куфис. Това местоположение им открива по-добри възможности в сравнение с другите прабългарски племена за общуване с византийските колонисти по източните брегове на Понтийско море, а също и с проникващите през Кавказ алани, армени, грузинци, перси и сирийци.

Дали в оная епоха четирите прабългарски племена живеят на територия, върху която не обитава никое друго племе, или не, не е известно. По-вероятно е между тях, в по-близко или по-далечно съседство, да живеят и други племена. Основание за това дава не само свидетелството на Захарий Ритор в „Църковна история“ и обширността на района, но и разнообразието на терена. „Зад вратите на Каспийско море — пише сирийският летописец — живеят бургари със [свой] език, народ езически и варварски; те имат градове… И алани, те [имат] пет града. Зад пределите на Дада живеят в планините, те имат крепости; авнагур, народ, обитаващ в палатки, абгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хасар, дирмар, сиругур, багарсик, кулас, абдел, ефталит — тези тринадесет народа живеят в палатки, прехранват се с месо, диви зверове и оръжие.“

Очевидно хронистът споменава племена, населяващи не само Приазовието, но и съседните райони, но за нас е от особена важност, че четири от тях (бургар, авнагур, куртаргур, саругур) принадлежат несъмнено към прабългарския етнос. От своя страна Ананий Ширакази в „Арменска география“ съобщава, че в равнините зад Кавказ обитават българските племена: купи-булгар, дучи-булгар, огхондор-блкар и чдар-балкар. Опитът да бъдат разтълкувани тези странни наименования и да бъдат сведени към исторически утвърдените прабългарски племена — оногури или оногундури, котраги или котригури, утигури и сарагури — едва ли може да даде положителен резултат, понеже, вън от съмнение, достоверните прабългарски племенни наименования в случая са записани погрешно, изкривени са под влияние на своеобразния арменски изговор. По-важно от всичко друго е, че е засвидетелствувано съществуването на четири прабългарски племена още в оня ранен период на прабългарската история.

Подобно на всички турански народи и прабългарският е многоплеменен[58]. Родът и племето са в основата на неговата обществена структура и напразно някои[59] полагат усилия да докажат, че прабългарите нямат нищо общо нито с котригури, нито с утигури — те били отделни, самостоятелни народи — и само по отношение на оногурите би могло да се допусне, че са прабългарско племе, докато други автори[60] твърдят, че оногурите са тясно свързани с угрите. Опитът да се докаже, че прабългари, от една страна, и от друга, оногури, котраги и утигури са отделни, самостоятелни народи, стои в грубо противоречие с изворния материал. Освен на незадълбочена интерпретация на изворите този опит се дължи и на недостатъчни познания относно обществената структура на прабългарския етнос, на усвоената от туранските народи система племената да се обособяват като самостоятелни политически формации и при нужда отново да се обединяват. Такъв е например случаят с котригури и утигури, обособили се през 437 година като самостоятелни политически формации и дори на два пъти (през 551 и 558 година) влезли в остри стълкновения и обединили се едва през 635 година при създаването на прабългарския племенен съюз Велика България. През това време прабългарите оногури (оногундури) водят отделен живот, отначало в съюз с прабългарското племе сарагури, а след разгромяването му през 466 година от персите в Кавказ и самостоятелно. Освен на други основания връзката между четирите прабългарски племена се доказва и от наличието на форманта gur в наименованията им.

Прабългарските племена се обособяват поради настъпилото разслоение сред родовете и поради необходимостта от създаването на няколко отделни конни дружини. С разрастване властта на племенния вожд племената се разграничават и териториално. По този начин се създава и примитивна база, осигуряваща съществуването им. С изчерпване на ресурсите в един район, племето се премества в друг съседен, но промяната никога не става за сметка на териториите, заети от съседни прабългарски племена.

Когато прабългарите се установяват в Приазовието, четирите племена — котригури (котраги), оногундури (оногури), утигури и сарагури — вече са обособени. Съдбата на четирите племена е неразединимо свързана със съдбата на прабългарския народ. Тази връзка особено силно подчертава Сандилх, вождът на утигурите, когато по внушение на византийския император Юстиниан I през 558 година му е предложено да връхлети за втори път върху становете на котригурите и да ги разгроми: „Би било неприлично и при това незаконно — възразява Сандилх — съвсем да се изтребят нашите едноплеменници, които не само говорят един и същ с нас език и са наши съжители и употребяват една и съща храна и облекло, но още са и наши сродници, макар да са подвластни на други вождове…“

Ако котригури, утигури и оногури не са прабългарски племена, а самостоятелни народи, застъпниците на тази постановка би следвало да обяснят какъв е техният произход, каква е историческата им съдба и с кои народи накрай те се сливат, а по тези въпроси те мълчат, понеже не знаят какво да кажат. От друга страна, ако прабългари и котригури са самостоятелни народи, всеки от които независимо един от друг воюва с Византия, както някои поддържат, следвало би първите неизбежно да влязат в стълкновение с вторите, понеже, за да достигнат до Византия, трябва да минат през земите им, а подобно стълкновение не е отбелязал нито един хронист, защото всъщност се касае до акции на едно и също племе, на прабългарите котригури, наричани от едни хронисти с родовото им име (prabylgari_grtxt1.png, Bulgares), а от други с племенното им наименование (prabylgari_grtxt2.png).

Зад привидната пъстрота на племенните наименования в изворите не е трудно да бъде различена етническата принадлежност на племената. Случаят е подобен на познатото смесване между прабългари и хуни. Така например Прокопий Кесарийски отдава извършеното през 502 година нападение на Илирик на котригурите, докато Теофан Изповедник и Анастасий Библиотекар го приписват на българите. Прокопий Кесарийски отдава нападението на Мала Скития и Мизия през 539 година на „хунското племе“ котригури, а Теофан Изповедник, Йоан Скилица, Георги Кедрин и Анастасий Библиотекар — на българите.

Теофан Изповедник, патриарх Никифор, Анастасий Библиотекар подчертават племенната принадлежност както на оногундури (оногури), така и на котраги (котригури). „Необходимо е да се каже и за миналото на оногундурите българи и котраги“ — започва разказа си Теофан Изповедник, за да подчертае по-нататък, че Кубрат е господар на „казаната България и на котрагите“. От своя страна патриарх Никифор подчертава родството между едните и другите с думите „Около Меотидското езеро по реката Куфис се намира старата така наречена Велика България и така наречените котраги, които са също така техни едноплеменници“. Изразът на Анастасий Библиотекар: „Междувременно необходимо е да споменем и за миналото на оногундурските и котрагските българи“ — не създава каквито и да било възможности за спорове в това направление.

Етническата принадлежност на въпросните племена се потвърждава както от Константин Багренородни, така и от Леон Дякон. От своя страна Йорданес поставя прабългарите там, дето Прокопий Кесарийски слага котригурите. Повечето от хронистите и историците: Енодий, Комес Марцелин, Фредегарий, Павел Дякон, Йоан Антиохийски, Теофан Изповедник, патриарх Никифор, Анастасий Библиотекар, Георги Монах, Йоан Зонара, Йоан Скилица, споменават ли някъде прабългарите, поставят родовото им име (prabylgari_grtxt1.png, Bulgares, Vulgares), само Прокопий Кесарийски, Агатий и Менандър дават предпочитание на племенните наименования котригури и утигури. Това се дължи преди всичко на обстоятелството, че по тяхно време както едните, така и другите продължават да представляват самостоятелни политически формации.

Многоплеменността на прабългарския етнос се потвърждава и от миграционния процес, разселването на племената от Приазовския край около средата на VII век. Ако котригурите или котрагите са самостоятелен етнос, нямащ нищо общо с прабългарите (самоназвание булгарар или бургарар), както твърдят някои, тогава създадената от тях в Поволжието държава би следвало да се нарича Котригурия или Котрагия, а не Волжско-Камска България и главният град на тази държава Котригур или Котраг, а не Булгар, както всъщност се нарича. Би следвало и създадената от вожда на прабългарите оногури хан Аспарух държава да се нарича Оногурия или Оногундурия, а не България (prabylgari_grtxt3.png).

Една от причините за усложняването на този въпрос е неправилното предаване на наименованията на прабългарските племена от различните хронисти и стари историци. Пъстротата в наименованията създава впечатление за действия на различни племена не от един, а от няколко етноса, когато в повечето случаи се касае до прояви на едно и също племе. Най-многобройното прабългарско племе котригури у Прокопий Кесарийски е наречено кутригури, у Агатий — котригури, у Менандър — котрагири, у Теофан Изповедник, патриарх Никифор и Анастасий Библиотекар — котраги.

Правилната основна форма (самоназвание) котрагурар постепенно еволюира от котрагирар в котрагир, от там котраги (гр. prabylgari_grtxt4.png), така че всъщност котригури (неправилно кутригури) и котраги представляват едно и също прабългарско племе.

Утигури и оногури са две самостоятелни, различни едно от друго прабългарски племена. Опитът на някои изследвачи да докажат, че оногури е по-късно наименование на старото племе утигури, е лишен от научно основание. Възможно е наименованието на племето утигури да е еволюирало от по-старата форма отургурар — отургури — утигури. Еволюирането от по-стара към по-нова форма е вън от съмнение по отношение наименованието на племето оногури[61]. По-новата форма оногурар се е получила от по-старата оногундурар чрез стягане (отпадане на съгласни, съчетанието нд), та накрай се е получило оногури[62]. В изворите наименованието на това племе е предадено по твърде разнообразен начин: оногури (Приск, Агатий), унигури (Менандър), унугури (Теофилакт Симоката), хунугури (Йорданес), вуругунди (Агатий), уногундури (Теофан Изповедник, патриарх Никифор), оногундури. (Анастасий Библиотекар) и дори огхондор (Мовсес Хоренаци).

Както при други турански народи и при прабългарите племенното разслоение се обяснява от преданието като поколения на два царски сина. При прабългарите двата братя са наречени от легендата Утигур и Котригур, при монголите — Монгол и Татар, Чармо и Шото — при осетинците, Басиат и Бадинат — при балкарците, и така нататък. Древна е и легендата за преследваната от двамата братя — царски синове, сърна, открила път през плитчините отвъд Меотида, дето се преселва да живее поколението на един от тях. По-важно за нас от всичко друго е обстоятелството, че старотюркската основа oguz в прабългарски преминава в ogur, безспорен признак на съдържащите я в наименованията си племена към прабългарския етнос.

Становището за принадлежността на племената оногури, котраги и утигури към прабългарския етнос е господствуващо в науката. Споделят го: Васил Златарски, Петър Мутафчиев, Никола Станев, Иван Пастухов, Петър Миятев, Н. С. Державин, А. П. Бернщам, С. П. Покровски, М. И. Артамонов, Карл Менгес, Н. Я. Мерперт, Геза Фехер и много други[63].

След установяването на прабългарите в Приазовието самостоятелността на племената започва рязко да се изразява. Основна причина за това са икономическите условия. Ресурсите в този край бързо се изчерпват, често се налага обитаваната площ да бъде заменена с друга, а това довежда до раздалечаването на племената едно от друго. Липсата на сплотеност по-късно е причина за покоряването на котраги от авари и на утигури от тюркюти. Но за обособяването на прабългарските племена като самостоятелни политически формации навярно има и други причини и тези причини се коренят в особеностите на военно-племенната система на прабългарите. Сплотена и мощна под върховенството на някой авторитетен вожд, системата задълго се разстройва при внезапната му смърт или тежък погром.

Съдбата на разединените прабългарски племена се определя в значителна степен от местните условия. В сравнение с котригури и оногури утигурите живеят по-спокойно, понеже непосредствена опасност за завладяването на земите им през V и VI век не ги застрашава, но в замяна на това условията им за живот в сравнение с техните са по-неблагоприятни. Както изповядва Сандилх, вождът на утигурите, пред пратениците на византийския император Юстиниан I, съплеменниците му живеят в „земя пуста и главно безплодна“. От своя страна поради близостта си до слабоохраняваната северозападна граница на Византия котригурите имат възможност непрекъснато да се обогатяват за сметка на Източната империя и заедно с това да изпитват благотворното влияние на нейната култура.

Мощните византийски крепости край източните брегове на Понтийско море отнемат тази възможност на оногурите, а освен това месторазположението им принуждава византийците да виждат в тяхно лице надежден съюзник срещу застрашаващите ги от югоизток перси. Понеже са предмет на внимание от византийска страна, още отрано оногурите се въздържат от задружни действия заедно с котригурите против Източната империя.

Икономическите условия в оня край не позволяват на процеса на уседналост да се развива бързо и с номадския начин на живот да бъде скъсано решително, но в замяна на това в Приазовието прабългарите имат възможност да влязат в общение с някои по-напреднали от тях в културно отношение народи и да усвоят някои новости. Тук на първо място трябва да бъдат поставени аланите, с които прабългарите се намират и в родствени връзки. От своя страна утигурите общуват със славяно-анти, а оногурите — с византийци, армени и перси. Това общение на почвата на натуралната размяна особено много се засилва към края на VI век.

През първата половина на V век Европейският югоизток е в плен на хунските пълчища. В продължение на три десетилетия до битката при река Недао през 455 година, откогато насетне хунският племенен съюз започва да се разпада, хуните властвуват над умовете и духовете в огромна по размери територия. При Атила[64] те контролират на изток земите почти до Танаис, на запад до Рейн, на север до Балтийско море и на юг до Истър, но не трябва да се мисли, че над това огромно пространство те упражняват трайна власт. Често пъти и в този периметър те срещат решителен отпор от някои племена.

Атила, изглежда, се вдъхновява от идеята, след като разгроми двете римски империи — Източната, или Византия, и Западната — да изгради на тяхно място могъща и несъкрушима хунска империя, но историята му отрежда друга роля: като помете останките от старото робовладелско общество, да способствува за внедряването на нова обществена формация, на феодализма.

След страшните нападения в Тракия през 441 и 447 година хуните нахлуват в Галия през 451 година, но са разбити на Каталаунските полета от съединените войски на римляни, вестготи и бургунди под предводителството на римския военачалник Аеций. Без политически резултат остава и нашествието им през 452 година в Италия. През следващата 453 година Атила внезапно умира и не след дълго хунският племенен съюз започва да се разпада. За разпадането му допринася не малко и племенният сепаратизъм, раздухван от синовете на страшния хунски вожд.

Трудно може да се отговори на въпроса какво участие в международните стълкновения по това време вземат прабългарските племена, но несъмнено те не стоят извън събитията[65].

Ако участието на оногури, утигури и сарагури в хунския племенен съюз поради отдалечеността им е изключено, мнозина изследвачи се изкусяват да твърдят, че прабългарите котригури вземат дейно участие в хунския племенен съюз. Нещо повече. Според някои[66], понеже пребивават тогава в Средна Европа, прабългарите котригури още в началото на V век се сблъскват с лангобардите и в западния кът на Карпатите убиват техния крал Агилмунд. Тази постановка е парадоксална, понеже в началото на V век лангобардите се намират още около долното течение на Елба, и в Средна Европа се озовават значително по-късно. Оня район до средата на V век е зает от хуните. След разпадането на хунския племенен съюз там се настаняват херули и гепиди. Лангобардите основават там свое царство едва след като през 505 година разгромяват херулите. Зигеберт отнася стълкновението между лангобарди и прабългари към 479 година, но навярно то става по-късно, след като прабългарите котригури са привлечени като сътрудници или на гепиди, или на херули против лангобардите. Изложението на събитията у Павел Дякон не дава основание в никакъв случай то да бъде отнесено към началото на V век.

Отлични воини, майстори в стрелбата с лък, на удара с меч и копие, прабългарите котригури са желан съюзник на всеки честолюбив вожд, стремящ се към гръмка слава и богата плячка. Може би част от тях влизат и в съюз с някои от синовете на Атила, най-вероятно с Ернах, завоювал по едно време източния край на Подунавието, така наречената Мала Скития. Притеснения прабългарите котригури търпят от отливащите се от запад на изток разединени хунски племена.

След отдръпването на хунските пълчища на изток над Византия надвисва нова опасност — остготите. Император Зенон е принуден да прибегне до помощта на прабългарите котригури в борбата си с този нов враг на империята. Повикани на помощ от император Зенон, през 480 година прабългарите котригури сразяват остготите, но през следващата година са разбити от крал Теодорих. След като през 488 година остготите нападат Константинопол, император Зенон е принуден да им отстъпи византийските владения в Италия. При отдръпването си на запад остготите са нападнати от прабългари котригури.

Между 493 и 560 година в продължение близо на седем десетилетия прабългарите котригури непрекъснато нападат Византия. От нейни съюзници те се превръщат в нейни врагове, за да станат накрай кошмар за управниците й. Особено са ожесточени нападенията им по времето на император Анастасий I (491–518). Неслучайно началото на неговото царуване е отбелязано в една от добавките към среднобългарския превод на Манасиевата хроника като опит от страна на прабългарите да завладеят византийските владения на Балкана („При император Анастасий започнаха българите да завладяват тази земя, като нахлуха от Бдин, и първо започнаха да завладяват долната Охридска земя, а след това цялата тази земя.“)

През 514–515 година прабългарите котригури вземат участие във въстанието на Виталиан, през 530 година проникват в Тракия, но са разбити от Мундо, през 535 година нахълтват в Подунавието, но са разгромени от пълководеца Цита при Ятрос. През 539 година нападат Мала Скития и Мизия. Особено значително е нападението им през 551 година на балканските владения на империята начело с племенния вожд, Хиниалон.

Измамен в надеждата си да прегради пътя на варварите на юг със система от непревземаеми крепости — нападенията на славяните[67] се редуват с нападенията на прабългарите — император Юстиниан I е принуден да настрои утигурите срещу сънародниците им котригури. След като до сражаващите се котригури достига вест за разгромените техни станове от утигурите, за пленените жени и деца и за отведения добитък, те преустановяват нападението и се отдръпват отвъд Истър, докато зараснат причинените от събратята им рани. Котригурите нахлуват отново във византийските владения отвъд Великата река чак след седем години. Тогава, предвождана от котригурския вожд Заберган, конна армия от шест хиляди коня преминава през замръзналия Истър и стремглаво се насочва на югоизток към византийската престолнина. И този път император Юстиниан I, макар с по-голямо усилие и с по-щедри дарове, успява да раздуха завист у утигурите към котригурите и да ги убеди отново да нападнат и да разгромят становете им.

Междувременно след разгромяването им от тюркютите, към Югоизточна Европа се насочва нов претендент за политическа хегемония — аварите[68]. Като хуните и аварите са многоплеменен турански народ, формирал се в дълбините на Средна Азия от потомците на така наречените жужани (кит. жуан-жуан) и някои угорски племена. Отстъпвайки пред стихийно развиващите се тюркюти, аварите се появяват отначало в степите край западните брегове на Каспийско море. В този район те унищожават останките от някои хунски племена, разгромяват част от антите и се спущат върху поселищата на прабългарите утигури оттатък Танаис, сетне се насочват към поселищата на прабългарите котригури покрай северните брегове на Понтийско море, влизат в кървава схватка и поради численото си превъзходство ги разгромяват, като увличат част от тях в устрема си към Централна Европа.

През 558 година аварите изпращат в Константинопол пратеничество да искат земя за поселване, но като не получават желаното, около 560 година, след като затвърдяват господството си върху прабългарите котригури, се установяват в Панония. Там някъде в незнаен кът сред така наречените хрингове — концентрично разположени укрепления, състоящи се от ровове, насипи и плетове с маскирани изходи — установява престолнината си аварският каган. Границите на аварския каганат са също така неопределени като границите на разпадналия се сто години по-рано хунски племенен съюз.

Номинално земите на прабългарите котригури влизат в териториалния обсег на аварския каганат. Фактически неотвлечените котригурски родове отново започват да водят самостоятелен живот, но котригурите не представляват вече значителна военна сила. Отвлечените в Панония техни едноплеменници нямат политическа самостоятелност, макар народностно да не са обезличени. Както се вижда от разразилите се по-късно събития, те образуват отделна конна дружина със свой вожд, но под аварско върховенство.

След като се установяват в Панония, аварите влизат в съюз с лангобардите и с тяхна помощ разгромяват гепидите, укрепили се здраво в един кът на Панония, а сетне през 568 година изтласкват съюзниците си в Северна Италия. Не дълго преди това, към 567 година, и прабългарите утигури загубват политическата си самостоятелност. По времето на каган Силзивул[69] те стават подвластни на тюркютите.

За разлика от аварите, тюркютите не се отдръпват, а задълго засядат в земите на утигурите и не само номинално, но и фактически ги включват в обсега на тюркютския каганат. Това положение не се променя и когато през 588 година тюркютският каганат се разпада на западен и източен.

Тюркютският каганат (551–744) се формира в Централна Азия доста време след като прабългарите напущат туранската си прародина. Разпростира се от Алтай до река Итил. След като разгромяват жужаните и уйгурите, тюркютите се насочват към Туран, Итил и Танаис, заробват прабългарите утигури, завладяват Таврида, но по неизвестни причини не навлизат в земите, обитавани от прабългарите оногури.

Десетилетие и половина след тези събития през 582 година според „Именника на българските ханове“ приключва периодът „Ирник“ — вторият легендарен период в българската история. По данните на „Именника“ през 582–583 година прабългарите управлява наместникът Гостун от рода Ерми. Очевидно оттук нататък в „Именника“ се упоменават само владетели на прабългарското племе оногури, едно, защото в него става дума само за родове, а не за племена, и второ, понеже когато наместникът Гостун поема управлението, другите две прабългарски племена — котригури и утигури — се намират под чужда политическа зависимост.

Ако наместникът Гостун е не от рода Дуло, от който е Курт (Кубрат) и следващите го прабългарски ханове, това не значи друго, освен че Гостун е сродник на малолетния хан, на който е настойник по женска линия, негов вуйчо, понеже ако е брат на баща му, би бил и той от рода Дуло. В диплите на легендарния период „Ирник“ следователно е притулена и фигурата на Кубратовия баща, основател на династията Дуло, властвувала над прабългарите оногури 155 години.

По данните на „Именника на българските ханове“ Кубрат (Курт)[70] властвува над прабългарите шестдесет лунни или петдесет и осем слънчеви години между 584 и 642 година[71]. Първите двадесет години от управлението му са смътни, както през този период е изобщо смътен и животът на прабългарските племена в Приазовието. След жестоко потушения бунт на прабългарите утигури против тюркютското владичество през осемдесетте години на VI век, в този край задълго настъпва обезсърчение.

През началните години на VII век хан Кубрат успява да се утвърди като авторитетен вожд на прабългарите оногури и не само да осигури независимостта, но и да издигне международния им престиж. Ако Византия вижда в негово лице желан съюзник, хан Кубрат от своя страна добре оценява изгодите от съюзяването си с Византия. На византийците е потребен здрав тил при очакваното решително сблъскване с Персия, а прабългарите оногури не биха могли да се притекат в помощ на поробените си сънародници, ако гърбът им не би бил осигурен. Затова докато развива ударните сили на подвластното си племе, хан Кубрат търси път за сближение с Византия. Възможностите за това доста се увеличават, след като на византийския престол през 610 година се възкачва император Ираклий[72].

През коя година и върху какви условия е изграден съюзът между прабългари оногури и византийци, не се знае. Потвърждават го някои недотам ясни исторически свидетелства. „Този човек — пише в хрониката си Йоан Никиуски за Кубрат — беше кръстен още в детинството си и приет в недрата на християнството в Константинопол и бе израсъл в императорския двор. Той завърза нечувана дружба с Ираклий I, който го бе обсипал с благодеяния и след чиято смърт от признателност той остана привързан към децата и съпругата му Мартина. Със силата на светото и животворно кръщение, което получи, той победи всичките варвари и езичници…“

Християнският мисионер си обяснява събитията по свой начин, затова стига до абсурдни изводи. Кубрат не е Грод[73] и не завършва живота си като него с катастрофа. Във всичките си начинания той остава верен на прабългарската си природа. Преминаването му в лоното на християнството, без целият подвластен му народ да промени вярата си, няма никакъв смисъл, а от друга страна, подобна решителна стъпка по онова време би означавала политическа ликвидация на единственото тогава свободно прабългарско племе — оногурите.

През 619 година, придружен от своя сродник Органа, както се вижда от съпоставката на съществуващите извори, хан Кубрат посещава Константинопол, за да укрепи щастливо установената връзка с византийския двор, но договор за взаимопомощ и сътрудничество между двете страни се сключва по-късно, едва през 633 година, когато хан Кубрат е удостоен от император Ираклий с високото дворцово звание патриций.

Междувременно няколко благоприятни външнополитически събития допринасят за стабилизирането на Византийската империя. Тъй дръзките и високомерни авари след неуспеха си през 622 година при обсадата на Тесалоника[74] са разгромени при Константинопол през 626 година въпреки оказаната им помощ от славяни и прабългари-котригури. През следващата 627 година Византия разбива и персийската войска при Ниневия.

Няколко години след тези събития, през 630 година, умира аварският каган Баян. Под негово предводителство десетилетия наред, ако не изтръгват победа след победа, аварите живеят с надежда за реванш. Сега изведнъж те се виждат осиротели. Аварският племенен съюз е дълбоко разтърсен. Почувствували се силни поради големите си бойни заслуги през последните десетилетия, вождовете на прабългарските котригурски отреди, присъединени към аварската елитна войска, надигат глава и предлагат за каган на аварския племенен съюз да бъде издигнат някой от тях.

Това предложение предизвиква стихийния гняв на потомствените авари. Стига се до кървави сблъсквания. Понеже са по-малко от аварите, прабългарите котригури са разбити. Оцелелите девет хиляди души от тях са прогонени от Панония. Тогава, бежанците се обръщат с молба за подслон към франкския крал Дагоберт I (623–639). По негово нареждане са настанени на зимни квартири в Бавария през първите месеци на 631 година. Но след като се разпорежда бежанците да бъдат прислонени, за да предотврати неприятни изненади, коварният венценосец нарежда тайно на полудивите баварци да изтребят гостите си през нощта. Успяват да се спасят от тази страшна сеч едва седемстотин души прабългари котригури. С оръжие в ръка, начело със своя вожд Алцек те си проправят път на юг, минават през Бренерския проход, озовават се на италийска земя и се заселват около град Равена в така наречения Пентаполис[75].

Като се обляга на съюза с Византия и като използува разстройството в аварския каганат след смъртта на каган Баян, през 634 година хан Кубрат организира освобождаването на прабългарите котригури от аварско иго. Аварите са прогонени от причерноморските степи, от земите на котригурите. „По същото време[76] — съобщава патриарх Никифор — господарят на оногурите Кубрат, племенникът на Органа, въстана срещу кагана на аварите. Той се отнесъл много зле с войската, която била оставена от него, и я изгонил от своята земя. Отправил пратеници при Ираклий и сключил с него мир, който те запазили до края на живота си, защото той му пратил подаръци и го почел с достойнството на патриций.“

Може да се спори не без основание, въпреки изричния текст у патриарх Никифор, дали първо Кубрат сразява аварите и сетне сключва договор за взаимопомощ с Византия или обратно. По-вероятно е, изглежда, второто положение. Кубрат осигурява първо тила си, подготвя дипломатически разширяването на владенията си и сетне предприема военна акция. При сключване на договора за взаимопомощ с Византия Кубрат навярно получава и оръжие.

През следващата 635 година хан Кубрат организира поход на североизток, разгромява тюркютските конни дружини между Арктос и Танаис и освобождава прабългарите утигури от тюркютско иго. В този поход, несъмнено, той се обляга на съединените сили на оногури и котригури. Създал си по този начин огромен авторитет, хан Кубрат при всеобщо въодушевление прокламира учредяването на прабългарския племенен съюз в Приазовието, добил известност под името Велика България[77]. За негов вожд, за велик хан, за хан юбиги е провъзгласен неговият създател Кубрат.

Прабългарският племенен съюз в Приазовието, наричан освен Велика и Кубратова България[78], обхваща териториално земите, върху които прабългарските племена са разселени след установяването им около Меотида в началото на V век — на юг до река Куфис, на изток до Хипийската планина и река Танаис, на север района между Арктос и Танаис, на запад по средното течение на Бористен. По онова време този район е вече сравнително по-гъсто населен и прочистен от инородни номадски племена.

prabylgari02.jpgКарта на Велика България

Неоснователно някои изследвачи поддържат, че прабългарският племенен съюз в Приазовието възниква върху развалините на Западния тюркютски каганат. Тюркютите владеят само част от територията, върху която възниква Велика България, другата част се владее от прабългарите оногури. Аварите от своя страна контролират по едно време земите, населени с прабългари котригури, западно от Меотида. Велика България е резултат на осъщественото от хан юбиги Кубрат обединение на прабългарските племена в Приазовието. При обединяването на сънародниците си във военно-племенен съюз хан Кубрат изхожда преди всичко от общонародните интереси, отзовава се на историческата необходимост.

Утвърдила се като символ на единение в съзнанието на сънародниците му, личността на хан Кубрат се налага и като основен стълб на Велика България. За разлика от авторитета на Атила, на Баян и на Силзивул, авторитетът на хан Кубрат се крепи не върху меча, а върху достойнствата на личността. Не като завоевател, а като обединител желае да го запомни потомството. Около него скоро тясно се сплотяват прабългарските племена с многобройните си родове. Старите вражди са забравени, а племенните своеобразия вече не са повод за разединение.

Да се поддържа, че някогашният старогръцки град Фанагория[79] на Таманския полуостров е главен град на Велика България, няма основание. Освен че има твърде неизгодно стратегическо положение, този град не осигурява жива връзка с обширната територия на Велика България. Вероятно хан Кубрат станува някъде из долината на река Куфис или в предпланините на Хипийската планина. Всекидневието на прабългарските племена в Приазовието е свързано не с морето, а със степите, и не корабите, а конете са тяхно бойно средство. Не каменните зидове на Фанагория, а безбрежните степи радват сърцето на хан Кубрат и на сънародниците му. И ако някои от тях слизат при гръцките колонисти във Фанагория, за да обменят кожи и добитък срещу оръжие и тъкани, бързат да се завърнат при своите в степта.

Основна слабост на Приазовска Велика България са откритите простори, не опасността от удар изневиделица, а лошите икономически условия. Степите невинаги раждат достатъчно див овес за конете, достатъчно паша за добитъка, достатъчно просо и лимец за хората. Невинаги е достатъчен и дивечът. Затова хан Кубрат обръща сериозно внимание на скотовъдството. Ако някога при честите походи стадата и табуните затрудняват движението, сега не създават особени трудности, понеже племената засядат тук за неопределено време.

През тридесетте и четиридесетте години на VI век, когато в Приазовието крепне и преуспява Велика България, прабългарите утвърждават напълно характерните си черти. Тези черти намират израз в общественото им устройство и военната им организация, в бита, в стопанството, в културните им завоевания, в религиозните им представи.

Преходът от военна демокрация към феодализъм при прабългарите продължава доста дълго. Този тъй характерен за техния обществен строй преход започва преди Кубрат да бъде издигнат като вожд на оногурите, понеже още тогава племенните вождове на прабългарите престават да бъдат избираеми и получават власт по силата на старшинството: първороден син или по-млад брат при бездетство. До избор се прибягва само когато ханът остане без наследници.

Но не само поради тази причина при прабългарите бавно се създават условия за развитието на феодални отношения.

Властта е централизирана, но земята не е ничия, тя не принадлежи и на хана, той нито я експлоатира, нито може да я отдаде в ленно владение на приближените си. Номадската епоха е към края си, но още липсва уседналост. Не след дълго ще започне ново разселване и на тази земя ще се установи друг народ. Липсват поданици. Годните да носят оръжие се сражават колкото за владетеля, толкова и за себе си. Те не се намират в икономическата във военно-йерархическа зависимост от него, обвързани са с него посредством племето и рода, посредством интересите на военно-племенната общност.

Икономическото равновесие започва да се нарушава още по онова време, поради привилегиите не само на хана, но и на племенните вождове, поради по-големите права на по-силния отначало само по време на бран, а сетне и на мир. На тази почва възниква племенната аристокрация в нейните два ранга: боили и багаини. Може да се предполага, че докато първите се намират в близко родство с хана, вторите дължат привилегированото си положение на политически заслуги.

В основата на обществения строй на прабългарите стои родът. Имали ли са прабългарските родове определен брой в рамките на племето, както при източните хуни, не се знае. Всеки род носи името на родосъздателя. Известни са следните оногурски родове: Дуло, Ерми, Укил, Кувиар, Киригир, Чакарар. Родоначалникът — най-старият от рода — е длъжен да осигури изхранването на рода, да съхрани сплотеността и да поддържа боеспособността му, като държи в разположение на племенния вожд определен брой конници с необходимото въоръжение и снаряжение.

Невинаги родоначалникът е и военачалник на бойците от рода. Премине ли определена възраст, мястото му на военачалник заема първородният му син, но правото на родоначалника на съдник е неотменимо, както е неотменимо и правото му да пренася жертвоприношения на Тангра от името на рода. Очевидно, общественият строй на прабългарите се основава на така наречената патронимия, на авторитета на родоначалника, на едноличната му и безпрекословна власт, а не на патриархално-изборното начало както при славяните, понеже родът е не само икономическа, но и военноадминистративна единица.

Семейството при прабългарите има по-малко значение от рода в организационно отношение. Пред родоначалника всички боеспособни мъже и работоспособни жени от рода са равни. В негово подчинение се намират и разпределените между родовете военнопленници-роби. При прабългарите робството има патриархален характер. Трудът на робите не е от основно значение за стопанството на прабългарите. Отличил се роб при внезапно нападение, прояви ли храброст, връща му се свободата и той добива право да се ожени за прабългарка и да стане боец.

В тежест на рода, а не на вдовицата на загиналия в сражение са сираците. Родът полага за тях общи грижи като за чеда на бойци, защитили честта му на бойното поле. Но родът разделя не само славата и заслугите, а и позора, ако някой принадлежащ към него боец се опозори на бойното поле или забегне при врага.

Принципът на патронимията при прабългарите се прилага и в семейството. Една от причините за утвърждаването на този принцип е разпространената сред прабългарите полигамия. Броят на притежаваните жени едва ли е бил определен, но като се имат пред вид подвижният начин на живот и тежките икономически условия, броят на притежаваните жени навярно не е бил голям.

Ако родоначалникът е длъжен да осигури достатъчно паша и сладка вода за стадата и да отстрани опасността от нападение изневиделица, главата на семейството е длъжен да обезпечи всекидневното изхранване на жените и чедата си. Негово задължение е да подготви мъжката челяд за бой и лов. Под патронажа на най-старата от жените момичетата отрано се подготвят като домакини, чиято главна грижа е приготовляването на храна и на облекло. Но поради условията, при които живее, и женската челяд се учи да опъва лък и да язди.

Над рода стои племето. То се образува от разрояващите се родове. В периода на военната демокрация племенният вожд се избира от родоначалниците въз основа на изявени високи бойни и командни качества. През размирните V и VI векове, когато прабългарските племена са принудени да живеят разединено, положението на племенните вождове се променя. От изборни те стават наследствени, превръщат се в ханове, властта им става власт на живот и смърт. От онова време са запомнени имената на котригурските ханове Бузан, Хиниалон и Заберган и на утигурския Сандилх.

Върховна власт над прабългарските племена по стара традиция упражнява великият хан, хан юбиги[80]. Но докато при източните хуни, към които тази стара традиция отвежда, великият хан, шан-ю, носи титла „роден от небето и земята, поставен от слънцето и луната“, при прабългарите се смята, че великият хан е помазан от бог Тангра и че властта му има за праизвор всемогъществото на върховното божество. Отвърне ли Тангра лик от хана, прекъсне ли се свещената връзка, пресекне ли изворът на магическа сила, ханът губи способност да управлява. Тогава родоначалниците и племенните вождове имат право не само да го свалят, но и да го убият. Такова право имат и когато ханът издаде лош закон, разпоредба, причиняваща големи злини на племенната общност (сравни § 17 от „Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите“). Ханът е съвършен, богоподобен, но бъде ли тежко ранен, обезумее ли, това е признак, че върховното същество оттегля благоволението си от него, но понеже за ханове винаги са издигани воини с блестящи бойни и командни качества, подобни случаи са твърде редки[81].

Великият хан е не само военен вожд, върховен администратор, но и главен жрец и съдник. Думата му е закон. Приближените са само изпълнители на волята му. Съвети те дават само когато им бъдат поискани, но ако съветът се окаже неблагоприятен, съветникът отговаря с главата си.

Освен законодател великият хан е и върховен съдник. Едва през княз Борисово време и под влияние на византийското право съдебните функции на родоначалниците отпадат, издигат се съдии, на които се възлага и извършването на следствието (§ 86 от „Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите“), но да осъжда на смърт има право само ханът, респективно князът.

Колкото по-назад се връщаме, толкова дисциплината е по-сурова. Условията по онова време изключват всяко друго наказание, освен смъртното. Престъпните състави са посочени в „Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите“. Със смърт се наказват: отстъпниците от отечествената вяра (§ 18), бегълците от родната страна (§ 20), робите, напуснали самоволно господаря си (§ 21), отлъчилите се от изпълнението на бойно задание и дезертьорите (§§ 22 и 23), отцеубийците и братоубийците (§ 24), проявилите небрежност гранични стражи (§ 25), прелюбодейците и кръвосмесителите (§§ 28 и 29), крадците на добитък и на хора (§§ 31 и 32).

При държавна измяна и при опит да бъде убит ханът със смърт се наказват не само непосредствените извършители, но и най-близките им сродници (§§ 17 и 19). Така постъпва дори княз Борис през 865 година, когато част от бойладите се обявяват против взетото от него решение християнството да бъде утвърдено като официална религия в държавата, като го обвиняват, че е издал „лош закон“.

Всички тези законоположения, намерили израз в „Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите“, имат старинен произход и са свидетелство за широките права на хана и за неограничения периметър на ханската власт като еманация на всемогъществото на Тангра.

Докато великият хан е жив, ханартикинът, престолонаследникът е негова сянка, следва го неразлъчно, но никога не действува по свой почин. Безпрекословен изпълнител на волята на великия хан е и кавханът, неговият заместник като върховен военен вожд. Кавханът повежда войските само когато великият хан е зает с изпълнението на други задачи.

Изключителното положение на великия хан се подчертава при всички случаи: в облекло, в украса, в жилище, в отношението към него. Той сяда да се храни на отделна и по-висока от другите маса — това положение се спазва дори до средата на IX век (виж § 42 от „Отговорите“), докато приближените, му се разполагат край ниски софри или направо върху земята.

Общественият строй на прабългарите е тясно свързан с военната им организация[82]. Прабългаринът се ражда воин и воин умира. Бойните походи изпълват живота му със съдържание. Победите са награда за жизнените му усилия, те изкупуват и най-тежките изпитания. Мирният живот не разкрива пред него радостни перспективи. Войната му доставя несравнено по-голямо удоволствие от безметежния семеен живот, а да се воюва без кон в ония времена е невъзможно.

Конят е неразделен спътник на прабългарина, верен съюзник по време на опасност, незаменим другар в случай на нужда. Прабългаринът не само високо цени бойния си кон, но го и обожава, вярва в неговия разум, в свръхестествената му сила, затова се грижи за него с необикновено усърдие. За отношението на прабългарите към бойните коне може да се съди от изказването на арабския пътешественик Ал-Масуди, посетил Волжско-Камска България през X век, близо три века след като умира хан юбиги Кубрат, но вместо да обезсили старинния обичай, изтеклото време го утвърждава. Ако този обичай се спазва през X век, навярно още по-строго е съблюдаван по времето на хан Кубрат.

„Конете — пише Ал-Масуди в пътните си записки, — които използуват по време на война, пасат постоянно свободни по ливадите и никой не ги язди, освен по време на война, и ако научат, че в мирно време някой язди боен кон, убиват го.“

Само синовете на великия хан — те носят титла булиахан, с изключение на първородния, на ханартикина — могат да имат положение, което не е заслужено на бойното поле. За всички други има само един път да бъдат отличени — бойният подвиг, а подвизи отвоюва само смелият, ловкият, майсторът на военното изкуство. Да усвои до съвършенство военното изкуство е не само задължение, но и въпрос на чест за всеки прабългарски боец. Ако не усъвършенствува изкуството на боя, той би спъвал непрекъснато устрема на съратниците си и не само себе си би излагал на опасности, но и на тях би причинявал непоправими злини.

Точна стрелба с лък при тръс и галоп по подвижна цел отпред, встрани и зад гърба, хвърляне на аркан (примка, ласо) с лявата ръка, докато дясната нанася удар с копие или меч, мятане на копие при всички положения, безпогрешно действие на живо с меч, атака с масата на коня и, ако бъде свален от коня с помощта на аркан от противника, бързо прерязване на аркана с кинжал, мятане на коня и светкавично поразяване на противника в гърба с кинжал. Прабългарският боец полага по-малко грижи за себе си, отколкото за коня и за въоръжението си. Всеки боец е снабден със сложен, съставен лък и с колчан стрели, с дълъг слабо извит едноостър меч, най-ранната форма на създадената по-късно сабя, пригоден повече за мушкане, отколкото за сеч[83], с късо копие за мятане и поразяване от близко разстояние или с боен сърп[84] и с аркан. При изпълняването на по-сложни бойни задачи, особено когато се очаква конница да се сблъска с конница, въоръжението се специализира: първите два реда се въоръжават с тежки съставни лъкове, вторите с бойни сърпове или копия и третите с мечове, за да доубият свалените от конете неприятели или разпръснатите пехотинци, прикриващи се зад конницата.

При далечен поход всеки боец води резервен кон. С обоза се движи табун кобили. Привършат ли се запасите, бойците се препитават от млякото им. От него приготовляват кумис. Това питие бързо възстановява изчерпаните сили. Но освен с кумис бойците се подкрепят и с изсушено биволско или конско месо и само в краен случай употребяват прясно месо от резервните коне. Ядат го сурово, след като го разбиват с камъни, избягват да го пекат, за да не издадат местопребиваването си и да не заблудят своите съседни части, понеже наред със звука от рог димът се използува от прабългарите като бойна сигнализация.

Единоначалието и суровата дисциплина, достигаща до саможертва, са основни организационни принципи в прабългарската войска. Все още не е изяснена напълно системата на военните рангове при прабългарите, но несъмнено йерархията при тях строго се съблюдава. По време на война бойладите {боили и багаини) като близки сътрудници на великия хан изпълняват определени командни длъжности, но точно в що се състоят задълженията им, не се знае. Не се знае в що се състоят задълженията и на ония длъжностни лица, чиито титли са упоменати в някои от прабългарските каменни надписи: тархан, боритархан, оглутархан, зератархан, колобър и копан. Най-висша, изглежда, е титлата тархан, а най-низша копан.

Довереник на великия хан преди поход старателно проверява годността на въоръжението и състоянието на оборудването и седловката. За ръждясало или негодно оръжие, за липса на необходимите вещи, за зле заседлан кон виновникът се наказва със смърт (§ 40 от „Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите“). Вероятно наложеното наказание незабавно се е изпълнявало пред строената за поход войска.

Преди да се впуснат в поход, за да изпросят благоволението на Тангра, прабългарите принасят жертва. Колкото по-отговорна е бойната задача, толкова жертвата е по-значителна. Само при очакван тежък бой се принася в жертва боен кон, свещеното животно, неразделният спътник на прабългарите. Обикновено жертвата е куче.

Като всички номадски народи и прабългарите робуват на някои предразсъдъци и неведнъж тези предразсъдъци дават неблагоприятно отражение върху бойните им действия. Вярата им в тези странни предубеждения, съхранили се сред тях до късно, намира отражение в §§ 34 и 35 от „Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите“. Например започне ли да се нащърбява лунният кръг, прабългарите виждат в това неблагоприятен признак и бързат да се оттеглят от бойното поле, независимо от това дали успехът клони на тяхна страна или не. Напротив, започне ли да нараства луната, хвърлят се в бой с удвоена енергия, понеже виждат в това благоприятна поличба. Възпират ги от решителни действия и някои неблагоприятни според тях моменти, а също така и нежеланата посока на жертвения дим.

Стихия на прабългарите е нападението. Промъкват се безшумно към предмета на нападение и след като разположат резервите и поставят в ударното ядро най-опитните бойци, връхлитат върху врага от прикритие (хълм, гора, храсталаци) с яростни, страшни викове. Когато врагът има числено превъзходство, пред него излиза само една дружина, увлича част от силите му, но внезапно започва да се отдръпва, бойците си дават вид, че бягат, сетне обкръжават увлечените и ги унищожават, докато друга дружина връхлита изневиделица върху останалите и ги доразгромява.

Характерен прабългарски тактически маньовър описва Теофан Изповедник. При нападението през 539 година в Тракия един прабългарски котригурски отряд е разбит. Но когато победителят се оттегля, причакан е от друг отряд, византийските военачалници са заловени с аркани, а бойците разпръснати. От заловените един успява да пререже с кинжал аркана и да побегне. Другите двама са отведени в плен. Заловена е и богата плячка.

За тактиката на прабългарите стремителните атаки са толкова характерни, колкото и изненадите. Възможност за това осигурява голямата маневреност на леката им конница и отличната съгласуваност между действията на бойните единици. Прочее, основните тактически принципи в прабългарската войска могат да бъдат обобщени в следните няколко положения: инициативност и нападателност, решителност и бързина в действията, преследване и доунищожаване на врага. При числено превъзходство на неприятеля: изненада, обходен маньовър, мнимо отстъпление, повратен удар и разгром.

До отбрана прабългарите прибягват не при разрешаването на бойни задачи, а главно при охрана на опасни зони или определени периметри. В такива случаи вместо до защитата на крепости се прибягва до помощта на валове — широки и дълбоки ровове с високи насипи върху отвъдната страна, и над тях стени от тръни с отвърстия за наблюдение на застрашената страна и евентуално за обстрелване на появилия се неприятел.

Прабългарите се отнасят с голяма почит не само към храбрите, но и към загиналите в кървава схватка с врага. От § 100 на „Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите“ се вижда, че при възможност те вдигат от бойното поле телата на мъртвите и ги отнасят на родна земя, дето ги погребват.

Характерните особености на военно-обществения бит на прабългарите се обуславят строго от природните условия, при които се развива прабългарският етнос както в туранската си прародина, така и в Приазовието. Паметни са думите на византийския хронист Никифор Григора за номадските народи в Приазовието: „Те водят живот прост и въздържан, хляб не ядат, вино не пият, и затова не обработват земята, лозя не садят и за другите произведения на земята не се грижат.“ До голяма степен тези думи важат и за прабългарите. Несигурните стопански условия са причина да развият във висока степен военните си добродетели.

Основни ресурси на прабългарското стопанство в ония времена са степното пастирство и ловът. Осигуряването на добри пасища е главна задача на племенните вождове. Отглеждането на коне е свързано с изпълнението на бойни задачи и с бойната готовност, но конете наред с едрия рогат добитък нашироко се използуват и като разменно средство. С течение на времето социалните различия се обуславят главно от количеството на притежавания добитък.

След посещението си във Волжско-Камска България през X век арабският пътешественик Ал-Масуди отбелязва, че „бурджаните нямат нито сребърни, нито златни пари, всички техни покупки и сватби се заплащат с крави и овце“. Това несъмнено в още по-висока степен важи за времето на хан Кубрат — тридесетте и четиридесетте години на VII век. Не само тогава, но и по-късно прабългарите предпочитат натуралната размяна. Те все още не могат да си представят, че къс метал, макар и благороден, може да струва повече не само от боен кон, но дори от вол или бивол. Това противоречи на техния здрав разум, на реалистичния им поглед за света. Попаднат ли им златни или сребърни пари, те ги превръщат в украшения.

Като системна стопанска дейност, свързана тясно с природните условия и с характерните особености на сезоните, земеделието първоначално не е познато на прабългарите. Те използуват някои диворастящи зърнени храни като овес, лимец и просо, без да ги култивират. Затова тезата на Геза Фехер, лансирана първо от унгарския езиковед Золтан Гьомбьош, че още в Приазовието прабългарите притежават висока агротехническа култура и че угрите, прадедите на унгарците, били усвоили от тях доста селскостопански термини, е необоснована[85]. Не от прабългарите в Приазовието през VII век, а от волжско-камските прабългари през X век угорските племена усвояват някои селскостопански термини, понеже с тях са били в общение.

Уседналостта в Приазовието способствува да се доразвият сред прабългарите доста занаяти и преди всичко занаятите, свързани с техния военен бит: ковачество, подковачество, сарачество, коларство и оръжейничество. Прабългарите сами изработват необходимото им военно оборудване, като се започне от конската сбруя, подковите на конете (те подковават само предните копита), обозните коли и се завърши с въоръжението, с изключение, може би, само на мечовете и кинжалите. Тях те си доставят с византийско и персийско съдействие. Освен това всекидневните нужди налагат развитието на тъкачеството, кожухарството и грънчарството. Прабългарите създават своеобразна керамика с характерна черна глазура. Особено типични за тях са големите глинени съдове с вътрешни уши за окачване върху триног стожер над накладен в степта огън.

Тъкачеството им дава възможност да приготовляват необходимите ленени и конопени тъкани за облекло, за чергила на колите и за леките летни юрти. Освен дебели тъкани за клашници (дълги вълнени наметки), от вълна те приготовляват плъст тъй необходима при заседаването на конете, за постелъчен материал и за облицовка на тежките зимни юрти. Но през тази епоха, когато доста занаяти са вече развити, прабългарите още не могат да задоволяват напълно нуждите си със собствено производство и доста предмети набавят от съседните народи по пътя на размяната.

От край време прабългарите се славят не само като отлични кожухари — доставчици на скъпи дивечови кожи — Йорданес нарича оногурите (при него хунугури) „търговци на хермелинови кожи“, но и като майстори кожари. Обработената фина телешка кожа за ботуши персийците наричат „булгар“, понеже начинът на изработката й бил открит от прабългарите.

Освен ножа, чука и лоста от сечивата прабългарите, изглежда, познават палешника и мотиката. Иначе не можем да си обясним по какъв начин изкопават не само гробовете си, но и дълбоките и дълги окопи. За изхвърлянето и пренасянето на пръстта използуват вретища, като си служат с дървени гребла.

Ако родът във военно-обществената структура на прабългарите е основен стълб от гледище на народностното своеобразие, семейството има основно значение. Може да се каже дори, че при прабългарите семейството е първообраз на рода, понеже при него принципите на единоначалието и на стопанската общност са осъществени напълно. Отношенията са строги, разделението на труда абсолютно: мъжът е боец, ловец и скотовъдец, жената е майка и домакиня. Мъжката и женската челяд още отрано се хранят и възпитават отделно, но съпругът не е безразличен към морала на която и да било от жените си и не прощава посегателството върху семейната чест. Прелюбодеянието се наказва със смърт (§ 28 от „Отговорите На папа Николай I по запитванията на българите“). При заварено посегателство, наказанието налага засегнатият съпруг.

Семейството разполага със своя шатра, със своя юрта и със своя лична собственост, но добитъкът и конете принадлежат общо на рода. Юртите на семействата, числящи се към рода, се разполагат в близост една до друга, та образуват отделен квартал в поселището на племето и навярно се отличават от юртите на другите родове по някакъв знак или родов тотем.

Като се основават на думите на Захрий Ритор, че прабългарите имат свои градове, някои автори си представят прабългарските поселища като византийски или персийски градове с крепостни стени, цитадели и дворци, без да обръщат внимание на следващите думи на автора на „Църковна история“, който характеризира прабългарите като народ, живеещ в шатри. Прочее, прабългарските градове не са друго, освен поселища, състоящи се от юрти — характерни за повечето турански и монголски народи шатри с цилиндрична форма и полусферичен покрив, лете от дебело ленено платно, зиме от вълнена плъст и дървен скелет. Когато нуждата наложи за една нощ поселището може да бъде преместено другаде без особено затруднение.

Входът на юртите е откъм юг. Леглата се разполагат на север. Посоката север-юг е основна ориентировъчна посока при прабългарите, докато при западните хуни е изток-запад. На север по-късно са ориентирани и всички прабългарски сгради в Плиска и важни паметници от рода на Мадарски конник[86]. Почетна страна у прабългарите е лявата, докато при западните хуни е дясната.

В Приазовския край битът[87] на прабългарите добива черти на уседналост, без да променя напълно номадския си характер. Скотовъдството продължава да бъде основен поминък. Освен едър рогат добитък и коне, отглеждат се и овце. Голямо внимание се обръща на степните кучета, неразделните спътници на прабългарите при лов и бран, бдителните стражи на стадата и поселищата. По-късно в долините на реките се създават условия и за примитивно земеделие, предимно за култивирането на овес, просо, коноп и лен.

Несъобразно с историческата истина е широко разпространеното мнение, че прабългарите са само месоядци. Месото (овче, говеждо, конско по време на поход, а също и риба) е важна съставка в храната на прабългарите (прясно и изсушено), но в нея важно място заемат млякото (овче, краве и кобилешко, от което приготовляват споменатото вече питие кумис) и зърнените храни, просо и диво жито (така нареченият лимец) — от тях те варят булгур, незаменима храна както за малолетни, така и за възрастни.

Липсват данни поне до началото на VIII век прабългарите да са употребявали хляб[88]. Зимните запаси от зърно както за добитъка, така и за хората, от събрани из полята класове от диво растящи злакове, събират и съхраняват в така наречените рупи — дълбоко изкопани и отвътре обгорени ями. За хората се приготовляват и зимни запаси от сушено месо и риба, сушени плодове и варива, а за добитъка купи сено и шума.

И при прабългарите, както при всички стари народи, преди да се превърне в културна придобивка, преди да изрази битовите си характерни особености, облеклото[89] се налага като жизнена необходимост, обусловена тясно от начина на живот и от местните условия. Затова и при тях, както при други народи, то е израз, от една страна, на обществения строй, на военно-племенната организация, и от друга, на специфичните икономически условия. Като конен народ със степна култура прабългарите показват предпочитание към удобното, спретнатото облекло. За разлика от византийци и перси, те нямат вкус нито към излишества, нито към разкош, но при все това облеклото им издава развито чувство за изящество.

Основните материали за изработка на прабългарското облекло доставя степта. На челно място сред тях стоят разнообразните кожи от диви и питомни животни. Еднакво изкусни като ловци и скотовъдци, прабългарите имат неограничени възможности в това отношение: кожи от диви животни за калпаци и зимни кожуси, кожи от овце за по-леки кожуси и гащи, кожи от едър рогат добитък за обувки, ботуши и за защитни брони както на хора, така и на бойни коне.

Наистина, част от необходимите им тъкани за изработка на облеклото прабългарите доставят от съседните народи, когато това е възможно чрез размяна с кожи, коне и едър рогат добитък, но по-голямата част изработват сами, като използуват местни суровини: лен, коноп и вълна. Грижата по изработката на тъканите тежи изключително върху жените. Затова тяхна е заслугата не само за създаването, но и за украсата на облеклото.

Изворният материал ни дава възможност[90] не само да възстановим в общи черти облеклото на прабългарите, но и да се убедим в неговата битова устойчивост. Дори в средата на X век, както потвърждава византийският хронист Леон Дякон, цар Петър I (927–969) предпочита прабългарския кожух пред пищното облекло от византийски тип. Съществуват исторически свидетелства, че по същото време цар Симеоновите синове Иван и Вениамин (наречен Боян Магесник) продължават да се обличат в прабългарски дрехи.

Различията между мъжко и женско облекло по онова време не са тъй големи, както по-сетне, понеже тогава и жените живеят при същите тежки условия, както мъжете, и дори когато мъжете са на поход, принудени са да отбраняват поселищата от връхлитащи номади. Трудно в оная епоха може да се прокара разлика между горно и долно облекло. При зимни условия, при навличането на няколко дрехи една върху друга, едни от тях могат да минат за долни, други за горни, но при летни условия както мъже, така и жени носят само един кат дрехи. И мъже, и жени носят гащи. При жените този навик се пази дори до средата на IX век (§ 51 от „Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите“). Обикновено мъжете носят тесни дълги гащи от лен или коноп. Зиме навличат върху тях гащи от овча кожа. Лете и мъже, и жени носят ризи от лен или коноп. Женските ризи по нагръдниците и краищата на ръкавите са украсени с шевици, бродирани с разноцветни ленени конци. Върху ризата жените поставят чипак без ръкави, но при студено време навличат кафтан, гарниран с кожи.

Кафтанът е обичайната, така да се каже, униформената, връхна дреха на българския боец. Наподобява куртка, но полите му достигат до коленете, краищата му са обшити с кожа. Закопчава се на гърдите с един ред петлици, украсен е с няколко реда хоризонтално разположени на гърдите ремички от кожа, заменени по-късно с гайтани. Препасан е с широк колан от кожа. Върху него боецът окачва някои принадлежности и леки оръжия. По време на поход при тежки атмосферни условия мъжете се замятат с клашници.

Докато мъжете носят островърхи калпаци със завити краища, гарнирани с друг вид кожа, жените покриват глави с ленен плат, но не се забулват. Каква форма има покривалото на женската глава не е известно. Този обичай е тъй дълбоко внедрен сред прабългарките, та княз Борис (852–889) се вижда принуден в един от въпросите си до папа Николай I през 866 година да запита допустимо ли е от гледище на християнските обичаи прабългарките да влизат в храмовете с покривала на главите (§ 58 на „Отговорите“).

Понеже през оная епоха прабългарите бръснат главите си, под калпака си поставят превръзка от ленен плат, за да предотвратят обилното потоотделяне, причинено от калпака. По-видните личности, родоначалници и племенни вождове, в знак на особено достойнство оставят на темето си дълъг кичур коса, наречен чуб. По-късно великият хан не бръсне вече главата си, а си оставя дълга чак до раменете коса, а бойладите сплитат косите си в три плитки на врата.

Обществената структура на прабългарския етнос, отстояващ съществуването си векове наред с оръжие в ръка, дава дълбоко отражение върху тяхната култура[91]. Нейните наченки започват още в туранската им прародина. Постоянните набези поставят прабългарите в общение с много народи, с непознати земи, отдето те усвояват доста нещо ново и след като започват да сравняват свое с чуждо, поставят основите на своя самобитна култура, съответствуваща на военно-обществения им строй.

Ако Прокопий Кесарийски ни уверява, че по времето на племенния вожд Сандилх към средата на VI век прабългарите утигури „нямат никаква представа за писмо и са съвсем неграмотни, нито имат някакъв писар“, нямаме основание да мислим, че по времето на хан Кубрат положението доста се е променило, макар самият Кубрат вероятно да е владеел гръцки не само говоримо, но и писмено. Това се потвърждава от обстоятелството, че до седмото десетилетие на IX век прабългарите не само използуват гръцката графична система, но си служат и с гръцкия език в официалната си документация. По-практични от тях в това отношение се оказват тюркютите, усвоили още през VI век согдийското писмо. То им създава възможност да оставят голям брой писмени паметници на своя език[92].

Не се знае нищо конкретно за народното творчество, за фолклора на прабългарите, а несъмнено, при необикновените подвизи на бойците си, при интересния живот, що водят, прабългарските народни певци навярно стигат до внушителни обобщения на героите — багатури, и до вдъхновени прослави на техните подвизи. Отражение във фолклора на прабългарите навярно намират и демонологичните им представи, но да пресъздадат образа на Тангра едва ли смеят, понеже богът-небе е за тях табу.

Кървавите сблъсквания, разселванията, неспокойният живот на прабългарите са причина за унищожаването на паметниците на тяхното изкуство както в областта на миниатюрната скулптура от дърво и кост, така и от рода на монументалните надгробни статуи, наречени каменни баби, или на каменните релефи, подобни на Мадарския конник. Значителен интерес от културно-историческа гледна точка представлява хронологическата система, леточислението на прабългарите[93]. За съжаление, с този твърде специален въпрос, освен авторитетни учени, запознати с изворния материал и с принципите на хронологията, се занимават и доста любители, затова са разпространени за него не само погрешни информации, но и твърде куриозни твърдения. В увлечението си някои се опитват да докажат, че прабългарският календар е най-старият и най-точният от всички съществуващи, като при това безотговорно смесват хронологичната система на прабългарите с китайското леточисление, докато трети не се задоволяват с това, а полагат усилия да установят паралел между летоброението на прабългарите и инките[94].

Сведения за прабългарската хронологична система се черпят от три основни извора: „Именникът на българските ханове“[95], „Чаталарският каменен надпис“ на хан Омуртаг от около 822 година и увода към „Словата на Атанасий Александрийски“ от Тудор Доксов от 907 година. Прабългарската хронологична система се основава на традиционното тюркско-монголско летоброение[96], но притежава свои особености. Подобно, на леточисленията на други турански народи, леточислението на прабългарите има за основа цикъл от дванадесет лунни години[97], всяка от които се означаваме името на някое животно: година първа — мишка {прабълг. сомор), година втора — вол (шегор), година трета — вълк (вер), година четвърта — заяк (дванш), година пета — неизвестна, година шеста — змия (дилом), година седма — неизвестна, година осма — овен (текучитем), година девета — неизвестна, година десета — кокошка (тох), година единадесета — куче (етх) и година дванадесета — свиня (докс). Месеците нямат имена, а се означават с числителни редни в съответната циклова година: първи месец — алем, втори — неизвестен, трети — вечем, четвърти — тутом, пети — бехти, шести — алтом, седми — неизвестен, осми — ехтем, девети — твирем, десети — неизвестен[98], единадесети — ениалем и дванадесети — неизвестен. Затова изразът етх ехти означава, че събитието е станало през петия месец на единадесетата циклова година или в годината на кучето, а изразът шегор вечем през третия месец на втората циклова година или в годината на вола.

Не липсата на някои наименования в дванадесетгодишната циклова година затруднява разкриването в пълнота тайните на прабългарското леточисление, а други две неизвестни още величини: а) коя е неговата ера, от кой момент започва летоброението (при различните хронологични системи този момент — действително или предполагаемо събитие — е различен) и б) по какъв начин се отбелязва смяната на дванадесетгодишния цикъл. Ако някои години по дванадесетгодишната циклова система на прабългарите са разкрити и приведени в съответствие с общоевропейското летоброение от началото на новата ера, по което досега са изминали 1976 години, това се дължи на двойната датировка (по прабългарската и по византийската мондиална система) в някои от изворите, дължи се още на това, че от византийски извори примерно се знае от кога до кога цар Симеон царува. По този начин по твърдо установени датировки от други извори могат да бъдат разчетени почти всички известни досега датировки по прабългарската хронологична система, но ако би се попаднало на датировки, посочени единствено по нея без успоредици по византийската мондиална система или по друга известна система от по-далечно време, без да се знае как върви редуването на дванадесетгодишните цикли, те едва ли биха могли да бъдат разчетени. Затова е прибързано да се правят каквито и да било преценки относно преимуществата на прабългарското леточисление в сравнение с други хронологични системи.

Като всичко друго и леточислението е тясно свързано с особеностите на военно-обществения строй на прабългарите. То изхожда от неговите особености и отговаря на нуждите му. Прабългарите живеят на простор и затова минутите за тях са без значение. Като волни синове на степта те различават три момента на деня: сутрин, пладне и вечер. Фазите на луната от своя страна разпределят месеца на четири части, а видимото движение на слънцето — годината на четири сезона. Да се говори за точност при измерване на времето, трябва да бъдат намерени достоверни свидетелства както за учени звездобройци сред тях, така и за уреди, макар и примитивни, с чиято помощ се изчислява времето с точност, а както за едното, така и за другото липсват каквито и да било свидетелства.

Ако прабългарите имат постижения, това навярно е в друга посока, в области, тясно свързани с техния военно-обществен бит. Такъв характер вероятно имат знахарството, примитивната хирургия[99] и ветеринарното дело. Степта им предоставя разнообразни билки и навярно още отрано те се научават да ги различават и рационално да ги използуват. Нуждата отрано също така ги приучва да лекуват рани и травми, да полагат сериозни грижи за здравето на добитъка и за високите бойни качества на конете.

И при прабългарите, както при всички древни народи, религиозните представи изразяват наред със светогледа и социалната структура на етническата общност. Облечена в религиозно рухо, обществената организация на прабългарите по този начин получава божествена санкция. Под влияние на условията, при които векове наред живеят под открито небе като номадски народ, и в състояние на перманентна борба както с природните стихии, така и с налитащи от всички страни врагове, при прабългарите религия и военно-обществен строй се развиват в пълно съответствие. Религиозните представи на прабългарите са свидетелства за останки в светоотношението им от първобитния синкретизъм, при който божеството добива човешки образ и черти, а повелителят се обожествява.

Тангра[100], върховният бог на прабългарите, олицетворява небето като извор на божествената благодат, като източник на жизнените сили в природата: светлина, въздух, влага, топлина и огън. Според космогоничните представи на прабългарите всичко добро слиза от небето, но ако божеството се разгневи, вместо благодат праща от небесната вие разрушителни стихии: гръм, градобитнина, проливни дъждове, мор, скакалци, бури, суша и необикновен студ.

Някога в туранската си прародина прабългарите вярват, че върховното божество обитава най-високия връх на планината Имай или Златната планина (кит. Тян-Шан), затова наричат този връх Тенгридаг[101]. Името и до днес е запазено. По-късно представата за Тангра се свързва с представата за необятното небе като извор на божествената благодат и на неизтощимите природни сили.

Неизвестно е дали в дълбока древност, освен Тангра прабългарите почитат и друго божество, но и да е имало наченки от подобна вяра, те са изчезнали под влияние на последователно прокараното единоначалие в техния военно-обществен строй. По този начин еднобожието в техния религиозен култ се утвърждава като несъкрушима опора на единоначалието във военно-обществената им система. Освен вярата в Тангра като останки от първобитния анимализъм се запазва и смътната вяра в духове — представители на низшата демонология. Израз на тази вяра е обичаят да се носят амулети, притежаващи свойство, както се е вярвало, да отблъскват пристъпа на тъмните поднебесни сили (§ 79 от „Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите“)[102].

За разлика от религиозната концепция на индоевропейските народи, при която дуализмът играе твърде съществена роля, добро и зло, Ормузд и Ариман при иранците, Вишну и Шива при индусите, Волос и Перун или Бели бог и Черни бог при славяните, дори при християнския монотеизъм Христос и Антихрист — светогледът на прабългарите се отличава със строго единство. Тангра въздава едновременно и благодат, и възмездие. Но благоволението му заслужават само смелите и силните. Той отвръща лик не само от слабите, но и от недостатъчно ловките. Затова прабългарите почитат загиналите в бой и умрелите в почтена старост, но не и разкъсаните от диви зверове, тежко ранените в бой и умрелите от студ.

Тангра е всемогъщ и всевиждащ бог. Той отдава всекиму заслуженото. И прабългарите вярват, че от небесната вис той следи всяка тяхна стъпка, „Ако някой търси истината — казва се в намерения около Кавала прабългарски каменен надпис от времето на хан Пресиан, — бог вижда, и ако някой лъже, бог също вижда.“ Благоволението на Тангра може да бъде спечелено, но може и да бъде загубено. И тази възможност обуславя поведението на смъртния. На тази почва възникват етичните понятия на прабългарите.

Според прабългарските религиозни представи магическата сила на божеството е съсредоточена в някои същества и предмети. По тази причина те се превръщат в извор на особена сила, на така наречената оренда. Особено силна оренда притежават избраниците на Тангра, тълкувателите на волята му, ханът, племенните вождове и родоначалниците. Орендата при тях е съсредоточена в някои органи като съсредоточия на жизнената сила: глава, сърце, полови органи и кръв. Но силна оренда притежават и вождовете на враговете. Да бъде отсечена главата на победения вожд, значи да бъде прекъсната връзката му с върховното същество. В зависимост от това вярване се намира прабългарският обичай черепът на убития вожд да бъде обкован в злато или сребро, да бъде превърнат в бокал и тържествуващият победител да пие от него. По този начин символично се представя преминаването на магичната сила, на орендата, от главата на победения в тялото на победителя[103].

Този обичай се запазва при прабългарите дори до началото на IX век. С горест хронистът Теофан Изповедник разказва как след победата си над византийския император Никифор I Геник хан Крум наредил да отсекат главата на убития император, да оголят черепа и да го обковат в сребро. На уредения пир по случай победата повелителят на прабългарите пирувал с тази зловеща чаша и карал вождовете на славянските племена да пият от нея.

Силна оренда според религиозните представи на прабългарите притежават и някои животни. На челно място сред тях стоят конете и кучетата, но докато при кучетата орендата е съсредоточена в зъбите, при конете нейно съсредоточие е опашката, затова конската опашка при прабългарите се налага като боен символ, като военно знаме (§ 33 от „Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите“). Векове наред прабългарите твърдо вярват в заклинателното и предпазното въздействие на конската опашка. Надяната на копие и издигната пред бойците, тя разпалва войнствеността им.

Магическа сила според прабългарските религиозни представи имат и някои дървета и камъни. Обожествява се, освен тяхната нетленност и тайнствената сила, съсредоточена в тях: при дървесата необикновената виталност, при камъните способността им да изпущат искри при удар. По какви признаци тези дървеса и камъни са отличавани от всички останали, не е известно. Вярвало се е, че съсредоточената в тях сила има лечебно въздействие. Дълбоко внедрена, тази вяра се запазва у прабългарите и след приемането на християнството, както се вижда от § 62 от „Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите“.

Вярата на прабългарите в магическата сила, в орендата, като еманация на всемогъществото на върховното божество, е тясно свързана с техния военно-обществен строй, затова предпочитат да ядат животни, убити с удар, а не заклани с нож, понеже кръвта, в която е съсредоточена магическата сила, изтича и по този начин се намалява притокът на енергия, тъй необходима на боеца (§ 90 от „Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите“). Жизнената сила, съсредоточена в кръвта, е символизирана в чашата, която държи в ръката си ханът в каменния релеф Мадарски конник и в така наречените каменни баби. Този древен символ е преминал и в християнската религия.

Изпълнените с магическа сила, с оренда, същества и предмети са свещени, те са табу, неприкосновени. Към тази категория спадат великият хан, племенните вождове или ханове и родоначалниците, жертвените животни и бойните коне. Неприкосновеността на великия хан е абсолютна, той е богопомазан („Хан юбиги Омуртаг е от бога поставен в земята, в която се е родил“).

На последователно проведения принцип в религиозните вярвания на прабългарите съответствува и строго единство в религиозния им култ. Прабългарите нямат жреческо съсловие. Имаме всичкото основание да предполагаме, че още в туранската прародина жреческото съсловие е унищожено, след като в името на единството ханът поема функциите на първожрец. Ханът е първожрец, понеже в неговите ръце е съсредоточена цялата власт и той е утвърден като върховен разпоредник както над материалния (видимия), така и над духовния свят на прабългарите. Лично той принася жертва на Тангра и тълкува волята му, когато от благоразположението на върховното същество е заинтересована цялата етническа общност. Оттам и старата поговорка: „Който коли кучето, той управлява.“ Жречески функции в по-ограничен обсег имат както племенните вождове, така и родоначалниците.

Жертвоприношението е важен момент в живота на прабългарите. То се извършва в капището, в примитивния храм под открито небе, под взора на всевидещия Тангра. След като прегори жертвеният огън и се натрупа достатъчно жарава, ханът лично умъртвява жертвеното животно — куче, кон, вол или овен, като му нанася удар в главата, хвърля го върху жаравата и се отдръпва, за да види дали Тангра ще приеме направеното му въздаяние или не. Зад хана са синовете му, племенните вождове, боилите и багаините, родоначалниците и военачалниците, зад тях бойците и накрай народът. Всички са занемели. Ще се възнесе ли пушекът направо към небесата или ще се отклони в нежелана посока, в посока, противоположна на оная, в която трябва да се понесат конните дружини?

Византийският хронист Симеон Метафраст и Логотет съобщава, че под стените на Константинопол хан Крум принесъл в жертва на Тангра, освен коне и кучета, и хора. Ако този твърде стар обичаи още се съблюдава в началото на IX век, по времето на хан Кубрат е не по-малко възможен, но и тогава навярно принасянето на хора в жертва е било изключение и е могло да бъде свързано само с някое изключително по важност събитие. Навярно и при прабългарите, както при траките, пожертвуваният е трябвало да приеме смъртната жертва с готовност, за да бъде тя угодна на върховното същество.

При всяко жертвоприношение с благоприятни признаци, особено преди боен поход, по древен обичай се устройва пир, след пира военни игри и състезания (§ 35 от „Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите“): стрелба с лък, хвърляне на копие, мятане на аркан, надпрепускване с препятствия, прехвърляне от един кон на друг при кариер и други подобни. Състезанията имат за цел да успокоят сърцата на жените и старците, да ги убедят още веднъж в силата на прабългарското оръжие.

Както се вижда от § 89 на „Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите“, освен кръвни жертви прабългарите правят въздаяния на Тангра и от земни плодове, от така наречените първаци, за да изразят признателността си за благодатната родитба. Този обичай навярно се утвърждава сред тях под славянско влияние по-късно. Древен е обаче обичаят да се полага клетва пред обнажен меч (§ 67 на „Отговорите“), както и поемането на международни договорни задължения да се придружава с жертвени въздаяния и езически ритуали. Смисълът на договорната клетва пред обнажен меч или с придружение на езически ритуали е в обезпечаването на божествената санкция: ако изневеря на клетвата, Тангра да ме накаже със смърт, като бъда разсечен от меч или ако не устоя на дадената дума кръвта ми да изтече, както изтича кръвта на това куче[104].

С религиозните представи на прабългарите са свързани и заклинанията преди бойни действия. Те изразяват решимостта на всяка цена да бъде изтръгната победа при благосклонното съдействие на Тангра. Заклинанията преди сражение имат старинен произход. Свидетелства за тях са запазени не само от времето на Крум и Омуртаг, но дори от времето на християнския цар Симеон Велики (893–927)[105].

Като много други древни народи и прабългарите нямат точна представа за така наречения задгробен живот. Те вярват, че починалият временно отсъствува, но по какъв начин пребивава отвъд и кога ще се завърне, не са наясно. При погребване на мъртвите поставят в гроба всичко, що може да им бъде необходимо по време на отсъствието им[106]. Хана и боилите погребват заедно с бойния им кон и любимата жена, като не забравят да поставят отдясно до тях и меч. Над гробовете на великия хан и племенните вождове поставят и каменните им статуи.

В религиозно отношение прабългарите показват голяма устойчивост. Религията е една от най-здравите опори на техния военно-обществен строй. От нея те отстъпват едва след като поради променените исторически условия устоите на тяхната военно-обществена организация започват да се рушат. През шестдесетте години на IX век дунавските прабългари, вече примесени със славяни, преминават в лоното на християнството, а няколко десетилетия по-късно волжско-камските се помохамеданчват.

Бележки

[56] Итил — Волга, наричана в древността Ра. — Б.авт.

[57] Арктос — река Донец. — Б.авт.

[58] Върху племенната система на прабългарите виж:

Генинг, В. Ф. и А. X. Халиков. Ранние болгары на Волге (Больше-Тарханский могильник) Москва, 1964. Стр. 100–148: К вопросу об етническом составе и происхождении болгарских племен.

Мерперт, Н. Я. К вопросу о древнейших болгарских племенах. Казан, 1957.

Миятев, Петър. Бележки върху племенната система на тюркобългарите, сп. Училищен преглед, кн. 9/1940.

Очерки истории СССР. Кризис рабовладельческой системы и зарождение феодализма на территории СССР. III-IX в. Москва, 1958. Стр. 586–615: Н. Я. Мерперт. Древнеишие болгарские племена в Причерноморье. — Б.авт.

[59] Между всички други най-ентусиазиран привърженик на тази незащитима теза е Александър Бурмов. За съжаление със студията си „Към въпроса за произхода на прабългарите“, публикувана в кн. 22–24 на „Известия на българското историческо дружество“ Бурмов успява да подведе някои изследвачи не само в България, но и в чужбина. — Б.авт.

[60] Виж Gyula Moravcsik. Zur Geschiche der Onoguren. Ungarische Jah bticher, t. 10/1930. — Б.авт.

[61] С това име (унугури) потомците на Аспаруховите прабългари са упоменати в актовете на VI вселенски църковен събор, съставени и допълнени от Агатон. Виж „Из деянията на вселенския събор през 681 година“. Извори на българската история, т. 6. София, БАН, 1960. — Б.авт.

[62] Гюла Моравчик поддържа тъждеството между оногури и оногундури, макар да приема, че племето има угорски произход. Към него по-късно, според този автор, се били примесили прабългари. Димитър Ангелов мисли, че оногури и оногундури са различни племена. — Б.авт.

[63] Димитър Ангелов е на мнение, че котраги и оногури по начало не са прабългарски племена, но по-късно се приобщават към прабългарския етнос и се побългаряват. — Б.авт.

[64] За Атила виж следната литература: Gyula Moravcsik. Attilas Tod in Geschiche und Sage. Budapest, 1926; E. A. Thorapson. A History of Attila. Oxfjrd, 1948. Виж и И. А. Стучевский. Аттила. Вопросы истории, № 12/1933. — Б.авт.

[65] Виж следната литература за живота на прабългарите през това време:

Златарски, Васил. История на българите до появата им на Балканския полуостров. Годишник на Софийския университет, ИФФ, т. 10–11/1915.

Фехер, Геза. Прабългарите. Преселнишките им движения от средата на V век, сп. Българска мисъл, кн. 6/1928. — Б.авт.

[66] Виж:

Александър Бурмов. Въпроси из историята на прабългарите. Годишник на Софийския университет, ИФФ, т. 44/1948 и под негово влияние безкритично: Страшимир Лишев.

Прабългарите и българското народностно име в Европа около началото на V век. Известия на института за българска история, т. 5/1954; D. Simonyi. Die Bulgaren des 5 Jahrhunderts im Karpatenbecken. Acta Archeclogica, t. X, 3–4. Budapest, 1959. Тезата на Александър Бурмов не е оригинална. Тя се подвържа още от Сергей Уваров в дисертацията му на латински език: „Da Bulgarorum utrorumque crigine et sedibus antiquissimis“. — Б.авт.

[67] Славянските племена, разположени отвъд Истрос в Подкарпатската равнина, нахлуват във византийските владения на полуострова доста често. Особено значителни са нападенията им през годините 527, 545, 549–550, 578, 581, 582, 584, 597 и 609. — Б.авт.

[68] За аварите виж следната литература:

Avenarius, A. Die Awaren in Europa. Amsterdam. Bratislava, 1974.

Csallany, D. Archaolcgische Denkmaler der Awarenzeit im Mitteleuropa. Budapest, 1956.

Haussig, H. W. Zur Losung der Awarenfrage. Byzantincslavica, fasc. 2/1973.

Liptak, P. Awaren und Magyaren im Donau-Theiss zwischenromgebiet. Acta Archeolcgica, t. 8, fasc. 1–4. Budapest, 1957.

Nagy, T. Studia avarica… Budapest, 1947. — Б.авт.

[69] Силзивул — могъщ тюркски каган. — Б.авт.

[70] Името на хан Кубрат е предадено по твърде различен начин в историческите извори: Кробат (Теофан Изповедник), Кубрат (патриарх Никифор), Crobatus (Анастасий Библиотекар), Хубраата (Арменска география от VII век), Quctrades (Йоан Никиу), Курт (Именник на българските ханове). Получило е широка гражданственост името Кубрат. — Б.авт.

[71] В своя труд „История на хазарите“ (Ленинград, 1962) М. И. Артамонов изказва мнение, че Кубрат живее, а не управлява между 584 и 642 година. Това разбиране бе усвоил в някои по-раншни трудове и авторът на тези редове. То обаче не е съобразено с хронологическата последователност на „Именника на българските ханове“. Освен това при Кубрат (Курт) изрично е посочено в „Именника“, че през този период той управлява (дръжа). — Б.авт.

[72] Виж L. Drapeyron. L’empereur Heraclius et l’Empire byzantin au VII siecle. Paris, 1869. — Б.авт.

[73] Грод, хунски вожд, покръстен според Теофан Изповедник в Константинопол през 528 година. След като се върнал в страната си, заповядал да бъдат унищожени идолите, но хуните го убили и вместо него за свой вожд издигнали брата му Муатерис. — Б.авт.

[74] Тесалоника — Салоника, Солун. — Б.авт.

[75] Според Павел Дякон в Беневент при Ромуалд, син на Гримуалд, лангобардски крал; според Фредегарий — във Венетската марка, в областта на Венеция; според Теофан Изповедник — в областта Равена в така наречения Пентаполис (Анкона, Римини, Пезаро, Фано и Сепгалия). Виж и V. d’Amico. I Bulgari transmigrati in Italia nel secolo VI е VII del Pera vulgare. Loro speziale diffusione nel Samnio. Campobasso, 1933; V. d’Amico. I Bulgari stantiati nelle terre d’ltalia nell’alto medio evo. Bulgaria, III. Roma, 1941. — Б.авт.

[76] Около 634 година. — Б.авт.

[77] „Стара велика България“ (prabylgari_grtxt6.png) за разлика от „Нова или Дунавска България“. — Б.авт.

[78] Върху Велика или Кубратова България виж следната литература:

Бурмов, Александър. Избрани произведения, I. София, 1968. Стр. 69–76: Бележки за прабългарския племенен съюз през VII в.

Златарски, Васил. История на българската държава през. Средните векове, т. 1, ч. I. София, 1970. Стр. 55–175: История на хуно-българите от появата им в Европа по средата на VII век.

Милев, Никола. Кубрат от историята и Кубер от Чудесата на св. Димитрия Солунски. Периодическо списание на БКД, кн. 71/1910.

Мутафчиев, Петър. История на българския народ, I. София, 1943. Стр. 84–91: Образуване и разпадане на Кубратова Велика България.

Немет, Ю. Произход на имената „Кобрат“ и „Есперих“. Известия на историческото дружество, т. 11–12/1932. — Б.авт.

[79] На това мнение е например Н. Я. Мерперт — виж негова студия „Древнейшие болгарские племена в Причерноморье“ в „Очерки истории СССР III-IX в.“. Москва, 1958. — Б.авт.

[80] Виж Георги Баласчев. Титлите на старобългарските господари, сп. Минало, кн. 1/1909; Цветан Радославов. Титлите на българските владетели. Известия на археологическия институт, кн. 5/1929; Виж също: J. J. Mikkola. Was ist kanartigin? Сборник в чест на Васил Златарски. София, 1925. — Б.авт.

[81] Предполага се, че след поражението на прабългарите котригури през 558 година, хан Заберган е убит от тях. Настъпилата катастрофа прабългарите си обясняват с отвръщането на Тангра от лицето на върховния повелител. — Б.авт.

[82] Върху военната организация и военното дело на прабългарите виж:

Атанасов, Щерю, Иван Дуйчев, Димитър Ангелов, Геновева Цанкова-Петкова, Димитър Христов и Борис Чолпанов. Българското военно изкуство през феодализма. София, 1958. Стр. 30–39: Военното дело на прабългарите.

Венедиков, Йордан, Бележки по военния бит у най-старите българи (Първо българско царство). Военен журнал, кн. 2–3/1903.

Венедиков, Йордан. Произхождение на хусарската конница (Из старобългарската военна история). Военен журнал, кн. 6–7/1911.

Самарджиев, А. Военно дело и военно изкуство у прабългарите, сп. Българска военна мисъл, кн. 1–5/1938.

Фехер, Геза. Няколко думи за военното дело у прабългарите. Военен журнал, т. 36/1936.

Фехер, Геза Военното дело на прабългарите. София, 1938. — Б.авт.

[83] Тактиката на сеч в конницата е въведена по-късно, след като е култивирана у арабите. По времето на Кубрат и Аспарух се прилага тактиката на мушкане, затова не е правилно по това време да се говори за саби. Използуваните от прабългарската войска през VII и VIII век мечове нямат ръкохватки, тъй необходими при сабления удар, те са още твърде тежки, за да бъдат извършвани с тях по-сложни действия. Виж и Н. Я. Мерперт. Из истории оружия племен Восточной Европы в раннем Средневековье. Советская археология, год. 23/1955. — Б.авт.

[84] Като описва атаката на Константинопол, организирана от котригурския вожд Заберган през 558 година, византийският хронист Агатий между другите оръжия, използувани от прабългарите, упоменава и сърповидните копия, бойните сърпове. Във Варненския археологически музей са запазени няколко наконечници от бойни сърпове. Неправилно някои ги вземат за косери. — Б.авт.

[85] Zoltan Gombocz. Die bulgarisch-tiirkischen Lehnworter in der ungarischen Sprache — Memoire de la Societe Finno-Qugrienne: Helsingfors, 1912; Geza Feher. Bulgarisch-Ungarische Beziehungen in den V — XI Jahrhunderten. Budapest, 1921. Тази постановка Геза Фехер отстоява и в ред други свои работи. Опровержение: Иван Сакъзов. Стопанството на Средновековна България. Българска историческа библиотека, год. II, кн. 3/1929. При все това Петър Мутафчиев се основава на научно необоснованата теза на Геза Фехер в т. I на своята „История на българския народ“. София, 1943. — Б.авт.

[86] Вж. Веселин Бешевлиев. За ориентацията на първобългарските сгради. Известия на Народния музей Варна, т. 10/1974. При това авторът, като се позовава на така наречения Хамбарлийски надпис, неправилно определя лявата страна в северна, а дясната в южна посока (в статията „Първобългарски и късни гръцки и латински надписи“, сп. Археология, кн. 1/1975, лява страна според него е източната, а дясна — западната). При посока север-юг лява страна винаги е западната, а дясна — източната. При изпълнението на бойни задачи войските в централното направление се командуват винаги от хана. Командуването на войските в ляво от него се поема от кавхана. Такъв е и смисълът на Хамбарлийския каменен надпис. — Б.авт.

[87] Вж. Иван Богданов. Бит и ритуал на прабългарите, сп. Лада, кн. 2/1976. — Б.авт.

[88] Виж Иван Сакъзов. Храната на старите българи, сп. Училищна мисъл, кн. 7/1928. — Б.авт.

[89] Върху облеклото на прабългарите виж следната литература:

Богданов, Иван, Облеклото на прабългарите, сп. Лада, кн. 1/1974.

Иванов, Йордан. Облеклото у старите българи, сп. Родина, кн. 3/1941.

Фехер, Геза. Облеклото и оръжието на българската войска. София, 1942.

Ivanov, Jordan. Le ccstume des rois paiens bulgares d’apres un manuscript de la bibliotheque national de Madrid. Proces verbaux et memoire du Congres international des bibliothecaires et des bibliophiles. Paris, 1925.

Ivanov, Jordan. Le costum des anciens bulgares. L’art byzantine chez les slaves. Les Balkans, I. Paris, 1930. — Б.авт.

[90] За характерните особености на прабългарското облекло се вади заключение от доста извори. По-важни между тях са следните: Менологий на византийския император Василий II Българоубиец, Хрониката на Йоан Скилица — Мадридска версия, Лексиконът на Свидас, Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите, Хрониката на Лиутпранд, Продължителят на Теофан Изповедник, Продължителят на Георги Монах, Хрониката на Симеон Метафраст и Логотет. Значителен интерес в това отношение представлява и каменният релеф на прабългарски боец във Варненския археологически музей. — Б.авт.

[91] Върху културата на прабългарите виж следната литература:

Снегаров, Иван. Културното състояние на древните българи през VI-X в, сп. Изкуство, кн. 4–5/1962.

Фехер, Геза. Културата на прабългарите. Научно-популярно изложение. София, 1929.

Фехер, Геза. Външната търговия на прабългарите и нейното отражение върху техния културен живот. Русе, 1939. — Б.авт.

[92] За писмените паметници на тюркютите виж посочената литература в бележка 36 по-горе. — Б.авт.

[93] Върху прабългарското летоброене виж следната литература:

Златарски, Васил. Имали ли са българите свое летоброение, списание на БАН, кн. 1/1911.

Златарски, Васил. Българското леточисление. Известия отделения русского языка и словесности. ИАН, т. 17, кн. 2/1912.

Златарски, Васил. Към въпроса за българското летоброение, списание на БАН, кн. 10/1915.

Степанов, Н. Три статии върху старобългарското леточисление, сп. Минало, кн. 9/1914.

Bury, J. В. The chronological cycle of the Bulgarians. Byzantinische Zeitschrift, t. 19/1910.

Хронологическият цикъл на българите, сп. Минало, кн. 4/1910.

Хронологический цикл болгар. Перевод Н. М. Петровското. Казгнь, 1912.

Mikkola, J. J. Die chronolcgie der tiirkischen Donaubulgaren. Journal de la Societe Finno-Ougrienne, t. 30. Helsingfors, 1914.

Хронологический цикл болгар. Перевод с английското с приложением замечаний В. Н. Златарското. Известия общества археологии, истории и етнографии при Казанском университете. Казань, 1912.

Zlatarski, Vassil. Die bulgarische Zeitrechnung. Journal de la Societe Finno-Ougrienne, t. 40/1924.

Виж и В. М. Беркутов. За древния календар на дунавските българи, сп. Математика и физика, кн. 6/1965.

Най-големи заслуги за изясняване на основния механизъм на прабългарското леточисление има финландският учен Й. Микола, след като англичанинът Й. Бъри поставя основата и Васил Златарски я разширява. — Б.авт.

[94] Виж например: Слави Дончев. Календарът на прабългарите и забавните игри, в. Антени, бр. 42/18 X. 1974; Кирил Неделчев. Календарът на прабългарите, сп. Наша Родина, кн. 11/1970 и Борис Рогев. Астрономически основи на първобългарското летоброене. София, БАН, 1974. Спирам вниманието на читателя върху последната работа не само поради нейния сравнително значителен обем, но и поради нейната псевдонаучност. Без да има каквато и да било представа за историята на древните народи, каквато и да било ориентация върху историческото развитие на прабългарския етнос, като изхожда, от една страна, от мистични постановки, и от друга, като се обляга върху изчисления, които нямат нищо общо с прабългарската хронологическа система, авторът стига до следните две голословни твърдения: а) като начало на прабългарското летоброение може да бъде приета „юлианската година 4768 преди новата ера“ (стр. 9) и б) че „прабългарското летоброение предхожда всички досега известни летоброения от древността“ (стр. 28). При това авторът не си задава въпроса възможно ли е да съществува прабългарско летоброение, преди да се е породил прабългарски етнос и дали наистина прабългарите са най-старият народ на земята, щом като леточислението им предхожда всички други хронологични системи. Прабългарската хронологична система най-безотговорно той смесва с китайската, та си позволява да запълва неизвестните наименования на някои циклови години в прабългарската хронологична система, като поставя в празнините маймуна, тигър и дракон, без да си дава сметка, че в местата, дето обитават прабългарите, не е имало нито тигри, нито маймуни и че митологическият образ на дракона няма нищо общо нито с религията, нито с бита на прабългарите. — Б.авт.

[95] Преведен на новобългарски, „Именникът на българските ханове“ в частта му, която обхваща историческите събития до момента, в който хан Тервел поема управлението след смъртта на баща си хан Аспарух, гласи:

Авитохол живя триста години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем.

Ирник живя сто и петдесет години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем.

Гостун, наместникът на този, две години. Родът му Ерми, а годината му докс твирем.

Курт управлява шестдесет години. Родът му Дуло, а годината му шегор вечем.

Безмер три години, родът му Дуло, а годината му шегор вечем.

Тези пет княза управляваха княжеството оттатък Дунав петстотин и петнадесет години с остригани глави. И след това дойде отсам Дунав Исперих княз, също и досега.

Исперих княз шестдесет и една години. Род Дуло, а годината му зер ениалем.

Тервел двадесет и една година. Родът му Дуло, а годината му текучитем твирем…

От тези данни следва, че легендарният период „Авитохол“ започва през 145 година на новата ера и приключва в 436 година, когато започва легендарният период „Ирник“, приключил в 582 година. След като Гостун управлява две години, в 584 година властта заема Курт (Кубрат) и я държи до 642 година, когато умира. Неговият наследник Баян управлява три години. В 645 година се приключва периодът от 515 години (лунни, а слънчеви 500), през който оттатък Дунав петте князе (Авитохол, Ирник, Гостун, Курт и Безмер или Баян) управляват с „остригани глави“. Аспарух управлява 61 години (петдесет и осем слънчеви) между 642, когато след смъртта на баща си Кубрат става хан на прабългари-оногури, и 701, когато умира и е наследен от сина си Тервел. Познати са и други именници на български владетели на легендарна основа. Един от тях намира отражение в труда на кардинал Цезар Барониус „Annales ecclesiastic a Christo nato ad annum 1198“ и под негово влияние в „История славяноболгарская“ на Паисий Хилендарски и „История разных славянских народов наипаче болгар, хорватов и сербов“ на Йован Раич, друг — в „Летописа на поп Йовчо от Трявна“ (Софийска народна библиотека „Кирил и Методий“, ръкописен отдел № 1350). Той започва с Воляг (от Волга) — 502 и завършва с Богор в крещение Михаил (княз Борис) — 860 година. — Б.авт.

[96] Виж Янко Тодоров. Източноазиатският животински цикъл от гледище на астрологическите вярвания (Към въпроса за именника на първите български ханове). Годишник на Софийския университет, ИФФ, т. 27/1931. Виж и статията „Тюркско-монгольско леточисление“ и цитираната там литература в „Советская историческая енциклопедия“, т. 14. Москва, 1973, относно особеностите на тюркско-монголското леточисление. Относно обстоятелството, че хронологичните системи на туранските народи имат свои особености — виж Н. Катанов. Примети и поверия тюрков китайското Туркестана… Спб., 1897. Относно времепоявата на различните хронологични системи виж С. И. Селешников. История календаря и хронология. Москва. — Б.авт.

[97] Лунна година — докато слънчевата година се състои от дванадесет месеца с дължина от 28 до 31 дни или всичко 365 дни, лунната година се състои от дванадесет месеца с дължина от 29 и 30 дни или всичко от 354 дни и е по-къса от слънчевата с 11 дни. Сто лунни години са равни на 97 слънчеви. Понеже при лунната година настъпва постепенно отклонение от видимото движение на слънцето, на всеки три години се прави корекция, като се прибавя един допълнителен месец от 30 дни. Така се появява лунно-слънчевият календар. Към него спадат и календарите на тюрко-монголските народи. За точност при този тип календар, към който принадлежи и прабългарският, не може да се говори. Събитията се фиксират обикновено по години и месеци, но не и по дни. — Б.авт.

[98] С достатъчно основание може да се поддържа, че думата ени означава числителното редно десет. — Б.авт.

[99] Макар да не липсват в него исторически несъобразности, интерес представлява съобщението на д-р Петър Боев за символична трепанация у прабългарите (в. Вечерни новини, бр. 5317 от 26. X. 1968) — опериране на черепните кости чрез изрязване или изгаряне на теменната кост, без да се отваря черепът. Предполага се по този начин да са били лекувани не само наранявания на главата, но също така нервни, психически и очни заболявания. Намерени са в района на Плиска няколко черепа от VII-IX век с явни следи от символична трепанация. — Б.авт.

[100] Тангра — името е засвидетелствувано в прабългарски каменен надпис № 17 по описа на Веселин Бешевлиев в неговото изследване „Първобългарски надписи“ — Годишник на Софийския университет, ИФФ, т. 31/1935. Надписът е намерен в Мадара и се съхранява в Софийския археологически музей. prabylgari_grtxt7.png — туранска успоредица Тенгри, Тенгри хан. — Б.авт.

[101] Връх „Хан Тенгри“ висок 6995 м. По-висок от него с 444 м. е фактически най-високият връх на Тян-Шан — връх Победа, но понеже Хан Тенгри е с по-мощни очертания, древните са имали впечатление, че той надвишава фактически по-високия от него връх Победа. Върхът Хан Тенгри е обожествяван не само от прабългарите, но и от други турански народи, стануващи в този край. — Б.авт.

[102] Виж Веселин Бешевлиев. Първобългарски амулети. Известия на Народния музей, Варна, т. 9/1973. — Б.авт.

[103] Върху този обичай и изобщо върху религията на прабългарите виж следната литература:

Бешевлиев, Веселин. Чаши от черепи у прабългарите. Годишник на Софийския университет, ИФФ, т. 22/1926.

Бешевлиев, Веселин. Религията на прабългарите. Българска историческа библиотека, год. III, кн. 2/1930.

Бешевлиев, Веселин. Черепът на Никифора, сп. Векове, кн. 1/1931.

Бешевлиев, Веселин. Вярата на прабългарите. Годишник на Софийския университет, ИФФ, т. 35/1939.

Фехер, Геза. Религията на прабългарите, сп. Отец Паисий, кн. 13–14/1929. — Б.авт.

[104] Върху договорната клетва виж:

Златарски, Васил. Клятва у язических болгар. Сборник статей, посвященних… В. И. Ламанскому, I. Спб., 1907.

Кацарой, Гаврил. Клетвата у езическите българи. Списание на БАН, кн. 3/1912.

Трифонов, Йордан. Към въпроса за византийско-българските договори с езически обреди. Известия на археологическия институт, кн. 11/1937. — Б.авт.

[105] Виж Б. фон Арним. Пренасяне кучета в жертва при цар Симеон, сп. Български преглед, кн. 1/1933. Тезата на Б. фон Арним се оспорва от В. Грюмел, който е на мнение, че жертвоприношенията са извършвани по заповед на вождовете на печенегите, привлечени като съюзници на цар Симеон. V. Grumel. Sur les coutunles des anciens Bulgares de la conclusion des traites. Известия на българското историческо дружество, кн. 14–15/1937. — Б.авт.

[106] Виж Геза Фехер. Мадарският конник. Погребални обичаи на прабългарите. Известия на народния етнографски музей, кн. 1/1926. — Б.авт.