Иван Богданов
Прабългари (3) (Произход, етническо своеобразие, исторически път)

Нови хоризонти

Разселване. Волжско-Камска България. Куберови прабългари. Прабългари оногури. Аспарух. Основаване на Дунавска България

От обединяването на прабългарските племена в Приазовието през 635 година, от създаването на Велика България до смъртта на хан юбиги Кубрат през 642 година протичат едва седем години, време, съвършено недостатъчно за създаването на здрава спойка, за изграждането на нерушимо единство между тях. По тази причина не толкова общият произход и общите исторически тежнения поддържат единството, колкото необикновеният личен авторитет на великия хан обединител.

И Кубратовата държава в Приазовието, подобно на всички племенни обединения, създадени от номади по време на военната демокрация, при прехода от родовообщинния строй към феодализма, е държава в твърде условен смисъл. Като тях и тя не представлява нищо друго, освен съюз на родствени племена под върховенството на авторитетна личност. Освен върху необходимостта от обща отбрана племенният съюз се крепи и върху йерархична система, основана на родство по кръв. Начело на съюза стои велик хан, начело на всяко племе — хан, негов син, начело на всеки род — родоначалник, чийто произход отвежда към едно-единствено прастаро огнище.

Велика България ще крепне и ще процъфтява, хан юбиги Кубрат ясно съзнава това, само докато устоите на свещената йерархия бъдат крепки. „Кубрат остави петима сина — разказва с класическа простота византийският хронист Теофан Изповедник — и им завеща по никакъв начин да не се отделят един от друг и да живеят заедно, за да владеят навсякъде и да не робуват на друг народ.“ От своя страна триарх Никифор добавя, че хан Кубрат оставил завет на синовете си „да не изоставят съвместния живот, за да могат да запазят посредством взаимната си привързаност онова, което е под тяхна власт“.

На тази основа възниква широко популяризираната легенда за примера, даден от хан Кубрат на синовете му със снопа пръчки като символ на единството. Нито един от синовете на стария хан не може да разчупи пръчките, докато са вързани в сноп. Развързани, без особено усилие те са разтрошени една по една, макар да са твърде жилави^[107].

Навярно Кубрат има не пет, а много повече синове, но хронистите упоменават само пет, понеже само за петима от тях е известно, че са станали вождове на племена, подвластни на великия хан. Между тях са поставени както Алцек, така и Аспарух, първият неоснователно като водач на дружина прабългари котраги, изтръгнали се от аварска зависимост през 631 година преди още Велика България да е създадена, а вторият — преждевременно, понеже става племенен вожд едва след смъртта на баща си през 642 година.

В историческите извори като Кубратови синове са упоменати само Баян^[108], Котраг^[109] и Аспарух^[110], но логиката на събитията ни дава достатъчно основание за Кубратов син да броим и Кубер, чието име е упоменато в интересния исторически извор „Деянията на свети Димитър Солунски“^[111].

Една от първите грижи на хан Кубрат, след като обединява през 635 година прабългарските племена, е да издигне за племенни вождове синовете си. Баян, най-старият от тях, заема мястото му като хан на прабългарите оногури (оногундури), Котраг — на котрагите (котригурите) и Кубер — на утигурите. Навярно по това време Аспарух е още малолетен, затова още не е отличен с ханско достойнство.

За здравината на основите, върху които Велика България е изградена от хан Кубрат през краткотрайното му властвуване, може да се съди от обстоятелството, че след смъртта на основоположника племенният съюз не се разпада и бащиното наследство не се поделя между синовете по обичая на туранските народи. Мястото на Кубрат като велик хан заема първородният му син Баян. Същевременно за племенен вожд, за хан на прабългарите оногури е издигнат Аспарух.

Наследяването на Кубрат от Баян е потвърдено от „Именника на българските ханове“. Кубрат там е наречен Курт, а Баян — Безмер. Това име е славянизация от по-късно време на името Баян. Според същия извор Баян управлява Велика България само три години — между 642, когато умира хан Кубрат, и 645 година. През следващата 646 година Велика България започва да се разпада.

В историческите извори не се казва нищо за причините, поради които Велика България започва да се разпада, а Кубратовите синове се разделят, като се пръскат на различни страни, но някои автори се опитват да обяснят тези събития с личните качества на Баян, непосредствения наследник на хан юбиги Кубрат. Дали наистина Баян не е притежавал в необходимата степен качества на велик хан, дали му е липсвал достатъчно авторитет или причината се корени в разразилите се отново центробежни стремежи — трудно може да се отговори на този въпрос, но във всеки случаи основната причина за това едва ли трябва да се търси в личността на Баян.

Като оставя на синовете си завет да бъдат единни, „за да владеят навсякъде и да не робуват на друг народ“, Кубрат изхожда не само от общи, принципни положения, но и от конкретната историческа обстановка. Не дълго преди смъртта му в Константинопол умира дългогодишният му съюзник император Ираклий I. Арабският експанзионизъм жъне нови успехи, а отвъд Итил като тъмен облак се надвесват над Велика България хазарските пълчища. Още докато хан Кубрат е жив, от прикаспийските степи върху земите на прабългарските племена налитат пълчища полудиви хазари^[112], отвличат добитък, грабят жени и деца, опожаряват поселища, сеят разорение и смърт вред, дето минат.

В кризисните години след смъртта на хан юбиги Кубрат, по времето на неговия приемник Баян, хазарските племена отвъд Итил край северното крайбрежие на Каспийско море още не са се обединили в племенен съюз. Макар държавното обединение на хазарите да възниква няколко години по-късно (началото му е поставено през 651 година), между племената вече са установени близки връзки. По време на общи акции хазарските племена се сливат в буйна, пълноводна река и нападенията им по стремителност не отстъпват на нападенията на хуни и авари.

С честите си нападения хазарите ограничават достъпа на прабългарите до пасищата и изворите на сладка вода в източна и североизточна посока. В особено неблагоприятно положение са поставени от тях прабългарите утигури. Хазарските племена вече протягат ръце към техните земи. Но едва ли нападенията на хазарите са единствена причина за разпадането на Велика България. Наред с това трябва да се имат пред вид и настъпилите дълбоки промени в този край от икономически и демографски характер.

Поставени при нови условия на живот, прабългарските племена бързо увеличават числеността си, старата територия вече не им е достатъчна, някогашните обилни ресурси са на изчерпване. Започва борба за пасища, за извори, за ловни и риболовни райони. По тази причина заглъхналият племенен антагонизъм отново започва да се проявява. С течение на времето спойката между племената отслабва, докато накрая започва да се разкъсва.

Великият хан Баян, изглежда е за разбирателство с хазарите, но братята му, племенните вождове, не споделят този възглед. Едни от тях са за война на живот и смърт с хазарите, други предлагат да се отстранят от пътя им и да потърсят нова земя за племената си. Първото становище, изглежда, се отстоява от Кубер, а второто — от Котраг и Аспарух.

Изселването на прабългарските племена от Приазовието, от втората им родина, дето прекарват повече от два века, навярно става след кръвопролитна битка с хазарите. Като негово начало трябва да бъде поставена годината 646. Трудно може да се отговори на въпроса кое прабългарско племе напуща първо родната земя, но по всяка вероятност първенството принадлежи на котрагите. Проникването им на север едва ли е станало без съгласието на хазарите.

След като преминават през Танаис, котрагите се насочват на североизток, сетне достигат до Итил, но не го преминават, а тръгват срещу течението на реката на север, за да се установят в междуречието на Кама и Итил. Колко десетилетия продължава това преселнишко движение, никой не може да каже, но в междуречието на Танаис и Итил прабългарите котраги пребивават дълго, може би не по-малко от десетина години, понеже в изворите е казано, че отначало те се установяват „срещу първия брат“, тоест срещу стануващия в долината на река Куфис хан юбиги Баян. В междуречието на Кама и Итил към края на VII век прабългарите котраги поставят начало на ново държавно обединение, добило по-късно известност под името Волжско-Камска България^[113].

Историята на волжско-камските прабългари между края на VII и началото на X век тъне в мрак. Това е време, през което в оня край се създава нов етнос, прабългарите котраги се обединяват с други племена от турански произход, дават им политическото си име и те започват да се наричат булгари (в изворите от арабски произход — бурджани), но до края на този тъмен период прабългарите котраги, като прабългарите оногури, запазват етническата си самостоятелност. Заключение за това се вади от думите на Ибн Даста, според който „бурджаните се делят на три отдела, от тях един се нарича берсула, друг есегел, а трети — булгар“^[114]. Към кой народ се отнасят първите две племена, трудно е да се отговори, но вън от всяко съмнение е, че и те са от турански произход. По-късно към тези три основни тюркоезични компонента се преливат и други: угро-фини, останки от голямото хунско племе сабир, татари и славяни. По този начин се създава нов своеобразен народ, така наречените в арабски извори външни, а в руските летописи бели или сребърни българи.

Помохамеданчени в началото на X век, волжско-камските прабългари вплитат в културата си нов елемент — влиянието на ислямския свят. Кръстосването на толкова много етнически компоненти и културни влияния открива възможност за създаването на самобитната култура на волжско-камските прабългари^[115]. Традиционните прабългарски черти се изявяват твърде живо в нейните прояви и в доста случаи преобладават над привнесеното отвън, но при все това знак на равенство между волжско-камските и дунавските прабългари не може да бъде поставен. Докато при едните доминира ислямското влияние, върху другите силно въздействуват византицизмът и славяните.

Ценни сведения за волжско-камските прабългари, за така наречените бурджани, оставят арабските мисионери и пътешественици, посетили оня край през X и XI век: Ал-Масуди, Ибн-Фадлан, Ибн-Хаукал, Ал-Бируни и Ал-Бекри. Благодарение на техните сведения науката има възможност да надзърне в този погаснал свят и да сравни живота на волжско-камските прабългари с живота на техните родственици, разселени в други райони.

Атакувана няколко пъти от татарски орди, излезли из дълбините на Централна Азия, през четиридесетте години на XIII век Волжско-Камска България е разорена, след като просъществува близо пет и половина века. Покорена, тя е включена в пределите на така наречената Златна Орда (Улус Джучи), създадена от страшния монголо-татарски вожд Батий (1236–1255). Това е време, когато татарските владения през следващите няколко десетилетия се разпростират чак до делтата на Дунав, а татарското влияние прониква дори в Търновград.

Величествените останки от паметниците на културата на белите или сребърните българи, на техните градове, крепости, култови сгради, погребални могили и произведения на изкуството, а също така и сведенията в арабски, персийски и руски летописи за натрупани от тях богатства изпълват сърцата на родствениците с искрено възхищение. Там, дето някога пребивават потомците на прабългарите котраги, дето процъфтяват прославените градове Булгар, Биляр и Сувар, през XIV и XV столетие започва да се формира нова народност — чувашите. Съзнанието за родство между дунавски или Аспарухови прабългари и чуваши чрез посредството на прабългарите котраги е жив израз на историческата връзка между едните и другите с Кубратова Велика България в Приазовието.

Около средата на VII век напущат старите си поселища между Танаис и Арктос, между Дон и Донец, за да се отправят на запад и прабългарите утигури. Претърпели най-тежки увреждания от хазарите поради близостта си до тях, от многобройно някога племе вече са превърнати в малобройна орда.

Като проследяват разселването на прабългарските племена след разпадането на племенния съюз в Приазовието, хронистите Теофан Изповедник, патриарх Никифор и Анастасий Библиотекар отправят в западна посока както четвъртия, така и петия Кубратов син, без да отбележат нито имената им, нито начело на кои племена те се впущат в далечен път.

Установено е по безспорен начин, че движението на групата прабългари-котригури начело с Алцек в Апенинския полуостров през 631 година няма и не може да има нищо общо с разселването на прабългарските племена от Приазовието; то започва две десетилетия по-рано. Следователно, ако около средата на VII век от Приазовието на запад се отправя прабългарска орда, тя не може да има друг племенен състав, освен утигурски и друг не може да бъде неин вожд, освен Кубратовият син Кубер.

За движението в западна посока на прабългарите утигури начело с техния племенен вожд Кубер се споменава съвсем бегло в хрониките на Теофан Изповедник, патриарх Никифор и Анастасий Библиотекар. По-подробно се разказва за тях в по-късен исторически момент в интересния исторически извор „Деянията на свети Димитър Солунски“. „Защото бяха изминали около шестдесет години и повече — свидетелствува паметникът, — откакто варварите бяха извършили нападение над родителите им^[116] и ето появи се там друг, нов народ. Мнозинството от тях бяха станали с течение на времето свободни и каганът на аварите, като ги смяташе за свой народ, както беше обичай у аварите, постави им за началник Кубер“^[117].

По-нататък летописецът разказва, че когато Кубер решава да се откъсне от аварския каган и се вдига начело на подвластния му народ и на група византийски пленници, „когато самият каган узна — продължава житиеписецът, — започна да ги преследва. Те влязоха в пет или шест сражения и във всичките той беше победен от тях. Той удари на бягство с останалата си войска и се отдалечи по-навътре в северните места. И тъй Кубер премина победоносно казаната река Дунав с целия споменат народ, който беше с него, дойде в нашите земи и завладя Керамисийското поле“^[118].

След като тръгва на запад начело на подвластното му племе и не намира никъде свободна земя за поселване, вероятно Кубер влиза в споразумение с аварския каган и поставя в негово разположение конната си дружина. От своя страна каганът му отрежда достатъчно земя за поселване, като обещава да се отнася към хората му като със съюзници. Но стремежът към независимост и копнежът по своя земя продължават да вълнуват Кубер и подвластните му хора. Съюзът с аварите не им допада. Навярно около 670 година вождът на прабългарите утигури влиза в конфликт с кагана и решава да развали съюза. Понеже каганът противодействува със сила, Кубер си пробива път на юг към югозападните предели на Балканския полуостров с оръжие в ръка.

Идеята на Кубер да основе държавно обединение в така наречената от византийските хронисти област Склавиния^[119] не се увенчава с успех^[120] въпреки съществуващите за това благоприятни условия. Славянското население в оня край има отрицателно отношение към византийското владичество. Между 675 и 678 година славянските племена струмляни, ринхини, сагудати и драговити отново обсаждат Тесалоника, но не успяват да го завладеят.

Ако се съди по отрицателното отношение към прабългарите, намерило израз в „Дитие на петнадесетте тивериуполски мъченици“^[121], Куберовите прабългари участвуват в обсадата на Тесалоннка, без с нещо да допринесат за довеждането й до край. Тогава възниква идеята градът да бъде превзет с измама, за да бъде използуван като опора при обединяването на Куберовите прабългари със славянските племена в този край.

Планът не успява, идеята на Кубер да създаде прабългарска държава, като се облегне на славянските племена, пропада. Измамен е в очакванията си и византийският император Юстиниан II да използува Куберовите прабългари като страж срещу размирните славянски племена. През 688 година начело на многобройна войска императорът нахлува в този край, разгромява бунтуващите се славяни, но не пощадява и Куберовите прабългари. Съдбата на племенния вожд е неизвестна. Вероятно той загива в някое сражение.

Керамисийските прабългари обаче не изчезват без вест. След трагичните събития през 688 година името им се споменава във връзка със събитията през 717–718 година по време на последната обсада на Константинопол от арабите. Организирани от заточения в Тесалоника бивш византийски император Анастасий II (713–715), те участвуват в заговора за възстановяването му на престола, но заговорът няма успех. Някои отреди от тях, изглежда, участвуват и в боевете срещу арабите заедно с Тервеловите прабългари.

Относно съдбата на Баян, първородния Кубратов син и последен хан юбиги в Приазовието, сведенията на изворите са доста оскъдни. „И първият син, наречен Батбаян, спазил нареждането на баща си и останал в земята на прадедите си досега“ — съобщава Теофан Изповедник. Почти същото повтарят патриарх Никифор и Анастасий Библиотекар. Дали понеже желае да остане верен на бащиния си завет, или защото очаква след изселването на другите прабългарски племена от Приазовието условията за живот в оня край значително да се подобрят, но Баян не се изселва. Около него се групират противниците на изселването от всички племена, а също и неговите приближени. Съсредоточени около Баян, те заемат най-плодородните места в долината на Куфис, като се разполагат в район, доста отдалечен от хазарите.

Баяновите прабългари са наречени в арабските и персийските летописи вътрешни, а в руските — черни българи, оттам обитаваната от тях земя добива име Черна България.

Това прозвище както страната, така и обитателите й получават по-късно, след като нерадостната им участ става известна. „А след като били разделени така на пет части — разказва Теофан Изповедник — и станали малобройни, излязъл големият народ на хазарите от най-вътрешните части на Берзилия в Първа Сарматия и покорил цялата отвъдна земя чак до Понтийско море. И Батбаян, владетелят на Първата България^[122] станал техен данник и досега те получават дан от него“^[123].

Тези събития се разразяват в Приазовието между 650 и 655 година. През последната година хазарите завладяват, освен долината на Куфис и полуостров Таврида^[124]. След това към края на петдесетте години на VII век те протягат ръце към източния бряг на Бористен, укрепяват се там и сетне се връщат назад, за да завладеят Приазовието между Танаис и Бористен, между Дон и Днепър, и по такъв начин да се утвърдят като господари на този край.

Като далечен отзвук от агресията на хазарите в Приазовието към средата на VII век откликват днес думите на хазарския хаган Йосиф в писмото му^[125] до испанския евреин равин Хасдай ибн Шараф от X век. „В старите летописи е записано, че когато дедите ми били още малобройни, всевишният — да бъде благословено името му — им дава сила, мощ и устойчивост. Те водили война след война с много народи, които били по-могъщи и по-силни от тях. С божия помощ те ги прогонили и заели тяхната страна, а някои от тях заставили да плащат дан и до днес. В страната, в която живея, по-рано са живеели в-н-нт-р^[126]. Нашите деди хазарите воювали с тях. В-н-нт-р били по-многочислени, тъй многочислени, както е пясъкът в морето, но не могли да устоят на хазарите. Те напуснали страната си и избягали, а хазарите ги преследвали, докато не ги настигнали до реката, наречена Дуна. И до днес те са настанени около река Дуна близо до Кустадина^[127], а хазарите заемат до днес тяхната страна“.

След като принуждават първородния Кубратов син Баян да им даде васална клетва, хазарите се настаняват в този край не като съюзници, а като завоеватели. Могъществото им расте тъй бързо, че Византия е принудена да ги зачита не само като съседи, но да се съобразява и с политическите им аспирации. Неведнъж и дваж при хазарите в Таврида, дето те установяват по-късно престолнината си, идват византийски пратеници с богати дарове.

Дали непосредствено след като хазарите завладяват плодородната долина на Куфис или по-късно, но по-голямата част от хората на Баян се изселва оттам, насочва се на юг към Кавказките планини и се настанява под северните склонове на техния най-висок участък. Потомците на тази немногобройна някога група съществуват и днес. Това са така наречените балкарци^[128] в Кабардино-балкарската автономна съветска социалистическа република. Тяхно любимо занятие е коневъдството. Друга част от Баяновите черни българи се спуща отвъд проходите на Кавказкия хребет в равнините на югозапад и се заселва край езерото Ван. Техните потомци отдавна са асимилирани от обитаващите в оня край ираноезични племена. Участта на първородния Кубратов син Баян не е известна.

Като описват разселването на прабългарските племена от Приазовието, византийските хронисти отделят най-много място за племето, поведено от третия Кубратов син, от вожда на прабългарите оногури хан Аспарух. Те сякаш са убедени в преходното историческо значение на извършеното от другите трима братя и само на създаденото от хан Аспарух отдават трайно значение.

Повече от три десетилетия — между 650 година, когато изселващите се от Приазовието прабългари оногури напущат долината на река Куфис, и 681 година, когато с международен акт — договора за мир с Византия — е признат за законен представител на подвластното му племе, хан Аспарух неотстъпно търси път, за да бъдат накрай диренията му увенчани с успех.

Трудно може да бъде изпълнено с конкретно историческо съдържание това време, дори да бъдат отбелязани със сигурност основните хронологически моменти на тази чутовна одисея, на това необикновено странствуване, но макар изпълнено с неизвестност, то е историческа реалност, а не легенда. През тези три десетилетия в общественото съзнание на племето, поведено от хан Аспарух към обетованата земя, вследствие на променилите се исторически условия се извършват ония дълбоки промени, които му откриват възможност, след като се съюзява с племена от друг произход, заедно с тях да прерасне от племе в народ и да остави не само име, но и трайна диря в историята.

В легендарния разказ на Михаил Сирийски за разселването на прабългарите хан Аспарух не е наречен със собственото си име, а е назован по името на народа си — Булгариос. „Когато стигнаха до ромейските граници, един от братята на име Булгариос взе десет хиляди души и се отдели от братята си. И премина Танаис към река Дунав, която също се влива в Понтийско море. И изпрати пратеници при Маврикий^[129] да питат не би ли му дал земя, за да живее там и да бъде съюзник на ромеите. Императорът му даде Долна и Горна Мизия и Дакия, укрепени места, които аварският народ беше опустошил по времето на Анастасий и те се поселиха там и бяха като отбрана на ромеите. Тия скити бяха наречени от ромеите българи…“

Като се връщаме с мисълта си към оная тъмна епоха, дето легендарният разказ на Михаил Сирийски ни отвежда, към оная епоха от предисторията на българския народ^[130], когато в съзнанието на прабългарите оногури под влияние на променените икономически условия се извършва дълбок прелом и приключва номадският период в тяхното битие, все по-ярко започва да се откроява пред нас фигурата на хан Аспарух^[131].

Невъзможно е с няколко думи да бъде очертан неговият величествен образ, но и велеречието едва ли може да допринесе с нещо за разкриването му в пълнота. Ако би могло да бъде създадено хармонично съчетание между несъкрушима воля с необикновена държавническа прозорливост и тези качества биха въплътени в мъжествения лик на безтрепетен воин, би могла да се създаде поне бледа представа за този изключителен исторически образ.

Извисил се като непоклатим стожер в зората на тринадесетвековната българска история, хан Аспарух бележи не само началото на деня, но и края на нейната драматична предистория, на оная тайнствена епоха, чието начало отвежда още няколко столетия назад в дълбините на Средна Азия, дето българското народностно име прозвучава за пръв път…

Пътят на прабългарите оногури под водачеството на хан Аспарух от река Куфис до река Истър се разделя на няколко етапа. Извървените етапи се отбелязват от дълбоките водни прегради, изпречващи се пред племето: Танаис, Биристен и Тирас — Дон, Днепър и Днестър. Но освен тези три дълбоки и пълноводни реки пред тях се изпречват още Донец и Буг, преди да спрат пред най-значителната водна преграда — река Истър, наричана и Дунавиус.

В началото на шестдесетте години на VII век, по времето, когато хан Кубер начело на прабългарите-утигури навлиза в пределите на аварския каганат, прабългарите оногури начело с хан Аспарух се появяват в причерноморските степи. Преминаването на това огромно пространство през пет пълноводни реки за десет години е необикновен подвиг. Неведнъж и дваж прабългарите оногури през това време са принуждавани да се сражават с връхлитащи от невиделица номади^[132], обитатели на степите, а също така и да отблъскват нападенията на преследващите ги хазари.

Неотклонният стремеж на югозапад покрай северните брегове на Понтийско море към балканските владения на Византия е най-доброто доказателство за изключителната историческа прозорливост на хан Аспарух. Да избере този път може би му повлияват и разказите на някои престарели ветерани за богатствата на оня край, слушани в детски и юношески години, но независимо от това до този извод ханът достига след зряла преценка на обстановката. Къде другаде, освен отвъд Истър той би могъл да намери подходяща земя за поселване на подвластното му племе?

За тази земя ханът чува да се говори още в Приазовието. Имало там тучни пасища, прохладни гори, дълбоки реки, пълни със злато и риба, земя, дето суша не настава, дето няма глад, дето плодородието е тъй голямо, та нито природни стихии, нито скакалци, нито нашественици могат да го унищожат, дето освен това има неизчерпаеми извори, огромни дървеса и яки скали за отбрана, въди се разнообразен дивеч и земята стократно възвръща посаденото в нея…

Около 665 година, по времето, когато арабите ожесточено вече нападат анатолийските владения на Византия, прабългарите оногури начело с хан Аспарух се установяват на север от делтата на река Истър и за да предотвратят нападения в тил от аварите и във фронт от византийците, започват да се укрепяват. След като възстановяват значителна част от двата отбранителни вала, издигнати от император Траян (98–117) — Бендерския, между Прут и Тирас и Болградския, между Прут и езерата Кундук и Ялпух, те продължават втория чак до морския бряг и се разполагат между тях в очакване на благоприятен момент, за да преминат отвъд в Мала Скития. Тази земя номинално е византийско владение, макар Източната империя фактически да я е изоставила.

През есента на 665 година хан Аспарух изпраща пратеничество по суша в Константинопол при византийския император Констант II (641–668) с молба на прабългарите оногури, установили се на стан отвъд Истър, да бъде отстъпена византийска земя отсам Великата река за поселване, но императорът дава уклончив отговор на пратениците. Той обещава да гледа на техния вожд като на съюзник, при условие че охранява североизточната граница на империята от връхлитащи варвари, но без право да преминава отсам Истър.

На стан северно от делтата на река Истрос между двата Траянови вала в района на днешна Южна Бесарабия прабългарите оногури остават близо десет години. Възстановяването на старите римски валове и приспособяването им към изискванията на прабългарската отбранителна тактика продължава няколко години. Разположението на прабългарите в този район им създава възможност да влизат в отношения със стануващите наоколо славяно-антски племена. Създадените контакти пораждат идея у хан Аспарух да използува славяните при по-нататъшните си действия не само като разузнавачи и снабдители, но и като военни сътрудници при нужда.

Въпросът за броя на прабългарите оногури преди създаването на българската държава е дискутиран неведнъж. Михаил Сирийски твърди, че Булгариос — Аспарух, повел след себе си десет хиляди души. Васил Златарски е на мнение, че техният брой е бил около тридесет хиляди души. От своя страна Петър Мутафчиев мисли, че Аспаруховите прабългари не са били повече от сто хиляди души. Направените напоследък изчисления с помощта на съвременни технически средства са в полза на тезата на Васил Златарски^[133]. От общия брой боен ефектив са били не повече от десет до дванадесет хиляди души и тази цифра при едновремешните демографски условия е напълно реална.

Междувременно през 674 година избухва арабо-византийска война. Тя трае четири години и създава много грижи на византийските управници. Константинопол е обсаден, съществуването на Източната империя е застрашено. Обстановката създава възможност за извършване на безнаказани нападения от страна на прабългарите оногури в най-северния кът на византийските владения отсам Истър. Нападателите си поставят за цел не толкова да грабят, колкото да проучат разположението на византийските крепости в оня край, числения състав на гарнизоните в тях, снабдяването им с храни и свързващите ги пътища.

След като се убеждава в слабата охрана на оня край, около 675 година хан Аспарух нарежда част от бойните ефективи и обозите да се прехвърлят оттатък Великата река и да се съсредоточат в местността, наречена по-късно Онгъл, дето е изграден обширен укрепен лагер. Същевременно ханът се разпорежда на най-тясното място между реката и морския бряг, между старите римски градове Аксиополис и Томис^[134], да бъде прокопан широк отбранителен вал — отпор срещу атакуващи от юг византийски войски. Спомен за това огромно отбранително съоръжение, чиито следи и днес личат^[135], е запазен в историческия и книжовен паметник „Български апокрифен летопис“, дето е казано, че Испор цар „създа велик презид от Дунава до море“.

Укрепеният лагер, изграден от прабългарите оногури отсам Истър в северния кът на Мала Скития, има форма на неправилен трапец, заграждащ пространство от около 48 квадратни километра. Обграден е от всички страни с насипи и високи прегради от тръни. В средата са разположени няколко каменни укрепления, дето биха могли да се прислонят оцелелите бранители в случай, че някоя от защитните стени бъде пробита и нахлуе неприятел. Следите на този огромен отбранителен лагер и днес личат около село Николицел южно от град Исакча. Местността Онгъл^[136] и разположеният сред нея прабългарски укрепен лагер са свързани тясно със събитията около образуването на българската държава през 681 година, затова не без основание на този кът следва да се гледа като на люлка на българската държава.

Разноречието в изворите, от една страна, и неправилната постановка на проблема, от друга, са причина за разгарянето на спорове и около разположението на местността, условно наречена Онгъл, и на издигнатия сред нея укрепен лагер, около който се разгаря решителният двубой между войските на император Константин IV Погонат (668–685) и конницата на хан Аспарух (642–701).

Теофан Изповедник, а под негово влияние патриарх Никифор, Йоан Зонара и Анастасий Библиотекар поддържат, че сражението се е разиграло отвъд Истър около Понтийско море пред укрепения прабългарски лагер, наречен на езика на прабългарите Оглон. Но Леон Граматик, Георги Кедрин и Йоан Скилица от своя страна твърдят, че прабългарите преминават Истър, разполагат се на стан върху византийска земя „в някакви гъсталаци и хълмове“, дето са изненадани от византийците, но при все това удържат победа над тях.

Относно разположението на прабългарския укрепен лагер, около който се разразява решителното сражение между прабългари и византийци, предшествуващо създаването на българската държава, съществуват доста мнения. По-значителен научен интерес между тях представляват следните:

А) Като се основава на Арменската география от VII век, Васил Златарски поддържа, че след като преминава Тирас, хан Аспарух се установява с хората си на остров Певки в делтата на Истър. „Като се разделя на шест ръкава — пише арменският географ Ананий Ширакази, — Дунав образува езеро и остров, наречен Певки. На този остров живее Аспархрук, син на Хубраат, избягал от хазарите от Българската планина и прогонил аварите на запад. Той се поселил на този остров.“ Мнението на Васил Златарски, споделено само от Стивън Рънсиман, не се поддържа вече в науката, не понеже такъв остров никога не е съществувал, както неоснователно твърди Петър Мутафчиев^[137], а понеже опитният военачалник хан Аспарух никога не би се настанил с ордата си на подобно зле охраняемо място. Обградени там от всички страни, прабългарите биха били избити, без да може нито един от тях да се спаси.

Б) Като изхождат от буквалния смисъл на текста у Теофан Изповедник, патриарх Никифор, Йоан Зонара и Анастасий Библиотекар, някои български учени начело със Стефан Младенов, Петър Мутафчиев и Димитър Ангелов поддържат, че така нареченият Онгъл се намира отвъд Истър между делтата на реката, морето, Болградския вал и река Прут.

Но при внимателен анализ на текста се поражда съмнение относно достоверността на това свидетелство едно, защото по думите на патриарх Никифор това място „отвред е защитено от непроходима местност и то поради това, че е блатисто. Отзад пък е обградено като със стена от недостъпни стръмнини“, а местността оттатък реката е съвсем равна, и второ, както се вижда от изворите, настанените в Онгъла прабългари нападат балканските владения на империята, което не би могло да стане, ако техният лагер е бил отвъд Истър.

В) Като се основава на археологически данни върху терена, Карел Шкорпил поддържа, че прабългарският укрепен лагер и местността Онгъл се намират отсам делтата на река Истър в северния кът на Мала Скития. На същото мнение са и Н. С. Державин, Геза Фехер, Никола Станев, Станчо Ваклинов и други български археолози и историци. Научната обосновка на това мнение прави излишни всякакви по-нататъшни спорове по този въпрос.

Ако така нареченият Онгъл действително се е намирал отвъд реката, хронистите няма защо да разказват, че император Константин IV Погонат „като се научил, че този мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунав в Оглоса и че напада и опустошава близките до Дунав земи, тоест сега владяната от тях страна, дотогава владяна от християните^[138], много се огорчил и заповядал всички отреди да преминат в Тракия“, понеже прабългарите се настаняват в района северно от Истър петнадесет години преди събитията през 680–681 година още по времето на баща му Констант II и присъствието им там е добре известно на император Константин IV Погонат. Очевидно, Теофан Изповедник, първоизточникът на версията, че станът на прабългарите преди битката през 681 година се е намирал отвъд реката, не е бил наясно както по отношение на топографията, така и на хронологията, защото на посоченото от хрониста място не могат да се развият бойни действия — там има големи езера и блата, не може да акостира флота, а освен това липсват каквито и да било следи от укрепен лагер с каменна цитадела сред него.

Византийците действуват срещу прабългарите едновременно по море с десантни войски и по суша с конница. Ако флотата не може да акостира на посоченото от хрониста място, от своя страна тежковъоръжената конница не може в никакъв случай да премине през широко разляния Истър, за да атакува намиращите се отвъд реката прабългари. Дори ако някои конници биха успели да се промъкнат на север през плитчините на така наречения Исаков брод, прабългарите своевременно биха ги забелязали и избили със стрели още докато се намират във водата. Очевидно в миналото този въпрос е решаван умозрително, без да се държи сметка както за особеностите на терена, така и за елементарните принципи на военното дело.

Когато през 675 година, като използува заетостта на Византия във войната с арабите, хан Аспарух решава да прехвърли част от бойните си ефективи отсам реката, той си дава точна сметка за численото съотношение между прабългари и византийци, за опасностите, които крият мощните византийски крепости Дуросторум, Приета, Акре и Одесос^[139], затова отрано полага усилия да привлече на своя страна славянското население в този край.

Прабългарите установяват връзки със славяните, след като се настаняват в причерноморските степи на север от делтата на река Истър при първия етап на предначертания път към земята, дето възнамеряват да се заселят. За разлика от битуващите из причерноморските степи техни събратя славяните отсам Истър се чувствуват не като гости, а като стопани на обитаваната от тях земя.

Имал ли е хан Аспарух предчувствие за дейното участие на славяните в живота на подвластните му прабългари или не, но още отначало той прави всичко възможно, за да не гледат славяните^[140] на хората му като на завоеватели. Навярно освен това ханът проявява интерес към живота на славяните преди още да е направил решителна крачка навътре в полуострова.

Еднаквият произход на славяните от така наречената по-късно българска група в централните райони на полуострова, за разлика от сърбо-хърватската, разселена към адриатическия бряг, е важна предпоставка за обединяването им в пределите на създадената през осемдесетте години на VII век българо-славянска държава.

Привързаността към земята у славяните слага силен отпечатък върху културното им съзнание и определя неговата насока. Когато прабългарите прекрачват Истър, славянското население в североизточната част на полуострова е вече уседнало, отдало се е вече на мирен съзидателен труд. Наред със земеделските култури славяните отглеждат и домашни животни — едър рогат добитък и овце, а също и пчели. Занаятите при тях (железарство, грънчарство, дърводелство, тъкачество и кожарство) са доста развити. В стремежа си към самобитност те се отнасят резервирано към старите култури. Този стремеж по-късно им открива път към създаването на оригинална писменост и словесно творчество.

Семействата на славяните се обединяват в родове, родовете в общини, а общините в племена. Родовете се ръководят от старейшини, общините от старейшински съвет, а племената от изборни вождове. По-късно, след като властта им става наследствена, племенните вождове се превръщат в князе. В случай на опасност племената временно се обединяват. Славяните обитават първоначално землянки върху каменни основи, по-късно хижи със стени от плет, измазани с глина, но значителна част от тях се настаняват и в някои разрушени от аварите и от самите тях византийски градове. Свидетелство за това са пославянчените имена на доста стари градове (Видин — Бъдин, Рациария — Арчар, Алмус — Лом, Дуросторум — Дръстър, Марцианополис — Девина, Проват — Овеч, Сердика — Средец, Пауталия — Велбъжд, Филипополис — Плъвдин, Бероя — Боруй, Месемврия — Несебър).

Мрежата на първоначалните славянски поселища в Североизточна България, там, дето прабългари и славяни влизат в тесен допир, все още не е добре проучена^[141]. Освен голямото славянско поселище край село Попина (Тутраканско) в Североизточна България са намерени следи от славянски поселища и край село Цар Асен (Толбухинско), край Плиска, Нови Пазар, Разделна (Варненско), Арчар (Видинско), Вълчедръм (Михайловградско), Букьовци (дн. гр. Мизия), Гиген (Никополско), Александрово (Великотърновско) и другаде. Намерените останки при разкопаването на тези поселища свидетелствуват за култура на уседнало земеделско население: разнообразни видове керамика, железарски произведения (ножове, мечове, косери, брадви, палешници, стремена, юзди), пръстени, гердани и други от този род.

Ако хан Аспарух не би преценил задълбочено обстановката и не би дошъл до заключение, че конните му дружини могат да отблъснат една или две атаки от юг, но едва ли биха могли да задържат положението, щом бъдат атакувани и откъм морето, усилията му да отвоюва тази земя за племето си биха отишли напусто и първоначалната му победа не би била друго, освен обикновен епизод, защото конната му армия постепенно би била разпръсната, за да се стопи като армията на брат му Кубер.

Но хан Аспарух е толкова дръзновен, колкото и мъдър. На това място той не би могъл да се задържи без здрава опора. Докато около Константинопол и Тесалоника бушува пожарът на войната, в северния кът на Мала Скития се развихря невиждано дотогава сред прабългарите строителство. Каменен материал се довлича от разрушената стара римска крепост Новиодунум, копаят се околовръстни валове, прокарват се пътища, каптират се извори, изграждат се във вътрешността на укрепения лагер няколко каменни укрепления, издигат се наблюдателни могили.

За да смекчи впечатлението на читателя от разгрома на византийските войски през пролетта на 681 година в северния кът на Мала Скития при прабългарския укрепен лагер, Теофан Изповедник го уверява, че щом император Константин IV Погонат научил за нашествието на прабългарите отсам Истър, „заповядал всички отреди да преминат в Тракия и като въоръжил флота, потеглил срещу тях по суша и море с намерение да го изгони с война…“

Всъщност нито императорът е изненадан от присъствието на прабългарите отсам реката, нито прабългарите — от организираната срещу тях наказателна експедиция. Фронтът отдавна е очертан, оставало да се премине към действие. И двете страни са убедени в правата си, и двете страни се надяват да спечелят победа. След като арабите снемат обсадата и се отдръпват от Константинопол, император Константин IV Погонат започва трескаво да се готви за решителна разправа с прабългарите. Усилено се приготовлява за отпор и хан Аспарух. Набезите във вътрешността на Мала Скития през 679 и 680 година му дават възможност добре да проучи терена.

Относно годината, през която се разразява решителното сражение между прабългари и византийци и се полагат устоите на българо-славянската държава, също така се водят спорове. При изричното свидетелство на презвитер Константин Апамейски^[142] тези спорове са безпредметни. Очевидно, решителното сражение става през пролетта на 681 година и не дълго след това се сключва мир между двете воюващи страни, по силата на който Византия признава новосъздадената българо-славянска държава и византийският император се задължава да заплаща на българския владетел годишна дан.

Застанал лично начело на наказателната експедиция византийският император атакува прабългарите от две страни — по суша с тежковъоръжена конница и откъм морето с елитни десантни войски. Забелязали още отдалеч приближаващия се неприятел, по нареждане на хан Аспарух прабългарите се съсредоточават в укрепения лагер. Като не срещат неприятел, византийците обграждат лагера от всички страни, но притаилите се зад дълбоките валове и високите, защитени с тръни насипи, прабългари запазват самообладание.

Византийците си обясняват бойната тактика на прабългарите с липса на достатъчна смелост. „Българите, като видели тези гъсти, многобройни редици — така Теофан Изповедник изобразява картината на бойното поле след съсредоточаването на византийската войска, — се отчаяли за спасението си, избягали в споменатото укрепление и взели мерки за защита. След като в продължение на три-четири дни те не се осмелявали да излязат от укреплението, а ромеите не завързвали сражение поради блатата, мръсният народ се съвзел и станал по-смел.“

По-нататък хронистът разказва, че понеже императорът страдал от подагра, решил да замине за Месемврия, за да прави бани. Отделил пет дромона и заедно с приближените си отплувал, като дал на военачалниците необходимите указания. Щом го видели да напуща бойното поле, конниците пръснали слух, че императорът бяга. „И обзети от страх — продължава Теофан Изповедник, — отдали се също на бягство, без някой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват и повечето от тях погубили с меч, а мнозина наранили“^[143].

Всъщност и тук както другаде прабългарите използуват изненадата, нападат византийците, когато не очакват, вероятно призори, като изтребват голяма част от тях. Императорът се спасява, понеже навярно нощува в някой от бойните кораби. Ако хан Аспарух би пресрещнал византийската конница и би влязъл в открит бой с нея и да би победил, силите му щяха да бъдат чувствително накърнени, а освен това би рискувал да бъде ударен в гръб от десантните войски на противника. Затова търпеливо изчаква благоприятен момент.

Вестта за разгрома на византийските войски от прабългарите се разнася с мълниеносна бързина из полуострова. За размера на тази неочаквана военна катастрофа може да се съди, освен по дълбокия отзвук в съчиненията на византийските хронисти Теофан Изповедник, патриарх Никифор, Йоан Малала, Леон Дякон и Симеон Метафраст и Логотет, но и на западните летописци Анастасий Библиотекар и Зигеберт.

След стихването на първоначалната паника, развихря се омраза към прабългарите, одързостили се да премерят сили с вековната империя. Неин израз са няколко характерни за стила на византийските хронисти изрази в съставеното през XI век въз основа на по-стари извори „Житие на петнадесетте тивериуполски мъченици“.

Както Теофан Изповедник, така и патриарх Никифор по-нататък разказват, че след победата над византийците прабългарите се устремяват на юг и достигат до местността Варна край Одесос, като междувременно поставят в политическа зависимост славянските племена, населяващи Мала Скития и източната част на Мизия. Ако славяните не са настроени враждебно към прабългарите при първите им стъпки отсам Искър, няма основание да се допусне, че те ще се опитат да ги нападнат след удържаната победа над византийците. Това би било колкото неполитично, толкова и рисковано.

Отношенията между прабългари и славяни се доизясняват тепърва^[144]. Поради разноплеменния състав на славяните и значителните етнически и верски различия между прабългари и славяни тези отношения представляват голяма сложност, за да бъдат разрешени отведнъж, но ако отначало отношенията не са враждебни, няма причина да бъдат влошени непосредствено след това, след като става известно с кого и защо прабългарите воюват. Ако византийците са врагове както на славяни, така и на прабългари, славяните не могат да не гледат на прабългарите като на избавители.

Преди да се впуснат на юг към Маториевите гори^[145], дето възнамеряват да установят южната си граница с Византия, по нареждането на хан Аспарух прабългарите обезвреждат големите византийски крепости Дуросторум, Приета, Акре и Одесос, а също така и някои по-малки твърдини из вътрешността. Ценна помощ в това отношение им оказват славяните. Без тяхна помощ те едва ли биха могли да се справят с тази задача.

„И тъй — с нескрита горест пише Теофан Изповедник, — след като се разширили в тези места, възгордели се и започнали да нападат и да поробват крепостите, които били под ромейска власт. Принуден от това, императорът сключва мир с тях, като се съгласил да им заплаща годишна дан за срам на ромеите заради многото ни грехове. Защото чудно бе за далечни и близки да слушат, че този, който е направил свои данници всички — на изток и на запад, на север и на юг — да бъде победен от този мръсен новопоявил се народ…“

Кога и къде пратениците на императора се срещат с хан Аспарух и какви условия ханът-победител предлага да залегнат в договора за мир, не е известно. Но от думите на византийските хронисти, отбелязващи накратко това събитие, и от създадената във Византия обстановка след сключването на договора за мир, може да се заключи, че не византийският император, а ханът-победител диктува условията на мира: да бъде призната от Източната империя новообразуваната на полуострова българо-славянска държава и за обезпечение на договора за мир византийският император да заплаща на победителя годишна дан. Какъв е бил размерът й не се знае, но по тогавашните международни обичайни норми заплащало се е или в хиляди златни монети или в слитъци чисто злато и никоя дан не е била лека за победения.

До есента на 681 година територията на новосъздадената българо-славянска държава е вече обособена^[146]. Източната граница върви по долното течение на река Тирас, спуща се на юг по брега на Понтийско море към делтата на Истър, като достига до устието на река Туча^[147]. Южната граница тръгва от ниските разклонения на Маториевите гори към морето, качва се по билото на планината и достига до клисурата на река Ескус^[148], до изхода на така наречения по-късно Искърски пролом. Западната граница се очертава първоначално от граничен вал, успореден на река Ескус. Северната отначало не е строго определена, в най-източната си част се очертава от Бендерския вал между Тирас и Прут, а по-късно от така наречената Новакова бразда през Подкарпатската низина. През следващото десетилетие хан Аспарух успява да изтласка аварите на запад и да разшири територията на българо-славянската държава до река Тимакос^[149], като включва в нейните предели и славянското племе тимочани.

Годината 681 заема изключително важно място в летописа на прабългарите оногури. Като отбелязва края на дългогодишния им поход под водачеството на хан Аспарух към обетованата земя, тази година същевременно открива нова ера в съществуването им. Отвоювали от Византия пожеланата от тях земя, влезли в съюз с обитаващите я славянски племена и пославянчени траки^[150], през тази година прабългарите оногури започват да изоставят номадския начин на живот, за да се превърнат в опора на новосъздадената на Балканския полуостров българска държава^[151], в живота на която вземат участие в продължение близо на два века до преливането им й местното славянско и пославянчено население.

Претърпели големи етнически промени, елинизирани и ромеизирани, преди да бъдат подложени на славянизация през VI и VII век, когато славяните заливат полуострова, траките живеят разпръснато на малки групи и само по високите планински места са запазени в сравнително по-чист етнически облик. По-гъсто населена със славянизирани траки е южната част на полуострова, дето прабългарите още не са проникнали. Народностното им съзнание не е ясно, затова не представляват политическа сила.

Друго е положението сред славяните. Всяко племе е политико-обществена формация със свой представителен орган — племенен вожд, подпомаган от съветници, избрани между най-дейните и най-съзнателните старейшини, възглавяващи отделните родове. По време на война, когато племената се обединяват, се избира и общ вожд. На него всички бойци безпрекословно се подчиняват.

През втората половина на VII век славянските племена от така наречената по-късно българска група (понеже участвуват в етногенезиса на българския народ) са вече уседнали и заеманите от тях райони очертани. Около река Тимок обитават тимочани, между реките Ескус и Ятрос (Искър и Етър) — племето на седемте рода или общини, в източната част на Маториевите гори — севери, по горното течение на Ибър — драговичи, по течението на Нестос — смоляни, на Стримон^[152] — струмляни, около Тесалоника — ринхини, в западните предели на полуострова в така наречените Склавинии — берзити, драговити и сагудати.

В сравнение със славяните на Балканския полуостров прабългарите са по-напреднали в държавнополитическо отношение, понеже доста по-рано са излезли от стадия на военната демокрация. Властта на племенния вожд на прабългарите отдавна вече е наследствена. Военно-йерархическата система при тях е отражение на обществената структура. В замяна на това свободната славянска община култивира по-големи трудови добродетели, по-висока обществена съзнателност, докато в прабългарското общество принудата заема важно място. Освен това в сравнение с прабългарите славяните имат по-развит духовен живот. За това свидетелствуват както религиозно-митологическите им представи, така и фолклорът им.

Като изхождат от наименованието на едно от двете славянски племена, привлечени от хан Аспарух като федерати, от така нареченото племе „Седем рода или общини“, без всякакво основание някои изследвачи поддържат, че още преди идването на прабългарите в Мизия съществува славянско държавно обединение, с което прабългарите оногури влизат в съюз, като по този начин се създава славяно-българска федеративна държава^[153].

Това схващане е в противоречие не само с изворния материал, но и с логиката на историческото развитие. Както е вече установено по безспорен начин^[154], под името „Седем рода, колена или общини“ се крият не седем, а едно-единствено славянско племе, затова няма каквото и да било основание да се поддържа, че няколко славянски племена се били федерирали с прабългарите, едно, защото за това няма каквито и да било данни и второ, понеже, ако това е вярно, в управлението на новосъздадената федеративна държава биха участвували не само прабългари, но и славяни. Независимо от това, ако би съществувало държавно славянско обединение, следвало би Византия да има с него някакви отношения: да го признае и с него, а не с Източната империя, прабългарите да влязат във въоръжен конфликт, понеже на негова територия настъпват, а сетне с неговите представители, а не с представителите на Византия да сключат договор за мир.

А кому тази земя принадлежи и с кого прабългарите влизат във въоръжен конфликт, за да я отвоюват за себе си, вижда се ясно от съответния текст на хрониката на Константин Манасес, дето се казва: „При този Константин цар преминаха българите през Дунав и отнеха от гърците тази земя, след като ги разбиха, в нея живеят и досега.“

След като сразяват византийските войски в северния кът на Мала Скития, според някои изследвачи, прабългарите покоряват славянските племена в Мизия. Това твърдение се дължи на незадълбочен анализ на изворния материал. Прозорлив и мъдър, преди още да премине Истър, хан Аспарух разбира значението на славянската помощ. Без нея подвластното му племе не би могло да пусне корен отвъд, затова, както се вижда от изворите, след като сключва договор за мир с Византия, влиза в споразумение с двете славянски племена — северите и племето на „Седемте рода“ — стануващи върху територията на основаната от него държава.

На споразумението между хан Аспарух и старейшините на двете славянски племена не може да се гледа като на федериране между две държавни формации, а като на договор за взаимопомощ и сътрудничество между две етнически общности, от които едната — племето на прабългарите оногури — има безспорна политическа и военна хегемония и е консолидирана международно по силата на договор с Византия като държавна формация под името България (). Към тази държавна формация славяните се присъединяват по силата на историческата необходимост.

Макар да се съюзяват с прабългарите, дълго време славяните продължават да живеят самостоятелно. Само когато взаимните изгоди налагат, те участвуват в общи акции с прабългарите. Дълго време прабългарите оногури имат господствуващо положение в българо-славянската държава. Това положение запазват не поради привилегията на учредителя, а поради стройната си военна организация. Изгодата от общите интереси убеждава славяните да изпълнят направеното им от хан Аспарух предложение за преместване на дотогавашните им поселища съобразно с изискванията на по-добрата защита. По тази причина съсредоточените дотогава в прохода Берегава севери се преместват на изток към незащитените ниски части на Маториевите гори, племето „Седем рода“ — на запад към пролома на река Ескус срещу стануващите по това време отвъд реката авари.

Като поставя отношенията между прабългари и славяни на договорни начала, хан Аспарух осигурява на съюзниците си и племенна автономия. Славяните запазват дотогавашната си родовообщинна организация, правото си да избират без чуждо вмешателство старейшини и племенни военни вождове, да се разпореждат като пълновластни господари с владяната от тях земя, но по силата на същия принцип и прабългарите запазват дотогавашната си организация, като продължават да спазват прадядовските си обичаи и вярвания. Прабългарската аристокрация ревниво отстоява създаденото положение още два века, но в низините между прабългари и славяни още отрано се установяват по-близки отношения, създават се брачни връзки, поставя се начало на образуването на българската народност от сливането между прабългари оногури, славяно-анти и славянизирани траки^[155].

След като установява договорни отношения със славянските племена, хан Аспарух се заема да организира новообразуваната българо-славянска държава. Бойните ефективи съсредоточава в няколко лагера-градове. Освен лагера в северния кът на Мала Скития в местността Онгъл, укрепен лагер навярно съществува и отвъд Истър между двата стари вала, прокопани още през Траяново време, там, дето прабългарите оногури стануват десет години, преди да преминат отсам Великата река. С друга част от конните дружини ханът заема най-уязвимото място в новообразуваната държава — теснината между Шуменските възвишения и Каспичанското плато — така наречената „врата на народите“. Оттам към богатата Тракийска равнина и към сърцето на Източната империя — Константинопол, се промъкват обикновено всички нахлуващи от север завоеватели.

Тази позиция осигурява възможност на хан Аспарух да се придвижва бързо с конните си дружини в случай на опасност към всички възможни посоки, а също така да поддържа връзка с войсковите си резерви в Мала Скития и отвъд Истър. Но освен тези три укрепени лагера навярно съществува и укрепен лагер в западна посока срещу аварите. Неговото месторазположение още не е разкрито, но навярно този лагер е бил разположен някъде из предпланините на Средна Стара планина между реките Ескус и Утус^[156].

Запазените стени от укрепения прабългарски лагер в теснината между Шуменските възвишения и Каспичанското плато в селището Плиска^[157], дето се издига ханският аул^[158] и се намира престолнината на новосъздадената българо-славянска държава, ни дават възможност да си съставим ясна представа за един от най-важните елементи на прабългарската отбранителна система. Докато лагерът в местността Онгъл затваря пространство от около 48 квадратни километра, лагерът в Плиска е два пъти по-малък по размери (понеже вече не е единствен), има форма на неправилен четириъгълник, обграден е от всички страни с дълбоки окопи с високи насипи. Във вътрешността му е разположена каменна цитадела.

Подобно на укрепения лагер в Онгъла, и в Плиска земната фортификация е съчетана с каменна от римско-византийски тип. Но в Плиска каменната фортификация, освен отбранителна има и друга функция — тя е израз на засилващото се класово разслоение, в нея обитава управляващият кръг начедо с хана и най-близките му сътрудници — боили. В близост до укрепения лагер са разположени поселищата на населението. Като имаме пред вид родовата структура на прабългарите, можем да допуснем, че във всеки укрепен лагер и изградените близо до него поселища са съсредоточени прабългари, ако не изключително, предимно от един род. Освен върху укрепени лагери отбранителната система на новосъздадената българо-славянска държава се опира и върху крепости и гранични валове. Една от първите грижи на хана е да възстанови старите римски кастели на Шуменските възвишения и в Мадара. По-късно навярно са възстановени крепостите Дуросторум и Калиакра. Но освен каменната прабългарите продължават да използуват и земната фортификация. Малки земни укрепления издигат пред главните проходи на Стара планина и пред проходите в източната й част. Особено голямо внимание прабългарите обръщат на отбранителните окопи^[159]. Някои от тях служат за гранични межди. Довършен е отбранителният окоп между някогашните византийски крепости Аксиополис и Томис в Мала Скития, започнат през 675 година, след като прабългарите прехвърлят ядрото на бойния си ефектив отсам Истър, прокопан е широк отбранителен окоп по течението на Ескус, перпендикулярно на Истър. Няколко по-къси отбранителни вала охраняват особено уязвимите места към ниските разклонения на планината, като се спущат от предгорията към морския бряг.

Дали така наречените девташлари — групи от каменни блокове, наподобяващи беседващи хора — разхвърляни из Каспичанското плато, са от Аспарухово или от по-късно време, не може да се каже, но както те, така и намерените около село Царев брод, Шуменско, две статуи от типа на така наречените каменни баби отразяват духа на онова време, когато прабългарските верски обичаи са още строго спазвани.

По-голямата част от съграденото по разпореждане на хан Аспарух — отбранителни валове, укрепени лагери, крепости, битови сгради и капища — е унищожено от времето, другото е погълнато от строежите, издигнати по заповед на неговите приемници, но вгледаме ли се в руините при Плиска, Шумен и Мадара, в неразгаданите скални знаци, ще видим следите на неговата колкото властна, толкова и творческа десница, ще почувствуваме духа на онова преходно време, когато уседналостта оставя отпечатък върху живота на прабългарите.

След като заздравява положението си и урежда отношенията си с Юстиниан II (685–695, 705–711), наследника на Константин IV Погонат, нарушил договора за мир и по едно време дори отказал да плаща уговорената дан, след 690 година хан Аспарух на два пъти организира наказателни експедиции срещу аварите, западните съседи на българо-славянската държава. Както се вижда от издигнатите в западна посока два нови окопа, следите им и до днес личат при врачанското село Хайредин и при град Лом — тези експедиции се увенчават с успех. Аварите са отблъснати чак отвъд река Тимакос, наречена от славяните Тимок.

Последните години от живота си хан Аспарух посвещава на войската. Настъпилото междуцарствие във Византия след детронирането на император Юстиниан II му дава основание да мисли, че удар от юг не застрашава младата държава, но в замяна на това от север често до него достигат тревожни вести. Често съгледвачите го уведомяват за раздвижвания на хазарски конни части отвъд Тирас, за дръзки опити да се форсира реката и да се премине на българска територия. Тези признаци са указание за подготвяна от хазарите настъпателна акция на широк фронт. Поради това грижите на хана за увеличаване на бойните ефективи, за подготовката на млади бойци, за привличането на славяни било като охранители на крепостите и проходите, било като разузнавачи и снабдители, непрекъснато се увеличават^[160].

В зависимост от променената обстановка част от функциите си хан Аспарух прехвърля върху кавхана и ичургубоилите^[161], върху така наречените вътрешни боили, отговорници за някои ресори. На този период може да се гледа като на решителен преход от родово-племенен строй към ранен феодализъм, като на време, през което класовото разслоение в българското общество става неотвратимо.

Утвърждаването на племенна аристокрация както при прабългарите, така и при славяните, засилва процеса на класовото разслоение. За това твърде много допринася въвеждането на повинностен труд за нуждите на държавното строителство. Докато преди образуването на държавата повинностен труд е използуван само при изработването на отбранителни съоръжения, по-късно се използува при изграждането на престолнината и на зимните живелища за хана и боилите.

По данните на „Именника на българските ханове“ Аспарух управлява („държа“) шестдесет и една година (петдесет и девет слънчеви). Краят на властвуването и на живота му следователно трябва да бъдат отнесени към прабългарската година текучитем твирем или към деветия месец на годината на овена, което се равнява приблизително на месец август 701 година. Макар вече доста възрастен, той взема участие в епохалната битка в делтата на Истър между прабългари и хазари, по време на която пада убит.

Хазарите са разгромени и оцелелите от тях са прогонени отвъд Тирас, за да не посмеят вече да нападнат отново североизточната граница на България. „Цар же Испор — разказва незнайният хронист в «Български апокрифен летопис» — царствува на земли блъгарской лет сто седемдесет и два, и потом погубише измаилтене на Дунаве. И по умрътию же Испора цара блъгарского нарекоше кумане блъгаре, а прежде беху Испора цара погани зело и безбожнии суще и в нечестия много и биваху всегда врази гръчаскому царство лета много.“

Легендарният елемент в този разказ е тясно преплетен с исторически достоверния. Според незнайния летописец хан Аспарух до края изпълнява дълга си към подвластния му народ, принася и живота си в жертва за него, за да разкрие нова страница в историческото му битие. Такъв е смисълът на последните думи в неговото апокрифно житие. И животът на основателя на българо-славянската държава сякаш не изпълва със съдържание само шест десетилетия, а като че ли преосмисля няколко века. Защото хан Аспарух успява да превъплъти подвластното му племе в народ, за да го изведе из мрачевините на безвремието и да го приобщи веднъж завинаги към неизтляващия светлик на цивилизацията.