Джеймс Хадли Чейс
Ще се смея последен (8)

VIII

Слаба слънчева светлина се процеждаше през пердетата и падаше върху килима. Отвън предупредително изчурулика кос. Хладилникът в кухнята неочаквано забръмча.

Размърдах се и погледнах часовника си. Часът сега беше 5:45. Бях седнал напълно отчаян във всекидневната, смазан от мисълта, че съм закъснял да спася Гленда.

Сега бях сигурен, че след като бях тръгнал с Хари, Бени я беше убил и закопал. Подозренията ми, че Клаус ще заповяда да я убият, се бяха потвърдили.

Мислех само за нея: единствената жена в живота ми, която бе означавала нещо за мен. Отново изплува в съзнанието ми с червената си коса, с изразителните очи и великолепното тяло.

Вероятно беше погребана някъде във фермата. Трябваше да намеря гроба й! Не можех да продължавам да стоя тук и само да страдам. Станах и излязох навън в прохладната утрин. Слънцето сега се беше издигнало над дърветата и те хвърляха бледи сенки.

Огледах се. Хамбарът? Прекосих моравата, влязох в хамбара и се заковах на място.

Бях забравил за фалшивата бронирана камионетка. Тя беше там вътре, по средата. Приближих и погледнах през прозорчето откъм мястото на шофьора. На седалката лежаха двете униформи. Погледнах часовника си. След двайсет и четири часа, ако не и по-рано, пред банката щяха да пристигнат двамата мъже, които щяха да се представят за охрана. Това беше опасност! Ако закараха камионетката, както бе уговорено, и откриеха, че не могат да влязат в гаражната клетка, какво щяха да направят? Ако пазачът ги видеше да се опитват да проникнат в банката, дали щеше да даде тревога? В главата ми беше каша, но силното желание да открия по-бързо гроба на Гленда надделя. Огледах хамбара и твърдия му прашен под. Тя със сигурност не беше заровена тук. Тъкмо бях тръгнал към вратата, когато чух някаква кола да приближава.

С барабанящо сърце и ръка в джоба, здраво стиснала дръжката на пистолета, излязох навън под още слабото слънце.

Сив крайслер бе спрял близо до мястото, където бях паркирал колата си, и от него излязоха двама души. Познах в тях мъжете, които щяха да се представят за охрана.

Когато ме съзряха, и двамата спряха на място. Махнах им и те се спогледаха. Бяха ме видели заедно с Хари и се надявах да си помислят, че и аз съм от екипа.

Докато идваха към мен, пристъпих напред, за да ги поздравя.

По-високият от двамата ме изгледа подозрително, в очакване.

— Наред ли е всичко? — попита.

С чувство на успокоение установих, че за тях аз бях човек на Клаус.

— Операцията няма да се състои — рекох, а пръстът ми лежеше върху спусъка на пистолета. — Шефът ми каза да се върна и да ви го съобщя. Можете да забравите за тази работа.

Мъжът погледна към партньора си.

— Имаш предвид, че няма да караме камионетката?

— Точно така. Операцията няма да се състои.

По-ниският от двамата попита нападателно:

— Ами с парите какво ще правим?

— Задръжте ги. Няма никакъв проблем.

За един доста продължителен момент те ме зяпаха. После се спогледаха и се ухилиха.

— Ето на това му се вика добри новини! Предай на шефа, че ако му потрябваме, когато и да е… ние сме налице. Окей?

— Ще му предам.

Наблюдавах ги, докато се връщаха към колата и как след това отпрашиха с нея.

През следващия час обикалях фермата. Не открих прясно разкопана земя. Смазан и съсипан се върнах във всекидневната. Часът сега беше 7:00.

Отпуснах се на един стол. За няколко минути се отдадох на мъката си. Гленда беше мъртва! Оплаквах я повече от половин час, като си припомнях онези прекрасни моменти, които бяхме прекарали заедно, а след това започнах да приемам непоправимото. Сега си зададох въпроса, какво щях да правя?

Бягството заедно с Гленда ми се струваше възбуждащо предизвикателство, но да избягам сам ми изглеждаше ужасна, обречена мисъл.

Насилих се да не мисля за Гленда и започнах да оглеждам собственото си положение. Клаус и тримата му помощници бяха хванати в капан в трезора. Нямаше спасение за тях, но и за мен вероятността да се измъкна беше малка. Щом полицията започнеше разследването, хората й щяха да разберат, че аз съм единственият възможен заподозрян, единственият човек, който би могъл да проникне в „Най-сигурната банка в света“.

Изведнъж всичко ми стана безразлично. Да бъда беглец, да бъда гонен ден и нощ, без Гленда, която да ме подкрепя, беше повече, отколкото бих могъл да понеса. Стигнах до решението, че трябва да говоря с Бранигън. Трябваше да му обясня всичко. Той беше единствената ми надежда, но не можех да чакам до вторник, когато вероятно щеше да се появи в банката. По някое време вечерта трябваше да предупредя Мансън, че в трезора има бандити, но преди това трябваше да говоря с Бранигън. Налагаше се да го открия, и то бързо.

Знаех домашния му телефонен номер. В припряността си бях забравил, че часът е само 7:50 и набрах номера. Доста дълго никой не отговаряше, но накрая сънен женски глас попита:

— Кой се обажда, за бога?

Бях срещал съпругата на Бранигън няколко пъти на разни коктейли: висока петдесетгодишна жена, уловила се като удавник за сламка за младостта, с боядисана в катраненочерно коса, мършава и смахната на тема здраве.

— Г-жа Бранигън, извинете ме. Обажда се Лари Лукас. Аз…

— Лари Лукас? — Гласът й се вдигна с една октава. — О, за бога! Не съм те виждала от месеци! Как си, Лари? Предполагам, в цветущо здраве? Господи! Как ми се иска и аз да можех да се похваля със същото. — Когато Мърл Бранигън започнеше да говори, невъзможно беше да я спреш. — Ти, проклетнико! Събуди ме! Сега нека ти кажа нещо, Лари. Не мога да се сетя откога не съм спала хубаво. Нали знаеш какво имам предвид? Дълбок, здрав сън. Болят ме коленете, а на Фаръл ще му се откъсне главата от хъркане, така че лежа си аз будна, часовете се точат, коленете не престават да ме болят и така е всяка проклета нощ. Какво ще кажеш, а? Говорих с д-р Шрудер, а той ме упреква, че ходя прекалено много. Как ти се струва това? Едва успявам да преместя единия си крак пред другия. А той ми говори за ходене! Та това е за мен само една шестбуквена думичка! — Тя се изкиска истерично. — Как мислиш, Лари? Фаръл твърди, че съм истеричка. Можеш ли да си представиш? Истеричка! Снощи пряко волята си, а трябва да ти кажа, Лари, че имам много силна воля, взех три от онези валиумчета — така ли ги наричаха? — както и да е, три хапчета за сън. И знаеш ли какво се случи? От тези дяволски хапчета всъщност не можах да мигна цялата нощ! Те не ми бяха от абсолютно никаква полза и знаеш ли какво направих? Болката беше непоносима, но при цялото си отчаяние аз се надигнах от леглото и излях мъката си пред Бога. Ти вярваш ли в Бог, Лари? Е, разбира се, че вярваш! Излях мъката си пред Бога, а след това се върнах в леглото и за първи път от месеци насам веднага заспах, но ето че ти, проклетнико, ме събуди.

— Г-жа Бранигън — рекох, като се въздържах да не й кресна, — искрено съжалявам, че съм ви събудил, но трябва да говоря с г-н Бранигън.

— Събота е, нали, Лари? Нали не е понеделник? Господи! Още не съм се разсънила. Ако е понеделник, имам час при фризьора в девет. Е, кажи ми, това не е ли отвратителен час за фризьор? Но е толкова зает…

— Събота е! — Гласът ми се беше превърнал във вик.

— Лари, скъпи, моля ти се, недей да викаш. Нервите ми и без това са опънати като струни. След като е събота, как тогава може да има спешна работа, свързана с банката? Банката е затворена в събота… поне доколкото знам.

Неизвестно как успях да овладея гнева си.

— Трябва да говоря с г-н Бранигън. Бихте ли ми казали къде мога да го намеря?

— Замина някъде да играе голф. Познаваш Ф. Б. Когато не прави пари, играе голф. Спомням си, че веднъж разговаряхме с Джери Форд и Фаръл каза…

— Г-жа Бранигън! Моля ви за помощ! Имате ли някаква представа къде мога да открия г-н Бранигън?

— Той никога нищо не ми казва. — В гласа й се появи горчивина. — Знаеш ли, понякога Фаръл постъпва много егоистично, но предполагам, че повечето съпрузи след двайсет и пет години брачен живот стават егоисти.

— Значи не знаете къде мога да се свържа с него?

— Е, ако е толкова спешно, но аз не мога да си представя, че е чак толкова спешно, позвъни на секретарката му. Тя знае по-добре от мен разписанието на съпруга ми. Това не е ли ужасно? Някакво недорасло момиченце да знае повече…

— Благодаря ви, г-жа Бранигън. — И треснах телефона. Отворих телефонния указател и намерих домашния номер на Лоуис Шелтън. След минута вече разговарях с нея.

— Лоуис, обажда се Лари. Много е спешно, трябва да говоря с Ф. Б. Знаеш ли къде е?

— Колко е спешно? — Гласът на Лоуис беше дрезгав.

— Свързано е с банката. Не мога да ти кажа нищо повече. Ф. Б. би желал това да бъде запазено в строга тайна, Лоуис. Трябва да говоря с него!

— Ще видя дали ще успея да се свържа. Кажи си телефона. Аз ще ти се обадя.

— Не можеш ли да ми дадеш неговия номер?

— Не. Аз ще ти се обадя.

Продиктувах й цифрите, написани на телефона, от който се обаждах.

— Сигурен ли си, че не би могло да се изчака до понеделник? — попита Лоуис. — Ф. Б. ще се вбеси, ако го безпокоя за нищо.

— Още по-вбесен ще бъде, ако не го направиш. Побързай, Лоуис. Ще чакам. — Затворих.

Докато седях зад бюрото, се сетих за уличаващите ме снимки, на които бях заедно с Марш. Започнах да претърсвам чекмеджетата. Едно от тях беше заключено. Бързо отидох в кухнята да потърся инструмент. Намерих отвертка в някакъв кухненски шкаф. Върнах се във всекидневната и се нахвърлих върху чекмеджето. След няколко минути успях да го отворя.

В чекмеджето в един плик се намираха копията от двете касетки и от показанията ми за Бранигън. В друг плик бяха снимките, с които ме бяха изнудвали и които ме показваха заедно с Марш, докато се биехме. Освен това за щастие там бяха и негативите.

В кухнята бях зърнал шише с бензин. Отидох да го взема и като хвърлих двата плика в голямото огнище, залях ги с бензин, запалих клечка кибрит и те пламнаха.

Отдръпнах се назад и се загледах в огъня.

Когато той изгасна, разбърках останките, залях ги отново с бензин и пак ги подпалих.

Най-сетне бях доволен, че не е останало нищо от уличаващите снимки, нито от касетките, нито от моите показания.

Лоуис все още не се обаждаше!

Започнах да претърсвам шкафовете във всекидневната. Открих лопатата, която бях държал при заравянето на Марш, увита в найлон. Отидох в кухнята, намерих някаква гъба, напоих я с вода и после, като махнах найлона, изтрих отпечатъците си от дървената дръжка. След това пак с гъбата избърсах бюрото, страничните перила на столовете и увих един парцал около слушалката. Повече от това не можех да направя.

Погледнах часовника си. Часът сега беше 8:50. За момент само се сетих за Клаус, Джо и Бени, които бяха затворени в трезора. След това мисълта ми отлетя към Гленда.

Седях зад бюрото и скърбях за нея, когато телефонът иззвъня и прекъсна мислите ми.

Вдигнах слушалката. Беше Лоуис.

— Съжалявам, Лари, но не мога да се свържа — обясни тя. — Звънях на три пъти. Или не вдига телефона, или не е там.

— Продължавай да звъниш — притеснено настоях. — Наистина е спешно, Лоуис. Ще чакам.

— Не мога! Майка ми е болна и се налага да отида при нея. Имам само още няколко минути и после трябва да бързам, за да хвана влака!

— Тогава ми дай телефонния номер! Аз ще продължа да опитвам!

— Не мога да го направя. — Последва пауза, после тя додаде: — Лари, той не отиде да играе голф! От време на време заминава за дълъг уикенд, но не за да играе голф. Няма нужда да ти обяснявам за какво става дума, нали?

Това ме потресе. Винаги си бях представял, че Фаръл Бранигън е над равнището на обичайния живот на повечето мъже.

— Хич не ми пука! Трябва да говоря с него! Лоуис, в банката възникна ситуация, от която могат да последват много неприятности! Не е възможно да ти кажа повече, но трябва да говоря с него, и то веднага!

— Но той не вдига телефона. — Гласът й направо виеше. — Ще изгуби доверието си в мен, ако ти дам номера.

— Напротив, благодарен ще ти бъде. Кълна се, че ще е така! — Сега вече виках. — Знаеш, че ми има доверие! Случаят не търпи отлагане! Стига, Лоуис! Дай ми номера!

Последва дълга пауза, след което тя ми го продиктува:

— 333 477 880. Трябва да тръгвам, иначе ще изпусна влака. — И затвори.

Записах номера върху някакъв бележник, оставен на бюрото. 333 беше кодът на Пенън Бей: малко курортно градче на брега на около двайсет километра от Шарнвил. Бил Диксън и аз преди време бяхме обмисляли идеята да наемем едно от многото бунгала там с намерението да работим през неделите и в същото време да се печем. Бях ходил на това място веднъж, но реших, че има прекалено много деца, за да можем да работим на спокойствие. Спомних си залива: пясък, море, палмови дръвчета, кокетни бунгала и две приятни ресторантчета. Докато оглеждах някои от бунгалата заедно с местния агент, предположих, че голяма част от тях служат за любовни гнезденца, въпреки че повечето бяха обзаведени като за семейна почивка през уикенда. За най-изолираните бунгала, които със сигурност бяха предназначени за любовни авантюри, агентът със съжаление ми каза, че не се дават под наем.

С неуверени ръце разгърнах телефонния указател и заобръщах страниците, докато не стигнах до Пенън Бей. Не бяха повече от двеста телефонни номера. Внимателно започнах да ги преглеждам наред, докато стигнах до 477 880.

Г-ца Шийла Ванс, „Си Роуд“ 14.

Любовницата на Бранигън.

Вдигнах слушалката и набрах номера. Чувах как телефонът звъни и това продължи повече от минута, после затворих. Погледнах часовника си. Часът беше 9:25.

Трябваше да се видя с Бранигън! Трябваше да му прехвърля топката за цялата тази каша! Не ме интересуваше какво ще се случи с мен. Още по-малко ме интересуваше дали той от време на време прекарва уикенда далеч от жена си и намира утеха при някоя друга. Толкова много беше направил за мен в миналото. Имах чувството, че ако му разкажа цялата тази гадна история, той отново ще ми помогне. Та кой ли друг би могъл!

Излязох от къщата, изтичах до колата, скочих вътре и запалих двигателя. Докато обръщах, за да поема обратно по черния път, се сетих за четиримата мъже, които бях затворил в трезора, после се замислих за Гленда. Е, да, те бяха в капан. Ако не друго, то поне нейното убийство щеше да бъде отмъстено!

В края на черния път се наложи да чакам дълго, докато се включа в движението по магистралата, а бях целият нерви. Разни семейства вече бяха потеглили към плажовете. Започнало беше обичайното съботно преселение от Шарнвил.

Най-накрая се вмъкнах на магистралата, но напредвах бавно. Коли с прикрепени към покривите им надути гумени лодки се бяха нанизали плътно една зад друга. Деца, които се подаваха от прозорците им, кряскаха и пищяха, вече обзети от възбудата, че отиват на морето. Бащите с отегчено изражение от време на време се извръщаха, както си седяха зад кормилото, за да ги нахокат, докато майките с раздразнени лица ги издърпваха обратно на местата им. Беше типичната шарнвилска събота сутрин.

Отпред се простираха Хамптън Бей, Крик Бей, Литъл Коув, Хепи Бей, а зад тях — Пенън Бей.

Най-известният залив беше Литъл Коув. След като отминах отклонението към него, движението се поразреди и можах да увелича малко скоростта. Само още една кола даде мигач, че ще завива към Пенън Бей. Последвах я по песъчливия път, който водеше до плажа.

Колата отпреде ми спря пред едно от онези обърнати към морето бунгала, които се смятаха за луксозни, и от нея се изсипаха четири малчугана, затичаха се с крясъци по пясъка, а през това време мъжът, който караше, отиде да отвори вратата за гаража.

Продължих по пътя, докато не открих паркинг, след което излязох от колата. Нямах представа къде да търся „Си Роуд“. Огледах се наляво и надясно и като зърнах някакъв мъж по бански, който идваше към мене, го спрях, за да попитам.

— „Си Роуд“ ли? — Беше с наднормено тегло, а на гърдите си имаше цяло килимче от черни косми. Изглеждаше толкова интелигентен, колкото би могъл да бъде един ампутиран крак. — „Си Роуд“? — Почеса се по косматите гърди. — Да-а… „Си Роуд“? — Сбърчи вежди. — Да-а… вървиш направо, завиваш наляво и си там.

— Благодаря — рекох.

— Пак заповядай. Приятен ден. — И той се затътри отново към морето.

Продължих по пътя и тъкмо се канех да свия наляво, когато чух някакъв глас да ме вика. Спрях и се обърнах.

— Приятел, съжалявам. Търсеше „Си Роуд“, нали?

Слънцето вече се беше вдигнало високо и както си бях облечен за в града, от мен се лееше пот.

— Да.

— Обърках се, приятел. Трябваше да свиеш надясно.

Идеше ми да го удуша.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да се върна до кръстопътя горе, за да поема по пътя вдясно?

Той се почеса по гърдите, сбърчи замислено вежди и кимна.

— Да. Точно така, приятел.

Вече бях тръгнал обратно, когато подвикна:

— Имаш ли деца, приятел?

Без да спирам, отговорих, че нямам.

— Ако знаеш само какъв си късметлия… — Гласът му заглъхна, тъй като се бях отдалечил.

Бунгалата покрай крайбрежния път бяха още по-луксозни от другите, край които бях минал. Стърчаха сред огромни градини и бяха заобиколени с жив плет или с каменни огради. На нито едно от тях не се виждаше номер: само табели, които съобщаваха: „Гнездото“, „Щастлив дом“, „Ти и аз“ — разни налудничави наименования, измислени от хората за техните къщи.

Бях изминал около стотина метра, когато попаднах на някаква тийнейджърка, увиснала на портата на голямо бунгало. Беше тънка като молив, привлекателна и носеше дънки и фланелка. Огледа ме с разбиращи очи и закачливо ми се усмихна.

— Здрасти — рече.

Спрях се.

— Търся номер 14 на „Си Роуд“.

Усмивката й стана още по-закачлива, почти дяволита.

— Шийла ли търсиш?

— Точно така. Познаваш ли я?

Нацупи се.

— Мама не ми разрешава да говоря с нея, но когато я няма, аз я поздравявам.

Тъй като бях любопитен да узная нещо повече, попитах:

— Майка ти какво има против нея?

Момичето сбърчи нос.

— Мама е старомодна. Понеже Шийла си има едно-две гаджета, мама твърди, че тя е курва.

— А къде се намира бунгалото й?

Отново се появи дяволитата усмивчица.

— Ако бях на твое място, не бих отишла там точно сега. В момента дебелият й приятел е при нея. Той е стар и грозен, но сериозното й гадже е супер. Когато на Шийла не й се плува, той идва да плува с мен… ако мама я няма. — Тя изхихика.

Като се опитвах да измъкна още информация, попитах:

— Откъде знаеш, че другият е сериозното й гадже? Дебелият също би могъл да й бъде сериозно гадже, не е ли така?

— Глупости. Дебелият идва само веднъж в месеца, а Хари живее с нея.

— Хари ли?

Побиха ме ледени тръпки. После си рекох, че Хари е често срещано име, но въпреки това инстинктът ми подсказваше да проверя.

— Хари… да не е един висок, слаб, с брада?

Тя се ококори.

— Точно така… познаваш ли го? — С едната си ръка се държеше за вратата, като се полюшваше напред-назад, а с другата прибра от раменете дългата си хубава коса. — Ти как се казваш? И откъде познаваш Хари?

— Не разбрах къде мога да намеря Шийла?

— В края на пътя. Единственото бунгало с номер. Откъде познаваш Хари?

Дрезгав глас изрева отнякъде:

— Джени! Ела тук веднага!

Момичето направи гримаса.

— Това е мама. Доскоро. — Слезе от вратата и се затича към бунгалото.

Докато вървях надолу по песъчливия път, започнах да се питам какво всъщност ставаше. Казах си, че не трябва да си правя прибързани изводи. Възможно беше да има стотици брадати мъже на име Хари.

В главата ми беше каша, но се забързах напред. В края на пътя се виждаше висок жилав плет, зад който се криеше бунгало. На вратата висеше номер 14. Отворих и надникнах в голямата градина. Пред мен в дъното на лъкатушеща пътечка изникна ниско, но просторно бунгало. Бързо минах по пътечката и се озовах пред входната врата.

Как ли щях да бъда посрещнат, когато Бранигън разбереше, че съм успял да го открия чак в любовното му гнездо? За момент се поколебах, след което натиснах звънеца.

Някъде вътре в бунгалото чух дрънченето да отеква. След известно време вратата се отвори.

На прага по пижама, с разрошена червена коса и широко ококорени очи стоеше Гленда.

 

 

Банда деца, облечени като каубои, нахлуха в градината. Играчките пищови, които носеха, бяха съвършени копия на истинските. Докато се стреляха едно друго, пукотът на пищовите им ужасно напомняше за действителна стрелба.

Две от децата се проснаха на земята, като се хванаха за гърдите и заприритваха с крака, симулирайки мъчителна смърт. Едно от другите дотича със сияещо лице и като продължаваше да стреля в тях, крещеше:

— Мъртви сте… мъртви сте!

После бандата изостави двете момчета, които сега лежаха неподвижни, и като изскочи отново на улицата, се втурна с крясъци към морето. Срещата с Гленда и неочаквано връхлетялата ме пукотевица ме бяха парализирали. Единственото, на което бях способен, беше да стърча като закован, зазяпан в нея и в двете деца, които вече се изправяха на крака. Едното насочи пищова си към мен и стреля.

— Ти си мъртъв! — изкрещя, стреля отново и после заедно с приятеля си хукна подир другите.

Лицето й беше придобило восъчен цвят, очите й бяха изпълнени с ужас. Тя отстъпи бавно назад, сякаш беше видяла призрак, затискайки с ръка устата си. Почти простена като на себе си:

— О-о, боже! Боже мой!

— Гленда!

Направих крачка напред.

С приглушен писък Гленда се завъртя, втурна се по дългия коридор, блъсна някаква врата отдясно и се хвърли зад нея, като я затръшна.

Мозъкът ми отказваше да работи. Стърчах на прага и не можех да помръдна. Само колко сигурен бях допреди малко, че Клаус е заповядал да я убият. Стресът, че я откривах жива, и нещо още по-лошо, съзнанието, че появата ми я беше хвърлила в ужасна паника, ме сломиха.

Стоях и се взирах в коридора по посока на затворената врата, зад която се беше скрила. Някъде в бунгалото започна да бие часовник. Продължих да стоя така, усещайки как слънцето напича гърба ми, и преброих ударите. Беше 11:00. Звънът на часовника върна съзнанието ми към действителността. Пристъпих в коридора и затворих външната врата. Поех навътре към вратата на стаята, зад която беше Гленда, натиснах дръжката, но открих, че е заключено.

— Гленда! — изкрещях. — Пусни ме да вляза! Няма от какво да се страхуваш. Гленда… моля те!

Дрезгав глас се обади зад мен:

— Остави я на мира, Лари. Изпаднала е в шок.

Завъртях се.

В коридора стоеше Фаръл Бранигън. Беше облечен с бяла, отворена на врата риза и сини памучни панталони. Въпреки небрежния си вид, той все така излъчваше цялата власт на президента на най-голямото банково обединение в Калифорния.

— Хайде, синко — рече. — Има някои неща, за които трябва да си поговорим. Остави я сама за известно време. На жените им е нужно време, за да преодолеят подобен стрес.

Объркан и напълно не на себе си, се поколебах, но после го последвах в просторната всекидневна, приятно обзаведена с фотьойли, канапета и едно голямо бюро.

— А сега, Лари — тихо подхвана Бранигън, докато се настаняваше зад бюрото, — за да не си съставиш погрешна представа за Гленда и мен, ще ти кажа, че тя е моя незаконна дъщеря.

Втренчих се в него, усещайки прилив на успокоение. Негова дъщеря! Когато я бях видял да стои на прага, бях решил, че тя е Шийла Ванс… любовницата на Бранигън.

— Ваша дъщеря? — попитах, като продължавах да го зяпам.

Той се настани удобно в големия стол зад бюрото, извади пура от някаква кутия и ми махна да седна.

— Хайде, Лари, разполагай се. Трябва да ти разкажа някои неща за миналото си.

Още по-озадачен, седнах. Той беше толкова спокоен, като че ли се намираше на директорски съвет.

— Ще ти доверя нещо, което е строго поверително, Лари — продължи. — Нито дума на друг. Знам, че мога да ти имам доверие. Нали?

— Гленда е ваша дъщеря?

Той кимна.

— Точно така. Майката на Гленда ми беше секретарка. Това беше преди двайсет и шест години. — Той издиша дима. — Женен бях от няколко месеца. Мърл, както знаеш, е вечно заета със здравето си. Тя никога не можа да ме задоволи в леглото. — Посочи с пурата си към мен. — А мъжът има нужда да бъде задоволяван в леглото. Ето в това се състои бракът. В това е и приятелството. — Той дръпна от пурата си и продължи: — Онова, което никой не знае, Лари, е, че парите на Мърл ми позволиха да започна. Свалям пред теб всичките си карти. Ако не беше толкова богата, нямаше да се оженя за нея. Исках парите й, затова се ожених за нея. С Мърл беше трудно. Тя е от онези жени, които се поставят над секса. Тъй като от нея нищо не можех да получа, след известно време започнах да й изневерявам. Кой мъж не би го направил? Нека да погледнем истината в очите, Лари. В живота на мъжа има само две неща: парите и жените.

Тъй като не казах нищо, той продължи:

— Поради глупост се захванах със секретарката си Ан, майката на Гленда. Ан беше хубаво момиче… скромно. Почина при раждането на Гленда. — Той въздъхна. — Озовах се с бебе на ръце — с дъщеричка. Знаех, че ако Мърл разбере, ще поиска развод и аз ще загубя финансовата й подкрепа. Исках дъщеря си. Мърл никога нямаше да ме дари с деца. Намерих едни добри хорица, които да се грижат за Гленда, и от време на време отивах да я видя. — Той отново изпусна дим. — Навярно няма да разбереш как се чувства един мъж, когато му се роди дъщеря, но няма значение. След време може и да го научиш. Виждах Гленда по веднъж месечно, докато растеше. Нищо не й липсваше. Осигурих й най-доброто образование. Дори я научих да играе голф. Доведох я тук, за да можем да се виждаме от време на време. Срещахме се на разни отдалечени игрища за голф и играехме. И тогава нещо се обърка. Може би тя се е чувствала донякъде самотна. Имаше периоди, в които бях толкова дяволски зает, че не се виждахме повече от три пъти в годината. Не знам какво точно стана, но нещо се обърка. В живота й се появи този мъж на име Хари Брет. Знаех, че рано или късно в живота й ще се появи някой мъж, но се надявах, който и да е той, да бъде по-добър от Брет. Когато имам възможност, идвам тук и прекарвам уикенда с нея както сега. Предупреждавам я и тя отпраща Брет. — Той бутна стола си назад и преметна масивните си крака един връз друг. — В момента обаче положението е променено, Лари. — Той ме погледна сериозно — спокойният президент зад съвещателната маса с пура между дебелите пръсти, обгърнат от дима на скъпата „Хавана“. — Напълно променено — продължи той. — Сега тя е влюбена в теб. Вече не иска Брет. Желае теб. — Наведе се, за да изтръска пепелта от пурата си в пепелника. — В момента, синко, положението е трудно, но съм сигурен, че ти и аз можем да го оправим. Това, което не трябва да забравяш, е, че моята дъщеря те обича, има нужда от теб и разчита на теб, за да помогнеш и на нея, и на мен.

За един продължителен момент останах мълчалив. Наблюдавах този огромен, внушителен мъж и почувствах отчаяно гадене, докато осъзнавах, че ме лъже. Фаръл Бранигън! Човекът, който с едно махване на ръката беше направил толкова много за мен. В мозъка ми се занизаха събитията от последните няколко седмици. Беше убит Марш. Беше убит Томсън. Беше започнало изнудването. Клаус, Бени, Джо и Хари Брет. Гленда, която ме умоляваше да им кажа как да проникнат в банката. Нейното нагласено затворничество. Дяволитата усмивка на тийнейджърката, когато говореше за Хари Брет, докато се люлееше на вратата.

Като запазих невъзмутимо изражение, попитах:

— Казвате, че Гленда разчита на мен, за да ви помогна. С какво бих могъл да ви помогна, г-н Бранигън? Защо ли ще му е на човек с вашето положение моята помощ?

Очите му се плъзнаха от мен към стената зад гърба ми и отново се върнаха към мен.

— Трябва ли да ти напомням, Лари, че ако не бях аз, ти все още щеше да си само техник? Благодарение на мен днес имаш процъфтяващ бизнес и на теб гледат като на един от важните граждани в Шарнвил… благодарение на мен.

Останах да гледам право в него, без да казвам нищо. След дълга пауза той продължи:

— Имам нужда от твоята помощ, Лари, така както ти навремето имаше нужда от моята. Тази работа се превърна в опасна каша. Ти и само ти можеш да я оправиш. И Гленда, и аз разчитаме на твоята помощ.

— Коя работа, г-н Бранигън?

Бащинската му усмивка застина. Той се потърка по брадичката, дръпна от пурата си и изпусна кълбо дим, което за момент закри лицето му.

— Лари, и двамата разчитаме на теб. Аз те издигнах от нищото. Не смяташ ли, че би могъл да ми върнеш с услуга за услугата?

— Отново ви питам, г-н Бранигън, коя е тази работа, която се е превърнала в опасна каша?

Върху масивното му лице изби лека червенина. Той се надигна в стола си. Вече не беше бащата, а непреклонният президент, опълчил се срещу съпротивата на директорите.

— Губим време, синко! — Гласът му беше станал груб. — Много добре знаеш за какво говоря! Не го увъртай! Какво се случи в банката?

Тогава по твърдостта в погледа му разбрах, че Фаръл Бранигън е замесен в обира на банката. Но сега вече бях претръпнал към стресовете и мозъкът ми работеше бързо.

— Няма нужда да се тревожите за банката, г-н Бранигън — рекох. — В трезора са затворени четирима зли мъже. Те нямат никаква възможност да се измъкнат, освен ако аз не ги освободя. Гарантирах ви, че ще имате най-сигурната банка в света… и тя наистина е най-сигурната в света.

Той бавно загаси пурата в пепелника. Въпреки загара от голфа цветът на кожата му прежълтя.

— Казваш, че те са затворени в трезора? — Гласът му беше станал дрезгав и можех да видя как увереността го напуска.

— Това е най-сигурната банка в света, г-н Бранигън. Когато някакъв психопат и трима малоумни, единият от които е жесток убиец, се опитват да проникнат във вашата банка, която аз обезопасих, те попадат в капан.

Той се пресегна за нова пура и забелязах, че ръката му трепери. После промени решението си, дръпна ръката си и ме погледна.

— Но ти можеш да ги измъкнеш, Лари.

— Да, бих могъл да ги измъкна — отвърнах, — но нямам намерение да го направя. — Приведох се напред и попитах: — Вие искате ли те да се измъкнат, г-н Бранигън?

Седеше неподвижен и виждах как се смалява пред очите ми. Вече не беше президентът на най-голямото банково сдружение в Калифорния: беше само един застаряващ дебелак, който аз повече не можех да уважавам.

— Те трябва да се измъкнат, Лари — рече най-накрая, а гласът му се беше превърнал в дрезгав шепот.

— Няма да се измъкнат — отвърнах. — Следващата ми стъпка ще е да се обадя на Мансън и да го уведомя, че в трезора са затворени четирима крадци, които са се опитали да го опразнят. Едва когато той предупреди полицията, ще отида в банката и ще отворя трезора. Така съм нагласил нещата, че никой, освен мен, не може да свърши това. Банката е все още най-сигурната в света.

Станах, приближих до бюрото и се пресегнах за телефона. Тъкмо вдигах слушалката, когато вратата се отвори с трясък и вътре се втурна Гленда.

Сега беше облечена със зелени памучни панталони и бяла риза. В ръката си държеше автоматичен пистолет. Беше го насочила към мен.

— Дръпни се от телефона! — изкрещя тя.

Очите й блестяха от дива ярост. Устата й се кривеше, ръката й размахваше пистолета. Отстъпих две крачки от бюрото.

— Гленда! — Гласът на Бранигън беше остър.

Тя погледна към него с ненавист.

— Гленда, сега няма друг освен Лари, който да може да ни помогне — рече Бранигън с умоляващ глас. — Недей да драматизираш нещата.

Наблюдавах я, виждах напрегнатото, изопнато лице, ожесточените, подивели очи и не можех да позная жената, която си мислех, че обичам. Жената, чието нежно, гъвкаво тяло ме беше приемало, чийто трогателен глас ме беше умолявал да спася живота й. Тя беше изчезнала, а на нейно място се бе появила тази опасна червенокоса курва, както я беше нарекла майката на тийнейджърката.

Макар да смятах, че вече съм станал устойчив на стресове, мисълта, че Гленда ме беше използвала толкова коравосърдечно и безмилостно, ме накара да се почувствам зле.

— Какво си направил с Хари? — изкрещя тя с писклив глас. — Какво си направил с него, копеле такова?

— Гленда! — викна й Бранигън. — Излез оттук! Остави това на мен! Чуваш ли?

Тя го погледна, големите й очи бяха пълни с презрение.

— Не ми нареждай какво да правя, тлъста торба с лайна! Твоя дъщеря! Ама че смешка! Да не мислиш, че това умно копеле е повярвало на лъжите ти? — Обърна се към мен: — Ти ще измъкнеш Хари от трезора! — Размаха пистолета. — Ако не го направиш, ще те убия!

— Хайде, Гленда, застреляй ме — рекох спокойно. — Никой освен мен не може да отвори трезора, а въздухът вътре е на свършване. След около четири-пет часа твоят Хари и останалите ще умрат от задушаване. От теб зависи. Хайде, стреляй!

Тя отстъпи назад, ръката й се вдигна към устата.

— Задушаване?

— В момента в трезора няма вентилация — отвърнах. — В момента четирима мъже използват останалия там въздух… Но няма да е за дълго. — Протегнах напред ръка. — Ще го измъкна, но при моите условия. Дай ми този пистолет!

— Блъфираш, сатана!

— Не наричаше ли така Клаус? Дай ми пистолета!

— Дай му го! — изкрещя Бранигън.

Тя се поколеба, но после хвърли пистолета в краката ми.

— Вземи го! — изкрещя ми. — Ти и евтината ти любов! Хари е десет пъти по̀ мъж от теб! — И се втурна навън от стаята, като затръшна вратата.

Вдигнах пистолета и го сложих на бюрото, после, без да бързам, се върнах до стола си и седнах.

Последва продължителна пауза и накрая Бранигън се обади неловко:

— Тя е истеричка, Лари. Знаеш какви са жените.

Вдигнах поглед към него със стиснати юмруци.

Евтината ти, глупава любов!

Болеше ме, но сега поне знаех истината. През цялото време Бранигън беше лъгал. Презрителният начин, по който беше изрекла „твоя дъщеря“, ми подсказа, че му е била любовница и че всички лъжи, които ми беше наговорил за секретарката си, бяха само опити да отхвърли от себе си част от вината.

— Значи според вас — рекох — тя ме обича. Ама какъв лъжец сте само!

Той потръпна.

— Вярно ли е, че онези мъже могат да се задушат? — попита.

— Предполагам, че им остават не повече от шест часа. Диксън и аз направихме този трезор. В него има вентилатори, но за да се измъкна от трезора, се наложи да прекъсна електричеството. Не блъфирам, нито пък лъжа.

Той кимна уморено: един стар, дебел мъж, смалил се — победен.

На бюрото имаше диктофон.

— Г-н Бранигън, искам от вас истината — отсякох, — и без повече лъжи. Ще направя запис на това, което ще си кажем.

— Не го прави, синко — отвърна. — Според теб значи, аз съм свършен?

— Точно така. — Натиснах копчето за запис. — Убеждавахте ме, че Гленда е ваша дъщеря. Лъжа беше, нали?

— Да, синко, лъжа беше. Тя ми беше любовница. В нея има някакво непреодолимо привличане. Нека ти доверя, Лари, тя измъкна доста пари от мен.

— Гленда ми каза, че е била омъжена за Алекс Марш… това истина ли е, или лъжа?

— Никога не е била омъжена за него… той беше неин сводник. Изнудваше ме. Имаше снимки на Гленда с мен… снимки, които бяха толкова уличаващи, че Мърл щеше да се разведе, ако ги видеше. Без парите на Мърл щях да изпадна във финансови затруднения. Платих огромен откуп на Марш. Знаех, че рано или късно Мърл ще ме попита къде е отишла тази огромна сума от парите й. Трябваше да направя нещо, за да спра Марш. — Бранигън се отпусна назад в стола си и продължи: — Марш също като мен беше увлечен по Гленда, но той беше и алчен. Гленда знаеше, че Марш ме изнудва, но като неин сводник той не й даваше нито цент от парите, които измъкваше от мен. Марш подозираше, че мога да стана опасен. Знаеше, че ще се опитам да се добера до снимките, а успеех ли, щях да уредя да го убият. Преди няколко седмици той дойде при мен. „Г-н Бранигън — рече, — не хранете никакви надежди, че можете да се доберете до онези снимки и да се отървете от мен. Те са в една от депозитните кутии на «Най-сигурната банка в света» — и се ухили насреща ми. — Адвокатът ми държи ключа от сейфа. Ако нещо ми се случи, той ще бъде отворен и вие ще трябва да давате обяснение на жена си за снимките.“ Осъзнах, че съм напълно безсилен. Марш беше изиграл картите си умно. — Бранигън спря, за да избърше запотеното си лице с опакото на ръката. — Дори самият президент на банката не можеше по никакъв начин да се добере до депозитната кутия на Марш. — Той се взря невиждащо в мен. — Ти направи това невъзможно. — Последва нова пауза, след което рече: — Бих пийнал едно питие, синко.

Станах, отидох до барчето и му приготвих силно питие със сода. Пое чашата с трепереща ръка, отпи и после я остави.

— Така че бъдещето ми — продължи той — беше заключено в трезора, който ти обезопаси, Лари. Отчаяно исках да бъда финансово независим, вместо да се опирам на парите на жена си. Очертаваше се голяма сделка и тя можеше да се окаже мечтания шанс. Като използвах парите на Мърл, можеше да успея да стъпя на краката си. И точно когато уреждах сделката, отново се появи Марш. Съобщи ми, че е решил да напусне страната. Поиска една последна сума от два милиона долара, след което щял да ми даде снимките и негативите. Каза, че имам на разположение две седмици, за да събера парите, и след това, ако не му платя, щял да отиде при Мърл, за която бил сигурен, че ще ги даде, за да избегне скандала. Тя обаче нямаше да му плати. Щеше да се разведе, а с моето бъдеще щеше да е свършено. — Той се приведе напред и големите му ръце се свиха в юмруци. — Тогава осъзнах, че имам една-единствена възможност да се измъкна от тази каша. Трябваше да открия някой престъпник, който би се съгласил да проникне в банката, да ми донесе снимките и да убие Марш. В това беше единственото ми спасение. — Млъкна, за да отпие от питието си. — Нямах обаче никакви връзки с престъпния свят. С моето положение не можех да тръгна да обикалям и да се опитвам да открия банков крадец, така че се сетих за Клаус. Тогава Клаус…

— Тази част можете да я прескочите — прекъснах го. — Вече я имам записана на касетка. Преди години сте работили заедно и вие сте открили, че той е присвоил пари, заради което сте го тикнали за пет години в затвора… Нали така?

Той погледна надолу към здраво стиснатите си юмруци.

— Точно така се случи. По онова време вярвах, че всеки, който работи в банка, трябва да е честен. Когато нуждата не те притиска, е лесно да си честен.

— Така че потърсихте Клаус и го помолихте да проникне в банката?

— Нямаше друг, към когото да се обърна. — Той допи питието си. — Трябва да разбереш, Лари, че бях отчаян. Целият ми живот зависеше от това дали ще успея да смъкна Марш от гърба си… дали ще се добера до снимките. Едва след разговора с Клаус осъзнах, че той е душевноболен. Може би годините, които бе прекарал в затвора, бяха помътили разсъдъка му. Мразеше ме. Усещах злобата му, която витаеше около него, докато говорехме. Той беше прочел всичко в пресата за моята най-сигурна банка в света. Ликуваше, че ще може да проникне в нея и да ме провали. „Ще ти взема снимките — рече, — но не забравяй, че ще станеш за смях на всички банкери по света! Ще те срина!“ Ето така разсъждаваше болният му мозък. — Бранигън бутна празната си чаша към мен. — Сипи ми още едно, синко.

Станах, приготвих му още едно питие и му го подадох.

— Благодаря. — Той отпи и продължи: — Банката изобщо не ме интересуваше. Тук Клаус грешеше. Въобразяваше си, че ще може да си отмъсти. Аз трябваше да се добера до снимките. Ако на света съществуваше човек, който да може да проникне в банката, това беше Клаус. Сделката, която сключихме, предвиждаше хората, наети от него, да получат съдържанието на депозитните кутии, аз да получа снимките, а Клаус да задоволи патологичната си омраза към мен, като докаже на света, че не притежавам най-сигурната банка. — Той повдигна тежките си ръце и ги стовари с глух трясък върху бюрото. — Това е мръсна история, Лари. Сега сме квит. Можеш ли да ме измъкнеш от тази каша?

Спомних си времето, когато се бяхме запознали и аз бях оправил ударите и стойката му в голфа. Спомних си и как чрез своето влияние той ме беше направил важен гражданин в Шарнвил. Тогава в моите очи той беше велик човек, но не и сега. Гледах го, както седеше в стола си, със стичащата се по масивното му лице пот, и Фаръл Бранигън престана да бъде за мен божеството, за което го бях взел.

— Не сме квит — рекох. — Вие знаехте толкова добре, колкото и аз, че Клаус не може да проникне в банката. Знаехте, че аз съм единственият човек на света, който може да го вкара! И затова ме натопихте.

Той се размърда неспокойно.

— Виж, синко…

— Престанете с това „синко“! Не казахте ли на Клаус, че аз съм тъпакът, който може да го вкара в банката?

Той изтри потното си лице.

— Може би. — Опита се да си придаде малко достойнство. — Споменах…

— Направили сте повече от това! Ще ви припомня какво сте направили! Знаели сте, че няма никаква проклета надежда Клаус да проникне в банката, и затова сте ми поставили капан. Аз е трябвало да бъда жертвата! Вие с вашето вечно „синко“! Не ви е било грижа за мен. Всичко, за което сте мислили, е било как да запазите величието си. Вие ми пратихте Гленда! Глупостите, че Джо е дошъл и е сипал вода в бензина ви, бяха само още една лъжа, която ми бе пробутана. Заложили сте на това, че ще се влюбя в Гленда, и познахте. Нейният измислен репортаж за Шарнвил свърши работа. Тя не само ме хвана на въдицата си, но предупреди Клаус, че шерифът е опасен, а Мансън — неподкупен. И какво се случи? Шерифът бе убит. Само не ми казвайте, че не сте знаели какво става! Не ми казвайте, че не сте знаели, че Клаус ще ми прикачи убийството на Марш! Веднъж сам споменахте, че обичате да играете ролята на Господ… какъв Господ само!

Той размаха огромните си ръце, сякаш се опитваше да отпъди надалеч истината.

— Кълна ти се, Лари! Всичко оставих в ръцете на Клаус!

Погледнах го с отвращение.

— Бихте се заклели в какво ли не само и само да спасите прогнилия си образ. — Спрях диктофона и натиснах копчето за връщане. — Аз поне имам някакъв шанс да се измъкна, но вие нямате никакъв. Отивам в полицията. С тази касетка и с другите, които имам, се надявам на някакъв изход. — Извадих касетката и я пуснах в джоба си. — Това е краят ви. Ще ви оставя пистолета.

— Почакай, Лари! — В гласа му имаше отчаяна припряност. — Все още можем да оправим всичко това. Единственото, за което те моля, е да отложиш нещата до утре. Двамата заедно можем да измислим някакъв начин, за да се измъкнем от тази каша.

Погледнах го.

— Само след няколко часа, много преди да е настъпил утрешният ден, четирима мъже ще умрат от задушаване. Това ли искате?

— Не разбираш ли, синко. Те са само един луд и трима престъпници! Кой го е грижа какво ще се случи с тях. — Той стовари юмруците си върху бюрото. — Като изчезнат от пътя ни, няма да има никакви свидетели. Дори да не са стигнали до депозитната кутия на Марш, няма никакво значение. Ако пък са открили снимките, знам как изглежда пликът. Ще бъда там, когато Мансън отвори трезора, и ще прибера снимките! Лари! Издигнах те от нищо! Бъди признателен! Направи това за мен!

Шумът от палеща кола накара и двама ни да замръзнем.

— Какво беше това? — попита Бранигън.

— Никакви свидетели ли? Само е предположение, но според мен Гленда е подслушвала и е чула онова, което казахте, така че сега е на път да се опита да спаси Хари.

Той неуверено се надигна.

— Спри я!

Хукна с пистолет в ръка и стремително отвори входната врата.

Кадилакът му бясно профуча по песъчливия път. Бранигън вдигна пистолета. Улових го за китката и насила насочих дулото надолу.

— Това е краят — рекох. — Дойде ред и за вас да си поиграете на „Господ“ с Господа. — Оставих го и поех по дългия път обратно към колата си.

Тийнейджърката се люлееше на портата, когато минах покрай нея.

— Здрасти — обади се тя с дяволитата си усмивка. — Срещна ли я? — Държеше се за вратата, докато отмяташе косата от лицето си. — Току-що мина оттук.

Далечен гърмеж от изстрел за момент заглуши детския й глас, плясъка на морските вълни и крясъците на гларусите.

Спрях.

Тя завъртя глава.

— Това беше пистолет — възкликна. — Някой стреля! Колко вълнуващо!

Помислих си за Бранигън. Помислих си отново за всичко, което беше направил за мен. Помислих си за неговата жестокост. Един куршум в главата можеше да разреши всеки проблем.

— Гледала си прекалено много телевизия — казах с дрезгав глас и продължих към колата си.

* * *

По пътя обратно към Шарнвил изхвърлих Бранигън от мисълта си. Докато влизах в колата, се надявах, че звукът от изстрела, който бях чул, означаваше, че той най-сетне се беше освободил от жена си, от бездушието си и сега всички добрини и злини в живота му ще минат от страната на доброто.

Време беше да помисля и за себе си. Разполагах с около пет часа, преди въздухът в трезора да свърши. Трябваше да уведомя полицията, трябваше да говоря с Мансън. Сега той беше последната ми надежда.

Докато карах по магистралата, погледнах часовника си. Часът вече беше 13:00. Нямах представа как прекарва Мансън уикендите. Смятах, че е от онези мъже, които са винаги с жена си и децата и вероятно нещо работи из градината.

Зърнах някакво кафене, спрях отпред и се набутах в една от телефонните кабинки. Не исках да рискувам да отида до къщата на Мансън, която се намираше в източната част на Шарнвил, и да открия, че го няма.

Набрах номера и се заслушах в звъненето на телефона. Точно когато вече започвах да мисля, че е излязъл, чух прищракване и Мансън се обади:

— Кой е?

— Лари Лукас.

— О-о, Лари. — Гласът му се извиси с една нота. — Почакай за момент. — Долових някакви неразбираеми думи. Навярно беше поставил ръката си върху микрофона на слушалката. — Лари, би ли дошъл тук веднага?

По припряността в гласа му разбрах, че Гленда беше изиграла картите си хитро. Трябваше да се сетя за Мансън.

— Заложник ли си, Алекс? — тихо попитах.

— Да. Само ела тук. Направи нещо. Разбираш ли? Само ела! — Тревогата в гласа му долетя до мен от другия край.

— Идвам — рекох и затворих.

Можех да си представя сцената: Мансън, жена му и двете им деца, изправени срещу дулото на пистолета, който държеше Гленда.

Поколебах се. Дали да не съобщя на полицията? „Не прави нищо.“ В гласа на Мансън се четеше отчаяна молба.

Спомних си как Гленда ме беше заплашила с пистолета: „Ще измъкнеш Хари от този трезор! Ако не го направиш ще те убия!“. Спомних си жестокия, убийствен блясък в очите й.

Не му беше сега времето да намесвам полицията.

Изтичах навън от кафенето, метнах се в колата си и подкарах бързо по магистралата. По това време на деня повечето хора бяха или на плажа, или по ресторантите, така че пътят беше свободен, но все пак не поех излишни рискове. Карах на границата на разрешената скорост, ни повече, ни по-малко.

Когато отбих в алеята, която водеше към дома на Мансън, забелязах кадилака на Бранигън, оставен пред входната врата, и вече със сигурност знаех, че Гленда беше с пистолет.

Излязох от колата, заобиколих кадилака и тръгнах нагоре към вратата, която се отвори, когато стигнах последното стъпало.

Мансън стоеше насреща ми. Взряхме се един в друг. Трудно ми беше да позная в този висок, слаб мъж, облечен в синя памучна риза и бели памучни панталони човека, в когото бях свикнал да виждам изпълнителен, безличен банкер. Пред мен стоеше изплашен до смърт, потящ се мъж развалина, чиято уста се бе изкривила, а очите му гледаха с помътнен, обезумял поглед.

— За бога! — изкрещя той. — Какво става? Тази жена заплашва да убие децата ми! Иска от мен да отворя трезора! Непрекъснато й повтарям, че не мога да го направя преди понеделник сутринта!

— Можеш, кучи сине! — викна Гленда откъм вратата на всекидневната. — А ти влизай вътре!

Разтреперан, Мансън се отдръпна и аз влязох във всекидневната.

Озовах се пред онова, което бях очаквал.

На големия диван седеше Моника Мансън, притиснала до себе си двете си малки деца. Бях срещал Моника няколко пъти на даваните от банката коктейли. Беше хубава жена, от онзи тип къщовници, които напълно подхождаха на Мансън. Двете деца, момче и момиче, изглеждаха уплашени. Момичето плачеше.

Гленда отстъпи назад. Държеше малка автоматична пушка, която би могла да бъде смъртоносна от всяко разстояние. Имаше сатанински вид, както ме гледаше свирепо.

— Ти ще отвориш трезора! — изпищя. — Ще измъкнеш Хари! — Извърна се към Моника. — Ако искаш да видиш скапания си мъж жив, стой мирна! Повикаш ли ченгетата, ще му пръсна проклетата глава! — Тя завърта пушката към мен. — Хайде! — Пушката се премести към Мансън. — И ти също!

Тогава осъзнах, че тя правеше същата грешка, която бе направил и Клаус, като се бе присъединил към нас при банковото нападение. Ако Гленда беше използвала мозъка си малко, щеше да разбере, че позицията й би била непоклатима, ако останеше при Моника и децата. При заплахата да ги убие тя не би ми оставила никакво място за маневриране. Щях да бъда принуден да отворя трезора. Но тя беше толкова възбудена, та, изглежда, не осъзнаваше, че праща по дяволите главния си коз.

Като не й оставих време да се опомни, хванах Мансън за ръката и почти го извлякох навън под палещото слънце.

— Остави на мен! Не говори нищо — бързо прошепнах, докато чувах как Гленда крещи на Моника да не е посмяла да мръдне.

Сега бях напълно спокоен. Горкият Мансън — в такова състояние се намираше, че трябваше да го придържам, за да стои на краката си.

— Ще използваме моята кола — рекох на Гленда. — Всичките ми инструменти са в багажника.

— Чуй ме, хитрецо — изръмжа тя, — опиташ ли се да ме преметнеш, ще му пръсна проклетия череп. Ти ще караш! Той ще седне до теб! Хайде, мърдай!

Влязохме в колата: Гленда отзад с дуло, опряно в тила на Мансън.

— Побързай, мамка ти! — изкрещя тя.

Подкарах бързо по магистралата и се отправих към главната улица на Шарнвил.

— Гленда, чуй ме — рекох спокойно. — Ще измъкна Хари, но и с теб, и с него е свършено. Бранигън се застреля.

Чух как Мансън хлъцна, но има благоразумието да си замълчи.

— Все още нищо не е свършено, копеле такова — рече Гленда. — Пет пари не давам за Бранигън. Има само един мъж в живота ми и това е Хари! Ако ще свършваме с Хари, ще свършим заедно, а с нас ще свършите и ти, и този скапаняк! В това не се съмнявайте и за миг!

Когато наближихме главната улица, намалих. Поглеждайки пред себе си, зърнах пазача на банката с преметната през рамото пушка, изправен пред караулката. На улицата имаше само няколко коли и не повече от дванайсетина души, които се разхождаха безцелно и зяпаха витрините.

Стоях пред главния вход на банката.

Пазачът се стегна, взря се в нас и като позна Мансън, го поздрави, но после забеляза пушката на Гленда. Охраненото му лице на мъж в зряла възраст придоби цвета на овча сланина. Посегна към пушката си. Оглушителен картеч експлодира в ушите ми, когато Гленда го застреля.

— Излизай! — изкрещя. — Отваряй банката!

Измъкнах се от колата потресен, изтичах към задницата, отворих багажника и грабнах найлоновото пликче. Ръцете ми трепереха, докато търсех неутрализатора. Осъзнах, че наоколо се вдига врява. Вече бях вкарал неутрализатора и вратите на банката се плъзнаха встрани, когато съзрях някакво ченге да тича към нас по улицата с пистолет в ръка. То спря, взря се в групата ни, разпозна Мансън, после забеляза пушката на Гленда. За зла участ ченгето се поколеба и тя изстреля откос по него. То се строполи, като се хвана за гърдите.

— Влизайте! — изкрещя тя и ни набута с Мансън в банката. — Затвори вратите!

Мушнах отново неутрализатора и вратите на банката се затвориха.

— Къде е трезорът? — изкомандва.

— Ето там — посочих аз.

Затича се през невидимия лъч на алармата към вратите на трезора. Прекъсвайки лъча несъзнателно, тя беше вдигнала на крак управлението в Шарнвил, местния клон на федералното бюро и полицията в Лос Анджелис. До няколко минути всички ченгета на разположение в района щяха да обкръжат банката.

Заблъска по вратите на трезора с приклада на пушката, като крещеше:

— Хари! Ще те измъкна! Чуваш ли ме, Хари!

— Когато ти кажа, бягай, хуквай сякаш змей те гони, и се скрий.

Гленда се завъртя и ме изгледа кръвнишки.

— Отвори вратите или ще го пречукам. — И пушката й се насочи към Мансън.

— За да се отвори трезорът, трябва да се качим на втория етаж — отвърнах и като се отправих към асансьора, използвах неутрализатора.

Вратите на асансьора изсвистяха встрани и аз прекрачих вътре.

За миг тя се поколеба, но след това набута Мансън в кабината и го последва.

Още една грешка! Ако беше останала с Мансън във фоайето на банката, щеше да ми върже ръцете.

Асансьорът беше автоматичен. Нямаше много място. Докато тя избутваше Мансън към стената на клетката, натиснах копчето за втория етаж, но после натиснах и копчето за четвъртия.

Беше смъртно опасен риск, но добра възможност. Вратите се затвориха и асансьорът плавно се заизкачва. Спря на втория етаж и вратите се отвориха. Това беше моят момент на откровение. Сърцето ми думкаше, докато наблюдавах как Гленда излиза заднишком от асансьора, като ни държеше с Мансън на прицел с пушката.

— Излизайте — изкрещя.

Отворът на асансьорната клетка беше тесен. Преди Мансън да успее да помръдне, аз се изпречих пред него, измъкнах се от асансьора и спрях, като преградих изхода.

— Махни се от пътя! — изкрещя Гленда, която изведнъж усети, че е изиграна.

— Гленда! Или животът на Хари, или моят — казах. — Ако ме застреляш, Хари също ще умре.

Когато чух вратите на асансьора да се затварят, извиках:

— Бягай!

— Ти, копеле такова!

Щеше ли да стреля? Пот се стичаше по гърба ми, докато стояхме един срещу друг.

— Гленда! Ще отворя трезора! Ще измъкна Хари! — изкрещях й.

Тя се огледа наляво и надясно, лицето й беше разкривено от ярост, безсилие и страх. После, като зърна стълбите в края на коридора, обърна се и се втурна слепешката с напразната надежда да хване Мансън, единствения й заложник.

Настигнах я с десетина скока и я съборих на земята, като я прихванах през кръста. Пушката излетя от ръцете й, когато се строполи.

Лежеше зашеметена, а аз вдигнах пушката. Закри лицето си с ръце и започна да хлипа.

През плача й се дочуха сирените на полицейските коли, които приближаваха към банката.

 

 

Капитан Перел от полицията на Лос Анджелис, който беше долетял с хеликоптер, седеше зад бюрото на Мансън.

Мансън и аз се настанихме срещу него.

Заместник-шерифът Тим Бентли стърчеше зад Перел.

Перел беше най-главният. Той беше човек, който първо изясняваше фактите, а след това вземаше бързи решения.

Когато бях отворил вратите на банката и го бях пуснал вътре заедно с множество полицаи и цивилни ченгета, той рязко ме беше попитал какво става. Забеляза автоматичната пушка, която държах, и едно цивилно ченге се приближи и ми я взе.

— В трезора се намират четирима опасни мъже, хванати там в капан — обясних на Перел.

Той прие съобщението, без да промени изражението си.

— На втория етаж има една жена. Пушката е нейна, и тя е от бандата — продължих. — Не е въоръжена, но е също опасна.

Перел щракна с пръсти и двама цивилни извадиха пистолетите си от кобурите и тръгнаха нагоре по стълбите.

Почувствах как сърцето ми изстива. Бях обичал Гленда. Може би все още частица от тази любов беше останала в мен.

— Онези в трезора въоръжени ли са? — попита Перел.

— Да, а единият от тях е безмозъчен, жесток убиец. Те всички са изключително опасни.

— Добре. Ще се качим първо горе да видя жената.

Когато се измъкнахме от асансьора, разбрахме, че на втория етаж се разиграва драма. Единият от цивилните предпазливо надничаше иззад вратата на кабинета на Мансън. Другият се готвеше да нахълта вътре.

— Чакайте! — спря ги Перел.

— Тя е отвън на корниза — обясни по-високото от ченгетата. — Готова е да скочи.

През отворения прозорец на кабинета долитаха възбудените крясъци на тълпата долу.

Перел предпазливо влезе. Последвах го.

С гръб към нас, Гленда се беше опряла на един от прозорците. Гледаше надолу към изпълнената с хора улица.

— Оставете ме да поговоря с нея — рекох припряно и като минах покрай Перел, бавно приближих към големия отворен прозорец, през който беше излязла навън.

— Гленда! — започнах мило. — Влез вътре. Сега ще измъкна Хари. Той ще иска да говори с теб.

При звука на гласа ми тя се обърна. Лицето й беше прибеляло, очите — хлътнали, устните й се бяха дръпнали и оголили зъбите. Приличаше на хванато в капан животно. Бях обичал тази жена, но сега в това лице не беше останало нищо от онова, което бе родило любовта ми. Само една непозната: озлобена, с обезумял поглед.

— Ти, смрадливо изчадие! — изкрещя. — Ето ти заслуженото!

Вдигна ръка и насочи към мен малък автомат 22-ри калибър.

Зад гърба ми изтрещя пистолет. Перел я беше застрелял. С ужас видях кръвта и пръснатия череп, докато тя се олюляваше, преди да полети към улицата.

Настана бъркотия. Тълпата долу се разпищя, гласовете се извисиха. Като залитах, се довлякох до един стол и се отпуснах в него. Смътно, като в просъница дочувах как Перел дава заповеди, но онова, което казваше, не стигаше до съзнанието ми. Бъркотията стана още по-голяма: наоколо сновяха хора… кънтяха гласове.

И отново Гленда изплува пред мен, там, на игрището за голф; спомних си прекрасната вечеря, която беше приготвила; припомних си момента, когато се бяхме любили за първи път; видях я как седи на пясъка по бикини, готова да ме предаде.

— Лари! — Гласът на Мансън ме стресна. Той стоеше приведен над мен. — Искат да отворя трезора! Непрекъснато им повтарям, че не мога да го направя преди понеделник сутринта!

Дойдох на себе си.

— Аз мога да го отворя.

Той ме зяпна.

— Какви ги говориш?

— Добре, Лукас — отсече Перел, — да чуем показанията ви.

И така, настанихме се около бюрото на Мансън и аз започнах. Нищо не спестих. Разказах им цялата гадна история, като знаех, че ченгето, което седеше в ъгъла, записва всяка моя дума. Не ме интересуваше. Знаех също, че това, което казвам, ще се появи на следващия ден на първа страница във вестника и че с мен е свършено в Шарнвил. Някъде дълбоко в съзнанието ми се прокрадна мисълта за Бил Диксън. Щеше да му се наложи да си търси друг партньор. Но и това не ме интересуваше.

Когато свърших, настъпи продължително мълчание. Мансън ме беше зяпнал в ужасен стрес. Извадих от джоба си касетката и я бутнах към Перел.

— Това са признанията на Бранигън. Другите две касетки са при секретарката му. Бранигън е бил замесен още от самото начало. Ще намерите тялото му в Пенън Бей, „Си Роуд“ 14.

— Почакайте! — прекъсна ме Перел. Обърна се към Бентли: — Провери това, Тим! По-добре вземи линейка и съдебен лекар.

Бентли тъкмо напускаше забързано кабинета, когато някакъв сержант от полицията надникна вътре.

— Готови сме, капитане.

— Идвам. — Перел се изправи. — Вие, Лукас, ще дойдете с мен. Ако нещо не е наред, ще ме предупредите.

Оставих Мансън да разговаря с жена си по телефона и се спуснахме към фоайето с асансьора.

Сцената се беше променила.

Четири мощни прожектора бяха насочили ослепителната си светлина към вратите на трезора. Пет униформени ченгета, които носеха бронирани жилетки и стискаха автомати, бяха приклекнали зад прожекторите, невидими за всеки, застанал с лице срещу светлината. Около десетина други полицаи стояха точно пред входа на банката и също носеха бронирани жилетки и автомати.

— Могат ли онези мъже да ме чуят през вратата на трезора? — попита ме Перел.

— Не.

— Има ли някакъв друг начин да им кажа да се предадат?

— Не.

Той сви рамене.

— Е, добре. В такъв случай всичко зависи от тях. — Обърна се към петимата полицаи: — Ако предприемат нещо, стреляйте. — После се обърна към мен: — Идете и отворете трезора.

— Ще ми бъдат необходими около двайсет минути.

— Не бързаме — отсече. — Вървете!

Отново се качих с асансьора до втория етаж и открих найлоновото пликче, в което бяха машинарийките и инструментите ми.

Бях го изпуснал, докато се боричкахме с Гленда. Взех го и влязох в кабинета на Мансън.

Мансън беше сам и след като бе говорил с жена си, изглеждаше много по-спокоен. Отново се беше превърнал в изпълнителния, безличен банкер.

— Лари — рече той, — сега вече знам какво означава да те притискат. Ето че дори мъж, силен като Бранигън, се е пречупил под натиска. Искам да ти кажа, че можеш да разчиташ на мен и на помощта ми. Аз съм на твоя страна. Ти спаси живота на децата ми.

Почти не го слушах. Мислех си за четиримата мъже, затворени в трезора. Благодарение на своите умения можех да отворя вратите на трезора. Но какво щеше да стане след това? Представих си петимата полицаи, дебнещи с автоматите си. Може би четиримата мъже щяха да се предадат? Клаус? Не смятах, че той би искал да дочака мига, в който щяха да го тикнат в затвора до живот. Не, той нямаше да се предаде. А Бени? Той щеше да изскочи навън стреляйки, в това бях сигурен. А Хари и Джо… може би те щяха да се предадат?

— Нека не говорим за това сега, Алек — отвърнах и извадих инструментите си.

Наблюдаваше ме как оголвам жиците на телефона. Тъй като ръцете ми трепереха, това ми отне доста време. Бях свързал машинарийката си, когато се появи Перел.

— Вратите ще бъдат отворени в момента, в който кажете — съобщих му.

— Изчакайте една минута. — И той се втурна навън.

Дадох му две минути по секундарника на часовника си, после набрах четирите цифри, изправих се, отидох до отвора за касетата и я пъхнах вътре. Няколко секунди по-късно се появи зелената светлина, за да покаже, че вратите на трезора са отворени.

Изтичах навън. Докато се спусках надолу по стълбите, чух пистолетни изстрели. Пукотът на автоматите, които веднага отговориха, беше оглушителен. Тичах надолу, а стрелбата на автоматите ставаше все по-зловеща.

Когато стигнах фоайето, всичко беше приключило.

Наполовина бях познал, наполовина бях сгрешил в предположенията си.

Клаус лежеше сред локва кръв. Бени, прилепен до стената с ръце зад главата, крещеше:

— Не стреляйте! Не стреляйте!

По средата на фоайето се беше проснал Джо, превит на две, с разкъсани от куршумите гърди.

С някакво чувство на празнота спрях на стълбите и се загледах в сцената. Гадеше ми се.

А къде беше Хари?

Зачаках, вторачил поглед в отворената врата на трезора. Един от полицаите, които се бяха прикрили зад прожекторите, изрева:

— Излез с ръце на тила!

Димът от стрелбата се стелеше из фоайето. Последва тишина, после бавно с ръце зад главата Хари се появи сред сноповете светлина.

Наблюдавах го: висок, брадат, пребледнял под загара си, с лице, по което се стичаше пот.

„Единственият мъж в живота ми“ — бе казала Гленда.

Е, поне той беше жив. Вероятно щеше да остане зад решетките до края на дните си. Като го гледах, разбрах кое е това нещо, заради което Гленда така безнадеждно се беше влюбила в него. Той и в момента беше самоуверен, нахакан, непреклонен и аз знаех, че винаги щеше да си остане такъв.

Бени беше отведен.

Четирима полицаи обградиха Хари и единият му сложи белезници. Хари се огледа и ме видя. Успя да разтегне устни в бледа усмивка.

— Е, копеле, не може всеки път да се печели, нали? — рече. — Човече! Ама ти наистина изигра картите си много хитро!

Когато го поведоха, пристъпих напред.

— Почакайте!

Ченгетата ме зяпаха, докато вървях право към Хари.

— Хари, искам да знаеш, че Гленда направи всичко възможно, за да те спаси. Тя е мъртва.

Той ме изгледа, после насмешливо се ухили.

— Тази кучка ли? Кой го е грижа дали е мъртва? Тя дори не беше добра в леглото. — После, като ме заобиколи, излезе заедно с ченгетата под палещото слънце.