Джеймс Хадли Чейс
Ще се смея последен (7)

VII

Сънувах, че Джо свири негърските си ритуални песни на хармониката. Размърдах се с надеждата да прекъсна съня и изведнъж се събудих, но въпреки това мелодията си остана в главата ми.

Отворих очи и видях Джо, който седеше на един стол и свиреше на хармониката си. Като забеляза, че го гледам, дебелите му устни се разтегнаха в широка усмивка.

— Здравейте, човече — каза той. — Време е да ставате.

Изправих се в леглото. Нямаше никакви непоносими болки, но тялото все пак ме болеше. Огледах се наоколо.

На пода в ъгъла седеше Гленда. Тя се взря в мен, а големите й очи бяха тъжни.

— Хайде бе, човече — рече Джо. — Вземете се изкъпете. Ще ви приготвя ваната. Времето напредва. Не може вечно да спите.

Погледнах часовника си. Беше десет часът. Нямах никаква представа дали беше десет сутринта или вечерта.

Джо отвори вратата и извика нещо. След миг се появи Бени.

Отиде при Гленда, дръпна я за ръката и я изправи на крака.

— А сега да се поразходим, котенце — тросна се и я забута вън от стаята.

Джо отиде в банята и пусна водата.

Изправих се на крака, като очаквах остри болки, но нищо не последва. Джо обаче не трябваше да разбере това. Когато се появи отново, аз рязко си поех дъх и се превих на две.

— Хайде, хайде, човече — промълви той припряно. — Не може да сте толкова мекушав.

Останах неподвижен, все още превит, после бавно се затътрих към банята. Докато Джо затваряше кранчетата, стоях до ваната и дишах тежко. Той ми свали ризата.

— Ама и Бени си го бива да върши работа.

Погледнах надолу към гърдите си. Бяха на жълти, черни и сини петна. Без да пестя времето — по този начин се правех на много по-немощен, отколкото бях — бавно свалих панталоните и слипа и после гол се олюлях назад, като се отпуснах върху Джо, който ме подхвана.

— Хайде бе, човек! — подкани ме нетърпеливо и полу ме натъпка, полу ме внесе във ваната.

Лежах в горещата вода със затворени очи, но с трескаво работещ ум. Трябваше да има някакъв начин да се измъкна от този капан! Само че докато Гленда беше заложница, аз бях безсилен. Да можех да открия някаква възможност да я освободя…

Джо вися над мен и ме остави да кисна в горещата вода десетина минути, после се наведе, хвана ме за китките и ме изправи. За негова заблуда изохках.

— Подсушете се, но побързайте. Шефът иска да ви види. — И влезе в спалнята.

Не си направих труда да бързам. Когато докосвах насиненото си тяло, то ме болеше, но се изтрих, бавно сложих ризата, нахлузих панталоните и поех полека към спалнята. Изненадан бях, че докато се движех, не усещах никаква болка, но внимавах да не пропусна да изохкам при всяка крачка.

— Искате ли нещо за ядене? — попита Джо и посочи към една табла, върху която имаше кана с кафе и сандвичи.

Осъзнах, че съм ужасно гладен. Като внимавах движенията ми да са бавни, налях си кафе и отпих.

— Колко е часът, Джо?

— Време е за лягане — отговори той. — Хапчетата, които шефът ви даде, ви нокаутираха.

Вече се чувствах по-силен. Кафето също помагаше. Изядох сандвичите прав, но все така превит, докато Джо седеше в стола и свиреше на хармониката си. Когато свърших с яденето, се почувствах още по-добре.

— Знаете ли какво? — рече Джо и пъхна хармониката в джоба на ризата си. — Вие със сигурност си навлякохте куп неприятности. Казах ви, че шефът е умен, но не пожелахте да ме чуете. Казах ви да не си копаете сам гроба. Пак не пожелахте да ме чуете. Казах ви, че като работите за шефа, ще потопите пръста си в меда, така както и аз, но вие отново не пожелахте да ме чуете. И какво стана, наложи се да го направите по трудния начин.

Леко се поизправих и се вгледах в него.

— Още веднъж те предупреждавам, Джо — рекох. — За Клаус едно чернокожо момче нищо не значи. И теб ще те затрият като мен.

Той се ухили.

— Това вие го казвате. Хайде, шефът иска да ви види.

Подхвана ме под мишница и ме повлече към вратата, която в същия миг излетя с трясък, и видях как Бени блъсна Гленда покрай мен. Толкова силно я беше тласнал, че тя залитна напред и се озова на ръце и колене.

Скочих към нея, но Бени ми се изпречи и размаха юмрука си под носа ми. Имах желанието да го фрасна, но сега не му беше времето. Оставих се на Джо да ме влачи по коридора към всекидневната.

Клаус седеше зад бюрото си. Джо ме бутна към един стол срещу Клаус и се дръпна назад.

— Добре, Джо — каза Клаус. — Почакай отвън.

Джо излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.

— Как се чувствате, г-н Лукас? — попита Клаус, приведе се напред и ме загледа.

Бях се превил на две, обгърнал с ръце тялото си.

— Г-н Лукас! — В гласа му имаше острота. — Не разигравайте театър пред мен! Просехте си боя и си го получихте. Внимавайте да не заслужите още един. След четири часа ще вкарате хората ми в банката. Ясен ли съм?

Вдигнах глава и се загледах в него.

— Да.

— Имаме да вършим работа. И ви предупреждавам, г-н Лукас: никакви номера повече, ако искате вашата мадама да остане жива. Ясен ли съм?

— Да.

— Много добре. Ако случайно се питате дали секретарката ви ще съобщи, че сте изчезнали, мога да ви успокоя: тя получи телеграма, която я осведомява, че са ви задържали и може да ви очаква във вторник. Това ще ви осигури достатъчно време, за да изчезнете.

Сигурен бях, че ще ме очистят веднага щом тримата опразнеха банката. Не хранех никакви илюзии по този въпрос.

Нищо не отвърнах.

Той натисна някакъв бутон и в стаята влезе Хари.

— Погрижи се за него, и не го изпускай от очи.

Хари ми се ухили: лукав, нахакан и секси.

— Хайде да вървим, момченце — подкани ме. — Опита си вече номерата, така че сега остава само бизнесът.

Бавно се изправих на крака и все така превит го последвах вън от стаята, а после в горещата влажна нощ.

Хари включи мощен фенер и тръгнахме през моравата към някакъв голям хамбар. Влязохме.

Хамбарът беше осветен от две голи крушки, които висяха от мертеците. По средата имаше бронирана камионетка. Беше точно копие на онази, която толкова често бях виждал по главната улица на Шарнвил. До нея стояха двама високи здравеняци с кафявите униформи на компанията за охрана.

— Огледай ги, момченце — подкани ме Хари. — Какво ще кажеш?

Двамата мъже зяпаха в мен, докато ги оглеждах, после бавно заобиколиха камионетката. Нищо повече не можеше да се желае нито по отношение на униформите, нито на камионетката.

— Добра работа — отвърнах.

Хари кимна и се ухили.

— Така и предполагах. Хубаво ги огледай, момченце. Пак погледни. Не бихме искали да се пързулнем, нали?

— Добра работа — повторих аз.

— А сега само наблюдавай.

Той отвори вратата откъм шофьора, пъхна ръка вътре и дръпна някакъв лост. Името на компанията за охрана, което беше изписано с червени букви от двете страни на камионетката, се скри от погледа ни някъде в покрива на камионетката: на негово място се появи друга табела с надпис: „Кало Фърничър Корпорейшън“. Регистрационните номера се обърнаха и новият номер беше от Лос Анджелис.

— Хитро, нали? — попита Хари. — След като натоварим камионетката, всички офейкваме с нея.

Всички, освен мен, помислих си аз.

— Доста добре — рекох.

— Така. Сега ще отидем до апартамента ти и ще приберем твоите машинарийки. Да тръгваме.

Излязохме от хамбара и пресякохме моравата до мястото, където беше паркирано шевито.

— Ти карай, момченце. Аз ще те наблюдавам.

Седна до мен, аз запалих колата и подкарах по черния път.

Хари се обади:

— Мислих си за теб, момченце, и за това, което ми каза. Сгреши, като се довери на Джо. Той е само едно чернокожо момче. Шефът се погрижи за него, а когато едно чернокожо момче вярва в някого, то не го предава. Всичко, което казваше на Джо, стигаше веднага до шефа. Идея на шефа беше Джо да ти даде пистолет. Шефът е умен. Винаги гледа напред в бъдещето. Предвиди, че ако Джо не ти даде пистолет, ти ще отидеш и сам ще си купиш. Ето на това му казвам да предвиждаш. Твоята идея Джо да измъкне Гленда от къщата беше много хубава. Хубава идея, но сбърка, като реши, че можеш да се довериш на Джо. И какво стана? Теб те пребиха, а Гленда все още е заложница.

Нищо не отвърнах. В края на черния път намалих и изчаках пролука в движението, за да вляза в магистралата.

— Не се самозалъгвам — продължи Хари, — че в трезора ще намерим три милиона. Мисля, че Клаус е толкова ненормален, колкото ти твърдиш. Може би там има само един милион. Ето ти възможност, момченце. Ти вземаш Гленда и петдесет хиляди долара, а аз — останалото. Харесва ли ти предложението?

Пак ли се опитваха да ме измамят, запитах се.

— А какво ще стане с Джо и Бени?

— Я ми кажи нещо. Ако в трезора гръмне пистолет, ще се чуе ли на улицата?

— Дори в банката няма да се чуе.

— Само се питах. Идеята ми е, след като напълним кашоните, да очистя Джо и Бени, после да ти дам петдесет бона и пистолет. След това аз потеглям с камионетката и остатъка от плячката, а ти отиваш да пречукаш Клаус и да вземеш Гленда. Тази кола ще бъде паркирана близо до банката. Можеш да я използваш. Какво ще кажеш?

А какво ли ще те спре да застреляш и мен, след като застреляш Джо и Бени, помислих си.

— Какво ще стане с двамата, които ще докарат камионетката?

— Не се тревожи за тях. Щом я докарат в клетката, те си тръгват. Имат си друга кола, с която ще се измъкнат. Ще започна да действам, след като натоварим плячката в камионетката. Ще се погрижа и за парите. Ще оставя петдесет бона в един от кашоните. Веднага щом застрелям Джо и Бени, ти давам кашона и пистолета и ти поемаш по твоя път, а аз — по моя.

Вече се движехме по главната улица на Шарнвил. Завих и се насочих към моя блок.

— Клаус сам ли ще бъде с Гленда?

— Разбира се. Няма с кого другиго да бъде. Всичко, което трябва да направиш, е да влезеш и да пречукаш Клаус. Харесва ли ти идеята?

Ако доживеех след обира да се добера до Клаус, идеята разбира се ми харесваше, но вярвах на Хари толкова, колкото бих вярвал на гърмяща змия. Щеше да бъде прекалено лесно за него. Бум — и Бени е мъртъв, бум — и Джо е мъртъв, бум — аз също съм мъртъв.

— Да — отвърнах. — Харесва ми.

Той се наведе напред и ме потупа по коляното.

— Добре, момченце. Това е сделка.

Паркирах пред блока, след това се извърнах в седалката така, че да мога да виждам Хари. Светлината от уличната лампа падаше право върху лицето му.

— Кажи ми, Хари — започнах, — за теб нищо ли не означава това, че ще убиеш Джо и Бени? Можеш ей така да ги застреляш, без изобщо да ти пука?

Ухили се.

— Нека простичко да ти го обясня, момченце: за да освободиш Гленда, на теб ще ти пука ли, че ще застреляш Клаус?

За един продължителен момент се замислих по въпроса. Ако аз не убиех Клаус, той със сигурност щеше да убие Гленда и мен. Бях уверен в това.

— Мисля, че си прав — отвърнах.

— За да се докопам до един милион долара, защо трябва да ми пука дали ще очистя две пречки като Джо и Бени? Пък и на кого ще липсват?

Отворих вратата и изскочих на тротоара. Хари се присъедини към мен и двамата се качихме до апартамента ми с асансьора.

Докато Хари се размотаваше, аз набързо събрах машинарийките, които ми трябваха, за да вляза в банката. В кухнята намерих найлоново пликче и ги поставих в него.

Погледнах си часовника. Часът сега беше 1:10. Времето летеше.

— Готово — рекох, като сложих пликчето на масата.

— Всичко ли взе?

— Да.

— Сигурен ли си? Не искам да стане провал, защото си забравил нещо.

— Всичко е наред.

— Добре. — Той отиде до един стол и седна. — Какво ще кажеш да го полеем?

Отправих се към барчето и извадих бутилка уиски и две чаши.

Приготвих две леки питиета, подадох му едното и се настаних недалеч от него.

Вдигна чашата си.

— Да пием за успеха. А сега ме чуй. Ето какво ще направим. — Отпи, остави чашата и се приведе напред. — Клаус ми каза да стоя плътно до теб. Няма ти доверие, но не се тревожи за това. Джо и Бени ще останат пред вратата на трезора, докато ти и аз се качим в офиса на Мансън. Ти ще направиш твоя номер с телефона и касетата. Ще отвориш трезора и Джо ще се хване на работа. Той наистина разбира от оксижени. По думите ти вътре има четиристотин депозитни кутии за отваряне. Бени и аз ще вадим плячката от кутиите, след като Джо ги отвори. Ти само ще стоиш настрана. Ако Джо работи бързо, може би ще те извикам да помагаш при пълненето на кашоните. Ще работим цялата събота. Имаме около двайсет и седем часа, за да разбием всички сейфове. Камионетката ще пристигне в осем часа в неделя сутринта, след което шофьорът и приятелчето му изчезват. Ще натоварим кашоните вътре. — Хари спря и се ухили. — Докато Бени и Джо разчистват, аз ще им видя сметката. Давам ти пистолета и кашон с петдесет бона, а ти заминаваш при Клаус. Разбра ли?

Отпих от уискито си.

Щеше ли Хари да ме застреля веднага щом ги вкарах в трезора? Мозъкът ми работеше стремглаво. Реших, че това е малко вероятно. Никой от тях не би желал да е в компанията на труп в продължение на двайсет и седем часа. Не… когато Хари застреля Джо и Бени, аз ще бъда следващият.

— Разбрах — отговорих.

— Джо ще носи оксижена. Бени ще носи кашоните. Ти ще носиш твоите машинки и плик с храна. Приготвил съм го. Няма никакъв смисъл да гладуваме. Моята мацка ще бъде готова да заговори патрула. — Погледна часовника си. — Още час и половина.

Той стана и започна да обикаля из стаята.

— Всичките тези пари! — възкликна. — Нещо, за което цял живот съм мечтал!

— Онези облигации, които ми даде Клаус — подхвърлих, като наблюдавах лицето му, — Джо ми каза, че ги е правил баща ти. На мен ми изглеждат истински.

Той спря и се ухили.

— Джо говори прекалено много. — Изсмя се хитро и нахакано. — Да, Клаус те направи на балък. Тези облигации могат да заблудят всекиго. Баща ми беше артист, но беше и тъп. А освен това беше ужасно алчен, та стана невнимателен и набута и себе си, и мен в затвора. Можеше да направим цяло състояние, като работим заедно, но той се опита да ускори нещата и пипнаха един комплект облигации. Федералните тръгнаха по петите ни. — Сви рамене. — Ето така се прецакват тъпаците, но този път не се занимавам с пазара на татковите облигации, а с истински пари.

— И какво ще правиш, когато вземеш парите, Хари?

— Един милион — може би повече! С такова състояние умно момче като мене може да се покрие. — Пак се ухили хитро. — С толкова пари мога да си купя харем от жени. Това е по моята част — жените. Ще се местя от място на място и ще чукам наляво и надясно. Нямам търпение да започна.

— Щом полицията разбере, ще се втурне по петите ти, Хари.

Изсмя се.

— И преди са били по петите ми. Този път добре ще се покрия. Миналия успяха да ме пипнат само защото нямах пари, но с един милион няма защо да се тревожа. — Почеса се по брадата. — Какво смяташ да правиш с петдесетте бона и Гленда?

Това беше нещо, за което не бях мислил. Да предположим, че Хари нямаше намерение да ме преметне и наистина ми дадеше петдесет бона и пистолет, а аз успеех да измъкна Гленда… какво щях да правя тогава?

Знаех, че щом напуснех Шарнвил и полицията разбереше за това, щеше да се спусне след мен, защото щеше да е наясно, че аз стоя зад обира. Но обирът на банката нямаше да бъде разкрит преди понеделник сутринта в 8:30. Ако Хари не ме преметнеше, щях да имам двайсет и четири часа, за да напусна страната.

— Предполагам, че ще отлетя за Канада — рекох. — Когато стигна там, ще имам достатъчно време, за да правя планове.

Той кимна и отново лукаво се ухили.

— Гленда е хитруша. Поговорете си двамата. Тя ще измисли нещо.

Погледнах часовника си. Оставаше един час.

— Все още се чувствам доста зле, Хари. Докато чакаме, ще си полегна. Имаш ли нещо против?

— Върви. — Сипа си ново питие. — Да чака човек е направо ад.

Влязох в спалнята и се опънах на леглото. Бях сигурен, че Хари няма да ми даде петдесетте хиляди, а още по-сигурен бях, че няма да ми даде и пистолет. Лежах неподвижно и размишлявах. Съсредоточих мислите си върху трезора. Хари, Джо, Бени и аз щяхме да бъдем вътре за около двайсет и седем часа.

Мислех си за плъзгащата се врата в трезора, която даваше достъп до подземния гараж. Така бях направил тази врата, че когато тя се отвореше, вратите на трезора моментално се затваряха. Електронният контрол над системата се управляваше от бутон, който се натискаше и беше вграден в стената до вратата — боядисан също в бяло, както и стените. Бутонът на практика беше невидим, освен ако човек не знаеше къде да го търси.

Продължавах да размишлявам и най-накрая започна да се очертава едно рисковано решение на моя проблем.

Все още лежах на леглото, потънал в мисли, когато Хари надникна в спалнята.

— Време е да се размърдаш, момче — каза той. — Да тръгваме.

Станах от леглото, облякох си якето и отидох във всекидневната. Часът сега беше 2:35. Взех найлоновото пликче, в което се намираха машинарийките и инструментите.

— Сигурен ли си, че нищо не си забравил?

— Сигурен съм.

— Добре ли се чувстваш?

— Ще оживея.

— Бени ще наблюдава банката. Когато патрулът се придвижи към задната страна, Бени ще запали цигара. Моето маце вече ще чака, за да отиде и да заговори пазача. Веднага щом Бени запали цигара, трябва бързо да действаме.

Влязохме в асансьора и се спуснахме с него до партера. Докато излизах, се запитах дали ми остават още много часове, които да изживея.

Озовахме се на улицата.

Фаровете на някаква кола светнаха, после изгаснаха.

— Това е Джо — обясни Хари.

Шевито беше паркирано на няколко метра надолу по улицата. Приближихме и видях как Хари застина на място.

Зърнах Джо, който седеше зад волана. На задната седалка обаче имаше още някакъв мъж.

— Хайде, Хари. Времето не чака.

С ледена тръпка на изненада разпознах режещия глас на Клаус.

Клаус!

Чух Хари с несигурен глас да пита:

— Това ти ли си, шефе?

— Реших да се присъединя към веселбата — рече Клаус. — Ти седни отпред, Хари. Г-н Лукас ще седне до мен.

Докато влизах в колата, за да се настаня до Клаус, видях, че той държи насочен към мен револвер.

Хари се отпусна на предната седалка, Джо включи на скорост и подкара спокойно към Националната калифорнийска банка.

Докато се движехме по безлюдните улици, а после към главната, умът ми работеше като фурия.

Клаус беше тук и седеше до мен! Какво се бе случило с Гленда? Беше ли я убил вече? При тази мисъл стомахът ми се сви. Ако пък не беше, щеше ли да я остави, без никой да я пази?

Клаус тихо се обади:

— Чета мислите ви, г-н Лукас. Вашата мадама е, общо взето, в безопасност. Уредил съм един човек да я наглежда. Когато си свършите работата, вече нищо няма да ви пречи и двамата ще сте свободни да правите каквото искате.

Наистина беше психопат!

Ако смяташе, че вярвам и на една дума от това, което казваше, значи беше по-луд, отколкото го мислех!

Джо отби към бордюра и загаси светлините. Намирахме се на около двеста метра от банката.

От мястото си виждах пазача, който седеше в караулката.

Познавах го, тъй като веднъж бяхме играли голф заедно: беше бивше ченге с приятна жена и четири деца.

Джо остави двигателя да работи, докато ние всички седяхме и наблюдавахме пазача. Стрелките на часовника върху таблото в колата показваха 3:11.

— Хайде бе, кучи сине, размърдай се — измърмори Хари.

Чакахме още десетина минути и най-сетне пазачът се прозя, протегна се и излезе от караулката. Погледна надясно и наляво, после с преметната през рамо пушка бавно пое покрай предната страна на банката.

Джо включи на скорост и подкара напред.

— Кротко — рече Хари. — Изчакай сигнала на Бени.

Джо спря колата. Хари се обърна назад към мен:

— Вземи пликчето с храната и твоите машинки. Готов ли си да отвориш вратите на банката?

— Да — отговорих и поех найлоновото пликче, което той ми подхвърли през седалката.

Зачакахме. Пазачът вече не се виждаше. После в далечината на улицата в някакъв тъмен вход светна кибритена клечка. Джо бързо подкара колата и я паркира на около десетина метра от банката.

— Сега ще отвориш вратите! — изръмжа Клаус.

Докато се измъквах от колата, Джо се насочи към задницата й, за да отвори багажника. Бени се приближи и грабна купчина сгънати кашони, които му подаде Джо. Използвах неутрализатора и вратите се отвориха.

Пръв влезе Клаус, спря и се обърна към нас, останалите, които тичешком се изсипахме вътре.

— Не мърдайте. — Погледна към мен. — Тук в безопасност ли сме от лъчите на алармата?

— Те са на около два метра зад вас — отговорих и като използвах неутрализатора, затворих вратите на банката.

Цялата операция беше траяла по-малко от четирийсет секунди.

— Е, вътре сме — рече Бени и се ухили.

— Вие с Хари отидете да отворите трезора — обърна се Клаус към мен и ме изгледа със сивите си очи като ледени кубчета. — И без номера, г-н Лукас, или няма да излезете оттук жив. Ние ще чакаме.

Легнах по корем и се проврях под невидимия лъч, след което се изправих. Като повтаряше моите движения, Хари се присъедини към мен. Отново използвах неутрализатора и отворих вратите на асансьора.

— Ще ми е нужно известно време — предупредих Клаус.

Той се взря в Хари.

— Дръж го под око!

Натиснах бутона за втория етаж и вратите на асансьора се затвориха, а клетката пое по своя път нагоре.

— Исусе! — възкликна Хари. — Кой, по дяволите, можеше да очаква, че той ще се появи!

Вратите на асансьора се отвориха. Като използвах фенерчето си, бързо се отправих към офиса на Мансън. Бутнах вратата и последван от Хари, влязох.

Внимавах лъчът от фенерчето ми да е далече от прозореца, настаних се зад бюрото на Мансън и се пресегнах за червения телефон. Знаех какво точно трябва да направя, така че не загубих никакво време в мислене. Мозъкът ми беше зает с неочакваното пристигане на Клаус.

Докато режех и оголвах жиците на телефона, Хари се обади:

— Ако ти и аз не работим заедно, момче, ти няма да стигнеш до Гленда, а аз няма да се докопам до парите.

Без да спирам с това, което вършех, попитах:

— Наистина ли е наел някого, който да пази Гленда?

— В никакъв случай. А и за какво му е? И откъде ли би го намерил? Тя си седи там заключена и не може да избяга. Не се тревожи за нея. Ето какво ще направим: аз ще се справя с Джо и Бени, а ти се оправяш с Клаус.

Започнах да връзвам жичките от телефона към тези на моята машинка.

— Да се оправя с Клаус ли? Как?

— Бива ли те с пистолет?

Спрях и го погледнах.

— Никога не съм стрелял.

Той се намръщи.

— Клаус е добър стрелец. Ще трябва да се промъкнеш много близо до него. Ако се доближиш достатъчно, няма как да не го улучиш. — Постави плосък автоматичен пистолет на бюрото точно пред мен. — Ще изчакаме до утре сутринта, когато ще пристигне камионетката. После, щом Джо и Бени започнат да товарят плячката, ти се приближи до Клаус и му го начукай. Стреляй през джоба на якето си. В момента, в който ти стреляш, аз ще очистя Джо и Бени. Няма да е никак трудно, защото те ще са заети с кашоните. Разбра ли?

— Откъде да знам, че Клаус вече не е пречукал Гленда?

— И да се озове с нейния труп? Той играе хитро. Ако беше решил да я пречука, щеше да хване Бени да зарови трупа й. Не се притеснявай за нея. В момента е добре. Ако очистиш Клаус, всичко, което ще трябва да направиш след това, е да отидеш с колата до къщата, да я освободиш и да отпътувате.

Не вярвах на нито една негова дума, но знаех, че за момента трябва да се държа за него. Ако не друго, сега поне имах пистолет.

Приключих с жиците на телефона. Като се пресегнах за пистолета, попитах:

— Зареден ли е?

— Разбира се. — Хари взе пистолета от ръката ми, извади пълнителя и ми показа патроните. Върна пълнителя обратно. — Всичко, което трябва да направиш, е да натиснеш с палеца този предпазител назад, да насочиш пистолета и да натиснеш спусъка. Не го дърпай или извивай, само натисни. Готов ли си? — попита Хари и посочи към телефона.

— Можем да започваме. — Набрах върху циферблата 2-4-6-8. Почаках, докато чуя изщракване. — Това е! Три от ключалките сега са отворени.

— Исусе! — Той зяпаше в телефона. — Ама че магия.

Станах и се отправих към стената зад стола на Мансън. Открих плъзгащата се тухла и извадих касетата. Като напипах още една скрита тухла, издърпах я и пъхнах касетата в дупката. Почакахме около петнайсет секунди и светна зелена лампичка.

— Сега трезорът е вече отворен. — Върнах се при бюрото и отскубнах машинарийката от жицата на телефона, после я пуснах в найлоновата торбичка.

Наблюдавайки ме, Хари попита:

— Наистина ли трезорът е отворен?

Пъхнах клещите в джоба си и отвърнах:

— Отворен е.

— Сега вече знаеш какво да правиш — усмихна се той с усилие. По лицето му беше избила пот, а очите му шареха насам-натам неспокойно. — Наблюдавай Клаус. Той наистина е много бърз с пистолета. И за бога, не го пропускай, когато стреляш.

Сърцето ми думкаше, докато слизах надолу с асансьора. Вратите на трезора зееха отворени. Клаус, Джо и Бени вече бяха вътре.

Когато Хари и аз влязохме, Клаус се обърна към мен:

— Дотук, г-н Лукас, успяхте — рече той. — А сега, ако обичате, застанете ето там и не се пречкайте, за да може операцията да продължи. — Посочи към по-отдалечената стена.

През това време Джо сглобяваше оксижена си, а Бени се занимаваше с кашоните.

Хари огледа трезора, в който бяха наредени депозитните кутии.

— Какво местенце — промълви.

— Така е, Хари. Всяка една от тези кутийки води към купчина пари — обясни Клаус.

Отдалечих се и се облегнах на стената близо до стоманената врата, която преграждаше входа към подземния гараж. Като мръднах малко надясно, тялото ми се доближи до електронния бутон, който отваряше стоманената врата и същевременно затваряше вратите на трезора. Джо вече беше запалил пламъка на оксижена си.

— Откъде да започна, шефе? — попита.

Клаус посочи първата кутия на стената отдясно.

— Внимавай, Джо. Извади само ключалката.

Джо намести предпазните очила и усили пламъка. Клаус и другите двама го наблюдаваха. Пъхнах ръка зад гърба си и напипах бутона. Пръстите ми бяха върху него. „Не му е сега времето“ — рекох си и почувствах как пот се стича по мен.

На Джо му бяха нужни десет минути, за да изреже ключалката, и когато тя падна на земята, той намали пламъка и отстъпи назад.

— Вратичката е гореща — предупреди.

Хари пристъпи напред. Беше нахлузил азбестова ръкавица на дясната си ръка. Отвори вратичката на кутията и изпсува.

— Празно!

— Продължавай, Джо — подкани го Клаус. — Опитай се да работиш по-бързо. Има четиристотин кутии, които трябва да бъдат отворени. Десет минути ти отне отварянето на една. С тази скорост ще са ти необходими повече от шейсет часа, за да отвориш всичките.

Джо се опули насреща му.

— Ти каза да внимавам, шефе.

— Не бъди чак толкова внимателен! — изръмжа Клаус.

Джо изряза следващата ключалка за малко повече от пет минути. Хари отново пристъпи напред и отвори вратичката.

— Еха!

Бени се приближи. Двамата мъже се втренчиха в кутията.

— Момчета! Вижте! Пари! — възкликна Бени.

— Опразнете я и продължавайте нататък! — изсъска Клаус.

Докато Хари опразваше съдържанието на кутията, Джо се зае с третата. Този път изряза ключалката за четири минути. Без да изчака Хари, той се зае с четвъртата.

— Пари! — възкликна Хари и започна да хвърля подредените пачки банкноти в кашона, който Бени държеше.

Наблюдавах Клаус. Слабото му лице беше напрегнато. Очите му не се откъсваха от Джо, докато той изрязваше четвъртата ключалка. По лицето на Клаус се четеше напрежение, сякаш чакаше съобщение за нещо съдбоносно важно, диагноза, която можеше да се окаже фатална.

При всичките ни срещи Клаус винаги беше леденоспокоен, но не и сега. Когато четвъртата ключалка беше изрязана и Хари пристъпи да отвори сейфа, Клаус също приближи. Хари извади отвътре три кожени кутийки с бижута и купчина пари. Клаус надзърна в кутията и като изпуфтя, се отдръпна назад.

Внезапно осъзнах недвусмислено, че той не беше дошъл, както ни каза, за да се присъедини към веселбата. Беше тук, за да вземе нещо от един от тези сейфове: нещо, което значеше много за него.

Сега Джо работеше още по-бързо. Той изряза петата ключалка за по-малко от три минути.

— Внимавай! — сопна му се Клаус.

Хари отвори кутията и изсумтя:

— Хартии. — Изрече го с отвращение.

Клаус го бутна настрана и извади разни документи. Прегледа ги набързо и ги захвърли на земята. Тогава със сигурност разбрах, че търси някакви важни книжа.

Шестата кутия съдържаше купчина пари и няколко документа. Докато Клаус ги преглеждаше, Хари и Бени слагаха парите в кашона, Джо режеше ключалката на седмата кутия, а аз натиснах бутона с всичка сила и се облегнах на стоманената врата.

Стана за част от секундата.

Вратите на трезора се затвориха, а стоманената врата се плъзна нагоре и аз се изтърколих в гаража.

За миг успях да зърна как Клаус, Хари, Джо и Бени се опулиха към затворените врати на трезора. Скочих на крака и пипнешком затърсих бутона от тази страна на стената. Намерих го и го натиснах, а докато вратата се затваряше, видях Клаус да насочва пистолета си към мен, но беше малко закъснял.

С барабанящо сърце измъкнах фенерчето си, включих го и хукнах към таблото с бушоните. Знаех точно кои кабел да срежа. С трепереща ръка вкарах клещите и срязах висящия кабел.

Дори и да откриеха бутона, който беше вътре в трезора, вратата вече нямаше да се вдигне. Бях ги вкарал в капан!

 

 

Стоях до полуотворената врата на гаража и предпазливо оглеждах страничната уличка, после хвърлих поглед към часовника си. Часът сега беше 4:30. Мислите ми бяха насочени към Гленда.

Най-лесното и бързо нещо, което можех да направя, беше да взема паркираното пред банката шеви, но се отказах. Забелязал бях Джо да прибира ключа от таблото. Колата беше паркирана на десетина метра от караулката. Можех все пак да я запаля, но щеше да ми отнеме време и щях да привлека вниманието на пазача.

Трябваше да се добера до апартамента си и да използвам собствената си кола. Плъзнах поглед надолу и нагоре по безлюдната права улица, след това затворих вратите на гаража и хукнах надолу, като се отдалечавах от главната, после завих наляво и затичах по друга улица, отново завих наляво и излязох на главната, но на стотина метра от входа на банката. Тогава намалих скоростта до бързо ходене. Шарнвил спеше.

Нужни ми бяха двайсет минути полуходене, полутичане, за да стигна до апартамента си. Докато се движех, мозъкът ми усилено работеше. Въпреки че страшно исках по-скоро да видя Гленда, трябваше да подсигуря нашето бягство. Имах нужда от дрехи. След всичко ми бяха останали само три хиляди долара, но те щяха да са достатъчни, за да стигнем и двамата до Канада. Убеден бях, че щом веднъж се озовяхме там, щях да измисля някакъв начин да спечеля още пари.

Когато влязох в апартамента си, спрях, за да го огледам.

Бях живял тук повече от четири години. Усетих болка, че го напускам. Докато стоях така, осъзнах, че сега съм беглец, който ще бъде преследван до края на дните си.

Влязох в спалнята, извадих голям куфар и напъхах вътре повечето от най-необходимите ми дрехи. После се върнах във всекидневната и прибрах различните инструменти, калкулатори и препоръките си. Без тях бях загубен.

Имах и малко ценни вещи. Взех златните копчета за ръкавели, един тежък златен пръстен, който ми бе подарил баща ми, и една сребърна табакера, която бях спечелил на турнир по голф. Готов бях за тръгване.

Спрях се, за да хвърля един последен поглед, след това изгасих лампата и с асансьора слязох до гаража. Набутах тежкия куфар в багажника на колата, запалих и подкарах към ранчото.

Когато на път за магистралата минавах по главната улица покрай банката, намалих.

Пазачът седеше в караулката и се прозяваше.

Запитах се какво ли правят четиримата мъже, които бях затворил в трезора. За тях нямаше никаква възможност да се измъкнат, преди Мансън да пристигне в понеделник.

Сигурно вече бяха обезумели. Трябваше да предупредя Мансън. Дори да се досетеше, че някой е пипал в трезора, отвореше ли вратите му, тези четиримата щяха да изскочат оттам, стреляйки. В това не се съмнявах. Реших, когато се озова отвъд границата в най-близкото канадско летище, да се обадя на Мансън и да го предупредя, така че банката да бъде обградена от въоръжени полицаи.

Вече се намирах на магистралата, която в този час беше пуста, но знаех, че има полицейски патрули, затова внимавах да не превишавам скоростта. Нужни ми бяха двайсет минути внимателно каране, за да стигна до черния път, който водеше към къщата на Клаус.

Сърцето ми барабанеше, а главата ми беше пламнала от мисли как ще вляза в тази къща и ще освободя Гленда. Стоях пред затворената порта.

Като предпазна мярка бях изгасил светлините, докато карах по черния път.

Клаус твърдеше, че е оставил човек, за да пази Гленда. Независимо от това, което Хари беше казал, нямах намерение да поемам рискове.

Когато излязох от колата, извадих пистолета от джоба си. Стоях до портата и гледах по посока на къщата. Навсякъде беше тъмно.

Дали там имаше някой, който се криеше зад спуснатите завеси и вече знаеше, че съм пристигнал?

Внимателно отворих портата точно толкова, колкото да мога да се промъкна. Светлината на зараждащия се ден ме правеше видим, ако някой наблюдаваше откъм къщата. Поколебах се, но после се овладях и като притичах през избуялата трева в градината, стигнах до входната врата.

Спрях, след това хванах дръжката на вратата и леко натиснах. Вратата се отвори. Като се взирах в тъмнината, почаках, ослушах се и след като не долових никакъв звук, влязох в преддверието. Отново спрях и се ослушах. После бавно, с пистолет, насочен пред себе си, с пръст на спусъка, започнах да се придвижвам по коридора, който водеше към помещението, служещо за затвор на Гленда. Пак спрях, за да извадя фенерчето си.

Ако някой се спотайваше във всекидневната и изскочеше насреща ми стреляйки, със сигурност щях да бъда мъртвец. Но желанието ми да видя Гленда отново надделя. Включих фенерчето и насочих лъча към вратата пред мен.

Вратата зееше отворена!

Забравил за каквато и да било опасност от възможна клопка, бързо се вмъкнах в стаята, затърсих пипнешком ключа за лампата и когато го открих — светнах.

За миг светлината ме заслепи, но после можах да се огледам в познатото място, където заедно с Гленда бяхме затворени.

Сякаш нещо ме халоса по главата, когато разбрах, че Гленда я няма. Втурнах се към банята… нито следа от Гленда.

Без да му мисля, се спуснах обратно към коридора, запалих лампата, хвърлих се към всекидневната, където също запалих осветлението.

Достатъчни ми бяха няколко секунди, за да огледам цялата къща.

Гленда я нямаше!