Джеймс Хадли Чейс
Ще се смея последен (5)

V

В понеделник сутринта, когато влязох в офиса, секретарката ми Мери Олдам вдигна иззад бюрото поглед към мен.

— Добро утро, г-н Лукас.

— Здрасти, Мери! Как е пощата?

— Доста е. Чака на бюрото ви. — После, след кратка пауза, додаде: — Ужасно е това за шерифа Томсън, нали?

Спрях, сякаш се бях ударил в тухлена стена.

— Томсън ли? — Обърнах се и се загледах в нея. — Какво се е случило?

— Съобщиха по радиото, г-н Лукас. Не сте ли чули?

— Какво се е случило? — Осъзнах, че гласът ми е станал писклив.

— Късно снощи някакъв шофьор, от онези, дето удрят и бягат. Горкият човек отивал към колата си, когато другата умишлено го блъснала. Трима души са видели как колата се е качила на тротоара. Шерифът Томсън не е имал никакъв изход.

Сякаш сибирският вятър отново връхлетя върху мен.

— Той — той мъртъв ли е?

— Много е зле. В болница е. Казват, че състоянието му е критично.

В мен прозвуча сухият глас на Клаус, който казваше: „Не се притеснявайте за шерифа, вече ми създаде неприятности, така че ще се погрижа за него“.

Значи той се беше погрижил за него. Стоях там и усещах как кръвта се отдръпва от главата ми, после се овладях, измънках, че много съжалявам, и влязох в кабинета си. Седнах зад бюрото. Нямах време дори да помисля, когато Бил Диксън нахълта.

— Заминавам за Фриско, Лари — рече той и остави купчина листове на бюрото ми. — Още работа за теб. От „Лоусън“ искат да ги снабдим с офис оборудване. От обичайните спешни работи е. Всички подробности са тук. — Погледна ме. — Бранигън даде ли ни кредит?

— Нямах възможност отново да се видя с него — отвърнах, — но ще даде. Не се тревожи за това.

Усмихна се.

— То си е твоя грижа. — Погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Жалко за Томсън. Харесваше ми. Беше ченге, посветило се на професията.

Изстинах.

— Знаеш ли нещо повече? Чух, че бил прегазен.

— И аз чух същото по радиото, докато карах насам — рече Бил. — Починал е преди половин час. Това, което съвсем ме срази, е, че трима тъпаци са видели как колата го е прегазила и нито един от тях не е записал номера й, нито пък може да я опише. Някакъв скапан пияница. Томсън наистина беше овладял престъпността тук. Маклейн, заместникът му, е направо ненужен. Е, аз тръгвам. Доскоро, Лари. — И излезе.

Стоях вцепенен, зазяпан в пространството.

„Аз ще се погрижа за него.“

Първо Марш, а сега и Томсън. Двама мъртви мъже, за да постигне злото си отмъщение. Спомних си какво беше казала Гленда: „Той е сатана“. Освен това си спомних, че и двамата, и тя, и аз, бяхме еднакво под заплахата от жестока разправа.

След това иззвъня телефонът и от там нататък до края на деня бях непрекъснато зает с работа.

В 18:00 малката фабрика, която се намираше зад блока, където беше офисът, затвори за деня. Тъй като бях приключил с всичко на бюрото си, слязох долу и влязох в просторното помещение, където държахме инструментите за поправки, както и онези, с които изпробвахме новите машини. Тримата ми инженери точно си тръгваха. Франк Додж, главният инженер, ме погледна въпросително.

— Нещо извънредно ли, г-н Лукас? — попита. — Не бързам. Мога ли да помогна?

— Не, Франк. Искам да поработя над една идея. Тръгвай си.

Когато си заминаха, седнах зад масата. До полунощ работих над една джунджурийка, която щеше да отдели директния телефон на банката в Лос Анджелис от този на банката в Шарнвил. Щом свърших, знаех, че всичко, което оставаше да направя, е да свържа тази джунджурийка към телефона в офиса на Мансън и след това можех да отворя трите ключалки на трезора.

Взех джунджурийката със себе си и се прибрах в апартамента. Вече се бях съвзел след шока от смъртта на Томсън. Той беше опасен и аз имах чувството, че бе неприятелски настроен към мен. Заместник-шерифът Фред Маклейн щеше да заеме мястото му до следващите избори. Нямаше защо да се притеснявам от него. Беше едър, грубоват, дебел пияница и не го биваше за нищо друго, освен да ругае нарушителите на движението. Не би се справил с взлом на банка по-добре и от шестгодишно дете.

Червената ми лампичка обаче светеше. Сега вече знаех, че Клаус е абсолютно безмилостен и че нищо не би го спряло да съсипе Бранигън. Сигурен бях, че и мен ще убие, ако не успеех да вкарам хората му в трезора. Освен това бях уверен, че повече нямаше да продължава с изнудването. Бях го предупредил, че ако ме арестуват за убийството на Марш, ще проговоря, а на него му беше повече от ясно каква власт притежава Бранигън. Тъй като бях отклонил изнудването му да сътруднича, сега той щеше да спре със заплахите и щеше да убие Гленда и мен, ако не вкарах хората му.

Следващите два дни минаха бързо. Имах толкова много работа в офиса, че не ми остана време да мисля за Клаус, но нощем, когато бях сам, напрягах ума си и кроях планове, така че на третата сутрин разполагах с безпогрешно решение как да вкарам хората на Клаус в трезора и как да се измъкнат от него с плячката. Бях намислил също как да се погрижа за Гленда и за себе си.

През тези дни местният вестник непрестанно бълваше по повод смъртта на шерифа Томсън. Издателят твърдеше, че случилото се е безобразие, и питаше какво прави полицията по въпроса. Дори кметът се беше намесил. Във вестника се появи снимка на заместник-шерифа Маклейн с неговото пълно, подпухнало лице. Той обещаваше, че полицията в Шарнвил няма да спре с издирването, докато не открие пияния шофьор. Никой не можел да убие добър човек като шерифа Томсън и да се отърве безнаказано… Това бяха само думи, които не означаваха нищо.

На погребението на Томсън се стекоха повече от две хиляди души. Тук беше всеки издигнал се гражданин, включително Диксън и моя милост. Преживяване, което никога няма да забравя. Имаше дълга опашки от важни личности, които чакаха, за да стиснат ръката на г-жа Томсън и да й изкажат съболезнованията си. Аз не можех да направя това. Поръчах на Диксън да ни представлява и напуснах. Той ме изгледа особено, опита се да ме спре, но аз си тръгнах.

Същата вечер в 21:00 се позвъни на вратата ми. Очаквах го. Взех си куфарчето, отворих и видях Джо до асансьора. Заедно слязохме до долу и се качихме в шевролета. Сложих куфарчето си помежду ни.

— Значи ще действаме, г-н Лукас? — рече, докато палеше колата. — Всичко ли сте обмислили?

— Нямаше да съм тук, ако не беше така — отвърнах.

— Да бе, човек. Скоро всички ще сме в царството на безгрижието. Човече! Само ако знаехте какво означава това за мен! Имам момиче, което ме чака. Аз и тя ще заминем. Всичко съм обмислил. Ще бъдем в царството на безгрижието до края на дните си!

— Бени ли уби шерифа?

Джо кимна.

— Той беше. Аз не го харесвам много, но не може да се отрече, че върши страшна работа. Тоя кучи син, шерифът, ми беше като трън отзад. Знаете ли, г-н Лукас? Както си карах съвсем полека и кротко, тоя кучи син ми вдигна слънчогледа. Искаше да знае какво правя в Шарнвил. Веднага усетих, че мрази чернокожи. Казах му, че само минавам оттук, а той ми рече в такъв случай да си продължавам по пътя. — Джо се изхили. — Правеше се на много умен. Когато някой нещастник се прави на много умен, Клаус го слага на мястото му, а тоя кучи син беше поставен точно на мястото му. — Последва пауза, след което продължи: — Нали наистина сте обмислили цялата операция, г-н Лукас?

— Да, но въпреки това нещата може да се объркат и ти да получиш двайсет години затвор, но това си е твое погребение.

— Така е, човече — той се изсмя кратко, — но със сигурност ще бъде и ваше погребение. — Измъкна колата от градското задръстване и пое по магистралата. — Шефът каза, че в трезора ще има три милиона. Не мога да спя, като си помисля за всичката тази пара.

Ето че се бе явил случаят, който чаках.

— Какво те кара да си мислиш, че изобщо ще получиш нещо, Джо? — попитах.

Можех да виждам черното му лице на светлината от таблото. Мускулчетата под кожата му се стегнаха.

— Какво искате да кажете, г-н Лукас?

— Само си размишлявах на глас… забравѝ.

— Какво искахте да кажете с това, че няма да си получа дяла? — Изведнъж се беше появило някакво ръмжене в гласа му.

— Забравѝ. Ако си късметлия, ще си го получиш… ако си късметлия.

Известно време кара, без да проговори. Запалих цигара. Не бях прекарал нощта да мисля и да кроя планове за тоя, дето духа.

Най-накрая попита с любопитство:

— Какво ще рече това — късметлия?

— Ти късметлия ли си, Джо?

Той помисли по въпроса, а лицето му изглеждаше притеснено.

— Късметлия ли? Мисля, че не. Никога не съм бил късметлия. По-голямата част от живота си дотук прекарах в затвора. А и от шефа получавам най-мръсната работа. Не, не мисля, че съм късметлия.

— Три милиона долара! — леко подсвирнах. — Цяла камара пари. Не знам какво са ти обещали, Джо. Може би половин милион. Това са много пари за едно чернокожо момче, но може и да извадиш късмет.

Той намали скоростта и отби в аварийната лента. Обърна се и ме зяпна.

— Какво искате да кажете? — запита, а в гласа му личеше тревога.

— Констатирам един факт, Джо. Това са много пари. Какво ще спре Бени да ти пусне един куршум в главата, след като вземе плячката?

Той ме зяпаше: бялото на очите му се беше разширило, дебелите му устни потреперваха.

— Хари не би му позволил! Какво имате предвид?

— Само те предупреждавам, Джо. Ще ти кажа нещо: Бени ме тревожи. Той е убиец. Обмислил съм операцията, но на мен ще ми платят предварително. Аз съм се уредил, а ти не си. Помисли си, Джо: можеш ли да си представиш, че убиец като Бени ще остави едно чернокожо момче да си тръгне с петстотин хиляди долара? Задай си този въпрос.

По лицето му потече пот.

— Хари ще се погрижи за мен. — Той стовари големите си юмруци върху волана. — Аз имам доверие на Хари.

— Това е добре, но е нещо ново за мен. Не знаех, че чернокож мъж може да вярва на бял, когато са замесени големи пари. Ако можеш да вярваш на Хари, че ще се погрижи за теб, значи няма от какво да се притесняваш. Аз само размишлявах на глас. Хайде, дай да тръгваме.

Той избърса потното си лице с опакото на ръката.

— Да не би да искате да ме метнете, г-н Лукас?

— Това са много пари. Помисли по този въпрос. Ако наистина можеш да се довериш на Хари, значи няма никакъв проблем… с малко късмет може би. Хайде да тръгваме. Шефът ти ни чака.

— Ако Бени опита нещо с мен — измърмори той, — ще му дам да се разбере.

Бях посял зрънцето на съмнение и точно това исках да направя.

— Разбира се, но го наблюдавай, Джо. Когато вие тримата вземете плячката, не си обръщай гърба към него. А сега да тръгваме.

Той остана доста дълго неподвижен, като си мърмореше нещо под носа, след това запали колата и продължи по магистралата. Не исках повече да приказваме и затова вкарах касетата и колата се изпълни с негърски ритми.

Хари чакаше до портата. Махна ми, когато Джо мина покрай него. Вдигнах ръка за поздрав. Сега предстоеше да обработя Хари. Той беше съвсем различен от Джо, но бях обмислил и това.

Докато излизах от колата, на входната врата се появи Бени.

— Здрасти, издайнико — рече. — Шефът те чака.

Огледах го, като съзнавах, че той е опасността. От бруталното му лице гледаха цинични очи. Знаех, че при него нищо не мога да постигна. Заобиколих го и влязох във всекидневната.

Клаус седеше зад бюрото си, а дребните му кафеникави ръце лежаха върху попивателната.

— Заповядайте, г-н Лукас, седнете.

В същото време влезе Хари и се настани на един отдалечен стол. Завъртях се и го погледнах. Не знаех какво да мисля за него. Той беше неизвестен фактор. Както си чешеше брадата, изглеждаше нахакан и жилав, но нямаше злобата на Бени.

— Това е Хари Брет — представи го Клаус. — От сега нататък, г-н Лукас, с него ще работите заедно. Вие ще го осведомявате какво ви трябва, а той ще го урежда. — Отпусна се назад в стола си. — Предполагам, че можете да ми кажете как да вляза в трезора и как да изнеса парите?

Гледах право в него.

— Нужно ли беше да убивате шерифа Томсън?

Ръцете му се оформиха в юмруци, а тъмносивите му очи блеснаха с онзи вманиачен поглед.

— Нека ви служи за урок — отсече. — Когато някой ми пречи или се опитва да ми пречи, премахвам го. Запомнете това! А сега ми отговорете на въпроса: можете ли да ми кажете как да вляза в трезора и как да изнеса парите?

— Мога, но при моите условия.

— Това вече го разисквахме. — Гласът му изсвистя като камшик. — Ще го обсъждаме по-късно.

Погледнах към Хари, който слушаше внимателно.

— Вие ме заставяте да изменя на оказаното ми доверие — рекох. — Изнудвате ме заради убийство, което не съм извършил. Доказателството, което имате, би могло да ме вкара за дълго в затвора, само че, както знаете, то е фалшиво. Но и аз имам коз. Бих могъл да разкажа на Бранигън и той ще тръгне по петите ви, не си правете никакви илюзии, със сигурност ще ви окошари. Ако не сте готов да изпълните моите условия, аз съм готов да бъда съден и съм сигурен, че вие също ще се озовете в затвора. Искам да ми бъде платено предварително, ако ви кажа как да влезете в трезора.

— Това вече сме го обсъждали — нетърпеливо повтори Клаус. — Ще ви платя предварително, ако успеете да ме убедите, че можем да проникнем в трезора и да изнесем парите.

— Ние ли казахте? — поклатих глава. — Не си представям, че вие ще участвате. Вие ще си седите тука на сигурно, докато вашите хора ще поемат рисковете.

Клаус се вгледа в мен.

— Какви рискове?

— От неочакваното. Ако неочакваното се случи, вашите хора ще влязат в затвора за двайсет години.

Видях как Хари се изопна притеснено. Като се приведе напред с лице, подобно на озъбена маска, Клаус рече:

— А вие и вашата мадама ще бъдете мъртви, както Марш и Томсън са мъртви!

Гледах го и сега вече бях сигурен, че той е психически неуравновесен: истински психопат. Почувствах как по гърба ме побиха тръпки.

— В такъв случай нека се надяваме, че неочакваното няма да се случи — отвърнах, като се опитах да запазя гласа си спокоен. Пресегнах се надолу и вдигнах куфарчето, което бях донесъл със себе си.

Хари се спусна с бързината на гущер и се озова до мен. Той изтръгна куфарчето от ръцете ми, постави го на бюрото, щракна ключалките и го отвори. Само един поглед върху съдържанието му беше достатъчен, за да остане доволен. Кимна към Клаус, след което се върна на мястото си.

Предполагам, си бе помислил, че съм донесъл пистолет със себе си, или само искаше да покаже експедитивност, за да впечатли Клаус. Но каквото и да беше, светкавичното действие на този човек ме предупреди, че не трябва да го подценявам.

Извадих от куфарчето джунджурията, която бях направил, два фотоелектрически неутрализатора и плана на банката. Разтворих плана върху бюрото.

— Ето го входа на банката. Двойните врати се управляват чрез фотоелектрически клетки. Това е единична клетка, а неутрализатори за нея имаме само Мансън, главният касиер и аз. Сигурността е пълна. Ако някой успее да се докопа до неутрализатора, той ще успее да влезе единствено във фоайето на банката. Няма да може да проникне в трезора, нито да се качи на втория етаж, където се намира персоналът. Този неутрализатор ще вкара хората във фоайето. Влизането трябва да стане точно в момента, когато пазачът е на обиколка. Вратите се отварят, вашите хора влизат вътре и вратите автоматично се затварят. Не би трябвало да им отнеме повече от трийсет секунди. Ще трябва да носят със себе си малък оксижен за рязане. Чрез него ще проникнат в самите депозитни кутии. Няма да има проблеми да се отреже ключалката. Ще отнеме време, но оксиженът ще свърши работа. Проблемът, естествено, е самото влизане в трезора. — Посочих плана. — Тука е офисът на Мансън. Във фоайето има три камери, които се активизират и започват да снимат, ако някой от лазерите бъде прекъснат. Ето го лъча — начертах с молив през фоайето линията на лъча. — Чрез лазене хората ви могат да стигнат до асансьора, без да активизират камерата. Като използват този втори неутрализатор, ще могат да задействат асансьора и да се качат на втория етаж в офиса на Мансън. — Взех в ръце джунджурийката, която бях изработил. — На бюрото на Мансън има един червен телефон. Главната жица на телефона трябва да бъде отрязана и да бъдат оголени жичките, след което трябва да се свържат с тези двете. — Показах му двете жички, които висяха свободно от джунджурийката. — След това чрез циферблата на червения телефон трябва да бъдат набрани четири цифри. Цифрите са 2-4-6-8. Тези числа ще освободят три от ключалките на трезора. После, като се използва касетата с гласа на Мансън, ще бъдат освободени останалите три ключалки и трезорът ще бъде отворен. Касетата се намира в една тухла, която изскача, когато се натисне, и е точно зад бюрото на Мансън. От вашите хора зависи за колко време ще разбият депозитните кутии. Ако предположим, че влязат в банката около 2:00 в събота, би трябвало до края на нощта да са опразнили кутиите. — Спрях и погледнах Клаус. — Дотук има ли някакви въпроси?

Клаус погледна към Хари, който поклати глава.

— Вие с Хари ще обработите подробностите по-късно — прекъсна ме Клаус. — А сега ми кажете как да измъкнем парите.

— В началото това ми се струваше огромен проблем, но го разреших. В трезора има около четиристотин депозитни кутии. Не всичките са в употреба, но за всеки случай вашите хора ще трябва да ги отварят подред. Тези, които се ползват, ще съдържат пари, бижута, договори, документи. Трябва да носите кашони, в които да сложите плячката. Пазачът обикаля банката за около три минути, след което се връща в караулното до входа. Така че вашите хора ще трябва да влязат вътре не само с оксижена, но и с известно количество сгъваеми кашони. В неделя сутринта смяната на охраната става в 8:00. Тогава трябва да се изнесе плячката. Това е приемлив риск, защото на улицата има малко хора, а охраната ще се заговори пред банката. Точно в 7:55 бронирана камионетка трябва да спре до задната страна на банката. Всеки понеделник сутрин такава камионетка пристига около 8:00, за да докара парични резерви, пари за заплати и т.н. Всеки в Шарнвил е виждал тази камионетка в един или друг момент. Може да се каже, че е позната в местността. — Посочих с молива си към плана. — Камионетката пристига в банката ето тук, минава по този наклон и стига до едно подземие. Щом влезе вътре, вратите, които водят към подземието, се затварят автоматично. Шофьорът на камионетката има неутрализатор, с който тези врати се отварят. Веднъж влязъл в подземието, той изчаква служителят да отвори една стоманена врата с директен достъп до трезора. Този служител няма да отвори вратата, преди шофьорът да се е легитимирал. Аз мога да отворя вратите към подземието и стоманената врата от вътрешната страна към трезора. Вие ще трябва да намерите досущ подобна камионетка и двама души, които да носят униформата на служители от охраната. Натоварвате кашоните в камионетката и заминавате. Ако вашите хора не допуснат грешка, няма да има тревога до понеделник сутринта, когато ще отворят банката, така че те вече ще бъдат достатъчно далече.

Клаус погледна Хари.

— Можеш ли да уредиш камионетката и униформите?

— Разбира се. Ще ми трябва само снимка на камионетката и на униформите. Познавам един човек, който ще свърши работата. Няма проблеми.

Като се обърна към мен, Клаус попита:

— Мислите ли, че този ваш план ще успее?

— Ако не успее, то няма друг план, който би успял. — Посочих към джунджурийката и към чертежа на банката. — Нагласил съм нещата възможно най-сигурно. Всичко сега зависи от вашите хора.

— Не, г-н Лукас, всичко зависи от вас. Вие ще отидете с тях. — Той се наведе напред и се вгледа в мен, а очите му блеснаха. — Ако нещо се обърка, вие ще бъдете застрелян. Бени уби Марш, уби и Томсън. Заповядал съм му да ви застреля, ако операцията се провали или пък ако реши, че се опитвате да хитрувате. Запомнете това. — Лицето му отново заприлича на злобна маска. — Има още нещо, което не трябва да забравяте. Аз лично ще застрелям вашата мадама, г-н Лукас! Тази операция трябва да завърши с успех!

— Разбрах ви — рекох.

Клаус се обърна към Хари.

— Раздвижи се, Хари: камионетката, униформите, оксиженът и кашоните. Искам операцията да започне следващата седмица в събота в 3:00 сутринта. Ще обсъдите всички необходими подробности с г-н Лукас утре вечер. Кога ще се срещнете с него?

Хари се почеса по брадата, като размисляше.

— Утре в девет вечерта в мотел „Златната роза“ на магистралата по пътя за Фриско. — Погледна ме. — Знаете ли къде се намира?

— Ще го открия.

— Питайте за шеста стая. — Хвърли ми хитра закачлива усмивка. — Там ме познават.

Той стана и напусна стаята.

— Доволен ли сте? — попитах Клаус.

— Ако Хари не срещне проблеми, ще ви платя, както се уговорихме. — Извади от едно чекмедже обемист плик. Отвори го и измъкна от него държавни облигации. — Двеста и петдесет хиляди долара, г-н Лукас. Огледайте ги. — Бутна облигациите към мен през бюрото. — Те трябва да ви бъдат стимул.

Взех облигациите. Всяка беше на стойност двайсет и пет хиляди долара. Бяха десет: изглеждаха така, сякаш бяха минали през много ръце. Върнах ги обратно и Клаус ги подреди.

— Тези облигации ще ви бъдат донесени в офиса следващата седмица, ако съм доволен и ако Хари сметне, че няма да има проблеми.

Взех си куфарчето и станах.

— Няма ли пари… няма и операция — заявих.

— Ако няма проблеми, ще си получите парите. След това, което ми казахте, не очаквам усложнения. Когато получите парите, внимавайте. Ако решите да жертвате живота на мадамата си и да изчезнете, все пак не го правете. От сега нататък ще бъдете под наблюдение. Аз имам организация: не са само трима души. Ако се опитате да духнете, няма да стигнете далеч, а краят ви ще бъде неприятен. — Тъмносивите очи пламнаха. — Ще ви отрежат ръцете, ще ви ослепят и ще ви изтръгнат езика. После ще ви оставят да умрете от кръвотечението. Така че недейте да опитвате никакви хитрости, г-н Лукас.

Тогава се убедих, че той е напълно луд.

— Разбрах — измърморих и като го оставих, излязох в преддверието.

Бени, който стоеше до входната врата, се усмихна подигравателно.

— Ще се видим, издайнико — подхвърли.

Отправих се към Джо, който седеше в шевито и свиреше на хармоника.

Когато влязох в колата, си помислих с благодарност, че Клаус не беше толкова умен, колкото твърдеше Джо. Бях поел риск. Нито Клаус, нито Хари, нито Джо имаха най-малка представа, че бях вградил миниатюрен касетофон в капака на куфарчето и че сега имах запис на всяка дума, която бяха казали.

 

 

Джо остана мълчалив, докато караше към магистралата. Хвърлих един поглед към слабо осветеното му от таблото потно черно лице. Той изглеждаше така, както се надявах, че ще изглежда: човек с товар на раменете, за който трябва да мисли. Когато влязохме в магистралата и се отправихме към Шарнвил, рекох:

— Шефът ти е доволен, Джо. Ще проникнем в банката в три часа събота сутринта.

Той изпуфка, тревогата се изписа още по-ясно на лицето му, но продължи да мълчи.

Не пророни нито дума по целия път до жилищния ми блок и когато наближихме, аз се обадих:

— Качи се горе да пийнем по едно питие, Джо, или може би имаш среща?

Той продължително ме изгледа. Виждах бялото на очите му.

— Каните ме да пийна с вас, г-н Лукас? — В гласа му личеше изненада.

— Виж, Джо, всички сме в кюпа. С малко късмет всички ще станем богати. — Наблегнах на думата късмет. — И престани с тези глупости, не ме наричай господин… наричай ме Лари.

Той спря пред блока.

— Хари никога не ме е канил да пием заедно — измънка.

— О-о, стига, Джо. — Излязох от колата. — Не се дръж като Чичо Том.

Махнах му да ме последва и пресякох тротоара. Докато отварях стъклената врата към фоайето, той се появи до мен. Качихме се с асансьора. Отключих входната врата и се отдръпнах, за да го пусна да мине. Той стоеше неловко, докато затварях и заключвах.

— Уиски и кола добре ли е? — попитах и се отправих към барчето.

— Да бе, човече. — Огледа стаята и избърса потта от лицето си с опакото на ръката. — Не мога да разбера. Защо искате да ме черпите питие?

— Стига си се държал като прислужник, Джо — казах нетърпеливо. — Ти си мъж и аз съм мъж и ще работим заедно. Седни, за бога!

Като си мърмореше нещо, той се настани в един фотьойл и подпря лакти на коленете си.

Приготвих му едно питие, което би могло да прекатури и муле. Като продължавах да стоя с гръб към него, си сипах кола и пропуснах уискито. Подадох му чашата и седнах насреща.

Започнах безгрижно да му разказвам как ще влезем в банката, разправих му всичко за неутрализаторите и устройствата и как Хари ще уреди камионетката, с която ще се измъкнем. Въведох го във всички подробности, а той седеше приведен напред с напрегнато черно лице, слушаше и отпиваше от питието.

— Е, това е, Джо — приключих, като забелязах, че чашата му беше вече почти празна. — С късмет до следващия понеделник сутринта ще бъдеш богат.

Очите му присветнаха.

— Не ти ли обясних бе, човек, че никога нямам късмет? Мислих си за това, което ми казахте. Сега и в Хари не съм сигурен.

— Е, стига глупости, Джо. Ти рече, че можеш да се довериш на Хари.

— Да. — Той допи питието си и направи гримаса. — Хари и аз прекарахме в една и съща килия три години. Това е доста дълго време. Разбирахме се чудесно. Той ме уреди при шефа.

— За какво го бяха вкарали, Джо?

— Хари ли? Неговият старец бил най-добрият фалшификатор на облигации. А Хари ги пускал на пазара. Неговият старец станал обаче небрежен, така че хванали и двамата. Хари излежа шест години.

Най-добрият фалшификатор на облигации!

Истината изплува.

Сега разбрах защо Клаус се беше съгласил да ми плати в облигации. Сега вече бях сигурен, че облигациите са фалшифицирани от бащата на Хари!

Наблюдавах Джо и виждах как питието го хваща. Погледът му беше станал някак си замъглен, той постоянно и безцелно триеше устата си с опакото на ръката.

— Хари ми изглежда свестен — рекох, — но Бени ме плаши. Имам чувството, че влязат ли веднъж парите в камионетката, той ще ме убие. Би могъл да убие и теб, също и Хари.

Джо поклати глава, сякаш се опитваше да проясни мислите си. Взря се в мен.

— Да бе, човек. И на мен Бени ми е неприятен.

— Имаш ли пистолет, Джо?

— Разбира се, че имам пистолет.

— Господи, как бих искал и аз да имах. Заедно — ти и аз — бихме могли да се справим с Бени, ако се опита да направи нещо.

Джо ме зяпна.

— Какво искате да кажете, човече?

— Ако имах пистолет, никой от нас двамата не би трябвало да се безпокои заради Бени. Бих могъл да го наблюдавам, докато ти вършиш твоята работа, а ти би могъл да го наблюдаваш, докато аз върша моята.

Той си потърка очите, като размишляваше.

— Но Хари и без това ще го наблюдава.

— Ще говоря и с Хари, Джо. Ако тримата наблюдаваме Бени, той няма да има никаква възможност да ни прецака.

Помисли известно време, после кимна.

— Така е, прави сте. — Бръкна в джоба, който се намираше на кръста му, и извади оттам 38-калибров специален полицейски. — Ето, човече. Имам още един вкъщи. Да, тримата бихме могли да се справим с Бени.

Взех пистолета, като все още не вярвах, че е станало толкова лесно.

— Още нещо, Джо: недей да се доверяваш напълно на Хари. Това са много пари. Хари може да очисти Бени, но може да очисти и нас двамата.

Джо отново потърка очите си, след което поклати глава.

— Това не мога да го приема… Не и Хари.

— Много пари са.

Той помисли още малко и след това кимна.

— Наистина са бая пари.

— Виж, Джо, от тебе зависи да се погрижиш за себе си. Три милиона долара! Трябва да си сигурен, че ще си получиш дела. Аз няма за какво да се притеснявам. Както ти казах, моят дял ще си го получа предварително, но ти трябва да се притесняваш заради Бени и Хари. Аз ще те пазя и ти ще ме пазиш. Не казвай нищо на Хари. Човек никога не знае.

— Така е — поклати глава. — Че кой, по дяволите, знае? Слушайте, човече. Пих прекалено много. — Изправи се несигурно на крака. — Отивам си в къщурката.

— Искаш ли да те закарам, Джо?

Той се заклатушка към вратата, после спря и се обърна към мен.

— Бихте ли го направили?

— Нали сме партньори, Джо? Не ми се ще някое хитро ченге да те прибере. Ще те закарам до вас.

— Благодаря, човече. Предполагам, че питието…

Подкрепях го до асансьора, а после — до шевито.

— Накъде сме? — попитах, след като се настанихме в колата.

— Давайте направо. Десетата вдясно, №45 — изфъфли и главата му клюмна напред.

След десет минути спрях пред някакъв блок и го разтърсих да се събуди.

— Стигнахме, Джо.

Той ме потупа по рамото.

— Вие сте истински приятел, човече — измънка. — Вземете колата за обратно. Ще дойда да си я прибера утре. Човече! Ама и това питие беше бая силно!

Докато излизаше от колата, го хванах за ръката.

— Джо… къде е Гленда?

Той се зазяпа пиянски в мен.

— С шефа бе, човек. Вие къде мислите, че е? Седи си приятничко, уютничко, а Бени й досажда.

Той се измъкна и тръгна на зигзаг през тротоара. Наблюдавах го как отвори външната врата и изчезна зад нея. След това си поех дълбоко въздух.

Имах чувството, че картите идват при мен.

 

 

— За следващата седмица камионетката ще е готова — рече Хари. — Униформите вече съм ги уредил.

Седяхме в шеста стая на мотела „Златната роза“. Беше приятно обзаведена, с двойно легло на отсрещната стена, четири фотьойла, телевизор, барче. И двамата пиехме уиски и се бяхме настанили един срещу друг.

— В полунощ ще отида да прибера камионетката от Фриско — продължи Хари. — Това не е проблем. Имам две актьорчета, които ще бъдат охрана.

— Знаят ли в какво се забъркват? — попитах.

— Разбира се. Ще получат два бона за това. За такива пари са готови да прережат гърлата и на майките си. — Той ме изгледа замислено. — Единственото слабо място на тази операция е патрулиращият пазач. Няма ли да е по-добре да го очистим и на негово място да поставим наш човек?

Това предложение ме стресна, но същевременно ме предупреди, че Хари е толкова безмилостен, колкото и Клаус.

— Патрулът се сменя в неделя сутринта. Ако го очистите, цялата операция ще пропадне.

Хари помисли по въпроса и кимна.

— Да-а, разбирам.

Почеса се по брадата, после се усмихна. Обясни, че имал една приятелка, която щяла да чака на източната страна на банката, така че когато патрулът се отдалечал и вече не можел да наблюдава входа, тя щяла да го помоли да я упъти за някой хотел.

— Сладка е — каза Хари и усмивката му се разтегна. — Може да го заговори поне за пет минути, а това е повече от достатъчно, за да влезем в банката. Тя и преди е вършила разни работи за мен и гарантирам, че няма грешка.

Изглеждаше ми добра идея. Бях се притеснил за патрула.

— Харесва ми — рекох.

— Я ми кажи, приятел, тая веселба ще успее ли?

— Моята част от операцията ще успее. Какво ще стане, когато вкарате плячката в камионетката и потеглите, зависи от вас.

Той ме гледаше, а очите му се присвиха.

— Защо смяташ, че няма да успеем да се измъкнем с парите? Ти рече, че до понеделник сутринта няма да има тревога. Така че разполагаме с цялата неделя, за да се изпарим.

— Чудесно — отпих от питието си. — В такъв случай нямате никакви проблеми, но това са много пари.

Той наклони главата си на една страна.

— Е, и?

— Даваш си сметка, че Клаус е абсолютно побъркан, нали? Той е психопат.

— Да предположим, че е.

— Три милиона, Хари. Дори един психопат не би изпуснал толкова пари. Вие поемате всички рискове, а той си седи вкъщи.

Хари се стегна и се приведе напред.

— Е, и?

— Нищо. Аз няма за какво да се притеснявам. На мен ми плащат предварително. Вие сте тези, които трябва да се притеснявате.

— Мислиш, че Клаус може да ни метне? — В гласа му се прокрадна несигурност.

— Имате си работа с ненормален. Всичко може да се случи. Не знам. Дано пък да е толкова ненормален, че да ви пусне тримата да се измъкнете с трите милиона. От друга страна, той може да уреди ти и Джо да бъдете очистени и да прибере парите за себе си.

Хари се почеса по брадата, в очите му се четеше тревога.

— Кой ще ни очисти?

— Той ми каза, че имал организация.

Хари се изсмя.

— Разбира се: има мен, Джо и Бени — това е неговата организация. Обича да преувеличава. Аз съм този, който знае откъде да наемем помощ, а не той. Приказваш куп глупости. Веднъж да пипнем парите, пък ще видим какво може да направи по въпроса.

— Ами Бени — подхвърлих с тих глас.

Хари се изопна изведнъж. Изглеждаше като човек, който се е блъснал в стена.

— Да… Бени. — Седеше мълчаливо, мислеше и гледаше в чашата си.

— Бени е един малоумен убиец — казах. — Ако можеш да му вярваш, нямаш никакъв проблем. Аз не бих му вярвал. Той ме тревожи. Ако му се удаде и най-малката възможност, мисля, че ще ни очисти и тримата и ще си замине с плячката. Аз поне така мисля.

Хари се размърда притеснено. Умът му се беше съсредоточил върху думите ми, той се мръщеше и накрая рече:

— Я стига бе. Аз…

— Какво би правил един малоумен като Бени с три милиона долара? — прекъснах го. — Ако ни очисти и тримата, той няма да знае какво да прави с толкова много пари, но Клаус ще знае. Бени би отишъл при Клаус. Може би Клаус му е пробутал идеята, че ще му каже какво да прави с парите си. Така че и Бени би могъл да бъде мръсник. Три милиона долара!

Хари зяпаше в мен и виждах, че го бях накарал да се разтревожи.

— Ти си умен човек — изрече бавно. — Опитваш се да ми пробуташ нещо, върху което да си помисля. Свърши си твоята работа, а на мен остави да наглеждам Бени. Сега да преговорим цялата операция отново от А до Я. Нали така?

Сигурен, че съм посял зрънце на съмнение в главата му, извадих плана на банката от куфарчето си и през следващите два часа работихме над обира.

Хари беше схватлив и интелигентен. Въпросите му бяха проучващи, но, изглежда, отговорите ми го задоволяваха.

Накрая рече:

— Това е. Изглежда ми добре.

— Сигурен ли си?

— Не виждам къде може да се объркат нещата. Да, добре е.

— Това го предай на Клаус. Той се съгласи да ми плати предварително, ако останеш доволен от моите отговори.

Изгледа ме хитро.

— Грижиш се за себе си, а?

— Бих бил глупак, ако не го направех. Не храня илюзии, че вие тримата ще се съгласите да делите с мен. Моят дял идва от джоба на Клаус.

— Колко ти плаща?

— Двеста и петдесет хиляди в облигации.

Видях очите му да се променят.

— Облигации ли? — повтори той.

— Да… все едно истински пари.

Усмихна се леко, но хитро и с това ми каза всичко, което исках да зная. Наясно беше, че облигациите, които Клаус ми бе показал, са фалшиви.

— Ти си наистина умен — кимна. — Облигациите са неща много по-добро от купчина пари.

— Така си е — отвърнах, като си мислех: „Хубаво бе, двуличнико, но аз ще се смея последен“. — Как ще се отървете от бижутата? — продължих спокойно, прибирайки плана в куфарчето. — Те ще бъдат доста.

— Няма да имаме проблеми. Един приятел, който е в този бизнес, ще се погрижи за тях, но ще има и пари, нали?

— Да, само че бижутата ще бъдат повече.

Той направи физиономия.

— Мислиш ли, че в трезора има три милиона?

— Не знам: може и да са повече. В такъв богат град като Шарнвил сигурно много пари са сложени в сейфовете. В момента се правят какви ли не големи сделки с недвижими имоти и огромна част от тях ще се извършат чрез плащане в брой, за да се избегнат данъците.

— Е, добре. Мисля, че това е всичко. — Той се изправи. — Много хубава операция. Клаус може и да не е с всичкия си, но е страшно умен.

— И Джо твърди същото.

— Ще дойдем да те вземем от вас следващата събота сутринта в 2:30. Нали така?

— Ще бъда готов.

— Ако нещо се промени, ще ти се обадя в офиса.

— Кажи, че си Бенсън от „Ай Би Ем“.

— Добре.

Докато вървяхме към вратата, рекох:

— И наглеждай Бени.

— Ще го наглеждам. — Спря и впи поглед в мен, а очите му изведнъж станаха ледени. — И теб ще наблюдавам, момченце.

Мина покрай мен, пъхна се в тъмнината навън и се отправи към шевито. Когато подкара колата си, натиснах бутона за спиране на касетофона, който се намираше в дръжката на куфарчето ми.

Отидох до своята кола, поставих внимателно куфарчето върху седалката до шофьорското място и поех към апартамента си. Около 11:00 в сряда сутринта, току-що бях затворил телефона след продължителен разговор с Бил Дикънс, когато секретарката ми влезе.

— Специална доставка за вас, г-н Лукас. Пише „лично“. — Тя остави на бюрото ми голям плик.

— Благодаря ти, Мери.

Изчаках я да излезе, после, като държах плика за единия край, внимателно го разтворих. Облигациите се изсипаха. Погледнах ги. Изглеждаха достатъчно истински, но не ме излъгаха. Нямаше никаква бележка. Като използвах кърпичката си, прибрах облигациите обратно в плика и го заключих в едно от чекмеджетата на бюрото.

Отпуснах се назад и премислих положението. Разполагах с две разобличителни касетки, на които бяха разговорът ми с Клаус и разговорът ми с Хари. Освен това бях записал и Джо. Имах отпечатъците на Хари върху куфарчето. Това си беше чист късмет, че беше грабнал куфарчето от мен, когато се канех да го отворя. Неговите отпечатъци ги имаше и в досието му. С малко късмет можеше да се намерят отпечатъци и на Клаус върху плика, а вероятно и върху облигациите. При неговото досие фалшивите облигации щяха да му докарат доста годинки в затвора. Можех да свържа него, Хари и Джо с обира на банката, но не и Бени. Това ме притесняваше. Засега нямах нищо срещу Бени. После Мери надникна да ми предаде, че строителният агент чака, за да се види с мен, и през следващите три часа затънах в работа.

Към 13:00, обичайното ми време за обяд, казах на Мери, че имам да свърша още нещо, и я помолих да изпрати някой да ми купи сандвичи.

— Нужен ми е още един касетофон, Мери. Искам да презапиша някои касетки.

— Дайте, аз ще направя това вместо вас, г-н Лукас.

— Благодаря, но предпочитам да го свърша сам. През следващия един час не ме свързвай с никого по телефона: казвай, че съм излязъл на обяд.

След като взех от нея касетофона, заключих вратата на кабинета и презаписах двете касетки. После на портативната си пишеща машина написах в два екземпляра бележка до Фаръл Бранигън. Разказах му за любовта си към Гленда, за Клаус и неговото изнудване и за непоколебимостта му да ограби „Най-сигурната банка в света“. Осведомих го, че на касетките има достатъчно, за да бъде тикнат Клаус в затвора, и че облигациите, които ми е дал, са фалшиви. Не пропуснах нито една подробност. Завърших, като му съобщих, че Клаус заплашва да убие Гленда и мен, ако обирът на банката се провали.

Прочетох показанията си и доволен ги сложих в плик заедно с оригиналните касетки. Заключих копието от показанията заедно с копията от касетките в чекмеджето на бюрото си. Междувременно вече беше станало 14:15 и чувах как Мери се разхожда из стаята си. Отключих вратата на кабинета и й съобщих, че съм готов за работа — след няколко минути телефонът започна да звъни.

Малко след 20:00, когато Мери и останалите отдавна си бяха тръгнали, а аз бях приключил с всичко, което беше натрупано върху бюрото ми, можах отново да се концентрирам върху стоящия пред мен проблем. Доволен бях, че най-сетне се бях погрижил за себе си, но за съжаление не и за Гленда. По някакъв начин трябваше да я отърва от Клаус. Според Джо тя беше затворничка в къщата му. „Поне разполагам с целия четвъртък и петък, за да измисля нещо“ — казах си.

Взех оригиналните касетки и показанията, копията оставих в чекмеджето на бюрото, и слязох долу при колата. Бях сложил в жабката пистолета, който Джо ми бе дал. Запалих, взех пистолета от жабката и го пуснах в джоба на якето. Това ми създаде чувство на сигурност. Паркирах на около 200 метра от блока си. Сега вече нямаше да поемам никакви рискове. С големия плик, който съдържаше касетките и показанията ми, в едната ръка, а с другата стиснал дръжката на пистолета, се отправих към осветения вход. Когато доближих стъклената врата, която водеше към фоайето, спрях и се огледах наляво и надясно, след това продължих напред, но незабавно се заковах.

В едно от креслата, близо до асансьора, с килната назад шапка и спортен вестник в ръка седеше Бени.

Щом го зърнах, тръпки ме побиха по гърба. Обърнах се и с бърза крачка се отправих обратно към колата. Очевидно Бени чакаше мен, но защо? Ако видеше големия плик, който носех, щеше да ми го вземе. Все още не бях готов да сваля картите си пред Клаус.

Колко ли време щеше да дебне там Бени? Исках да се прибера в апартамента си, но трябваше да изчакам той да си отиде. Реших да вляза в един ресторант в края на улицата, за да хапна, а после предпазливо да се върна.

Тъкмо се бях озовал до колата си, когато зърнах заместник-шерифа Фред Маклейн, който сега изпълняваше длъжността шериф на Шарнвил, да приближава по тротоара.

— Здрасти, Фред!

Той спря, взря се в мен, после зачервеното му подпухнало лице се разтегна в усмивка.

— Здравейте, г-н Лукас.

Здрависахме се.

— Ужасно е това, което се случи с шерифа — рекох. — Не може да ми излезе от главата.

— Така е. — Маклейн изду дебелите си бузи. — Ще го пипнем тоя пънкар, г-н Лукас. Не се тревожете. Ще го пипнем!

— Не се съмнявам, Фред. — Направих пауза и продължих: — Тъкмо отивах до апартамента си за едно питие на крак. Имам след това среща за вечеря. Искаш ли да ми правиш компания? Намира ми се добро уиски.

— Не е на добро, ако човек откаже пиене, г-н Лукас — отвърна той ухилен. — Щом е така, да вървим.

Тръгнахме заедно с него към блока и влязохме във фоайето. С крайчето на окото си зърнах как Бени се сепна и започна да се надига, но когато забеляза Маклейн, се настани обратно в стола и отново се вторачи в спортния вестник. Заведох Маклейн до асансьора, без да поглеждам към Бени. Видях как той се втренчи в него, а малките му свински очички се втвърдиха.

— Един момент, г-н Лукас. — И се отправи към Бени. — Не съм те виждал досега наоколо, страннико — рече с коравия си глас на ченге. — Аз съм шерифът тук и обичам да проверявам непознатите лица. Кой си ти?

Бени се изправи бързо на крака. Бруталното му лице лъсна от пот.

— Само си почивам — отвърна. — Има ли нещо лошо в това?

— Тук ли живееш? — излая Маклейн. Той беше щастлив само когато крещеше на хората.

— Не… просто си почивам.

— В такъв случай, по дяволите, почивай някъде другаде. Как се казваш и откъде идваш?

— Том Шулц — отвърна Бени и отстъпи назад. — Имам един час до влака си.

— Хайде, Фред — повиках го. — Времето лети.

Маклейн изгрухтя, след което посочи на Бени вратата.

— Омитай се — изкомандва и докато Бени изчезваше в нощта, по лицето му играеше усмивка. После се върна при мен до асансьора.

— Приличаше ми на пънкар — рече, докато влизахме в кабината. — Мразя пънкарите.

В апартамента му приготвих уиски със сода и го настаних в един фотьойл.

— Извини ме за малко, Фред — казах. — Искам да се измия.

— Вървете и не се притеснявайте. — Той отпи от уискито и въздъхна. — Ето на това му се вика хубаво питие.

Оставих бутилката и сифона със содата на една масичка до него и отидох в спалнята. Сложих плика в куфарче, което преди това бях обвил с целофан. Отидох в кухнята, намерих голям лист кафява хартия и въже и превърнах куфарчето в пакет. Всичко това ми отне по-малко от петнайсет минути.

Като взех със себе си пакета, се върнах във всекидневната. Маклейн тихо мъркаше. Забелязах, че нивото на уискито в бутилката се беше понижило.

— Дяволски добро уиски, г-н Лукас.

Отидох до бюрото и надписах пакета за Бранигън: Национална калифорнийска банка, Лос Анджелис.

— Мога ли да те помоля за една услуга, Фред?

Той премигна със замъглен поглед.

— Разбира се. За вас… каквото и да е.

Сипа си още уиски в чашата, отпи, въздъхна и поклати одобрително глава.

— В този пакет има важни документи за г-н Бранигън — рекох, като се надявах, че все още не се беше прекалено напил и щеше да разбере какво му говоря. — Би ли заключил пакета в твоя сейф, Фред?

Зяпна ме.

— Сложете го в банката, г-н Лукас.

— Разбрахме се с г-н Бранигън, че ще ти предам пакета да го пазиш — обясних. — Той се съгласи с идеята. Г-н Бранигън мисли често за теб, Фред. Каза ми, че ако зависело от него, ти си щял да бъдеш следващият шериф, а ти знаеш, че г-н Бранигън има пръст в много неща.

Подпухналото лице на Маклейн светна в щастлива усмивка.

— Така ли каза? Г-н Бранигън?

— Точно така.

— Да, и е прав. — Надигна се от стола си. — За г-н Бранигън съм готов на всякаква услуга.

— Искам да пазиш този пакет в твоя сейф, Фред. Ако не ти се обадя до понеделник сутринта, искам да занесеш пакета лично на г-н Бранигън. В понеделник сутринта след десет часа. Не преди това. Сега ме чуй, Фред: този пакет е важен. Когато тръгнеш за Лос Анджелис, вземи със себе си и някое от твоите момчета. Господин Бранигън ще ти бъде благодарен, но не го давай на никого другиго, освен на г-н Бранигън.

Маклейн отново се вторачи в мен.

— Е, добре. Ще се погрижа за това. Значи в понеделник сутринта, а?

— Точно така. Когато този пакет стигне до г-н Бранигън, можеш да разчиташ, че ще станеш шериф на Шарнвил.

Той придърпа нагоре колана си с кобура, килна шапката „Стетсън“ назад и ми се усмихна приятелски.

— Считайте, че е свършено, г-н Лукас.

— Благодаря ти, Фред. Хайде да тръгваме. Ще те закарам обратно. Искам да видя този пакет заключен в сейфа ти.

— Разбира се.

Наведе се и си сипа още уиски в чашата, изпи го, измърка, усмихна се и след това с пакета под мишница тръгна с мен към асансьора.

В полицейското управление в мое присъствие заключи пакета в големия сейф.

— Добре, Фред. Ако не ти се обадя до десет часа в понеделник сутринта, занеси този пакет с придружител на г-н Бранигън.

— Дадено, г-н Лукас. Ще се погрижа за това. — Той избърса устните си с опакото на ръката. — Хубаво беше уискито.

Оставих го и се върнах в колата си.

На мястото до шофьора с килната назад шапка седеше Бени.