Джеймс Хадли Чейс
Ще се смея последен (4)

IV

Седяхме един до друг на канапето, ръката ми я обгръщаше, а главата й беше опряна на рамото ми. Меката нежност на нейното тяло, притиснато към моето, ме увери така, както нищо друго не би могло, колко много я обичам. Ръцете й стискаха моите. Червената й коса падаше върху избледняващата ми синина.

Шумът от уличното движение, който нахлуваше през отворения прозорец, звукът от телевизора на Джебсън, долитащ отдолу, виенето на асансьора, докато минаваше между етажите, всичко това създаваше фон, на който почти не обръщах внимание.

Ръцете й ме стиснаха по-силно.

— Чувствам се ужасно! — промълви тя. — Откъде можех да зная, че ще срещна някой като теб! О, Лари, толкова съжалявам!

Тя повдигна глава, а ръката й се уви около врата ми. Заедно с устните й, силно прилепени към моите, и с езика й, който шаваше в устата ми, Клаус изчезна от мислите ми. Пръстите ми напипаха горната част на ластичните й панталони, дръпнах и ги смъкнах надолу. Изхлузих ги от нея, а тя леко въздъхна и измърка.

Претърколихме се от канапето на пода. Ръцете ми се вмъкнаха под тялото й.

Като се изви цялата, тя ме прие в себе си. Всичко в мен експлодира, докато ме притискаше здраво и се галеше в мен.

След известно време, което ми се стори цяла вечност, долових звъна на църковната камбана, която отбиваше десет: тежки, резониращи удари.

После тя ме погали по лицето и се претърколи встрани, стана и ме остави да лежа на пода преситен и осъзнаващ единствено миризмата на прах, идваща от мокета. Бях абсолютно отпуснат.

Чух в банята да тече вода. Като се насилих да се изправя, нахлузих слипа и докато тя излизаше от банята, бавно се запътих към канапето.

— Едно питие, Лари — помоли. — Голямо.

Сипах две обилни дози уиски и като не си направих труда да слагам лед, се върнах и седнах до нея. Тя изпи чистото уиски на две глътки, после пусна чашата на пода.

— Лари, скъпи! — Обърна се и впери поглед в мен, а големите й очи блестяха. — Обичам те! Моля те, повярвай! — Вдигна ръка. — Не, не казвай нищо… само ме изслушай. Кълна ти се, ако имах и най-малката представа какво е намислил този сатана, не бих направила това, което се случи! Кълна ти се! Моля те, изслушай ме! Остави ме да ти обясня!

Сложих ръката си върху нейната.

— И ти си в същия капан, в който съм аз. Нали?

— О да, но е друг вид капан. — Облегна се назад и притвори очи. — Лари, аз съм едно нищо. Никога не съм била друго, освен едно нищо. Няма да ти разправям за средата си. Господи! Беше отвратително. Това е единствената дума. Избягах от родителите си. За десет години смених дузина работи и всички те приключваха в някоя жалка спалня, докато се борех да се измъкна от лапите на човека, който ме бе наел. Преди година получих работа в мотел. Само какво бъхтене беше! Там срещнах Алекс. Той имаше пари. Караше кадилак. Когато ми предложи брак, веднага приех… готова на всичко, само и само да се отърва от опипващи ръце и от необходимостта постоянно да изхвърлям по някой от онези боклуци от стаята си. По свой смахнат и порочен начин той беше лудо влюбен в мен. Виждах в него единствено купона за храна и нищо повече. Имаше голям бизнес, оправяше хубави коли. Не ми пукаше. Бях скитала достатъчно дълго, за да не ми пука от коя страна на закона съм. Всичко, което исках, беше подслон. Алекс беше маниак на тема голф. Той ме научи да играя. Играехме всеки ден. Имахме си хубаво бунгало. Докато той работеше, аз само се разплувах някъде. Имахме чернокожа прислужница, която чистеше. После един ден той се прибра по-рано, а видът му беше като че ли през него бе минал камион. Състоянието му беше ужасно. Лицето му беше премазано, очите му насинени, а ризата му напоена с кръв. Обработили го бяха здраво. Цялата воля на характера му, а той имаше достатъчно такава, се беше изпарила. Каза ми, че се налага да работим за Клаус. Не знаех какво има предвид, но видът му ме плашеше. Обясни ми, че Клаус го посетил в гаража и му заявил, че иска от нас двамата да свършим една работа за него. Алекс му отвърнал да върви на майната си. После влезли трима мъже и едва не го убили. Пребили го като последен глупак. Изтръгнали волята на характера му така, както хирургът изтръгва апендикс. Беше се превърнал в дебелак, който циври, и това ме ужасяваше. Развиках се, че никой няма да ми заповядва какво да правя и го напускам. След това влязоха Бени и Джо. Докато Алекс седеше и плачеше, те ми запушиха устата и изтръгнаха и моята воля с един каиш. Когато свършиха, бях съсипана като Алекс. — Тя спря, за да вдигне от пода чашата си. — Ще пийна още едно питие, Лари.

Чувствах се гадно и ми беше студено. Налях й уиски.

— Ето как стана всичко, Лари — привърши тя и отпи. — Клаус каза ли ти за плана си да проникне в банката на Шарнвил?

— Каза ми.

— Той е сатана. Недей да си правиш илюзии по този въпрос. Разбра, че ти и Бранигън играете голф заедно. Изпрати Джо да сипе вода в резервоара на Бранигън, за да можем ние двамата да се срещнем. Негова беше идеята да дойда в Шарнвил с фалшивата история за списанието. Смяташе, че ще мога да те убедя да ми разкажеш за охранителната система на банката. — Тя прокара пръсти през червената си коса. — Ако само ми я беше описал, Лари! Алекс можеше още да е жив.

— Трябвало е да го предвидиш — рекох.

Тя вдигна ръце в отчаяние.

— Беше само далечна стрелба, с която Клаус не уцели. След това ми съобщи, че ще те изнудва, за да му дадеш информацията и какво трябва аз да направя. Когато ме заплаши отново с побой, нямах смелост да откажа. Мислех, че само ще направят снимки на двама ни как се любим и с това ще се свърши. Кълна се, нямах представа, че ще намесят Алекс и ще го убият. — Тя погледна право в мен. — Сигурно ме мразиш за това, което ти сторих, но ако и теб те бяха пребили като мен, може би щеше да ме разбереш.

— Естествено, че не те мразя! Никога не бих могъл — уверих я аз. — Това е нещо, с което и двамата трябва да се справим. Ти си единствената жена, която някога е имала значение за мен. — Хванах я за ръцете. — Разполагаме със седем дни, за да реша дали да отговоря „да“, или „не“. Всичко се стовари върху мен като лавина. Мозъкът ми не работи както трябва, но нека все пак да погледнем ситуацията, в която се намираме двамата. Клаус има намерение да ограби банката, като се възползва от мен, за да му кажа как да го направи. Той има достатъчно доказателства срещу мен, за да ме набута в затвора доживотно. Това е неговата карта асо, но и аз имам карта асо. Бих могъл да отида при Бранигън и да му разкажа цялата история. Той е, според Клаус, фарисей, но няма да се поддаде на изнудване. В това съм сигурен. Знае, че Клаус е лъжец и крадец. Би могъл да използва властта си, за да тикне Клаус зад решетките и да ме отърве. С мен ще е свършено в Шарнвил, но поне няма да отида в затвора. Ние двамата можем да заминем някъде и аз бих могъл да започна отначало. Така както виждам нещата, се налага веднага да отида да говоря с Бранигън.

Гленда притвори очи и потръпна.

— Забрави ли, че си имаш работа със сатаната, Лари? Този човек не се поколеба да убие Алекс, за да може да те изнудва. Няма да успеем и двамата да се измъкнем заедно. Как ми се ще да беше толкова просто. — Тя спря и после продължи: — Ако не направиш това, което той иска, ще нареди да ме убият, както нареди да убият Алекс.

Вгледах се в нея и не можех да повярвам на чутото.

— Да те убият? Как така?

— Клаус вече предвиди, че ще отидеш при Бранигън. Защо си мислиш, че съм тук, Лари? Защо мислиш ми позволи да те видя отново? Поръча ми да ти предам съобщението. Ще нареди да ме убият и ще направи така, че да изглежда, сякаш ти си го извършил, както беше с Алекс.

Отново имах чувството, че ме връхлита сибирски вятър. Отново бях мишката, която подскача насам-натам, опитвайки се да избяга от челюстите на котката.

— Ако ще бягаме заедно от тази клопка, Лари — продължи Гленда, — трябва да кажеш на Клаус как да проникне в банката, но това зависи от теб. — Тя стана и започна да снове из стаята. — Той е сатана! Толкова съм изплашена! Не искам да умирам, Лари! Искам да споделя живота си с теб. Не ми пука дали ще имаме пари… стига само да сме заедно. Толкова ли те е грижа дали тази банка ще бъде ограбена? Всеки ден ограбват банки и на кой му пука? Трябва само да му кажеш как да го направи и ще сме свободни!

Поколебах се, като я гледах.

— Но, Гленда, аз направих тази банка сигурна! Трябва да го разбереш! Ако Клаус проникне в нея, всичко, за което съм работил, положението ми в Шарнвил, тежкият труд година след година, всичко това отива по дяволите.

Тя закри с ръце очите си.

— Е, добре, Лари. Да, разбирам, в такъв случай моят живот отива на второ място.

Като по даден знак външната врата се отвори и вътре нахълтаха Бени и Джо. Джо хвана Гленда и я заблъска към вратата. Бени се приближи и ме цапна с разперена длан, като ме запрати настрани.

— Добре, издайнико — изръмжа той. — Сега вече знаеш каква е картинката. Следващия път, когато видиш това котенце, то ще представлява само кървава каша, освен ако не правиш каквото ти се казва. — Те поеха навън, като тласкаха Гленда, притисната помежду им. Вратата се затръшна зад тях.

С несигурна ръка отидох до прозореца и ги наблюдавах, докато натикаха Гленда в шевито и после подкараха.

Седнах. Кошмарът продължаваше и аз мечтаех за момента, когато щях да се събудя и да разбера, че всичко е било недействително, че е било само един ужасен сън.

Часовникът на църквата удари единайсет. Телевизорът на Джебсън неочаквано замлъкна. Настъпи тишина, нарушавана единствено от далечното бучене на уличното движение, и както си седях, осъзнах: изправен бях пред факта, че това не беше никакъв кошмар.

В мен прозвуча гласът на Гленда: „Толкова ли те е грижа дали тази банка ще бъде ограбена?“.

Спомних си за Фаръл Бранигън и за всичко, което беше направил за мен. Спомних си какво беше казал Диксън. „Бранигън няма милост към онзи, който излезе от правия път.“ Той беше фарисей. Нямаше да има никаква милост и към мен, ако отидех при него и му разкажех за тази изнудваческа история. Първата ми реакция беше да отида, но сега, като размислих, осъзнах, че щеше да се отнесе и с мен така, както се беше отнесъл с Клаус преди четирийсет години.

Трудно ми беше да повярвам, че Клаус ще нареди да убият Гленда, но, рекох си, в края на краищата той безмилостно беше уредил убийството на мъжа й. Неговата заплаха можеше да стане реалност, а това беше нещо немислимо.

„Трябва само да му кажеш как да го направи и ще сме свободни!“

Можех да се поддам на изнудването на Клаус и да му открия как да проникне в банката. Това беше възможно. Само Бранигън, Мансън и аз знаехме къде е ахилесовата пета в охранителната система. Ако Клаус успееше в обира, Бранигън, Мансън и аз щяхме да попаднем под ударите на полицейското разследване. Бранигън веднага щеше да бъде зачеркнат. След това разследването щеше да се съсредоточи върху Мансън и мен. Бранигън никога не би избрал Мансън да ръководи „Най-сигурната банка в света“, ако не беше уверен, че е безупречен. Полицията щеше да поразпита за средата на Мансън. Хората й щяха да открият онова, което и аз знаех — че живее простичко и е напълно отдаден на работата си като банкер — така че разследването щеше да се насочи към мен. Аз бях този, който беше направил банката сигурна. Знаех по-добре от Мансън как действат електронните машинки. Тези машинки бяха толкова сигурни, че никой крадец не би успял да проникне в банката, без да има информация от вътрешен човек. Тази информация се знаеше от Бранигън, Мансън и моя милост. След като зачеркнеха Бранигън и Мансън, аз щях да стана заподозрян №1.

Клаус ме заплашваше с доживотен затвор заради убийството на Марш. Според Гленда, ако не му съдействах, той щеше да нареди да я убият и то така, че да изглежда, сякаш аз съм го извършил. От друга страна, ако му съдействах и не успеех да издържа на полицейския разпит, пак щяха да ми лепнат тежка присъда.

Трябваше да има някакъв начин да се измъкна от този капан!

Разполагах със седем дни.

За седем дни трябваше да измисля някаква възможност да се спася!

 

 

Още един понеделник!

Бюрото ми беше затрупано с документи. Телефонът постоянно звънеше. Бил Диксън, който се обади от Фриско, ми съобщи последните уточнения за нашата нова сграда.

— Това ще бъде голяма работа, Лари — рече той въодушевено. — Одобриха допълнителното разширение. Този път наистина успяхме.

Слушах, водех си бележки, уверих го, че ще се справя с моята част от работата, и след това затворих. Напрежението беше такова, че изобщо не можех да мисля за Клаус, но той се беше загнездил някъде в мозъка ми, скрит в подсъзнанието, готов всеки момент отново да се появи, щом ми останеше време да спра и да си поема дъх.

Мери Олдам, секретарката ми, пълна жена на средна възраст, която беше самата изпълнителност, надзърна през вратата.

— Г-н Лукас, шериф Томсън пита за вас.

Изтръпнах и сърцето ми прескочи един удар, когато Томсън нахълта в кабинета ми.

— Здравей, гражданино — поздрави той. — Полицейски работи. Ти си зает. Аз съм зает, но полицейската работа е важна.

— Добре, Джо, карай направо. За какво става дума?

Телефонът иззвъня и аз вдигнах слушалката. Беше доставчикът на строителите. Говорихме известно време за цени, след което му препоръчах да се свърже с Бил Диксън и затворих.

— За какво става дума, Джо? — попитах припряно.

— За Гленда Марш — отвърна Томсън. — Напуснала е града. Тя е фалшива.

— Какво означава това и какво общо имам аз? — Насилих се да срещна изпитателните му очи.

— Тази жена дойде тук, за да направи репортаж за „Ди Инвестър“… нали така?

— Така ми каза — отвърнах.

— Да. И на мен също. Порови се наоколо, направи снимки, щеше да снима и в затвора, но не се появи и е напуснала града. — Той извади смачкан пакет цигари и запали. — „Ди Инвестър“ е важно издание. Така че се запитах, защо ли тази жена е напуснала изведнъж града? Свързах се с „Ди Инвестър“, а те ми отговориха, че не я познават и не наемат фотографи на хонорар. Какво ще кажеш по въпроса?

Трябваше да играя сдържано, така че с усилие свих рамене, като махнах с ръка нетърпеливо.

— Виж, Джо, до гуша съм затънал в работа. Всичко, което знам и за което, честно казано, пет пари не давам, е, че тя е от хората „не изпускам случая“. Много журналисти, които работят на хонорар, правят едно и също — представят се, че са от известно списание, за да могат да вземат интервюта. После написват статии и се опитват да ги продадат. Случва се постоянно.

Томсън се наведе напред, за да изтръска пепелта в пепелника.

— Да, възможно е. — Дръпна от цигарата си и продължи: — Аз съм шерифът на Шарнвил. Моята работа е да защитавам този град. В Шарнвил се намира „Най-сигурната банка в света“ и има много богати жители. Моята работа е да бдя над тях и над банката. Затова ми плащат. Когато на сцената се появи жена като Марш, която прави снимки и разговаря с най-богатите ни граждани, а те, мислейки, че е от „Ди Инвестър“, й разправят всичко, защото да получиш обемна статия в списание на такова равнище е символ на обществено положение, и когато освен това разбера, че тя е фалшива, започвам да очаквам неприятности. Разговарях с някои от най-богатите граждани на града и научих, че те са бръщолевили пред тази жена какви пари държат в Националната калифорнийска банка. — Направи гримаса. — Когато имаш насреща си човек, който печели големи пари, накарай го да изпие няколко мартинита, пусни една хубава жена да му разправя приказчици и той ще си развърже езика. — Дребните му очички на ченге бяха като гранити. — Когато тя говори с теб, пита ли те нещо за охранителната система на банката?

Като запазих лицето си безизразно, казах:

— Не, но ме помоли да я представя на Мансън, което и направих.

— Знам. Вече говорих с Мансън. — Той продължаваше да ме зяпа. — Значи не те е питала за охранителната система на банката? Ти знаеш повече за нея от Мансън, нали?

— Така е. — След това звънна телефонът. Това ми даде възможност да си поема дъх. Беше Бил Диксън, който питаше за един компютър, поръчан от мен. Употребих повече време, отколкото беше нужно, за да му обясня точните размери и къде трябва да се включи електрическият кабел.

Томсън продължаваше да седи и да ме зяпа, но когато свърших да говоря с Бил, вече се бях овладял.

— Виж, Джо, разбираш, че работя под напрежение — рекох. — Г-жа Марш не ме е питала за охранителната система на банката. Това ли е всичко, което искаш да знаеш?

— Колко сигурна е охранителната система на банката? — Той не проявяваше никакви признаци, че ще си тръгва.

— По-сигурна не би могла да бъде.

— Да предположим, че няколко умни крадци решат да проникнат в банката. Мислиш ли, че биха успели?

Ледът, по който стъпвах, беше много тънък. Не трябваше да се издавам. Клаус може би щеше да ме принуди да му кажа как да проникне в банката.

— Според мен шансовете им са сто към едно — заявих.

— Така ли? — Томсън изтръска още пепел в пепелника. — Мансън твърди, че не биха имали дори призрачен шанс да успеят. Той твърди, че охранителната система е повече от сто процента сигурна.

— Затрудняваш ме, Джо — отвърнах. — Какво точно ти каза Мансън за охранителните електронни системи, които съм монтирал в банката?

— Съвсем нищо. Просто, че е доволен и никой не би могъл да проникне в банката. Само това.

— Донякъде е прав, но винаги би могла да съществува малка възможност, за която да не сме се сетили.

— Чуй ме, гражданино. Бях избран за шериф на Шарнвил преди три години. Благодарение на това, че винаги гледам напред, предвиждам нежеланото, а имам и доста умни подчинени, равнището на престъпността в този град е най-ниското в целия щат и смятам да го задържа такова. Тази жена Марш ме притеснява. Възможно е да е изпратена от някоя банда, която е хвърлила око на нашата банка. Не твърдя, че е така, но би могло да бъде, а моята работа е да проверявам хора като нея. Здраво е понатиснала Мансън, за да получи информация за охранителната система, но не е успяла, което не означава, че бандата — ако има такава — ще се откаже. Да предположим, че тя осъществи нападение над банката. Аз няма да бъда избран за шериф за следващия мандат, а това ще ме удари по болното място. Разбираш ли?

— Мисля, че можеш да се успокоиш, Джо — отвърнах. — Разбирам положението ти и твоята отговорност, но банката е толкова сигурна, колкото би могла да бъде.

— Точно това каза и Мансън, но от теб чувам за сто към едно. Какво крие този един процент?

— Не знам, но винаги може да се появи някое умно момче, което да измисли някоя умна идея — отвърнах. — Неочакваното винаги трябва да се взема под внимание.

Той загаси цигарата си и запали друга.

— Точно така. Засега Мансън и ти сте единствените в този град, които знаят как работи охранителната система… нали така?

Секретарката ми влезе.

— Г-н Хариман чака, г-н Лукас.

— Само няколко минути — рекох, погледнах към Томсън и додадох: — И г-н Бранигън знае.

— Да предположим, че някоя умна банда отвлече теб или Мансън, или и двамата и хората й ви притиснат? Може да се случи. Ще успеят ли да проникнат в банката, ако един от двама ви проговори?

— Не.

Погледна ме замислено.

— Дори ако ви принудят да се разприказвате?

— Може би ще ни принудят да им кажем как действат електрониките, но те пак няма да знаят как да ги накарат да проработят.

— И все пак според теб някое умно момче може да измисли някоя умна идея. Какво имаш предвид?

Усетих, че по лицето ми се търкаля капка пот.

— Винаги съществува възможност някой с изключително големи познания в електрониката да съумее да разгадае моите машинки, но това е много, много малко вероятно.

Той помисли за момент, след това кимна и се изправи.

— Благодаря за отделеното време. В момента чакам данни от Вашингтон. Ако тази жена има досие, пак ще ти досаждам. Никоя умна банда няма да проникне в нашата банка, докато аз съм шериф. Ще поискам разрешение от г-н Бранигън двамата с Мансън да ми обясните точно колко е сигурна банката, за да мога да я охранявам. — Той потърка дългия си орлов нос. — Мога да надуша неприятностите от километри и сега ги надушвам. — После с отсечено кимване си тръгна.

 

 

Отне ми три нощи усилено мислене, докато открия как да се справя с Клаус. Заплахата за Гленда и заплахата от доживотен затвор за мен бяха прекалено убийствени, за да предприема необмислен блъф, но това не означаваше, че имах намерение да се предам под натиска на Клаус. Знаех, че когато хората му проникнат в банката, аз щях да бъда заподозрян №1. Натискът от страна на полицията щеше да бъде непоносим. С мен щеше да е свършено в Шарнвил дори да не ме арестуваха, така че трябваше да правя планове за бъдещето. Ако не успеех да измисля някакъв начин да удържа на това изнудване и в края на краищата се окажех принуден да направя онова, което Клаус искаше, в такъв случай трябваше да мисля за ново бъдеще не само за себе си, но и за Гленда. Въпреки че дните ми бяха заети, сега нощите ми минаваха в изготвянето на двупосочен план: или по някакъв начин трябваше да изиграя този безмилостен бандит, или, ако той ме изиграеше, поне трябваше да си осигуря безпроблемно бъдеще с Гленда далеч от Шарнвил.

На седмия ден сутринта, когато излизах от колата, отново се появи шерифът Томсън.

— Здрасти, гражданино!

— Здравей, Джо!

Той потърка края на носа си с опакото на ръката и каза:

— Гленда Марш няма досие. Може и да си познал: възможно е да е била от хората „не изпускам случая“ и да е използвала „Ди Инвестър“, за да вземе интервютата, а накрая нервите й да не са издържали и да се е оттеглила.

— Хубаво — отвърнах, като запазих безизразно лице.

— Да, но от друга страна, аз ще продължа да наблюдавам банката.

— Г-н Бранигън ще е много доволен.

— Можеш да му го предадеш следващия път, когато играеш голф с него. — Той се втренчи за момент в мен и после продължи: — Онази моя идея, че е възможно ти или Мансън да бъдете отвлечени, си остава. Затова ме чуй: усетиш ли, че те наблюдават или следят, предупреди ме. Ще изпратя човек да те пази. Същото съм казал и на Мансън.

— Благодаря. — После, като използвах собствените му лафове, рекох: — Е, ти си зает. Аз съм зает. Доскоро. — И се качих в офиса си.

За момента, помислих си, се бях отървал от Томсън, но знаех, че щом Клаус проникне в банката, ченгето ще се втурне по петите ми.

Този седми ден някак успях да се справя с работните си задължения. Към 19:00 в ресторант „Хейуард Джонсън“ изядох един стек, а после се прибрах в апартамента си. Седнах и зачаках.

В 21:00 телефонът иззвъня. Вдигнах. От слушалката се разнесоха звуците на негърска религиозна песен, свирена на хармоника.

— Отговорът е „да“ — казах.

— Добре, човече — зарадва се Джо. — Ще се видим отвън след пет минути.

Прашният шевролет чакаше пред входа, когато излязох от блока. Джо се пресегна, отвори дясната врата и аз се мушнах в мястото до шофьора.

— За бога, човече! Да знаете, че постъпвате правилно — подхвана той. — Страхувах се, че ще опитате да се правите на хитър. Знаете ли какво, г-н Лукас? Аз съм само един негър, но г-жа Гленда със сигурност ми допада. Наистина щеше да ми е много мъчно да видя как Бени я разкъсва, а точно това щеше да се случи, ако бяхте опитали да се правите на хитър.

Поколебах се за момент, но като осъзнах, че ще трябва да работя с този човек, реших да си трая.

— Нямам избор, Джо — отвърнах. — Трябва да изпълнявам това, което ми се казва.

— Така си е, г-н Лукас, но не се притеснявайте, и вие като мен ще си пъхнете пръста в меда.

— Това го твърдиш ти. Може би Клаус не е толкова умен, за колкото се мисли.

Джо отново се изсмя.

— Е, г-н Лукас, не е така. Не бих си вирил носа, ако не бях сигурен. Вече две години работя за него. Той никога не е стъпвал погрешно. Преди да започна да работя за него, постоянно ту влизах, ту излизах от затвора, а да знаете как мразя пандиза, братко. Да… г-н Клаус е умен… много умен.

— Винаги има момент, в който човек може да направи погрешна стъпка — рекох. — Ограбването на Националната калифорнийска банка може да се окаже точно такъв момент.

— Не и като се има предвид, че вие ще ни кажете как да го извършим, г-н Лукас. Шефът ни обясни. Ако нещо се провали, вие и г-жа Гленда вече не съществувате. От вас зависи да стане. — Той се изсмя. — Сигурен съм, че не бихте искали Бени да очисти г-жа Гленда, нито пък вас.

— И да кажа на Клаус как да влезе в банката — възразих, — нещата пак могат да се объркат, Джо. Може да отидеш в затвора за двайсет години.

Джо ме погледна и вече не се усмихваше.

— Стига сте бръщолевили. Ако аз отида в затвора за двайсет години, вие и г-жа Гленда ще отидете два метра под земята. — Наведе се напред и вкара касетката. Колата се изпълни с оглушителни звуци на джаз и това беше краят на разговора.

Пристигнахме в ранчото. Хари ни чакаше, за да отвори портата. Бени също чакаше и ме вкара в голямата всекидневна.

— Искаш ли питие, издайнико? — попита. — Шефът е зает.

— Не. — Седнах.

Почаках около десет минути и после влезе Клаус. Той отиде до бюрото и се настани зад него.

— Моите поздравления, г-н Лукас. Не бихте били тук, ако не сте решили да съдействате. Добри новини. Това ми подсказва, че сте толкова умен, за колкото ви мислех.

— Надявам се, че и вие сте толкова умен, за колкото ви мисли вашето чернокожо момче — рекох. — Имате неприятности. Глупав ход беше от ваша страна да изпратите Гленда в града като репортерка. Нейното прикритие е разкрито. След като е разговаряла с Мансън за охранителната система на банката, Томсън е бил предупреден, че в банката може да стане обир. Червената светлина е включена. Томсън е опасен… — Продължих, като му разказах за подозренията на шерифа относно Гленда, за това как той се беше свързал с ФБР, как беше разбрал, че тя няма досие, и за неговата идея, че е възможно Мансън или аз, или пък и двамата да бъдем отвлечени, за да бъде измъкната информация от нас за охранителната система.

Клаус седеше неподвижен, дребните му кафеникави ръце лежаха отпуснати върху бюрото, а тъмносивите му очи, подобни на кубчета лед ме наблюдаваха.

— Забравете за шерифа — обади се той. — И друг път ми е създавал неприятности. Ще се погрижа за него. Вашата работа, г-н Лукас, е да ми кажете как да проникна в трезора на банката.

— Да предположим, че проникнете в трезора. Двамата с Мансън ще бъдем заподозрени. Мансън ще бъде зачеркнат, след като проверят досието му, но за Томсън, който знае, че сътрудничех на Гленда, аз ще бъда заподозрян №1. Така че, преди да ви съдействам, искам да знам какво ще получа от обира?

Тънките му устни се разтегнаха в усмивка.

— Очаквах да попитате за това, г-н Лукас. Разбира се, че вие ще бъдете заподозрян №1. Вие ще трябва да напуснете Шарнвил незабавно след обира. Вече ви казах, че аз съм богат човек. Не се интересувам от парите, които ще приберат моите хора от банката. Всичко, което искам, е да сразя Бранигън. От трезора ще се измъкнат поне три милиона долара. Предупредил съм моите хора, че вашият дял трябва да бъде един милион, за да можете вие с Гленда да заминете и да се наслаждавате на пътуването. Бих ви препоръчал Южна Америка. Там двамата ще бъдете в безопасност. С един милион ще можете да живеете много добре.

Вярвах му толкова, колкото вярвам, че съществува Дядо Мраз.

— При тези условия — рекох — ще ви кажа за банковата охранителна система.

Кубчетата лед отново ме погледнаха.

— Точно това искам да знам.

— Били ли сте в банката?

Той поклати глава.

— Слабото място на всяка банка са заложниците, които една банда, вмъкнала се в нея, взема — подех. — В тази банка това не може да се случи. Всички операции с пари за внасяне и теглене се управляват чрез компютри. Клиентът влиза във фоайето, подписва чека си с компютърна писалка, пуска го в една пролука и оттам излизат парите. Ако внася, той попълва специална бланка, пуска парите и от пролуката излиза разписката. Персоналът на банката се вижда само на телевизионни екрани. Никоя банда не може да се добере до персонала. Служителите са на втория етаж, където се намират парите, и няма как външен човек да стигне до там. На редовните клиенти се дават специални електронни карти, които им позволяват да се качат на втория етаж. Ако такава карта обаче бъде изгубена или открадната, телевизионните камери ще предупредят пазача, че това не е клиентът, и асансьорът няма да проработи.

Клаус повдигна ръце.

— Не ме интересува вземането на заложници, г-н Лукас. Искам моите хора да влязат в трезора и да го опразнят. А сега ми кажете как може да се направи това.

— Банката се затваря в петък вечер в 16:00. Персоналът напуска около 17:50. Банката отваря в понеделник сутринта в 9:00 — обясних аз. — Тъй като има електронна охранителна система, остава само един пазач. Той работи на смени с още трима. Патрулира около банката. Има си отоплена кабинка до входа, но на всеки час излиза и обикаля банката. Входът се охранява от стоманени врати, които се управляват с фотоелектрическа клетка. Да се влезе във фоайето на банката не представлява никаква трудност. Имам неутрализатор, с който ще отворя тези врати. Всичко е въпрос на точно изчисляване на времето. Когато пазачът се намира на гърба на банката, вашите хора ще влязат и ще се изправят пред вратата на трезора. Тази врата е направена от огнеупорна стомана. Никой, та дори да работи цяла седмица със специални уреди, не би успял даже да я нащърби.

Клаус направи нетърпелив жест.

— Пропуснете подробностите. — В гласа му прозвуча остра нотка. — Как да вкарам моите хора вътре?

— Вратата на трезора се управлява чрез гласов отпечатък — отговорих му.

Малките му очи се присвиха.

— Какво означава това?

— Точно в 8:30 всяка сутрин освен в съботите и в неделите човек от главния офис в Лос Анджелис набира няколко цифри по специален телефон, който е директно свързан с банката в Шарнвил. Като направи това, той задейства един компютър и отключва три от ключалките на трезора. Точно в 8:35 Мансън от неговия офис казва няколко цифри по един микрофон и гласът му задейства друг компютър, който отключва останалите три ключалки. Тогава вратите на трезора се плъзват.

Клаус се загледа в мен, но лицето му беше останало безизразно, докато мислеше.

— Може ли някой, който знае цифрите, да ги каже по микрофона и да освободи ключалките?

— Точно това имах предвид, когато споменах за гласов отпечатък. Трябва да бъде гласът на Мансън, иначе компютърът няма да се задейства.

— Били сте гениален, г-н Лукас. — В гласа му пак долових острота.

— Това е най-сигурната банка в света.

Той помисли за момент и попита:

— А какво ще стане, ако Мансън е на екскурзия или пък умре?

— И за това е помислено: има един касетъчен запис с гласа на Мансън, който компютърът ще приеме, в случай че той е заминал или пък му се е случило нещо, и на специален човек е възложено да използва тази касета. Всичко, което този човек трябва да направи, е да я вкара тайно в едно място и вратата на трезора ще се отвори.

— И кой е този човек?

Изгледах го продължително.

— Тъй като аз измислих тази система, решено бе, че следва аз да направя това.

Клаус се наведе напред.

— Във вас ли е касетата?

— В банката е. В случай на спешност аз отивам до банката, вкарвам касетата и отключвам трите ключалки. Заместникът на Мансън ще запише нова касета. Аз ще наглася компютъра така, че да приема неговия глас, и всичко се връща на план А.

— Както изглежда, банката ви има доверие, г-н Лукас.

— Трезорът има шест ключалки. Аз мога да отворя само три от тях. Забравяте, че останалите три ключалки се освобождават по телефон от главния офис. — Извадих пакет цигари. — Нещата изобщо не са на доверие.

— А какво ще се случи, ако вие умрете или пък отидете в затвора с доживотна присъда, г-н Лукас?

— Бранигън знае къде се намира касетата.

Той се загледа надолу към ръцете си, докато мислеше. Запалих цигара и зачаках.

— Кодът от Лос Анджелис ми изглежда труден — рече той.

— За вас да, но не и за мен. С това мога да се справя. Мога да вкарам хората ви в трезора, но изчезването с плячката е на границата на невъзможното.

Той сви рамене.

— Това е ваш проблем, г-н Лукас. Срещу един милион долара и всичките уличаващи доказателства, които имам против вас и които ще ви дам, мисля, че при вашите знания ще намерите изход.

— Значи принудително оставяте цялата операция в мои ръце?

— Такова е положението. Аз ще финансирам операцията и ще намеря хората, които да я извършат, а вие ще бъдете отговорен за плана.

Това беше моят момент за блъф. Последните пет нощи бях прекарал в размисли как да надхитря този човек и бях достигнал до едно възможно решение.

— Приемам, но при известни условия.

Налудничавият блясък в тъмносивите му очи се появи отново.

— Вие не сте в положение да поставяте условия!

— Тук грешите. Понеже Бранигън ви е разкрил, когато сте били дребен злосторник, вие искате отмъщение. Като опразните трезора на неговата „Най-сигурна банка в света“, знаете, че ще го ударите по ахилесовата пета. За да осъществите намерението си, не се подвоумихте да наредите да убият Марш и да ме принудите да вкарам вашите хора в трезора. Това, че убихте човек, ме навежда на мисълта, че сте си поставили за цел да унищожите Бранигън. Слабото място на този ваш план е, че може да сте ме подценили и аз да предпочета да се изправя пред съда, обвинен в убийство, което не съм извършил. Вие имате криминално досие и сте известен на полицията. Ако нямахте досие, нямаше да се намирам в тази силна позиция, в която съм в момента. Ако предпочета да се изправя пред съда, ще проговоря. Ще разкажа историята на Бранигън и на полицията, фактът, че съм спасил неговата „Най-сигурна банка в света“, а и репутацията му ще поставят Бранигън на моя страна. С неговото огромно влияние може и да ме признаят за невинен, но не си въобразявайте, че Бранигън няма да ви погне, а освен него и полицията. Може и да се върнете обратно в затвора. — Спрях за момент и после продължих: — Така че не ми казвайте, че не съм в състояние да поставям условия.

Гледахме се един друг доста време. После Клаус кимна, а устата му се беше изкривила.

— Имате право, г-н Лукас. Виждам, че съм ви подценил. Какви са вашите условия?

Запазих изражението си на безразличие, но вътре в себе си ликувах от победната мисъл, че блъфът ми беше проработил. Наведох се напред и изгасих цигарата.

— Вие с лека ръка обещавате, че ще ми платите един милион долара. Нима ме смятате за такъв глупак, че да повярвам на думите ви? Нима смятате, че не съм наясно — ще наредите да ме убият, така както наредихте да убият Марш, щом вкарам вашите хора в трезора и им кажа как да изнесат плячката.

Клаус ме изгледа, после мрачното му лице се разведри от насилена усмивка.

— Колко сте подозрителен, г-н Лукас. И какво предлагате?

— Мога да вкарам вашите хора в трезора, а след като поразмисля известно време, смятам, че бих могъл да им кажа и как да изнесат плячката оттам — продължих, — но първо ще ми дадете държавни облигации за двеста и петдесет хиляди долара. Един милион долара е хубава сума, но съм сигурен, че след операцията няма да я получа, така че съм готов да се примиря и с четвърт милион. Ако не сте готов да ми дадете тези облигации, тогава и двамата вероятно ще започнем да блъфираме. Аз ще трябва да се изправя пред съда за убийство, което не съм извършил, а вие няма да си получите отмъщението срещу Бранигън, но затова пък той и полицията ще ви погнат по петите. След шест дни ще дойда при вас с готов план за влизането в трезора и изнасянето на плячката. После всичко зависи от вас. Или ще трябва да сте ми приготвили облигациите, или аз няма да ви представя плана на операцията.

— А откъде да знам, г-н Лукас, че няма да духнете с облигациите, когато ви ги дам?

— Не съм много готов да направя това, докато Гленда е пленничка при вас. — Изправих се. — Помислете. В четвъртък вечерта в девет часа ще чакам Джо да дойде, за да ме доведе тук. Дотогава ще съм приготвил моята част от сделката. Вие пригответе вашата.

Усещах, че вече имам много повече власт над това кошмарно положение, и с това чувство излязох от стаята в преддверието.

Бени се беше облегнал на стената и си чистеше зъбите с клечка. Когато ме видя, се отдръпна. Минах покрай него, отворих външната врата и излязох в горещата нощ.

Джо седеше в шевито и свиреше на хармониката си. Качих се в колата.

— Да тръгваме, Джо — рекох. — И не хаби конете.

Той изхихика и запали колата.