Джеймс Хадли Чейс
Ще се смея последен (6)

VI

— Здравей, издайнико — рече Бени, като се изхили злорадо. — Шефът иска да те види. Потегляй!

— Ще се срещна с него утре вечерта в девет — отсякох. — А сега изчезвай!

— Ще дойдеш, ако не искаш да започна да режа пръстите на курвичката ти един по един. Потегляй!

Поставих ръка на клаксона.

— Чуй ме, Бени. Докоснеш ли я, операцията няма да се състои. Ще се срещна с Клаус не по-рано от утре. А сега изчезвай или ще натисна клаксона и ще се озовеш заобиколен от ченгета.

Останахме втренчени един в друг за известно време. Очите му излъчваха безсилен гняв.

— Изчезвай! — срязах го отново.

— Предупреждавах шефа, че ще се правиш на хитър кучи син, но не се заблуждавай, зная как да се оправям с такива като тебе.

В това време от участъка излезе патрул. Той спря за малко, после се насочи към колата.

— Добър вечер, г-н Лукас — поздрави. — Тук не е разрешено да се паркира.

— Здрасти, Том — обърнах се към него по име, тъй като познавах повечето патрули, — тъкмо тръгвах. — После се извърнах към Бени и добавих: — Хайде, Бени. До утре.

Бени отначало се поколеба, но като забеляза, че патрулът се беше вторачил в него, измъкна се от колата и прекоси улицата.

— Кой е този? — полюбопитства полицаят. — Не съм го виждал наоколо.

— Партньор от бизнеса, Том — отговорих, като се насилих да се усмихна. — Всякакви типове ги има. — Кимнах му и подкарах надолу по улицата.

Спрях пред ресторант „Хейуард Джонсън“ и влязох. Поръчах си специалния сандвич на клуба и докато ядях, си мислех за Гленда. Напоследък тя не излизаше от ума ми. Чувствах, че имам достатъчно доказателства срещу Клаус и ще мога не само да предотвратя обира, но и да измъкна Гленда от лапите му. С показанията, които бях поверил на Маклейн, държах Клаус в ръцете си. Той не можеше да направи нищо. Осъзнавах, че поемам голям риск, като тръгвам срещу един психопат, но за момента ми се струваше, че Клаус има само две възможности: или да посрещне поражението, или да се озове в затвора за доста години, след като Бранигън и полицията се втурнеха по петите му.

Прекарах неспокойна нощ в полусън, полудрямка. Гленда все така бе обсебила мислите ми и все повече осъзнавах колко много значеше тя за мен. Ако успеех да предотвратя обира и да принудя Клаус да напусне града, тогава може би животът ми отново щеше да се нормализира. Още повече че сега, когато Марш беше мъртъв, нищо не можеше да ми попречи да се оженя за Гленда, веднъж само Клаус да се махнеше от Шарнвил.

На следващия ден в офиса бях затрупан с работа. Това ме радваше, защото натоварването не ми позволяваше да се тревожа за предстоящата среща вечерта с Клаус. Следобед се обади Бил Диксън, за да ми каже, че е сключил още един договор с някаква фирма за строежа на малка фабрика за производство на електрически части и фирмата се нуждае от офис оборудване. Попита ме дали мога да се срещна с директора, за да се разберем какво точно им трябва. Отговорих, че съм на разположение, и уточних часа. Когато затворих, се замислих дали в понеделник щях да бъда все още в Шарнвил. Може би, ако не успеех да преметна Клаус, щях да съм на път.

Замислих се и за възможността да напиша писмо на Бил Диксън, като приложа към него копие от показанията си до Бранигън, в случай че се наложеше да замина бързо, но се отказах. Все още имах на разположение целия петък и половината от петъчната нощ, за да реша как да изиграя заровете.

В случай че бъдех принуден да замина, щях да имам нужда от пари. Проверих банковата си сметка и се оказа, че разполагам с около осем хиляди долара. Написах чек за тази сума и излязох, като предупредих Мери, че само отивам до банката и веднага ще се върна.

Докато чаках на светофара, забелязах Джо, облегнат на един пожарен кран. За момент срещнахме погледите си, след това светна зелено и аз минах. Влязох във фоайето на банката, подписах се с компютърната писалка и пуснах чека в машината. Не след дълго банкнотите се посипаха през отвора на автомата. Пъхнах ги в задния си джоб и поех обратно към офиса. Отвън, на улицата, Джо все още стоеше до пожарния кран. Този път, без да му обръщам внимание, бутнах стъклената врата и с асансьора се качих в офиса си.

Остатъкът от деня прекарах в отхвърляне на работата, която ме чакаше на бюрото. Имаше куп залежали неща и ако се наложеше да офейкам, не ми се щеше да стоваря на Бил толкова много задачи.

В седем освободих Мери. След като тя си тръгна, сложих копието от показанията си до Бранигън и двете касетки в куфарчето. После пъхнах един малък касетофон, заключих офиса и слязох долу при колата.

Тъкмо я отключвах, когато Джо изплува от сенките в тъмната улица.

— Ще се срещнете ли днес с шефа, г-н Лукас? — В гласа му се четеше нотка на безпокойство.

— Да, Джо, имам среща с него тази вечер — отвърнах. — Не е нужно да се навърташ непрекъснато около мен. Ще бъда при него в девет.

— Шефът ми поръча да ви наглеждам, г-н Лукас. Правя това, което ми е наредено.

— Отивам да вечерям. Защо не дойдеш с мен? — поканих го и влязох в колата. Докато се пресягах да отключа другата врата, Джо ме зяпаше учудено. Успя само да каже: „Не мога да вечерям с вас“.

— О, стига, Джо. Знам едно хубаво местенце. Нищо не ти пречи да хапнеш, докато ме наглеждаш.

Той се поколеба, но после седна до мен.

Подкарах към малък ресторант, обслужван предимно от чернокожи. Той се славеше с чудесните си пържоли и аз често го посещавах.

След като се настани удобно край масата в ъгъла, Джо се поотпусна.

В ресторанта имаше повече чернокожи, отколкото бели, а келнерът, който беше също чернокож, му се усмихна дружелюбно.

— Две пържоли по английски — поръчах — и бира.

После извадих цигари и предложих на Джо, но той отказа.

— Не пуша, г-н Лукас.

Аз запалих и рекох:

— Времето тече, Джо. Все още ли възнамеряваш да се забъркаш в тая работа?

Той се размърда притеснено.

— Също като вас, г-н Лукас, и аз изпълнявам задачите си.

— За теб не е задължително. Можеш да хванеш някой автобус и да изчезнеш.

Той ме зяпна учудено.

— И защо трябва да постъпя така?

— Защото винаги е по-добре да изчезнеш, отколкото да се събудиш с куршум в главата.

Джо трепна.

— Казахте, че Хари, вие и аз ще наглеждаме Бени.

— Говорих с Хари. Той се безпокои за себе си. Хич не се притеснява за теб, Джо. Но го разбирам. И аз самият се безпокоя за себе си.

Сервираха ни пържолите с бирата. Захванах се с моята. Джо седеше неподвижно и гледаше втренчено в чинията си. На лицето му се беше изписала тревога.

— Хайде, Джо, хапни — подканих го. — Може пък да греша за Бени, но знам, че ако бях чернокож, щях да се измета от Шарнвил. По-скоро бих предпочел да остана жив, отколкото да рискувам с Бени.

— Аз обаче няма къде да отида — промърмори Джо. — Нямам и никакви пари.

Докато мислите му бяха заети със собствените му проблеми, неочаквано попитах:

— Как е г-жа Гленда?

Беше някак си неподготвен за този въпрос, но ме погледна и отвърна:

— Трудничко й е, г-н Лукас. Този Бени… — Джо не се доизказа.

Думите му ме жегнаха.

— Какво й прави Бени, Джо?

Той започна да си играе с пържолата.

— Виждате ли, г-н Лукас. Аз не се навъртам там, нито пък Хари, но Бени е около нея през цялото време. Той е бодигардът на шефа. Няма други занимания и затова вади душата на г-жа Гленда.

— Джо, осъзнаваш ли, че твоят шеф всъщност я е отвлякъл?

Той се замисли, докато дъвчеше парче пържола, и поклати глава.

— Това не е вярно, г-н Лукас. Тя работи за него.

— Тя е била принудена да работи за него и в момента той я държи затворена. А знаеш ли, Джо, че за това по закон твоят шеф, ти, Хари и Бени се считате за похитители? За отвличане ти лепват много повече, отколкото за обир на банка.

Очите му се извърнаха настрани.

— Изобщо не познавам законите. Правя само това, което ми е наредено… също като вас. Нямам друг избор.

— Ще ми помогнеш ли да я освободя, Джо?

Очите му се разшириха.

— На шефа това няма да му се хареса, г-н Лукас.

— Не мисли за него, помисли за себе си. Ако ми помогнеш, няма да те затворят за отвличане.

— Как мога да ви помогна? — попита, докато режеше парче от пържолата.

— Хари довечера ще бъде ли там?

— Той замина за Фриско заради оная работа с камионетката.

— Значи там ще бъдат само твоят шеф, Бени и г-жа Гленда?

Той кимна с глава.

— Знаеш ли точно къде я държат?

— Да, в една стая в задната част на къщата.

— А вратата заключена ли е?

— Не е точно заключена, а залостена от външната страна.

Бутнах чинията си настрани. След това тайничко измъкнах парите, които бях изтеглил от банката, и като ги държах вън от полезрението му, под масата, отброих пет банкноти по хиляда долара. Останалите върнах обратно на мястото им.

— Банковата операция няма да се състои, Джо. Не задавай въпроси, само ми повярвай. Предлагам ти възможност да се измъкнеш. Ще ти дам пет хиляди долара, ако изведеш г-жа Гленда от къщата.

Очите му се ококориха.

— Пет хиляди долара? — Остави ножа и вилицата и ме зяпна. — Вие ще ми дадете пет хиляди долара?

На съседната маса нямаше никой и аз му показах банкнотите. Гледаше ги втренчено.

— Сега ме чуй, Джо. Всичко е много просто. Ето какво трябва да направиш. Ще те закарам до къщата и ще те оставя в края на черния път. Докато аз разговарям с Клаус, ти влизаш, отиваш в стаята, където е г-жа Гленда, извеждаш я и я качваш в колата ми. Закарваш я до хотел „Шъруд“ и я оставяш там. Ще й предадеш, че ще отида при нея по-късно. Това е всичко, което трябва да направиш. После се връщаш обратно, оставяш колата до портата и офейкваш. На магистралата можеш да вземеш автобус. С пет хиляди спокойно можеш да изчезнеш. И няма да има нужда да се притесняваш, че ще ти лепнат присъда за отвличане или че ще те арестуват при опит за банков обир. Е, какво ще кажеш?

Той присви очи, докато мислеше. От напрежението усещах ръцете си лепкави, а сърцето ми биеше учестено. Накрая поклати неодобрително глава.

— В банката има три милиона. В сравнение с тях пет хиляди са съвсем нищожна сума.

— Не бъди такъв глупак, Джо! Казах ти, че обир няма да има. — Извадих от куфарчето, което бях оставил на пода до себе си, копие от показанията ми до Бранигън. — Прочети това.

Четенето му отне близо десет минути. Беше забил нос в листа, а очите му следяха внимателно пръста, с който отбелязваше всяка прочетена дума. Когато свърши, вдигна очи и ме погледна.

— Шефът ще ви убие, г-н Лукас.

— Няма. Полицията разполага с копие от това. Ще го прочетат в понеделник и веднага ще започнат да действат. При тях са и фалшивите облигации с отпечатъците на Клаус. По това време, Джо, той ще е далеч оттук и изобщо няма да му е до тебе.

— Да, но вие сте споменали и за мен в показанията си.

— Без никакво описание и подробности, Джо. Ако освободиш г-жа Гленда, с тези пари няма да има за какво да се притесняваш.

Той отново присви очи и се замисли.

— Наистина много хитро сте го измислили, г-н Лукас. Размишлявах върху онова, което ми казахте онази вечер. Не вярвам Бени да ме остави да си тръгна с такава огромна сума, ако успеем да влезем в банката. Да, предполагам, че ще е по-умно да приема вашето предложение.

Сега вече си отдъхнах. Бях получил своето за всичките онези нощи, през които си бях блъскал главата.

— Значи ще я измъкнеш оттам, Джо, и ще я закараш в хотел „Шъруд“?

— Да, така ще направя. След това ще ви върна колата и ще се постарая на часа да офейкам от Шарнвил.

Вгледах се в черното му запотено лице. Не знам защо, но почувствах, че мога да му имам доверие.

— Не се безпокой за Бени. Ще се погрижа да е в стаята при Клаус. Ще са ми нужни не повече от десет минути. Нали имаш часовник?

— Разбира се, г-н Лукас.

— Ще се погрижа и входната врата да е отключена. Оставяш ми десет минути да се оправя с Бени и извеждаш г-жа Гленда. Ясно?

— Ясно. Десет минути и я извеждам.

— Точно така. — Погледнах часовника си. Имах двайсет минути до срещата с Клаус в девет. Поисках сметката и след като платих, взех куфарчето и се отправих към колата. Джо вървеше плътно зад мене. Влязохме в колата и подкарах.

Джо попита:

— Кога ще си получа парите, г-н Лукас?

— Ще ти обясня по-късно.

През целия път не проронихме дума. Обадих се едва когато стигнах до черния път, който водеше към къщата на Клаус. По средата на пътя спрях колата.

— А сега да се споразумеем за парите. — Извадих банкнотите от джоба си, внимателно ги сгънах на две и ги скъсах през средата.

— Ей, какво правите, г-н Лукас? — извика Джо.

Подадох му едната половина от скъсаните банкноти, а другата прибрах.

— Когато разбера, че г-жа Гленда е в хотел „Шъруд“, ще ти дам и другата половина. Искам само да съм сигурен, че няма да ме метнеш.

— В бърлогата ми ли ще ги донесете?

— Точно така. Когато приключа с шефа ти, ще отида до хотел „Шъруд“ да се видя с г-жа Гленда, а след това ще дойда при теб. Ти ще си залепиш банкнотите и ще изчезнеш.

Той кимна.

— Разбрано, г-н Лукас.

Излязохме от колата и тръгнахме нагоре по пътя. Вече беше тъмно. В далечината се виждаха светлините на къщата.

— Ще се срещнем в апартамента ти, Джо — повторих. — Аз ще се погрижа за Бени. Не се тревожи за нищо. Само закарай г-жа Гленда до хотел „Шъруд“. — Поех влажната му ръка и я стиснах. — От този момент засечи десет минути.

— Разбрано, г-н Лукас.

Отправих се бързо към портата. Отворих я и продължих към къщата. Сърцето ми биеше учестено, а устата ми беше пресъхнала. Докато натисках звънеца, извадих пистолета, който Джо ми беше дал.

На вратата ме посрещна Бени.

— Влизай, издайнико.

Пристъпих в осветения коридор, вдигнах пистолета и рязко заврях дулото му в корема на Бени.

— Недей да рискуваш, Бени. И без това се изкушавам да вкарам някой и друг куршум в червата ти. А сега ме заведи при Клаус.

Бени гледаше дулото на пистолета с безизразно лице. После тръгна предпазливо пред мен и ме въведе във всекидневната.

 

 

Клаус седеше зад бюрото си. Студените му като кубчета лед сиви очи следяха внимателно всяко мое движение, докато затварях вратата.

— Издайникът е с пистолет — измърмори Бени.

Изражението на Клаус остана непроменено.

— Отиди отсреща до стената — наредих на Бени — и не мърдай.

Бени се ухили.

— Както кажеш. — Той прекоси стаята и застана зад Клаус, като подпря мощните си рамене на стената.

Клаус се обади:

— С пистолет, а, г-н Лукас? Значи се опитвате да хитрувате. Сега, предполагам, ще ми кажете, че и обирът няма да се състои.

— Точно така.

Сложих куфарчето и касетофона на бюрото. В едната ръка все още държах пистолета насочен към тях, а със свободната лява отворих куфарчето, извадих показанията си до Бранигън и ги плъзнах по бюрото.

— Прочетете това.

Клаус ги взе и зачете. После ме погледна.

— Наистина шедьовър на лаконичността.

Очаквах дивашка реакция и тази кротка забележка ме завари неподготвен.

— Облигациите, които ми изпратихте, са фалшиви — успях само да кажа. — Ето две касетки, които искам да чуете. Те ще ви убедят, че обирът няма да се състои.

Пъхнах едната от тях в касетофона и го включих. Няколко минути Клаус слуша собствения си глас. Но след момента, в който казвах „Нужно ли беше да убивате шерифа Томсън“, а той отговаряше „Нека да ви служи за урок. Когато някой ми пречи или се опитва да ми пречи, го премахвам“, Клаус се пресегна и изключи касетофона.

— Предполагам, че останалото е както в показанията — рече и се отпусна назад в стола.

— Копие от показанията и от касетките се намира в полицията.

Погледнах часовника си. Бяха изминали петнайсет минути. Гленда сигурно вече беше на път за „Шъруд“.

— Уредил съм показанията и касетките да бъдат предадени на Бранигън от полицията в понеделник сутринта. Ако нещо се случи с мен, Клаус, Бранигън ще има достатъчно доказателства, за да ви тикне зад решетките. Така че повтарям: обир няма да има.

— А защо мислите, че нещо би могло да ви се случи? — Клаус повдигна въпросително вежди. — Ако нещо трябва да се случи, то ще се случи на вашата мадама. Вие сте ми прекалено нужен, за да ви очистя.

— Уви, Клаус, Гленда вече е далече оттук.

Смехът ме накара да изтръпна.

— Първо, позволете ми да ви поздравя, г-н Лукас. Поне опитахте. — Той посочи към показанията и касетофона. — Всичко е много добре обмислено, но за нещастие сте само един аматьор, който се изправя срещу професионалисти. В три часа в събота сутринта вие ще ръководите обира. И нека това да ви е ясно!

Чувствах как смелостта ми се стопява и постепенно някакво съмнение започна да се прокрадва в мен.

— Много грешите. Не сте наясно с положението. Вашия смахнат план няма да го бъде. Послушайте съвета ми: измитайте се от Шарнвил, преди Бранигън да ви е тикнал в кафеза.

— Значи си въобразявате, че Гленда е далеч оттук. — Той поклати глава. — Тя е заключена в стаята си. Мисля, че сте се поувлекли с фантазиите, г-н Лукас.

Бяха минали вече двайсет и пет минути, откакто бях влязъл в къщата. Гленда трябваше да е в безопасност в „Шъруд“.

И тогава дочух звук, който ме накара да замръзна на място: тъжна африканска мелодия, свирена на хармоника.

— А, ето го и Джо — рече Клаус и се изсмя. — Г-н Лукас, стига сте размахвали това оръжие. Нали не вярвате, че бих позволил на Джо да ви го даде заредено? Виждате ли, грешката на аматьора е, че той не си изпипва нещата така, както би направил един професионалист. Дай му на аматьора оръжие и той веднага решава, че то задължително е заредено. Ако не ми вярвате, опитайте се да ме застреляте.

Бени се захили злобно и се запъти към мен. Насочих пистолета към него, но не се решавах да натисна спусъка. Осъзнах, че този път ме бяха прецакали.

— Длъжник съм ти, издайнико — изръмжа Бени.

И в същия момент усетих огромния му юмрук да се стоварва върху лицето ми. Почувствах как главата ми експлодира и се сгромолясах на пода. За известно време всичко около мен плуваше в мъгла и някъде далече съвсем приглушено чух Клаус да казва:

— Не трябваше да го правиш, Бени. Няма нужда от насилие.

В това време усетих нечии ръце да ровят из джобовете на сакото ми. Усилието, което направих, за да ги отблъсна, се оказа съвсем немощно. Последва дълга пауза. Постепенно главата ми започна да се прояснява и остра болка премина през лицето ми. Преобърнах се, после с мъка се привдигнах на колене. Когато стаята изплува отново пред очите ми, забелязах Джо да стои до бюрото. Чух го да казва:

— Копелето ми предложи пет бона, шефе. Скъса банкнотите на две, обаче сега аз си взех и другата половина. Може ли да задържа парите?

— Разбира се, Джо, според мен ти напълно си ги заслужи.

Смехът на Джо ме накара да разбера, че всичките ми надежди и упования бяха рухнали. Гленда си оставаше при тях.

Бавно се изправих на крака и се стоварих върху най-близкия стол.

— Дайте на г-н Лукас нещо за пиене. Струва ми се, че едно питие ще му се отрази добре — подметна Клаус и след малко в ръката ми беше напъхана чаша уиски.

— Приемете моите извинения, г-н Лукас. Бени понякога се самозабравя.

Обърнах се и с рязко движение плиснах съдържанието на чашата в лицето на Бени. Той изкрещя, хвана се за очите, разярен се насочи към мен.

— Бени — възпря го Клаус, — иди да провериш за Гленда.

Бени спря за момент, погледна ме и се изхили злорадо.

— Добре.

Той се запъти към вратата.

С неимоверни усилия се изправих и понечих да се повлека подир него. От болката, която още усещах, главата ми беше замаяна и подът ми изглеждаше под наклон. Джо ми препречи пътя, хвана ме за ръката и с едно движение ме фрасна през устата, като ме върна обратно в стола.

Полузашеметен се опитах да се изправя отново, но Джо тутакси ме блъсна обратно. Някъде в дъното на къщата се чу протяжен пронизителен писък, писък на жена, и знаех, че това беше Гленда.

— Джо, иди да го укротиш — меко нареди Клаус. — Този човек не си знае силата.

Джо се изхили и се измъкна от стаята.

— Всичко е наред, г-н Лукас. Нищо повече няма да й направят, освен ако не се противите да ни сътрудничите.

Спомних си какво беше казала Гленда за своя съпруг: „Цялата воля на характера му, а той имаше достатъчно такава, се беше изпарила… Те изтръгнаха волята на Алекс, както хирургът изтръгва апендикс“.

От острия писък всичко в мен се преобърна.

— Ще ви сътруднича — изрекох полушепнешком.

Джо и Бени влязоха в стаята. Бени се хилеше, а Джо беше целият потен и клатеше недоволно глава.

— Сега, г-н Лукас — поде Клаус, — утре сутринта ще отидете да си вземете показанията и касетките от полицията. Ясно ли е?

Кимнах.

— Добре. И ще ги донесете тук. Разбрано ли е?

Отново кимнах.

Той се приведе напред. Очите му искряха разярено, а лицето му приличаше на злобна маска.

— Ако се опитате отново да ме излъжете, жената ще бъде изтезавана до смърт! Знам всичко за безплодните ви опити да подкупите Хари и Джо. Там има три милиона долара и те ги искат! От сега нататък ще ни сътрудничите! Ясно ли е?

— Да.

— Тогава утре сутринта ще се видим отново тук. — Удари с юмрук по масата и бясно ми изкрещя: — Никой, най-малкото пък вие, не може да ми попречи да ограбя банката! А сега изчезвайте!

Джо се доближи до мен и ме хвана за ръката.

— Хайде бе, човек. Ама хубаво ви метнах, нали? — И Джо избухна в луд смях. — Обаче вие наистина плямпате много.

Излязох от къщата и се добрах до паркираната си кола. Когато седнах зад кормилото, спомних си думите на Гленда: „Той е сатана“. Почувствах се напълно смазан и победен. Капанът беше добре заложен и аз не виждах никакъв начин да се измъкна от него. В ушите ми прозвуча отново острият писък на Гленда и ме побиха тръпки. Човекът, с когото си имах работа, беше не само сатана, той беше и психопат.

Поех към Шарнвил, обзет от отчаяние.

* * *

В 8:30 прекрачих прага на полицейския участък.

Денят беше петък: гореща, много влажна, лепкава утрин, но с чисто небе и ярко слънце.

Бях прекарал неспокойна нощ. Мисълта за Гленда не ми даваше мира. Мястото, където ме бе улучило крошето на Бени, сега беше отекло, но през нощта мехлемът на Джебсън беше изчистил синината. Изтръпнах при мисълта, че трябва отново да се срещна с Клаус, но се налагаше да взема пакета от Маклейн и да му го предам.

Заместник-шерифът Тим Бентли седеше зад бюрото си. Той беше добро ченге, но твърде младо. От него би излязъл много по-добър шериф, отколкото от Маклейн. Беше висок, с огненочервена коса и лунички. Усмихна ми се, като ме видя.

— Здравейте, г-н Лукас. С какво мога да ви помогна?

— Тук ли е Маклейн, Том?

— Снощи му се наложи да замине за Лос Анджелис. Ще се върне най-рано в понеделник.

Изтръпнах.

— В сряда му поверих един пакет, който да предаде на Бранигън — рекох. — Заключи го в сейфа.

Бентли кимна.

— Да, знам за това. Шерифът го взе със себе си.

Изведнъж почувствах, че не мога да си поема въздух. Обля ме студена пот.

— Но пакетът ми трябва. — Гласът ми прозвуча дрезгаво и единствено разтревоженото лице на Бентли ме накара да овладея напиращата паника. — Тим, уговорката беше Маклейн да не предава пакета преди понеделник.

— Така е, г-н Лукас. Но миналата вечер възникна спешна работа в Лос Анджелис и тъй като реши да остане там и за уикенда, взе пакета със себе си. Не се тревожете, той ще го предаде в понеделник.

— Пакетът, Тим, съдържа проекти за една нова банка. Току-що открих, че голяма част от сметките са грешни. Трябва ми спешно.

— Добре, ще се обадя в Лос Анджелис и ще се опитам да разбера къде е Маклейн.

В съзнанието ми изплува злото лице на Клаус. Ако тази сутрин не успеех да му предам пакета, щеше да си го изкара на Гленда. След като затвори телефона, Бентли рече:

— Капитан Перел се е видял с Маклейн миналата вечер, г-н Лукас. Приключили са работата. Не знае къде е Маклейн в момента. — Бентли сви рамене. — Може и да се върне, но предполагам, че ще остане за уикенда. — Отново сви рамене. — Каза ми да не го чакам преди понеделник вечерта.

Устните ми трепереха от напрежение. Ударих силно с юмрук по бюрото и изкрещях:

— Пакетът ми трябва на всяка цена! Сигурно не съм бил с всичкия си, когато съм решил да го поверя на този впиянчен тъпак. Тим, трябва да ми помогнеш!

Той ме гледаше разтревожено.

— Г-н Лукас, успокойте се. Аз…

— Да не би да искаш да кажеш, че не можеш да го откриеш! Та нали, за бога, сте полиция! Трябва да го намериш на всяка цена! Ако тези сметки стигнат до Бранигън, фирмата ми ще загуби договора! Толкова е важно, че ако нещо се провали, вас с Маклейн ще държа отговорни за това!

— Е, ако наистина е толкова важно… — Той за момент се поколеба, но после веднага вдигна слушалката и пак набра Лос Анджелис. Поиска спешно да открият Маклейн и затвори. — Ще го намерят, г-н Лукас, но предполагам, че няма да стане толкова бързо. По-добре ще е аз да ви позвъня в офиса.

— Колко време ще им отнеме?

— Зависи дали Маклейн е трезвен, или не. Но предполагам, че няма да е повече от два часа.

— Ами ако е пиян?

Той сви рамене.

— Мога само да гадая като вас.

— Обади се отново в Лос Анджелис. Предай им каквото ти казах. Аз тръгвам за там. Може ли да използвам телефона?

— Разбира се, г-н Лукас.

Обадих се в офиса и съобщих на Мери, че заминавам за Лос Анджелис и ще се върна по някое време следобеда.

— Но, г-н Лукас, имате три срещи.

Наредих й да ги отложи и затворих.

— Тръгвам, Тим. Благодаря ти за това, което направи.

Беше 9:00. Щяха да са ми нужни около два часа бързо каране, за да стигна до Лос Анджелис. Може би щях да се позабавя, докато взема пакета. Не се надявах да се озова при Клаус преди 15:00.

Стигнах бързо до пощата и чак там се сетих, че не знам телефонния номер на Клаус. Прегледах указателя, но го нямаше^[1]. Пот се лееше от мен. Позвъних на телефонни услуги. Попаднах на услужлива телефонистка.

— Спешно е — рекох, — трябва да се свържа с г-н Едуин Клаус. Адресът е Фармхаус, улица „Шанън“. Моля, свържете ме.

— Изчакайте за момент, господине. — Последва кратка пауза и после гласът се обади: — Съжалявам, господине, но номерът не е регистриран.

— Да, знам. Синът му е пострадал тежко при автомобилна катастрофа. Трябва да предупредим бащата. На телефона е доктор Луис.

Жената се колебаеше.

— Добре, докторе, ще ви свържа.

Изтрих потта от лицето си и зачаках, докато накрая чух дрезгавия глас на Бени.

— Какво има?

— Дай ми Клаус — почти извиках, — Лукас се обажда.

— А откъде си толкова сигурен, че той би искал да говори с теб. Разкарай се.

— Дай ми го бе, маймуно — изкрещях.

Последва пауза, после чух някакви гласове и след това Клаус се обади.

— Кажете, г-н Лукас.

— Полицията е занесла пакета в Лос Анджелис. Веднага тръгвам за там, но няма да мога да дойда при вас преди четири.

— Ако до четири не сте пристигнали, г-н Лукас, Бени ще навести жената. — И затвори.

Точно минаваше 11:00, когато стигнах в полицейския участък в Лос Анджелис. На капитан Перел, нисък, набит мъж, му беше известно, че играя голф с Бранигън, затова се държеше изключително учтиво.

— Струва ми се, че разреших проблема ви, г-н Лукас. Не успяхме да открием Маклейн, но открихме неговия помощник, който в момента пътува обратно за Шарнвил. Маклейн прекарва уикенда с някаква жена, но му е поръчал да остави пакета, за който се притеснявате, в банката. Занесъл го е там в 9:30 тази сутрин и е взел разписка. — Подаде ми някаква бележка.

Сърцето ми щеше да изскочи, докато четях редовете:

Получих един пакет от г-н Лукас, Шарнвил, за г-н Фаръл Бранигън.

Лоуис Шелтън, секретарка на г-н Бранигън

Познавах Лоуис Шелтън добре.

— Благодаря, капитане. Ще отскоча до банката.

Докато вървях към колата, се питах дали Бранигън вече не е отворил пакета и не е прочел показанията ми. В банката попитах за г-ца Шелтън. Момичето на пропуска ми се усмихна.

— Заповядайте, г-н Лукас, предполагам, че знаете пътя.

Взех асансьора до последния етаж и влязох в офиса на Лоуис Шелтън.

Тя беше висока, слаба, леко мургава жена, приятна на вид, въпреки че не беше красива.

— Лари, какво те води насам? — попита учудено.

— Подписала си се за един пакет за Ф. Б. — казах. — Той получи ли го?

Потта продължаваше да се лее от мен, а гласът ми беше прегракнал.

— Случило ли се е нещо? — разтревожи се тя и се изправи.

— Получи ли го?

— В момента е на бюрото му. Отсъства за уикенда. Нещо важно ли е?

Сега вече си поех дълбоко въздух.

— Отсъства?

— Да. Замина вчера вечерта. Каза, че отива да поиграе голф.

— Установих, че калкулаторът ми показва големи отклонения. Всички изчисления в пакета са грешни. Ако Ф. Б. ги види, добре ще ме нареди.

Тя се засмя.

— Не се тревожи толкова. Случва се. Сега ще ти го донеса.

Докато чаках, в главата ми се зароди прекрасна идея. Вече бях направил копие от показанията и касетките, но то беше при Клаус. Защо да не извадя още едно. Погледнах часовника си. Минаваше 12:00. Ако действах бързо, щях до 16:00 да успея да стигна в Шарнвил.

Лоуис донесе пакета.

— Лоуис, ще ми направиш ли една малка услуга. Трябват ми два касетофона и копирна машина.

— Разбира се. Ела с мен.

Заведе ме в малка стая.

— Ето тук всичко, което ти трябва. Имаш ли нужда от нещо друго?

— Не, благодаря ти. Няма да се бавя дълго.

Телефонът на бюрото й иззвъня и тя ме остави, като ми махна леко с ръка.

Отне ми малко повече от час да презапиша двете касетки и да преснимам показанията. Преснимах също и облигациите. Когато свърших, запечатах отново пакета. След това поставих касетките в плик, който открих в бюрото, запечатах и него, като отгоре написах:

Да бъде предадено на г-н Бранигън на 5 юли, не по-рано.

Днес беше 29 юни. Дотогава имах достатъчно време да действам. Ако Клаус успееше да ме надхитри и ме убиеха, Бранигън щеше да разполага с достатъчно доказателства, за да уреди арестуването му. Ако все пак имах късмет и останех жив, можех да си взема обратно пакета от Лоуис.

Върнах се в офиса и сложих плика на бюрото й.

— Искам да предадеш това на Ф. Б. на 5 юли, но не по-рано. Тук има проекти за нова охранителна система. Все още я разработвам. Ако не се обадя до 4 юли, предай му този пакет на следващата сутрин. Ако променя решението си, ще ти звънна и ще дойда да си го взема. Знам, че звучи малко като във филмите с Джеймс Бонд, но е важно, нали разбираш?

Леко озадачена, Лоуис ми кимна с глава.

— Не се тревожи. Ще го прибера в моя сейф.

— Благодаря ти. Трябва да тръгвам обратно за Шарнвил. — Взех другия пакет и на излизане й изпратих въздушна целувка. Слязох с асансьора долу, влязох в колата си и потеглих.

Стрелките на часовника ми показваха 15:15, когато вече се клатушках по пътя към къщата на Клаус.

Изкачих стъпалата и на вратата бях посрещнат от Бени.

— Значи успя, издайнико. Жалко, нямах късмет. Чаках с нетърпение да пообработя курвичката ти.

Влязох във всекидневната, където Клаус ме очакваше, и сложих пакета пред него.

— Отворете го, г-н Лукас.

Скъсах връвта и кафеникавата хартия, отворих куфарчето и му показах оригиналното копие на показанията си, двете касетки и фалшивите облигации.

Той кимна одобрително.

— Направили сте каквото ви беше наредено. Разумно от ваша страна, г-н Лукас. — Изгледа ме втренчено с ледените сиви кубчета и в този поглед имаше нещо, което ме плашеше. След известно мълчание той продължи: — Знаете ли, ако бях аматьор като вас, преди да се разделя със съдържанието на това куфарче, предвидливо бих си извадил копие от показанията и облигациите заедно с презапис на касетките. Бих ги оставил в банка с нареждането да бъдат предадени на г-н Бранигън, когато се върне от уикенда. Така ли постъпихте, г-н Лукас?

Думите на Гленда „той е сатана“ отново прозвучаха в ушите ми, но този път ми се сториха като отчаян вопъл. Не знам как успях да запазя невъзмутимо изражението на лицето си. По някакъв начин съумях да заставя очите си да срещнат изпитателния му поглед.

— Иска ми се да се бях сетил за това — рекох твърдо.

От усмивката, която ми отправи, тръпки полазиха по тялото ми.

— Предлагам да се обадим на г-ца Шелтън и вие да я попитате дали пакетът, който сте й оставили, е на сигурно място.

Бени влезе в стаята и застана до стената с вечната си злорада усмивка.

— Аз ще слушам по другия телефон, г-н Лукас, така че ще чуя отговора й.

Започна да набира.

„Той е сатана!“

Блъфът ми беше разкрит и като се чувствах окончателно сразен, успях да кажа:

— В нея има копия.

Клаус остави слушалката на мястото й, изгледа ме със своя налудничав поглед, след което се обърна към Бени:

— На теб оставям този тъп аматьор. Гледай да не изпоцапаш много.

Стана и излезе от стаята.

Бени се изхили и се отлепи от стената.

— Издайнико, за мен ще бъде истинско удоволствие. Когато пребия някого, той цял живот помни, че съм го бил.

Приближи чевръсто и ми забърса челюстта с кос ляв. Аз политнах и разперих ръце, а той използва момента, за да ми вкара с невероятна сила дясното си кроше в корема.

 

 

Постепенно започнах да идвам в съзнание. Някъде далече, почти като в сън чух гласа на Гленда да казва: „О, скъпи, какво са направили с теб?“.

Опитах се да помръдна, но изкрещях от болка.

— Не се движи.

Клепачите ми тежаха като олово и с мъка ги отворих. Съвсем неясно и размазано изплува червената коса на Гленда, а след това и лицето й.

— Не говори. Чакай, Лари, не мърдай. Само чакай.

Очите ми натежаха и аз изпаднах отново в безсъзнание.

Следващия път, когато я почувствах до мен, вече виждах лицето й ясно: бледо, изпито, но нейното. Беше съвсем близо до моето. Почувствах устните й да докосват бузата ми. Потърсих ръката й и я стиснах.

— Моля те, не се движи, скъпи. Ще ти премине, бъди търпелив.

— Какво ти направиха? — успях да попитам.

Ръката й стисна по-силно моята.

— Не се тревожи сега за мен. Чуй ме, Лари. Трябва да ги вкараш в банката. Казах ти, че той е сатана, но ти не ме послуша. О, скъпи, защо трябваше да се опитваш да ги надхитриш. Погледни какво са направили с теб. Ако само знаеш как се държаха и с мен.

Лежах неподвижен, като се опитвах да прогоня болката от израненото си тяло. Почувствах, че нещо се беше скършило в мен. Изведнъж си спомних за Алекс Марш, който е седял и е плакал, докато са биели Гленда. Изкусният побой, който ми беше нанесен, ме изпълваше, от една страна, с ужас при мисълта, че бих могъл да бъда подложен отново на него; от друга страна, чувствах, че някъде дълбоко в мен се заражда парещо желание за мъст, желание да ги избия, да убия Клаус и Хари, и Джо. Осъзнавах, че това беше само чувство, далече от реалността, но все пак то беше вътре в мен и се разрастваше.

— Не се притеснявай. Ще ги вкарам в банката.

— Скъпи, вече не издържам заключена тук с този престъпник.

Чак тогава разбрах, че лежа върху легло, и когато се огледах, видях, че сме в малка стая. Прозорците бяха заковани, а срещу мен се намираше открехната врата, която водеше към банята.

— Тук ли те държат затворена?

— Да. Бени те донесе и ми нареди да се грижа за теб. Мисля, че излязоха някъде с Клаус.

— Искаш да кажеш, че сме сами?

— Така ми се струва.

С невероятни усилия се изправих до седнало положение. Тялото ми се раздираше от болка. Тя се опита да ме спре, но аз отклоних ръцете й.

— Сега е моментът. Трябва да се опитаме да се измъкнем. — Пот изби по цялото ми тяло, когато спуснах краката си на земята. — Помогни ми да се изправя, Гленда.

— Не можем да се измъкнем. Мислиш ли, че вече не съм опитвала?

— Помогни ми!

Тя ме подкрепи, докато се мъчех да се изправя.

— Недей, Лари. Само си причиняваш болка.

Довлякох се до вратата и се опрях с ръце на стената. Вратата беше много здрава. Дори и с брадва щеше да ми бъде трудно да я разбия. С прозореца положението беше същото. Дъските бяха дъбови и здраво заковани. Нямаше никаква надежда да се измъкнем през вратата или през прозореца.

От острата болка ми се зави свят и аз се отпуснах изтощен на леглото.

Гленда изтича до банята и се върна с чаша вода. Излях водата върху главата си и дойдох на себе си. Докато й подавах чашата, се сетих да погледна часовника си. Не можех да повярвам, че съм бил в безсъзнание цели 4 часа.

— Може да опитаме през тавана — рекох.

— Прекалено е високо. Няма нищо, на което да стъпим, нищо, което бихме могли да използваме! О, Лари, трябва да правим това, което Клаус нареди!

Навън се чу някакъв шум и Гленда се впи в ръката ми. Вратата се отвори и в стаята влезе Клаус. Зад него в процепа стояха Бени и Джо.

— Надявам се, г-н Лукас, че вече сте разбрали колко е неразумно да се опитвате да ме мамите. — Клаус се обърна към Гленда и нареди: — Чаша вода.

Гленда взе чашата и буквално се втурна към банята. Беше ми неприятно, като виждах колко много се страхува от него.

— Ето, вземете тези хапчета, г-н Лукас. Искам да сте в добра форма, когато му дойде времето.

Бени, последван от Джо, с нехайна крачка пристъпи вътре.

Нямаше накъде да мърдам. Мисълта, че можех да опитам отново масивните юмруци на Бени, ме накара да изтръпна. Взех трите хапчета и чашата вода, която Гленда ми беше подала разтреперана.

— Изпийте ги! — изръмжа Клаус.

Глътнах хапчетата и пресуших чашата.

— Предполагам, че няма да възразите да прекарате нощта в нейното легло — рече Клаус. — Лека нощ и на двама ви. — И напусна стаята.

— Аз ще бъда отвън пред вратата, издайнико, така че ако нещо ти дотрябва през нощта, само си го поискай — заяви Бени, като вдигна огромния си юмрук.

Джо се изхили и двамата се измъкнаха от стаята, като залостиха вратата отвън.

Улових Гленда за ръката. Хапчетата бяха започнали да действат и като някаква гаснеща светлина съзнанието ми запотъва в мрак.