Михаил Герчик
Лети, Икар! (7)

Глава седма

Сън или действителност ● Хората от неизвестната планета ● Задух ● Гривните ● На един език ● Звезди на родното небе ● Проход в квадрата Алфа–217

Дали това не беше сън — един от тия странни сънища, които после дълго преследват човека?

… Голяма кръгла зала със сферически таван. Някъде там са скрити силни източници на светлина. Те са разположени така, че предметите в залата не хвърлят сянка. Впрочем в залата няма никакви предмети, ако не се смятат безчислените ръчки, бутончета и святкащите разноцветни прозорчета, които като килийки на пчелни медни пити покриват стените.

Сред залата стои голяма маса, прилична на снежнобял куб. Икар лежи на тази маса в своя скафандър, покрит с някакъв капак, толкова прозрачен, че не може да се види. Но момчето знае, че има такъв капак: той се опира о него с крака и с пръстите на ръцете.

Икар си спомня, че под такива капаци на земните звездолети поставяха малките зверчета и растения, които космонавтите носеха от другите планети за музея на вселената. Значи сам той сега е такъв експонат? Но за кого?

Той обръща глава и вижда устремени в него очи. Много очи, прилични на тия, които за първи път зърна на екрана на „Звездичка“. Но сега Икар не се страхува. Той може да разгледа стопаните на чудния кораб.

Това са хора. Само набитите мощни тела, големите глави с полегати чела и удължените, дълбоко хлътнали очи, които излъчват оная тайнствена енергия, ги отличават от земните хора. Шест души. Те са се склонили над капака, закриващ Икар, и за нещо оживено разговарят, като жестикулират рязко. Ето един от тях подава знак с ръка и от тавана се спусна цяла гирлянда от гъвкави тръбички. В един миг те се прилепят плътно в капака и Икар от страх започва да се мята като простреляна птица. Но същият вледеняващ поглед го поставя на място.

На екрана, който внезапно блесна на стената, се появиха начупени линии, кръгчета, пунктирани полета. Стопаните на кораба внимателно ги разглеждаха и одобрително кимаха с глави.

Запасът от кислород в резервоара на скафандъра се привършваше. Икар започна да се задушава. Челото му се покри с едри капки пот, момчето усещаше как те се стичат по бузите му.

Изглежда, че това по някакъв начин се бе отразило на екрана, който разглеждаха хората от неизвестната планета, защото един от тях изщрака с пръсти и тръбичките изчезнаха някъде в тавана, като отнесоха със себе си и капака.

Икар губеше съзнание. Гърдите му се свиваха от недостиг на въздух. Той не усети кога хората снеха от него скафандъра и дойде на себе си, след като силна струя от кислород, напоена с боров аромат, плисна в лицето му.

Замижал с очи, той пиеше този въздух, дишаше и не можеше да се надиша. Зави му се свят. Сферичният таван се превърна в бясно въртящ се мъглив пръстен…

Може би всичка това — и странните хора, и капакът, и змиевидните тръбички, които, както му се струваше, се впиваха в неговото тяло — е само сън? Не, защото щом му мина замайването и отвори очи, той видя същите хора, надвесени над него.

Като се опря на лакът, Икар се понадигна. Хората се отместиха. Икар скочи на мекия, сякаш от каучук под. И веднага чу нечий удивително добър, звучен глас.

Говореше все същият човек, изглежда — началникът на кораба, който заповядваше на всички. Икар изслуша дълго лееща се реч от резки съгласни звуци и отрицателно заклати глава: той нищо не разбираше. Тогава човекът направи някакъв знак и веднага му дадоха металическа пластинка, завършваща в двата края с гривни. Той приближи до Икар, стисна двете му ръце и в миг на тях се затвориха гривните.

Гривните с металическата пластинка приличаха на белезници, каквито Икар беше виждал в една стара книга. Там ги поставиха на ръцете на затворниците. Икар силно дръпна ръцете си, но гривните се впиха болезнено в кожата му. Той чу познат глас:

— Спокойно, приятелю, спокойно. Първо, не ще успееш да счупиш тая играчка, силите не ще ти достигнат — и второ, няма защо да правиш това. Без гривните ние не ще можем да се разберем един друг.

Икар онемя от изумление. Човекът от неизвестната планета говореше на понятен за него език.

— Кои сте вие? — закрещя Икар, като се спусна към началника. — Вие знаете нашия език? Как се наричате?

Хората в залата се засмяха. Усмихна се и началникът. Сега неговите очи не бяха така страшни, в тях сякаш се появи влага, която прегради пътя на оная тайнствена сила, излъчваща се преди от тях.

— Не всичко изведнъж, приятелю мой, не всичко. Най-напред разкажи ни за себе си, за това как си попаднал тук, а после ние ще отговорим на твоите въпроси — каза началникът.

Като се заплиташе от вълнение, Икар започна да разказва за Земята, от която бяха тръгнали да щурмуват космоса. В тоя миг куполът на тавана се спусна ниско и на него пламна огромната карта на звездното небе. По картата протичаха звезди и съзвездия, но те бяха непознати за момчето. Напрягайки очи до болка, то се мъчеше да открие Полярната звезда или Голямата мечка, но световете, сменящи се един друг, не приличаха на тия, които то бе свикнало да вижда на бащините си карти.

Хората въпросително гледаха ту момчето, ту купола. Но Икар отрицателно кимаше с глава. И хорото от звезди на подвижната карта все течеше и течеше, непрекъснато се обновяваше и на Икар му се струваше, че никога няма да има край.

Изведнъж Икар радостно вдигна ръка. На картата блестеше нашето Слънце. Бавно се движеше то по своята орбита, а около него се въртяха Сатурн, Уран, Юпитер, Нептун, Венера, Земята…

— Земята! — извика Икар. — Ето я нашата Земя!

Сега му стана леко да разказва. Шестимата жадно ловяха всяко слово на момчето. В зависимост от това, как той разказваше за експедицията на „Малахит“, картата менеше своите очертания, като означаваше маршрута на кораба с ясна червена стрела.

— Ние вече бяхме преминали „зоната на непристъпността“, когато стана катастрофата — каза Икар.

Той видя, че като стана дума за „зоната на непристъпността“, неговите нови познати бяха обхванати от силно вълнение. Няколко минути те мълчаливо гледаха в квадрат Алфа–217 на застиналата карта, а след това заговориха всички заедно. И в хаоса от звуци Икар долови ликуващото:

— Има проход! Има проход!

Повече той нищо не чу. Умората взе своето. Заспивайки тежко, той се отпусна на пода и след миг го обхвана неспокоен сън. От време на време извикваше някакви несвързани фрази. Силните ръце на началника го вдигнаха от пода и малката процесия бавно излезе от залата.

Куполът безшумно се вдигна нагоре, картата на звездното небе изчезна и равномерната синкаво-зелена светлина отново заля опустялата просторна зала.

На сложните прибори, съединени със стотици метри преплетени проводници, лумваха и угасваха разноцветни пламъчета.