Михаил Герчик
Лети, Икар! (5)

Глава пета

Към орбитата на Венера ● Среща със Земята ● Сам с метеоритите ● Към „прохода на Ожегов“ ● Сигнал от Космоса ● Очи, които управляват машините ● Удар ● Във властта на неизвестното ● Чуждият звездолет

Икар бавно дойде в съзнание. Отначало пред очите му играеха оранжеви, виолетови и жълти кръгове. След това започна да усеща тъпи болни по цялото си тяло. Той неведнъж бе изпитвал такива болки и знаеше, че след няколко минути те ще преминат и ще бъдат заменени от чувството на силна умора, която скоро ще изчезне.

Но този път всичко беше другояче. На заточеното в тясната кабина момче се струваше, че е попаднало под многотонен парен чук: тънък комарен звън бръмчеше в ушите му, гореща мъка по баща му изгаряше неговия мозък.

Ето всичко: „Звездичка“ лети в посока към орбитата на Венера, водена от сложните машини. Тя няма да се отклони от курса, който й даде бащата, и ако успее благопопучно да мине през „зоната на непристъпността“, след шест години въздушните кораби на Земята може да приберат момчето. След шест светлинни години… И тогава Икар ще им предаде документите, които се намираха в „Звездичка“ и ще поведе нов кораб към четиринадесетата звезда от съзвездието Омега, до която баща му не успя да долети.

Да прекараш шест години сам в тая малка кабинка, където могат да се направят само три крачки на дължина и една крачка на ширина… Икар си спомни една старинна книга за затворниците в Петропавловската крепост, които се топели в тесните килии десетки години, и му стана страшно.

И изведнъж той чу песен. Тук, в космоса, на милиарди километра от Земята, силен мъжки глас пееше песен за смелите хора, прокарали път към звездите. Това беше любимата песен на баща му.

Икар се поизправи, изпълнен с дълбоко чувство на благодарност към баща си. Милият, славният татко! Толкова суров и едновременно ласкав, добър и отзивчив! Той е знаел колко тъжно ще бъде на Икар в първите часове от пътя и помислил как да ги разнообрази. Сега по негова заповед кибернетичният робот бе включил телевизионния апарат, той сам бе подбрал програмата на предаванията, които някога двамата обичаха да гледат заедно…

Икар приближи към пулта за управление. Всички уреди работеха безукорно. Без да сваля скафандъра, момчето се настани в креслото и натисна копчето, монтирано на облегалката. Креслото се завъртя и Икар започна да гледа телевизионното предаване. Прието от Земята на изкуствения спътник-космодрум, предаването бе записано на магнетофонна лента и по желание можеше да оживява винаги на големия телевизионен екран.

Земята… Едри борове подпираха с върховете си небето, такова синьо, такова прозрачно, каквото може да бъде само на Земята. Величествени реки носеха своите води към морета и океани. Високите върхове бяха нахлупили снежни шапки. Шумяха златните вълни на пшениците…

Звъннаха в тясната кабина кремълските часовници, заблестяха неугасващите звезди на Кремъл. Момчето очарована гледаше към тях. В тоя миг Икар забрави, че е съвсем сам — дребна песъчинка в океана на вселената. Струваше му се, че редом с него седи баща му, че стиска с двете си мънички ръце неговата тежка ръка, че чува неговия глух, хриплив глас: „Лети, Икар! Ти трябва непременно да долетиш!“ За това говореха градовете и селата, пробягващи по телевизионния екран, музиката, която се лееше от високоговорителите, веселата дъга над езерото, обкръжена от зелената ограда на върбите и камъшите. Говореха за живота, който побеждава смъртта!

Икар загуби мярка за времето. Той гледаше и гледаше — нямаше сили да откъсне поглед от прекрасната картина на разцъфналата Земя.

Накрая се чу сухо щракване и екранът угасна. Високоговорителят произнесе с гласа на баща му:

— А сега, сине, вземи от таблетките, в които има приспивателно. Ти ще заспиш и ще се събудиш след шест години, когато „Звездичка“ приближи орбитата на Венера. Бъди мъж, Икар! Ти непременно трябва да долетиш!

Прехапал до кръв устните си, Икар мълчаливо гледаше във високоговорителя, скрит зад сивия метал на телевизионния апарат. Още една, макар и само една дума!

Но високоговорителят мълчеше.

Като преглътна, Икар извади из джоба на куртката си плоска кутийка и я отвори. В нея лежаха дванадесетте мънички топчета. Момчето подържа топчетата в ръката си и ги прибра в кутийката…

„Звездичка“ приближаваше „зоната на непристъпността“. Ето върху екрана на локатора се появи нейният пръв вестител — метеорит. Електронната изчислителна машина мигновено пресметна неговата траектория и Икар го видя ясно в оптическия прицел на атомното оръдие. След това се раздаде залп и метеоритът изчезна.

За първи път, откак остана сам, Икар се разсмя. Винаги, когато страшните оръдия на звездолетите застрелваха космическите тела, изпречили се на техния път, това светлокосо момче не можеше да сдържа смеха си. Икар се смееше над страшните природни сили, които губеха в борбата с човешкия гений. В такива мигове, без сам да разбира, той се чувствуваше победител на космоса.

„Звездичка“ взимаше всяка секунда по сто хиляди километра и се носеше към „Прохода на Ожегов“. Така Икар нарече прохода „Алфа–217“ в „зоната на непристъпността“, по който баща му изведе звездолета „Малахит“… Икар нямаше какво да прави. Той отново извади кутийката с топчета и я подхвърли на дланта си. Да, трябваше да си легне да спи.

Рязко свистене като удар от бич стресна Икар. Той инстинктивно се обърна към телевизионния апарат. Свистенето означаваше, че той започва да приема някакви сигнали.

Сигнали от космоса? По какъв начин? Защо? Кой може да ги предава?

Но нямаше време да мисли за това. Върху телевизионния екран затрептя мътно петно. Всеки миг то ставаше все по-ясно и по-ясно. А след няколко минути от екрана, без да трепнат, гледаха в Икар две огромни очи. Само очи — навярно на някое неизвестно същество. Цветният екран прекрасно предаваше техния студен металически блясък, разширените от недоумение, черни като въглен, гледци и гъстата мрежа от кръвоносни жилки около тях. Тези очи нямаха нито ресници, нито вежди. Широко разтворени, те привличаха Икар като магнит към себе си.

Като закри в ужас лицето си с ръце, Икар се отмести към пулта за управление. Но чудните очи бърза огледаха кабината, намериха го и го заставиха да се обърне. Те бяха господари в тая мъничка кабинка и Икар почувствува, че няма сили да им се противопостави. Той приближи до екрана и замря пред тях.

Няколко минути очите внимателно го изучаваха. Върху всеки сантиметър от кожата си той усещаше техния допир. Подчинявайки се на тяхната безмълвна заповед, Икар седна в креслото, после стана, наведе се, направи няколко движения, прилични на гимнастическо упражнение. Странният студен поглед го хипнотизираше, като го превърна в някакво опитно животно, което някой наблюдаваше през прозрачната, но непроницаема стена.

Накрая очите го оставиха на спокойствие. Като плъзнаха равнодушно поглед над главата му, те започнаха педя по педя да изучават кабината на „Звездичка“. Никъде не се спираха за дълго. Те огледаха всеки винт от пулта за управление, задържаха се на локатора и механизмите, които управляват оръдията за унищожаване на метеоритите и кометите, над електронните изчислителни машини, които поддържаха курса на кораба… Те разгледаха по-внимателно картата на звездното небе, монтирана върху въртящия се диск. На Икар, който преодоля уплахата си и внимателно следеше странните очи, проникнали в звездолета из космическите глъбини, се стори, че в тях се появи израз на интерес.

Очите на неизвестното същество прегледаха кораба доста бързо и изглежда, че останаха доволни. Те отново се насочиха към централния пулт за управление и Икар изведнъж забеляза как върху него затрептяха многоцветните лампички, показвайки, че „Звездичка“ забавя движението си и изменя своя курс. Тези тайнствени очи заповядваха не само на Икар, но и на машините. Машините, като се покоряваха на тяхната воля, започваха да вършат съвсем сложни действия.

Чувство на ненавист към страшното същество с чудните очи обхвана Икар. От къде на къде то ще командува чужд звездолет? Защо променя курса, повеждайки кораба по неизвестен маршрут? И накъде ще го води? Та нали това ще удължи пътешествието на Икар, ще забави срещата с баща му?

Като се възползува от това, че очите на неизвестното същество са приковани към пулта за управление, Икар рязко се спусна напред и обърна ръчната за превключване. И изведнъж екранът угасна. Сега, без да губи секунда, трябваше да включи отново двигателите и да насочи кораба по предишния курс. Икар скочи към пулта за управление. Но страшен тласък, приличен на удар от електрически ток, го събори на пода…

Когато силната болка в тялото му премина, той видя, че телевизионният апарат отново е включен и студените черни очи, без да му обръщат внимание, продължават да командуват приборите върху пулта за управление. Стрелката ЕИС — електронен измерител на скоростта — непрекъснато падаше.

И потекоха уморителни часове в очакване. Те бяха необходими на тайнственото същество, за да спре кораба, като постепенно намаляваше неговата скорост. Очите, които командуваха пулта за управление, изглежда, че добре знаеха как се прави това.

Най-после стрелката ЕИС затрептя и замря на нула. Икар отново почувствува върху себе си тежкия поглед на страшните очи. Те станаха огромни, изпълниха целия екран на телевизора — тези спокойни, изучаващи очи на съществото, което се намираше в бездните на космоса. Те повдигнаха Икар от креслото и го заставиха да мине в изходната стаичка. Те проникнаха през нейните стени, заповядвайки на Икар да включи механическата ръчка за отвинтване на люка. Те го водеха по тесните стълбички и той не преставаше да чувствува тяхната сила даже и тогава, когато стъпи върху външната палуба на кораба.

И тогава момчето силно извика. Редом със „Звездичка“, като бавно се поклащаше и бляскаше с хладна, синя светлина в непрогледния мрак на космоса, стоеше огромен звездолет с непознато устройство. До него „Звездичка“ приличаше на дребна птичка.

Отворил уста от изумление, Икар гледаше кораба от неизвестна планета. Корабът приличаше на гигантско вретено, на което бяха прикачени три огромни кълба, оплетени в сложна мрежа от проводници. Кълбетата светеха с равна, нетрепкаща светлина, прилична на нежната синина от окъпаното в слънце пролетно небе. В долната част на „вретеното“ не се виждаха стабилизатори, които обикновено се поставят на фотонните ракети. Корабът завършваше с пресечени сребристи крила.

Повече Икар нищо не успя да види. В центъра на средното кълбо, което стоеше срещу „Звездичка“, зяпна черното отверстие на люк. От него като гъвкави пружини излетяха три дебели колкото човешка ръка ленти, омотаха ръцете и краката му. След това последва силен тласък и изгубвайки под краката си борда на своя кораб, Икар полетя в бездната, осеяни с милиардите звезди на безконечно далечните галактики…