Михаил Герчик
Лети, Икар! (15)

Глава петнадесета

Кислородът се оказва малко ● „Ар“ се готви за отлитане ● В операционната ● Към извънпланетната станция ● Разказът на Ожегов ● В полет ● Клетва ● Дипломата на Икар

Ожегов беше мъртъв. Той лежеше на снежнобялата операционна маса в болницата на „Ар“, восъчнобледен, с издути вени на високото чело. Безкръвните му устни бяха здраво стиснати, тежка нечовешка мъка бе изкривила лицето му. Икар притисна буза към неговата студена ръка. Тялото на момчето потръпваше в ридания. Сирасколийците стояха наоколо в скръбно мълчание.

Ия установи, че смъртта е настъпила от задушаване. В този миг, когато гигантският гущер хванал Ожегов, последните капки течен кислород в неговия балон са били на привършване.

Алюа въпросително погледна към Ия. Под неговия изпитателен поглед девойката остави настрана блестящата игла с топче накрая, която от време на време допираше до Андрей Дмитрневич, и съвсем тихо каза:

— Ще се опитам да направя нещо, но едва ли ще успея.

Като попарен от нейните думи, Икар се спусна към девойката.

— Спаси го, Ия, спаси го! — умолително закрещя той с внезапно пламнала надежда, гледайки я в очите. — Нима не може да се спаси?

— Кълна ти се, че ще направя всичко, което е по моите сили — каза тя. — Успокой се, Икар, и нека всички излязат. Аз трябва да остана сама.

Сирасколийците излязоха безшумно един след друг през отворения люк. Алюа подкрепяше отпадналия от мъка Икар.

„Ар“ се готвеше за отлитане. В съвета на експедицията бе прието решение да отнесат останките на „Малахит“ в извънпланетното космическо пристанище на Сирасколия, където учените и инженерите по чертежите на земните хора биха могли да го ремонтират, да му построят нов двигател и да го приготвят за връщане на Земята…

— Време е да започнем работа — каза Алюа, когато излязоха от операционната. — Трябва да се съедини „Звездичка“ с „Малахит“ и корабът да се закрепи между централните и кърмовите кълба на „Ар“. С това да се заеме главната аварийна група начело с Нор. Към групата се прикрепя и Икар.

— Но тогава аз трябва да напусна „Ар“! — възкликна Икар. — И няма да зная как върви операцията! Оставете ме тук, Алюа!

— Ти ще отидеш с аварийната група — строго каза Алюа. — Нашите хора не знаят съединителните устройства на степените на „Малахит“, а ти ги знаеш…

Икар разсеяно погледна към другарите си, търсейки поддръжка, но всички вече се бяха отправили към изходната камера за скафандрите. Тогава, като отметна с привичен жест косите си, той твърдо каза:

— Добре.

И олюлявайки се, тръгна след Нор.

Алюа със съжаление погледна към него. Момчето не знаеше, че началникът на кораба нарочно му поръча тая работа, та неизвестността на очакването да го измъчва по-малко и по-леко да преживее страшните часове, докато трае борбата със смъртта, повалила неговия баща.

Алюа се обърна и отиде в кабината, която бе съединена чрез телевизионни апарати с операционната зала на болницата.

Като се хвана здраво за облегалките на креслото и се наклони напред, Алюа впи поглед в екрана на телевизора. Той видя как, натискайки различни бутончета, Ия окръжи операционната маса с десетки прибори. Те се спущаха от тавана, натрупваха се около главата на Ожегов, святкащи с червените и сини очички на лампичките си, готови да влязат в борба за живота на човека. Послушни на мислите на Ия, предавани им чрез усилвател на биотоковете, те изследваха всяка клетка от тялото на Ожегов, сърцето, дробовете, мозъка… Ето те отвориха сърцето, изолираха го от кръвоносната система и пуснаха в него силна струя прясна кръв. Те продухаха неговите дробове и ги напълниха с живителен кислород. Те бомбардираха кората на главния мозък с омега лъчи, за да предизвикат към живот и дейност нервните клетки. Но стрелките на всички прибори продължаваха да стоят на нула.

Алюа видя върху екрана на телевизора как дребни капчици пот покриха челото на Ия. С меко допиране специални уреди изтриваха тая пот, но Ия сякаш не забелязваше това. Устните й беззвучно потрепваха, сякаш девойката решаваше в ума си някаква трудна задача.

Алюа никога по-рано не бе виждал този човек, прострян на операционната маса. Но в цялата вселена сега нямаше нищо скъпо, което той не би дал, за да може Ожегов да се събуди от своя страшен сън. Той го обичаше като син и даже повече, защото това беше човекът, за среща с когото той бе мечтал цял живот.

Алюа погледна хронометъра. Операцията продължаваше вече два и половина часа. Колко още ще може да издържи Ия?

И изведнъж стрелката на прибора, който контролиране сърдечната дейност на Ожегов, едва забележимо трепна. В тоя миг Алюа чу ликуващия вик на Ия: Ожегов беше спасен! Алюа престана да следи повече хода на операцията.

Икар заедно с Нор прикрепяше на „Малахит“ втория двигател, когато чу развълнувания глас на командира:

— Върни се на кораба, Икар! Твоят баща е спасен!

* * *

Развивайки скорост 272 хиляди километра в секунда, „Ар“ летеше към извънпланетната космическа станция на Сирасколия. Планетата Трит потъна в черната бездна на космоса и само нейната червена звезда още можеше да се наблюдава с помощта на мощните телескопи. Андрей Дмитриевич седеше в залата на мъдростта, държеше в ръце ръката на своя син Икар и с глух от вълнение глас разказваше на сирасколийците за своите приключения при диваците от племето нгхаро.

— След двудневен път ние пристигнахме в тяхното селище. Излезе, че диваците наблюдавали кацането на „Малахит“ и изпратили отряд, за да покани при тях „пратениците на небето“. Племето нгхаро враждува с пигмеите, в чиито владения бях попаднал аз.

Нгхаро са запознати с огъня и не живеят в пещери, а в хижи. Освен каменни оръдия те имат и други — от някакъв сребрист, много лек и здрав метал. Това племе на ловци се състои от изключително мъжествени и добри хора.

Моят скафандър, оръжието ми и прожекторът внушаваха в диваците суеверен ужас. Отведоха ме в селището и ме настаниха в най-голямата хижа. Когато се връщаха от лов, воините оставяха пред входа на колибата ми най-хубавите късове месо, хранителни корени и плодове.

Трите балона с кислород ми позволяваха да прекарам сред диваците повече от 16 денонощия, без да се връщам на кораба. За обратен път ми бяха необходими двадесет часа. Аз можех да се движа по планетата по-бързо от диваците, защото имаше голяма разлика между притегателната сила на Трит и притегателната сила на Земята.

Ожегов разказа как ходил на лов заедно с диваците, как им помагал да унищожават страшните хищници, с които е населена планетата. По време на кратките излизания той се убедил, че Трит с богата с желязо, въглища, нефт и други полезни изкопаеми. Ожегов мислел да започне тяхната разработка, като вземе от кораба заедно с воините на племето необходимите прибори, инструменти и двигатели и като установи връзка с другите племена на планетата.

— На дванадесетия ден, откакто напуснах „Малахит“ — говореше Ожегов, — аз тръгнах към планинския връх, богат с оня неизвестен, сребрист метал, който използуваха диваците. Вождът на племето Втра ми каза, че особено много такъв метал имало на върха. Намирал се в открит пласт.

Добрах се с труд до една площадка, надвиснала над пропастта, но почувствувах, че започвам да се задушавам. Кислородът във втория балон се свършваше. А до мястото, където беше металът, трябваше да се катеря още шестдесет метра. Тогава аз откачих от скафандъра третия балон, за да заменя с него празния, но изведнъж някакъв страшен удар изби балона от ръцете ми. Той блесна на слънцето и полетя в пропастта.

Губейки съзнание от недостиг на кислород, видях гигантския гущер, който ме бе нападнал. Аз посегнах към пистолета си, но нов удар ме повали и аз полетях в пропастта. Тогава гущерът ме хвана…

Андрей Дмитриевич побледня, като си спомни страшните минути върху голата каменна площадка, надвиснала над бездната. Икар силно стисна ръката му.

На кораба дните и часовете летяха неусетно. Всичкото време Андрей Дмитриевич прекарваше с Алюа. Недоволен от биокибернетическия преводач, Ожегов започна да изучава езика на Сирасколия, препрочиташе стотици книги, които разказваха за тая чудна планета, разглеждаше карти и чертежи. Неговият киноапарат, зареден с микролента, непрекъснато работеше, за да запечата всичко, което още не бе известно на Земята: диктофоните бързаха да запишат всяка мисъл, всяко откритие, които Ожегов правеше на „Ар“.

Сирасколийците нямаха никакви тайни от него. Спасили го от ръцете на смъртта, те откриха пред него всички врати на звездолета, защото знаеха, че той ще занесе тези знания на Земята. „Малахит“, съединен с „Ар“ чрез херметически затворен канал, се пълнеше със снимки, книги, чертежи, описания на машини и прибори… А към сирасколийците течеше насрещен поток от знания, придобити от хората на Земята.

Току-що оправил се от болестта и изумлението, предизвикано от необикновената среща, Ожегов разпита Алюа за плановете на експедицията.

— Ние искаме да установим връзка с планетните системи от звездите на съзвездието Лебед — отвърна Алюа. — Ето вече повече от сто години ние улавяме неразбираеми сигнали, които идат от една от тези планети. Нашите учени още не могат да прочетат сигналите, но техният произход не оставя у нас никакво съмнение — това са радиосигнали, изпращани от разумни същества. Какво съдържат те — желание за установяване на връзка с други планети или вик за помощ? Това трябва да узнае нашата експедиция.

— А не може ли да измените маршрута си и двата наши кораба да отидат на Земята? — попита Ожегов. — Вие ще видите нашия свят и цялото негово своеобразие и величие, а ние ще ви посрещнем като най-скъпи гости.

Алюа се усмихна и отрицателно поклати глава.

— Аз мисля, че Съветът на експедицията засега (Алюа подчерта тази дума) ще отклони тази покана. Щастливият случай, който ни срещна в космоса, ни позволи да узнаем много за вашата слънчева система и вашата планета, за хората, които я населяват. По вашите разкази, книги и филми, картини и бележки, колекции и чертежи ние ще се запознаем с историята на Земята, с богатствата на нейните недра, с всички основни постижения на земните хора в науката и техниката. Запознавайки се с вас двамата, ние видяхме, че хората на Земята са храбри и добри, честни и талантливи, че те умеят силно да любят и неуморно да се трудят. Тия години, които ще изгубим за пътешествие до Земята, няма да прибавят много към нашите знания за вас в сравнение с това, което ще научим, с това, което ще ни открият планетните светове на Лебед.

— Но аз съм уверен — продължи Алюа, — че веднъж срещнали се, ние никога няма да се загубим в просторите на вселената. Като поживеете на извънпланетната станция на Сирасколия, вие заедно с нашите учени ще решите въпроса за постоянна връзка между нашите планети. И ние винаги ще знаем, че някъде там в бездните на галактика има наши братя. Ние ще включваме в тая велика връзка все нови и нови планети от нашата и другите галактики и тя ще обедини в едно семейство цялата вселена. И тогава нашите кораби ще полетят на такива планети като Трит, останали в своето развитие с десетки хиляди години назад от нас. Ние ще запалим на тях мощните факли на знанието и ще помогнем на хората да избягнат ония ужаси на тъмата и невежеството, разрушителните войни и експлоатацията, които са преживели нашите народи…

Алюа говореше твърдо и уверено. В големите му изразителни очи гореше неукротим огън, на одухотвореното му лице изчезнаха дълбоките бръчки. Малко необикновените за земните хора черти на лицето му сега изглеждаха прекрасни.

Изминаха почти една и половина години, откакто „Ар“ и „Малахит“ напуснаха Трит и се устремиха към извънпланетната станция на Сирасколия. За Икар това беше време на напрегнато учение: както сюнгерът попива водата, тъй и той попиваше в себе си знанията, които откриха пред него баща му, Ия, Алюа, Нор — всички членове на екипажа. Те горещо обикнаха крепкия юноша с изпитателен поглед в сините очи.

Икар израсна. Благодарение на ежедневните занятия в спортната зала мускулите му станаха твърди, а кварцовите лампи направиха кожата му смугла и блестяща.

В деня на петнадесегодишнината му по постановление на Съвета на експедицията Алюа връчи на момчето диплом за инженер-механик на главния двигател и сега заедно с всички членове на екипажа Икар управляваше кораба.

Ожегов беше зает с огромна научна работа. Вместо Икар негов помощник стана Ия. Заедно с нея той подготвяше материалите, които „Малахит“ след ремонта трябваше да отнесе на Земята, обработваха данните на астрономите от „Ар“ за тази съвършено неизучена на Земята област от галактиката.

Ия беше не само незаменима помощница, но и талантлива учителка. От ден на ден двамата ги свързваше все по-крепка дружба.

Преминавайки три четвърти от пътя със субсветлинна скорост, „Ар“ започна да намалява бързината. Четири месеца по-късно в екраните на локатора на кораба затрептя малка звездичка. Това беше постоянният изкуствен спътник на Сирасколия — космическото пристанище на нейните звездни кораби.