Михаил Герчик
Лети, Икар! (11)

Глава единадесета

Първо излизане ● Планета на червената звезда ● Схватка между два исполина ● Пещера край малиновото езеро ● Откритие

Без да откъсва поглед от екрана на локатора, Ожегов направляваше „Малахит“ за кацане. Грохотът и воят на въздуха, който корабът разсичаше, разтърсваха неговите стени, сякаш някакъв гигантски чук удряше по главата астронавта. От носа на Андрей Дмитриевич бризна кръв. Като преглъщаше лепкавата си слюнка и усещаше как невидима вълна надига нещо неприятно към гърлото му, той натискаше бутоните и ръчките на централния пулт, регулираше площта на парашутите и напрегнато избираше място, където би могъл да кацне, без да разбие останките от звездолета.

Гората, която тъмнееше на хоризонта, привлече неговото внимание. Тя можеше да му послужи като спирачка и да смекчи удара. Като промени разположението на парашутите, Андрей Дмитриевич насочи звездолета нататък.

„Малахит“ с присвити парашути като ураган се понесе над гората и поваляйки я под себе си, тежко падна на поляната, като се повлече около един километър по черната нажежена почва. Пред очите на Ожегов блесна разноцветна виелица и той падна върху пулта за управление.

Той не знаеше колко време прекара в безсъзнание. Когато се съвзе и откри щорите на илюминаторите, там, зад борда на кораба, вече беше нощ.

Не му се искаше да спи. Като се изми и смени окървавените си дрехи, Андрей Дмитриевич започна внимателно да изучава показанията на приборите, които автоматически бяха записали характеристиката на неизвестната планета.

Резултатите бяха ободряващи. Към три пъти по-малката тежест и към червеното слънце можеше да се привикне, да се приспособи. Климатът, високата влажност на въздуха, горите, ливадите и планините, които Ожегов успя да разгледа при кацането, говореха, че на планетата има богат и разнообразен растителен и животински свят.

Ожегов погледна часовника. Нощта според неговите пресмятания трябваше скоро да свърши. Независимо от положението на планетата по отношение на червената звезда, мракът не можеше да трае повече от 6–8 часа. Като реши на утрото да направи първото си излизане, за да се запознае с околностите, той легна в креслото-креват и уморен от събитията през последните дни, здраво заспа.

Когато се събуди, пурпурночервените лъчи на изгряващата звезда едва проникваха през прозрачните стъкла на илюминаторите. Призрачната тревожна светлина в мътен поток заля щурманската кабина — денят мигновено дойде на смяна на нощта, сякаш в затъмнена стая някой изведнъж бе включил електрическата светлина.

Нажеженото огнено кълбо увисна ниско над планетата върху светложълтото небе, изпъстрено с островчетата на тъмновиолетови облаци.

За излизане Андрей Дмитриевич реши да използува лек скафандър със запас от кислород за 89 часа. Направен от изключително здрави пластмаси, скафандърът тежеше само шест килограма. Специални терморегулиращи устройства поддържаха в него постоянна температура.

Върху наблюдателното стъкло на шлема Ожегов закрепи система от светлофилтри, които смекчаваха неприятната рязкост на светлинните лъчи. Мощният прожектор, който стоеше в малък отвор над шлема и беше снабден с автоматически микрокиноапарат, позволяваше движението даже и в най-тъмната нощ и даваше възможност да се правят снимки през всяко време. Мъничката радиостанции, монтирана в левия маншет на скафандъра, трябваше чрез невидими нишки да свързва Андрей Дмитриевич с кораба и да му осигурява свободно ориентиране в местността.

Като огледа внимателно скафандъра, Ожегов го облече, прикрепи на пояса си два пистолета с К-лъчи и като взе голямо парче навит на колело здрав, но съвсем лек кабел, влезе в изходната камера. Помпите бързо изпомпиха от нея скъпоценния кислород, люкът безшумно се отвори и Андрей Дмитриевич излезе на палубата на кораба.

Звездата вече се бе издигнала в своя зенит, нейните лъчи падаха отвесно върху планетата. От палубата на кораба Ожегов огледа всичко наоколо.

Под неговите крака в широка и дълга ивица, простирайки се от север на юг, лежеше хълмиста степ, обрасла с гигантски папратовидни растения и буйна с ръждив цвят трева. Бе време на цъфтенето — степта преливаше в бели, черни, виолетови и жълти цветове с огромни размери… Поклащайки се на тънките си крачка, достигащи до два-три метра височина, те упорито се стремяха към червената звезда и жадно пиеха нейните лъчи. Над цветовете бавно кръжаха пъстри пеперуди. Насекоми със страшни размери насищаха въздуха със своето силно и равно жужене, което Ожегов можеше добре да чува благодарение на външния микрофон, монтиран в шлема.

На запад се издигаше гора, от изток към степта се спускаше езеро, оградено с мрачни върхове. Неговата вода имаше нежно-малинов цвят. Над нея се виеше лека омара.

По монтираните в корпуса на кораба скоби Ожегов се спусна долу и смело потъна в тревата, която се извисяваше над главата му. Той знаеше, че облечен в своя свръхздрав скафандър, нищо не го заплашва, но все пак вървеше предпазливо, отстранявайки с лявата си ръка високите стебла и стискайки в дясната ръбатата дръжка на пистолета.

Мекият светложълт мъх, който се стелеше под нозете му, пружинираше; вървеше се необикновено леко.

В небето над него кръжаха птици, които жадно се оглеждаха за плячка. С размерите си те превъзхождаха и най-големите земни птици, които Андрей Дмитриевич някога беше успял да види. Гигантските крила позволяваха на птиците дълго да планират на едно място, техните триъгълни туловища и издължени шии със свистене разсичаха въздуха.

Недостатъкът на кислород върху планетата, нейната слаба притегателна сила бяха създали за живот растения и животни с необикновени форми. Като се изкачи на високия полегат хълм, той се убеди в това.

Пред него, в подножието на хълма, пасеше огромно животно. Благодарение на оптическите особености на наблюдателното стъкло Ожегов можеше добре да го разгледа. Масивното тяло, късите дебели крака на животното бяха обрасли във вълниста синкава козина. Дългата, изтъняваща се нагоре шия, на която кожата висеше на дебели гънки, беше съвсем гола. Тя завършваше с огромна глава, увенчана с остър рог.

Животното късаше цели откоси трева и бавно ги дъвчеше, като от време на време издаваше страшен рев, разтърсващ околността.

Андрей Дмитриевич фотографира чудовището и вече се готвеше да продължи нататък, като го обходи отдалеч, когато животното престана да яде и неспокойно започна да тупа на място с крака. Заинтересован, Ожегов започна отново да го наблюдава. И след няколко мига той се оказа свидетел на смъртната схватка между два исполина.

Внезапно променилият се вятър бе подсказал на животното, че се приближава враг. Ожегов даже не успя да разгледа тоя враг — толкова мълниеносен беше неговият скок. Стори му се, че някаква лека, дрипава сянка се метна над неспокойно въртящото се животно. Но страшният рев показваше, че врагът не бе се хвърлил напразно и че неговият удар беше точен. Огромен черен звяр, по нещо неуловимо напомнящ пантера, се бе впил в шията на животното и я разкъсваше с острите си зъби.

Животното замаха глава, разпръсквайки наоколо фонтани от кръв, но не можеше да хвърли противника от шията си. Пантерата здраво го бе оседлала, като се стремеше по-скоро да прогризе дебелата му кожа.

Тогава многотонното тяло изведнъж рухна и започна да се търкаля по тревата, за да смаже с тежестта си своя противник. Тоя опит изглежда беше добре познат на пантерата, защото тя веднага пусна плячката си и като стоманена черна пружина се метна встрани, описвайки край разяреното животно големи кръгове и търсейки място, откъдето би могла още веднъж безопасно да го нападне.

Ожегов разбираше, че неповратливото животно е безпомощно срещу железните нокти и дългите саблевидни зъби на хищника. Борбата трябваше скоро да свърши и затаил дъх, той очакваше нейния изход.

Животното стана и се прицели във врага с единственото си оръжие — острия си, дълъг метър и половина рог. Но пантерата направи лъжливо движение и докато животното се обърне, отново се намери на врата му.

Пантерата вече тържествуваше от победата си. Животното отчаяно тресеше глава и губейки много кръв, непохватно се въртеше на място, безсилно да отхвърли врага си. Опиянен от успеха си, хищникът за някакво си мигновение загуби бдителност и веднага се оказа под краката на животното.

Андрей Дмитриевич потрепери: положението се измени. Вбесеното от непоносими болки многотонно чудовище тъпчеше своя враг. След няколко секунди от мощния хищник остана само тъмнокафява петно, вбито в окървавената пръст.

Разплатило се с пантерата, животното издаде тържествуващ рев и тежко рухна на тревата.

Потресен от кървавото зрелище, Андрей Дмитриевич бавно тръгна към езерото, за да си отдъхне край светломалиновите води и да събере мислите си. Планетата изобилствуваше от хищни зверове. Въпреки че скафандърът му бе изработен от най-здрава материя и че имаше страшно оръжие, Ожегов трябваше да бъде много внимателен. Под огромното туловище на някое от тия страшни животни скафандърът щеше да се строши като орехова черупка.

Късият ден беше към края си, когато Ожегов стигна до езерото.

Още докато бе светло, той видя на брега под една самотна скала тесния вход на пещера и реши да нощува в нея.

Като се провираше внимателно в тясната галерия, Андрей Дмитриевич включи прожектора. Пред него се намираше просторно сводесто помещение.

Тъмният кръг в центъра привлече вниманието му. Като приближи и се наведе над него, Андрей Дмитриевич глухо възкликна: той видя догарящ огън.