Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (2) (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

Глава II
На дрейф

Родно море!

Кой бе нарекъл това светло и радостно море Черно?

То блестеше, сияеше, изгаряше в светлини. Цветовете игриво се преливаха — от нежно синия до изумрудно зеления. Надигнеха ли се, вълните припламваха срещу слънцето: отпуснеха ли се — ставаха такива прозрачни, такива рехаво зелени, та да помислиш, че са родени през пролетта ведно с първите листица.

Морето се люлееше и менеше всеки миг цвета си.

Божанка захласната стоеше на брега. Черно ли е то — родното море? — питаше се тя. — Не! Дори и нощя, когато луната не е разстлала към брега златната си пътека. Извадиш ли веслата, те ще заблещукат със ситни фосфорни искрици.

Вълните тичаха срещу Божанка и простираха по пясъка широките си дантели.

Откъде идеха те? Кой ли ги гонеше към нашата земя? Пионерката знаеше, но в този чудесен слънчев ден й се искаше те да са тръгнали от много далече — от незнайни брегове. И преминали над шеметни дълбочини и подводни рифове, идат, за да се поклонят на родната земя.

Може ли в такъв миг да стоиш на едно място. Обзето от несдържана радост, момичето ту заравяше ръце в топлия сух пясък, заслушано в песента на водата, раковините и вятъра, ту се спущаше с вик към вълните, когато в далечината се задаваше параход, чийто силует напомняше рисунка в детско блокче.

И това ласкаво черноморско слънце!

Божанка погледна към зенита и широкополата сламена шапка, закрепена с тънко шнурче, падна на гърба й. Медальонът — златно сърчице — засветля под брадичката й.

Божанка се радваше.

Отсред морето някой погна вълните. Морският вятър! Палавникът, който издуваше матроските блузи, що и без това бяха опънати от татуираните гърди, който дърпаше чадърите из ръцете на минувачите, като ги засипваше със ситен пясък и дъх на водорасли. Вятърът, дошъл откъм морето, дето вечер люлееше уличните лампи и мяташе светлината им чак на покривите.

Забравила всичко — града, пристанището, плажа с първите утринни летовници, Божанка се изправи на пръсти. Протегнала нагоре длани, тя се отдаде на хладните ласки на вятъра. Събра устни и ги подложи — не искаше ли да усети соления му дъх?

Над главата й премина бяла крилата топка, сякаш се отрони от облаците и падна безшумно сред малките дюни.

Чайка!

Чакам те от вчера

с песен на брега. —

Чайко белопера,

трепкай ми сега!

Песента, родена от радостта на момичето, макар и приглушена от гърмола на вълните, изплаши птицата. Като остави след себе си бяла следа, тя отлитна към морето.

— Браво!

Кой ли изръкопляска? — Димчо! Божанка съвсем беше забравила за него. Млъкна поруменяла. Полуобърнат към нея, легнал на рамо, пионерът-следотърсач я наблюдаваше. Уж бе притворил очи, но по усмивката, която светеше на бронзовото му лице, Божанка разбра, че е видял нейното радостно суетене по брега. Тя оправи шапката си и завърза коприненото шнурче…

Без да са се сдумвали, Димчо и Божанка се намериха на черноморския бряг. Димчо бе дошъл още през миналия месец — майка му, минен инженер, бе командирована в един от близките каменовъглени рудници. Луничките, осеяли носа и раменете, както и ивиците бяла кожа, които се подаваха изпод крачолите на гащетата му, показваха, че момчето прекарва от сутрин до вечер на брега. Дошла отскоро на гости у леля си, Божанка току-що бе започнала да погорява — кожата й изглеждаше повече розова, отколкото тъмна.

Когато се срещнаха, двамата пионери се прегърнаха, обзети от такава буйна радост, която избликва от сърцата на хора, свързани с най-чиста дружба. А миналогодишното пътешествие из Врачанския балкан ги бе направило другари за цял живот.

Те не можеха да се изприказват:

— Спомняш ли си за Божидара…

— Със смешното перчемче — петльово гребенче!

— А за Гаро — знаменития барабанчик…

— Който мина безстрашно край едно куче на площада в Берковица.

— Със затворени очи.

— И разтреперани колене.

Двамата прихнаха в шепи и пак подеха прекъснатите за миг необикновено къси изрази.

— Гаро, знаменития барабанчик, нали?

— Неповторимия!

— Единствения в света!

— Който в планината не се изплаши от Белязания.

— От Скарфас! — каза повече шепнешком Божанка и смехът изведнъж замръзна на устните й. Тя не искаше да си спомня за бандита, който се бе опитал да я отвлече през тунела под черковния двор. Някогашният страх, макар сега с притъпена сила, я накара да потръпне. Но тя погледна здравото побронзовяло момче, което тогава я спаси, и се успокои. Зелените й прозрачни очи се наляха с благодарност. С радост усети нежното галене на медальончето, подарък от следотърсача.

При все това Димчо побърза да отклони разговора:

— А спомняш ли си за Орехчето?

— И за Стефка?

— С очилата…

— „Ученият“ на пътешествието.

— Тя е тук — поясни Димчо. — Събира черупки и водорасли…

След няколко дни в летовищния град пристигна и Николай.

Така четиримата някогашни пътешественици се събраха на златния черноморски бряг.

* * *

Още от заранта си личеше — денят ще бъде горещ. Божанка, Димчо и Стефка се намериха отрано на плажа. Николай още не беше дошъл — той обичаше да си поспива и като го държеше за ръка, баба му насила го домъкваше на горещия пясък.

Слънцето изпълзя нагоре. Стана непоносимо душно. Жегата подгони летовниците към морето. Сред сините купчинки на вълните се замяркаха пъстри бански костюми, гумени шапчици. Водата на равни промеждутъци заливаше брега, сякаш искаше да угаси блясъка на нажежения пясък. Но все не успяваше, защото тъмните петна бързо изчезваха и брегът отново побеляваше.

Докато Божанка и Димчо лежаха на топлия пясък и се любуваха на морето, Стефка, прерамчила зелена еднодневка, непрекъснато бродеше напред-назад. Разравяше с крак изхвърлените подводни растения, от които се носеше мирис на йод, и като оставяше настрана водното си сакче, пресяваше през пръстите си песъчинките, примесени със сухи черупчици и разноцветни морски камъчета. Или изведнъж се навеждаше и издигнала някое охлювче пред очите си, дълго го разглеждаше. Или загребала вода със сакчето, търпеливо се взираше в коприненото дъно — не е ли попаднало някое едва забележимо раче! Тя искаше да подари на училищния музей сбирка от мидени черупки и хербарии от водорасли и все се страхуваше, че не ще може да събере интересни експонати. Някоя медуза я караше да нагази навътре в морето. Хлътнала ненадейно в дълбочина, с една ръка тя издигаше над главата си сакчето и брезентената чантичка, а с другата — смешно придържаше очилата си и викаше за помощ. Димчо и Божанка с готовност се спущаха и й подаваха ръце…

Над плажа откъм дюните се разнесе пронизителен вик:

— Куку-мяу-у-у!

Летовниците, които лежаха на брега, се спогледаха озадачено. Една майка се втурна и взе на ръце голото си момиченце. То сви устни намусено, защото прекъснаха твърде важното му занимание — протегнало ръчици, то се мъчеше да улови някоя от идващите вълни.

Откъде се беше взела на тоя слънчев бряг кукумявка?

Зад пясъчната могилка се подаде като таралеж една остригана глава:

— Куку-мяу-у-у!

Кръглолико, запъхтяно момче с плетени гащета, на които бе пришита котва, изрязана от платно, правеше отчаяни усилия да привлече вниманието на Стефка. Когато най-сетне тя се обърна, момчето се притисна към земята. Но краката му останаха да стърчат над пясъчното хълмче.

— Николай!

Момчето се изправи на лакти и започна да трие с опакото на ръката си песъчинките, полепнали по пълните му бузи. То умееше да подражава на гласовете на различни птици и животни.

— Куку-мяу!

— Е, стига де! Разбрахме, че си тук — нали извести на целия плаж за пристигането си! — сърдито каза Стефка и хвърли някаква черупка в морето. — Камилска птица! Натиска глава в пясъка, а не знае, че жълтите му гащи се виждат от един километър. И освен това, моля ти се, откъде ти хрумна да крещиш посред бял ден като кукумявка? Да беше поне се обадил като чайка.

Николай сякаш не чу Стефкините думи. Той лениво се изправи и се опита да приглади с длан късата си, неотдавна остригана коса, но не успя, защото морската вода и пясъкът я бяха направили твърда като бодлите на таралеж.

Николай бе дошъл на море с баба си — дребната старица, която се зададе, като влачеше из пясъка ниските си чехли. Косата й бе събрана в старомоден кок, на който изглежда тя много държеше, защото все току го побутваше. Тя настигна внука си и извади из ръкав широка кърпа, бродирана с цветни кръстчета:

— На̀! Забради се!

Момчето с жълтите плетени гащи взе да се тегли.

— Пази си главата, ти думам! Ще слънчасаш. Не виждаш ли каква мараня е заиграла над земята.

— Че аз… ще си сложа гумената шапка — бръкна в издутия си джоб Николай.

— Завържи и кърпата! Не вреди.

Бабата се опита да забради внука си, но той смешно започна да бие с пети пясъка.

— Че стой, де! — сопна се старицата и го стисна здраво с костеливата си ръка. Под малката й брадичка сърдито се разбягаха десетки ситни бръчици.

Ще-не ще, момчето се усмири. След малко, с бабината кърпа на глава, както беше право, то започна да събува сандалите си. Опита с крак — не е ли горещ пясъкът. После се отпусна на колене и взе да разравя с шепи — искаше да легне на хладен пясък.

Бабата повлече чехличките си назад. В ръката й се появи като черна гъба един голям чадър.

Николай се отпусна по гръб, но тъкмо когато се канеше да метне бялата фланелка върху очите си, Божанка го извика:

— Николай, ела при нас!

— Откога те чакаме! — обади се и Димчо.

Николай се изправи и лениво се запъти към брега. Двамата пионери го грабнаха под ръка и го помъкнаха към водата.

— Плувай! — оставиха го те.

Николай се отпусна. Като пухтеше и блъскаше с лакти и колене, той бавно се придвижваше срещу вълните.

— Браво! — похвали го Димчо.

Зад пълното момче водата се пенеше, разбита сякаш от корабен винт.

— Николай, престани — раци да те ощипят! Пречиш ми — завика Стефка. Тя се мъчеше да улови някаква водорасла, която неспокойната вода все издърпваше из ръцете й.

— А ти не ми ли пречиш! — жълтите гащета продължаваха да се мяркат сред веселите пръски: вълните ги заливаха, платнената котва потъваше и след миг се появяваше — сякаш някой я изтегляше нагоре.

— Престани, ще изплискаш морето! — Стефка заканително размаха водното сакче.

— Тъкмо ще събираш на сухо черупки и рачета-осмокрачета…

Откъде се беше породила враждата? Коя беше причината за неприязнеността на Стефка към добродушното пълнолико момче? Единствен от тримата пионери Николай оставаше безучастен към колекционерските занимания на Стефка. Той досега не беше й подал дори едно морско камъче, не бе се навел да вземе дори една от най-обикновените мидени черупки-сърца, които се срещаха с хиляди по брега. Напротив, Николай подритваше бъдещите образци на Стефкината сбирка и мърмореше:

— Какво все се пъхате! Току-виж, че сте порязали крака на човека.

По едно време той се научи да яде сурови миди и това довеждаше до ужас Стефка. Умело, с угнетяващо спокойствие Николай разтваряше седефените похлупаци и като ги поднасяше към пълните си устни, на бавни глътки пиеше пихтиеобразната, с дъх на морски водорасли, течност.

Стефка се вбесяваше:

— Че погледни поне каква е мидата. Току-виж си унищожил някоя рядка Острея.

Момчето мляскаше лакомо и казваше, без да се вълнува:

— Какво ще я гледам! Ще я позная по вкуса. Ти само ми кажи какъв вкус има тази твоя Острея.

Но като гледаше как гневно святкат очилата на младата природолюбителка, казваше меко:

— Не се сърди де, аз само месото… Нали оставям черупките — разглеждай ги колкото щеш.

— Само това трябваше — продължаваше да се гневи очилатата пионерка — и черупки да захванеш да ядеш!

Всъщност това краткотрайно стълкновение не помрачаваше дружбата между двамата пионери. Денят сияеше все така ослепително светъл, морето изхвърляше все нови черупки. А сред растителността на морското дъно като във вълшебен лес живееха такива интересни рачета, морски кончета, молуски. Успокоена, Стефка нарамваше отново сакчето и тръгваше покрай брега. Николай излизаше на пясъка и подскачаше на един крак, за да изтече водата от ушите му. Лягаше и спущаше на очите си бабината кърпа. Димчо и Божанка тръгваха да се разходят или се заглеждаха в морето.

Но с това не се изчерпваше цялото ежедневие на софиянчетата. Така биваше само в късните утринни часове. Макар далеч от отряда, четиримата живееха задружно, по пионерски. Бяха си образували тимуровска команда със секретни знаци и многозначителното име „Златката рибка“.

Тайно помагаха на една старица — събираха дърветата и съчките, които в бурни дни морето изхвърляше на брега, и щом се мръкнеше, ги оставяха в двора й. На няколко пъти изгребаха водата от лодката на барба Тодорѝ — най-стария рибар в летовището. Дори една вечер, когато той, изморен от борбата с бриза и вълните, остави рибата в лодката, тимуровците я прибраха и нанизаха. На заранта, щом зърна отдалеч сребърните сафридени гердани, барба Тодорѝ зина от учудване, изтърва губерката си и дълго я търси из крайбрежния буренак.

На друг рибар тимуровците изпраха и закърпиха мрежата. Занесоха я у Николаеви и бабата с кокчето дълго време ги хока. Разбрала най-сетне, че не ще може да ги отпрати по домовете, тя извади една игла с широки уши и като подгъваше смешно брадичка и се взираше в големите дупки, започна да замрежва.

Свършваха ли тимуровското си дело, софиянчетата се отдалечаваха безшумно. След тях оставаше само едно листче от Стефкиния бележник, на което с равен детски почерк бе написано:

„Не се учудвайте! Добрината извърши Златната рибка.

Т. К.“

Но въпреки предупреждението удивеният и зарадван стопанин дълго разнасяше из съседските дворове странната бележка — идеше му просто да повярва, че в морето живее приказната Златна рибка, която нощем излиза на брега, за да помага на рибарите.

Следобед тимуровците тръгваха край морето и песъчливата пътека ги отвеждаше при Трите скали — тих залив, над чиято тясна крайбрежна ивица си бяха надвесили три високи скални отломъци, които вълните не биха успели да разрушат. Там, под назъбените каменни великани, децата, необезпокоявани дори и от чайките, които не обичаха да се застояват на самотния глух залив, ремонтираха тайно една стара шхуна с прогнило дъно и олющен борт, където трудно можеше да се прочете изтрит от дъжда и вълните надпис „Синята костенурка“…

* * *

Слънцето се издигна право над главите. Сега вече и широкополата сламена шапка не можеше да запази Божанкините рамене, които бяха започнали да почервеняват. Момичето се прибра под един от брезентовите чадъри, забити на равни разстояния в пясъка. Неговата кръгла зелена сянка изглеждаше като спасителен оазис сред нажежените пясъци. Тя скоро примами и останалите пионери. Последен се домъкна Николай. Той успя да си направи място между двете момичета. Отначало уж легна на рамо, но полека-лека, като пухтеше, се разположи на гръб. Стефка, която остана на слънце, беше готова да се разсърди. Но Божанка й подаде сламената си шапка и посочи с пръст кръглоликото момче — метнало на очите си бабината кърпа, то изглежда бе потънало в щастлив сън. Над главата му се въртеше едно зелено насекомо.

— Ще го уловя! — подмигна съзаклятнически Стефка и посегна към сакчето.

— Че ти нали не събираш насекоми? — обади се неочаквано, без да отваря очи, Николай. Той зашава с устни, но не намери сили да каже нито дума повече. Под чадъра се понесе равното му дишане.

Двете момичета едва сдържаха смеха си…

Покрила лице със сламената шапка, Стефка простря едната си ръка на сгорещения пясък. Пръстите й напипаха някаква мидена черупка: „Пектен — каза уверено тя, — плоска… с брадавички. Матова е, нали?“ — тя подаде черупката на Божанка.

Но Божанка не можа да отговори. Между летовниците по дъсчената пътечка се зададе млада светлокоса жена, облечена в лека лятна рокля. Придружаваше я флотски офицер в бял кител и фуражка, над чиято лакирана козирка се виеше жълто сърмено клонче.

— Инженер Томова! — каза високо Божанка и тури длан на гърдите си, където светлееше металното сърчице.

— Мама! — Димчо бързо се изправи на крака и радостен затича. Но изведнъж видя офицера и нерешително затъпка на едно място. „Кой беше той?“ — питаше се момчето. Познато му беше това мургаво силно лице — с раздвоена брадичка и черни блестящи очи, с черти, изострени от морските бури. „Капитан Иванов — сети се Димчо, — който ни изпрати телеграма от Тихия океан?“

— Румянкиният баща! Капитанът от далечно плаване! — наскачаха останалите пионери и се спуснаха към госта.

Димчо задърпа майка си за ръката и я накара да седне под чадъра. Как се гордееше той — в целия плаж едва ли имаше друга, по-хубава от нея! Летовниците се обръщаха да я гледат и Димчо се радваше, че се любуват на дългата й коса, прибрана от кокалена катарама с платинен кант, на червените чехлички, които бе надянала на краката си, на раменете й, които при все че се откриваха наполовина, бяха събрали всичкия блясък на слънцето. Нека всички видят колко хубава е мама — мислеше си Димчо. — Но те няма да зърнат онези искрици, които затрептяваха като живи, когато погледнеше него или пък вземеше портрета на татко, смелия граничен офицер, чийто гроб е някъде далеч — в полите на голяма южна планина, край водите на тиха синя река…

Морският командир се приближи към децата.

— Здравей, Димчо! — свойски каза той и взе в голямата си длан ръката на черноокото плещесто момче. Раздруса я и начаса почувствува колко силна и корава беше тя. Сетне спря очи на тънкото момиче с медальончето и златистите клепки.

— Божанка, нали?

Момичето смутено премигна.

— А тази е…

— Стефка — поясни Димчо, — „ученият“ на онова пътешествие.

— Привет на науката! — шеговито каза морският командир.

— Сега тя събира експонати за училищния музей.

— Ооо! — проточи с уважение гостът.

После той се загледа продължително в остриганото момче, по чието кръгло лице бе застинала сладка прозявка. Наистина, как се казваше то?

Румянкиният баща извади от горния джоб на китела си чуждоземна луличка и започна припряно да чука по капачето й.

— Николай, познах те! — извика високо той. — Предаваш ли се?

За всеобщо учудване, без дори да свали ръкавицата си, той разпери палеца и показалеца на дясната си ръка — така, както повеляваше разпространената из всички софийски училища игра „Предай се“. Отначало Николай се смути, но ще-не ще, трябваше да участвува в играта — наплюнчи двата си дебели пръста и ги разтегна до крайния предел.

Двамата приближиха ръце и тъй като „пергела“ на капитана беше по-голям, той, съгласно приетата традиция, направи страшно лице и властно заповяда: „Изпълни ми желанието! По-скоро!“

Николай подсмръкна — той не допущаше, че капитанът ще прояви към него правата си на победител. Какво ли щеше да поиска? Дали няма да го накара да тича без почивка до големия часовник на пристанището. Или да стои на един крак? Или да яде пясък?

— Изпълни ми желанието! — все още разперил пръсти, повтори морският командир, като се силеше да задържи смеха си, който стреснатото момче не можеше да забележи. То напълни устата си с въздух и каза на пресекулки, с необикновено тънък глас:

— Предавам се! Моля ви, кажете желанието си!

— Заповядвам ти да легнеш и веднага да заспиш! — се разсмя гръмогласно гостът и Николай с облекчение облиза сухите си устни.

Наистина Румянка бе разказала всичко за другарите си!

Когато смехът утихна, гостът обгърна с поглед децата и запита:

— Е, на дрейф ли?

Пионерите повдигнаха мълчаливо рамене. Очевидно те не знаеха какво да отговорят.

— На моряшки език това навярно означава „почивка“, нали, капитане? — обади се инженер Томова.

— Ест! — отвърна капитанът от далечно плаване, допрял учтиво двата си пръста до лачената козирка. — Корабът дрейфува, когато със загасени мотори се оставя на вятъра и вълните. — Той задържа очи върху лицето на младата жена и Димчо забеляза как мамините мигли затрептяха неспокойно.

— Почивайте!… Заслужавате — нали цяла зима се трудихте…

Той постоя някое време така — прав, едър, усмихнат. Сините отблясъци, що хвърляше морето, играеха по белите му дрехи.

Стефка премести сакчето:

— Седнете!

Като оправи ръбовете на панталона си, капитанът седна направо върху пясъка.

— Тук… върху кърпата — досети се Божанка.

Но гостът дори се облегна на лакът.

— Роден пясък! — каза бавно той. — Къде на света ще намериш по-чист от него — та нали морето по цял ден го мие! — Той смукна от празната луличка и продължи: — Бащин черноморски бряг! Колцина познават тази радост: след като дълго си се лутал по чужди морета и си одимил душата си с пушеците на Худзоновия залив и с лондонските мъгли, изведнъж бинокълът докарва пред очите ти родния бряг. Цял в злато — като приказка! Гледаш и очи не можеш да отлепиш от окуляра. Иде ти да хвръкнеш и час по-скоро да целунеш златния пясък.

Той загреба пясък с шепата си и като го подържа пред очите си, го сложи внимателно на земята. Замлъкна…

Облегната назад, Божанка докосна с ръка острия ръб на някаква черупка.

— Как се казваше мидата? — дръпна тя ръкава на Стефка.

— Пектен — едва помръдна устни Стефка. — Видя ли, че черупката й е матова?

— Прибери я за колекцията! — и Божанка пусна находката в зелената еднодневка.

Тези думи, казани шепнешком, не убягнаха от острото ухо на капитана. Той взе водното сакче и отупа песъчинките, полепнали по коприненото дъно.

— Владетели! — каза с безкрайно одобрение той и размаха сакчето. — Обсебихте сушата — всякоя пътечка избродихте, във всяко кътче надникнахте. Сега сте дошли да завладявате и морето. Навярно скоро и в междупланетното пространство ще отлетите… Ако някой ме накара да нарисувам Дързостта, аз ще поставя червена връзка на гърдите й.

Думите на капитана напълниха с гордост сърцата на пионерите. Децата се оживиха, очите им заблестяха радостно. Дори Николай престана да се протяга и се изправи на колене.

Четиримата устремиха очи напред: сякаш там, над морската шир, пламенееше раздухвано от вятъра знаме със звезден връх и златни букви върху коприната…

Морският командир не можеше да скрие усмивката си. Чувствуваше: на почит е червената връзка, гордеят се децата с нея. Той остави сакчето и смукна по навик от луличката си.

— И на брега човек може да научи много, стига да обича морето — продължи прекъснатия разговор той. — А то — и десет години да престоиш във водата, не те ли влече сърцето, дори що е морско конче няма да узнаеш. Ще мислиш, че е някакво насекомо и ще го търсиш между гребените на вълните.

— Че то не лети ли? — избърза Николай.

Разказвачът го погледна строго.

— Морското конче е риба, то плува — обади се Стефка и извади бележника от еднодневката си.

— И само как плува — напето, с изправена глава. Да му завидиш! — Румянкиният баща се заслуша в шумовете, които идеха от към морето — очевидно нещо бе привлякло вниманието му.

— Кораб! — рече той.

Наистина иззад завоя, между пенливите ивици на вълните се появи голям параход. Белият му комин изпращаше дим високо в небето, а илюминаторните прозорчета трепкаха като бисерни.

— Съветски параход… „Одеса“ — прочете буквите на борда Димчо и капитанът от далечното плаване го по гледна възхитен: с тези зорки очи следотърсачът нямаше нужда от бинокъл.

— Привет! — размаха сламената си шапка Божанка.

В отговор, корабът блесна с медните пръти на палубата си и на децата се стори, че в безоблачния ден се появиха мълнии.

Като тътнеше мощно и разсичаше водата, „Одеса“ направи широка дъга и започна бавно да се отдалечава.

— Замина! — седна на земята Николай.

— След няколко дни и аз тръгвам на далечен път.

— С кораба „Родина“ ли? — запита Димчо.

Капитанът кимна с глава.

— Блазе Ви! — въздъхна от чисто сърце Божанка. — Ще обиколите света, ще видите нови земи.

— Да ви призная, не на всяко пристанище се слиза с радост — рече морският командир. — Има тъжни брегове. — Той се замисли и макар че лицето му бе мургаво, децата забелязаха, как то потъмня. — Тъжни брегове! Там ни посрещат гладни деца, дрипави докери. Не ти се слиза на кея. Наистина животът там има и друго лице — каза с неочаквана омраза той — Гледаш: всеки миг прекосяват площадите блестящи автомобили — за нови сделки бързат богаташите, наконтени дами разхождат кученца с фризирана козина и сребърни намордници (видях дори един булдог с часовник на крака!). Но гладните душици не смеят да протегнат ръка към тях. Знаят — освен ритник, друго няма да получат. Затова пък нашият корабен готвач те очакваха като истинско божество. Хвърлехме ли котва, той се появеше на палубата с димящ черпак: във всяка протегната паничка да сипе от сладката българска гостбица… Много мъка има още по земята — горчиво поклати глава разказвачът. Но като видя, че децата се умърлушиха, разсече с длан въздуха, при което галуните на ръкава му блеснаха като четири златни лъча: — На света нищо не е вечно, а камо ли злото. Ще отстъпите, вие, пред силата на народа — закани се на далечните владетели той. — Народът е като морските водорасли. Блъскат ги, носят ги от бряг на бряг вълните, бъхти ги прибоят, но пак оцеляват.

Капитанът взе чантата от поруменялата Стефка и внимателно извади една водорасла, прилична на дълго тревисто клонче.

— Влакно… Тревичка някаква. Но знаете ли каква благородна сила се крие в нея, каква велика мисия й е поверила природата! Тя омекотява ударите на вълните и пази брега от разрушаване.

Николай, който неведнъж бе подритвал зелените купчинки, се вторачи — сякаш за пръв път виждаше водорасли.

— Когато приближихме пристанището Санта Барбара в Калифорния — продължи Румянкиният баща, — аз запитах лоцмана, който ни посрещна с моторница: „Къде е вълноломът ви?“ „Ето! — посочи той към зеления пояс на водораслите. — Те задържат вълните на Тихия океан и пазят брега и корабите.“

Притихнали, децата ловяха всяка дума, излязла от устата на разказвача. Стефкиното моливче тичаше непрекъснато по гладката страница на бележника. Николай дори цъкна с език от удивление, но Стефка без да престава да пише, го смушка и той наведе виновно очи.

— Акули! — навъсил вежди, капитанът върна разговора към задокеанските владетели. — Зинали алчно — да има как петте материка да погълнат. Морски хищници! — каза сърдито той, но изведнъж се сепна: — Какво говоря, защо обиждам морето. Къде сте видели в морето даже и най големият хищник да заграби или изяде повече от онова което му с нужно. И къде другаде ще намерите такива примери на благородство, на дружба! Вие сте чували за ракът отшелник — погледна към Стефка той. — Върху празната черупка, в която живее ракът-отшелник, се заселва актинията. Тя го пази с парливите си пипала, а той я разхожда по морското дъно, за да си търси храна. Така е и в океана! А на онзи, чуждия бряг, всеки може да те ограби, обиди, измъчи. Кръстосват там тъмни личности, гангстери всякакви, наметнати с куклуксклановски наметала — не можеш да ги познаеш. А в морето е друго, дори и рибите имат паспорт.

— Паспорт ли? — запитаха в един глас Димчо и Божанка. Стефкините клепачи озадачено затрептяха зад очилата. Учуди се дори инженер Томова.

— Че аз още нямам паспорт! — каза като се протягаше Николай.

Капитанът леко чукна по капачката на празната луличка и се разсмя:

— А видиш ли — рибите имат. И то какъв паспорт — нито може да се скъса, нито да се загуби.

— Разкажете!

Гостът прекара длан по косата си — леко посребрена, също напръскана с морска пяна и не остави дълго да го чакат:

— Вярвам, че сте срещали пънове в гората и сте се застоявали над годишните им кръгове — започна отдалеч той.

— През време на пътешествието минахме през една изсечена гора — обади се Николай. — По-точно, дърветата бяха прерязани с трион — поправи се пълноликото момче.

— По годишните кръгове се ориентирахме. Открихме полянката, където е била закопана картечницата на Лопушанската дружина — допълни Божанка.

Децата все още не разбираха — защо капитанът ги пита за отрязаните стъбла. Особено нетърпелива беше Стефка. Искаше й се час по-скоро да чуе това, което се канеше да разкаже гостът.

— По годишните кръгове се определя не само посоката, но и на колко години е дървото — попипа очилата си тя.

— Това исках да чуя! — зарадва се сякаш разказвачът. — Всяка измината година оставя следа и върху люспиците на рибата — по едно тъмно малко пръстенче. Преброим ли пръстенчетата, ще узнаем на колко години е рибата.

— Ето какъв бил рибният паспорт! — възкликна Стефка и се наведе отново над бележника си.

— Не само годините са отбелязани в този „паспорт“. Там можем да прочетем, кога рибата е живяла в морето и дали се е преселила в река. Гладувала ли е — пръстенчетата по люспите ще бъдат тънки, трудно ще се забележат и под микроскоп. Сито, богато ли е живяла — широки пръстени ще намерите.

— Ами ако рибата няма люспи?… Нали има и такива риби. Как ще познаем годините й? — досети се изведнъж Стефка.

— По костите — отвърна тутакси разказвачът сякаш знаеше, че ще го запитат. — Но ние вече навлязохме дълбоко, така да се каже в чужди води — ще ни се сърдят ихтиолозите — шеговито каза той, пое фуражката си и стана. Преди да я наложи, задържа поглед на морето, пълно до дъното със слънце.

— Тръгвате ли си? — тихо запита инженер Томова.

— Време е вече — отвърна морският командир, а очите му сякаш говореха: „Как ми се иска да постоя повече тук, на този хубав бряг, под този зелен чадър!“

Той подаде ръка на инженер Томова:

— Желая Ви сполука, дано като се върна започнат да работят галериите под морето. Искам първият рейс да направя аз — да закарам по света първите въглища изкопани по Вашия проект.

— На добър час! — наскачаха децата.

Морският командир сложи ръкавиците си.

— Защо не доведохте Румянка? Къде е тя сега? — запита на раздяла Божанка.

— В София, при леля си — отвърна някак неохотно капитан Иванов и в очите му изплуваха тревожни искрици. — Готви се за конкурс в музикалното училище, взема уроци по пиано. А така й се искаше да ме изпрати. Уговорихме се — ще дойде да ме посрещне, когато се завърна от далечно плаване.

Той се обърна и като изгледа още веднъж децата, тръгна с онази позната моряшка походка — непохватна и тежка, едва разкрачен, като че ли се намираше на кораба си по време на вълнение.

— Попътен вятър! — догони го гласът на инженер Томова и ръката й се белна като крило на чайка.

* * *

Пристанището бе задръстено от влекачи, бързоходни катери и рибарски лодки. Виждаха се пъстрите знамена на няколко чуждоземни кораба.

Опрял борд о кея, параход „Родина“ се канеше да отплава. Товарните му стрели и капаците на отворите, през които зърното течеше в трюма, бяха спуснати.

От едрите зърна, що блестяха като жълти капки тук-там върху сгретите плочи, тимуровците разбраха, че корабните хамбари са насипани с царевица. Те се промушиха между изпращачите и се добраха до кея. Облъхна ги мирис на водорасли, смола и напечена от слънцето царевица: сякаш тук, по чудо, си бяха дали среща морето, боровата гора и равнината.

— Длянг-длинг, длинг-длянг! — обадиха се от носа склянките. Те ли напомниха на моряците, че часът на тръгването е наближил? Завладени от онова трескаво суетене, което винаги предхожда минутите преди отплуването, белите фигури се мяркаха ту край перилата и покритите с брезентово платно спасителни лодки, ту се спущаха по стръмните стълби и изчезваха в трюма.

На мачтата, висока колкото четириетажна къща, се ветрееше сигналното знаме!

Неочаквано от долната палуба се зачуха звуци на хармоника. Прегърнал мушамения мех, млад моряк бе излязъл да се прости с родния бряг. Никой от изпращачите на кея не можеше да проследи играта на пръстите му — толкова бързо се движеха те, но всички виждаха снопчетата блестящи искри, които избухваха от клавишите и унесено слушаха звънливата мелодия.

Хармонистът се приближи до перилото. Подпря се и силуетът му се появи обратно върху зелената глеч на водата. Загледани надолу, на децата се струваше че музиката иде не от кораба, а от самото море, че звънят с тънки зилове вълните, че бризът свири в рехавата пяна, че из дълбините се възземат гласовете на невидими морски сирени. Сякаш цялото море бе напълнено с пеещи шумове, а хилядите раковини от брега им пригласяха…

Младият хармонист седна на перилото. Навел глава, за да не гледа изпращачите, той подхвана непозната, малко тъжна песенчица, донесена навярно от далечен край където, както навсякъде по света раздялата с родния бряг е винаги тежка.

Песента завладя децата. Чак когато морякът закопча с кожената каишка акордеона, четирите софиянчета видяха че той има тънки и светли мустачки, че ръцете му са украсени с мастилени котви и русалки. И улисани, те пропуснаха най-важния момент при отплуването: появяването на самия капитан. Когато гърлестият глас на сирената разтърси трикратно пристанището, пионерите вдигнаха очи и видяха, че Румянкиният баща — командирът на параход „Родина“ е вече на мястото си. Той бе навел глава към командната тръба и макар да не чуваха думите му, изпращачите се досещаха, че към машинното отделение, към кърмата и носа летят една след друга къси капитански заповеди. И ето моряците се заеха да прибират въжетата, с които корабът бе завързан за чугунените стълбове, наречени кнехтове. Котвеният рудник заскърца и започна да навива веригата. Появи се и котвата. Двурогото петтонно чудовище залепна плътно към носа, като че той беше магнитен. Един моряк с червен маркуч, из който биеше тежка струя вода, се спусна да мие котвата.

Като не изпущаше из очи движението на белите фигури върху палубата, капитан Иванов натисна една никелирана ръчка. Долу, в машинното отделение се чу рязък звън. Тутакси моторите забумтяха по-отчетливо, димът над високия комин се сгъсти.

— Ляво на борд! — строго каза командирът.

Водата зад кърмата започна да ври и никой не видя кога се завъртя огромният винт.

Чак сега Румянкиният баща се обърна към кея. Черните му очи се плъзнаха по лицата на изпращачите и се спряха на децата. Той ги позна. По строгото му лице се задържа ласкава усмивка.

— Малък напред! — каза този път високо той, като направи крачка към тръбата.

Зелената пукнатина между кея и кораба започна ла расте. Изпращачите замахаха кърпички, към борда полетяха цветя.

Капитан Иванов допря ръка до лъскавата си козирка. В този миг една лека вълна повдигна носа на кораба и върху високия мостик капитанът изглеждаше величествен.

Неочакван шум накара тимуровците да се обърнат. Като държеше малко вързопче в ръце, една запъхтяна селянка се мъчеше да си пробие път и да се добере до кораба. Тя не беше много млада, за да тръгне гологлава, но не и толкова стара, което личеше от пъстрите цветчета на забрадката й.

— Закъснях! — тюхкаше се жената. — Уж не съм отдалеч — от Бистрене… кажи го на две крачки, ама на̀ — закъснях! — заговори на пресекулки тя, като гледаше с безпомощни очи парахода, който бавно се отдалечаваше.

Изпращачите се сгъстиха и й отвориха малка пътека.

— Нося армаган за наш Васил — сина ми. Той е помощник на машиниста. — Стигнала до самата вода, селянката подръпваше отчаяно перата на забрадката си.

— Че какво му носиш толкова? — обади се една млада жена с чадърче.

— Оплетох му една фанела… мекичка. Да му се намира — рече селянката, като изтриваше ручейчетата пот по страните си. — Може да се случи и някоя студена нощ.

Околните изпращачи замълчаха с уважение: кой не знае че никоя дреха на света, скроена даже и от мечешки кожух, не топли повече и от най-тънката фанела, която са изплели майчините ръце.

— И няколко ябълки му откъснах — затюхка се отново селянката.

— Ти не се кахъри за ябълките — обади се мъжки глас. — На парахода има ябълки. Видях като вдигнаха два коша.

— Тези са от нашата градина — сякаш се оправдаваше жената.

Майката смъкна над челото забрадката си, навярно се канеше да заплаче.

— Че обади се на началника — да изпрати катер. Понякога параходът прави маневра и по половин час — посъветва я една от моряшките жени, издигнала над главата си момиченце, цялото отрупано с розови панделчици.

— Ех, и ти! Кой ще ти даде катер за две ябълки! — обади се пак мъжкият глас.

Безпомощните очи на майката започнаха да се пълнят със сълзи. Тя гледаше печално към борда, който се бе изпречил като непреодолима стена между нея и сина й. Да би могла поне да зърне Васила! Но той сега бе долу, при машините и навярно до преди минута бе напрягал очи, за да зърне скъпите цветчета на майчината забрадка.

— При дежурния моряк иди! — задърпаха я нечии ръце и селянката тръгна към стъклената врата в дъното на пристанището.

Тимуровците я сподириха. Една мисъл — още неясна, но настойчива — проблясваше в главата на Димчо. Как му се искаше да помогнат на селянката, да занесат майчиното скъпо колетче на помощник-машиниста! Няма да се полакоми той за двете ябълки, нито ще облече фанелата в душното машинно отделение, но майчиният армаган ще го радва до края на пътуването.

Следотърсачът се изви и погледът му внимателно обгърна пристанището. В сърцето му се раждаха най-невероятни решения — едно от друго по-причудливи и неосъществими. Наистина, корабът се отдалечаваше бавно, но и да се хвърли във водата и да заплува подире му, Димчо пак не би могъл да го настигне. А и пакетчето ще му пречи. Защо не отвърже някоя лодка? Но кой ще го остави да мине между катерите и чуждите кораби, за да гони големия параход?

И все пак трябваше да се направи нещо — може ли тимуровецът да стои със скръстени ръце! Тогава едно решение, бързо като мълния, озари мисълта му. Димчо задърпа другарите си и четиримата затичаха подир селянката.

А тя — бистренчанката, вече влязла при дежурния моряк, все не смогваше да му обясни по каква работа е дошла, защото той беше зает: водеше важен разговор с някого от съседното пристанище, който бе станал причина да закъснее пътнишкият кораб.

— Колега… колега… — повтаряше до пресипване той и духаше непрекъснато в слушалката.

Отсреща не отговаряха.

— Не задържайте кораба… Товара изпратете с утрешния рейс. — Дежурният моряк викаше толкова силно, че стъклата леко позвънтяваха. Но по всичко личеше, че в съседното пристанище не го чуват, защото той сърдито започна да трака по вилката и да търси градската телефонистка.

Поизгубила търпение, селянката с цветната забрадка се осмели да го докосне предпазливо за ръкава.

— Не отговарят!… — остави той слушалката и обзет от отчаяние, задърпа ризата си, при което изпод яката се открои татуираната му гръд и се подаде мастилената опашка на една водна сирена.

И все пак, издебнала момента, когато дежурният моряк престана да духа в черния охлюв на слушалката, майката на помощник-машиниста му разказа накъсо какво й се бе случило.

— Къде е пратката? Това колетче ли? Пътнишкият кораб ще закъснее — завика без нужда той. — С два тона товар, а ти… едно колетче… — Морякът си пое дъх и се залови отново за телефона. Този път той дълго се заканва с пестник по посока на съседното пристанище, като че ли далечният му събеседник можеше да го види. Мустачките му, грижливо подстригани от двете страни и според черноморската мода оставени само по очертанието на горната устна, настръхнаха и заприличаха на гъсеница.

— Но във вързопчето има една фанелка… За наш Васил — примоли се повторно майката и очите й се навлажниха.

Морякът омекна. Като продължаваше да стиска слушалката, той каза:

— Е, добре де, остави пратката. Ще гледаме някак да замине… Колега, колега, в морето ли потъна — се понесе отново гласът му. Но в следващия миг той се сети за нещо навярно много важно, защото изведнъж изхвърча из стаята.

Селянката остави вързопчето на масата и излезе тихо след него. В стаята не остана никой.

Долепили очи о̀ стъклената врата, тимуровците видяха всичко.

В бързането си жената с цветната забрадка забрави вратата открехната. Скоро някаква ръка се протегна и разтрогът се увеличи, колкото един пионер да се провре с рамото напред. Божанка не закъсня да стори това. Задържала дъх, тя храбро пристъпи и ситнешком измина разстоянието до дъсчената маса. Стъклената врата отрази напрегнатото й лице, косата прибрана със синя панделка, задържа за миг малките свити пръсти, които се пресегнаха предпазливо…

Скоро на мястото, където лежеше пакетчето, не се виждаше друго, освен лист от бележник. На горния ляв ъгъл, където обикновено се поставя датата, бе нарисувана малка рибка с опашка от ветрилообразно разположени чертици. Под краткия текст вместо подпис имаше само две букви — ТК, досущ прилични на печатни.

Излязла пред дежурната стая, Божанка стискаше пакетчето и се чудеше къде да го скрие: дали да го пусне в чантата на Стефка, или да го мушне под фанелата на Николай, която и без това се бе разтегнала и висеше до коленете му. Но докато се колебаеше, из оредялата навалица на кея заплува бялата шапка на дежурния моряк. Божанка машинално посегна към главата си, свали сламената шапка и бързо постави вързопчето в нея. После, за удивление дори и на самия Димчо, тя я захлупи към гърдите си и като я притискаше с ръце, тръгна спокойно към изхода на пристанището.

Стефка и Димчо забързаха след нея. Тримата събраха глави и нещо си пошушнаха.

— Ти остани тук — каза Димчо на Николай, който ги догони.

— Защо? — подозрително запита кръглоликото момче. В очите му пламна ненадейно любопитство — дощя му се да научи за какво се сговарят тримата, какво са се наумили да правят с вързопчето.

Но Димчо не го остави да се чуди дълго.

— Чакай тук — сърдито повтори той. — И наблюдавай. Ние ще отнесем багажа до парахода.

— Че нали параходът замина! — широко отвори уста Николай.

— Ще го догоним!

— Искам и аз…

— Приеми заповедта! — строго каза Димчо. И за да прекрати разговора, направи с пръсти таен тимуровски знак: постави показалеца на дясната си ръка перпендикулярно на показалеца на другата. Образува се буквата Т, която с войнишка строгост изискваше пълно подчинение на командира. Знакът повеляваше: „Време за излишни обяснения няма. Изпълнявай безпрекословно заповедите!“

Николай се подчини. Той сви устни — идеше му да се обиди. Но като си представи, че трябва да измине пешком напечените камъни на пристанището, а и бездруго щяха да го карат да тича и да влиза във водата, любопитството му се изпари.

Освен това някъде между товарните кранове се мярна тенекиеният гръб на шурупчията. Такива шурупчии, отживели времето си и изместени от никелираните щандове за продажба на сироп, все по-рядко се срещат по нашето черноморие.

Изведнъж Николай почувствува непреодолима жажда. И все пак той тръгна към дежурната стая. Долепил нос о̀ стъклото, видя, че морякът отново се бе навел над телефона. Навярно продължаваше одевешния разговор, защото държеше слушалката плътно прилепена до ухото си и гъсеницата на мустачките му се виеше застрашително върху горната му устна. Той дори не поглеждаше към мястото, където до скоро лежеше пакетчето на селянката.

Николай се успокои и като считаше задачата за изпълнена, тръгна да търси шурупчията.

Не се лута дълго.

Скоро откъм кнехтовете се зачу пеещ глас:

— Шу-у-уруп! Само 40 стотинки. Насам, народе!

В същия миг шурупчията, висок турчин с пискюлия фес, се появи с цялото си великолепие. На гърба му се поклащаше голям жълт гюм, който на момчетата от провинцията се струваше подобен на лъскава лозарска пръскачка. Но Николай го оприличи на един от онези стари руски самовари, които бяха изложени в оказионния магазин на софийската улица „Граф Игнатиев“.

По тенекиения, украсен със звънчета пояс на шурупчията, бяха наредени високи стъклени чаши, обърнати с устата надолу.

Шурупът беше леден — това личеше от изпотените стени на гюма. За това подсещаха звънчетата, чиито пеещи гласове приличаха на звънтежа на ледени пръчици. И все пак най-добрата реклама си оставаше ниският, пресипнал глас на продавача — ще речеш, че турчинът току-що бе изпил няколко стакана с шуруп и бе простудил гласа си.

— Само 40 стотинки. Има ли мераклии?

— Има — изговори на един дъх Николай и облиза засъхналите си устни. Той прикова очи в гюма, върху чиято мед, изтрита до зелено, се оглеждаше обратно цялото многообразие на пристанището. Отдалеч изглеждаше, че турчинът е помъкнал на гърба си вълните, широките яки на моряците, пъстрото знаме на един от закотвените кораби, две размити облачета.

Момчето нетърпеливо започна да рови из джоба си. Между нащърбените стъклени топчета и парчетата омекнала смола, то успя да намери няколко монети.

Предусетил, че има работа със солиден купувач, шурупчията потъпка на едно място и накара звънчетата да запеят.

— Плащам — протегна пълната си ръка тимуровецът.

Турчинът не побърза да прибере парите. Най-напред той се огледа, за да види не чакат ли и други купувачи и чак тогава пусна лъскавите двайсетаци в джоба на кожената си престилка. Сетне извади из металическия си колан една чаша, погледна я срещу слънцето, за да се увери, че е чиста и я подложи под изкривеното чучурче — същинска петльова гага. Ловко наведе гръб и в същия миг, когато пискюлът на феса падна върху челото му, из гагичката потече тънка жичка шуруп. В това се състоеше не сложната техника на напълването, която довеждаше до възторг малките купувачи.

Николай погледна струйката, изстудена до синьо, и примижа от удоволствие. Внимателно пое напълнената чаша и като близна с език въздушните синджирчета, които пяната бе изплела на повърхността, я изпи на един дъх. Рядката течност имаше силно лимонов цвят, но по вкус по-скоро приличаше на престоял компот от череши.

Пълнобузестото момче засумтя през нос. Дощя му се още една чаша.

Турчинът се оказа съобразителен човек. Зърнал с крайчеца на окото как Николай започна повторно да рови в джоба си, той, без да продума, се наведе и напълни отново чашата. Като признак на високо уважение към купувача, шурупчията отвори ламаринената кутия, която висеше през рамото му наред с едно платнено столче, извади бучица лед и я пусна с лек жест в чашата. Николай пи този път по-бавно — боеше се да не глътне незабелязано леденото парче. Без малко щеше да го глътне, но успя навреме да го улови с розовия си език и като го държеше между зъбите си, започна да смуче. Схруска го чак, когато то намаля колкото мисирено зрънце.

Докато Николай допиваше третата чаша с шуруп, Димчо, Божанка и Стефка вече бяха прекосили пристанището. Двете момичета не знаеха какво бе намислил следотърсачът, но по решителния израз на очите му, по правата линия на стиснатите устни се догаждаха, че той ще се опита да настигне кораба.

Тичаха и се задъхваха от горещината. Жълтото здание на митницата с шапка от ламарина, остана зад гърба им.

Размахал ръце, като че плува, Димчо бягаше най-отпред. Понякога тревожно извръща глава, но видял, че големият кораб продължава да маневрира, се успокояваше. До някое време Божанка с мъка го следваше, сетне изостана. Сламената шапка се бе смъкнала на тила й. Вятърът я пълнеше и дърпаше назад, но зеленооката пионерка не смогваше да я наложи — боеше се да не изпусне вързопчето. Стиснала очилата си в ръка, Стефка тичаше последна.

Насреща им се изпречиха товарни вагони, оставени на глуха линия. Без да се бавят, тимуровците се промушваха под чугунените буфери, прехвърляха се през отворените врати на спирачните кабини. Пътят им взе да лъкатуши край сандъци, разхвърлени в безреда, край кошове с риба, зелени хълмове от дини, върбови кошници с ранно грозде, над които като неспокойни пламъчета се въртяха пчели.

Като прескочи някакво буре, Димчо се спря и потърси с очи парахода. Направил широка дъга, „Родина“ се бе запътил към двата изходни фара, чиито белосани кулички и многоцветни фенери в маранята изглеждаха като призрачни. Момчето сложи длан — също козирка — над веждите си. На какво ли разстояние се намираше корабът? — На около 700 метра — каза си то. А не е ли километър? — Не! — реши след кратко колебание следотърсачът. — Тогава моряците на палубата биха приличали на шахматни фигурки, които ту изчезват, ту се появяват. А сега ясно се забелязваше как се движат.

Божанка и Стефка се изравниха и се уловиха за ръце. Те видяха как Димчо се устреми към вълнолома и изведнъж разбраха: тимуровецът смяташе да изтича по каменната стена и да прегради пътя на кораба. Но защо, сложил крак на първото стъпало, той се спря колебливо. Боеше ли се? Навярно ги дочакваше.

— Вързопчето… по-скоро вързопчето! — задъхано извика Димчо. Преди Божанка да се опомни, той грабна пакетчето и с няколко скока се изкатери по ощърбената циментова стълба. Скоро тънката му жилава фигура се появи на каменната стена.

Завладян от горещото желание да помогне на закъснялата селянка, тимуровецът пое дълбоко въздух и се спусна да тича. Все едно, че се намираше на стадиона и му предстоеше да измине бежешком тясната червена пътечка… Не, не беше все едно, защото край него се люлееше и пенеше морето и вместо мекия равен пясък краката му напипваха грапавата, почти нажежена повърхност на вълноломната стена. Подире му се ронеха камъчета. Изпречваха се пукнатини. Чайките любопитно се спущаха над главата му и крещяха с тънки детски гласове — сякаш го питаха накъде се е запътил? Долу, разперили платнени крила, се мярнаха като сенки няколко платноходки. Един рибар се изправи на кърмата — какво ли искаше да му каже? Но момчето сякаш не чуваше и не виждаше нищо. Ушите му единствено долавяха равномерното буботене на корабните машини, което все повече се усилваше. Очите му се впиваха за секунда в двете високи мачти.

От всички пътища на света сега за него съществуваше само тази права каменна пътека, която трябваше да го изведе насред морето.

Това ли е краят на вълнолома?

Морето изведнъж престана да бухти и се пени — каменният зид не преграждаше повече пътя му и то се умири. Вълните се превърнаха в леки сини бръчици.

Като задържаше крачките си, Димчо слезе по стъпалата, напукани от солената влага и тежкия напор на водата. Стъпи на кръглата площадка. Над главата му се издигаше бялата кула на външния фар. В друго време той би побутнал желязната вратица, за да се изкачи по стълбата, която тясна и стръмна — навярно се въртеше нагоре като в джамия; разгледал би многостенния фенер, увеличителните лещи… Но сега дори не се обърна!

Стигнал до каменния ръб, тимуровецът заслони очи с вързопчето и се загледа в морето. Видя зарадван, че корабът още не се бе промъкнал между двата входни фара. Моряшките фигури на палубата бяха наедрели. Цветът на дрехите вече се различаваше: белите широки панталони и сините обърнати яки ярко блестяха на слънцето. „До парахода има около 300 метра — съобрази следотърсачът. — След три-четири минути той ще мине покрай вълнолома.“

Колкото повече „Родина“ се приближаваше, толкова по-силно ставаше желанието на Димчо — да предаде майчиното вързопче, да зарадва помощник-машиниста. Едновременно с това растеше и тревогата му — как да стигне до големия параход, да привлече вниманието на капитана. Ако се спусне да плува, корабният винт може да го повлече…

„Ще закъснея!“ — мислеше си момчето и безпомощно обикаляше по кръглата площадка. Струваше му се, че се върти в някакъв омагьосан кръг, че се е заплел в лабиринт, из който никога няма да излезе. Никога ли?

„А какво се полюлява откъм вътрешната страна на вълнолома? — Лодка!“ — извика Димчо високо, при все че наоколо беше безлюдно и нямаше кой да го чуе.

Той извади от джоба си сигналното фенерче, с което не се разделяше никога, и го остави предпазливо върху каменната стена. Протегна ръце към гуменките си, но се усмихна: защо да ги събува? Те и без това бяха мокри от потта, чиито улейчета още блестяха по глезените му.

Като пое широка глътка въздух, Димчо стисна вързопчето под мишница и бавно се запъти към морето. Не вървеше, а по-скоро плъзгаше ходила по неравната стена. Когато краката му напипаха ръба на стъпалото, той се наведе и някое време стоя така — като птица, която се готви да излети.

Изправено в самия край на стената, смелото момче гледаше замайващата дълбочина и сред нея — като тъмно петно — дъсчената лодка. Крайбрежните водорасли, повдигани от вълните, сплитаха зелени змийски въжа, сякаш искаха да преградят пътя му. Но кой — пионерът ли ще се върне назад, па макар това и да не са водорасли, а коси на русалки, които искат да го отвлекат на самото дъно? Вълните се отдръпваха и големите камъни, струпани в подножието на вълнолома, оголваха черните си ръбове. По тях бяха полепнали стотици миди, чиито длъгнести върхове светеха като острия на ловджийски ножове. Но кой — тимуровецът ли ще забрави клетвата, що е шептял пред стаените редици на командата!

Димчо подържа на дланта си вързопчето, за да изпита тежестта му, и присвил око като че се цели, го хвърли в лодката.

Приближили до каменната площадка, Божанка и Стефка видяха как следотърсачът се надвеси над водата. „Какво си намислил? Върни се!“ — помръдна устни Божанка, но не извика. Боеше се да не изплаши момчето и то да се подхлъзне върху камъните. Стиснала до болка дръжката на сакчето, Стефка напрягаше късогледите си очи — в морето ли бе решил да скочи следотърсачът? И защо поне не съблече фланелката си?

Димчо преви колене. Замахна с ръце назад, за да се отблъсне. Смаяните момичета видяха как той се повдигна от каменния ръб, за миг сякаш увисна във въздуха и прелетял над водораслите, скочи във водата.

Рибарската лодка — стара, разсъхната — се държеше от телено въже, далечният край на което бе промушен през окована циганска халка завинтена направо в каменния зид. Стопанинът й не се виждаше. Навярно той дохождаше заран, за да заложи въдиците си, и сетне оставяше старото корито на сянка до стената. Димчо доплува до лодката. Вкопчен с една ръка за кърмата, той откачи с другата теленото въже и като го залюля, ловко го хвърли върху камъните. После, плъзгайки длани по насмоления перваз на борда стигна до скармуса — колчето, за което се закачаха греблата. Пъргаво се прехвърли в лодката и се отпусна върху напречната седалка. Но къде са греблата? — наведе се момчето и взе да шари с очи.

Греблата не се виждаха никъде. Очевидно лодкарят ги донасяше от къщи на рамо и след риболова пак ги прибираше.

От вълнолома двете тимуровки наблюдаваха как Димчо се суети в лодката, как бие отчаяно с юмрук по коляното си. Ето, той взе вързопчето и тури крак на борда — във водата ли се канеше да скочи?

Но какво го накара да се върне? Той се наведе към решетестото дъно и изправи една нерендосана дъска, която лодкарят бе оставил, за да не се мокрят краката му. Тя ли ще му послужи за гребло? С нея ли ще се отправи на път в морето? Притиснал хълбок о борда, пионерът започна да гребе. Лодката потрепери като жива, вълните я подеха и повлякоха към вълнолома, но с уверени движения малкият лодкар я успокои и подчини на волята си.

Заплува. Грапавите ръбове на дъската се вбиваха в дланите му. Струйките вода, които извираха от дъното, неприятно гъделичкаха прасците му. Но момчето не усещаше нищо.

Не стана нужда да гребе дълго, защото корабът се приближаваше. Единствената грижа на Димчо сега бе да държи дъската зад кърмата и да крепи лодката.

По едно време тимуровецът стъпи на седалката и размаха дъската над главата си като томагавка — чел бе, че туземците от островите в Индийския океан така привличат вниманието на минаващите кораби. А нали капитан Иванов бе пребродил надлъж и шир Индийския океан!

— Ехооо! — се понесе Димчовият глас над залива.

Макар че белият параход не беше толкова близо, за да се чуе викът, и то през бумтежа на машините, но не беше и толкова далеч, та от палубата да не забележат сигналите. Там не можеше да не се досетят, че не току-така пионерът се разхожда сред вълните, стиснал дъска вместо гребло, и то близо до външния фар, откъдето започваше синята зона на така нареченото открито море.

„Но ако все пак не ме забележат? Ако не успея… — заколеба се момчето. — Ще трябва да върна вързопчето в дежурната стая, а там навярно вече са прочели тимуровската бележка… Не избързах ли?“ — винеше се Димчо и дори изпита неприязън към себе си. Нямаше ли Стефка и Божанка да кажат, че бил непрозорлив, че не се е посъветвал с командата. Но нима имаше време да се събират и обмислят… Пионерът размаха дъската над главата си, сякаш искаше да пропъди мислите, които смутиха за миг сърцето му.

Зад перилата на парахода се подаде моряк с бинокъл на врата — носовият наблюдател. Като се втренчи в лодката, той разпери учудено ръце. Жестът му определено говореше: „Не разбирам! Какъв е този корабокрушенец — в такова тихо време, На пет стъпки от брега? Не разбирам!“

До синята яка на моряка се бялна кителът на капитан Иванов.

Димчо напрегна очи. Ще спре ли „Родина“ или ще завие покрай външния фар, за да поеме курс към Индийския океан?

За щастие корабът макар и бавно се приближаваше към лодката. Димчо можа да определи това по самия командир. И наистина доскоро изглеждаше, че слънчевите лъчи избухват направо върху раменете на Румянкиния баща но лека-полека сърмените пагони започнаха да се открояват, а вертикалната ослепителна ивица, която разделяше на две белоснежния кител, се разкъса — на нейно място се появиха златните капитански копчета.

Лицето на Румянкиния баща се очертаваше все по-ясно. Следотърсачът можеше вече да различи меките гънки на устните, гъстите дъги на веждите, дори извивката на козирката. „Корабът е на около 30–40 метра“ — зарадва се Димчо.

Капитанът все още недоумяваше — какво иска момчето, стъпило долу в лодката. Но когато орловите му очи, привикнали на слънчевия блясък и далечните разстояния, се спряха на двете неподвижни фигурки върху вълнолома, той позна другарите на дъщеря си. Те бездруго идеха да му съобщят нещо важно, иначе не биха се осмелили да спрат кораба. Какво ли се бе случило в минутите след отплуването?

Краткотрайната му тревога се превърна в учудване.

Димчо прекрачи седалката на лодката, изгледа високата стена на корабния борд и извил плещи, замаха силно — също че хвърляше диск.

Описало дъга, вързопчето падна с мек шум в краката на капитан Иванов.

Носовият наблюдател се наведе, но морският командир побърза да вземе неочакваната пратка. Вдигна я и докато четеше краткия надпис, вълни от топлина заливаха лицето му:

„За Васил, помощник-машиниста — от майка му. Пакетчето предаде «Златната рибка»

ТК“

— Пионери! — с умиление каза той на недоумяващия моряк. — И без секстант могат най-трудния път да намерят — пътя към човешкото сърце. Знаят те: в чужда чужбина е дваж по-леко, ако до тебе седи златната майчина сенчица!

Тримата тимуровци не можаха да зърнат светлинките, които затрепериха в очите му, но ясно видяха как той постави пръст на устните си, с което искаше да им каже, че тайната на командата ще бъде запазена. После повдигна дланта си, облечена в бяла ръкавица, и като я допря до лачената стрехичка на козирката, отдаде чест.

Сирената блъвна пара и продължително изсвири. Нейният дрезгав глас се удари о вълнолома и се застоя над децата.

Корабът на капитан Иванов излезе в открито море.

Изправени на вълнолома, четиримата тимуровци гледаха как металната обковка на палубата събира слънчевите лъчи и после ги отпраща зигзаговидно, което навярно се дължеше на люлеенето. Изглеждаше, че край парахода се стрелкат безшумни слънчеви светкавици.

— Да тръгваме към плажа! — каза Божанка и завърза шнурчето на сламената си шапка.

Прекосиха петъчния пазар зад морската гара, откъдето прибраха Николай. Той искаше да купи една голяма диня и друсаше ръката на продавача, както правеха търговците на коне по панаирите. Сделката не се състоя. След малко софиянчетата се намериха извън града.

Тясна отъпкана пътечка ги поведе към плажа. Като криволеше между ниски пясъчни хълмчета и изсъхнали храсти, тя се свличаше към морето. Не се виждаха хора. Топлият вятър, подухнал откъм равнината, донесе свирнята на щурци и самотния глас на пъдпъдък.

Пътеката се обтегна покрай самото море.

Децата обичаха да вървят по онази ивица от брега, която вълните мокреха непрекъснато. Божанка я наричаше „ничия земя“ и това име допадна на всички. Наистина пясъчната ивица, що стоеше близо до морето, не принадлежеше никому — нито на водата, нито на сушата. Морето с владетелска стръв се хвърляше и я грабваше в силните си прегръдки, променяше цвета й, дори я населяваше с водорасли и рачета. Но в промеждутъците, когато се оттегляше, сушата изпращаше жар и зной върху мокрия пясък, който съхнеше бързо и отново ставаше неразделна част от брега. Неразделна ли? След малко морето пак нахлуваше…

Пясъкът на „ничията земя“ беше мен, ситен. Той шумолеше с копринен шепот. Изпъстрен с хиляди слюдести точици, от него вееше хладина.

Ето защо софиянчетата оставиха крайбрежната пътека и предпочетоха „ничията земя“.

Размахала сакчето над главата си, Стефка току изоставаше от другарите си. В краката й ту блясваше някоя седефена черупка, ту се проточваше като зелена връв водорасла. Стефка се навеждаше и като крепеше очилата си, започваше да се взира в находката. После се затичваше подир тимуровците и докато ги настигнеше, брезентената чантичка с експонатите леко позвъняваше на гърба й. Николай, който едва влачеше крака от горещината, й пречеше да мине напред и тя все го мушкаше с дръжката на сакчето:

— Че крачи по-бързо, де! Както плетеш крака, до довечера няма да стигнем на плажа.

— Нищо! — отвръщаше сънливо Николай. — Тъкмо ще стане по-хладно. Не зная кой е измислил хората да се пекат през деня! На плажа вечер луната не грее така силно.

— Не се спъвай! — мушкаше го Стефка. — И защо все на черупки стъпваш — сърдеше се тя. — А за тебе е по-добре да живееш не под луната, а на самата луна. Там налягането е по-малко и ще се движиш по-леко. Ще ти бъде шест пъти по-леко.

— Не ми трябва да се движа по луната. И тук, на земята, ми харесва — каза, като се прозяваше в шепа, Николай и се отпусна на пясъка. Клепачите му лепнеха за сън.

— Намерих къде да го пратя — ядоса се на себе си Стефка. — Какво ще прави на луната? Нали там няма земно притегляне? А то тук — земята все го дърпа да легне.

Димчо и Божанка се разсмяха.

Бяха стигнали вече на плажа и за щастие под първия чадър, който се мярна пред очите им, нямаше летовници…