Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

Пазачът, отрано предупреден, отвори тежката двукрила порта, изплетена от дебели месингови пръти, и стоя чинно, додето ивиците от причудливи геометрични фигури, които автомобилните гуми написваха по измитите асфалтови алеи, не се изгубиха зад фонтана. Там се издигаше, или по-точно тъмнееше, домът на мистер Браун. И какъв само беше този дом! На мистер Браун бе хрумнало да покаже символично, че е най големият владетел на каменовъглени рудници отвъд океана: награден от черни гранитни плочи, домът даваше вид, че е направен от огромни въглищни блокове. Под дъгообразния вход, наподобяваш гърлото на рудник, висеше фенер, чийто миниатюр можеше да се види във всяко от безбройните подземни владения на мистер Браун. В острото му виолетово сияние стояха неподвижно двама лакеи-негри с лъскави черни фракове, прилични досущ на издялани от въглищни отломъци. Колосаните нагръдници и ослепително белите им зъби светлееха странно пред черната фасада на дома.

Като отпратиха колите, тримата мъже прекосиха площадката под фенера и се спуснаха по няколко стъпала, както обикновено бива в рудниците, след което асансьорът ги отнесе нагоре. Мистер Браун ги чакаше в кабинета си. Той беше висок, суховат човек, с бяло, варовито лице и с дълги прозрачни пръсти. Дори клепките му бяха избелели, сякаш бе прекарал цял живот в най-дълбокия от своите рудници. Само зениците, проблясващи с чер антрацитен блясък, оживяваха безжизненото му лице, където старостта бе започнала да оставя своите неумолими отпечатъци.

Мистер Браун притисна ръце към гърдите си, искайки сякаш да провери дали сърцето му е на място, и покани гостите си да седнат. Пръв се отпусна в дълбокото кресло мистер Воолд. Като се задъхваше, той започна да бърше с белоснежна кърпа сребристите капчици пот, избили по пълното му лице. После извади очила без рамка и ги закрепи на носа пред късогледите си очи. На съседното кресло се бе наместил старият магнат Нилсън, чиято оголяла глава едва се подаваше иззад високата облегалка.

— А вие? Защо не седнете, мистер Хариман?

Стопанинът на черния дом се обърна към третия гост и с лек жест посочи празното кресло. Мистер Хариман — наследник отскоро на богати въглищни залежи и до вчера командир на военен кораб, се чувствуваше неудобно в широкия си костюм и все търсеше да закопчее някакво несъществуващо копче на гърдите си. Той тракна с токове и седна. В ръцете му начаса се намери малка моряшка луличка.

Настъпи къса, но напрегната тишина, както винаги се случва преди важен разговор в такива делови среди.

Какво бе събрало на едно място четиримата съперници — некороновани крале на въглища, най-големите задокеански вълци? Та нали те се ненавиждаха н непрестанно враждуваха помежду си! Говореха за чест, а воюваха за злато и надмощие единствено според закона на джунглите. А този закон беше суров до неимоверност: по-силният изяжда по-слабия, големият поглъща малкия, разорява го, присвоява имотите му, докарва го до просяшка тояга или до самоубийство.

Тишината продължаваше да тегне — напрегната, пълна с очакване.

Стопанинът на черния дом натисна някакъв бутон и след малко в кабинета влезе лакей и донесе бутилка вино в найлонова кошничка, напълнена с натрошен лед. Лакеят разкъса щемпования станиол, с който бе запечатана устата на бутилката, и с изискан жест издърпа тапата, напълни чашите и се отдалечи безшумно.

Мистер Браун, както правеше винаги когато искаше да каже нещо по-значително, притисна о бюрото ръцете си — толкова бели и прозрачни, че на тримата се стори: ей сега през тях ще се провиди зеленината на сукното.

— Навярно вече ви е известна причината за днешната ни делова среща? — започна с равен глас той. — Българите — един малък народ в Югоизточна Европа, са открили големи въглищни находища под дъното на Черно море.

— Под самото морско дъно ли? — изправи се мистер Нилсън.

— Защо се учудвате? По-невероятното е, че те вече са започнали опити за експлоатация. Имаме сведения, че в близко бъдеще подводните им галерии ще започнат да работят. Въглищата са първокачествени.

Без да става, мистер Браун протегна ръка към високата огнеупорна каса, отмести металическия прилеп, който бе скрил под черното си крило секретната ключалка, и завъртя ключа. Тежката врата се отвори с леко звънене. Мистер Браун извади лъскава бучка каменни въглища:

— Ето!

Черната бучица, родена на хиляди километри от този зловещ дом, събирала безчет десетилетия топлина под земята, засия с ослепителния блясък на черноморското слънце.

Мистер Воолд намести очилата си взе внимателно блестящото късче и като примижаваше, го повъртя пред очите си:

— О, наистина това е превъзходен експонат! — възкликна той.

— Цялото находище е такова — мрачно поясни мистер Браун.

От мига, когато узна вестта за въглищните пластове под Черно море, той нямаше нито един спокоен час. С трясък затвори вратата на кабинета си — същия кабинет, където се бяха събрали сега четиримата вълци — и не излезе оттам до заранта. Оттогава една мисъл го преследваше неотстъпно — да провали грандиозните строежи под Черно море. И това продължи до деня, в който една изобретателска фирма му продаде за баснословна сума последното си откритие. Той виждаше вече пъклените си планове осъществени. Завладя го демонична радост. Често спираше пред картата, на която бяха нанесени всички бъдещи находища в света, и с нетърпение чакаше часа, когато щеше да зачертае с лилавия си молив кръгчето на черноморския бряг.

Мистер Браун прибра късчето антрацит:

— Надявам се, разбирате добре, какво би означавало, ако българите осъществят проекта си?

— Българите… българите… — забарабаниха кръглите пръсти на мистер Воолд. — Къде ли се намира този народ? — сякаш се питаше той.

— В Югоизточна Европа — помогна му мистер Хариман. По всичко личеше, че той е добре запознат с географията на петте континента. — Край брега на Черно море.

— По-точно — Червено море — обади се мистер Браун и за да разсее недоумението на събеседниците си, поясни: — Червено. Нали там се намират Съветите, Румъния и тази… България.

Той дръпна едно късо шнурче, което се протягаше встрани от касата, и от тавана се спусна голяма географска карта. Мистер Браун пошари с очи между неравните дъги на паралелите и поднесе прозрачния си палец към едно синкаво петно, което лежеше спокойно между кафяви планини и зелени равнини.

Гостите станаха на крака, за да виждат по-добре. Мистер Хариман, доскоро капитан на военен кораб, се приближи пръв. Той се придвижи бавно, както вървят морските вълци, прекарали дълги години на палубата — разкрачен, леко наведен напред.

— България! — поднесе края на одимената си лула към картата той — Трябва да признаем — хубава страна… Потоци от слънце по черноморския бряг… Праскови — едри като кокосови орехи, долини — пълни с грозде и рози… Тютюн — дъхав и мек… — И той щракна с лъскавата инкрустирана капачка на лулата си. Но скоро унесът му мина. Изруга. — И сега тези проклети въглища.

— Заради тях се събрахме тук — върна разговора мистер Воолд. Като пъшкаше, той свали очилата си и седловината на носа му се наля с червенина. — Въглища под морето… Несметно богатство… Знаете ли какво означава това? Тези залежи ще залеят световните пазари. — Той стана с неочаквана за пълнотата му бързина и приближи късогледите си очи до картата. Дебелите стъкла на очилата му почти се допряха до северното полукълбо и отразиха снимката на нарисуваните морета…

— Е и какво предлагате? — размърда се старият магнат Нилсън и главата му блесна като полирана.

— Да изкупим новите залежи!

— Глупости говориш, Воолд — обади се мистер Браун, който слушаше с притворени очи разговора на гостите си. — Не забравяй, че България е неприятелска страна.

— България! — събуди се като че от някакъв сън старият магнат. — Чакайте — България, нали? Та не беше ли от тази страна онзи… как го казваха… Да. Димитров. По онова време аз бях в Лайпциг, пратеник на концерна „Бо и синове“. Там този българин извърши нещо необикновено.

Мистер Браун постави ръце върху бюрото:

— Изглежда, че изходът е само един — да изпратим в България човек… с мисия.

— Но ако не успеем? — Мистер Хариман започна да търси несъществуващото копче на гърдите си.

— Така ли мислите?

— Позволете, защо не? Вие не знаете, но там остана Скарфас — белязаният… От моя кораб излетя хеликоптерът с парашутистите. И тринадесетте не се завърнаха. А Скарфас — срам ме е дори да ви кажа как се е провалил. Разкрили го, и то кой мислите? — Деца… онези с червените връзки. — Бившият морски командир захапа ядно лулата си и без да я свали, продължи през зъби: — Скарфас — най-опитният тигър на нашето разузнаване. И досега не мога да повярвам. Стои безсилен в планината, заобиколен от деца… Скарфас, който знаеше седем езика — повиши гласа си мистер Хариман и дръпна кристалната чаша към себе си — и сам преподаваше в диверсантска школа.

— Де мортибус аут бене, аут нихил^[1] — поиска с латинската пословица да сложи край на неприятния разговор старият магнат Нилсън и избърса струйките пот по голото си теме. — Наистина няма защо да си спомняме за миналото.

Стопанинът на черния дом се заклати неспокойно на стола и отмести чашата, която стоеше небутната отпреде му.

— Тогава не успяхме, но сега… — той направи уверен полукръг с ръка.

Тримата го погледнаха с недоумение.

— Този път ще успеем — в гласа му трепна злорадство. — Аз съм приготвил такъв сюрприз на тези българи! Бихте ли ме последвали?

Той стана и като се отразяваше от петите до главата в мраморния под, поведе гостите. Тръгнаха по тъмен коридор между големи завеси. По едно време над главите им проблесна светлина и те се намериха в малка зала със столове и подиум, предназначена навярно за домашни концерти. Няколко извити дъбови стъпала слизаха към дебелия килим.

— Той е тук и ни чака.

— Кой? — избърза да запита мистер Хариман.

— Той… въздушният човек.

Мистер Браун накара гостите си да седнат и извика:

— Халоу, Джек!

Страничната вратица, обшита с дебел плюш, се отвори и в рамката се появи висок млад човек с квадратни рамене на атлет. Той очевидно беше предупреден, защото присъствието на тримата магнати не му направи никакво впечатление. Джек се изкачи безшумно на подиума и като размени съзаклятнически погледи с мистер Браун, се наведе към малкото куфарче от тъмна крокодилска кожа, което стоеше недалеч. Натисна месинговия език на ключалката…

От този миг на подиума се разрази истинско чудо.

Гостите стояха като окаменели. Това, което ставаше пред тях, изглеждаше невероятно — като някаква странна прищявка на съдбата: то ги смайваше и плашеше едновременно.

Чудото продължи само няколко мига. Но те продължаваха да гледат към подиума — омагьосани, смутени до задъхване. Погледът им преминаваше над празното пространство и спираше в насрещното огледало, задържало една секунда повече необикновеното видение. Като че ли там в сребристия бездънен кръг, като в езеро, се криеше разгадката на тайната.

Наистина удивлението на тримата магнати нямаше граници. Тези сурови, студени мъже на здравия разум и обмислените сделки трудно биха повярвали на необикновеното явление, ако то не бе станало пред очите им. Кръглото лице на мистер Воолд се бе изменило до неузнаваемост, дори в ъглите на пухкавите му устни се бе затаило учудвана. Широко разкрачен, мистер Хариман стискаше до болка в едрите си зъби моряшката си лула — ще речеш, че се канеше да я счупи. По лицето на стария магнат Нилсън потта бе рукнала на тънки ручейчета.

Къде изчезна, в земята ли потъна Джек?

Едничък мистер Браун стоеше спокойно, с леко спуснати клепачи. Само антрацитовият блясък на зениците му показваше, че той не е безучастен към това, което ставаше край него. Като остави гостите да си поотдъхнат, той каза с видимо удоволствие:

— Ето за какво ви повиках. Той, въздушният човек, ще изпълни тайната мисия…

Глава II
На дрейф

Родно море!

Кой бе нарекъл това светло и радостно море Черно?

То блестеше, сияеше, изгаряше в светлини. Цветовете игриво се преливаха — от нежно синия до изумрудно зеления. Надигнеха ли се, вълните припламваха срещу слънцето: отпуснеха ли се — ставаха такива прозрачни, такива рехаво зелени, та да помислиш, че са родени през пролетта ведно с първите листица.

Морето се люлееше и менеше всеки миг цвета си.

Божанка захласната стоеше на брега. Черно ли е то — родното море? — питаше се тя. — Не! Дори и нощя, когато луната не е разстлала към брега златната си пътека. Извадиш ли веслата, те ще заблещукат със ситни фосфорни искрици.

Вълните тичаха срещу Божанка и простираха по пясъка широките си дантели.

Откъде идеха те? Кой ли ги гонеше към нашата земя? Пионерката знаеше, но в този чудесен слънчев ден й се искаше те да са тръгнали от много далече — от незнайни брегове. И преминали над шеметни дълбочини и подводни рифове, идат, за да се поклонят на родната земя.

Може ли в такъв миг да стоиш на едно място. Обзето от несдържана радост, момичето ту заравяше ръце в топлия сух пясък, заслушано в песента на водата, раковините и вятъра, ту се спущаше с вик към вълните, когато в далечината се задаваше параход, чийто силует напомняше рисунка в детско блокче.

И това ласкаво черноморско слънце!

Божанка погледна към зенита и широкополата сламена шапка, закрепена с тънко шнурче, падна на гърба й. Медальонът — златно сърчице — засветля под брадичката й.

Божанка се радваше.

Отсред морето някой погна вълните. Морският вятър! Палавникът, който издуваше матроските блузи, що и без това бяха опънати от татуираните гърди, който дърпаше чадърите из ръцете на минувачите, като ги засипваше със ситен пясък и дъх на водорасли. Вятърът, дошъл откъм морето, дето вечер люлееше уличните лампи и мяташе светлината им чак на покривите.

Забравила всичко — града, пристанището, плажа с първите утринни летовници, Божанка се изправи на пръсти. Протегнала нагоре длани, тя се отдаде на хладните ласки на вятъра. Събра устни и ги подложи — не искаше ли да усети соления му дъх?

Над главата й премина бяла крилата топка, сякаш се отрони от облаците и падна безшумно сред малките дюни.

Чайка!

Чакам те от вчера

с песен на брега. —

Чайко белопера,

трепкай ми сега!

Песента, родена от радостта на момичето, макар и приглушена от гърмола на вълните, изплаши птицата. Като остави след себе си бяла следа, тя отлитна към морето.

— Браво!

Кой ли изръкопляска? — Димчо! Божанка съвсем беше забравила за него. Млъкна поруменяла. Полуобърнат към нея, легнал на рамо, пионерът-следотърсач я наблюдаваше. Уж бе притворил очи, но по усмивката, която светеше на бронзовото му лице, Божанка разбра, че е видял нейното радостно суетене по брега. Тя оправи шапката си и завърза коприненото шнурче…

Без да са се сдумвали, Димчо и Божанка се намериха на черноморския бряг. Димчо бе дошъл още през миналия месец — майка му, минен инженер, бе командирована в един от близките каменовъглени рудници. Луничките, осеяли носа и раменете, както и ивиците бяла кожа, които се подаваха изпод крачолите на гащетата му, показваха, че момчето прекарва от сутрин до вечер на брега. Дошла отскоро на гости у леля си, Божанка току-що бе започнала да погорява — кожата й изглеждаше повече розова, отколкото тъмна.

Когато се срещнаха, двамата пионери се прегърнаха, обзети от такава буйна радост, която избликва от сърцата на хора, свързани с най-чиста дружба. А миналогодишното пътешествие из Врачанския балкан ги бе направило другари за цял живот.

Те не можеха да се изприказват:

— Спомняш ли си за Божидара…

— Със смешното перчемче — петльово гребенче!

— А за Гаро — знаменития барабанчик…

— Който мина безстрашно край едно куче на площада в Берковица.

— Със затворени очи.

— И разтреперани колене.

Двамата прихнаха в шепи и пак подеха прекъснатите за миг необикновено къси изрази.

— Гаро, знаменития барабанчик, нали?

— Неповторимия!

— Единствения в света!

— Който в планината не се изплаши от Белязания.

— От Скарфас! — каза повече шепнешком Божанка и смехът изведнъж замръзна на устните й. Тя не искаше да си спомня за бандита, който се бе опитал да я отвлече през тунела под черковния двор. Някогашният страх, макар сега с притъпена сила, я накара да потръпне. Но тя погледна здравото побронзовяло момче, което тогава я спаси, и се успокои. Зелените й прозрачни очи се наляха с благодарност. С радост усети нежното галене на медальончето, подарък от следотърсача.

При все това Димчо побърза да отклони разговора:

— А спомняш ли си за Орехчето?

— И за Стефка?

— С очилата…

— „Ученият“ на пътешествието.

— Тя е тук — поясни Димчо. — Събира черупки и водорасли…

След няколко дни в летовищния град пристигна и Николай.

Така четиримата някогашни пътешественици се събраха на златния черноморски бряг.

* * *

Още от заранта си личеше — денят ще бъде горещ. Божанка, Димчо и Стефка се намериха отрано на плажа. Николай още не беше дошъл — той обичаше да си поспива и като го държеше за ръка, баба му насила го домъкваше на горещия пясък.

Слънцето изпълзя нагоре. Стана непоносимо душно. Жегата подгони летовниците към морето. Сред сините купчинки на вълните се замяркаха пъстри бански костюми, гумени шапчици. Водата на равни промеждутъци заливаше брега, сякаш искаше да угаси блясъка на нажежения пясък. Но все не успяваше, защото тъмните петна бързо изчезваха и брегът отново побеляваше.

Докато Божанка и Димчо лежаха на топлия пясък и се любуваха на морето, Стефка, прерамчила зелена еднодневка, непрекъснато бродеше напред-назад. Разравяше с крак изхвърлените подводни растения, от които се носеше мирис на йод, и като оставяше настрана водното си сакче, пресяваше през пръстите си песъчинките, примесени със сухи черупчици и разноцветни морски камъчета. Или изведнъж се навеждаше и издигнала някое охлювче пред очите си, дълго го разглеждаше. Или загребала вода със сакчето, търпеливо се взираше в коприненото дъно — не е ли попаднало някое едва забележимо раче! Тя искаше да подари на училищния музей сбирка от мидени черупки и хербарии от водорасли и все се страхуваше, че не ще може да събере интересни експонати. Някоя медуза я караше да нагази навътре в морето. Хлътнала ненадейно в дълбочина, с една ръка тя издигаше над главата си сакчето и брезентената чантичка, а с другата — смешно придържаше очилата си и викаше за помощ. Димчо и Божанка с готовност се спущаха и й подаваха ръце…

Над плажа откъм дюните се разнесе пронизителен вик:

— Куку-мяу-у-у!

Летовниците, които лежаха на брега, се спогледаха озадачено. Една майка се втурна и взе на ръце голото си момиченце. То сви устни намусено, защото прекъснаха твърде важното му занимание — протегнало ръчици, то се мъчеше да улови някоя от идващите вълни.

Откъде се беше взела на тоя слънчев бряг кукумявка?

Зад пясъчната могилка се подаде като таралеж една остригана глава:

— Куку-мяу-у-у!

Кръглолико, запъхтяно момче с плетени гащета, на които бе пришита котва, изрязана от платно, правеше отчаяни усилия да привлече вниманието на Стефка. Когато най-сетне тя се обърна, момчето се притисна към земята. Но краката му останаха да стърчат над пясъчното хълмче.

— Николай!

Момчето се изправи на лакти и започна да трие с опакото на ръката си песъчинките, полепнали по пълните му бузи. То умееше да подражава на гласовете на различни птици и животни.

— Куку-мяу!

— Е, стига де! Разбрахме, че си тук — нали извести на целия плаж за пристигането си! — сърдито каза Стефка и хвърли някаква черупка в морето. — Камилска птица! Натиска глава в пясъка, а не знае, че жълтите му гащи се виждат от един километър. И освен това, моля ти се, откъде ти хрумна да крещиш посред бял ден като кукумявка? Да беше поне се обадил като чайка.

Николай сякаш не чу Стефкините думи. Той лениво се изправи и се опита да приглади с длан късата си, неотдавна остригана коса, но не успя, защото морската вода и пясъкът я бяха направили твърда като бодлите на таралеж.

Николай бе дошъл на море с баба си — дребната старица, която се зададе, като влачеше из пясъка ниските си чехли. Косата й бе събрана в старомоден кок, на който изглежда тя много държеше, защото все току го побутваше. Тя настигна внука си и извади из ръкав широка кърпа, бродирана с цветни кръстчета:

— На̀! Забради се!

Момчето с жълтите плетени гащи взе да се тегли.

— Пази си главата, ти думам! Ще слънчасаш. Не виждаш ли каква мараня е заиграла над земята.

— Че аз… ще си сложа гумената шапка — бръкна в издутия си джоб Николай.

— Завържи и кърпата! Не вреди.

Бабата се опита да забради внука си, но той смешно започна да бие с пети пясъка.

— Че стой, де! — сопна се старицата и го стисна здраво с костеливата си ръка. Под малката й брадичка сърдито се разбягаха десетки ситни бръчици.

Ще-не ще, момчето се усмири. След малко, с бабината кърпа на глава, както беше право, то започна да събува сандалите си. Опита с крак — не е ли горещ пясъкът. После се отпусна на колене и взе да разравя с шепи — искаше да легне на хладен пясък.

Бабата повлече чехличките си назад. В ръката й се появи като черна гъба един голям чадър.

Николай се отпусна по гръб, но тъкмо когато се канеше да метне бялата фланелка върху очите си, Божанка го извика:

— Николай, ела при нас!

— Откога те чакаме! — обади се и Димчо.

Николай се изправи и лениво се запъти към брега. Двамата пионери го грабнаха под ръка и го помъкнаха към водата.

— Плувай! — оставиха го те.

Николай се отпусна. Като пухтеше и блъскаше с лакти и колене, той бавно се придвижваше срещу вълните.

— Браво! — похвали го Димчо.

Зад пълното момче водата се пенеше, разбита сякаш от корабен винт.

— Николай, престани — раци да те ощипят! Пречиш ми — завика Стефка. Тя се мъчеше да улови някаква водорасла, която неспокойната вода все издърпваше из ръцете й.

— А ти не ми ли пречиш! — жълтите гащета продължаваха да се мяркат сред веселите пръски: вълните ги заливаха, платнената котва потъваше и след миг се появяваше — сякаш някой я изтегляше нагоре.

— Престани, ще изплискаш морето! — Стефка заканително размаха водното сакче.

— Тъкмо ще събираш на сухо черупки и рачета-осмокрачета…

Откъде се беше породила враждата? Коя беше причината за неприязнеността на Стефка към добродушното пълнолико момче? Единствен от тримата пионери Николай оставаше безучастен към колекционерските занимания на Стефка. Той досега не беше й подал дори едно морско камъче, не бе се навел да вземе дори една от най-обикновените мидени черупки-сърца, които се срещаха с хиляди по брега. Напротив, Николай подритваше бъдещите образци на Стефкината сбирка и мърмореше:

— Какво все се пъхате! Току-виж, че сте порязали крака на човека.

По едно време той се научи да яде сурови миди и това довеждаше до ужас Стефка. Умело, с угнетяващо спокойствие Николай разтваряше седефените похлупаци и като ги поднасяше към пълните си устни, на бавни глътки пиеше пихтиеобразната, с дъх на морски водорасли, течност.

Стефка се вбесяваше:

— Че погледни поне каква е мидата. Току-виж си унищожил някоя рядка Острея.

Момчето мляскаше лакомо и казваше, без да се вълнува:

— Какво ще я гледам! Ще я позная по вкуса. Ти само ми кажи какъв вкус има тази твоя Острея.

Но като гледаше как гневно святкат очилата на младата природолюбителка, казваше меко:

— Не се сърди де, аз само месото… Нали оставям черупките — разглеждай ги колкото щеш.

— Само това трябваше — продължаваше да се гневи очилатата пионерка — и черупки да захванеш да ядеш!

Всъщност това краткотрайно стълкновение не помрачаваше дружбата между двамата пионери. Денят сияеше все така ослепително светъл, морето изхвърляше все нови черупки. А сред растителността на морското дъно като във вълшебен лес живееха такива интересни рачета, морски кончета, молуски. Успокоена, Стефка нарамваше отново сакчето и тръгваше покрай брега. Николай излизаше на пясъка и подскачаше на един крак, за да изтече водата от ушите му. Лягаше и спущаше на очите си бабината кърпа. Димчо и Божанка тръгваха да се разходят или се заглеждаха в морето.

Но с това не се изчерпваше цялото ежедневие на софиянчетата. Така биваше само в късните утринни часове. Макар далеч от отряда, четиримата живееха задружно, по пионерски. Бяха си образували тимуровска команда със секретни знаци и многозначителното име „Златката рибка“.

Тайно помагаха на една старица — събираха дърветата и съчките, които в бурни дни морето изхвърляше на брега, и щом се мръкнеше, ги оставяха в двора й. На няколко пъти изгребаха водата от лодката на барба Тодорѝ — най-стария рибар в летовището. Дори една вечер, когато той, изморен от борбата с бриза и вълните, остави рибата в лодката, тимуровците я прибраха и нанизаха. На заранта, щом зърна отдалеч сребърните сафридени гердани, барба Тодорѝ зина от учудване, изтърва губерката си и дълго я търси из крайбрежния буренак.

На друг рибар тимуровците изпраха и закърпиха мрежата. Занесоха я у Николаеви и бабата с кокчето дълго време ги хока. Разбрала най-сетне, че не ще може да ги отпрати по домовете, тя извади една игла с широки уши и като подгъваше смешно брадичка и се взираше в големите дупки, започна да замрежва.

Свършваха ли тимуровското си дело, софиянчетата се отдалечаваха безшумно. След тях оставаше само едно листче от Стефкиния бележник, на което с равен детски почерк бе написано:

„Не се учудвайте! Добрината извърши Златната рибка.

Т. К.“

Но въпреки предупреждението удивеният и зарадван стопанин дълго разнасяше из съседските дворове странната бележка — идеше му просто да повярва, че в морето живее приказната Златна рибка, която нощем излиза на брега, за да помага на рибарите.

Следобед тимуровците тръгваха край морето и песъчливата пътека ги отвеждаше при Трите скали — тих залив, над чиято тясна крайбрежна ивица си бяха надвесили три високи скални отломъци, които вълните не биха успели да разрушат. Там, под назъбените каменни великани, децата, необезпокоявани дори и от чайките, които не обичаха да се застояват на самотния глух залив, ремонтираха тайно една стара шхуна с прогнило дъно и олющен борт, където трудно можеше да се прочете изтрит от дъжда и вълните надпис „Синята костенурка“…

* * *

Слънцето се издигна право над главите. Сега вече и широкополата сламена шапка не можеше да запази Божанкините рамене, които бяха започнали да почервеняват. Момичето се прибра под един от брезентовите чадъри, забити на равни разстояния в пясъка. Неговата кръгла зелена сянка изглеждаше като спасителен оазис сред нажежените пясъци. Тя скоро примами и останалите пионери. Последен се домъкна Николай. Той успя да си направи място между двете момичета. Отначало уж легна на рамо, но полека-лека, като пухтеше, се разположи на гръб. Стефка, която остана на слънце, беше готова да се разсърди. Но Божанка й подаде сламената си шапка и посочи с пръст кръглоликото момче — метнало на очите си бабината кърпа, то изглежда бе потънало в щастлив сън. Над главата му се въртеше едно зелено насекомо.

— Ще го уловя! — подмигна съзаклятнически Стефка и посегна към сакчето.

— Че ти нали не събираш насекоми? — обади се неочаквано, без да отваря очи, Николай. Той зашава с устни, но не намери сили да каже нито дума повече. Под чадъра се понесе равното му дишане.

Двете момичета едва сдържаха смеха си…

Покрила лице със сламената шапка, Стефка простря едната си ръка на сгорещения пясък. Пръстите й напипаха някаква мидена черупка: „Пектен — каза уверено тя, — плоска… с брадавички. Матова е, нали?“ — тя подаде черупката на Божанка.

Но Божанка не можа да отговори. Между летовниците по дъсчената пътечка се зададе млада светлокоса жена, облечена в лека лятна рокля. Придружаваше я флотски офицер в бял кител и фуражка, над чиято лакирана козирка се виеше жълто сърмено клонче.

— Инженер Томова! — каза високо Божанка и тури длан на гърдите си, където светлееше металното сърчице.

— Мама! — Димчо бързо се изправи на крака и радостен затича. Но изведнъж видя офицера и нерешително затъпка на едно място. „Кой беше той?“ — питаше се момчето. Познато му беше това мургаво силно лице — с раздвоена брадичка и черни блестящи очи, с черти, изострени от морските бури. „Капитан Иванов — сети се Димчо, — който ни изпрати телеграма от Тихия океан?“

— Румянкиният баща! Капитанът от далечно плаване! — наскачаха останалите пионери и се спуснаха към госта.

Димчо задърпа майка си за ръката и я накара да седне под чадъра. Как се гордееше той — в целия плаж едва ли имаше друга, по-хубава от нея! Летовниците се обръщаха да я гледат и Димчо се радваше, че се любуват на дългата й коса, прибрана от кокалена катарама с платинен кант, на червените чехлички, които бе надянала на краката си, на раменете й, които при все че се откриваха наполовина, бяха събрали всичкия блясък на слънцето. Нека всички видят колко хубава е мама — мислеше си Димчо. — Но те няма да зърнат онези искрици, които затрептяваха като живи, когато погледнеше него или пък вземеше портрета на татко, смелия граничен офицер, чийто гроб е някъде далеч — в полите на голяма южна планина, край водите на тиха синя река…

Морският командир се приближи към децата.

— Здравей, Димчо! — свойски каза той и взе в голямата си длан ръката на черноокото плещесто момче. Раздруса я и начаса почувствува колко силна и корава беше тя. Сетне спря очи на тънкото момиче с медальончето и златистите клепки.

— Божанка, нали?

Момичето смутено премигна.

— А тази е…

— Стефка — поясни Димчо, — „ученият“ на онова пътешествие.

— Привет на науката! — шеговито каза морският командир.

— Сега тя събира експонати за училищния музей.

— Ооо! — проточи с уважение гостът.

После той се загледа продължително в остриганото момче, по чието кръгло лице бе застинала сладка прозявка. Наистина, как се казваше то?

Румянкиният баща извади от горния джоб на китела си чуждоземна луличка и започна припряно да чука по капачето й.

— Николай, познах те! — извика високо той. — Предаваш ли се?

За всеобщо учудване, без дори да свали ръкавицата си, той разпери палеца и показалеца на дясната си ръка — така, както повеляваше разпространената из всички софийски училища игра „Предай се“. Отначало Николай се смути, но ще-не ще, трябваше да участвува в играта — наплюнчи двата си дебели пръста и ги разтегна до крайния предел.

Двамата приближиха ръце и тъй като „пергела“ на капитана беше по-голям, той, съгласно приетата традиция, направи страшно лице и властно заповяда: „Изпълни ми желанието! По-скоро!“

Николай подсмръкна — той не допущаше, че капитанът ще прояви към него правата си на победител. Какво ли щеше да поиска? Дали няма да го накара да тича без почивка до големия часовник на пристанището. Или да стои на един крак? Или да яде пясък?

— Изпълни ми желанието! — все още разперил пръсти, повтори морският командир, като се силеше да задържи смеха си, който стреснатото момче не можеше да забележи. То напълни устата си с въздух и каза на пресекулки, с необикновено тънък глас:

— Предавам се! Моля ви, кажете желанието си!

— Заповядвам ти да легнеш и веднага да заспиш! — се разсмя гръмогласно гостът и Николай с облекчение облиза сухите си устни.

Наистина Румянка бе разказала всичко за другарите си!

Когато смехът утихна, гостът обгърна с поглед децата и запита:

— Е, на дрейф ли?

Пионерите повдигнаха мълчаливо рамене. Очевидно те не знаеха какво да отговорят.

— На моряшки език това навярно означава „почивка“, нали, капитане? — обади се инженер Томова.

— Ест! — отвърна капитанът от далечно плаване, допрял учтиво двата си пръста до лачената козирка. — Корабът дрейфува, когато със загасени мотори се оставя на вятъра и вълните. — Той задържа очи върху лицето на младата жена и Димчо забеляза как мамините мигли затрептяха неспокойно.

— Почивайте!… Заслужавате — нали цяла зима се трудихте…

Той постоя някое време така — прав, едър, усмихнат. Сините отблясъци, що хвърляше морето, играеха по белите му дрехи.

Стефка премести сакчето:

— Седнете!

Като оправи ръбовете на панталона си, капитанът седна направо върху пясъка.

— Тук… върху кърпата — досети се Божанка.

Но гостът дори се облегна на лакът.

— Роден пясък! — каза бавно той. — Къде на света ще намериш по-чист от него — та нали морето по цял ден го мие! — Той смукна от празната луличка и продължи: — Бащин черноморски бряг! Колцина познават тази радост: след като дълго си се лутал по чужди морета и си одимил душата си с пушеците на Худзоновия залив и с лондонските мъгли, изведнъж бинокълът докарва пред очите ти родния бряг. Цял в злато — като приказка! Гледаш и очи не можеш да отлепиш от окуляра. Иде ти да хвръкнеш и час по-скоро да целунеш златния пясък.

Той загреба пясък с шепата си и като го подържа пред очите си, го сложи внимателно на земята. Замлъкна…

Облегната назад, Божанка докосна с ръка острия ръб на някаква черупка.

— Как се казваше мидата? — дръпна тя ръкава на Стефка.

— Пектен — едва помръдна устни Стефка. — Видя ли, че черупката й е матова?

— Прибери я за колекцията! — и Божанка пусна находката в зелената еднодневка.

Тези думи, казани шепнешком, не убягнаха от острото ухо на капитана. Той взе водното сакче и отупа песъчинките, полепнали по коприненото дъно.

— Владетели! — каза с безкрайно одобрение той и размаха сакчето. — Обсебихте сушата — всякоя пътечка избродихте, във всяко кътче надникнахте. Сега сте дошли да завладявате и морето. Навярно скоро и в междупланетното пространство ще отлетите… Ако някой ме накара да нарисувам Дързостта, аз ще поставя червена връзка на гърдите й.

Думите на капитана напълниха с гордост сърцата на пионерите. Децата се оживиха, очите им заблестяха радостно. Дори Николай престана да се протяга и се изправи на колене.

Четиримата устремиха очи напред: сякаш там, над морската шир, пламенееше раздухвано от вятъра знаме със звезден връх и златни букви върху коприната…

Морският командир не можеше да скрие усмивката си. Чувствуваше: на почит е червената връзка, гордеят се децата с нея. Той остави сакчето и смукна по навик от луличката си.

— И на брега човек може да научи много, стига да обича морето — продължи прекъснатия разговор той. — А то — и десет години да престоиш във водата, не те ли влече сърцето, дори що е морско конче няма да узнаеш. Ще мислиш, че е някакво насекомо и ще го търсиш между гребените на вълните.

— Че то не лети ли? — избърза Николай.

Разказвачът го погледна строго.

— Морското конче е риба, то плува — обади се Стефка и извади бележника от еднодневката си.

— И само как плува — напето, с изправена глава. Да му завидиш! — Румянкиният баща се заслуша в шумовете, които идеха от към морето — очевидно нещо бе привлякло вниманието му.

— Кораб! — рече той.

Наистина иззад завоя, между пенливите ивици на вълните се появи голям параход. Белият му комин изпращаше дим високо в небето, а илюминаторните прозорчета трепкаха като бисерни.

— Съветски параход… „Одеса“ — прочете буквите на борда Димчо и капитанът от далечното плаване го по гледна възхитен: с тези зорки очи следотърсачът нямаше нужда от бинокъл.

— Привет! — размаха сламената си шапка Божанка.

В отговор, корабът блесна с медните пръти на палубата си и на децата се стори, че в безоблачния ден се появиха мълнии.

Като тътнеше мощно и разсичаше водата, „Одеса“ направи широка дъга и започна бавно да се отдалечава.

— Замина! — седна на земята Николай.

— След няколко дни и аз тръгвам на далечен път.

— С кораба „Родина“ ли? — запита Димчо.

Капитанът кимна с глава.

— Блазе Ви! — въздъхна от чисто сърце Божанка. — Ще обиколите света, ще видите нови земи.

— Да ви призная, не на всяко пристанище се слиза с радост — рече морският командир. — Има тъжни брегове. — Той се замисли и макар че лицето му бе мургаво, децата забелязаха, как то потъмня. — Тъжни брегове! Там ни посрещат гладни деца, дрипави докери. Не ти се слиза на кея. Наистина животът там има и друго лице — каза с неочаквана омраза той — Гледаш: всеки миг прекосяват площадите блестящи автомобили — за нови сделки бързат богаташите, наконтени дами разхождат кученца с фризирана козина и сребърни намордници (видях дори един булдог с часовник на крака!). Но гладните душици не смеят да протегнат ръка към тях. Знаят — освен ритник, друго няма да получат. Затова пък нашият корабен готвач те очакваха като истинско божество. Хвърлехме ли котва, той се появеше на палубата с димящ черпак: във всяка протегната паничка да сипе от сладката българска гостбица… Много мъка има още по земята — горчиво поклати глава разказвачът. Но като видя, че децата се умърлушиха, разсече с длан въздуха, при което галуните на ръкава му блеснаха като четири златни лъча: — На света нищо не е вечно, а камо ли злото. Ще отстъпите, вие, пред силата на народа — закани се на далечните владетели той. — Народът е като морските водорасли. Блъскат ги, носят ги от бряг на бряг вълните, бъхти ги прибоят, но пак оцеляват.

Капитанът взе чантата от поруменялата Стефка и внимателно извади една водорасла, прилична на дълго тревисто клонче.

— Влакно… Тревичка някаква. Но знаете ли каква благородна сила се крие в нея, каква велика мисия й е поверила природата! Тя омекотява ударите на вълните и пази брега от разрушаване.

Николай, който неведнъж бе подритвал зелените купчинки, се вторачи — сякаш за пръв път виждаше водорасли.

— Когато приближихме пристанището Санта Барбара в Калифорния — продължи Румянкиният баща, — аз запитах лоцмана, който ни посрещна с моторница: „Къде е вълноломът ви?“ „Ето! — посочи той към зеления пояс на водораслите. — Те задържат вълните на Тихия океан и пазят брега и корабите.“

Притихнали, децата ловяха всяка дума, излязла от устата на разказвача. Стефкиното моливче тичаше непрекъснато по гладката страница на бележника. Николай дори цъкна с език от удивление, но Стефка без да престава да пише, го смушка и той наведе виновно очи.

— Акули! — навъсил вежди, капитанът върна разговора към задокеанските владетели. — Зинали алчно — да има как петте материка да погълнат. Морски хищници! — каза сърдито той, но изведнъж се сепна: — Какво говоря, защо обиждам морето. Къде сте видели в морето даже и най големият хищник да заграби или изяде повече от онова което му с нужно. И къде другаде ще намерите такива примери на благородство, на дружба! Вие сте чували за ракът отшелник — погледна към Стефка той. — Върху празната черупка, в която живее ракът-отшелник, се заселва актинията. Тя го пази с парливите си пипала, а той я разхожда по морското дъно, за да си търси храна. Така е и в океана! А на онзи, чуждия бряг, всеки може да те ограби, обиди, измъчи. Кръстосват там тъмни личности, гангстери всякакви, наметнати с куклуксклановски наметала — не можеш да ги познаеш. А в морето е друго, дори и рибите имат паспорт.

— Паспорт ли? — запитаха в един глас Димчо и Божанка. Стефкините клепачи озадачено затрептяха зад очилата. Учуди се дори инженер Томова.

— Че аз още нямам паспорт! — каза като се протягаше Николай.

Капитанът леко чукна по капачката на празната луличка и се разсмя:

— А видиш ли — рибите имат. И то какъв паспорт — нито може да се скъса, нито да се загуби.

— Разкажете!

Гостът прекара длан по косата си — леко посребрена, също напръскана с морска пяна и не остави дълго да го чакат:

— Вярвам, че сте срещали пънове в гората и сте се застоявали над годишните им кръгове — започна отдалеч той.

— През време на пътешествието минахме през една изсечена гора — обади се Николай. — По-точно, дърветата бяха прерязани с трион — поправи се пълноликото момче.

— По годишните кръгове се ориентирахме. Открихме полянката, където е била закопана картечницата на Лопушанската дружина — допълни Божанка.

Децата все още не разбираха — защо капитанът ги пита за отрязаните стъбла. Особено нетърпелива беше Стефка. Искаше й се час по-скоро да чуе това, което се канеше да разкаже гостът.

— По годишните кръгове се определя не само посоката, но и на колко години е дървото — попипа очилата си тя.

— Това исках да чуя! — зарадва се сякаш разказвачът. — Всяка измината година оставя следа и върху люспиците на рибата — по едно тъмно малко пръстенче. Преброим ли пръстенчетата, ще узнаем на колко години е рибата.

— Ето какъв бил рибният паспорт! — възкликна Стефка и се наведе отново над бележника си.

— Не само годините са отбелязани в този „паспорт“. Там можем да прочетем, кога рибата е живяла в морето и дали се е преселила в река. Гладувала ли е — пръстенчетата по люспите ще бъдат тънки, трудно ще се забележат и под микроскоп. Сито, богато ли е живяла — широки пръстени ще намерите.

— Ами ако рибата няма люспи?… Нали има и такива риби. Как ще познаем годините й? — досети се изведнъж Стефка.

— По костите — отвърна тутакси разказвачът сякаш знаеше, че ще го запитат. — Но ние вече навлязохме дълбоко, така да се каже в чужди води — ще ни се сърдят ихтиолозите — шеговито каза той, пое фуражката си и стана. Преди да я наложи, задържа поглед на морето, пълно до дъното със слънце.

— Тръгвате ли си? — тихо запита инженер Томова.

— Време е вече — отвърна морският командир, а очите му сякаш говореха: „Как ми се иска да постоя повече тук, на този хубав бряг, под този зелен чадър!“

Той подаде ръка на инженер Томова:

— Желая Ви сполука, дано като се върна започнат да работят галериите под морето. Искам първият рейс да направя аз — да закарам по света първите въглища изкопани по Вашия проект.

— На добър час! — наскачаха децата.

Морският командир сложи ръкавиците си.

— Защо не доведохте Румянка? Къде е тя сега? — запита на раздяла Божанка.

— В София, при леля си — отвърна някак неохотно капитан Иванов и в очите му изплуваха тревожни искрици. — Готви се за конкурс в музикалното училище, взема уроци по пиано. А така й се искаше да ме изпрати. Уговорихме се — ще дойде да ме посрещне, когато се завърна от далечно плаване.

Той се обърна и като изгледа още веднъж децата, тръгна с онази позната моряшка походка — непохватна и тежка, едва разкрачен, като че ли се намираше на кораба си по време на вълнение.

— Попътен вятър! — догони го гласът на инженер Томова и ръката й се белна като крило на чайка.

* * *

Пристанището бе задръстено от влекачи, бързоходни катери и рибарски лодки. Виждаха се пъстрите знамена на няколко чуждоземни кораба.

Опрял борд о кея, параход „Родина“ се канеше да отплава. Товарните му стрели и капаците на отворите, през които зърното течеше в трюма, бяха спуснати.

От едрите зърна, що блестяха като жълти капки тук-там върху сгретите плочи, тимуровците разбраха, че корабните хамбари са насипани с царевица. Те се промушиха между изпращачите и се добраха до кея. Облъхна ги мирис на водорасли, смола и напечена от слънцето царевица: сякаш тук, по чудо, си бяха дали среща морето, боровата гора и равнината.

— Длянг-длинг, длинг-длянг! — обадиха се от носа склянките. Те ли напомниха на моряците, че часът на тръгването е наближил? Завладени от онова трескаво суетене, което винаги предхожда минутите преди отплуването, белите фигури се мяркаха ту край перилата и покритите с брезентово платно спасителни лодки, ту се спущаха по стръмните стълби и изчезваха в трюма.

На мачтата, висока колкото четириетажна къща, се ветрееше сигналното знаме!

Неочаквано от долната палуба се зачуха звуци на хармоника. Прегърнал мушамения мех, млад моряк бе излязъл да се прости с родния бряг. Никой от изпращачите на кея не можеше да проследи играта на пръстите му — толкова бързо се движеха те, но всички виждаха снопчетата блестящи искри, които избухваха от клавишите и унесено слушаха звънливата мелодия.

Хармонистът се приближи до перилото. Подпря се и силуетът му се появи обратно върху зелената глеч на водата. Загледани надолу, на децата се струваше че музиката иде не от кораба, а от самото море, че звънят с тънки зилове вълните, че бризът свири в рехавата пяна, че из дълбините се възземат гласовете на невидими морски сирени. Сякаш цялото море бе напълнено с пеещи шумове, а хилядите раковини от брега им пригласяха…

Младият хармонист седна на перилото. Навел глава, за да не гледа изпращачите, той подхвана непозната, малко тъжна песенчица, донесена навярно от далечен край където, както навсякъде по света раздялата с родния бряг е винаги тежка.

Песента завладя децата. Чак когато морякът закопча с кожената каишка акордеона, четирите софиянчета видяха че той има тънки и светли мустачки, че ръцете му са украсени с мастилени котви и русалки. И улисани, те пропуснаха най-важния момент при отплуването: появяването на самия капитан. Когато гърлестият глас на сирената разтърси трикратно пристанището, пионерите вдигнаха очи и видяха, че Румянкиният баща — командирът на параход „Родина“ е вече на мястото си. Той бе навел глава към командната тръба и макар да не чуваха думите му, изпращачите се досещаха, че към машинното отделение, към кърмата и носа летят една след друга къси капитански заповеди. И ето моряците се заеха да прибират въжетата, с които корабът бе завързан за чугунените стълбове, наречени кнехтове. Котвеният рудник заскърца и започна да навива веригата. Появи се и котвата. Двурогото петтонно чудовище залепна плътно към носа, като че той беше магнитен. Един моряк с червен маркуч, из който биеше тежка струя вода, се спусна да мие котвата.

Като не изпущаше из очи движението на белите фигури върху палубата, капитан Иванов натисна една никелирана ръчка. Долу, в машинното отделение се чу рязък звън. Тутакси моторите забумтяха по-отчетливо, димът над високия комин се сгъсти.

— Ляво на борд! — строго каза командирът.

Водата зад кърмата започна да ври и никой не видя кога се завъртя огромният винт.

Чак сега Румянкиният баща се обърна към кея. Черните му очи се плъзнаха по лицата на изпращачите и се спряха на децата. Той ги позна. По строгото му лице се задържа ласкава усмивка.

— Малък напред! — каза този път високо той, като направи крачка към тръбата.

Зелената пукнатина между кея и кораба започна ла расте. Изпращачите замахаха кърпички, към борда полетяха цветя.

Капитан Иванов допря ръка до лъскавата си козирка. В този миг една лека вълна повдигна носа на кораба и върху високия мостик капитанът изглеждаше величествен.

Неочакван шум накара тимуровците да се обърнат. Като държеше малко вързопче в ръце, една запъхтяна селянка се мъчеше да си пробие път и да се добере до кораба. Тя не беше много млада, за да тръгне гологлава, но не и толкова стара, което личеше от пъстрите цветчета на забрадката й.

— Закъснях! — тюхкаше се жената. — Уж не съм отдалеч — от Бистрене… кажи го на две крачки, ама на̀ — закъснях! — заговори на пресекулки тя, като гледаше с безпомощни очи парахода, който бавно се отдалечаваше.

Изпращачите се сгъстиха и й отвориха малка пътека.

— Нося армаган за наш Васил — сина ми. Той е помощник на машиниста. — Стигнала до самата вода, селянката подръпваше отчаяно перата на забрадката си.

— Че какво му носиш толкова? — обади се една млада жена с чадърче.

— Оплетох му една фанела… мекичка. Да му се намира — рече селянката, като изтриваше ручейчетата пот по страните си. — Може да се случи и някоя студена нощ.

Околните изпращачи замълчаха с уважение: кой не знае че никоя дреха на света, скроена даже и от мечешки кожух, не топли повече и от най-тънката фанела, която са изплели майчините ръце.

— И няколко ябълки му откъснах — затюхка се отново селянката.

— Ти не се кахъри за ябълките — обади се мъжки глас. — На парахода има ябълки. Видях като вдигнаха два коша.

— Тези са от нашата градина — сякаш се оправдаваше жената.

Майката смъкна над челото забрадката си, навярно се канеше да заплаче.

— Че обади се на началника — да изпрати катер. Понякога параходът прави маневра и по половин час — посъветва я една от моряшките жени, издигнала над главата си момиченце, цялото отрупано с розови панделчици.

— Ех, и ти! Кой ще ти даде катер за две ябълки! — обади се пак мъжкият глас.

Безпомощните очи на майката започнаха да се пълнят със сълзи. Тя гледаше печално към борда, който се бе изпречил като непреодолима стена между нея и сина й. Да би могла поне да зърне Васила! Но той сега бе долу, при машините и навярно до преди минута бе напрягал очи, за да зърне скъпите цветчета на майчината забрадка.

— При дежурния моряк иди! — задърпаха я нечии ръце и селянката тръгна към стъклената врата в дъното на пристанището.

Тимуровците я сподириха. Една мисъл — още неясна, но настойчива — проблясваше в главата на Димчо. Как му се искаше да помогнат на селянката, да занесат майчиното скъпо колетче на помощник-машиниста! Няма да се полакоми той за двете ябълки, нито ще облече фанелата в душното машинно отделение, но майчиният армаган ще го радва до края на пътуването.

Следотърсачът се изви и погледът му внимателно обгърна пристанището. В сърцето му се раждаха най-невероятни решения — едно от друго по-причудливи и неосъществими. Наистина, корабът се отдалечаваше бавно, но и да се хвърли във водата и да заплува подире му, Димчо пак не би могъл да го настигне. А и пакетчето ще му пречи. Защо не отвърже някоя лодка? Но кой ще го остави да мине между катерите и чуждите кораби, за да гони големия параход?

И все пак трябваше да се направи нещо — може ли тимуровецът да стои със скръстени ръце! Тогава едно решение, бързо като мълния, озари мисълта му. Димчо задърпа другарите си и четиримата затичаха подир селянката.

А тя — бистренчанката, вече влязла при дежурния моряк, все не смогваше да му обясни по каква работа е дошла, защото той беше зает: водеше важен разговор с някого от съседното пристанище, който бе станал причина да закъснее пътнишкият кораб.

— Колега… колега… — повтаряше до пресипване той и духаше непрекъснато в слушалката.

Отсреща не отговаряха.

— Не задържайте кораба… Товара изпратете с утрешния рейс. — Дежурният моряк викаше толкова силно, че стъклата леко позвънтяваха. Но по всичко личеше, че в съседното пристанище не го чуват, защото той сърдито започна да трака по вилката и да търси градската телефонистка.

Поизгубила търпение, селянката с цветната забрадка се осмели да го докосне предпазливо за ръкава.

— Не отговарят!… — остави той слушалката и обзет от отчаяние, задърпа ризата си, при което изпод яката се открои татуираната му гръд и се подаде мастилената опашка на една водна сирена.

И все пак, издебнала момента, когато дежурният моряк престана да духа в черния охлюв на слушалката, майката на помощник-машиниста му разказа накъсо какво й се бе случило.

— Къде е пратката? Това колетче ли? Пътнишкият кораб ще закъснее — завика без нужда той. — С два тона товар, а ти… едно колетче… — Морякът си пое дъх и се залови отново за телефона. Този път той дълго се заканва с пестник по посока на съседното пристанище, като че ли далечният му събеседник можеше да го види. Мустачките му, грижливо подстригани от двете страни и според черноморската мода оставени само по очертанието на горната устна, настръхнаха и заприличаха на гъсеница.

— Но във вързопчето има една фанелка… За наш Васил — примоли се повторно майката и очите й се навлажниха.

Морякът омекна. Като продължаваше да стиска слушалката, той каза:

— Е, добре де, остави пратката. Ще гледаме някак да замине… Колега, колега, в морето ли потъна — се понесе отново гласът му. Но в следващия миг той се сети за нещо навярно много важно, защото изведнъж изхвърча из стаята.

Селянката остави вързопчето на масата и излезе тихо след него. В стаята не остана никой.

Долепили очи о̀ стъклената врата, тимуровците видяха всичко.

В бързането си жената с цветната забрадка забрави вратата открехната. Скоро някаква ръка се протегна и разтрогът се увеличи, колкото един пионер да се провре с рамото напред. Божанка не закъсня да стори това. Задържала дъх, тя храбро пристъпи и ситнешком измина разстоянието до дъсчената маса. Стъклената врата отрази напрегнатото й лице, косата прибрана със синя панделка, задържа за миг малките свити пръсти, които се пресегнаха предпазливо…

Скоро на мястото, където лежеше пакетчето, не се виждаше друго, освен лист от бележник. На горния ляв ъгъл, където обикновено се поставя датата, бе нарисувана малка рибка с опашка от ветрилообразно разположени чертици. Под краткия текст вместо подпис имаше само две букви — ТК, досущ прилични на печатни.

Излязла пред дежурната стая, Божанка стискаше пакетчето и се чудеше къде да го скрие: дали да го пусне в чантата на Стефка, или да го мушне под фанелата на Николай, която и без това се бе разтегнала и висеше до коленете му. Но докато се колебаеше, из оредялата навалица на кея заплува бялата шапка на дежурния моряк. Божанка машинално посегна към главата си, свали сламената шапка и бързо постави вързопчето в нея. После, за удивление дори и на самия Димчо, тя я захлупи към гърдите си и като я притискаше с ръце, тръгна спокойно към изхода на пристанището.

Стефка и Димчо забързаха след нея. Тримата събраха глави и нещо си пошушнаха.

— Ти остани тук — каза Димчо на Николай, който ги догони.

— Защо? — подозрително запита кръглоликото момче. В очите му пламна ненадейно любопитство — дощя му се да научи за какво се сговарят тримата, какво са се наумили да правят с вързопчето.

Но Димчо не го остави да се чуди дълго.

— Чакай тук — сърдито повтори той. — И наблюдавай. Ние ще отнесем багажа до парахода.

— Че нали параходът замина! — широко отвори уста Николай.

— Ще го догоним!

— Искам и аз…

— Приеми заповедта! — строго каза Димчо. И за да прекрати разговора, направи с пръсти таен тимуровски знак: постави показалеца на дясната си ръка перпендикулярно на показалеца на другата. Образува се буквата Т, която с войнишка строгост изискваше пълно подчинение на командира. Знакът повеляваше: „Време за излишни обяснения няма. Изпълнявай безпрекословно заповедите!“

Николай се подчини. Той сви устни — идеше му да се обиди. Но като си представи, че трябва да измине пешком напечените камъни на пристанището, а и бездруго щяха да го карат да тича и да влиза във водата, любопитството му се изпари.

Освен това някъде между товарните кранове се мярна тенекиеният гръб на шурупчията. Такива шурупчии, отживели времето си и изместени от никелираните щандове за продажба на сироп, все по-рядко се срещат по нашето черноморие.

Изведнъж Николай почувствува непреодолима жажда. И все пак той тръгна към дежурната стая. Долепил нос о̀ стъклото, видя, че морякът отново се бе навел над телефона. Навярно продължаваше одевешния разговор, защото държеше слушалката плътно прилепена до ухото си и гъсеницата на мустачките му се виеше застрашително върху горната му устна. Той дори не поглеждаше към мястото, където до скоро лежеше пакетчето на селянката.

Николай се успокои и като считаше задачата за изпълнена, тръгна да търси шурупчията.

Не се лута дълго.

Скоро откъм кнехтовете се зачу пеещ глас:

— Шу-у-уруп! Само 40 стотинки. Насам, народе!

В същия миг шурупчията, висок турчин с пискюлия фес, се появи с цялото си великолепие. На гърба му се поклащаше голям жълт гюм, който на момчетата от провинцията се струваше подобен на лъскава лозарска пръскачка. Но Николай го оприличи на един от онези стари руски самовари, които бяха изложени в оказионния магазин на софийската улица „Граф Игнатиев“.

По тенекиения, украсен със звънчета пояс на шурупчията, бяха наредени високи стъклени чаши, обърнати с устата надолу.

Шурупът беше леден — това личеше от изпотените стени на гюма. За това подсещаха звънчетата, чиито пеещи гласове приличаха на звънтежа на ледени пръчици. И все пак най-добрата реклама си оставаше ниският, пресипнал глас на продавача — ще речеш, че турчинът току-що бе изпил няколко стакана с шуруп и бе простудил гласа си.

— Само 40 стотинки. Има ли мераклии?

— Има — изговори на един дъх Николай и облиза засъхналите си устни. Той прикова очи в гюма, върху чиято мед, изтрита до зелено, се оглеждаше обратно цялото многообразие на пристанището. Отдалеч изглеждаше, че турчинът е помъкнал на гърба си вълните, широките яки на моряците, пъстрото знаме на един от закотвените кораби, две размити облачета.

Момчето нетърпеливо започна да рови из джоба си. Между нащърбените стъклени топчета и парчетата омекнала смола, то успя да намери няколко монети.

Предусетил, че има работа със солиден купувач, шурупчията потъпка на едно място и накара звънчетата да запеят.

— Плащам — протегна пълната си ръка тимуровецът.

Турчинът не побърза да прибере парите. Най-напред той се огледа, за да види не чакат ли и други купувачи и чак тогава пусна лъскавите двайсетаци в джоба на кожената си престилка. Сетне извади из металическия си колан една чаша, погледна я срещу слънцето, за да се увери, че е чиста и я подложи под изкривеното чучурче — същинска петльова гага. Ловко наведе гръб и в същия миг, когато пискюлът на феса падна върху челото му, из гагичката потече тънка жичка шуруп. В това се състоеше не сложната техника на напълването, която довеждаше до възторг малките купувачи.

Николай погледна струйката, изстудена до синьо, и примижа от удоволствие. Внимателно пое напълнената чаша и като близна с език въздушните синджирчета, които пяната бе изплела на повърхността, я изпи на един дъх. Рядката течност имаше силно лимонов цвят, но по вкус по-скоро приличаше на престоял компот от череши.

Пълнобузестото момче засумтя през нос. Дощя му се още една чаша.

Турчинът се оказа съобразителен човек. Зърнал с крайчеца на окото как Николай започна повторно да рови в джоба си, той, без да продума, се наведе и напълни отново чашата. Като признак на високо уважение към купувача, шурупчията отвори ламаринената кутия, която висеше през рамото му наред с едно платнено столче, извади бучица лед и я пусна с лек жест в чашата. Николай пи този път по-бавно — боеше се да не глътне незабелязано леденото парче. Без малко щеше да го глътне, но успя навреме да го улови с розовия си език и като го държеше между зъбите си, започна да смуче. Схруска го чак, когато то намаля колкото мисирено зрънце.

Докато Николай допиваше третата чаша с шуруп, Димчо, Божанка и Стефка вече бяха прекосили пристанището. Двете момичета не знаеха какво бе намислил следотърсачът, но по решителния израз на очите му, по правата линия на стиснатите устни се догаждаха, че той ще се опита да настигне кораба.

Тичаха и се задъхваха от горещината. Жълтото здание на митницата с шапка от ламарина, остана зад гърба им.

Размахал ръце, като че плува, Димчо бягаше най-отпред. Понякога тревожно извръща глава, но видял, че големият кораб продължава да маневрира, се успокояваше. До някое време Божанка с мъка го следваше, сетне изостана. Сламената шапка се бе смъкнала на тила й. Вятърът я пълнеше и дърпаше назад, но зеленооката пионерка не смогваше да я наложи — боеше се да не изпусне вързопчето. Стиснала очилата си в ръка, Стефка тичаше последна.

Насреща им се изпречиха товарни вагони, оставени на глуха линия. Без да се бавят, тимуровците се промушваха под чугунените буфери, прехвърляха се през отворените врати на спирачните кабини. Пътят им взе да лъкатуши край сандъци, разхвърлени в безреда, край кошове с риба, зелени хълмове от дини, върбови кошници с ранно грозде, над които като неспокойни пламъчета се въртяха пчели.

Като прескочи някакво буре, Димчо се спря и потърси с очи парахода. Направил широка дъга, „Родина“ се бе запътил към двата изходни фара, чиито белосани кулички и многоцветни фенери в маранята изглеждаха като призрачни. Момчето сложи длан — също козирка — над веждите си. На какво ли разстояние се намираше корабът? — На около 700 метра — каза си то. А не е ли километър? — Не! — реши след кратко колебание следотърсачът. — Тогава моряците на палубата биха приличали на шахматни фигурки, които ту изчезват, ту се появяват. А сега ясно се забелязваше как се движат.

Божанка и Стефка се изравниха и се уловиха за ръце. Те видяха как Димчо се устреми към вълнолома и изведнъж разбраха: тимуровецът смяташе да изтича по каменната стена и да прегради пътя на кораба. Но защо, сложил крак на първото стъпало, той се спря колебливо. Боеше ли се? Навярно ги дочакваше.

— Вързопчето… по-скоро вързопчето! — задъхано извика Димчо. Преди Божанка да се опомни, той грабна пакетчето и с няколко скока се изкатери по ощърбената циментова стълба. Скоро тънката му жилава фигура се появи на каменната стена.

Завладян от горещото желание да помогне на закъснялата селянка, тимуровецът пое дълбоко въздух и се спусна да тича. Все едно, че се намираше на стадиона и му предстоеше да измине бежешком тясната червена пътечка… Не, не беше все едно, защото край него се люлееше и пенеше морето и вместо мекия равен пясък краката му напипваха грапавата, почти нажежена повърхност на вълноломната стена. Подире му се ронеха камъчета. Изпречваха се пукнатини. Чайките любопитно се спущаха над главата му и крещяха с тънки детски гласове — сякаш го питаха накъде се е запътил? Долу, разперили платнени крила, се мярнаха като сенки няколко платноходки. Един рибар се изправи на кърмата — какво ли искаше да му каже? Но момчето сякаш не чуваше и не виждаше нищо. Ушите му единствено долавяха равномерното буботене на корабните машини, което все повече се усилваше. Очите му се впиваха за секунда в двете високи мачти.

От всички пътища на света сега за него съществуваше само тази права каменна пътека, която трябваше да го изведе насред морето.

Това ли е краят на вълнолома?

Морето изведнъж престана да бухти и се пени — каменният зид не преграждаше повече пътя му и то се умири. Вълните се превърнаха в леки сини бръчици.

Като задържаше крачките си, Димчо слезе по стъпалата, напукани от солената влага и тежкия напор на водата. Стъпи на кръглата площадка. Над главата му се издигаше бялата кула на външния фар. В друго време той би побутнал желязната вратица, за да се изкачи по стълбата, която тясна и стръмна — навярно се въртеше нагоре като в джамия; разгледал би многостенния фенер, увеличителните лещи… Но сега дори не се обърна!

Стигнал до каменния ръб, тимуровецът заслони очи с вързопчето и се загледа в морето. Видя зарадван, че корабът още не се бе промъкнал между двата входни фара. Моряшките фигури на палубата бяха наедрели. Цветът на дрехите вече се различаваше: белите широки панталони и сините обърнати яки ярко блестяха на слънцето. „До парахода има около 300 метра — съобрази следотърсачът. — След три-четири минути той ще мине покрай вълнолома.“

Колкото повече „Родина“ се приближаваше, толкова по-силно ставаше желанието на Димчо — да предаде майчиното вързопче, да зарадва помощник-машиниста. Едновременно с това растеше и тревогата му — как да стигне до големия параход, да привлече вниманието на капитана. Ако се спусне да плува, корабният винт може да го повлече…

„Ще закъснея!“ — мислеше си момчето и безпомощно обикаляше по кръглата площадка. Струваше му се, че се върти в някакъв омагьосан кръг, че се е заплел в лабиринт, из който никога няма да излезе. Никога ли?

„А какво се полюлява откъм вътрешната страна на вълнолома? — Лодка!“ — извика Димчо високо, при все че наоколо беше безлюдно и нямаше кой да го чуе.

Той извади от джоба си сигналното фенерче, с което не се разделяше никога, и го остави предпазливо върху каменната стена. Протегна ръце към гуменките си, но се усмихна: защо да ги събува? Те и без това бяха мокри от потта, чиито улейчета още блестяха по глезените му.

Като пое широка глътка въздух, Димчо стисна вързопчето под мишница и бавно се запъти към морето. Не вървеше, а по-скоро плъзгаше ходила по неравната стена. Когато краката му напипаха ръба на стъпалото, той се наведе и някое време стоя така — като птица, която се готви да излети.

Изправено в самия край на стената, смелото момче гледаше замайващата дълбочина и сред нея — като тъмно петно — дъсчената лодка. Крайбрежните водорасли, повдигани от вълните, сплитаха зелени змийски въжа, сякаш искаха да преградят пътя му. Но кой — пионерът ли ще се върне назад, па макар това и да не са водорасли, а коси на русалки, които искат да го отвлекат на самото дъно? Вълните се отдръпваха и големите камъни, струпани в подножието на вълнолома, оголваха черните си ръбове. По тях бяха полепнали стотици миди, чиито длъгнести върхове светеха като острия на ловджийски ножове. Но кой — тимуровецът ли ще забрави клетвата, що е шептял пред стаените редици на командата!

Димчо подържа на дланта си вързопчето, за да изпита тежестта му, и присвил око като че се цели, го хвърли в лодката.

Приближили до каменната площадка, Божанка и Стефка видяха как следотърсачът се надвеси над водата. „Какво си намислил? Върни се!“ — помръдна устни Божанка, но не извика. Боеше се да не изплаши момчето и то да се подхлъзне върху камъните. Стиснала до болка дръжката на сакчето, Стефка напрягаше късогледите си очи — в морето ли бе решил да скочи следотърсачът? И защо поне не съблече фланелката си?

Димчо преви колене. Замахна с ръце назад, за да се отблъсне. Смаяните момичета видяха как той се повдигна от каменния ръб, за миг сякаш увисна във въздуха и прелетял над водораслите, скочи във водата.

Рибарската лодка — стара, разсъхната — се държеше от телено въже, далечният край на което бе промушен през окована циганска халка завинтена направо в каменния зид. Стопанинът й не се виждаше. Навярно той дохождаше заран, за да заложи въдиците си, и сетне оставяше старото корито на сянка до стената. Димчо доплува до лодката. Вкопчен с една ръка за кърмата, той откачи с другата теленото въже и като го залюля, ловко го хвърли върху камъните. После, плъзгайки длани по насмоления перваз на борда стигна до скармуса — колчето, за което се закачаха греблата. Пъргаво се прехвърли в лодката и се отпусна върху напречната седалка. Но къде са греблата? — наведе се момчето и взе да шари с очи.

Греблата не се виждаха никъде. Очевидно лодкарят ги донасяше от къщи на рамо и след риболова пак ги прибираше.

От вълнолома двете тимуровки наблюдаваха как Димчо се суети в лодката, как бие отчаяно с юмрук по коляното си. Ето, той взе вързопчето и тури крак на борда — във водата ли се канеше да скочи?

Но какво го накара да се върне? Той се наведе към решетестото дъно и изправи една нерендосана дъска, която лодкарят бе оставил, за да не се мокрят краката му. Тя ли ще му послужи за гребло? С нея ли ще се отправи на път в морето? Притиснал хълбок о борда, пионерът започна да гребе. Лодката потрепери като жива, вълните я подеха и повлякоха към вълнолома, но с уверени движения малкият лодкар я успокои и подчини на волята си.

Заплува. Грапавите ръбове на дъската се вбиваха в дланите му. Струйките вода, които извираха от дъното, неприятно гъделичкаха прасците му. Но момчето не усещаше нищо.

Не стана нужда да гребе дълго, защото корабът се приближаваше. Единствената грижа на Димчо сега бе да държи дъската зад кърмата и да крепи лодката.

По едно време тимуровецът стъпи на седалката и размаха дъската над главата си като томагавка — чел бе, че туземците от островите в Индийския океан така привличат вниманието на минаващите кораби. А нали капитан Иванов бе пребродил надлъж и шир Индийския океан!

— Ехооо! — се понесе Димчовият глас над залива.

Макар че белият параход не беше толкова близо, за да се чуе викът, и то през бумтежа на машините, но не беше и толкова далеч, та от палубата да не забележат сигналите. Там не можеше да не се досетят, че не току-така пионерът се разхожда сред вълните, стиснал дъска вместо гребло, и то близо до външния фар, откъдето започваше синята зона на така нареченото открито море.

„Но ако все пак не ме забележат? Ако не успея… — заколеба се момчето. — Ще трябва да върна вързопчето в дежурната стая, а там навярно вече са прочели тимуровската бележка… Не избързах ли?“ — винеше се Димчо и дори изпита неприязън към себе си. Нямаше ли Стефка и Божанка да кажат, че бил непрозорлив, че не се е посъветвал с командата. Но нима имаше време да се събират и обмислят… Пионерът размаха дъската над главата си, сякаш искаше да пропъди мислите, които смутиха за миг сърцето му.

Зад перилата на парахода се подаде моряк с бинокъл на врата — носовият наблюдател. Като се втренчи в лодката, той разпери учудено ръце. Жестът му определено говореше: „Не разбирам! Какъв е този корабокрушенец — в такова тихо време, На пет стъпки от брега? Не разбирам!“

До синята яка на моряка се бялна кителът на капитан Иванов.

Димчо напрегна очи. Ще спре ли „Родина“ или ще завие покрай външния фар, за да поеме курс към Индийския океан?

За щастие корабът макар и бавно се приближаваше към лодката. Димчо можа да определи това по самия командир. И наистина доскоро изглеждаше, че слънчевите лъчи избухват направо върху раменете на Румянкиния баща но лека-полека сърмените пагони започнаха да се открояват, а вертикалната ослепителна ивица, която разделяше на две белоснежния кител, се разкъса — на нейно място се появиха златните капитански копчета.

Лицето на Румянкиния баща се очертаваше все по-ясно. Следотърсачът можеше вече да различи меките гънки на устните, гъстите дъги на веждите, дори извивката на козирката. „Корабът е на около 30–40 метра“ — зарадва се Димчо.

Капитанът все още недоумяваше — какво иска момчето, стъпило долу в лодката. Но когато орловите му очи, привикнали на слънчевия блясък и далечните разстояния, се спряха на двете неподвижни фигурки върху вълнолома, той позна другарите на дъщеря си. Те бездруго идеха да му съобщят нещо важно, иначе не биха се осмелили да спрат кораба. Какво ли се бе случило в минутите след отплуването?

Краткотрайната му тревога се превърна в учудване.

Димчо прекрачи седалката на лодката, изгледа високата стена на корабния борд и извил плещи, замаха силно — също че хвърляше диск.

Описало дъга, вързопчето падна с мек шум в краката на капитан Иванов.

Носовият наблюдател се наведе, но морският командир побърза да вземе неочакваната пратка. Вдигна я и докато четеше краткия надпис, вълни от топлина заливаха лицето му:

„За Васил, помощник-машиниста — от майка му. Пакетчето предаде «Златната рибка»

ТК“

— Пионери! — с умиление каза той на недоумяващия моряк. — И без секстант могат най-трудния път да намерят — пътя към човешкото сърце. Знаят те: в чужда чужбина е дваж по-леко, ако до тебе седи златната майчина сенчица!

Тримата тимуровци не можаха да зърнат светлинките, които затрепериха в очите му, но ясно видяха как той постави пръст на устните си, с което искаше да им каже, че тайната на командата ще бъде запазена. После повдигна дланта си, облечена в бяла ръкавица, и като я допря до лачената стрехичка на козирката, отдаде чест.

Сирената блъвна пара и продължително изсвири. Нейният дрезгав глас се удари о вълнолома и се застоя над децата.

Корабът на капитан Иванов излезе в открито море.

Изправени на вълнолома, четиримата тимуровци гледаха как металната обковка на палубата събира слънчевите лъчи и после ги отпраща зигзаговидно, което навярно се дължеше на люлеенето. Изглеждаше, че край парахода се стрелкат безшумни слънчеви светкавици.

— Да тръгваме към плажа! — каза Божанка и завърза шнурчето на сламената си шапка.

Прекосиха петъчния пазар зад морската гара, откъдето прибраха Николай. Той искаше да купи една голяма диня и друсаше ръката на продавача, както правеха търговците на коне по панаирите. Сделката не се състоя. След малко софиянчетата се намериха извън града.

Тясна отъпкана пътечка ги поведе към плажа. Като криволеше между ниски пясъчни хълмчета и изсъхнали храсти, тя се свличаше към морето. Не се виждаха хора. Топлият вятър, подухнал откъм равнината, донесе свирнята на щурци и самотния глас на пъдпъдък.

Пътеката се обтегна покрай самото море.

Децата обичаха да вървят по онази ивица от брега, която вълните мокреха непрекъснато. Божанка я наричаше „ничия земя“ и това име допадна на всички. Наистина пясъчната ивица, що стоеше близо до морето, не принадлежеше никому — нито на водата, нито на сушата. Морето с владетелска стръв се хвърляше и я грабваше в силните си прегръдки, променяше цвета й, дори я населяваше с водорасли и рачета. Но в промеждутъците, когато се оттегляше, сушата изпращаше жар и зной върху мокрия пясък, който съхнеше бързо и отново ставаше неразделна част от брега. Неразделна ли? След малко морето пак нахлуваше…

Пясъкът на „ничията земя“ беше мен, ситен. Той шумолеше с копринен шепот. Изпъстрен с хиляди слюдести точици, от него вееше хладина.

Ето защо софиянчетата оставиха крайбрежната пътека и предпочетоха „ничията земя“.

Размахала сакчето над главата си, Стефка току изоставаше от другарите си. В краката й ту блясваше някоя седефена черупка, ту се проточваше като зелена връв водорасла. Стефка се навеждаше и като крепеше очилата си, започваше да се взира в находката. После се затичваше подир тимуровците и докато ги настигнеше, брезентената чантичка с експонатите леко позвъняваше на гърба й. Николай, който едва влачеше крака от горещината, й пречеше да мине напред и тя все го мушкаше с дръжката на сакчето:

— Че крачи по-бързо, де! Както плетеш крака, до довечера няма да стигнем на плажа.

— Нищо! — отвръщаше сънливо Николай. — Тъкмо ще стане по-хладно. Не зная кой е измислил хората да се пекат през деня! На плажа вечер луната не грее така силно.

— Не се спъвай! — мушкаше го Стефка. — И защо все на черупки стъпваш — сърдеше се тя. — А за тебе е по-добре да живееш не под луната, а на самата луна. Там налягането е по-малко и ще се движиш по-леко. Ще ти бъде шест пъти по-леко.

— Не ми трябва да се движа по луната. И тук, на земята, ми харесва — каза, като се прозяваше в шепа, Николай и се отпусна на пясъка. Клепачите му лепнеха за сън.

— Намерих къде да го пратя — ядоса се на себе си Стефка. — Какво ще прави на луната? Нали там няма земно притегляне? А то тук — земята все го дърпа да легне.

Димчо и Божанка се разсмяха.

Бяха стигнали вече на плажа и за щастие под първия чадър, който се мярна пред очите им, нямаше летовници…

Глава III
Мъртво вълнение

Дните идваха и отминаваха бавно — като приливи и отливи: душни, изпълнени със слънце и плясък на море, досущ прилични едни на други. Очите започваха да се насищат на безкрайната морска синина, ушите — на еднообразния говор на морето. Но леността, обзела града и плажа, не беше по сърце на софиянчетата — те, чиито ръце през учебната година майсторяха модели на кораби с атомно гориво, малки ракети с бордови уреди и обезателно с кабинка за първия междупланетен пътешественик „Лайка“; те, които като пчели събираха експонати за миналото на родния край или тръгваха да пътешествуват подир червената маршрутна линия.

Безделието ги изморяваше. Наистина пионерите не забравяха тимуровските си задължения и едва ли минаваше ден Стефка да не откъсне листче от бележника си и да напише инициалите на командата. Но сърцата им се пълнеха с неутолима жажда, подклаждана от могъщото дихание на морето; от белоснежните бордове на корабите, които идеха за ден-два и отминаваха незнайно къде; от непрестанния чужд говор, който пълнеше улиците и ромонеше от корабните палуби… А тук, на, брега, беше все едно и също.

Колкото и да се струваше чудно, скуката лека-полека завладяваше децата. Николай се научи да си прави колиба — забиваше в пясъка няколко подострени колчета и мяташе бабината хавлия. „Жега!“ — пухтеше той и прекарваше по цял ден на сянка. Понякога изпълзяваше и като плюнчеше дебелите си пръсти, разперваше палец и показалец до крайност — сякаш искаше да съедини двата полюса на електрическа машина. Но никой не му отвръщаше. Игрите, включително и „Предай се!“, бяха додеели на софиянчетата.

Стефкината сбирка вече имаше множество експонати: матовата с варовити брадавички мида, наречена „пектен“; „солен“ — мида с бисерна повърхност; миди-сърца… В прозрачни буркани, пълни с морска вода, Стефка бе прибрала какви ли не морски растения: „кафява водорасла“, прилична на брада, с малки мехурчета, които държаха стеблото й изправено; „червена“ — силно лъхаща на йод; „илта лакта“ — морска салата. Привлечен от името й, Николай веднъж подъвка широките нарязани листа и ги изплю с най-презрителна гримаса — тази салата беше по-горчива от пластилин.

Стефкиното сакче все по-рядко се мяркаше сред вълните. А радостното любопитство, с което Божанка разглеждаше брега и морето, като че ли намаля. Отначало Димчо се сърдеше, когато чуеше някой да казва, че му е скучно. Но постепенно това чувство, обзело другарите му, взе да застрашава и него…

Току зад фара, що се издигаше като някоя кула пред самия хоризонт, се мярна платноходка. Макар да беше речи го сред морето, изложена на всички ветрове, тя почти не се движеше. Отпуснала крила като пеперуда, и нея сякаш я мързеше да се помръдне.

— Бууу! — обади се иззад завоя параход. Колкото и да заничаше, Божанка не можеше да го види. По едно време се подаде коминът му и описа димна спирала, която се задържа в неподвижния въздух.

— Ех, кога ли ще тръгнем и ние по света! — въздъхна Божанка. — Дотегна ми да гледам все тая вишнева шамандура. Само по-скоро да поправим „Синята скала“.

Николай отвори едното си око.

— Доникъде няма да стигнем със старото корито — бавно каза той.

— Че ти да не искаш да пътуваш с презокеански параход на три етажа — стрелна го с очи Стефка.

— Защо не? — изправи се неочаквано на колене Божанка. — С презокеански кораб! Какво по-хубаво от това? — плесна с ръце тя. — Край тебе фучат морски ветрове, люлеят се водни планини. А ти, откривател, държиш кормилото и търсиш път към нови земи, където човешки крак не е стъпил.

И за да покаже как ще държи кормилото, тя събра двете си ръце на обръч и тръгна в кръг около чадъра.

— Само че няма какво повече да откриваш — обади се лениво Стефка. — И най-далечните острови са пребродени и изучени…

Към пладне наставаше такава жега, та дори и чайките се укротяваха и се отпущаха морно върху вълните. Горещият вятър издухваше хладината изпод брезентовите навеси и макар летовниците да бяха на сянка, устните им съхнеха от зноя.

Дори чадърите отпущаха зелените си платна. Назъбените им краища увисваха и те заприличваха на огромни тропически листа, попарени от жегата.

В такива часове най-добре е да нагазиш дълбоко в морето и да се отпуснеш по гръб на вълните далеч от пустинния лъх на пясъка. Но от няколко дни имаше мъртво вълнение и тимуровците не смееха да се отдалечават от брега. На плажа биваше все така душно и прижурно, летовниците все така се разхождаха или лежаха на пясъка. Както и в прежните дни, черноморското небе, което в облачни зарани изглеждаше далечно и нежно, сега висеше над главите огнено и пърлеше накъдрените върхове на редките храсти, сушеше изхвърлените водорасли. Някъде, на стотици мили, се бе разразила буря, чието ехо достигаше до нашите брегове. С денонощия пътуваха разтласканите вълни и постепенно нарастваха. И колкото по-далеч стоеше епицентърът на морското вълнение, толкова по-голяма биваше дяволската му сила.

Мъртво вълнение! Макар и спокойно наглед, морето бе станало коварно. Надянало бе маска, с която искаше да прикрие смъртните примки, що се таяха в дълбините му.

Тимуровците гледаха от брега как се надига и спуща широката гръд на водата. Вълните се гонеха както и друг път, но върховете им не се белееха. В дни на мъртво вълнение морето не се пенеше.

Без сребърните избухвания на пяната вълните придобиваха отровно-зелен цвят, а отвлечените водорасли, които плаваха като снопчета мъртва трева, ги правеха да изглеждат почти зловещи.

С раирани хавлии и дълбоки гумени шапки спасителите спираха на брега и докато опъваха преградното въже, което очертаваше ръба на плитчините, разказваха невероятни истории за удавници. Пръсна се слух, че някой си чех и кучето му лежат в несвяст на стария плаж. Повлечени от водата, те дълго се бъхтели и викали, додето най-сетне дошъл патрулиращият катер и ги измъкнал…

Лишени от възможност да навлизат и се къпят навътре в морето, тимуровците скучаеха. На Димчо и Божанка омръзваше да лежат и те тръгваха да се разходят по брега и да погледат корабите на хоризонта. Стефка оставаше да разлиства някоя книга, обърната гърбом към Николай, който рядко подаваше глава из малката колиба, направена от бабината му хавлия…

Кой можеше да предположи, че животът на командата неочаквано ще се промени. Че ще се случи нещо, което ще порази тимуровците, ще разтърси душите им, ще изуми очите им. Че от скуката, коя го ги бе оплела в ленивите си мрежи, няма да остане нито помен.

Допуснал ли бе някой, че днешният ден, забележителен досега само с пустинния задух и противното си мъртво вълнение, ще бъде началото на невероятни приключения, на премеждия, граничещи с вълшебството и ужаса, за които не смееш без страх да помислиш.

Всъщност всичко започваше от тайнствените човешки стъпки, които се появиха в долния край на плажа там, където се печеха софиянчетата. Стъпките се отпечатваха една след друга, виеха се край брега, а човек не се виждаше. Придружаваше ги само лека, едва забележима сянка, прилична по-скоро на разводнено тъмно петно. А когато имаше облаци — сянката не се виждаше.

Какви бяха тези стъпки, дошли сякаш от фантастичните страници на книгите, разказващи за кораба-призрак, за конника без глава, за отсечената ръка на араба-пират Рагун, стиснала върви с кървави махмудии?

Николай забеляза пръв стъпките.

Той подаде глава, за да види докъде се е извъртяла сянката на колибата, и така си остана. Очите му се окръглиха от учудване и уплаха. Твърдата му, ниско остригана коса се изправи. Момчето почувствува дори как тя надигна кърпата, с която го беше пребрадила баба му.

Наоколо нямаше жива душа, а върху пясъка се нижеха стъпки. Въпреки горещината по гърба на момчето полазиха студени мравки. То се измъкна заднешком от колибата и пропълзя до чадъра, където лежеше Стефка. Проломоти нещо, което само̀ не можа да си разбере.

Стефка го погледна учудено.

— Какво те изплаши, да не си видял змия? — затвори книгата тя.

— Не! — хлъцна Николай.

— А какво?

— Друго…

— Тогава — скорпион?

— Не — помръднаха побелелите устни.

„Нищо не разбирам“ — говореха Стефкините очи зад дебелите стъкла.

— Видях стъпки — със заекване каза Николай.

— Стъпки ли, какви?

— На човек…

— Ха, ха! — разсмя се Стефка. Искаше да каже: „Намерил си на какво да се учудваш! Да не си слънчасал та освен стъпки по брега какво друго ще срещнеш?“

Но Николай я стисна силно за ръката и я накара да замълчи.

Стъпките се раздвижиха отново.

Този път ги видя и Стефка. Втренчена към „ничията земя“, не смееше да се помръдне — също че се беше вкаменила. Объркана, учудена, тя — природолюбителката, председателят на дружинния кръжок „Млад натуралист“, която любознателно изучаваше природните закони и не вярваше в никакви магии и чудеса, стоеше безмълвно пред това ужасяващо чудо.

Тайнствените стъпки спряха за миг и като се раздвижиха зловещо, тръгнаха по пясъка като живи. Свърнаха към обърнатата насмолена лодка. Вълните ги пометоха и отдалечиха…

Като видяха, че Николай и Стефка седят един до друг пребледнели и настръхнали, без да си говорят, следотърсачът и Божанка се приближиха любопитно до чадъра.

— Какво, скарахте ли се? Скоро ще ви мине — усмихна се Божанка.

— Пст! — предупреди я да мълчи Стефка, като сложи показалец перпендикулярно на устните си.

Димчо шеговито начерта тимуровски знак на пясъка:

?

„Какво има?“ — питаше безгрижно знакът.

Стефка допря горещите си устни до ухото на следотърсача.

— Димчо — каза със задъхване тя, — искам да ти поверя нещо, но преди това се закълни, че няма да ми се смееш.

— Честна дума — вдигна длан тимуровецът. — Но доколкото разбирам от побледнялото ти лице, това, което ще ми кажеш, не ще е никак смешно.

— По-скоро страшно! — отвърна Стефка и го погледна така, сякаш го вижда за пръв път. По челото й бяха изросили ситни капчици пот.

Димчо започна да става нетърпелив. И Божанка наостри слух.

— Е, какво? — запита тихо следотърсачът.

— Видях стъпки… тайнствени.

— Как тайнствени?

— Появяват се и вървят по пясъка, а човек не се вижда — заговори с разтреперан шепот Стефка.

— Стъпки без човек ли? Да не ти се е привидяло?

— Питай Николай.

Нямаше нужда да питат Николай. Кръглоликото момче седеше на пясъка изплашено, с облещени очи.

Младата натуралистка беше не на шега разтревожена. Димчо и Божанка не можеха да не й вярват. Освен това недалеч от лодката се виждаха отпечатъци на стъпки.

— Сбогом, скука! — опита се да се пошегува Божанка, но усмивката едва раздвижи крайчеца на посинелите й устни. Шапката се бе отвързала и килнала на врата и тя дълго се мъчи да заплете двете шнурчета.

Димчо се изправи. Това необикновено появяване на загадъчните стъпки му направи странно впечатление. Неочаквано за себе си той започна да се страхува. Но въпреки това не се издаде. Лицето му остана така спокойно, както беше и преди.

— Къде ще вървиш? — запита Божанка, като дишаше дълбоко и често.

— След стъпките. Боиш ли се?

— А ти?

Димчо не отвърна, само побутна онова място до сърцето си, където обикновено висеше червената му връзка.

После се наведе към земята, като даде вид, че търси водорасли и мидени черупки. Той дори подхвърли една раковина на Стефка и тя, разбрала играта, му извика:

— От този вид имам вече в сбирката. Търсѝ кръгла мида, със сини черупки, без шарки.

Децата се окопитиха. Николай, който допреди миг не искаше да чуе за никакви сбирки и хербарии, сега яростно се нахвърляше върху всяка попаднала му черупка и като я завираше пред очилата на Стефка, казваше: „Определи вида й!“ Гласът му трепереше и го издаваше.

Така педя по педя децата се приближиха до мястото, където се бяха появили необикновените следи. Димчо се спря и като даваше вид, че завързва панделката на обувката си, внимателно се наведе. Попипа пясъчната вдлъбнатина, полуразмита от водата, що бе започнала да извира от дъното й. Въпреки усилията си не можа да остане равнодушен — стори му се, че пръстите му се докосват до хладна змийска кожа. Потръпна, но навреме се овладя. Той вече бе стоял лице срещу лице с истински враг. Не изгуби самообладание тогава, не се побоя да тръгне подир страшния нарушител на границата — Белязания. Гмурна се дори в придошлата река, за да спаси картечницата на Лопушанската дружина, която наглият чужденец бе отвлякъл. Но сега? Каква тайна бе заровена в тясната ивица на „ничията земя“? Чии бяха длъгнестите вдлъбнатини, нашарили края на големия плаж?

Следотърсачът се огледа и кимна на Стефка. Пионерката остави раковината, чийто връх навярно бе пречупен от крака на някой невнимателен летовник, и спря очи върху обгорялото лице на Димчо:

— Кажи!

— Подай ми лупата!

Като приглуши страха, що пълнеше сърцето й, Стефка бавно натисна пиринчения език на заключалката.

Както беше на колене, следотърсачът приближи лупата до отпечатъка. Нямаше съмнение: токът беше гумен. Под изпъкналото стъкло се очертаха назъбени шарки. Те излизаха радиално от задния край на петата и минаваха през правилен каучуков триъгълник, който, както изглежда, служеше за щемпел на фабриката.

Все така шепнешком Димчо накара Николай да стъпи върху пясъка, за да сравни следите. Отпървом кръглоликото момче не разбра какво искат от него. Скоро Стефкиното сакче прошумя зад гърба му:

— Николай, оглуша ли? Че изправи се, де!

Изплашеното момче се дърпа миг-два, но отпусна напуканото си ходило. Стъпката му се очерта — малка, плитка. А другата до нея говореше, че непознатият стопанин, под чиято обувка се бе родила, е тежък едър — едва ли не гигант.

Направил това важно заключение, следотърсачът се зае да определи накъде отиват остроносите следи. Допусна, че ще трябва дълго да разузнава, да дебне и се взира. Но за негово най-голямо огорчение стъпките направиха няколко извивки към брега и се изгубиха. На пътя им се бе изпречило тясно песъчливо леговище, по което в дъждовно време водата от плажа се сцеждаше към морето. Тук пясъкът се бе втвърдил и превърнал на каменлива настилка, по чиято повърхност не можеха да се отпечатат никакви следи.

Обграден от тимуровците, Димчо се спря нерешително сред сухото корито. А сега накъде? — изпълзя и разполови челото му широка бръчка. Накъде? — личеше все същият въпрос в немите погледи на останалите пионери. Няколко чайки се завъртяха над падината. Димчо махна с ръка да ги прогони — техният безсмислен крясък, ако и да приличаше на човешки брътвеж, не можеше да му помогне.

Вляво се виждаше ниско храстче, а край него — едва набола тревица. Тимуровецът започна внимателно да се вглежда — няма ли да открие счупено клонче или поне стъпкано стръкче. Нищо! В морето ли бяха потънали стъпките? Най-сетне, като се полута, момчето установи посоката: една раковина, разтрошена на десетки огледални парченца, му показа, че стопанинът на тайнствените следи бе излязъл на пътечката, която води към асфалтеното шосе.

Димчо се замисли: какъв беше този турист с тежки обуща? Под шапка-невидимка ли се криеше? Какво диреше на плажа, където летовниците идваха боси или обути в леки сандали? И как само бе крачил — спокойно, сякаш бе слязъл на необитаем остров! Бездруго е смятал, че не го грози опасност.

Тревожните въпроси се блъскаха един след друг в Димчовото сърце. Момчето се запитваше и не можеше да намери разгадка. Ключът на тайната засега не беше в ръцете му.

Командирът на тимуровците тръгна към зеления чадър и събра устни:

— Тлин-тлин! Тип-тип-пиу! — понесе се гласът на невидим скворец. Сигналът казваше на софиянчетата: „Важно съобщение, елате насам!“

След миг децата се събраха под чадъра.

Димчо се наведе и показалецът му, потъмнял от къпините, които растяха в близките лозя, начерта на пясъка тимуровски знак: рибарска лодка със стрела на борда. Появи се и цифрата 9. Показалецът спря под рисунката и като се забави, написа две букви „ТК“ — толкова ситни, сякаш бе стъпила чайка в пясъка.

Стефка попипа очилата си.

— Сбор при „Синята стрела“ — полугласно разчете знака тя — в 9 часа.

— Утре… При старата лодка — шепнешком каза Димчо. — И никому нито дума за това, което сте видели с Николай.

Стефка постави пръст на устните си — искаше да каже: ще пазим тимуровската тайна!

Морето, за което децата бяха забравили, отново забуча. Вълните люлееха върху сивите си гребени снопчета отвлечени водорасли и мътно проблясваха.

Мъртвото вълнение продължаваше.

* * *

Светлината на залеза избледня.

Часовникът на пристанищната гара отброи осем еднакви удара и проблесна с металическата шапка на купола си, сякаш се прощаваше с деня. Вечерта настъпи бавно, както се случва в места, разположени близо до морското равнище. Бризът, променил посоката си, подухна откъм града и донесе далечна музика — навярно маджарските цигулари бяха започнали да свирят в морското казино…

Димчо не чуваше нищо. Погълнат от водовъртежа на съмненията си, той седеше мълчаливо на плажа. Очите му бяха устремени навътре в морето, където се появяваха първите корабни светлинки, но мислите му бродеха по брега, чийто пясък бе започнал да изстива.

Смрачи се съвсем. Откъм долния край на залива се зададоха силуетите на патрулния обход. Пред тях като гаснещо петно се мяркаше едро граничарско куче. То се подръпна (Димчо чу как ремъкът изскърца), но здравите ръце на войниците го задържаха. Не му оставаше друго, освен да бафне по посока на закъснелия летовник.

Тимуровецът се изправи. За миг го обзе желание: да сподели тревогата си с граничарите. „Стъпки ли? Какви стъпки? — навярно щяха да запитат момчетата и току-виж повдигнали недоверчиво рамене. — Как така могат да се появят стъпки, без да е минал някой?“

Наистина какво повече можеше да им каже? Димчо изви гръб и бавно закрачи към града. Светлината на фара го настигаше и в равномерните промеждутъци на бляскавиците сянката на момчето изникваше върху околните стобори. Димчо я гледаше как чезне и се появява и си мислеше за тайнствения посетител на плажа: каквото и да го правеше невидим, той не можеше да бъде безплътен. Но Николай и Стефка, изплашени, не бяха забелязали сянката му…

Глухата пристанищна уличка неусетно се превърна в шумен крайбрежен булевард. Потоци от електричество потекоха по асфалта. По фасадите и покривите неонът пишеше с разноцветни светлини цели изречения. Весело разговаряха флотски офицери с бели фуражки, матроси, чиито татуирани плещи бяха скрити под блузи с широки сини яки.

Лятното кино, където децата обичаха да се спират и да се любуват на снимките, обградени с венец от малки електрически крушки, тази вечер не привлече вниманието на Димчо. Но той се спря за минутка пред Дома за почиващи селяни и се загледа в лицата на летовниците, насядали по терасовидните дъсчени стъпала. Те изглеждаха безгрижни и спокойни. Но това беше само на пръв поглед. Момчето знаеше, че и те като него имат свои грижи и тревоги. Скрити денем в сянката на брезентовите чадъри, звеноводите навярно копнееха за слънце и мараня, та по-скоро да узрее житото по широките блокове. Колкото и да изглеждаше странно, вместо песните на високоговорителите краварите вечер бездруго чуваха ек на звънци и тропот на копита. А колчем срещнеха летовищната лекарка, доярките тъгуваха за белите престилки, които бяха закачили на дървените куки пред фермата…

Като пресече шумната крайбрежна улица, напълнена с гласове и неон, следотърсачът тръгна край тихия стобор на градската градина, измежду чиито метални прътчета, наредени нагъсто като жалузите на автомобил, се провиждаха таралежовите бодли на кактусите. После мина край грамадната статуя на Незнайния моряк, стъпил на огромна скала, извадена направо от морето.

Ето къщата, в която живееше. Прозорецът на стаята не светеше. „Дано няма никой“ — помисли си момчето и макар че се качваше безшумно по стъпалата, със свито сърце очакваше да се обади някой отгоре — майка му или хазайката — една далечна таткова сродница. Мина на пръсти край кухнята и с облекчение видя, че мама още не беше си дошла. „По-добре! — каза си Димчо. — По-добре ли?“ — сепна се той и лицето му пламна, сякаш сам се бе уловил в някакво престъпление. За пръв път го навестяваше такава мисъл. Та мама биваше толкова рядко в къщи и той броеше на пръсти часовете, които прекарваха заедно. И все пак… по-добре! Мама няма да види неспокойните му очи, напрегнатата бръчка, разполовила челото му. Няма да издигне ласкавия си, пълен с тревога и ням укор поглед и да го запита: „Какво се е случило? Криеш ли нещо от мене?“ Може би тази нощ тя щеше да стои до късно над чертежите или щеше да слезе в новата мина, под самото морско дъно. Нали по нейни планове миньорите дълбаеха подземните галерии. Работата й беше толкова напрегната и уморителна! Тя не се оплакваше никому, но Димчо чувствуваше — по сините дъгички под очите й, по усилието, което правеше да пропъди съня, кацнал на златистите й клепки. А така й се искаше да поседи още малко край леглото на сина си! Нали затова го доведе тук — за да бъдат по-дълго заедно. Но тя рядко излизаше с него. Един бърз автомобил с красиво сребърно еленче на радиатора я докарваше късно вечер и идваше по изгрев да я вземе. Когато автомобилът закъснееше, мама се сърдеше и нервно хапеше малките си пръсти. В такива утрини шофьорът напразно се оправдаваше: „Така ми наредиха, другарко Томова, да си починете…“ „Та аз не съм уморена. И въобще кой е наредил? Нали днес ще изпробваме новата машина…“ Тя искаше да каже нещо повече, но внезапно млъкваше, оглеждаше се и хвърляше бърз поглед на улицата. От това Димчо разбираше, че работата на мама се пази в тайна. И все пак, макар и малко, той знаеше… от маминия дневник. Колкото и късно да се върнеше, инженер Томова изваждаше от куфара си малък, подвързан с кожа, албум. Копринено шнурче с платинена звездичка накрая отбелязваше последната изписана страница. Късно в полунощ, дори и след полунощ, инженер Томова уморено потриваше с пръсти бледата кожа над слепите си очи и поставяше дневника обратно. Дори не подозираше, че Димчо я следи, че на заранта той ще разтвори малкия кожен албум и жадно ще наведе очи. Работата на мама беше толкова секретна, че тя не смееше да се довери докрай дори на мъртвата хартия. Но все пак от това, което тя отбелязваше, Димчо разбираше, че на стотици метри в земята под огромната тежест на морската вода миньорите копаеха подводни галерии. Те настъпваха уверено към богати каменовъглени находища и Димчо с увлечение четеше ситните редове. Въображението му рисуваше всяка схватка на рудокопите с коравите скали и водната стихия. Ден след ден те навлизаха в тъмнината под земята, педя по педя завоюваха каменните владения на подземния цар. Понякога водата нахлуваше в галериите и мама се завръщаше чак на сутринта. Идваше смъртно уморена, но щастлива. Зачервените й възбудени очи показваха, че се е сблъскала с нова трудност и е победила. Дори веднъж тя се завърна с миньорски дрехи, с кални ботуши и голям кожен шлем на главата. „Дошла е направо изпод земята — помисли си момчето. — Горката, толкова е била уморена, че не е имала време да се съблече.“

Невечерял, Димчо се отпусна по гръб върху леглото. Очите му се устремиха безцелно в небесния квадрат, който се очертаваше в рамките на прозореца. От блясъците на фара звездите за миг се губеха и после отново се появяваха, сякаш някой ги палеше и гасеше.

Постелята беше мека и хладна. Отвън долиташе упойният мирис на водорасли, морето шумеше приспивно. Но пионерът не можеше да отпусне клепачи. Сложил ръце под главата си, той се губеше в съмнения и догадки. В гърдите му се надигаше някакво неясно чувство на тревога, измъчваше го страшната мисъл за стъпките. Припомни си с всички подробности днешния ден — изплашените лица на другарите си, разтреперания им шепот… Изведнъж се повдигна рязко на леглото. „Ще разкажа всичко на мама“ — реши той и от това сякаш му стана по-леко…

И този часовник! Вместо да бърза, за да доведе по-скоро мама, той едва отмерва секундите — глухо, провлечено, ще речеш, че през покрива се процеждат капки вода.

Спи ли или така му се струва? Топ-топ-топ! Кой чука и шепне нещо? Момчето се накани да се изправи, но еднокракият фелдфебел от фотографията, закачена на старомодния скрин, му направи знак да лежи. Като раздвижи рамката, фелдфебелът излезе от картона и с петльова стъпка заскача по пода. Димчо не можа да устои — напуши го смях. Тогава ветеранът се опита да захвърли патерицата, но единственият му крак се подгъна и той безсилен се опря на стената. Опита се да замахне отново, но и сега не успя.

Тогава лицето му се покри със зелени петна от яд, а в очите му заблестяха вретеновидни пламъчета.

Димчо се изправи и фелдфебелът се дръпна назад, като понесе на гърба си шарената стена; мустаците се проточиха като дим подире му. Стаята започна да расте и стана голяма колкото площада пред хотел „Балкан“… колкото стадиона „Васил Левски“. Оттласнал стената, еднокракият издигна патерицата си и като я натисна о тавана, започна да потъва надолу. Момчето слушаше зловещото попукване на ставите му, ужасено гледаше как той миг след миг се смалява, докато най-сетне върху боядисаните дъски остана само стъпката му, голяма, с гумен триъгълник на петата, досущ като онази, която тимуровците видяха днес на плажа. Димчо грабна изтривалката от морска трева, с която хазайката бършеше пода. „Ще те изтрия!“ — закани се той и се отпусна на едно коляно. Смаян видя, че вместо да изчезне, следата се раздвои. Наведе се повторно — появиха се други две еднакви следи, още две… Сега вече безброй стъпки изпълваха всеки ъгъл на стаята, запълзяха и по стените. Те гъмжаха, криволичеха, събираха се и пак се разделяха. Завъртяха се в дяволски кръг около изплашеното момче, навярно за да го омотаят и изнесат навън, защото вратата сама се разтвори. Димчо се опита да побегне, но не му достигаха сили. Виждаше се в отсрещното огледало как безпомощно тъпче на едно място, как краката му се повдигат, без да направят крачка напред, сякаш някой нарочно издърпваше пода… Най-после, зашеметен, задъхан от умора, той се отпусна на кревата. Защо поне не може да затвори очи, за да не гледа зловещия танц на стъпките? Някаква ръка го докосна по челото. Дано поне тя успее да затвори клепачите му. Чу се угрижен глас, едно познато до болка лице изплува из мъглявините на кошмара. Мама!

Нима всичко било сън?

Инженер Томова се наведе над момчето и меките й коси с галене се докоснаха до бузите му.

— Какво ти е? Да не си болен? — високо запита тя. И в напрегнатия израз на лицето й се четеше желание да чуе: „Нали знаеш, че съм здрав… като камък!“

— Нищо ми няма! — отвърна тихо Димчо и се повдигна на лакът. Навън нощният бриз се бе усилил и почукваше с края на лозницата по стъклото.

— Тогава? Да не се е случило нещо с другарите ти… С Божанка? — опитваше се да налучка причината за безпокойството му тя.

— Не!

Димчо бавно отпусна крак на земята и затърси пантофките си. Той очакваше всичко друго — мама да му се закани с пръст, дори да му се разсърди, но това, което тя направи в следната минута, го порази. В изблик на някаква вътрешна радост инженер Томова го грабна в топлите си прегръдки и се завъртя с него из стаята. „Така съм щастлива. Да знаеш само колко съм щастлива!“ — казваше на ухото му сгорещеният й дъх. Сетне го остави на леглото, като пееше и се смееше едновременно, както само тя умееше да прави.

На прага се подаде с плетиво на врата хазайката. В сълзливите й добри очи се четеше почуда.

— Какво има, мила? Да не си решила да събудиш цялата къща?

— Цялата улица… целия град! — На един дъх изрече младата жена и пак се завъртя из стаята. — Нека всички научат! Днес директорът ме намери запъхтян в галерията: „Викат те на телефона, бързо!“ Изтичах. И знаеш ли откъде говориха с мене? — зашепна извън себе си от радост инженер Томова. — От Министерския съвет. „Поздравяваме ви за проекта. Родината ви е благодарна… стискаме ви ръка“ — обади се познат от микрофона глас. А аз „глупачката“ така се забравих от радост, че подавам ръка… под слушалката.

Пионерът и татковата сродница слушаха с дълбоко внимание.

— И друго ми казаха — как щях да забравя! „Надяваме се, че скоро въглища, изкопани по вашия проект, ще тръгнат — за слава на родината — по света.“

— С кораби ли? — запита Димчо.

— Обезателно с кораби — отвърна инженер Томова. Искриците, изплували в сините очи, показваха, че тя изведнъж си помисли за нещо свое.

Така както беше развълнувана, мама изглеждаше още по-красива. Като тръсна в някакъв унес глава, тя свали кокаления гребен, който държеше косите й на тила, и те се разсипаха — такива гъсти, такива руси, та на детето се стори, че мама изведнъж наметна плещите си с пухкав златен шал.

В стаята беше приятно. Абажурът от морско стъкло лееше светлика, която оставаше по ръцете и лицето на инженер Томова, палеше края на ресниците й, трепкащи от несдържана радост… Димчо седна на леглото. Да й разкаже ли за страшния кошмар, с който живееше от половия ден: „Защо да я тревожи? Та сега мама е толкова щастлива!“ — мислеше си той. Разбираше нейното душевно състояние, споделяше радостта й, но сърцето му не преставаше да се свива, колчем си спомнеше за следите. „Не, няма да й кажа!“ — реши следотърсачът.

„ЗЛАТНАТА РИБКА“ СЕ СКРИВА В МОРЕТО^[2]

Тази суха пътечка, що се вие между пясъчни хълмчета и прострени рибарски мрежи, край къпинови храсти, осеяни с червени мъниста, що се промушва под тунел от високи лозници, води към Трите скали.

На пътечката първа се появи Стефка, види се, тя не бе успяла да закуси, защото носеше нанизани на сакчето си две пазарски кравайчета. Николай ги беше зърнал отдалеч, но макар и да напрягаше всички сили, все не успяваше да настигне тимуровката: утринта беше задушна, пътечката — ронлива и не му спореше… Като бършеше потното си чело, кръглоликото момче се спираше за миг и си представяше, че двете въздушни кръгчета на Стефкиното рамо имат пръхкава, ронлива корица. Щеше му се те да са посипани с печен сусам и с чукана жълта захар. „Непременно със захар — каза си гласно момчето и преглътна. — Иначе няма да хрупкат.“

Но засега Николай бе принуден да се задоволи само с прошарените къпинови зърна, които късаше пътем.

Стефка се спусна в падината и се изгуби от очите на момчето.

Най-после Николай стигна до глухия залив, над чиято тясна крайбрежна ивица се бяха надвесили Трите скали. Приближи се до старата лодка, която тимуровци тайно ремонтираха, но не намери никого. Къде ли се бе дянала Стефка? Стъпките, нанизани в два реда, показваха, че природолюбителката се бе отправила към близките скали. Следите напомняха на момчето за тайнствения посетител на плажа и то загуби всякакъв интерес към двете пазарски кравайчета…

Николай се отпусна с пухтене на топлия пясък до обърнатата лодка. „Синята стрела“ бе почти готова. Няколко подменени ребра се белееха сред олющения фон на борда. „Време е да се насмолява — помисли си момчето, — но нека първо издяламе греблата.“ Като огледа с грижливи очи лодката и почука тук-там с кокалчето на палеца си, то се отправи към струпаните камъни под скалата и с мъка отмести една тежка плоча. Под нея тимуровците криеха инструментите си. Николай взе малко ренде и извади изпод лодката незавършено гребло. Скоро ситни лентички талаш, навити на пръстенчета, зашумяха в краката му. Момчето дялаше и мислеше за стопанина на „Синята стрела“ — барба Тодори, у когото с баба си стояха на квартира. Старецът бе влязъл в рибарската кооперация, но там не прибраха вехтата лодка, чиито ребра се бяха разсъхнали и изкривили. Това лято барба Тодори се пенсионира и замина на почивка в планината. Отначало той се считаше обиден на целия свят, изхвърлен от борда на живота. „Мога ли да стоя със скръстени ръце като турски паша — казваше с въздишка на момчето той. — И после, къде се е чуло — рибар да се пенсионира! Да легне на брега и да чака смъртта да го прибере ли?“ — дърпаше ожесточено дима от черната си луличка барба Тодори. „То си е тъй — отвръщаше Николаевата баба и побутваше кокчето на главата си, — ама е дошло друго време. Те, сегашните, тачат старците. И аз вземам пенсия — нали човекът ми беше железничар.“ „Сухоземен, дето се вика — отвръщаше хазаинът, — това е друго, но може ли морска душа да се скрие под покрив? Ти мене без морето направо ме смятай за удавник.“… При все това той радостно се стягаше за планината, като повтаряше на всекиго, който се отбиеше за малко у дома му: „Завърна ли се, ще поправя старата лодка. Тя ще ми продължи живота!“

Тимуровците бяха решили да го изненадат.

Улисан в работа. Николай не видя как Стефка и Божанка, седнали върху струпаните камъни, го наблюдават.

— Майсториш ли? — наруши мълчанието Божанка. — Скоро ли ще тръгне нашият кораб?

— Корабът-призрак — уж на шега допълни Николай, но усети как по гърба му запълзяха студени мравки.

И тримата едновременно помислиха за тайнствените следи.

Николай стисна овалната дръжка на недовършеното гребло:

— Нали корабът-призрак е скитал по вълните, а на борда му не се е виждал нито един човек. Ами ако и този… с големите обуща… е призрак?

— Бабини деветини! — сгълча го Стефка. Тя сама не вярваше, но почувствува как страхът овладява и нея.

— И все пак… това може да е някаква свръхестествено същество — забеляза тихо Николай.

— Откога свръхестествените същества взеха да носят обувки с гумени токове? — стрелна го повторно Стефка.

Николай продължаваше да хапе побелелите си устни.

— Аз срещнах при даляните еднокрак човек… един такъв особен. Приказва, а край него няма никой. Да не е същият?

— Хм… еднокрак! А не видя ли, че следите бяха две? — обади се и Божанка.

Децата продължаваха да говорят за различни страхотии и небивалици. Това може би утоляваше любопитството им и успокояваше донякъде страха им… Чии бяха тези стъпки? Кой беше непознатият им стопанин? Как така човешкото око не можеше да го забележи? — питаха се за стотен път тимуровците. Особено силно се вълнуваше Стефка. Да бе избухнал подводен вулкан или ако дъговидният бряг се бе откъснал и заплувал из морето — това не би я поразило толкова силно.

Младата натуралистка напрягаше ума си, но не можеше да си обясни странната случка. Това приличаше на някакво чудо. В никоя книга не пишеше, че сред морските дълбини живеят призраци, че по бреговете се разхождат същества, които могат да станат невидими… Наистина във фантастичните книги можеш да прочетеш за Конника без глава или за Кораба-призрак, но това, което децата видяха вчера, надминаваше най-смелата измислица. Стефка стана и се подпря на обърнатата лодка. А разказваха се — не че не се разказваха — необикновени истории и ходеха страшни слухове по брега. В началото на морското вълнение някои летовници били видели как вълните носят удавник: подхвърлят го, търкалят го по плажа. Ужасът им не намалял, когато се приближили и зърнали сред кипящите мехурчета на пяната да блести гланцовото тяло на мъртъв делфин… Говореше се и за морски сирени. Наистина никой не можеше да се похвали, че е видял сирена, но понякога рибарите чуваха някакво провлечено пеене, което напомняше едновременно плач по задушница и сърцераздирателната свирня на сляп флейтист. То идеше от дълбините под самите крайградски стени в кратките минути на прилива. Никой не знаеше вятърът ли свири в сухите шупли на камъните, водата ли нахлува и гони въздуха от безбройните подводни пукнатини или из мътнозелената бездна се въззема гласът на разплакана сирена… Случваше се и моряк от чужд кораб да слезе крадешком на кея и да се скрие в лозята с тайното желание — да остане на нашия слънчев бряг. Но това беше вече съвсем друго…

Дойде и Димчо. Неговата уверена стъпка, решителният израз на лицето му върнаха бодростта на тимуровците.

— Вие май загубихте и ума, и дума! — укори ги той. — Току-виж и чайките започнали да ви се смеят!

Следотърсачът оправи връзката си и изпъна гърди:

— Тимуровска команда, строй се!

Божанка изтича по камъчетата и първа се изправи при морето. До нея се приравни Стефка. Николай, както винаги, остана на края. Тимуровците допряха плътно рамене. Присвил очи, командирът ги огледа внимателно. А те стояха неподвижни, в пълна пионерска униформа. Слънцето играеше по белите блузи, по червения гланц на връзките. Николай дори бе обул чорапи и усещаше как ходилата му горят, сякаш бе стъпил в огън. Божанка носеше значка, подарък от една московска дружка, а Стефка бе изпрала еднодневката си. Личеше си, че тримата се бяха тревожили през тази нощ, че не бяха спали спокойно. Побледнелите им лица при светлината на морето и пясъка изглеждаха още по-бледи.

Божанка направи крачка и излезе пред стаилата дъх, застинала в очакване, къса редица:

— Тимуровската команда „Златната рибка“ е строена и готова за рапорт!

С войнишка стъпка, като издигна ръката си високо, сякаш искаше да докосне слънцето, Димчо пристъпи напред.

— Рапорт, почни! — строго нареди той.

Тимуровците рапортуваха един след друг.

— Поляхме градинката пред паметника на победата… Пометохме двора на морското училище — гордо каза Стефка.

— Снощи на улица „Адмирал Ушаков“ се бе загубило едно чужденче — поляче. — Николай нарочно се опитваше да говори с надебелен глас, за да изглежда по-солиден, но нищо не излизаше. Че то — устните му бяха пухкави като на момиче, а носът му постоянно се белеше от солената вода. — Заведохме детето при майка му.

Димчо не знаеше за това тимуровско дело.

— А как познахте, че детето се е загубило? — запита той.

— Нима е трудно? Върви по улицата и уплашено се озърта. По бузите му — сълзи.

— А по ушите му — лунички — обади се Стефка. — Личи си, че не е нашенче. Намерихме адреса в джоба на панталонките му, види се, и друг път е тръгвало да пътешествува. Изпратихме го до хотела и забодохме на блузата му една бележка. Нека и в чужбина узнаят за нашата команда!

Димчо кимна одобрително с глава.

— Вятърът бе свалил чаршафите в двора на детския дом зад пощата — рапортува и Божанка. — Опрахме ги отново и ги простряхме да съхнат… И друго: вчера в долния край на плажа видяхме стъпки…

— За това ще говорим после — прекъсна я Димчо. — Той помълча и додаде неочаквано: — Мисля, че е време вече да пуснем „Златната рибка“ в морето.

Децата го погледнаха смаяни.

— Ти какво си решил — настръхна Божанка. — Да не би да искаш… да оставим тимуровската си работа?

— Не — каза твърдо Димчо. — Ние ще бъдем тимуровци и занапред — докато носим червени връзки над сърцата си. Но мисля, че трябва да променим името на командата.

Пионерите го гледаха мълчаливо.

— Ще ви обясня. Нашата команда се натъкна на невероятна находка. Може би ни предстоят тежки изпитания — Димчо пое дълбоко въздух, — а може би… и борба. Какво има да се говори повече? Трябва да открием тайната на стъпките.

— Как? — обади се тихо Николай.

— Като ги проследим. Те отминават… Отнасят със себе си загадката. Ние трябва да я узнаем — Димчо разпери ръце. — Това не ще е толкова лесно. Трябва да попаднем още веднъж на следите, които видяхме на плажа. За известно време нашата команда не бива да вдига очи от пясъка… Сега сами разбирате: името „Златна рибка“ се явява някак неподходящо. Предложете ново!

— „Безстрашните чайки“ — избърза Николай, като гледаше Трите скали, над които крещяха чайки.

— Все не домисляш — угости го с укори Стефка. — Та командата не е само от момичета…

— А ти самата какво предлагаш? — обърна се Димчо към младата природолюбителка.

Стефка се замисли:

— Не зная… просто не зная… Може би „Зорки очи“?

Димчо погледна и към Божанка.

Протегнала пръст, зеленооката пионерка неспокойно навиваше къдрицата, паднала над челото й.

— А защо не се наречем команда „Червени възли“? — изрече на един дъх Божанка, пламнала от сполучливото си хрумване.

Софиянчетата зашумяха одобрително.

— Приема се! — извика Николай.

Следотърсачът стисна кокалената дръжка на туристическото си ножче, което висеше на колана му:

— И така от днес нашата команда ще се именува „Червените възли“. Нужно е още да имаме и тимуровски патрул — на мястото, където видяхме стъпките, от сутрин до вечер да стои на пост някой от нас. Останалите ще изпълняват тимуровските си задължения.

Командирът изпъна гърди и тържественият му глас се понесе над залива:

— Бъдете готови!

— Винаги готови! — отвърнаха тримата пионери толкова ясно и отчетливо, че очакваха ехото да повтори думите им.

Но тук нямаше ехо и само чайките се въртяха над скалите; техните сребърни кръгове се струваха на децата като някакво заклинание.

— Винаги готови! — повтори още веднъж Божанка, отпуснала гъстите си светли ресници.

Изправени на брега, четиримата гледаха мълчаливо към морето. А там вълните се гонеха една след друга и речеше ли някоя да изостане, другите я подхващаха и понасяха напред — помагаха й да достигне брега.

Дружба!

— Дружбата не е камък да го захвърлиш във водата — каза бавно, повече на себе си Димчо. Той взе едно камъче и го запрати към вълните. Погледна другарите си и прочете в очите им готовност да го следват докрай — през всички премеждия и опасности.

Четиримата се наведоха един към друг и приближиха сърцата си. Червените възли на връзките им сякаш се събраха в един голям пламтящ възел. Сиянието, което излъчваше пясъкът, златеше краката им, а лекият бриз надуваше блузите и свежеше лицата им…

„ЧЕРВЕНИТЕ ВЪЗЛИ“ В ДЕЙСТВИЕ

Тимуровският патрул донесе: „Съмнителна лодка в морето!“

Този ден на пост стоеше Божанка. Тя се втурна разтревожена към чадъра, под който лежаха пионерите.

— Знаете ли… видях една лодка — посочи към морето Божанка.

— Каква лодка?

— Рибарска… но няма лодкар.

— Как така няма?

— Не се вижда. Да вървим по-скоро!

Миг след този кратък разговор софиянчетата се намериха при морето. Наистина недалеч от шамандурата се виждаше една лодка. Тя се полюляваше така спокойно, а вълните от всички страни искряха край нея, че на пръв поглед бе даже приятно да я гледаш.

— Да не би лодкарят да спи на дъното? — шепнешком запита Стефка, макар че морето бучеше и заглушаваше гласа й.

— Ще проверя! — каза Димчо. Той се облегна на Николаевото рамо и леко се подхвърли нагоре:

— Никой не се вижда.

Отначало обикновеният наблюдател би помислил, че лодкарят бе легнал и си почива. Така е хубаво да се отдадеш на мекото люлеене на морето — лодката се спуща и повдига, та никак не можеш да разбереш къде е водата, къде е небето, като че ли си увиснал над синя пропаст. Но не! Празното дъно зееше зловещо.

Димчо би могъл да доплува до лодката, но нямаше ли да събуди подозрение? Как тимуровците да се приближат незабелязано? Случаят им помогна — край шамандурата се мярнаха перките на воден велосипед. Ето с какво ще стигнат до лодката!

Като се промъкнаха между летовниците, децата излязоха на пясъка. На пет крачки от брега, в халат на жълти черти и зареян към морето поглед, седеше върху обърнато сандъче пристанищният служител, който даваше водните велосипеди под наем. Той седеше гордо като на трон, а в краката му лежеше пясъкът, светещ със слюдени кристалчета.

За да привлече вниманието му. Николай порови с ръка в джоба си и даде възможност да се чуе звънът на монети, примесен с не дотам звучното тракане на войнишки копчета.

Това бе достатъчно. Служителят обърна мигновено глава.

— Извинете, може ли да се повозим?

— За това питайте джобовете си, а не мене — отвърна дълбокомислено служителят и сам се усмихна на остроумието си.

Децата се разсмяха насила, за да спечелят благоразположението му.

— Ние разполагаме с пари — каза Николай и отново подрънка монетите в джоба си.

Служителят издигна палец:

— Плаща се предварително! А кормуването става по реда на записването! Пред вас чака вече един любител…

Види се, служителят в халата на черти смяташе карането на водно колело за своего рода спорт, щом така упорито прибягваше до речника на мотористите.

Пионерите станаха нетърпеливи:

— А не може ли… ние веднага — заумилква се Николай.

— Не! — размаха широкия ръкав на халата си служителят. — Ще кормува Иван Кокосов… Иван Кокосов! — усмихнат повтори той, като явно се любуваше на субтропичното име на клиента.

— Само един велосипед ли имате? — запита Димчо. — А този? — Следотърсачът посочи към заградения с бодлив тел пясъчен квадрат.

— Повреден е… Спукана му е гумата — и служителят, пак се засмя. По всичко личеше, че обичаше да блести с остроумието си.

Какво да правят? Да чакат ли? Но през това време лодката може да отмине! На кого ще хрумне някаква спасителна идея? Разбира се, на Божанка, защото тя изведнъж се разбърза и задърпа другарите си към дъното на плажа, където се издигаше бялата сграда на курортното управление.

— Какво намисли? — питаше я Николай, като се плетеше в краката й.

— Ще видите… Иван Кокосов, нали?

Децата влязоха в Управлението. По дългия коридор Божанка забавяше крачките си и гледаше надписите на вратите. Най-сетне се спря пред една стъклена врата. „Радиовъзел“ — прочете високо Николай.

Божанка настойчиво почука.

Показа се говорителката със сънливи очи и грамофонна плоча в ръка. Зад гърба й блестеше микрофонът, чиято гърловина бе обградена с двоен никелиран кръг.

— Какво има? — като се прозяваше, запита тя.

— Моля ви… помогнете ми да извикам баща си… Той е на плажа — изрече запъхтяна Божанка.

— Защо?

— Петърчо изчезна.

— Братчето ти ли?

— Откраднаха го!

— Цигани ли? — ужасена попита говорителката.

— Цигани — отвърна Николай вместо Божанка, като нарисува две големи обици под ушите си.

Без да оставя плочата, говорителката извади от джоба на престилката си молив, къс колкото пистолетно патронче.

— Как се казва баща ти? — обърна се към момчето тя.

— Иван Кокосов — на един дъх изрече Божанка и децата зад гърба й без малко щяха да ахнат.

— И къде ще го чакате? — запита говорителката, като спусна моливчето в джоба си.

„Къде ли? Пред входа на плажа е много близо. Той ще може да се върне веднага“ — съобрази Божанка.

— Градската градина, пред басейна — каза високо тя и изхвръкна из вратата. Тимуровците мигом я последваха.

Като вдигна безразлично рамене говорителката посегна към микрофона. Докато децата слизаха по стъпалата, над главите им се разнесе сънливият глас: „Иван Кокосов да се яви незабавно…“ Говорителката повтори съобщението. Може би тя би изтървала плочата ако видеше, че вместо да се отправят към изхода, децата с все сила се втурнаха към морето.

— Браво — задъхваше се Николай, — как хубаво го измисли!

— И все пак, какъв е този Петърчо — откъде ти хрумна това име? — запита Стефка.

— Котаракът на хазайката се казва Петърчо. Той наистина тази заран се загуби — тичаше щастлива Божанка и се заливаше със смях.

Опасният конкурент беше отстранен, пътят към подозрителната лодка — свободен!

Като помълча за важност, служителят с раираната хавлия даде обикновените наставления на децата: да не се боричкат по време на „кормуването“ и да не се отдалечават от брега. След това той ловко подхвана двата края на хавлията и отново се троняса върху обърнатия сандък.

— И поглеждайте към часовника — заклати големия си пръст той.

Децата нетърпеливо се спуснаха към водния велосипед, на чието облегало кой знае защо бе написано „Мойсей“. Димчо и Николай седнаха на късата пейка и поставиха ходила върху дъсчените педали; Божанка улови чугуненото кормило. Спиците-перки се завъртяха и велосипедът бавно потегли по синята морска равнина.

Отначало на тимуровците се струваше, че стоят на едно място — толкова силно бе желанието им да стигнат час по-скоро до загадъчната лодка. Но колкото повече се приближаваха, толкова смелостта им намаляваше, макар не далеч от тях да се мяркаха плувци с гумени шапчици, а зад гърба им да проблясваше и шумеше родният бряг. Празната лодка се полюляваше на равни интервали и пълнеше сърцата им с уплаха.

Тимуровците се придвижваха предпазливо.

— Вижте, лодката се навежда! — каза с чужд глас Божанка. Тя искаше да добави още нещо, но гласът й се изгуби, сякаш потъна във водата.

Наистина, защо ли лодката се залюля и наклони на една страна?

Не им остана време да мислят, защото скоро изтръпнаха от ужас.

Беше страшно да се гледа. Из морето се подаде… една човешка ръка с татуирана котва на китката. Тя зашава във въздуха, като разпущаше и свиваше на куки дългите си пръсти и явно се мъчеше да се залови за борда. Това беше лява мъжка ръка — Димчо я позна по разположението на пръстите и по големия, позеленял като у мъртъвците, пръстен.

Децата престанаха да дишат.

Миг след това в прозрачната вода под лодката се мярна като сянка някакъв разлят силует, обкръжен от леки въздушни мехурчета, които избухваха едно след друго, сякаш извираха от морското дъно.

Спрели да въртят педалите, пионерите наблюдаваха мълчаливо. Въпреки страха си, те за нищо на света не биха се върнали назад, ако би ще из водата да излезеше и самият морски дявол…

Ръката се залови за перваза на борда. Чу се плясък и като потъмняваше и се сгъстяваше, силуетът постепенно се превърна на човек, който, за голямо учудване на децата, спокойно прехвърли крак и седна върху напречната дъска насред лодката. Какво ли държеше в дясната си ръка?

— Рибар. Спуща се в морето за миди! — обади се зад тимуровците неочакван глас. Непознат плувец със спасителен пояс на кръста, се бе приближил незабелязано до велосипеда. — Е, извади ли? — извика на рибаря той.

Човекът, който излезе из морето, тръсна глава, за да отмахне мокрия кичур, увиснал над очите му и повдигна ръка: на слънцето блесна цял грозд миди, чиито остри върхове изглеждаха като стоманени.

Първа се опомни Стефка. „На страха очите са големи“ — каза си тя и се усмихна. Как не се досети — та тук, по подводните скали бяха полепнали стотици черни миди. Като оставяха лодките си, рибарите често се спущаха в морето и пипнешком започваха да ги къртят. Ами ловците на бисери? Нали те слизаха с кошнички на самото океанско дъно…

Слисани от ненадейния обрат, тимуровците се спогледаха засрамено. Ето какво ги беше разтревожило!

— Но как той… рибарят е могъл да стои толкова дълго под водата? — запита Божанка.

— Навярно се е спущал на няколко пъти, но ние не сме забелязали. Тукашните рибари са много издръжливи — те могат да стоят по една-две минути под водата.

Лодкарят дори не подозираше колко много бе изплашил децата. И през ум не му минаваше, че четиримата тимуровци, които стояха на няколко метра от него, го бяха чакали с такова нетърпение, че потресени, бяха следили всяко негово движение. Той бе свикнал с любопитството на летовниците, но софиянчетата го гледаха някак особено — дали не искаха да опитат мидите, които току-що бе извадил от морското дъно? Удари няколко пъти с веслата и се приближи.

— Вземете! — ласкаво каза той. — Много са сладки.

Стефка пое с едната си ръка мидите, а с другата попипа очилата си.

— Mitilus edulis — уверено каза тя. — Срещат се по Черноморския бряг. Има ги най-много между делтата на Дунава и нос Емине.

Рибарят я погледна с любопитство.

— По черноморското крайбрежие може да намерите стриди — обърна се към природолюбителката той. — Но те се вадят много трудно.

— Ostrea taurica — не закъсня да назове латинското наименование на стридите Стефка. — Как бих искала да обогатя колекцията си с няколко екземпляра!

Любопитството на лодкаря се превърна в уважение.

Късогледото момиче подържа мидения грозд и го подаде на Николай, който след изживения страх изведнъж усети страшен глад.

Като се поклащаше на вълните, водният велосипед неохотно потегли към брега. И този път нишката към тайнствените следи не бе намерена. Обронили глави, тимуровците мълчаха. Преди минута им се струваше, че морето бе отворило пътека към странната загадка, но сега… Следата след велосипеда се затваряше, водката повърхност блестеше гладка. Морето продължаваше ревниво да лази тайната си…

По брега защапаха чехличките на Николаевата баба. Заслонила очи с чантичката си, старицата току се взираше в морето. Искаше й се да познае децата, които се возеха на морския велосипед. Тя бе дошла да търси внука си, но служителят с хавлията изтълкува любопитството й в своя полза. Той сметна, че градската бабичка с кокетното кокче и пухкави пискюлчета на чехличките, е очарована от „морската каляска“ с двата металически цилиндъра и дъсчени педали, която той стопанисваше. Пристъпи към старицата и пусна една от своите духовитости, що пазеше за събеседници на прилична възраст и склонни към религиозни размишления.

— Навярно се интересувате да научите как Мойсей е преминал Червеното море пешком? — каза й той, без да сваля очи от носната й кърпичка, нашарена с етаминени кръстчета.

Николаевата баба го погледни слисана.

— Аз съм бивш семинарист, моля! Представете си — имах дори брадичка. — Той пощипа мястото, където ще да е расла бившата му брадичка и продължи: — Съблякох църковната униформа, защото на изпита ми зададоха същия въпрос: „Как Мойсей е преминал Червеното море без да се намокри?“ — натърти служителят, явно склонен към повтаряне на любимите си фрази. — За съжаление, тогава не бях идвал на този бряг и не знаех, че е изнамерен воден велосипед. Затова не можах да отговоря — засмя се гръмко човекът в хавлията, като се обръщаше на всички страни, за да провери ефекта на думите си. — Оттогава съблякох църковните одежди и ги замених със светски.

Бабата изгледа накриво широката хавлия, изпод която неприлично се подаваха суховатите прасци на словоохотливия й събеседник и като направи скритом кръст около хлътналата си уста, зашляпа към морето.

— Николай! Къде се дяваш? — завика пискливо тя, като забеляза пионерите, които излизаха на брега. — По-рано с ръжен трябваше да те гоня, а сега никакъв не се свърташ в къщи.

Николай се опита да се затули зад другарите си.

— Криеш се, а? Родната си баба не искаш да видиш — зафуча отново старицата. — Че поне отвреме-навреме си идвай да ядеш, бе сине — поомекна след малко гласът й. — Я виж какъв си ми отслабнал.

Летовниците, който бяха наблизо, спряха учудено очи на пълното момче, чиято фланелка можеше всеки миг да се спука. Някои се изсмяха.

— Аз не гладувам, бабо — подмигна на другарите си Николай.

— А какво ядеш, сине? Тая заран си оставил половината пирожки в тепсията.

— Морето ме храни.

Кръглобузото момче извади от джоба си една мида. Като се втренчваше, бабата видя как то я разполови и изля пихтиестата течност в устата си.

Старата жена преглътна мъчително, с отвращение, като че самата тя бе изпила мидата. Тръгна си, като мърмореше:

— Мида! Кой го научи да пие тази луга… А аз цяла тава пирожки съм му направила. Как се промени това момче!

Николай погледна дръзко баба си. Той не подозираше, че скоро ще настъпят събития, които ще го разделят от другарите му и ще го заставят продължително да стои в къщи при милата старица, която сърдито влачеше чехличките си към изхода на плажа.

Изминаха още няколко дни в безуспешно дирене.

Софиянчетата се събраха отново при „Синята стрела“ и докато дялаха с рендето и запълваха с кълчища цепнатините на разсъхналия се борд, разказваха за тимуровските дела, които бяха свършили.

— А колекциите? Защо ги изоставихме? — укори другарите си Стефка.

Николай бръкна в джоба си и като извади шепа раковини, ги захвърли в краката на природолюбителката.

— Дотегна ми! Все това — навеждай се да събираш черупки и гледай с четири очи дали наблизо няма стъпки? Поне те да бяха се появили отново…

Стефка пропусна край ушите си ядовитите думи и започна да разглежда раковините.

— Не им ли се насити! — подкачи я Николай. Но тя се изправи и така го стрелна с ръка, че угаси сърдитите пламъчета в очите му.

— Ух, какъв си, Николай! Толкова лесно ли се изучава животът в морето? Там повече от 80,000 молуски ще срещнеш.

— Много ми е потрябвало да зная за твоите мо-лус-ки! — разчлени думата Николай. — И все пак омръзна ми да ги влача из джобовете си. Скоро ще станат цяла планина — посочи към голямата купчина при лодката той.

Стефка взе една нежна раковина, чиито малинови жилчици се простираха като ветрилце по седефената-повърхност.

— Красива! — каза тихо тя. — И какво толкова ти е дотежала — обърна се към пълнобузото момче природолюбителката. — Виж каква е лека! А по брега на океанските острови живеят едни такива молуски — великани, чиято раковина тежи повече от 30 килограма. Колкото и да я блъскат о брега, вълните не успяват да я разрушат. Попаднат ли краката на плувците в такава раковина, не могат да се помръднат от мястото си. Като тежка каменна котва, тя ги приковава към дъното.

Николай, който слушаше с внимание, изведнъж се укроти. „По-добре е да нямаш работа с такава раковина — каза си той. — В каква сбирка ще я поставиш и как ще я занесеш до училището?“ И той погледна с добри очи тънките седефени люспици, разпилени в краката му.

Стефка продължи опита си да спечели отново Николай за своите колекционерски занимания.

— Месото на някои молуски е много сладко! — каза тя. — Само че трябва да се потрудиш докато ги откриеш! Те умеят да се нагаждат към околната среда. Приемат цвета на близките предмети и от пръв поглед трудно се забелязват, сякаш стават невидими…

„Невидими ли?“ — помисли си изведнъж Димчо и сам се учуди как не извика на глас. Той стоеше отстрана и слушаше безмълвно препирнята на двамата тимуровци. „А защо непознатият, когото дебнеха, човекът с тайнствените стъпки, да не е… като тези молуски — мъчеше се да свърже разкъсаните си мисли момичето. Той разбира се няма да навлече такава каменна дреха… Но все пак е облякъл някаква дреха. И тя ще е много лека, щом той се движи толкова бързо… Какво друго ще го прави невидим? Та няма да помъкне цяла сложна апаратура на гърба си.“

Поразен от неочакваното откритие, следотърсачът не смееше да помръдне, за да не прогони щастливия поток на мислите си. Те идеха право от сърцето му и сякаш се опитваха да го поведат из лабиринта на загадката. Но той не каза нищо на другарите си. Все пак трябваше да провери, да не избърза в заключението си.

— Тимуровският патрул да продължи наблюдението над „Ничията земя!“ — изправи се командирът. — А на Стефка се дава специално поръчение: да се опита да обясни по научен път, със законите на физиката, тайните на непознатия… Какво го прави невидим — някаква дреха, що ли? — допълни Димчо и изведнъж замлъкна, струваше му се, че е казал много и сам се изплаши от прекалената си самонадеяност…

* * *

След няколко дни стъпките се появиха отново. Откриха ги Божанка и Стефка, както се разхождаха уловени за ръце. Зърнаха ги почти едновременно и се спряха неподвижни — затаили дъх, с очи отправени в една и съща посока.

Стъпките тъмнееха — разлети, обезформени от водата. Навярно тайнственият им стопанин бе минал преди половин час.

— Тичай и намери Димчо! — пошушна Божанка на Николай, без да изпуша Стефкината ръка.

Николай се спусна да тича с всичка сила през плажа. Като се спъваше и пухтеше, той плашеше налягалите деца и тъпчеше пясъчните хълмчета и рововете, с които те се бяха обградили. Скоро вълнените му гащета се жлътнаха между белите гребени на вълните, където Димчо се бе отпуснал по гръб.

— Видяхме стъпките! — извика задъхано Николай. Той се стараеше да бъде спокоен, но нищо не излизаше и през цялото време краката му тъпчеха на едно и също място.

— Къде? — изправи се Димчо.

— Пак там…

Следотърсачът се спусна към долния край на плажа. Както и преди, познатите следи със зигзаговидно нарязани токове вървяха някое време по брега и завиваха към сухото корито. Край тях съхнеха ръждиви водорасли, остро светеха мидени черупки, натрошени от хиляди нозе като стъкълца.

А денят беше тих. Вълните едва ближеха с широките си езици брега. Стъпките, макар да минаваха по „Ничията земя“, се виждаха добре.

Въпреки страха, който се бе промъкнал в сърцата им, този път тимуровците сякаш се радваха на тайнствените следи, с които бяха свързани надеждите на групата.

Димчо тръгна подир стъпките. Ноздрите му се разширяваха от напрежение. Той се движеше бавно, застояваше се все по-дълго, докато най-после се спря сред редките храсти в края на каменистото дъно и не направи нито крачка повече. Нямаше накъде да отиде — стъпките изчезваха така внезапно, както се бяха появили.

Наоколо цареше спокойствие, необикновена леност. Трудно бе дори да помислиш, че някъде наблизо, може би сред тези мирно налягали летовници, продължават да се отпечатват страшните дири с назъбени токове.

Божанка се приближи, притиснала длан о челото си.

— Какво се замисли? — запита я Димчо, но отговорът й го разочарова.

— Те пак се губят… — едва ли не със злобна усмивка отбеляза пионерката.

— Ние трябва да продължим да дебнем… — каза Димчо, като се вслушваше в шумовете на морето, — да забележим стъпките, когато се движат. Само така ще можем да успеем. Не забравяйте, че едновременно със стъпките се движи и сянката на непознатия. А тя ще ни покаже накъде е тръгнал той, дори ако върви по асфалт, на който не се отпечатват никакви следи. Постът да удвои вниманието си!

* * *

Николай стоеше на пост в долния край на плажа.

Минутите приличаха така удивително една на друга — пълни с еднообразния шум на морето и слънчеви пламъци, та скоро Николай започна да скучае. Загубил всяка представа за времето, и като се проклинаше, че бе забравил бабината си кърпа, той се разхождаше с наведена глава напред-назад и виждаше все едно и също: десетки стъпки на боси крака, мидени черупки, разпилени в пясъка като малки мраморни отломъци и някое току-що изхвърлено водорасло, чиято зелена лъскавина бе започнала да потъмнява.

А стъпките все не се появяваха. Безсмислено бе да обикаля повече, и защо го накараха да стои прав? Николай би обяснил с жар на тимуровците, че е по-добре да легне по гръб и, притвори едното си око, да наблюдава. Но наблизо не се виждаше никой… Е, после като дойдат, ще им каже. Момчето се отпусна на земята и изведнъж усети, колко много се бе уморило. Загреба с шепа, за да си направи пясъчна възглавничка, но тя му се видя твърда и то подложи стиска морски водорасли под главата си. Като меняха краищата си и образуваха най-причудливи фигури, облаците минаваха над него и сякаш го отнасяха нанякъде. Въпреки цялото напрежение на волята си, Николай не можеше да държи повече очите си отворени. Налегна го дрямка, през която се чуваше приспивното жужене на морето, мяркаха се неясни сенки…

И това продължи до тогава, докато нечия ръка се пресегна към него и го задърпа за рамото. Между приливите и отливите на съня, той чуваше познати гласове и когато с мъка повдигна клепачите си, които му се струваха по-тежки от олово, видя наведени Стефка и Божанка. Отпърво не можеше да разбере какво искат от него.

Стефка го погледна ядовито — даже по-ядовито, отколкото можеше да се предполага и момчето разпери шепа, за да се запази повече от очите й, отколкото от слънцето, което немилостиво сипеше потоци лъчи.

— Добро утро! — каза природолюбителката, като погледна нарочно към зенита. — Комай те събудихме много рано, а?

Николай се прозина и започна да трие сънливите си очи. Като се поразсъни, той повдигна глава от пясъчната купчинка, която му служеше за възглавничка. Върху бузата му личаха полепнали песъчинки.

— Какво правиш? — строго запита Стефка.

Като не знаеше какво да отговори, Николай само почеса върха на остриганата си глава.

— Отговаряй де! Пясък ли си налапал?

Щом зърна пламъчетата зад Стефкините очила и розовите петна по Божанкините бузи, Николай се досети, че се е случило нещо ужасно.

— Аз… полегнах само за малко — тихо каза той, като се усмихваше виновно.

— И знаеш ли какво направи? — не издържа Божанка.

— Не! — смутолеви Николай.

— Дори и не предполагаш — Стефка пристъпи като държеше сакчето с дръжката напред. — И възглавничка си подложил — подритна водораслите тя. — Това ми било тимуровец! Че нали те оставихме на пост?

Николай мълчеше. Сърдитите черни очи на природолюбителката го пронизваха.

— Ето! — посочи тя с края на сакчето. — Стъпките!

— Стъпките ли?

Както беше на колене, Николай повдигна глава и изведнъж ги видя. Отдръпна се, сякаш следите щяха да го опарят. Те се бяха насочили право към него и като правеха малък полукръг за да го заобиколят, продължаваха към сухото корито. Ако не бе заспал, Николай би могъл да ги забележи и да проследи сянката.

— Аз мисля… — повтаряше момчето, като дърпаше безсмислено края на блузата си, окапана с вишнево сладко. В тези кратки мигове лицето му няколко пъти промени израза си: отначало там се бе отпечатало недоумение, после в очите светна любопитство, което начаса угасна, прогонено от уплаха. Най-сетне тимуровецът разбра какво се бе случило.

Без да бърза, към тримата се приближи Димчо. Преди да му разкажат, той се досети. Орловите му очи веднага зърнаха тайнствените стъпки с познатите набраздени ръбове на токовете. Раковините и морските камъчета, които държеше в лявата си ръка, застрашително зазвъняха и лицето му стана строго.

— Та той, невидимият, без малко щял да те прегази! — каза сухо Димчо. На челото му изпълзя дебела бръчка, когато забеляза, че стъпките се прекъсваха и токовете се изкривяваха настрани, значи невидимият беше поспрял за малко и разгледал момчето. Ами ако е забелязал, че го следят?

— Заслужаваш да те хвърли човек във водата! — захапа устни Димчо.

— Той няма да потъне! — каза язвително Стефка, гледайки пълното момче с кръглата остригана глава.

Божанка отведе Димчо и Стефка на страна и като тръсна по-силно от обикновено ленената си коса, при което сламената шапка падна на врата й, каза:

— Тимуровската команда трябва да се събере незабавно!

— Съгласен съм! — кимна с очи Димчо.

Следотърсачът се наведе и започна да пише с пръст по пясъка. Николай безшумно приближи и прочете знака. А тимуровският знак викаше командата още тази вечер при „Трите скали“.

* * *

Наистина провинението на Николай беше голямо. Докато той, обронил глава, седеше до лодката, другарите му се оттеглиха в дъното на залива и започнаха да се съвещават.

Със стиснати устни, Димчо произнесе решението на командата. Николай очакваше всичко друго — да го упрекнат, мъмрят, дори строго да му се скарат, но не и това: да го изключат. Отпървом той не можеше да повярва. Опита се дори да се усмихне.

— Ти какво, сякаш не ти се вярва? — враждебно го погледна Стефка. — Да не искаш загдето си заспал на пост, да ти поставим мидички под коленете, или да изпиеш четири глътки морска вода, за да ти простим?… Сега ще имаш време да се наспиш — злобно продължи тя. — Хем на меко… при баба си. Тя и без това се оплакваше, че нямало кой да яде пирожките й.

Обзет от отчаяние, Николай гледаше природолюбителката, но не разбираше какво му говори. Знаеше само, че загубва другарите си, че бездна, по-дълбока от морето, което играеше в краката му, го разделя от тях. И то сега, когато животът на командата беше станал толкова интересен.

Николай изви умоляващ поглед — в очите му се бяха появили сълзи.

Настъпи неловко мълчание.

Свалила сламената си шапка, Божанка се взираше безцелно в дъното на обърнатата лодка. По едно време очите й се спряха на една пукнатина:

— Червейче е пробило дъската! — каза тихо тя.

Стефка се наведе:

— Не, това е мида, наречена торедо.

— Мида ли? — погледна учудено Божанка. — А къде е черупката й?

Стефка свали очилата си:

— Не се забелязва. А е голям пакостник. Пробива дъното на лодките, дървените части на корабите.

— Вредна ли? — високо каза Димчо, като погледна към Николай. Той се наведе и изчовърка мидата с острието на туристическото си ножче. Мидата се търкулна по дъската и тупна в краката на Николай. С това неговата участ бе решена — той не биваше да чака снизхождение от командата, чието доверие бе измамил.

Като хвърли поглед към белия облак на чайките, които се виеха над Трите скали, Николай бавно провря ръка под кърмата на „Синята стрела“.

— Та аз не съм довършил още греблото…

Никой нищо не му отвърна. Той се изви и когато минаваше край лодката, протегна ръка, сякаш искаше да я погали. Сподавена мъка тресеше раменете и сушеше сърцето му. Тримата го проследиха с очи чак докато се закри зад високите камъши.

— Ами ако издаде тайната? — разтревожи се изведнъж Божанка.

— Няма — отвърна, стиснал до посиняване устни, Димчо. — Все пак Николай е пионер!

* * *

И на другия ден загадъчните стъпки не се появиха…

Седнал на морския бряг, Димчо гледаше към водата, покрита с отразената синина на небето. Морето непрестанно се поклащаше и слънчевите лъчи се опитваха да пронижат до дъно немирната вода. Понякога сред вълните се мяркаше, подобно на сребърни пламъчета, ято непознати рибки или бавно се люлееше млечният звънец на някоя медуза…

Но момчето сякаш беше сляпо за красотата на морето. Мисълта му се луташе непрестанно както тези вълни, които се биеха о брега и все не можеха да се успокоят. Свечереше ли се, нощта му тежеше — с небето, обковано с едри платинени звезди, с месеца, почти допрял чугунените си рога, сякаш затваряше в малкия си кръг някаква тайна. Спуснеше ли ресници, клетото момче нямаше мира. Високата сянка на непознатия, когото не беше виждало, разперваше ръце и се изпречваше пред него. Тя се носеше по земята като жива, лягаше на кръстопътищата, чупеше се върху дуварите… Стъпките я следваха покорно като кучета, пълзяха покрай телеграфните стълбове и километражните камъни, изкачваха се дори по кората на дърветата. Дъхът на момчето спираше само при мисълта за зловещото движение на сянката, която сякаш се подиграваше над човешкия разум и предизвикателно, едва ли не в определен час, малко преди пладне се появяваше пред очите на тимуровците.

От няколкократното появяване на стъпките Димчо бе установил, че те отиват към едно и също място — бездруго към града. Но къде отиваха точно? И откъде идеха? — засега никой не можеше да каже.

„Ще трябва да се заема сам!“ — каза си следотърсачът, като загребваше с ръка водата и тя с меко шумолене изтичаше между пръстите му.

Димчо пропълзя до крайния чадър и легна на рамо — също че се канеше да заспи. Мургавата му кожа се сливаше със засенчения пясък. Допрял ухо до земята, той започна да лови всеки звук, който се раждаше наоколо.

Вятърът беше стихнал и вълните лениво достигаха до брега. Лесно бе на следотърсача да отгатне и най-леките стъпки, и най-малкия плясък във водата, А оттам идеха десетки шумове, които се прецеждаха през рохкия пясък като през филтър. То бе по-скоро смесица от някакви далечни екливи гласове. Бавно и тежко дохождаше тътенът на вълните. На тласъци, със свистене изпращаха гласа си винтовете на малките параходи…

Понякога пясъкът се разтърсваше под напора на някоя голяма вълна… Понякога се задаваха стъпки — тромави, тежки, сякаш някой идеше с товар на рамото. Тогава с престорено равнодушие следотърсачът повдигаше глава и като отваряше едното си око, уж да погледне към морето, зорко се взираше в минувачите. Оказваше се, че е минал моряк с широки панталони и панделки на безкозирката или пристанищен служител с цветни моливи в малкото горно джобче, или весел носач, на чиито бронзови мускули и широко татуирани гърди би се учудил всеки…

* * *

Най-сетне Димчовите усилия се увенчаха с успех. Момчето лежеше със спуснати клепачи и се вслушваше във всеки звук, дошъл изпод земята. Изведнъж се зачуха стъпки. Не, това не беше шум от стъпки, а по-скоро — лек трепет, преминал по пясъка. И тъкмо този едва осезаем, предпазлив звук накара момчето да бъде нащрек. Сега вече той се долавя по-отчетливо, всяка стъпка е по-звънка от предишната. С целия си усет на следотърсач, Димчо разбра, че това са минутите, които очаква от толкова дни… Обхвана го трескаво нетърпение и той побърза да отвори очи: синината на морето, пред която не се препречваше никаква човешка фигура, се залюля, сякаш да потвърди съмненията му.

Макар и да не беше страхлив, Димчо усети как устните му започнаха да съхнат. Наистина недалеч от него минаваше той… непознатият. Сянката му се прокрадваше — зловещо къса, поради напредналото пладне, виолетова — като разлято химическо мастило.

Стиснал зъби, Димчо пропълзя няколко лакти напред, без да сваля очи от сянката. А беше страшно да се гледа към нея: тя излизаше направо от остроносите стъпки и като лягаше изкривена настрана, не се отделяше от тях. Една съчка изпука и следите се спряха безмълвно на едно място — стопанинът им явно се колебаеше какво да прави. След това той ритна съчката и закрачи предпазливо, но вече по-близо до морето. Сянката му заплува над водата, като при всяко повдигане на вълните се издуваше и накъсваше… По едно време тя разгъна широко ръце и на момчето се стори, че над главата му прелетя птица. То вдигна за миг поглед нагоре. По небето не се мержелееше нито едно облаче. Значи непознатият бе разперил ръце, за да запази равновесие върху неравното дъно.

Димчо едва задържаше дишането си, сякаш бе помъкнал на гърба си голям камък. В отмалялото му сърце отново започна да се промъква страх. Но той разбираше, че няма друг изход, че на всяка цена трябва да проследи сянката, ако иска да се добере до тайната. Той вече веднъж се бе срещал с опасен диверсант — Белязания, изпратен от шпионска централа отвъд границата. Знаеше, че човек с чисто сърце не току-така би се крил от хората и би бродил като вълк-единак, като тъмен призрак по слънчевото крайбрежие… „Онзи се казваше Белязаният — спомни си Димчо и сякаш видя червения белег върху продълговатото лице на бандита. — А този… Невидимият! Така ще го наречем!“ — реши изведнъж тимуровският командир.

Като се увери, че Невидимият не ще може да го забележи, Димчо се изправи леко на колене и започна бавно да се придвижва. Сега вниманието му бе раздвоено. Той следеше не само посоката, в която блуждаеше сянката, но и начина, по който се нареждаха стъпките. Боеше се да не би Невидимият да се извърне внезапно и да го открие. Но следите спокойно се отпечатваха, обкръжени от слънчевите блясъци, избухващи по пясъка, и се спущаха към Сухото корито. Сянката веднъж-дваж избледня поради рехавите облаци, що вятърът бе докарал откъм морето. Окуражен, Димчо се изправи и тръгна така внимателно, като че ли газеше из коприва. Като се пазеше, да не събуди подозрение, той се наведе и взе първата попаднала му мидена черупка. Но докато пръстите му опипваха лакираната й повърхност, очите напрегнато се втренчваха напред.

И така — педя по педя тимуровецът се приближаваше към редките храсти, отдето се начеваше Сухото корито. Стъпките престанаха да се отпечатват, но сянката продължаваше да се движи и да се промъква напред. Сега тя бе погълнала цялото внимание на следотърсача, а очите му се измъчваха от постоянното напрягане — при всяко помръдване на виолетовото петно той се мъчеше да долови мекия шум на стъпките.

Невидимият се озова на асфалтения път. „Той ще тръгне по пътечката към града“ — зарадва се Димчо, но за най-голямо учудване сянката се плъзна вдясно и високите треви леко се наведоха.

Димчо излезе, по-скоро изтича към асфалтеното платно.

Но след няколко мига късата сянка започна да се разрежда и да светлее, докато изчезна съвсем. Момчето изправи глава и видя, че на небосвода се бяха събрали облаци. Послухтя напразно. Какво да прави? — хапеше в безсилна ярост пръстите си следотърсачът. Тайнственият непознат изчезна, речи го, под носа му. А само крачка го делеше от успеха. Димчо се отпусна на земята и допря ухо. Сухите игловидни стръкове на тревата гъделичкаха врата му, но той се притискаше още по-силно. Нищо! Наоколо — мъртва тишина. Нишката пак се прекъсна, стъпките потънаха незнайно къде. Те не можеха нито да се видят, нито да се чуят. Какво друго оставаше? Да се надушат — изправи се изведнъж Димчо и сам се укори — как не се досети по-рано! Следите можеха да се надушат. Нужно бе да се намери веднага куче. Димчо бе чел не една увлекателна история за кучета, които са откривали следите на бегълци и нарушители, знаеше имената на четириноги следотърсачи. Но откъде сега да намери едно такова куче?

Той се затича към двете тимуровки, които бяха събрали глави под чадъра.

— Тлин-тлин! Тип-тип-пиу — прозвуча познатият сигнал.

Гласът на „скореца“ скоро привлече вниманието на момичетата.

— По-скоро! — като се задъхваше, извика Димчо. — Намерете едно куче… То ще ни поведе по следите.

Озадачени от странното поръчение, тимуровките се изправиха на крака. Следотърсачът дръпна Божанка за ръкава:

— Остани тук!

— Защо?

— Да пазиш!

— Кого?

— Стъпките — продължи шепнешком Димчо.

— Стъпките ли? — едва не извика от смайване Божанка. — Та те няма да избягат.

— Не се чуди… може да мине някои и да ги зарине.

— Че какво от това?

— А нали кучето трябва да ги подуши, преди да тръгне.

— Разбрах — промълви Божанка. — „Ами ако онзи, Невидимият, рече да се върне?“ — помисли си тя и започна без нужда да връзва и завързва шнурчето на сламената си шапка.

* * *

Вперила бистрите си зеници към морето, Божанка съсредоточено мислеше: къде ли се намират сега Димчо и Стефка? Добре, че Димчо се досети да потърсят куче — иначе никога не биха разгадали тайната на мистериозните стъпки… Ами ако Невидимият разбере, че го дебнат! Няма ли…

Хор от гласове прекъсна мислите й и тя се обърна назад. Към нея идеха деца, предвождани от ръководителка с пухкави, боядисани от слънчоглед устни и бяло чадърче в ръце. Чадърчето плуваше като голяма медуза над детските главици и тънкият му копринен покрив процеждаше слънчевите лъчи, които се събираха около никелираната дръжка. Под брадичката на ръководителката се полюляваше на червен найлонов конец, подобна на тенекиено охлювче, ламаринена свирка, каквато носят футболните съдии. Изглежда, че внушителната ръководителка правеше неотразимо впечатление на малките летовници, защото те се държаха в кръг около нея. Следваха я по петите и чинно ловяха всяка дума, излязла от моравите й уста.

— Насам! — извика ръководителката, без да се обръща, като допря устни до свирката. И купчинката послушни се разсипа в посоката, където стоеше Божанка.

Тимуровката изтръпна. Децата щяха да заличат стъпките и да направят диренето безсмислено. Заловени здраво за ръце, сякаш се канеха да преградят пътя на вълните, малките повлякоха крака и се запътиха към „Ничията земя“.

— Чакайте! — изпречи се пред тях Божанка. — Накъде сте тръгнали?

— Да се къпем! — извикаха няколко тънки гласчета.

— Че с дрехите ли?

Децата умолително загледаха ръководителката си в лицето.

— Ние можем сами да се събличаме.

— Но най-напред десет минути на слънцето — каза неумолимо ръководителката и стрелна зашумялата група изпод очи. Момиченцата започнаха да събличат презглава рокличките си, жумейки срещу слънцето. Но дори когато стояха на едно място, можеше да се разбере, че страшно много бързат.

— Тук не можете да останете! — каза високо Божанка.

— Защо? — изненадано сви моравите си устни ръководителката и притвори бялата стрехица на чадърчето.

— Не бива… забранено!

— Че кажете поне защо е забранено?

„Какво ли да кажа? Защо ли може да е забранено?“ — чудеше се Божанка и все не намираше отговор.

Ръководителката се канеше да поведе децата към „Ничията земя“ и след миг нетърпеливата купчинка щеше да помете стъпките.

— Змия! — извика изведнъж Божанка и прокара опакото на ръката по изпотеното си чело.

Очите на ръководителката се окръглиха, тя пусна свирката която държеше близо до боядисаните си устни, и децата се разбягаха без сигнал към средата на плажа.

— Змия… Видяхме змия.

Пролуката

Тимуровското поръчение трябваше да бъде изпълнено!

След като се полута безуспешно, Стефка се върна при „Ничията земя“, където бдеше Божанка. Как копнееха двете момичета, как искаха да открият посоката на следите, та когато се завърне Димчо да му рапортуват.

Куче трябваше да намерят на всяка цена. Това бе първата им, неотложна грижа и скоро усилията им се увенчаха с успех. Пред очите им се мярна, дошло кой знае откъде, едно мършаво, бездомно куче, с хлътнали хълбоци. Козината му, покрита с кал и сламки, току трепкаше над изпъкналите ребра.

Събрало топка бодли на опашката си, кучето си стоеше мирно сред плажа и гледаше жадно летовниците в ръцете. Герданът от снадени кожени пръстенчета беше единственото нещо, което показваше че някога то е имало дом и стопанин.

Не беше трудно за двете момичета да обсебят четириногия скитник. Впрочем този израз се явява тук не съвсем на място. Гладното животно само тръгна подир крайщника, който Стефка извади из еднодневката си.

— Как ли се нарича? — запита младата природолюбителка, като отчупи парченце от хляба. — Може би „Балкан“?

— А може би „Метеор“ — помогна й Божанка.

— Или „Атом“. Неотдавна четох в една книга за куче с такова име. — „Атом“. Нека го наречем така — това име е наистина интересно.

— Та той ще се разпадне твоя „Атом“ — забеляза с насмешка Божанка, като посочи изпъкналите ребра на кучето.

Кучето, отдавна забравило името си, оставаше безучастно към разговора на двете тимуровки. Протегнало нос, то гледаше в Стефкините ръце, където се белееше нащърбения крайщник. Природолюбителката се досети и му подхвърли нов залък. Гладното животно не го остави да падне на пясъка, улови го още във въздуха, като щракна силно със зъби.

Двете пионерки лесно поведоха след себе си мършавото куче: чупеха ронливи късчета от хляба и го мамеха. По-скоро то само вървеше подире им, следваше ги покорно, без да сваля очи от Стефкините ръце. Скоро се озоваха в долния край на плажа. Като надви погнусата си, Стефка улови муцуната на кучето и предпазливо я тикна в следата.

— Души!

Кучето се отдръпна и с отвращение изтри песъчинките, полепнали по носа му.

— На̀, яж!

Природолюбителката постави остатъка от хляба в самата следа. Кучето лакомо глътна парченцето и подуши мястото.

— Добре — сърцата на момичетата се изпълниха с надежда.

Изгладнялото животно пристъпи на тънките си крака и скоро навря муцуна в другата следа — навярно очакваше, че и там ще намери нещо за ядене. Изтълкували по своему постъпката му Стефка и Божанка се спогледаха зарадвани.

Подушило още веднъж празната вдлъбнатина, кучето се почеса по хлътналите хълбоци и като триеше корем о пясъка се затътри към „Ничията земя“.

Разказват, че кучетата се боят от морето. Но сега двете момичета с очите си видяха как „Атом“ се приближи до брега и протегна език към бялата пяна която се задържаше по ръба на вълните Това може би той направи повече от любопитство, но когато близна, се отдръпна със скимтене назад.

— Къде се пъхаш там? — извика Божанка. — От морето ли намери да пиеш вода?

Слънцето се издигна високо и започна да прежуря немилостиво. В маранята под високото небе като снежни топки се мяркаха чайки. Те се спущаха с крясък надолу и се скриваха зад вълните, сякаш се разтапяха. „Атом“ се запътваше по искрящия пясък към тях, бафваше унило и пак се връщаше при двете момичета.

Изведнъж, обзето от неочакван прилив на сили, кучето подскочи и се втурна към малката туфичка отвъд асфалтната пътека. Тимуровките тутакси го последваха. „Атом“ се спря в края на гъстата трева и стоя няколко секунди неподвижно — като че ли размишляваше за нещо си. Изглежда, че неговите уши бяха доловили някакъв звук, защото той се изправи за миг на задните си крака и се метна с ръмжене сред тревата.

Ръмженето ставаше все по-силно. Двете момичета озадачени се приближиха, но скоро запушиха носовете си — кучето ги бе довело до прогнил кош с развалена риба. И макар че при внимателно вглеждане край коша не се забелязваше жива душа, опитното ухо на „Атом“ бе доловило подозрително мъркане. И наистина изпод плетеното дъно се подаде лапа с криви нокти, а след нея — муцуна, украсена с тънки мустачета.

— Котка — пошепна тихо Божанка.

Котката изфуча и повдигна застрашително опашка. Гладното куче тръсна възмутено мръсната си, завързана на възли козина — това ли коте се осмеляваше да дели мегдан с него, то ли искаше да обсеби скъпоценната находка?

Изненадана от неочаквания похитител, котката се дръпна назад, но след кратка размисъл реши да се брани. Тя нададе продължително мяукане, прилично на хъркане и изви гръбнака си на дъга… Двете животни се вкопчиха…

Божанка и Стефка се отдръпнаха към брега, а и не можеше повече да се стои тук поради неприятната миризма, която лъхаше от коша. Скоро брезентовият чадър ги подслони под хладната си сянка. Божанка бе ядосана не на шега. Сега, когато „Атом“ се спусна да гони котката, тя с неприятно удивление забеляза, че това дръгливо куче не може да обладава никакви разузнавачески способности, че гладът, станал в момента господствуващ инстинкт, бе притъпил всички други негови качества. Добре поне, че никой не бе забелязал жалкия им опит да тръгнат по стъпките на Невидимия — утешаваше се пионерката. Но тя горчиво се мамеше. През цялото време към тях се взираха две трескави очи. Една глава се подаваше иззад близката пясъчна купчинка и следеше всяка стъпка, ловеше всяка дума на двете тимуровки. При все че му беше трудно да стои на едно място, и то под горещия слой на маранята, Николай зорко наблюдаваше усилията на довчерашните си другари. „Търсят куче… навярно за да надуши следите!“ — досети се пълнобузото момче и от радост се надигна, при което жълтите му плетени гащи с бяла котвичка се подадоха. То скоро се скри, като си каза: „Трябва да им се притека на помощ!“

През тези дни, макар и обиден, Николай не изпущаше из очи своите другари. Както и друг път, той излизаше рано от къщи и, без да го забележат, се навърташе все около долния край на плажа. Той не можеше да живее без командата. И, при все че бе изключен, продължаваше да се чувствува като неин член. Отпървом той наблюдаваше „Ничията земя“, скрит зад бабиния си чадър, който бе изнесъл тайно из къщи. Но черното петно привличаше не само погледите на летовниците, а и жаркия поток на слънцето. Затова тази заран, докато плажът беше още пуст, Николай събра с ръце купчина пясък, която вече му служеше за удобно прикритие. Оттам той видя как двете тимуровки подмамиха гладното куче и как скоро се върнаха разочаровани „Това куче не иска да души — чу той отдалеч гласа на Божанка, — трябва да намерим друго.“

Да се намери друго куче? А защо Николай не им помогне? Той ще открие някое и ще им го изпрати, но… тайно. Момчето се надигна и тръгна решително към изхода на плажа. А откъде да вземе куче? Наоколо не се мяркаше нито едно.

— Пуфи, ела, маминко! — чу той плътен женски глас и като се обърна, за своя най-голяма радост видя кученце, малко колкото женска обувка. То безгрижно въртеше опашчица, която описваше лека дъга над къдравия му гръб, където сякаш бяха закачени десетки бели и черни пръстенчета. Покрай кафявата муцунка, където като влажно копче се тъмнееше нослето, се спущаше дълга козина. Стопанката му, пълна дама, с ярко боядисани устни и дебел слой пудра върху бузите, държеше японско чадърче, на което бе нарисувано оранжево слънце. Тя извади из найлоновата си чанта голяма кифла и я подаде на кученцето. После изви глава и се загледа към синьото стъкло на морето. Николай отдавна беше забелязал белоликата летовница, но и през ум не му минаваше, че кученцето й може да му потрябва. Той пропълзя предпазливо, взе кифлата и помами след себе си мъничето. Не след дълго то се намери в ръцете му и доверчиво допря носа-копче до голия корем на бившия тимуровец. Ами сега? Как да го изпрати на двете момичета? Не бива да го занесе сам, нали е изключен от командата?

Докато се чудеше, между летовниците се мярнаха черните пети на едно циганче.

— Ей, чакай! — извика Николай.

Циганчето опули очи и се спря учудено.

— Ще ти дам двадесет стотинки, ако занесеш това куче на двете момичета под чадъра.

Чернокракото измери от краката до главата охраненото момче и разбра, че има работа със солиден партньор.

— Малко са бе, чорбаджи. Ще даваш всичко два гологана.

Обръщението явно се понрави на Николай и той се изпъчи от удоволствие.

— Съгласен съм!

Порови из плетения джоб на гащите, където между стъклените топчета и парчета назъбен обущарски восък подрънкваха монети. Напипа два лъскави двайсетака и като ги погледна на слънцето, за да се увери, че не е сгрешил, ги пусна в разтворената шепа на циганчето.

— И да не си посмял да избягаш — завъртя заканително очи той.

— Нема, бе!

Циглето улови кучето за двете уши и се затича към тимуровките. Мъничето, очевидно несвикнало на такива обноски, започна да квичи. За да заглуши гласа му, циганчето го мушна в пазвата си. Но навярно четириногото започна да го дращи по корема, защото сега пък момчето нададе вик. Вдигна се олелия до небето, летовниците учудено надигнаха глави, надойдоха деца. Откъм морето, като тичаше по-бързо от възможностите си и размахваше чадърчето с оранжевото японско слънце, се зададе дебелата дама. Тя се спусна като тигрица към циглето и то побягна с изблещени очи.

— Рожбата… Откраднаха ми рожбата! Помогнете! — викаше задъхано тя и летовниците се отдръпваха, за да й сторят път.

— Какво има? — попита един старец с черни стъкла на телените си очила.

— Крадец? Детето й откраднали.

Старецът скочи и издигна високо бастуна си.

Събраха се и други любопитни, но скоро трябваше да си отидат разочаровани. Циганчето видя, че не ще може да се отскубне от дебелата дама, и като захвърли кучето, се преметна през дървения стобор на плажа. Дамата взе кученцето и го замилва разплакана. Потта и сълзите се смесиха по лицето й, запълзяха на мътни поройчета по дебелата й гуша. „Маминото“ — хълцаше тя разтреперана, щастлива.

Сред летовниците избухна смях.

— Това ли е било детенцето й? — провикна се някой. — По-добре циганчето да го беше хвърлило в морето.

Изплашена, дамата притисна мъничето и то се сви, като заприлича на разбридано клъбце в месестите й длани.

Скоро Николай последва примера на циганчето — затопурка с дебелите си крака и също се преметна през стобора. Желанието му да помогне на тимуровците завърши злополучно. Пропаднаха му и двата двайсетака.

* * *

Димчо не тръгна да дири куче по плажа или из съседните улички. Той знаеше къде може да намери истински четириног следотърсач. Забърза към войнишката застава, като кроеше в ума си какво да каже на граничарите — да им открие ли тайната на тимуровската команда?

Колко пъти, особено в първите дни на летуването, Димчо бе идвал заедно с другарите си при каменната къщица, стъпила на скалистия бряг. Отначало войниците от заставата се държаха хладно към любопитното момче. Но когато узнаха, че майка му — инженер Томова — работи в мината, по чийто надземен район те обикаляха с големите си кучета, станаха по-дружелюбни.

Неведнъж тимуровецът се запътваше стремително по скалистата пътечка с намерение да разкаже всичко за Невидимия, но току се връщаше назад. През целия път сякаш чуваше спора, който водеха другарите му.

… „Трябва да съобщим! — казваше Божанка. — Откъде знаете какъв е той — Невидимия?“

„Но все пак не е ли още рано! — придумваше ги Стефка. — Какво всъщност ще кажем на граничарите? Трябва да обмислим, да проверим.“

„Наистина! — съгласяваше се колебливо Димчо. — Представете си, че при вас дойде някое дете и каже: видях стъпки, които се движат сами, като живи. Какво ще си помислите за него.“

„Ще ни се смеят — потвърждаваше Стефка — и после… ние сами трябва да разкрием загадката. Нали затова сме пионери!“

Божанка я поглеждаше накриво. Искаше й се да каже: ами ако Невидимия наистина е враг? Но Димчо се намесваше и туряше край на спора: „Засега няма още какво да съобщим на граничарите!“

Леко наведен, тимуровският командир започна да се изкачва по каменните стъпала, издълбани в самата скала. Веселият шум на града, виковете на продавачите го съпровождаха до някое време и постепенно заглъхнаха. Макар че преди това се бе спирал неведнъж, той загледа продължително замаскирания бункер, останал от миналата война. С нарисуваните си прозорци, с комин без отвор бункерът досущ приличаше на малка лятна къщица, построена на скалата от безгрижен стопанин. Димчо си помисли, че вътре се въдят змии, и по кожата му полазиха студени тръпки.

Като се задъхваше, следотърсачът излезе на върха, провря се между дивите шипки и закрачи по равната, отъпкана пътечка. Едва сега забеляза, че се е одраскал — една розова струйка се сцеждаше по коляното му. Избърса я с длан и продължи да крачи…

Отгоре се разкриваше същинско чудо. Морето изглеждаше кристално, но едновременно с това и мъхнато. Миниатюрните гребени на вълните, напоени със слънчева светлина, изглеждаха изсечени от златарска ръка. Долу, в самото подножие, по пясъка, обсипан с точиците на молуските, се виеше сърмена пяна…

Кораб, не по-голям от детска играчка, се отдели изпод въздушната арка на пристанищния мост, раздвижи вълните и на момчето се стори, че долови синия звън на морето…

Дано само не срещне къдрокосия лейтенант с очи, които сякаш пронизват и виждат всичко, що става в душата ти. Веднъж даже той спря софиянчетата: „Какъв бриз ви довява все насам? Какво току се щурате покрай брега?“ „Търсим черупки и водорасли“ — хладнокръвно отвърна Стефка. Тя разтвори брезентовата чанта и тимуровците я погледнаха с благодарност. Лейтенантът се втренчи някак изпитателно: „Все пак не се отлъчвайте от града. Не забравяйте, че тук е гранична зона.“ После той поведе с лека крачка патрула — двама пъргави комсомолци с разтворени рубашки, изпод които се подаваха фланелки на сини черти…

Димчо се зарадва, когато в двора намери само сержанта на заставата, когото поради необикновено високия ръст наричаха дядя Стьопа. Миналото лято, щом го зърнал, един от съветските пионери, дошли на летуване в града, възкликнал: „Смотрите — зто дядя Стьопа!“ Оттогава и деца, и войници така знаеха сержанта… Той носеше невиждано големи ботуши, които шегобийците бяха кръстили „лодки“.

Роден някъде в Северна България, сержантът-богатир не обичаше морето. Макар че служеше все по крайбрежието, той дори не се бе научил да плува; останал бе напълно „сухоземен“ човек: лете ставаше рано и посрещаше слънцето с длан над очите, зиме се радваше по детски на снега… През свободното си време дядя Стьопа тъпчеше с големите си ботуши пясъка и току повтаряше: „Ех, къде е нашата земя-земица, нашата златна орница!“ „Че тя е черна вашата земя — обаждаше се някой от войниците, — а виж този бряг е златен.“

— Злато ражда тя! — усмихваше се сержантът и едрите му зъби блясваха на слънцето. — А тук едни дини да посееш, стават солени…

Едничкото нещо, което дядя Стьопа усвои от живота край морето, бе навикът да пуши с лула — една къса почерняла луличка, попаднала му бог знае откъде. Той така свикна с нея, че час по час разкъсваше някоя цигара, за да я натъпче с фабричен тютюн.

Останеше ли свободен, сержантът не се пилееше из града, а седнал гърбом към морето, все майстореше, все дялкаше. И чамовият скоречник с ветропоказател, окачен на железния стълб сред двора, и кучешката колиба под него, и оградата от зелени летвички, инкрустирани с нагорещено желязо — бяха дело на неговите ръце. Къщурката бе направил за кучето Страж — неразлъчен другар, с когото дойде от родопската застава, където първом служеше. За това граничарско куче именно се бе запътил Димчо насам.

Следотърсачът завари гиганта да заглажда със стъкло някаква тояжка, която навярно трябваше да се превърне в точилка. Светлина къпеше лицето му и усмихнатите му очи синееха като измити морски камъчета. Като видя момчето, той остави тояжката и започна да отдухва масурчетата талаш, накацали по ръкавите на бялотъканата му риза.

— Здравейте!… — задъхан от вълнение, Димчо не знаеше откъде да подлови разговора.

— Какво, играете ли — помогна му, без да ще, сержантът.

— Играем — пристъпи на един крак Димчо.

— На война ли? — сержантът спря очи на одрасканото му коляно.

— Да… Всъщност не на война… Провеждаме една военизирана игра — смутолеви Димчо и руменина изби чак зад ушите му.

Граничарят се усмихна одобрително. Това окуражи момчето.

— Търсим важен предмет, отвлечен и скрит от „неприятелите“.

— Виждам — каза сержантът я посочи с одимения си палец Димчовото коляно — цепнатината се бе замрежила и от долния й край се сцеждаше жълта водица. — Е, поне успяхте ли?

— Не! — Димчо изтри потта, оросила изобилно челото му.

— А насам ли е дошъл този ваш „враг“? — помръдна юнашките си плещи сержантът. Той посмукна от празната си луличка. Извади една цигара от желязната си табакера — тежка и масивна като него, и като наслюнчи цигарата внимателно, за да отдели книжката, изсипа златистия тютюн а гърловината на луличката. — Тъдява ли се крият „враговете“? — продължаваше да любопитствува той.

— Не… Оттатък… Навярно в лозята. Още не сме ги издирили.

Граничарят го погледна учудено: „Защо си дошъл тогава?“ — го питаше с очи той.

— За кучето — отвърна направо Димчо и усети как устните му изпръхнаха. — Нали вие имате едно куче-следотърсач?

— Страж, златна порода! — поласкано отвърна дядя Стьопа и дръпна пушек от луличката си. Сетне хвърли гальовен поглед към дъсчената колиба и се замисли. — Може, защо да не може. Ще ви дам за малко Страж.

— Тъкмо ще го поразходите, ще потичате. Той обича да играе с деца.

Граничарят стана и с тежка стъпка се отправи към колибата. Тънко подсвирна с уста и от сводестия отвор се подаде неспокойна кучешка муцуна.

— Страж, ела! Имаме гости — каза той с нежен, странно тих за ръста му глас и кучето се подчини. То излезе и започва да търка козината си о крака му.

Дядя Стьопа бръкна в торбата, окачена на железния дирек, и му подхвърли крайщник войнишки хляб:

— На̀!

Страж улови хляба още във въздуха и като седна на задните си крака, загледа стопанина си в очите.

— Запознайте се! — каза дядя Стьопа. — Хайде, Страж, подай лапа на госта.

За голямо учудване на Димчо кучето, търпеливо дресирвано, подаде красиво десния си крак и остана така.

— А ти какво чакаш? — обърна се сержантът към пионера. — Страх ли те е?

Момчето нерешително протегна ръка, кучето го близна по носа и заскимтя радостно.

— Запознаването се състоя! — тържествено обяви сержантът и откачи от дирека малък оглавник с къс конопен ремък. Постави го на кучето и то изведнъж се преобрази — вдигна нагоре дългата си муцуна и започна да души. Ушите му щръкнаха нагоре.

— Водолаз — гордо каза граничарят, — копче от морето може да ти извади. Поразходи го — обърна се той към тимуровеца, — нека види света, а и него да погледат. Аз през това време ще сляза в града да си взема една кутия от осемцилиндровите. (Така войниците, особено военните шофьори, наричаха малките кутийки с осем цигари.)

Димчо улови конопения повод.

— Ой! — сподави той радостта, която издайнически бе разцъфтяла по лицето му. — Ще го върна след малко…

След това той махна с ръка на сержанта и без да се оглежда, бързо се отправи към Ничията земя. Едва сега си спомни за Стефка и Божанка. Зарадва се, като ги видя срещу блестящите хълмчета на вълните. Направи им знак да не се приближават и като се полута насам-нататък, поведе кучето към продълговатите стъпки.

Страж отпървом не разбра какво искат от него. Седна мирно на задните си лапи и в неговите почти игриви очи се отразиха искрици от морето.

— Души Страж! — тихо, но властно каза Димчо.

Тревогата на тимуровеца започна да се предава и на четириногия следотърсач. Той протегна красивата си глава и помръдна от мястото си.

— Души! — подръпна ремъка Днмчо.

Страж подгъна тънките си крака, източи тъмнокафявата си шия. Сега вече той никак не приличаше на онова палаво куче, което едва ли не събори момчето на идване. Обзет от някакво свое безпокойство, допрял муцуна о пясъка, той взе да обикаля около стъпките.

„Разузнава“ — помисли си Димчо и се зарадва…

Като съпровождаха отдалеч тимуровския командир, Стефка и Божанка видяха, че кучето се отправи към асфалтната пътека и после зави към града.

Отпуснал ремъка. Димчо следваше неотклонно кучето. На места остроносите следи се губеха в песъчливата земя, другаде се забелязваха ясно върху снопчетата трева и можеше дори да се определят зигзаговидните шарки на токовете. Макар и предпазлив, Невидимия бе оставил не един белег след себе си. На разкрач от пътеката кучето намери стъпкана цигара. Като подържа носа си над нея и кихна веднъж-дваж, то издаде някакво сподавено, радостно скимтене, та за Димчо не бе трудно да разбере, че цигарата принадлежи на човека, когото пионерите преследваха. Отвъд пътеката Страж се завъртя край ниска купа сено и неочаквано се шмугна в нея. Чул Димчовото изсвирване, той изпълзя и като въртеше опашка, започна да тръска зелените сламки, полепнали по козината му. Личеше си, че на кучето му се доигра. Но това не попречи на момчето да установи, че Невидимия бе поседял за малко на меката купчина.

Насреща им се изпречи ябълкова градина. Като бафна, сякаш виждаше някого пред себе си, Страж изведнъж се изтръгна из ръцете на момчето. Скоро гърбът му се жлътна в градината. Димчо тичешком блъска телената портичка, но преди да дотърчи до дърветата, видя между клоните бялата ограда на гробището, иззидана от циментови блокчета. Кучето в миг се покачи на оградата и започна да дращи с нокти по сухия варовик. Няколко жени, изправени като черни статуи край ламаринен, забит в земята фенер, се обърнаха и го загледаха учудено… Дотича и пазачът — едно хилаво, късокрако старче с големи ръце, из които се мотаеха железни броеници.

— Светотатство! — изтрака с броениците той. — Махнете оттук този жълт дявол!

А кучето напираше и добре, че следотърсачът успя да улови навреме конопения ремък.

Намотал здраво около ръката си ремъка, Димчо се щураше около циментовата оградка и току поглеждаше към пазача, който се бе спрял до храстите и не изпущаше кучето от очи. Ако Невидимия се криеше в гробището, поне засега не можеха да го проследят. „Наистина ли се намира там или само бе преминал?“ — питаше се Димчо. Кучето му помогна да си отговори. Като се триеше покрай оградата и дърпаше след себе си момчето, то излезе на противоположната страна. Там неспокойно започна да души, да бие с крака, да тегли спътника си към града. Димчо установи, че Невидимия само бе преминал през гробището. Но дали се бе срещал с някого там, знаеше ли за това пазачът с железните броеници — тимуровецът щеше да узнае по-късно.

Пионерът ускори крачките си. Той бързаше, защото бе време да върне Страж в заставата. А и небето неочаквано се начумери — можеше да плисне дъжд и да измие следите. Всяка секунда беше скъпа. Божанка и Стефка подтичваха мълчаливо, като сенки.

Не след дълго тримата тимуровци и кучето се намериха в града. Навлязоха в глуха улица, застлана с едри грапави камъни. Димчо свали оглавника от хромови каишки, снадени с пиринчени винтчета, и уви около врата на кучето кожения си колан. Но все пак още при пръв поглед би могло да се открие, че това е граничарско куче. Ето защо той направи тайно знак на Стефка да се приближи, взе еднодневката и като изтърси мидите и водораслите, я окачи на врата му.

— Все едно че отиваме на пазар — се усмихна следотърсачът. — Из града се срещат и други кучета, които носят в чанта хляб, ябълки, че и риба.

Озоваха се на оживена улица. Нямаше нужда Димчо да се оглежда, за да отгатне накъде трябва да върви. Като се поспирваше понякога колебливо, кучето ситнеше, отпуснало глава, и леко подръпваше кожения колан. В същото време Димчо хвърляше мимоходом поглед встрани — към високите дъсчени стобори, над които се подаваха зелените върхове на бръшляна, към прозорците, украсени с леки завеси.

Страж се покачи на тротоара. В кой ли дом щеше да се отбие, към коя ли порта щеше да задърпа момчето? Димчо тръпнеше в очакване. Но за негово най-голямо удивление кучето мина по протежението на улицата и се отправи към прашно площадче. Тук петъчен ден ставаше пазарът, а през останалото време можеше да се види малка барачка, зад чиито платнени стени децата неведнъж се опитваха да надникнат.

Страж се подвоуми миг-два. Сетне неудържимо задърпа тимуровеца към барачката, но преди да драсне с нокти по сухото платнище, Димчо, извърнал се рязко назад, като човек, който внезапно е видял под краката си пропаст, го повлече към близката бъчварска работилница. От тегленето пръстите му се наляха с ярка червенина, а Страж захриптя, като че някой го душеше.

— Тук, Страж… Мирно! — галеше го по главата пионерът, докато го настаняваше в сянката на струпаните бъчви. Кучето се подчини, клекна кротко на земята и загледа момчето с умните си очи.

„Стигнахме ли?“ — помисли си тимуровецът зарадван, но същевременно обладан от уплаха. Искаше му се да излезе и да се приближи отново до барачката, но това беше опасно — отвътре можеше да го забележат. Кучето стоеше, обърнало неспокойно уши към площада, и на Димчо не оставаше нищо друго, освен да се взира напрегнато в платнището. Стефка и Божанка, които вървяха по стъпките му, безшумно се спотаиха зад големите бъчви.

Тимуровският командир неведнъж бе минавал покрай барачката с четирите брезентови стени, но никога не бе допускал, че тя ще играе важна роля в живота му. А къщурката стоеше спокойно сред прашния площад, отпуснала платна, овехтели от слънцето и морските дъждове, прилична на остаряла чайка, която прекарва в сън последните дни от живота си. На горния й край се подаваше като човка потъмняла медна стрела, на която висеше петромаксов фенер. На мястото на изплетеното от металически нишки мрежесто калпаче, изобретателният стопанин бе завинтил електрическа крушка. Под самия фенер се виждаше стара дъбова бъчва. Когато се съберяха любопитни пазаргати или деца, върху нейното дъно се изправяше собственикът на барачката — Калчо, един дългобрад старец, когото знаеха с прозвището „Божекът“. Допреди няколко години Калчо ходеше по панаирите да тълкува на наивните селяни вечния календар, но изглежда, че богомолната му дейност не можеше повече да го прехранва и той бе отворил тази барачка.

Щом Калчо се покатерваше на бъчвата, брезентовият покрив на барачката се повдигаше и отгоре подаваше глава Сеня — едно червенокосо момче ма Димчовите години. Макар че барачката беше ниска, Сеня си въобразяваше, че се е покачил кой знае къде в небесата, защото повдигаше напръскания си с лунички нос най-напред към еднообразните покриви с тенекиени ветропоказатели и след това чак поглеждаше безстрастно към земята. Момчето очевидно не се интересуваше дали на площадчето има или няма клиенти — чувствуваше се добре горе. Скоро то се скриваше и за най-голямо учудване на гларусите, накацали по съседските покриви, подаваше, без да го видят, дървен, грубо издялан щъркел с мушамени крила. Той обикновено държеше в червения си клюн някакъв незначителен предмет — възнаграждение за наивника, който предварително бе пуснал един книжен лев в потната ръка на Калчо. Дървената птица поднасяше я молив, я връзка шипки за пране, я някакво мармаладено бонбонче. Но понякога над барачката се появяваше по-скъп предмет — дамски сандали, никелиран капан за мишки с двойна пружина или калайдисан леген. Тогава, развял тържествено брада, Калчо викаше така гръмко, та бъчвата се люлееше под краката му: „Насам, народе!… Опитайте си и вие късмета! Ето, роденият в щастливата зодия «Козирог» получи скъпоценен подарък!“

Еднички наивниците и малките деца не знаеха, че „скъпоценният подарък“ оставаше в ръцете на „родения през зодията Козирог“ само няколко минути. След това през задното платно предметът се връщаше в барачката, за да бъде изваден отново след няколко дни. „Щастливецът“ биваше близък на Калчо — я собственикът на отсрещното стрелбище, я продавачът на сладолед…

Най-често щъркелът изнасяше калайдисания леген, с който навярно стопанинът си служеше, тъй като дъното му беше винаги изцапано… Тогава отдолу децата викаха към червенокосия помощник: „Сеня-меня, подай легеня!“, откъдето на момчето с луничките бе останал този дълъг прякор…

Но сега платнената къщурка бе тиха. Скрит зад бъчвите, Димчо мълчаливо се вглеждаше в стените, проядени тук-там и грижливо закърпени с груби конци. Доскоро той вярваше, че кучето ще го изведе в някое тайнствено, непознато място. Неприятно изненадан, следотърсачът се питаше: „Враг ли беше добродушният наглед стопанин на барачката, който изкарваше прехраната си с такова безобидно занимание. Ами ако кучето се бе излъгало? А може би под барачката имаше тайно скривалище или подземен вход, както в двора на михайловградската църква? Едва ли — помисли си Димчо. — Трудно може да се изкопае тунел под каменната настилка, и то сред самия град. А нима е нужно да копаят — нали и без това Невидимия може да се разхожда спокойно из града? Защо му е дотрябвало да слиза под земята, да се завира в скривалище?“

И все пак между четирите окърпени стени се криеше разгадката. Този, отживял времето си спътник на панаирите, се срещаше едва ли не само тук — на морския бряг. Нима освен да развлича подранилите пазаргати и чернокраките момчета от квартала, той имаше и друго — пъклено предназначение?…

Засега тази барачка беше единствената пролука, през която тимуровците можеха да надникнат в тайната. Каквото и да ги очакваше, те трябваше да продължат своята следотърсаческа работа. Пионерът е затова пионер, за да надникне и в най-потайното място, да разплете и най-сложната загадка…

Допрели рамене, тримата не сваляха взор от платнените стени. Имаше нещо съмнително в необикновената тишина.

— Нищо не мога да разбера! — прошепна Божанка.

— И все пак узнахме накъде водят следите — обади се Димчо.

Изведнъж кучето наостри уши; очите му с кафяви лещени зрънца в средата искаха да кажат нещо. Но какво? Сърцата на тримата другари забиха така силно, сякаш искаха да заглушат всички шумове: и звънтенето на вятъра в сухите платна на къщурката, и гласовете на уличните продавачи, и далечния рев на параходните сирени.

Тимуровците се вцепениха. Върху платнището, като на екран, се плъзна… една сянка. Не беше ли тя на тогова, когото диреха? Край неясния, разкривен силует се очерта една ръка. Отначало малка, тя започна да расте, докато стигна размерите на нормална мъжка ръка. Там, където се опря лакътят, платното се изду.

Кучето скочи. Затулил с длан устата му, Димчо с голямо усилие го задържа да не излае.

Ето, платнището се надипли, някой дръпна края му и то се отметна като завеса. Сянката се подаде наполовина през разтрога, но неочаквано се спря. Сякаш нейният стопанин се колебаеше за нещо.

Пионерите замряха.

Над площадчето тегнеше тишина, която се струваше на децата зловеща.

Част втора

I.

Над площадчето тегнеше тишина, която се струваше на децата зловеща. Те не смееха да шукнат. Напрежението им се предаде и на кучето — то се изправи настръхнало сред тях, без да сваля очи от брезентовата къщурка.

Четиримата тимуровци стояха неподвижни. Само лекият бриз, който по пладне задухваше откъм морето и гонеше сините купчинки на вълните към брега, подръпваше червените им връзки — иначе те наистина биха заприличали на скулптурни фигури…

Ако човешкото сърце можеше да мрази, обича, презира или прощава, сега сърцата на пионерите бяха обладани от едно единствено чувство — на напрегнато очакване. Нещо повече — сърцата на четиримата бяха замрели от нетърпение!

Димчо, тимуровският командир, се взираше до болка в барачката и не смееше да диша, за да не изпусне страшния миг, който, ако и да се проточваше по-дълъг от вечност, неминуемо се приближаваше…

Отмалели от очакване, с устни, пресушени от страх, софиянчетата видяха как зловещата сянка, която се подаде из барачката, се раздвижи и нарасна. Но за безкрайно учудване измежду платнените стени вместо стопанина на загадъчните стъпки — Невидимия, излезе… Калчо. Той премигна веднъж-дваж срещу слънцето, при което късо подстриганата му брада се издигна като клинче, и железните божигробски броеници изтракаха в ръцете му.

Калчо спусна зад себе си платнището, грижливо окърпено със същия, по по-малко избелял брезентов плат, подпря се на бъчвата и като улови с привичен жест края на брадичката си, започна да се ослушва.

А децата? Отворили уста от изумление, зашеметени, те не знаеха какво да предприемат. Димчо незабелязано мушна края на конопения ремък в ръцете на Стефка. „Все пак не е толкова подозрително, когато кучето се води от едно момиче“ — каза си той.

Като остана миг-два така, Калчо пусна брадата си и премести броеницата в другата си ръка. Отправил немигащи очи към децата, той се огледа, кой знае защо, встрани и запита с шепот:

— Какво има? Търсите ли някого?

— Не! — Божанка с видимо безпокойство помръдна устни.

Калчо започна да прехвърля броеничните зърна в силните си пръсти:

— А може би искате да си опитате късмета. Дюн Златоклюн (така Калчо наричаше дървения щърк с мушамените крила и бронзовия клюн) е донесъл за милите си приятели нови подаръци.

Макар и да говореше меко, сякаш поливаше думите си с елей, човекът с железните броеници не преставаше да гледа изпитателно децата. А те, допрели лакти, продължаваха да стоят като вцепенени. И чак когато Калчо направи крачка напред, Димчо трепна — сърцето му подсказваше, че трябва да направи нещо. Но какво? — Да се хвърли и събори барачката, да разкъса платнището?

Тимуровският командир потисна биенето на сърцето си. Той трябваше да изчака, да не бърза. Наистина нямаше сила, която би го накарала да остави поръчението наполовина, особено пък сега… Но това не беше обикновена разузнаваческа игра, каквито понякога устройваха звената и отрядите. Това във всеки случай бе борба с враг — опитен и коварен. При все че обладаваше тайнствена сила, която го правеше невидим, тимуровецът долавяше неговото присъствие, виждаше го като жив пред себе си — едър, с тежки големи обуща и кой знае защо, си го представяше със зелени воднисти очи и тънки криви устни, каквито имаха хитлеристите по старите списания. И додето зловещите стъпки, съпроводени от виолетовата сянка, не престанеха да се промъкват крадливо по родните пътища, додето назъбените токове на чужденеца не престанеха да нараняват милата бащина земя, тимуровецът нямаше да се укроти, да се отпусне спокойно на златистия черноморски пясък и се отдаде в топлите ласки на лятото. Но сега той не можеше да стори друго, освен да чака. Наистина тайнствените стъпки бяха довели командата до платнената къщурка, приближили я бяха до разгадката, но ако Страж се беше излъгал? А може би Калчо наистина бе укривател на човека-сянка. Отговорът на тези въпроси щеше да донесе бъдещето.

II.

Димчо забеляза, че когато хвърляше поглед към кучето, Калчо едва доловимо се променяше. Макар че очите му си оставаха по прежнему спокойни, по широкото му лице пробягваше сянката на някаква тревога.

— Кучето ваше ли е? — запита уж между другото той.

— Наше е. Даде ни го един ловджия. — Димчо направи усилия и отвърна с детски глас, толкова детски, че сам се учуди.

— И добре е направил, че ви го е подарил. То не изглежда да е от ловджийска порода — каза Калчо. Гласът му се промени, стана подкупващ: — Че минете отпред, под фенера, де — покани децата той, ако да знаеше, че откъм фасадата не може да се види нещо повече.

— Ние… нямаме пари — досети се изведнъж Божанка.

— Не носим… Не сме взели — потвърди Стефка и започна да рови из еднодневката си, където никога преди това не бе държала монети.

— Без пари не може! — каза Калчо и улови края на платнената вратичка. — Дюн Златоклюн не би се показал за нищо на света. Зная си го аз. — У него изведнъж се породи желание час по-скоро да се раздели с децата. — А освен това и асистентът ми Сеня го няма, а не можем да започнем без него…

Децата се размърдаха.

— Е нищо, елате следобед. Късметът на човека не е птичка да избяга — сякаш искаше да ги утеши Калчо, като не преставаше да поглежда към кучето. Изведнъж той рязко се изви и влезе в барачката. След малко окото му блесна в една от пролуките.

Стефка попипа без нужда очилата си:

— Ние като че ли сгрешихме. Не биваше да се застояваме толкова дълго тук.

Димчо й кимна в знак на съгласие.

Време беше вече да се оттеглят от площада. Командирът се наведе, за да начертае тимуровския знак, който трябваше да ги отправи към Трите скали, но платнището неочаквано се размърда и Калчо се показа повторно. Този път вместо железните броеници в потната му ръка имаше голям комат хляб.

Държането на кучето тутакси се промени. После, когато вече беше късно, децата си дадоха сметка, че Страж не беше ял от заранта, че улисани в гонитбата, те бяха пропуснали да го нахранят. Гладът бе надделял. От осторожния поглед, с който кучето следеше всяко движение на Калчо, не остана нито следа. Трудно бе да се повярва, че допреди малко то стоеше нащрек с напрегнати мускули, че допреди минута в очите му тъмнееха зелени зли пламъчета и то бе готово да се нахвърли върху платнената барачка.

Калчо подхвърли белия крайщник към кучето. То се спусна и като повали Стефка, която не можа да го удържи, пъргаво улови хляба с яките си челюсти, без да му позволи да се докосне до земята.

III.

Като хвърли къс поглед към петромаксовия фенер, окачен на надиплената фасада, Димчо поведе двете момичета през пустия пазарен площад. Кучето, с навит ремък на врата, ги следваше по петите.

Излязоха на песъчлива полянка извън града. Избързал напред, тимуровският командир неочаквано чу някакво странно хриптене. Изви глава и се спря изненадан: на пътеката лежеше със затворени очи Страж, а двете момичета се суетяха около него.

— Какво му стана? — запита Димчо.

— Навярно от умората — отвърна неспокойно Стефка и погали жълтия кичур, който покриваше челото на Страж.

— Ще си почине в заставата. Време е да го заведем при дядя Стьопа.

Доловило гласа на следотърсача, кучето бавно се изправи на крака и като бафна продрано, отново тръгна след децата.

Отъпканата пътека, която на места слизаше и се къпеше в морето, поведе децата към заставата. Но граничарското куче, както се виждаше, започна да се уморява и с все по-голяма мъка креташе след тимуровците. Краката му смешно се подгъваха навътре.

— А може и да е ожадняло — помисли си с надежда Димчо, когато стигнаха до каменната чешма, която преполовяваше пътя до заставата. Той протегна ръка, за да потопи муцуната му в зеленясалото корито, но то се дръпна и се спря безпомощно. Сетне, привлечено от хладината, която идеше от звънтящата струя, протегна шия и заплетено в собствените си крака, се отпусна сред тревата. Зад неприбрания му синкав клепач се появи влага. Опита се отново да се изправи — и този път не сполучи: като се олюля, сякаш го бяха поставили на корабна палуба, то рухна повторно.

— Страж, какво ти стана? — запитаха почти едновременно Димчо и Божанка.

— Не виждате ли? Кучето е отровено! — извика Стефка и посочи сребристото синджирче, изплетено от пяна, което се бе проточило под устата му.

Тънките вежди на Румянка се повдигнаха машинално и останаха така.

— Отровено! — Димчо не смееше да повтори страшната дума.

Дишането на кучето се учестяваше. Раздирано от внезапни конвулсии, то разшири очи и загледа така жално децата, сякаш диреше помощ.

— Той… той го е отровил — избухна Димчо и очите му се наляха с гняв. Нямаше нужда да се споменава омразното име. Тимуровецът сякаш виждаше как във въздуха се мярка ръката на Калчо, покрита с червеникави косми, стиснала белия краищник с потните си пръсти.

Децата се скупчиха около Страж. Пяната, която доскоро се мрежеше сребристобяла, почна да потъмнява, да добива мътнозелен цвят. А това вече беше лош признак. Притиснала слепите си очи, Стефка не преставаше да се взира в кучето.

Отпуснало глава, то лежеше на хълбок и гледаше умолително, с почти човешки зеници. Четириногият следотърсач, който току-що бе намерил пролука към тайната, от чиито железни зъби се бояха и вълците в най-дълбоките родопски гори, нямаше сила дори да затвори очи. Младата природолюбителка надникна в тях: стори в се, че там бе застинал някакъв смъртен ужас.

Димчо стискаше зъби от ярост. Разбира се, той можеше да предотврати настъпващата гибел, да запрати обратно към барачката фаталния крайщник. Но смутен от повторното появяване на Калчо, заплетен в лабиринта на опасната игра, той не предвиди…

Изведнъж тимуровският командир скочи на крака:

— Трябва да намерим прясно мляко!

— Наистина! — плесна се по челото Стефка. — Та нали кучето е отровено.

— Аз ще изтичам до града — изу обущата си Димчо.

— Не — спря го с рязък жест Стефка. — Ти трябва да останеш тук… при него — и тя посочи с очи легналото куче. — Ще отидем с Божанка.

Димчо бързо откачи от колана туристическата си манерка, облечена в сиво войнишко сукно:

— По-скоро!

Двете момичета се уловиха за ръце и полетяха към града. Димчо отново се наведе над кучето. По-добре стана, че заминаха тимуровките — той не биваше да се отделя от Страж, боеше се да не би животът, който и без това бе започнал да клокочи на пресекулки, да изгасне съвсем. „Няма съмнение — мислеше си Димчо, като слушаше как кучето поскимтява, — че Калчо е враг… Това е очевидно. Дано само със Страж не се случи нещастие, дано той оцелее, а после — ние пак ще се срещнем с тебе“ — заканително заклати юмрук той.

Тимуровецът проследи с поглед двете момичета и когато се потулиха зад трепетликите на завоя, седна върху каменния ръб на чешменото корито. Гледаше как кучето трепери и притиска хълбок о земята. Започна да му говори така гальовно, като че пред него се намираше човек. Страж се заслушваше в думите му, което пълнеше сърцето на пионера с надежда, и отвръщаше с тихо скимтене, като че проплакваше.

По едно време той притихна съвсем. Еднички продължаваха да живеят очите — големи и влажни с прозрачни лещени зеници в средата. Те не се откъсваха от димчовото лице. Събрали сетната сила на покрусеното тяло, те сякаш питаха момчето: защо не ми помогнеш?

Обзет от безсилна ярост, Димчо стисна така силно преплетените си пръсти, че кокалчетата им изпукаха. В друго време той не би се примирил: би скачал, викал, хвърлил се би с голи ръце срещу опасността. Но сега не му оставаше нищо друго, освен да напряга очи към трепетликите, откъдето трябваше да се появят двете тимуровки. А мисълта, че със Страж може да се случи нещо непоправимо, се промъкваше в сърцето мимо волята му. Какво ще каже на дядя Стьопа, как ще погледне добрия старшина в очите? Това чувство на отговорност, което доскоро само смътно го тревожеше, сега изцяло го завладя.

Като вдигна глава, следотърсачът ненадейно зърна между рехавите дантели на трепетликовите клонки да плува войнишко кепе и замръзна. Ужасното предчувствие, че това може би е дядя Стьопа, изведнъж изсуши устните му. Но при все че си подсвиркваше тихо, както обичаше да прави стопанинът на граничарското куче, минувачът с войнишкото кепе погледна безразлично към сломеното момче и зави по една от съседните пътечки. Въздишка на облекчение се изтръгна от Димчовото сърце.

Минутите се точеха по-бавни от мравешко пълзене.

Най-сетне откъм града между извивките на пътеката се мярна широкополата шапка на Божанка. Тя се бе смъкнала на врата й и чудно как тънкото шнурче все още я крепеше. Синеоката пионерка се носеше вихрено напред, а размахала ръце след нея, с червени кръгчета по бузите се задъхваше Стефка.

— Паднаха ми очилата. Нищо! После ще се върна да ги потърся. Нищо! — Сгорещеният й дъх накъсваше думите, докато подаваше манерката. — А ето… дадоха ни от аптеката лекарство против отрова. — Тя извади из еднодневката синкаво пликче, като трепкаше с късите си мигли срещу слънцето.

Димчо пое нетърпеливо манерката. Уверените му движения показваха, че знае какво върши: без усилие разтвори муцуната на Страж и наведе алуминиевото устие.

Млякото закълколи в гърлото на отровеното животно. Отначало Страж се опитваше да се отдръпне, но сетне, притворил очи, се остави в ръцете на децата. Той пиеше бавно, на мъчителни глътки, а от двете страни на устата му, изкривена от болка, се ронеха сребристи млечни капки и попиваха в изсушения пясък.

Като използува един миг, когато устата на Страж бе широко отворена, Стефка напъха лекарство, което бе взела от аптеката. Четириногият следотърсач, потрепери и се опита да се изправи — очевидно жълтеникавите кристалчета бяха горчиви, но струйката мляко, която Димчо наля мигновено в устата му, го укроти. А и Страж бе толкова слаб, за да се съпротивява на решителното движение на двамата пионери.

— Пийни си още малко… Така по-скоро ще оздравееш — ласкаво му говореше Божанка и триеше с кърпичка кадифената му муцуна.

Софиянчетата седнаха до болното куче и замряха в тягостно мълчание. До тях на равни интервали достигаше глухият еднообразен шум на вълните. В промеждутъците се чуваше песента на чешмената вода — тънка и звънлива.

IV.

Колко продължи мъчителното очакване — час, два или повече? — Децата разменяха полушепнешком по някоя дума и като дишаха тежко, сякаш на тях не достигаше въздух, не сваляха очи от кучето. Понякога им се струваше, че то, извадило розовия си език, за да изтласка мътнозелената пяна между високите си резци, секваше да диша и тогава те се поглеждаха ужасени.

Животът надделя. За най-голяма радост на тимуровците Страж се почувствува по-добре. Той повдигна мътната ципа на клепачите си и позна в разтревожените деца с червени връзки своите приятели.

Направи усилия да се повдигне на предните си крака, но това не му се удаде изведнъж и остана полуотпуснато на единия си хълбок, сякаш животът и смъртта все още се бореха в него.

За всеобщо облекчение, като стъпи на задните си крака, Страж успя да се задържи. Отвори широко очи и почувствува ослепителната дневна светлина, падаща направо през неподвижните листа, а ноздрите му надушиха свежестта на морския въздух и започнаха да го пият шумно.

Децата го гледаха зарадвани. Ето, той бавно разтърси козината си, сякаш отпъждаше от себе си последните пристъпи на отровата и тръгна клатешком към Димчо.

Пионерът облиза слепналите си устни и с разтреперана ръка избърса потта, слязла на ручейчета по врата му. Страж дъхна с благодарност в лицето му. При все че дъхът беше отровно горчив, момчето прегърна кучето. Чак сега то си даде ясна сметка за всичко, което току-що се бе случило: Страж и смъртта се бяха разминали!

Като се сговориха къде да се намерят, тимуровците се разделиха. Стефка и Божанка се запътиха към края на града, където щяха да пометат тайно двора на една старица, а Димчо задърпа кучето към невисокия, облечен с лозова шума хълм, зад който се тулеше заставата. Крачеше бързо — навярно Дядя Стьопа вече поглеждаше нетърпеливо, към града и се надяваше за кучето. Не му се щеше да се раздели с четирикракия следотърсач и то сега, когато тайнственото кълбо беше започнало да се размотава. Искаше му се да го задържи, но не биваше да петни пионерската си дума — нали бе обещал да върне Страж при стопанина му навреме.

Въпреки че опасността бе преминала, кучето все още не бе дошло както трябва на себе си. То бе изнемощяло до такава степен, че когато Дядя Стьопа, който чакаше насред заставата, отвори вратата на чамовата колиба, то едва намери сили да се примъкне през кръглия отвор и тутакси се повали на потния си хълбок.

— Какво, измори ли се? — заговори му Дядя Стьопа. Той потъпка с богатирските си крака около колибата и се обърна към Димчо: — Дълга ли беше разходката?

Но преди момчето да отговори, той преви широките си плещи и загледа кучето с тревога. Детската усмивка изведнъж се разнесе от лицето му.

— Да не е яло нещо? — запита, без да се обръща граничарят.

— То… там на пазара — започна смутено Димчо.

— Навярно е намерило стара риба? Страж обича рибата повече от котките. Такъв ми е той! — и старшината поклати с нежен укор глава.

— Ние му дадохме мляко — избърза Димчо.

Дядя Стъопа кимна одобрително, но тревогата не слизаше от лицето му. Той извади чуждоземната си луличка и без нужда духна в металическата гърловина, изтрита до сребърно. После, като потъпка повторно около колибата, бръкна в конската торба, окачена на железния дирек. В ръката му се намери бучка захар.

— На̀ — подхвърли я на кучето той. И чак когато Страж я схруска бавно с яките си резци, се успокои и усмихна.

Докато старшината се суетеше около кучето, Димчо побърза да се сбогува и хукна към подножието на скалите, където го очакваха тимуровките.

* * *

Според уговорката членовете на „Червените възли“ се събраха на малката пясъчна ивица под трите скали. След като Божанка и Стефка докладваха за тимуровските си дела, Димчо, загледан над главите им, каза твърдо:

— Трябва да наблюдаваме барачката.

Момичетата кимнаха в знак на одобрение.

— Дирята, която ни заведе до там, несъмнено е права — обади се Стефка.

— А Калчо се опита да отрови кучето. Той е ятак! — заключи Божанка.

— Засега не ни остава друго, освен да наблюдаваме барачката — повтори първоначалното си решение Димчо. — И то — търпеливо, зорко. Без Страж ще ни бъде трудно — каза повече на себе си той. — А Дядя Стьопа за нищо на света няма да ни го даде втори път, след като не го пазихме както трябва.

Да се наблюдава барачката — лесно е да се каже. Но я се опитай да повдигнеш платнището, да надникнеш в някоя едва забележима пролука, дори да се доближиш. Та нали Калчо би се подал на часа и би уловил за врата дръзкия разузнавач!

* * *

Те крачеха край брега не само без да си продумат, но и без да се погледнат. Стефка вървеше наведена по навик, но очите й не виждаха молуските, чиито коритца светеха със стъклен блясък. Разрошена от вятъра, Божанка не вдигаше ръка да прибере къдриците, паднали зад нежната раковина на ухото й.

Нито мекият пясък, нито ласкавите пръски на вълните примамваха тимуровците в ранния следобед. Те бяха потресени от преживения страх, завладени от мисълта за необикновената случка, която без малко не донесе гибелта на Страж.

Те крачеха по пътеката недалеч от Ничията земя, където за пръв път се появиха странните стъпки. Денят беше необикновено сух и пясъкът дъхтеше като пещ. От зенита, в който не пушеше нито едно облаче, накаленият диск на слънцето сипеше жар и ослепителни пламъци. Трудно се вървеше по оголения, напръскан с остри черупки бряг. Ето защо пионерите нагазиха във водата и тръгнаха към завоя, където вълните бяха изблизали пясъка и подхвърляха едри повесма от водорасли.

Въпреки задуха, що цареше на брега, сред вълните бе прохладно. Гонеха се ята рибки. Те се провираха като сребристи струйки между гъвкавите дантели на водораслите и пак се сбираха на ята, сякаш се бояха, че ако стоят продължително време разделени, лесно могат да станат плячка на някоя ненаситна тяхна посестрима. Люспиците им проблясваха на слънцето като метални, а водораслите препречваха пътя им със зелени ленти.

Без да поглеждат към неколцината закъснели летовници, дори към двамата индийци с бели бедуински тюрбани на главите, софиянчетата скриха глави под първия им попаднал чадър, който, отпуснал краищата си, приличаше на огромен палмов лист, попарен от маранята.

Легнал на рамо, Димчо наблюдаваше как едно рибарско корабче се приближаваше към брега. Сянката на комина трептеше над вълните, които напразно се опитваха да изнесат кривото й изображение на пясъка. Не беше ли така и с членовете на тимуровската команда? Не бяха ли напразни усилията им?

Втренчил взор в корабчето, Димчо изведнъж си спомни за капитан Иванов. Ако беше тук, той навярно би присвил веселите си очи: „Е, герои, отново ли сте на дрейф?“ Димчо си представяше как, разкопчал горното копче на ослепително белия си кител, той продължава: „Нали знаете какво означава думата «дрейф»? — Когато корабът престане да се движи, когато се остави на вятъра и вълните. Нужно е понякога корабът да почива, да легне на дрейф, но пионерът…“

Трябваше вече да тръгват към шатрата насред пазаря, но не им стигаха сили. Топлият пясък продължаваше да ги държи в прегръдките си, да претъпява волята им. „Все пак най-добре е да се приближим, когато се мръкне“ — каза си Димчо и се отпусна по гръб.

Те навярно щяха да лежат на плажа до вечерта, ако вниманието им не бе привлечено от едно тънко, пъргаво момче, което се спущаше покрай морето и бързаше за града.

— Сеня! Помощникът на Калчо — прошепна Божанка.

Стефка се изправи на колене и допря пръсти до очилата си:

— Той е.

Облечен в жълтата си копринена риза, която, ако и да бе загубила първоначалния си огнен блясък, в жаркия ден приличаше на голямо слънчево петно, Сеня се приближаваше към децата. Той размахваше ръце и дългите му ръкави блясваха като запалени дъги край лицето му. Когато се приближи, софиянчетата узнаха, че Сеня подхвърля нагоре някакви плодове — навярно скорозрейки сливи — и ги улавя умело с уста.

Като забеляза с крайчеца на окото си децата, Сеня хвърли плодовете и прекара лепкава длан по косите си, които и без това бяха сресани безукорно гладко. Той закрачи с познатата тържествена походка, макар че не го съпровождаха тълпи от дечурлига, както биваше обикновено, и хвърли към тимуровците надменен поглед. Върху устните му се бе затаила презрителна усмивка.

Тимуровците го наблюдаваха с любопитство. Ето кой можеше да им помогне, да ги улесни в тайната им мисия. Но момчето изглеждаше недостъпно. А то навярно идеше по същия път, по който Невидимия се спущаше към пазарното площадче.

Сеня мина толкова близо край децата, че се очертаха ясно луничките, които придаваха на лицето му тъмен цвят. Единият му крак стъпи върху еднодневката, която Стефка бе оставила настрана. Мидите, събирани с толкова труд, изхрущяха. Стефка не се помръдна. При все че почувствува болка — сякаш някой бе стъпил с ковани обуща върху ръката й, тя се удържа да не скочи и да не извика подир момчето: „Сеня — меня, подай легеня!“

* * *

Това беше, както читателите вече знаят, малка брезентова барака, покрита също с платно. Тя имаше форма на паралелепипед, обвезан по краищата с въжени ширити, със стени вечно издути от вятъра. Пред бараката бе изправено буре, осветено вечер с петромаксов фенер. Под неговата химическа светлина стоеше самият собственик Калчо, когото всяко хлапе лесно можеше да познае отдалеч — по изостреното клинче на брадата, по божигробските броеници, които подаваха оловните си топчета из кожения му поясок.

Тимуровците закъсняха и изпуснаха началото: повдигането на брезентовия покрив и появяването на Сеня — червенокосия помощник на Калчо. Макар че се намираше на два метра от земята, Сеня си въобразяваше че се е покачил бог знае къде в небесата. Той първом издигаше изпъстрения си с лунички нос към тенекиените ветропоказатели на покривите и чак тогава сваляше поглед надолу, развял с надменен вид копринените ръкави на ризата си, които блестяха в прозрачния въздух с яркостта на мълнии.

Като постоя под триъгълната си хартиена шапка ни повече — ни по-малко в позата на Наполеон, момчето изчезна така внезапно, както се бе появило…

И все пак тимуровците пристигнаха тъкмо навреме. След минута, върху боядисаната с лимонов цвят бъчва, се покачи Калчо. Той се наведе и запретна маншетите на гащите си, което даде възможност да се видят не дотам чистите му, възлести прасци. Запрятането на маншетите означаваше, че Калчо се кани да започне работа. Той подръпна библейската си брадичка, навик, останал от онова време, когато пътуваше по панаирите на северна България да тълкува вечния календар — една дебела книга с дървени корици, къносана с линии от жълт варак и изцапана от лоени свещи. Той не даваше на никого да я докосне, нито да погледне в нейните страници. Така било угодно богу. Само който е ходил на божи гроб, можел да надникне в нея. Но тъй като измежду дрипавите селяни не се оказваше никой, който да е видял божи гроб, Калчо сам зачиташе книгата: мърдаше устни и се мъчеше да изгълголи непознатите думи, които после „тълкуваше“.

— Туй на стар език трябва да е писано? — питаха някои по-наивни слушатели и подръпваха кожусите си, от които се подаваха снопчета козина, като че ли ги бяха щипали патици.

— Престар божи език — старосамсонски (той не казваше „саксонски“, затова на подбив го наричаха „Самсона“)…

Стъпил на жълтото буре, Калчо махна с ръка на струпаните момчетии от квартала да се приближат. В пазарни дни или по време на панаира, те не биха удостоили дори с един поглед мизерната шатра, но сега, когато площадът беше пуст и еднообразно тъжен, тя можеше да им предложи единственото и не дотам неинтересно зрелище.

Като махна с ръка, за да усмири децата, собственикът на чудотворната барачка се поклони толкова вежливо, та клинчето на брадата му се опря до кожения колан, направен от стотици снадени кожички, изрязани във вид на малки сърца. Гласът му се понесе над площада:

— Почитаеми дами и господа (при все че край барачката се виждаха само деца), гости на града! Осмелявам се да привлека благосклонното ви внимание и да съобщя важна новина: вълшебният щърк Дюн Златоклюн току-що пристигна от страната на сто и четирите късмета. Той е донесъл скъпи подаръци, които ще раздаде на родените в щастлива зодия само срещу един лев.

После Калчо се повдигна на пръсти и надникна в шатрата с такова изражение на лицето, като че ли там наистина можеше да се види някакво истинско чудо, а гласът му се понесе отново над притихналото площадче:

— Дюн Златоклюн е вече готов. Поровете из джобовете си. Вълшебният щърк ще превърне парите ви в ценни подаръци.

После настъпваше най-очакваният момент, който довеждаше до възторг малолетната публика. В настъпилото тържествено мълчание, над барачката се появяваше Дюн Златоклюн. Отначало щъркелът показваше дървения си клюн, позлатен с бронзова боя, откъдето навярно носеше името си. Сетне подаваше мушамените си крила и правеше няколко кръга около вътрешния ръб на платнището, като даваше вид по-скоро, че плува, отколкото, че лети.

Всички знаеха, че отдолу стои с потно, зло лице Сеня. Чуваха се гласове:

— Ей, Сеня-подай легеня, издигни по-високо плашилото!

— Че повдигна го де, червенокос дяволе!

— Пази се да не ти изкълве лещените зърна по лицето!

Очевидно децата, някои от които познаваха острите лакти и хапливия език на Сеня, не го обичаха.

Стъпил на бъчвата, Калчо подръпваше от време на време клинчето на брадата си, особено когато трябваше да извади из панаирджийския си речник някоя хвалебствена дума. Той не преставаше да сипе обещания и да хвали чудотворните качества на щъркела.

— Побързайте! — викаше той и показваше зелената тенекиена кутия, закачена на платното така, че се виждаше само едната й страна с разреза — рибя уста, — през който се пускаха монетите. Кутията се отваряше отвътре и Сеня ги прибираше. Случваше се някое дете да се изхитри и да пусне бяло войнишко копче, било ламаринено колелце. Тогава щъркелът се подаваше и като държеше в клюн копчето, сърдито го захвърляше към собственика. Всичко това Сеня правеше много изкусно.

Понякога, особено привечер, когато около барачката се събираха повече любопитни, Калчо стъпваше на бъчвата и преди да започне раздаването на подаръците, показваше някакъв фокус: слагаше бобено зърно в устата си и като се тупаше по корема, изваждаше оттам цяло кокошо яйце или пък глътваше часовника си и после го намираше в джоба на някое от децата. Сетне, събрал възторга на наивните зрители, започваше да се хвали, че е собственик на единствения шатър на щастието на света, завещан му от махараджата на сюрирури-ямомуманското царство. Децата пущаха нашарените с воднисти ивици левове и поемаха с недоволен вид молива, бонбончето, шипката за пране, които щъркелът им подаваше. Само в едно не ги мамеше Калчо — че неговият шатър е единствен на света. Наистина едва ли другаде можеше да се срещне подобна барачка, някогашен спътник и украшение на старите панаири, изместена вече от виенското колело и къщичката с кривите огледала.

IV.

И тази вечер, както през последните дни, Димчо се прибра късно. Беше се мръкнало отдавна и хазайката, далечната таткова сродница, която страдаше от безсъние и имаше навик да прекарва до полунощ на външната стълба, седеше на най-ниското стъпало с плетиво на врата си.

Момчето поздрави чинно. Старицата остави куките и го погледна със зачервените си очи.

— И на тебе ли не ти се спи, чедо?

— Не! — отвърна машинално умореното момче, като потисна с длан прозявката си.

— Че ти си млад, бе чедо — закахъри се старицата. — А какво ще правиш, като станеш на моите години?… От първата война го диря. Човекът ми сякаш на фронта го занесе — в раницата го сложи и замина.

— Кого? — запита Димчо, заслушан към горния етаж, където се чуваха стъпките на майка му.

— Сънят! Убиха човека ми, изгуби се и сънят ми. Приведох се, прегърбена започнах да ходя — по земята да го търся. Игла да беше, щях да я намеря. А него — в преизподнята ли рогатият го завлече.

Старицата се шегуваше, но и тъжеше едновременно. В думите й се преплитаха шегата и тъжното покорство пред неумолимата съдба.

Като се сбогува, Димчо се изкачи по дъсчените стъпала. Инженер Томова пишеше, леко наведена над кожения албум. Крилото на отворения прозорец отразяваше замисленото й, леко уморено лице, оградено от пухкавото злато на къдриците. Познатата, инкрустирана със сребро писалка, с леко шумолене тичаше по хартията и запечатваше в красиви извивки мамината мисъл.

Димчо притвори вратата и предпазливо се закашля.

Инженер Томова вдигна очи и го погледна разтревожено, а бузите й сякаш се покриха с тънка розова пяна.

— Какво има, да не си болен?

— Их и ти, мамо, все за това ме питаш — привидно се разсърди Димчо. — Кожата на гърба ми се бели.

— Намажи се с крем — инженер Томова посочи към порцелановото бурканче, което блестеше върху скрина и успокоена, отново опря лакти на масата. Тя бе толкова увлечена, че не сгълча момчето, дори не го запита къде е закъсняло. Перото проскърцваше в пръстите й — продълговати, със седефени нокти, а лицето й, отразено в разтворения прозорец, изразяваше ту детинска радост, ту мъжка решителност, ту някакво чисто тържество; огряно от блясъка на абажура, то напомняше лицето на човек, който току-що е извървял труден път и, опит от радост, се кани да продължи…

Когато по-късно инженер Томова се събличаше зад басмения параван, Димчо, който беше легнал на кушетката, я запита:

— Мамо, вярваш ли в духове?

Златокосата жена се изправи и помълча малко.

— Разбира се — преля тънкият й смях през паравана.

Димчо се надигна на лакът.

— Шегуваш се, мамо. Остава само да кажеш, че си виждала духове.

— И днес дори видях един дух… в мината. Наистина, по-точно не го видях, а го срещнах, защото той не може да се види.

Челото на Димчо се ороси от гореща пот. — Дали не е бил Невидимия? Той несмело седна в кревата. Дръпна побледнял завеската, спусната пред леглото му в ъгъла, и погледна майка си, която разчесваше косите си пред огледалото.

Премного вглъбена в разказа си, инженер Томова не забеляза промяната. Но думите й скоро разнесоха съмненията на момчето:

— В галерията се появи отровният газ гризу. Ние навреме усетихме този злокобен дух и го изпъдихме.

Димчо се отпусна върху хладното легло успокоен. Ето какво бе писала така съсредоточено мама в дневника си! Днес в галериите под морското дъно се е появила нова опасност. Мама е победила. А пък той си помисли…

— А ти не закъснявай толкова, за да не се сблъскаш наистина с някой дух! — чу той маминия глас, докато заспиваше. В тези няколко думи звучеше неприкрит укор.

* * *

Колкото и зорко да наблюдаваха барачката, тимуровците не се добраха до нищо ново, не откриха нищо подозрително. Животът между четирите платнени стени си протичаше както всякога. В късните следобедни часове или вечер, когато се събираха повече деца, Калчо излизаше иззад платнището и се покатерваше на жълтата бъчва. Не след дълго се появяваше Сеня и оглеждаше с високомерен израз площадчето. Скриеше ли се червенокосата му глава, децата знаеха, че след минутка над шатрата ще зашумят мушамените крила на Дюн Златоклюн.

През останалото, време барачката бе странно глуха. Бурето си стоеше на същото място, но петромаксовият фенер не се виждаше. Тимуровците се приближаваха уж нехайно и като се стараеха да не ги забележат, се опитваха да доловят някакъв шум. Но единственото подвижно платнище, което служеше за врата, бе спуснато и плътно закопчано.

Понякога вечер през цепнатините избиваше едва забележима жълта светлина и втренчени в нея, децата напразно гадаеха.

— Да не е дошъл… Невидимия? — притискаше се Стефка о Божанка.

— Не знам… Едва ли! — мъчеше се да я успокои Божанка, но сама се подаваше на страха.

— Ако е дошъл, защо не се мярка никаква сянка?

— Защото в барачката няма никой — обаждаше се Димчо. — Не виждате ли, че платнището е завързано отвън!

Сърцата на момичетата се отпущаха и те се осмеляваха да се приближат още повече.

— А защо тогава свети? — отдръпваше се назад Божанка.

— Кой знае! — замислено отвръщаше Димчо.

— Може да е някакъв сигнал.

— А може би в барачката спи Сеня. Запалил е лампа, защото се бои от тъмнината.

— За каква тъмнина говорите? — повторно се намесваше Димчо. — Нали площадът е сред града — и той вдигаше очи, за да погледне редките улични лампи, изправени в четирите ъгъла на пазарището.

* * *

Тази нощ инженер Томова спа малко. Облакътена на старомодното бюро с резба по ръбовете, тя до късно писа и подрежда някакви чертежи. Димчо чуваше как понякога подът проскърцва, как мамините стъпки леко прошумяват по килима. Той надникна веднъж-дваж през завеската и узна, че работата на мама е много напрегната, щом като розовите пламъчета не слизаха от бузите й…

На заранта инженер Томова се сбогува набързо и като поръча на хазайката да наглежда момчето, замина за София.

Зората току-що разпукваше, нашарена с първите слънчеви петна. А над морето все още висеше като металическа обица отънелият лунен кръг.

Димчо стоя дълго пред пътната врата — чак докато бързият автомобил с еленче на радиатора потъна в далечния завой при морето. Прибра се, но не му се спеше. Неспокойните мисли, които краткият сън бе прекъснал, го завладяха отново. Няма ли прозорче към тайната? Всичките ли пътеки са затрупани от пясъците на неизвестността? — губеше се в догадки тимуровският командир…

V.

Заранта настъпи суха и ветровита. Като наплиска надве-натри лицето си, Димчо се запъти към пазарното площадче. До бъчварницата го пресрещна Стефка.

— Има някой… Видяхме сянка — съобщи му развълнувано тя и го задърпа към сградата, където ги чакаше Божанка.

Изправени зад буретата, тримата тимуровци не сваляха очи от барачката. Вятърът блъскаше платнените й стени, вдигаше пясъчни вихрушки.

— Да не сте видели сянката на Калчо? — запита Димчо.

Момичетата не отвърнаха.

— Невидимия ще се измъкне лесно, ако е дошъл — обади се след малко Божанка.

Димчо се намръщи:

— Ще го забележим… по сянката. Нали облаците още не са покрили небето.

Вятърът дърпаше рогозката, метната над бъчвата, и хвърляше отгоре й стотици ситни песъчинки.

— Ех, защо Страж не е при нас — каза Димчо, като отвръщаше лице от вятъра.

По едно време Стефка се престраши и се приближи внимателно. Видя й се безсмислено да чака повече.

Но изглежда, че отвътре я забелязаха, защото щом стигна на няколко разкрача до барачката, платнището се повдигна. Оттам се подаде слабичката фигура на Сеня и загледа с неприязън момичето.

— Какво правиш тук? — запита строго също като голям Сеня и се покачи върху бъчвата.

Тимуровката не отговори. Тя само го измери от главата до петите.

— Какво току се навърташ насам? — повтори въпроса си Сеня, но този път с много по-тънък, почти момичешки глас. — Отговаряй, да не си изтървала езика си в морето.

Стефка продължаваше да го наблюдава мълчешком. На момчето се стори, че тя се усмихва подигравателно през очилата.

— Риба! — извика то и очите му се раздалечиха от гняв.

Стефка не можа да издържи. Последните думи я накараха да свали маската на равнодушието, която бе надянала.

— Какво се ежиш! — произнесе натъртено тя. — По цял ден стърчи да събира хората, а сега изведнъж ги пъди. Вижте го моля ви се: да не би случайно да е откупил площада?

Сеня се вбеси. Тези думи, казани с такова пренебрежение, дори не бяха адресирани към него.

— Откъде знаеш, че не съм го купил? — извика задъхано той.

— Я го виж ти! Собственик! И колко си дал за него? Хиляда лева ли?

— Може и повече от хиляда.

— Сто хиляди?

— А може и повече.

— Тогава милион?

— Защо не, даже и повече от милион.

— Ура, привет на богаташа! Да не би случайно да си наброил един квадрилион?

— Какво? — опули се червенокосото момче. Омразата му за миг се замени с краткотрайно учудване.

— Ква-дри-ли-он! — произнесе на срички Стефка.

Смутен от непознатата цифра, която не се наемаше да повтори, Сеня се видя принуден да прекрати словесния двубой.

Разговорът бездруго щеше да завърши дотук, но в същото време едно от хлапетата, което стоеше настрана и гледаше как момчето с луничките се горещи върху бъчвата, извика:

— Сеня-Меня, подай легеня.

Това бе достатъчно: искрата запали барута!

Боднат като от шило, помощникът на Калчо размаха ръце като вятърна мелница и се изправи срещу Стефка.

— Престани да скърцаш — каза задавен от яд той, макар да бе чул ясно, че обидните думи дойдоха от друга посока.

— Лепнеш като клей — не се сдържа и очилатото момиче. Разперило ръце, като че ли подкарваше пред себе си кокошки, то извика: — О, шакикракишакирак.

Необикновено дългият израз, който сред софийските ученици се тачеше като един от модните изрази и означаваше нещо приблизително на „Обирай си крушите!“, накара момчето да скочи от бъчвата.

— Шакракир — помъчи се да повтори думата то, но се получи нещо като крякане и тръгна, издигнало юмруци срещу момичето.

Макар дребничък на ръст, Сеня беше по-як от Стефка. Той улови китката на тимуровката и силно я изви назад. Природолюбителката се опита да се отбранява, но безуспешно. Очилата й паднаха на земята. Без тях тя изглеждаше съвсем безпомощна.

— Ха, имам си очила — извика Сеня и като държеше китката на момичето с дясната си ръка, се наведе и ги взе с лявата.

Сега Стефка изпадна в ярост.

— Пусни ме — закрещя тя и замига с късогледите си очи срещу него. Седловината на носа й се наля с червенина.

— Ако искам — важно отвърна Сеня, като се наслаждаваше явно на успеха си.

— И ми върни веднага очилата!

— Първо ще ги премеря.

— Да не си посмял! — извика злобно Стефка.

— Я повтори, че не чувам добре! Влезе ми морска вода в ухото. Повтори, де! Уу, как се дърпаш! Тогава ще те завържа. Аз имам едно въженце…

Момчето с луничките се опита да изблъска Стефка към бъчвата, за да може по-лесно да извие ръцете й, но неочакван глас го прикова на място.

— Стой! — тихо, но властно каза Димчо.

Сеня изненадано се обърна и спря очи на плещестото, изгоряло от слънцето момче, което и преди това бе забелязал.

— Ти какво се пъхаш — каза той, като отстъпи крачка назад.

— Пусни я! Какво удоволствие ти прави да се биеш с момичетата?

Стефка използува смущението на Сеня и като издърпа ръката си, грабна очилата и тутакси ги постави на носа си.

Свадата навярно щеше да завърши по-иначе, ако в този миг по улицата, що идеше от морето, не се бе задал Калчо.

— Вървете по дяволите! — завика към софиянчетата той, намръщил страшно лицето си. — Безсърдечни деца, как не ви е грях да обиждате сирачето!

Сеня се окуражи. Той потича из площадчето, намери един голям камък и го хвърли по посоката, в която се бяха отдалечили тимуровците. Сетне, като се огледа, бързо се шмугна в брезентовото си царство.

VI.

Униние ли обхвана отново тимуровците? Това не беше униние в пълния смисъл на думата, когато отпущаш ръце и навеждаш глава в унизителна примиреност. Софиянчетата по-скоро бяха обзети от безразличие, родено от няколкократните им неуспехи. Сега, след случката със Страж, те не знаеха какво да правят и стояха като пред заключена желязна врата…

В тези минути на отчаяние и безплодна размисъл Стефка си спомни за Славчо — еднокракия рибар, чиято окърпена мрежа често висеше пред тръстиковата колиба отвъд плажа. Улисана в диренето на редки експонати, тя няколко пъти се бе приближавала до рибаря, но изплашена от скърцането на протезата му или от странния му навик да разговори сам със себе си, мигом се отдалечаваше. Момичето едва ли не блещеше очи изпод очилата: наоколо няма никой, а еднокракият говори! Кому? По-рано тя не се замисляше върху това, но сега, след като по крайбрежието се бе появил Невидимия…

Стефка веднъж бе споменавала на другарите си за чудноватия рибар.

— Защо ще го наблюдаваме? — каза й тогава Димчо. — Нали има само един крак.

Макар че доводът й се стори съкрушителен, пионерката не падна по гърба си.

— А защо се върти все покрай брега? — опита се да излезе от трудното положение тя. — Нали истинските рибари залагат грибове и таляни в морето? И откъде знаете, че не поставя обувка на дървения си крак.

— Невероятно! Тогава ще се виждат бодовете от бастуна му. А и едната му стъпка ще бъде по-дълбока.

С това завърши разговорът тогава. Но сега, след като напразно се опитваха да надникнат в барачката, тимуровците се вслушаха в думите на Стефка и решиха да наблюдават рибаря. Какво друго им оставаше?

Славчо, който бе събудил подозренията на тимуровците, бе истински чудак. Привечер, по едно и също време, той пристигаше в града, уловил с една ръка бастуна си, а с другата — гердани от нанизана риба. Изпод широкополата му сламена шапка се подаваха отдавна неподстригани светли коси и се спущаха върху почернялата му шия. Запретнал крачолите си толкова, та да се вижда дървото, що заместваше левия му крак, той ловко се крепеше на десния. Крачеше бавно по стръмните градски улички, а заедно с него отминаваше и глухото чукане на бастуна му.

Пред големите къщи той се спираше за минута и като се закрепваше я на стобора, я на някое дърво, надуваше широките си татуирани гърди:

— Морско сребро-о-о! Живо сребро продавам.

Славчо наричаше така рибата. „Среброто играе — не му се стои на едно място“ — обичаше да казва той и сочеше с бастуна си светлото петно, което бълбукаше насред морето. Или както се клатушкаше по улицата, изведнъж спираше някоя летовничка с мрежа в ръка и я запитваше: „Знаеш ли защо рибарската трапеза е по-богата от царската?“ Летовничката вдигаше учудено рамене и гледаше с недоумение откритото бронзово лице на странния си събеседник. „Защото на рибарската има повече сребро. Нима е имало толкова сребро на царската трапеза?“ — усмихваше се той и полюляваше искрящите гердани, а в зелените му зеници, които през по-голямата част от деня бяха обърнати към морето, припламваха весели светлинки.

Той се връщаше обикновено по мрак. Вървеше бавно, като от време на време извиваше глава, сякаш искаше да вдъхне неизветрелия мирис на онази риба, която току-що бе продал. На морския бряг го очакваше малка тръстикова колиба, където нощуваше…

Стефка тръгна покрай морския бряг, за да изпълни поръчението на командата. Сред ниските поизсъхнали храсти се мярна Славчовата колиба. Старостта я беше подвила на една страна, та сякаш и тя стоеше като стопанина си на един крак. Триъгълно прозорче, оковано в дървена рамка, мътно проблясваше под тръстиковата козирка на покрива. До комина бе забучен тенекиен рог, приличен на млада месечина. На пръв поглед човек би си помислил, че старата колиба е изживяла краткия си живот и вече е изоставена от стопаните си. Но димната спирала, която вечер се полюляваше над комина, и рибарската мрежа, от която се сцеждаха зелени капчици морска вода, свидетелствуваха, че тук не царува самотия, че в колибата живеят хора.

Стефка гледаше към триъгълното прозорче и се питаше има ли някой зад него? По-добре е да няма, иначе не би намерила предлог да се приближи.

За щастие Славчо не бе в колибата. Той седеше недалеч пред ниско, забито в пясъка колче, на което бе закачил мрежата си. До него блестяха големи шивашки ножици.

— Добър ден! — поздрави плахо Стефка, като попипа без нужда еднодневката си.

Рибарят обърна лице и като опъна здравия си крак, се взря внимателно в неканената си гостенка, чиято плитка стърчеше като катерича опашка.

— Добре дошли, Ваше сиятелство! — наведе си почтително той, като едва удържа смеха, напиращ на устните му. — Посреща ви сам херцог Славчо І Еднокраки.

Пратеницата на командата не знаеше какво на отвърне.

— Заповядайте, седнете! — чудакът посочи с широк жест към пясъка. — Столовете ми са от чисто злато.

Стефка пристъпи, смаяна от това необикновено посрещане. И когато очакваше да я заговори отново, рибарят се загледа задълго във водата.

— Морето диша! — каза той, като се ослушваше.

Подтиснала страха си, Стефка започна да различава отделните шумове, които съставляваха гамата на общия морски грохот.

— Ех, ти! — не сваляше очи от морето Славчо. — Постоянно се шириш — нито в песен могат да те изпеят, нито в картина да те сложат.

И докато Стефка пристъпваше смутена от крак на крак, рибарят се обърна неочаквано към нея.

— Знаете ли такъв поет или художник? — запита със силния си глас той.

Пионерката свали от учудване очилата си.

— Макар и да съм с един крак, ще го намеря. Ще отида пешком при него и до пояс ще му се поклоня.

Той взе ножиците и започна да изрязва скъсаните дупки на мрежата. После вдигна глава и се втренчи в момичето, като че ли го виждаше за пръв път.

— Ти какво? Автобуса ли чакаш?

— Какъв автобус? — сериозно запита тимуровката.

— Гледам те, стоиш права, с раница на гърба — като на автобусна спирка.

Стефка свали еднодневката и улови с два пръста долната част на полата си.

— Няма ли да ви безпокоя! — попита тя вежливо, надживяла първоначалния страх.

— Настанете се моля — отново заискриха закачливо очите на чудака. — Няма да ме притеснявате, у мене и без това е широко… Навярно твоите дарове за херцога? — погледна еднодневката той.

Стефка отвори брезентовата чантичка.

— Брависимо! Вие ще ми поднесете букет, набран от морските ливади! — посочи хитро той към водораслите.

Очилата на Стефка се изпотиха:

— Не… Аз не цветя… Събирам експонати за колекция.

— Привет на науката! — проточи с уважение еднокракият чудак и като вдигна заплашително бастуна си, извика: — Чернокапци, долу калимявките! И все пак земята се върти.

Загубила и ума, и дума, Стефка не знаеше какво да каже. Страхът й се поразнесе. Въпреки съмнението си тя трябваше да признае, че веселият рибар, който говореше така чудновато, й допадна. Тя седна и сама си завидя на това — как спокойно го стори. Само докато оправяше плисето на полата си, пръстите й малко потреперваха. А след това не знаеше къде да сложи ръцете си. Но Славчо сам й помогна:

— Подръж гранчето, докато го навия на иглата.

Момичето пъхна ръце в широкото ленено гранче. Рибарят взе дървена рибарска игла с голямо ухо и започна сръчно да я върти в ръцете си, за да я напълни.

По едно време гранчето се омота и Славчо напразно подръпваше единия му край. Стефка се наведе и умело оправи жицата, заплетена на възел.

— Брависимо! Орлови очи! Не ти трябва повече — ти си готов астроном. На кого си кръстена? На свети Стефана — небесния звездоброец. Подай си ръката да я стисна.

— Но аз държа гранчето — гледаше слисано момичето.

— Е, тогава ще те поздравя после. Брависимо! Ела утре пак в херцогството ни. Ще наредя на хусарите при портала да те пуснат. А сега ми помогни да закърпим мрежата.

* * *

Стефка се възползува от любезната покана. На другия ден тя тръгна отново към тръстиковата колиба с тенекиения рог на покрива. Сърцето й биеше лудо в гърдите, а в главата й се блъснаха хаотични мисли: враг ли беше еднокракият рибар? Как така стана, че тя забрави предупреждението на командата, загуби предпазливостта си. Странно! — мислеше си природолюбителката. — Вместо да се бои, изведнъж почувствува, че гледа събеседника си право в очите. А как се шегуваше Славчо — така могат да се шегуват само хора с чисти сърца. И как се усмихваше — по детски. Може ли такъв човек да бъде ятак? — питаше се смутено Стефка. А защо не? — дръпваше се крачка назад тя. Нали врагът подбира тъкмо такива ятаци — за да не се усъмни никой в тях. Та ако по външния си вид Славчо приличаше на бандит, веднага щяха да го заловят.

При втората среща тимуровката реши да бъде по-внимателна. Не биваше добродушието и духовитостта на инвалида да я обезоръжат предварително, да я направят доверчива като дете. Но този път й предстоеше да се върне още по-разколебана.

Чудакът с дървения крак я посрещна като стара позната. Подпрян на бастуна си, той стоеше на брега и държеше края на мрежата.

— Издигам жезъла си в знак на приветствие! Фанфаристи, тръбете! — и той повдигна за миг бастуна си нагоре, но тъй като се олюля, бързо го забоде в пясъка. — Прислуга, посрещнете дамата. Свалете пелерината й, помогнете й да се настани в креслото!

— Благодаря — каза Стефка, като седна, — може би ви преча.

— Че как! Да не мътиш морето? Моята работа е като на паяка — каза Славчо и се накани да издърпа мрежата. — Седя на едно място и чакам.

Изведнъж той се втренчи в една точка пред себе си, което накара момичето да застане нащрек. То свали очилата си, но тъй като зениците му се свиха от слънцето, отново ги постави.

— Видяхте ли… някого? — запита без да ще на глас, Стефка.

Рибарят я погледна учудено:

— Някаква риба залудя из мрежата. Ще изплаши другите. Понякога обичам да разговарям с безсловесните, за да прогоня самотията — поясни той.

Момичето престана да се оглежда неспокойно.

Славчо забоде бастуна в пясъка и започна да придърпва въжето от ръка в ръка. Когато серкмето се сви и заприлича на голяма торба, той хвана облата халка, която се намираше на горния край, и го изтегли. Наклонен на една страна, дървеният му крак леко проскърцваше — като че ли му беше трудно да удържи улова.

Пясъкът сякаш закипя. Очарована от богатството на подводния свят, което Славчо като чародеец бе изсипал на брега, природолюбителката въртеше глава и не знаеше къде по-напред да погледне.

— Ето го прадядото на морските водорасли! — възкликна тя и подръпна един зелен кичур, разперен като брада.

Тя се наведе за да вземе една ветрилообразна черупка, ярка от багри, но за нейно голямо учудване седефеното коритце се раздвижи и от там се подаде пихтиест крак. Мидата бе жива и се накани да се зарови в пясъка.

Макар да беше зает със събирането на рибата, Славчо улови с края на окото си удивлението на природолюбителката.

— Еднокрака… като мене. Но скрие ли се между песъчинките и празните черупки, иди я търси.

Стефка вдигна глава, за да го изслуша, а сетне отново пренесе блясъка на кафявите си очи върху пясъка.

— Ой! — извика тревожно тя.

Една медуза се стопи пред очите й. Разкошната й стъклена камбанка, поръбена с изящни ресни и направена от морска пяна, се превърна в жалка дрипа. Колко къс бе животът на медузата! Сърцето на момичето се напълни с печал.

Отпуснат тежко на земята, с кошница между широко разкрачените си колене, Славчо шареше с ръце из недотам правилните квадрати на мрежата. Една голяма риба се изплъзна и се замята по пясъка. Вълните я прибраха в морето.

Славчо скочи и увлечен в гонитбата, забрави, че кракът му е дървен. Той се олюля, но успя да се подпре на лакът — иначе без малко щеше да падне в морето.

— Къде сте, камериерки! — театрално плесна с ръце той. — Елате да повдигнете вашия владетел. Или сте заети с подялба на херцогските му милости.

Като постоя, давайки вид, че чака въображаемите си прислужнички, той отупа лакътя си и се изправи:

— А иларията си я биваше. Искри хвърчаха от нея! Излетя из ръцете ми като ракета.

Той се втренчи в друга риба, подобна на попче, нашарена със синкави ивици. Издигна бастуна си и докато Стефка разбере, го стовари няколко пъти върху рибата.

— Защо направихте така?

— Това е морски дракон. Отровна риба. Убоде ли те с острия си шип, място не можеш да си намериш от болка.

Славчо събра улова и като сгълча някаква крадлива чайка, се залови отново за мрежата.

Стефка продължаваше да стои очарована. Малко е да се каже: тя стоеше като хипнотизирана пред чудните експонати, които серкмето извлече на брега.

Пред нея в купчинката водорасли стоеше едър рак. Той бе понесъл на гърба си миди и охлюви — толкова много, че сам приличаше на каменна отломка.

Ракът въртеше безсмислено глава и се люлееше на тънките си портокалови крачка.

Върху отворените устни на природолюбителката се появи несдържано любопитство и тя протегна пръсти.

Ракът потъпка смело на едно място и наклонил едната си страна, повлече жилестите си крака към водата.

— Хей, чакай! — наду широките си гърди Славчо. — Трябва да проверим дали си попълнил адресния билет. Или по-добре заминавай — тласна въздуха с мургава длан рибарят. — Докато напишем имената на всичките ти съжители, ще се мръкне.

— Как ли се наричаше? — помъчи се да си спомни Стефка, без да сваля взор от необикновения екземпляр.

— Рак-омнибус.

— Как? — момичето учудено вдигна вежди. Такъв черноморски обитател не й беше познат.

— Омнибус — избухна във весел смях Славчо. — Не виждаш ли колко пътници е помъкнал?

Ракът изнемогваше от тежкия си товар, но продължаваше да се движи.

Стефка внимателно взе в ръце странния пътешественик и се опита да откърти една от мидичките, залепнали на гърба му. Не успя. Мидите и охлювите сякаш бяха циментирани към рачешката черупка.

Подал подвижните си очи изпод надвисналата стрехица на черупката, ракът с тревога наблюдаваше усилията на тимуровката. По едно време той заканително издигна най-дългия си чифт крака, които завършваха с остри щипци. Види се търпението му се бе изчерпало. Момичето го захвърли изплашено настрана, сякаш в ръцете му бе попаднал таралеж.

Зашеметен от удара, ракът потъпка на едно място, а сетне бавно се запъти към морето.

— Ляво на борд! — извика Славчо и се разсмя толкова високо, че покрай очите му се издълбаха улейчета.

Смехът му бе прекъснат от плътен мъжки глас, който накара и двамата да се обърнат. Насреща по пясъчната пътечка идеше лейтенантът — командир на граничното поделение.

Стефка изведнъж си припомни за мисията, с която я бяха изпратили другарите, и се разкая за доверчивостта си. Но думите на лейтенанта скоро я успокоиха.

— Здравей, Славчо, цар на пясъка! — извика граничарят, като свали фуражка и даде да се види червеното обръче, което околожката бе издълбала над веждите му. — Гости ли имаш? — погледна към Стефка той.

— Светла глава! Събира миди и водорасли. В София ще ги носи.

— Ние се познаваме — избъбри Стефка и поруменя до косата.

— Срещали сме се по брега — всеки зает със своята работа. Напълни ли се чантичката? — запита граничарят.

Но преди смутеното момиче да отвърне, той извади папироса със златно поясче и се накани да запуши.

Славчо, който досега стоеше приклекнал над мрежата, поиска да се изправи. Лейтенантът, чиито живи очи не пропущаха нищо — нито летежа на чайките, нито най-малкия жест на събеседниците си, се спусна да го подкрепи.

— Аз имам помощник — Славчо улови бастуна си. — И то какъв — с характер! — широкото му лице засия от познатата обичлива усмивка. — Ще се пречупи, но няма да сега огъне!

Като се изправи на бастуна си, той запита задъхан:

— Не се ли намират у вас още цигари, другарю лейтенант?

Без да отвърне, лейтенантът, който види се бе скъп на приказките, разкопча горното джобче на лятната си куртка. В ръцете му блесна хромирана табакера. Той мълчаливо натисна езичето на ключалката и металическата кутийка, по която златарската игла бе инкрустирала причудлив монограм, се разтвори със звънтене.

— Пълна кутия — празна кесия! — обади се Славчо и посегна към табакерата, като не забрави да отрие о панталоните мокрите си пръсти.

Лейтенантът пропусна край ушите си поговорката и само леко помръдна горната си устна, грижливо изстъргана с бръснач.

— Вземи си още една — за после! — каза след малко той.

— Сърдечно благодаря — изкозирува инвалидът и пое внимателно новата цигара. После сне сламената си шапка и като скри цигарата в някаква известна само на него гънка, я наложи отново на главата си.

Недалеч, отвъд трасираната линия на шамандурите, неуверено изсвири корабче. По палубата му ослепително проблеснаха белите ризи на моряците.

Славчо се замисли и стоя така чак докато огънчето на цигарата го парна по дланта.

— И аз бях моряк… на военен катер — промълви навъсено той. — Но войната ме произведе рибар. — И той погледна с печални очи дървения си крак.

От разговора, който Славчо поведе с лейтенанта, Стефка, обладана от непритворно любопитство, узна че инвалидът е бил мерач на военен катер, че е загубил крака си в сражение с фашистки кораб.

— И все пак ти се чудя — обади се лейтенантът, като допушваше цигарата до самия мундщук. — Имаш пенсия. Не си млад — време ти е да почиваш. Защо се бъхтиш с този крак по брега?

Рибарят не забави отговора си.

— Не мога да живея без морето — отвърна, обзет от някаква странна упоритост, той. — По едно време искаха да ме правят чиновник. — Откритото му бронзово лице потъмня. — Писалка да държа. Къде ти! Пред мене само шише мастило, а в него плува… някоя муха. Море, море ми дайте вие! — извика той, загледан към някакви известни само на него събеседници. — Без морския гърмол душата ми ще бъде празна.

Лейтенантът го изслуша с разбиране. Сетне погледна квадратния циферблат на ръчния си часовник, махна свойски на двамата и тръгна към заставата. Крачката му беше отсечена, твърда, равна — с една дума — войнишка!

VII.

Душният ден нямаше край. Повлякла с усилие крака, Стефка най-сетне пристигна на пазарния площад, където избра една от рендосаните греди, струпани в безреда зад бъчварската работилница. Седна и хвърли уморен поглед към Калчовата шатра. Дългата сянка, която лежеше в краката й, изплетена от листата на съседната дворна лозница, я подсещаше, че вече се свечерява. Природолюбителката се намести удобно, но когато се канеше да си припомни днешния разговор с еднокракия чудак, неясна глъчка, дошла откъм барачката, привлече вниманието й. Като се изправи на крака, тя забеляза другарите си Димчо и Божанка. Скрити зад една широка бъчва, те мълчаливо наблюдаваха брезентеното прибежище на щъркела с мушамените крила.

Стефка се промъкна при тях:

— Знаете ли… Славчо, рибарят, не е ятак… И самият лейтенант…

— Шт! Тихо! — Димчо сложи ръка пред устата й. Той събра вежди и зажумя — като че се прицелваше: едното му око се затвори, но другото — откъм страната на барачката, засвети с жив блясък.

Стефка се сви озадачена до Божанка и притихна. Защо ли новината, която донесе, не развълнува тимуровците? Очевидно някакво важно събитие бе съсредоточило вниманието им.

— Какво има? — запита природолюбителката и се озърна. — Какъв е този шум?

— Калчо бие Сеня.

Бъчвите бяха удобно прикритие и приведени зад тях, тимуровците слушаха как откъм платнената къщурка се носеха виковете на Сеня, заглушавани от хрипливия глас на Калчо и от тропота на тежките му обуща.

— Отговори, копривено семе!… — задъхваше се от ярост брадатият богоугодник. — Признай, крадлив дяволе!

Калчо блъскаше с лакти стените, риташе момчето, което навярно пълзеше в краката му, тъй като изплашеният му глас идеше изотдолу.

— Нищо не съм пипал! Какво искаш — не мога повече… — задушаваше се от болка червенокосото момче.

Като не можа да се сдържи, Божанка досегна с ръка Димчовото рамо:

— Да идем… Да му помогнем.

— Какво? — запита следотърсачът, не разбрал отпървом думите й.

— Да го отървем… Та той ще го убие — едва ли не проплака пионерката. В гласа й имаше такава нескрита омраза че сама би се хвърлила срещу жестокия мъчител.

— Чакай, какво си намислила да правиш! — сърдито й пошепна Димчо и стисна китката й. — Нима искаш да провалиш всичко?

— Ще бягаш, а? И къде ще отидеш? Жив ще те заровя в пясъка — гърмеше отвъд Калчовият глас. — От моите ли ръце искаш да се откопчиш?

Но тъй като Сеня престана да вика и да се съпротивява, яростта на свирепия богоугодник попремина. Той блъсна момчето в ъгъла, при което платнището се изду, и каза по-тихо:

— Постой тук на тъмно тази нощ, дяволска душо, и размисли — как се бърка в зелената кутия.

Разтърсен от хлипане, Сеня мълчеше.

Никой не можеше да допусне, че гордият Сеня, облечен като момчетата от големите градски циркове, чиято риза вечер под изобилната светлина на петромаксовата лампа пламтеше като потопена в течно злато е нещастен, че господарят му често го гощава с ругатни и ритници.

Това, което тимуровците току-що узнаха, без съмнение беше много важно. Надеждата че ще могат да се сближат със Сеня и с негова помощ да се доберат до тайната, ги завладя повторно. Но как биха могли да сторят това, как да привлекат помощника на Калчо на своя страна? Колкото и да си блъскаше главата и да претегляше като на везна възможностите на командата, Димчо не виждаше никакъв изход.

Везната засега оставаше в хоризонтално положение. Но не след дълго тя неминуемо щеше да се наклони.

— Е, а ти какво щеше да кажеш? — обърна се чак сега Димчо към Стефка.

Тя го стрелна с недоволен поглед и помълча, като че ли пресмяташе нещо наум.

— Славчо не е враг… нито дори ятак.

— Уверена ли си?

— Да! — стисна устни Стефка и сякаш видя чистите очи на рибаря, веселинката, озарила откритото му лице. — Елате да ви разкажа — не се сърди дълго тя. — Трябваше по-рано да се запозная с него. Знаете ли какъв е интересен!

И тя помъкна другарите си по глухата уличка, що се спущаше към чугунените кнехтове на пристанището.

VIII.

Макар и отстранен от командата, Николай не преставаше да мисли за другарите си. Той знаеше, че те постъпиха правилно, че такава участ ще постигне всеки тимуровец, който пренебрегне поръчението си. Истински войник ли е онзи, който заспи на пост и пропусне врага!… И въпреки това кръглоликото момче не се сърдеше на тимуровците, сърцето му не се пълнеше със злоба.

През първите дни Николай се навърташе все покрай баба си, която щедро го гощаваше със своите милинки и пирожки. Отначало старицата дори зина от учудване, а после се изплаши:

— Боже мой, Николай! Какво се е случило? Да не си се скарал с другарите си?

Внукът подозрително мълчеше, а целият му вид мрачно говореше: „По-добре не ме разпитвай!“

— Ще отидеш ли днес на морето?

— Не! — последва неохотен отговор.

— А че… да нямаш огън?

Бабата постави костеливата си ръка на Николаевото чело и видимо се успокои.

— Чудя се — никога не си се свъртал тъдява до пладне! — каза повече на себе си старицата, като не преставаше да се вглежда изпитателно в неспокойното лице на внука си.

— Не ми се пече на плажа. Ще стоя тук, при тебе!

Хлътналата брадичка на бабата се разтрепери от радост.

— Ах, ти, мое ушенце, мое речно камъче! — доволно нареждаше тя и се задавяше от тънък щастлив смях. — Брезичке моя… Босилково стръкче — продължаваше да фъфли гальовно тя, без да се съобразява дали са подходящи имената, с които наричаше внука си. — Хубаво си намислил — постой си в къщи. А то иначе сам щеше да се погубиш от глад. По цели дни не те виждах.

Старицата щапукаше с ниските си чехлички из цялата къща и току попипваше кокчето на главата си, радостна, че внукът й се задържа така дълго при нея. Но не се минаваше час-два и тя смешно подгъваше брадичка и се мръщеше, тъй като момчето още по-рядко от прежному посягаше към отрупаната трапеза.

Николай страдаше не само за другарите си: за Димчо — справедливия и строг командир, за веселата и мила Божанка, за закачливата, но умна Стефка, що не му прощаваше и най-малкото провинение, а понякога незаслужено гощаваше бабиното внуче с неприкрити остроти. Сърцето го болеше най-много за недовършената лодка, която, улисани в гонитбата на стъпките, софиянчетата кажи-речи бяха забравили. Мисълта, че няма да се труди повече край старото корито на барба Тодори, не му даваше мира. Той често се навърташе при Трите скали, а веднъж дори, като пухтеше от жегата и въртеше кръглите си очи, се осмели да вземе недовършеното гребло и да го издяла в къщи. А при лодката имаше още много работа. Трябваше да се прави и второ гребло, да се насмоли бордът…

Тази заран Николай се сети, че бе оставил още отпреди няколко незапушени междинки на кила, известни само на него. Реши скритом да отиде и да ги затули с кълчища. Знаеше, че тимуровците ходят късно привечер, а напоследък бе забелязал, че те навярно, погълната от тежката борба с Невидимия, почти не се отбиваха при лодката. Тази борба не му беше присърце. Дланите го сърбяха за работа и той, още несъмнало, се измъкна от леглото и се запъти към Трите скали.

Какво бе учудването му, когато върху пясъка, разяден от краката на чайките като от сипаница, забеляза отпечатани детски стъпки, наполовина напълнена с вода. Значи някой току-що бе минал преди него. Николай ускори крачките си озадачен. Дали не беше Димчо? Но тимуровецът носеше гумени обуща. А може би някое дете бе идвало да донесе хляб на рибарите при таляна.

Когато наближи Трите скали, той зърна Сеня. Наклонил глава, забил брадичка в яката на блузата си, червенокосият помощник на Калчо се силеше да премести лодката. Дългата му, гладко причесана коса лъщеше на слънцето. Луничките по носа му бяха плувнали в пот, а безцветните му очи се взираха в спокойното море, където ръцете му напразно се опитваха да тикнат тежкото корито.

Наоколо бяха разпилени вещите, които тимуровците криеха в дъното на лодката: клещи, тесла, непресукано кълчищно повесмо.

При все че не забеляза идването на пълнобузото момче, малкият крадец удвои усилията си: отпърво блъскаше кърмата само с ръце, после почти коленичи в пясъка, а краката му се плъзгаха и напразно търсеха опора. Мускулите на ръцете му, макар и още неоформени, се изпъваха, а шията му се изду. Лодката, която беше поставена на кръгли трупчета, се заклати и изскърца.

— Ще я тикне в морето! — сепна се Николай и се хвърли към брега.

Сеня чу шума и току пред издигнатите юмруци на Николай отскочи настрана. Неочакваното появяване на това пълнолико момче, с коса щръкнала като таралежови бодли, го замая до такава степен, че той не знаеше какво да прави. Като се усмихна безсмислено, Сеня отпретна ръкави и запрестъпва ту на единия, ту на другия си крак.

— Крадец… ще ти дам да разбереш! — стисна отново юмруци Николай.

Момчето от брезентовата къщурка се дръпна изплашено. То бе изразходвало много сили в безуспешния си опит да отвлече тежката лодка и затова краката му безпомощно се заплетоха. Николай се нахвърли разлютен върху него. Свадата щеше да свърши печално за Сеня, ако в това време откъм камъша не се зачуха виковете на тимуровците:

— Чакайте!

Димчо отстрани запъхтения нападател. Изнурен, изненадан от неочаквания обрат, Сеня закри очи с раздрания си лакът и застена.

Николай гледаше към земята и мълчеше.

— Ти… — строго се обърна към него Димчо. — Ти какво дириш при лодката? Знаеш сам, че нямаш работа тук.

При все че Димчовият поглед не беше толкова сърдит, а и двете момичета го гледаха дружелюбно, Николай разбра — наистина мястото му не беше при командата, чието доверие бе измамил. Наведе глава и бавно затътри крака към града. Силите му сякаш го бяха напуснали изведнъж.

Децата направиха обръч около Сеня. Той се почувствува не по-добре от вълк, уловен в капан. Отстъпи няколко крачки назад и се притисна о борда на лодката, като смяташе по този начин да се запази.

— Я гледай какъв пасажер се появи! — не се стърпя Стефка.

Сеня се опита да изкриви презрително тънките си устни, но като погледна крадешком към силното момче, що стоеше отдясно, се сви изплашено и по страните му се появиха сълзи. Той очакваше да се нахвърлят върху него, да го набият или блъснат във водата. Но с недоверие усети как една ръка се сложи дружески на рамото му.

— Е, казвай!

Малкият крадец престана да плаче, но продължаваше да гледа недоверчиво.

— Ако искаш да се повозиш в морето, можеше да ни кажеш. Но виждаш сам, че старата черупка още не е ремонтирана. — Димчо се улови, че произнася Николаевите думи и сбърчи чело. — А с едно гребло далеч не се отива!

Момчето подсмръкна, без да отвърне каквото и да било.

— Е, казвай! Какво мислеше да правиш с нашата костенурка?

— Нищо! — от вълнение момчето не можеше да продума и нови сълзи избиха през ресниците му.

Едва сега тимуровците имаха възможност да разгледат отблизо Калчовия помощник. Те видяха, че той съвсем не е такъв великолепен, пълен с достойнство, както изглеждаше горе, на брезентовия покрив. Копринената му риза — овехтяла и на места закърпена, а коленете на кадифените му панталони — издути и протрити. Разтревоженото му лице показваше, че току-що е имал неприятна преживелица, че не току-така бе оставил барачката и се бе озовал при Трите скали.

— И откъде узна за нашата лодка?

— Случайно… Видях я и ми хрумна…

Божанка повдигна леката му торбичка, където нямаше почти нищо.

— Че много са ти оскъдни запасите. Докъде ще стигнеш с тях? Ех, ти, мореплавател!

— Аз не да пътувам…

Децата го слушаха недоверчиво.

— Не исках да открадна лодката — проплака Сеня. — Казвам ви самата истина. Бог е над мене!

Той събра трите си пръста в едно, готов да се закълне. Децата се разсмяха.

— Какъв бог те е патил! Ние, брат, на попски бръщолевици не вярваме — възмути се Стефка. — Трябва да дадеш честна пионерска дума.

Момчето мълчеше с наведена глава. По опърленото му от слънцето лице срамът пробягваше на червени ивици. Малката му адамова ябълка, що се подаваше из разтворената яка се движеше неспокойно, като че на притежателя й не достигаше въздух…

— Честна пионерска дума ли? Та той не е пионер! — досети се Божанка и погледна с укор към Стефка: — А баща ти знае ли, че се каниш да избягаш? — обърна се към Сеня тя.

Бегълчето погледна децата с тъга.

— Аз нямам баща — тихо продума то. И понеже децата мълчаха, добави: — Татко е починал преди да се родя. А мама се ожени втори път и замина за друго село.

— А този… Калчо… не ти ли е баща?

— Не — каза Сеня, като ровеше пясъка с палеца на десния си крак. — Калчо ми е вуйчо.

Настъпилото мълчание бе нарушено пак от леко треперещия глас на Сеня:

— Вуйчо ми е — мамин брат. Имаме да му даваме пари и мама ме прати да му слугувам.

— Д-да! — проточено произнесе Димчо, но това говореше повече от всякакви думи.

— Искам да се махна. Той е лош и ме бие — каза, обладано от внезапен порив сирачето, мислейки, че разкрива някаква голяма тайна. То се накани да разкопчае ризата и да покаже синините, що и без това се виждаха през разтворената му яка.

Но се сепна от учудване, когато Божанка спокойно каза:

— Знаем!

— Така ли? — изплаши се момчето.

— Пионерите знаят всичко… Те виждат… наблюдават.

Сеня с уважение спря поглед на познатата, а заедно с това така нова фигура на Димчо — с червена връзка, спусната до колана, на който висеше окачено малко туристическо ножче, с електрическо фенерче, което подаваше яйцевидната си лупа из горния джоб на блузата.

— А ти какво знаеш за пионерите? — запита Божанка.

— Вие пеете хубави песни и не се биете.

— Зависи — отговори Димчо вместо Божанка. — Със своите, разбира се, не се бием, но с враговете… Пионерът изпълнява различни задачи — една от друга по-интересни.

— И важни! — допълни Стефка. — Но… ти къде искаш да отидеш с лодката?

— Не зная… Натам! — посочи с пръст над водата момчето. Целият му вид говореше, че е готово да понесе всякакви страдания, само да се отърве от тежката опека на вуйчо си.

— Та отвъд е Турция. Добре си избрал. Тъкмо щеше да си намериш още по-страшен господар.

— Аз… не в Турция. Само покрай брега…

— А защо не се оплачеш на милицията? В нашата народна република има закони — никой няма право да измъчва децата.

— Страх ме е от вуйчо. Нали мама има да му дава пари. Ако го обадя, после той мене… — момчето повдигна ръка и драсна с палец по гърлото си.

— Звяр! Лихварин — изфуча Стефка. — Много ли те бие?

Вместо отговор Сеня легна по очи в пясъка. Слабите му рамене тихо се затресоха, а от очите му потекоха бистри ручейчета, които сухият пясък бързаше да попие.

— Сеня, не плачи! — каза Божанка и ласкаво тури малката си длан на бузата му. — Аз имам едно другарче. То живее в Москва и също се казва Сеня. Пиша си с него.

Като подсмърчаше, сирачето се изправи на колене:

— Моето име е Асен, но вуйчо го промени. Прекръсти ме така — с цирково име.

— И моето другарче е голямо колкото тебе — продължи Божанка. — Не съм го виждала, но зная, че е ученик в шести клас.

— Аз не ходя на училище… напуснах — каза Сеня, без да поглежда пионерката.

— Така ли?

— Така! — повтори момчето.

— Че защо, не искаш ли да учиш?

— Не може да се каже, че не искам. Но нали пътуваме от място на място. Пък и вуйчо не ме пуска.

— Та не знаеш ли, че у нас всички деца трябва да ходят на училище?

Сеня замълча. Той загледа тъпо втвърдената песъчлива земя и нокътят на босия му палец започна да пише някакви причудливи криволици, прилични на първите картинни в детските блокчета.

— Напуснах училище миналата година — вуйчо ме накара да кажа, че съм болен — продължи Сеня. — Не искаха да ме приемат за пионер пак заради него — каза той и очите му посивяха от омраза. — Той ме води в църква. Кара ме да държа запалена свещ, когато чете вечния календар на селяните.

— А ти? — настръхна Божанка.

— Какво аз? — повдигна сухите си рамене момчето. — Аз му се покорявах. Та той ме плашеше с духове.

— С духове ли? — наостриха уши тимуровците.

— Вие не го знаете — той е магьосник. Веднъж го чух да разговаря с един дух.

Когато произнасяше зловещата дума, момчето опули очи и мъчително преглътна.

— Разкажи какъв беше! — подлови го предпазливо Божанна.

Сеня притвори очи. Той се страхуваше даже да си припомни.

— Аз бях легнал вече. Вуйчо броеше парите. Изведнъж платнището на бараката се повдигна и при нас влезе… един дух. По-точно — никой не се вижда, а се чува глас.

Децата се спогледаха многозначително, което момчето изтълкува по своему.

— Не, не лъжа!

— Това е просто невероятно — обади се Стефка. — Чела съм, че един бял пътешественик можел да разговаря с корема си. Веднъж той бил пленен от людоеди. Те запалили огън и се канели да го опекат и изядат. Как да се спаси? И ето хрумнало му да ги изплаши, като заговори с корема си. Сполучил. Людоедите помислили, че се обажда близката скала, която смятали за божество, и ужасени се разбягали. Така белият пленник се спасил.

Сеня се размърда.

— Нея нощ в барачката гласовете се редуваха — веднъж се чуе вуйчовият глас, после — другият! — потреперваше той.

— И за какво говориха? — внимателно се намеси Димчо.

— Не разбрах. Сърцето ми щеше да се пукне от страх. До съмнало не мигнах.

В гърдите на тимуровците запърха радостно предчувствие.

— Че ти къде спиш? — осведоми се Стефка.

— В барачката.

— Сам ли?

— Сам.

— А Калчо?

— Вуйчо ли? Той живее в старата звънарна, далеч — хей долу при морето. Аз влизах в нея. Там е така страшно.

Неочаквано за себе си, бегълчето се бе облегнало на лодката и приказваше съвсем свойски с децата. А техните сърца се пълнеха със съчувствие към наплашеното момче — горък пътник в мъглявия свят на суеверието.

Сеня почувствува необикновено доверие към тези деца с червени връзки, които гледаха така самоуверено и не се бояха от нищо. Той продължително задържа очи на Стефкината връзка.

— Искаш ли и ти да станеш пионер? — запита уж на шега природолюбителката.

Сеня плесна с ръце и копринените дъги на ръкавите му трепнаха на слънцето.

— Искам! Ей богу — на̀, честен… — той се накани да свие пръсти за кръстене, но дръпна като опарен ръката си.

Софиянчетата и този път се разсмяха.

— Искам още днес — подсмръкна Сеня.

— Станеш ли пионер, ти ще бъдеш под покровителството на „Червените възли“ — така се нарича нашата команда. Всички деца по света, които носят пионерски връзки, ще бъдат твои другари. И никой няма да смее да те обиди.

— А какво значи да си пи-о-нер? — разчлени последната дума Сеня.

— Това значи… — Стефка се замисли и отвърна с думите, които бе прочела в една съветска повест за деца. — Това означава, че където и да се намираш — било на сушата, във въздуха или в морето, ти си длъжен да бъдеш верен син на родината.

Очите на Димчо светнаха, озарени от някакво смело решение:

— Ние ще те приемем, или по-точно нашата тимуровска команда ще настоява да те приемат. Бездруго ще получиш червена връзка, но най-напред ще трябва да изпълниш едно поръчение. Такъв е редът: поръчение изпълнява всяко дете, когато го приемат в пионерската организация.

— Съгласен съм — извика възбудено Сеня и на лицето му зацъфтя усмивка.

— А ти не бива повече да живееш при Калчо. Държавата ще те вземе в дом за сираци. Или пък нашата дружина ще те осинови — ще станеш син на отрядите. Ще учиш, а може и университет да завършиш. — Божанка млъкна и погледна към тимуровския командир. Той й кимна одобрително.

Очите на Сеня светеха като запалени. Така му се искаше час по-скоро да му кажат какво ще бъде поръчението!

Димчо начерта някакъв знак на пясъка и за най-голямо удивление на бегълчето софиянчетата, без да си продумат, се оттеглиха на десетина крачки зад скалите и започнаха да разговарят оживено. Момчето не чуваше гласовете им, но виждаше как те мърдат непрестанно устни и гледат към него.

Съвещанието на командата трая само няколко минути. След малко Божанка се приближи:

— Засега — каза тя — ти ще трябва да се върнеш при Калчо.

Момчето се сви като таралеж.

— Така повелява поръчението! — видът на пионерката беше неумолим.

Димчо поясни:

— Командата натовари Божанка да те запознае с поръчението.

* * *

Божанка и Сеня влязоха в Градската градина.

Беше вече късно, но по алеите все още се разхождаха летовници. Пред магазинчето за лимонада, прилично на голяма виолетова гъба, се мяркаха продавачи на цветя. Сеня се учудваше, че градът може да стои буден до толкова късно. Той смяташе, че със затварянето на барачката всичко заспива — хората, автомобилите, къщите.

Двете деца седнаха мълчаливо на една скамейка. Сеня дълго се намества, докато най сетне притихна.

— Е? — запита той и зачака, подпрял с юмрук брадичката си.

— Казахме ти: ще трябва да се върнеш отново при вуйчо си — започна направо Стефка.

— Не ща. Той е лош!

— И Васил Левски е имал лош вуйчо, и майка му като твоята го е изпратила да му слугува…

— Но нали Левски е избягал? — смътно си спомняше момчето. — Обвил краката на коня в парцали…

— Ще се махнеш и ти, когато му дойде времето. Засега постъпи като Левски: помогни на делото!

Сеня замълча. Думите, казани с такава неумолимост, прекършиха желанието му да се съпротивлява.

— Ще останеш в барачката… навярно за малко дни — опита се да го успокои тимуровката. — Там те изпращаме с мисия. — Но като се сети, че Сеня не знае какво означава тази дума, поясни: — С важна задача!

Любопитството у Сеня надделя:

— Каква задача?

— Търсим един враг, по-точно… един дух.

— Дух ли? — подви крака под пейката момчето и усети как челото му се овлажнява.

— Да.

— Като онзи, който идва в барачката ли?

— А може би същият — отвърна Стефка и се огледа, за да се увери, че никой не подслушва. Колкото и предпазливо да бе подхванала разговора, тя трябваше да разкрие тайната пред непознатото момче.

Притворил очи. Сеня слушаше напрегнато.

— И какво… трябва да направя? — заекна той.

— Да ни помогнеш!

— Как? — напрегна цялата си съобразителност момчето. Лицето му, покрито с лунички, изведнъж се удължи.

— Като научиш кога Невидимия ще дойде в барачката. А също — къде се крие.

Стефка обгърна с ръка слабичките плещи на момчето:

— В същност няма да вършиш нищо повече, отколкото досега. Ще помагаш на Калчо и ще следиш.

— Ами ако онзи се крие в звънарната?

— Трябва да узнаеш!

— Да вляза в звънарната ли? За нищо на света! Да ме убият, няма да отида. Там, в избата, са закопани удавници. А пък вуйчо не ще ме пусне.

— А ти все пак трябва да проникнеш. У-у какъв си страхливец! — с подчертан укор каза Стефка. — Не се ли срамуваш?

В зениците на сирачето проблесна предизвикателно пламъче. Сега то беше отново самоувереното момче, което се подава над брезентовата барачка и поглежда с безразличие тенекиените ветропоказатели. Но скоро предизвикателното пламъче бе угасено от студената сянка на страха.

— А ти помисли за майка си. Нима ще й бъде драго да те гледа цял живот ратай — чужд хляб да ядеш, да ходиш немил-недраг по панаирите! А как би се радвала тя, ако станеш човек.

При споменаване на скъпото име зениците на Сеня се проясниха. А устните му, доскоро сиви от страх, се събраха в усмивка.

— Ще ти помогнем, ще бъдем ден и нощ край тебе: и аз, и Божанка, и Димчо — цялата команда. Заедно ще се борим.

— Ще се върна — каза след мигновена нерешителност бегълчето и твърдо стисна устни.

— Геройската ти постъпка ще ти даде право да носиш червена връзка.

— Такава… като твоята ли?

— Същата!

Сеня посегна с трепереща ръка към червения край на коприната, но преди да я докосне, погледна нечистите си пръсти и ги отри о панталоните си.

— Откъде я купи?

— Тя не се купува. Тя трябва да се заслужи… с пионерски дела. А проявиш ли се, може и звеневи да те направят. Току-виж и пред знамето те фотографирали!

— Дай да я понося!

— Вземи я!

Щастлива, че сполучи да приближи командата на една крачка от разгадката, обладана от необикновен прилив на радост. Стефка сне от врата си връзката и като не забрави да приглади с длан мястото, където стоеше възелът, я сложи в ръцете му. Тутакси се разкая за безразсъдната си постъпка: така ли се дава пионерска връзка! Но беше вече късно да я иска обратно. Това щеше да оскърби сирачето, по чиито бузи още личаха следи от сълзи.

Сеня с недоверие гледаше очилатата пионерка — искаше да отгатне сериозно ли говори или се шегува.

— Ще я взема. Само до утре — посегна нерешително той.

— Добре — завърза я на врата му пионерката. Момчето я притисна до сърцето си.

— А вуйчо ти?

Сеня се дръпна уплашено, но изведнъж бе обзет от някаква непозната решителност:

— Ще я скрия. Той никога няма да я намери!

* * *

Сеня влезе в платнената барачка и се опита да достигне пипнешком до леглото си. В шатрата миришеше на парафин, на напечен от слънцето брезент. От дървения щъркел се носеше остра миризма на разтопена боя.

Като се блъскаше в струпаните дрехи и мукавени кутии, Сеня се промъкна към обитаемата половина на барачката. Събу набързо сандалите си и легна. Брезентените стени още пазеха дневния задух, напоен със сладкия мирис на прясно боядисаната птица. Все още под впечатлението на това, което се случи през деня, очаровано от внезапната дружба с тимуровците, гордо от неочакваното доверие, което те му оказаха, момчето се въртеше на походното одърче, без да може да заспи. Мисълта му се връщаше ту назад, където редица незначителни на пръв поглед неща му подсказаха, че Невидимия неведнъж бе идвал, ту напред — към онова, което му предстоеше, и тогава той започваше да крои различни планове, за да изпълни поръчението на командата. Но всеки кроеж му се струваше несигурен и опасен. Страхуваше се да не стори някоя необмислена постъпка. Преди всичко трябваше да бъде предпазлив. Как се бе заблуждавал Сеня, като е смятал Калчо за магьосник. „Не! Вуйчо не е магьосник! — макар с ледена боязън в душата на момчето бе приятно да повтори гласно тази мисъл. — Според думите на тимуровците той е ятак или както те го нарекоха «агент на чуждо разузнаване».“ Ето защо той държеше племенника си далеч от звънарната — пуста и мрачна къща, с ръждив ламаринен покрив и с дълбоки прозорчета, из които сякаш някой постоянно надничаше.

А колко жесток бе червенобрадият стопанин на шатрата! Понякога той замахваше дори с тежките божигробски броеници и ужасеното сиротинче се чудеше къде да се дене, за да се запази от желязната градушка. Сеня трепереше пред ненавистния му поглед, пред господарския му глас; той живееше по-зле от заварениче. Но тази нощ като че изведнъж прогледна. Страхът, загнезден в сърцето му от толкова дни, се превърна в омраза.

Сеня попипва драгоценната коприна, обгърнала като топло крило гърдите му, и усети, че без да ще, се усмихва. Луната вече догаряше и скоро щеше да се развидели. А той все още не заспиваше. Мечти, една от друга по-дръзки и фантастични, го осеняха и вълнуваха. Ето: Невидимия пристига в барачката. Вуйчо му го праща да занесе някакъв вързоп в звънарната, но момчето незабелязано се връща и скрито в плиткия платнен дрешник, подслушва разговора на двамата бандити. Или: Сеня среща Стефка и без да го видят, пуща в еднодневката й писмо, където е отбелязал тайния адрес на Невидимия…

Но мечтите му не се сбъднаха.

Заспало призори, умореното от дневните преживелици момче не чу как вуйчо му влезна на пръсти в барачката. Той се запъти към ъгъла, където до дрешника се белееше походното легло, и се спря в недоумение. Отмести се, за да не засенчва лунната светлина, и едва сега повярва на очите си: изпод яката на племенника му се подаваше червеният край на пионерска връзка, поръбен със златен конец. Макар и да се виждаше само едно триъгълниче, то бе достатъчно, за да вбеси Калча. И като опретна ръкави, той протегна косматите си ръце. Гърдите му щяха да се пръснат от ярост.

Дълго след това Сеня не можеше да си даде сметка за нощната случка. Той хапеше, риташе, мъчеше се да побегне. Със сили, удесеторени от страха и яростта, той сполучи да се отскубне от железния обръч на Калчовите ръце и като грабна разкъсаната връзка, се промуши — ни жив, ни умрял — изпод платнището.

* * *

Тимуровците отново сгънаха ръце в безсилие. Везната се наклони повторно на обратната страна. Сеня, на когото възлагаха толкова надежди, неочаквано се провали. На другата заран Димчо го намери при Трите скали. Обронил глава, той притискаше с длани пазвата си, където бе скрил парче от разкъсаната Стефкина връзка. Луничките се очертаваха като налепени по бледото му лице.

— Какво е станало? — запита неспокойно Димчо.

— Той… той намери връзката! — зарида Сеня.

— Кой?

— Калчо… Калчо козела.

Като легна на земята, сирачето заудря с юмрук по пясъка и завика:

— Козел! Козел!

Не беше нужно да разпитва — още от пръв поглед тимуровският командир разбра какво се бе случило. Той улови за ръка разплаканото момче и без да го укорява, го поведе към къщата на татковата си сродница.

Инженер Томова още не беше се завърнала от столицата и леглото засега беше празно.

* * *

Като че ли повече нямаше на кого да се надяват. И последната надежда — да разгадаят тайната с помощта на Сеня, рухна. Пред тимуровците отново се изправи призракът на несполуката.

На вахта, където денонощно дежуреше надеждата, застана унинието.

Кой знае как би свършило всичко, ако един ден, пълен с безсмислено лутане и безизходност, от софийския влак не беше слязла малка пасажерка. Тя имаше пухкави бузи и червена връзка, а на ръката й се полюляваше пътническа марокенена чанта.

Румянка — така се наричаше пълноликата пасажерка — се постъкми и зажумя срещу слънцето, което току-що се бе издигнало над дългата редица от вагони. Като вдъхваше на широки глътки морския въздух, който след продължителното нощно пътуване й се струваше необикновено свеж, тя закрачи с безгрижна походка по измитите квадрати на перона. Нарочно си даваше безгрижен вид и се стремеше да изглежда независима, защото беше… избягала. Избягала ли? Как може такова благоприлично девойче, с такава спретната, дори гиздава външност и с две панделки на главата да избяга от къщи, да изостави родителите си? Работата е там, че то нямаше родители — по-точно имаше баща, но той, капитан от далечно плаване, бе на път някъде сред вълните на Тихия океан. Майката беше отдавна починала. За Румянка се грижеше леличка — една лицемерна и саможива стара мома, станала причина невръстното пиле да напусне бащиното си гнездо.

Без да се двоуми, малката пасажерка от софийския влак закрачи към пристанището.

Над крайбрежния град бе разцъфтяла великолепна утрин — една от онези тихи утрини, когато неподвижният въздух ухае на водорасли и единствено в синята морска далечина се поклащат пенливите шапки на вълните.

Въпреки ранния час към плажа вече бързаха — шумни и пъстри — най-нетърпеливите летовници. Над измития булевард, над металните орли по ъглите на морската градина, кръжаха гларуси и с дрезгавите си гласове надвикваха утринните продавачи. Край Румянка преминаха няколко флотски офицери с бели униформи и сърмени пагони. Зададе се летовничка с дантели около врата и къдраво кученце в скута. Щом я зърна, Румянка изплашена се дръпна назад. Поиска да се скрие в първата напречна уличка, но върволицата деца, които няколко учителки с чадърчета на главите, водеха към морската градина, й попречи.

Нима това кученце, малко колкото обувката й, с козина, навита на масурчета и с велурено елече на гърба, я изплаши така! Тя се припозна: стори й се, че насреща се задава леличка с нейния омразен Бобик.

Чак когато летовничката с дантеленото деколте отмина, Румянка се успокои.

Леличка! Капитанската дъщеря сложи ръка на очите си и тозчас пред нея се появи ненавистната фигура на татковата сестра. Зашумя халатът й, по чиито поли летяха оранжеви пеперуди и се кривяха стеблата на тропически палми.

Неомъжена до днес, леличка не обичаше хората и не пущаше племенницата си да играе с децата на съседите. А когато Румянка беше по-малка, я караше да говее, водеше я по близките манастири и я учеше, кой знае защо, да благодари на бога за хляба, който купуваха с татковите пари. А татко пътуваше дълги месеци със своя кораб, отбиваше се пътем за ден-два и пак заминаваше.

Отпърво момичето се примиряваше. То вярваше, че така е нареден светът. Без да се замисля, растеше зад тюлените завеси, сред дантелите, с които леличка труфеше всичко: пердетата, покривките, дори елечето на Бобик — малкото пъргаво кученце с криви крачета и смешна опашчица, единственото същество, което старата мома обичаше… Но по-късно, когато Румянка тръгна на училище, съмнението неочаквано пусна корен в душата й. Тя започна да се колебае, да изживява часове на мъчително раздвоение. А когато завърза червената връзка на гърдите си, поведе яростен спор със себе си. Другарите от дружния отряд полека-лека я привлякоха и задържаха. Колкото и да беснееше, накрая леличка трябваше да отстъпи. И все пак тя не се признаваше за победена.

А вчера у тях дойде гостенка — една лелина съученичка от пансиона, с пиринчено кръстче под набръчканата шия и старомодна плоска шапка, украсена с перо.

Румянка завърза червената връзка пред огледалото и тъкмо когато се канеше да излезе, леличка я спря:

— Закъде се гласиш?

— Викат ме в училище… при сборния отряд.

— Какво да сторя! — възкликна леличка, обърнала лице към гостенката. — Аз предсказвам, че всички тези сборове и отряди няма да изведат децата на добър край! — гневно каза тя, като изпука с пръсти.

Румянка се направи, че не чува думите й.

— А да видиш как ги възпитават! — продължи леличка. — Учат ги да не тачат светия пост, да не се кръстят… Но бог вижда всичко.

Споменала името на бога, тя се приготви да се моли. Издигна ръце и като събра кривите си пръсти на колибка, изви очи към тавана. Гостенката тутакси я последва, при което шапката с перото смешно се килна на врата й, но тя не посмя да я намести, боейки се да не попречи на молитвата.

Втренчили поглед към гипсовата плетеница на тавана, двете някогашни пансионерки усърдно мърдаха устни.

Навела глава, за да прикрие руменината, обагрила бузите й, Румянка посегна да отвори вратата. Но леличка я зърна с крайчеца на окото си.

— Остани в къщи! — извика задъхано тя.

— Обещах! — твърдо каза пионерката.

Пършивата шия на старата госпожица се наля с кръв:

— Откакто ходи на онова пътешествие, където без малко не се изгуби, ти стана съвсем непокорна.

— Да се изгуби ли? — обади се с нескрито любопитство гостенката и прекъсна молитвата.

— Другарите й я изоставили… сама в гората — свали ръцете си и леличка.

— Боже опази! — гостенката направи кръст пред нашареното си с белило лице.

Бравата се стопли в ръцете на Румянка. Тя загледа леля си: отпървом с недоумяващи, а после — с възмутени очи.

— Как? Другарите й ли казваш? — поднови разговора гостенката, човъркана от желание да научи повече. — Та нали днешните говорят само за другарство — иронично забеляза тя и нахлупи плоската си шапка.

— Оставили я сама… сред планината! — със злорадство потвърди старата госпожица.

— Леличко, лельо, побойте се поне от бога, в който вярвате. Та те отначало… само да ме накарат да почувствувам… Но след това се върнаха… подадоха ми ръка. Станаха ми истински другари.

Тъкмо това вбесяваше леличка. Като потрепваше с високите си обуща, тя едва ли не затича из стаята. Та нали онова пътешествие по местата, където са минали Георги Димитров и Васил Коларов през Септемврийското въстание, съвсем откъсна момичето от нея. Дотогава Румянка все още я слушаше, странеше от другарите си, рядко участвуваше в дружните им игри. Но след това…

— О, аз окаяната! До какво доживях? Да не ме почита детето, което съм отгледала със собствените си ръце. — Тя вдигна очи към портрета, който висеше над главата й. — О, да би знаел брат ми!

Румянка не можеше да се владее повече. Тя изтича в другата стая, грабна палтото си и извади от алуминиевата касичка парите, които бе спестявала през учебната година. Реши да избяга колкото се може по-далеч от ненавистната сродница. Да отиде на черноморския бряг и да дочака завръщането на татковия кораб…

И ето сега тя стои на морския бряг — оскърбена до дъното на душата си, терзана от болка, която никога не бе угасвала. Няма да прекрачи къщния праг, докато не се бялнат мачтите на кораб „Родина“. Ще дочака баща си, ако би трябвало да стои с месеци. Ще работи, ще гладува, щом е нужно, но няма да позвъни на кованата желязна врата, чийто ключ подрънкваше в джоба на леличка…

Откъм морската далнина, набръчкана от непрестанната игра на вълните, се обади басово голям параход. Вперила очи към белоснежните етажи, капитанската щерка се помъчи да разчете буквите, които лъщяха като стъклени. Очевидно това не беше български параход. Пионерката се опря на един от чугунените синджири, що се промушваха през кнехтовете и ограждаха пристанището. Като описа дъга около фара, корабът затръби и започна бавно да се отдалечава. Пристанището, и без това празно поради ранния час, съвсем опустя.

Румянка тръгна край вълноломния зид и не разбра кога се намери на песъчливия бряг. Обувките й се напълниха със ситни камъчета, които започнаха да глождят ходилата й. Тя се събу и като стъпваше предпазливо, се запъти към плажа. „Къде ли е сега татко? — мислеше си натъжено момичето. — Може би корабът му се промъква през хълмове от океански вълни или лъкатуши край отвесни скали.“ То сякаш виждаше пламтящите орлови очи на баща си и знаеше, че не може да му се случи нищо лошо. Ще се завърне от далечно плаване смелият морски командир и дъщеря му ще го посрещне както никога досега — на самия бряг.

Пътеката навлезе в рядка кестенова горичка, из която се виждаха светли островчета.

— Цветя! — спря се задъхана Румянка. — Маргаритки!

Маргаритките, високи над човешко коляно, се полюляваха леко. Белите им цветове блестяха като емайлирани. Край тях подобно на длъгнести огнени капки се мяркаха пчели.

— Ой! — възкликна пионерката.

В друго време тя би набрала букет, би изплела венец, но сега се приближи на пръсти към най-високата маргаритка. Присви любопитно очи, при което пълните й бузи се опънаха, и започна да разглежда цветето.

— Зная, че си вълшебно — каза високо тя. — Можеш да отгатваш. Кажи ми — ще се върне ли скоро татко от далечно плаване?

Момичето се наведе и започна да гадае:

— Ще се върне — предпазливо откъсна едно листче то и го хвърли през рамото си. — Няма да се върне…

Листенцата едно след друго летяха и се ронеха в тревата.

— Ще се върне!

— Няма! — извика някой зад гърба на пионерката и закри очите й така силно, че тя неволно подскочи и без малко не падна на земята. Кой ли я беше проследил и подслушал? Опита се да се освободи, но непознатите длани бяха здраво прилепнали към лицето й. Успя само да узнае, че зад нея стои момче — за един миг се мярна ивица от зелени дочени панталони. Беше на ръст колкото нея, защото тя усещаше топлината от дишането му в тила си.

— Здравей, Румянке! — каза момчето със зелените панталони, без да сваля ръцете си.

— Здравей! — трепна озадачено капитанската щерка. — А ти кой си?

— Отгатни!

— Не мога!

— Наистина отдавна не сме се срещали.

В гласа на момчето имаше нещо познато.

— Пусни ме! — задърпа се Румянка.

— Ще те пусна, но обещай…

— Обещавам!

— Че ти не знаеш какво!

— Кажи, де!

— Да броиш до десет и тогава да се обърнеш.

Румянка повдигна с безразличие рамене.

— Е добре, щом искаш!

— Започни да броиш! — извика момчето и отдръпна ръцете си.

Румянка замърда устни: едно, две, три… Но когато стигна до десет и се обърна, от тайнственото момче нямаше нито следа. Къде ли се скри? Разбира се, в горичката зад завоя. Другаде нямаше къде. Краткотрайното й любопитство се замени с огорчение. Като се сниши, тя се зае да разглежда мястото, където изчезна притежателят на зелените панталони. Дори сви длан като бинокъл и допря очи до кръглото отворче. Нищо! Затича към завоя, но какво бе разочарованието й, когато видя, че горичката се сгъстява. Вдясно се кипреха къдравите редици на лозята.

Кой се бе пошегувал? И откъде знаеше името й? Обу сандалите си и когато се канеше да се върне, неочаквано зърна пионерски знак, направен набързо от морски камъчета.

— Вдън земя ли се провали това момче? — присвиваше подозрително очи Румянка. — Написа знака и — дим да го няма! — Тя се огледа и едва не плесна с ръце: на разкрач от нея, върху ствола на съседния кестен бе нарисувано с тебешир:

——————————>

— Върви напред! — повеляваше знакът.

„Какво пък, ще тръгна!“ — помръдна устни момичето и закрачи предпазливо.

Клонче с подострен край, писмо, скрито в ниска хралупа, тебеширени знаци върху стеблата преведоха Румянка през лозята и я упътиха към брега. Там я поеха други знаци, направени от гълъбови морски камъчета, от овални мидички, от купчинки изсъхнали водорасли. Дори на места посоката бе определена с големи стрели, издълбани направо в пясъка.

След като измина стотина крачки, пионерката неочаквано се заблуди. Дълго се лута, докато най-сетне намери някакво перо, навярно от гларус, поставено на кръгла пясъчна площадка. Острият му край сочеше към юг. Румянка се зарадва толкова много на находката, че започна да скача на един крак.

Пътечката, заливана непрекъснато от вълните и сушена от слънцето, бе станала така твърда, че позвъняваше под краката й. Между пясъчни хълмчета, покрай прострени рибарски мрежи, под тунел от високи лозници тя излезе на неголям глух залив. Над него се бяха надвесили три скали, в чието подножие се виждаше обърната стара лодка.

Румянка се спря и нерешително затъпка на едно място. Любопитството, което я владееше досега, отстъпи място на страха. Все пак кое беше момчето със зелените панталони? Защо я повика на този пуст и отдалечен пясъчен нос? — питаше се озадачена пионерката и се взираше в напрегнато очакване. Никой не се виждаше. Само чайките описваха сребристи кръгове над скалите.

Колко време стоя така — минута, две или повече? Започна да съжалява, че се бе увлякла в неразумната игра, да се укорява, загдето бе тръгнала подир пътните знаци.

Като погледна нетърпеливо многоъгълния циферблат на ръчното си часовниче, капитанската дъщеря реши да се върне. Самотата я плашеше и гнетеше.

И все пак, макар че никой не се виждаше наоколо, Румянка не беше сама. Три чифта очи зорко следяха всяко нейно движение. Прикрити зад скалите, трима тимуровци я наблюдаваха внимателно.

Отначало Стефка и Божанка недоумяваха: защо ли Димчо бе извикал Румянка при старата лодка? Какво бе намислил? Та те можеха да посрещнат дружката си още в града. Но когато тимуровският командир им разкри шепнешком намеренията си, те едва не ахнаха. Румянка щеше да им помогне да разгадаят тайната. Тя трябваше да се опита да проникне в барачката. Калчо не би се усъмнил — нали никога не бе я виждал преди това. Но той не биваше да научи, че тя се е срещала с тимуровците.

Това, което започна Сеня, трябваше да довърши Румянка. Командата искаше от нея да се промъкне в бърлогата при зверовете. Но как? Засега единствен знаеше Димчо.

Морна, огорчена от безплодното чакане, Румянка хвърли последен поглед — отпървом към Трите скали, еднакви по височина и направени от шуплест морски камък, а сетне — към водораслите, които, тласкани от вълните, се виеха като дълги мокри коси край брега.

— Тя ще си отиде! — обади се разтревожено Божанка.

— Излез и я посрещни! — нареди Димчо.

Синеоката тимуровка се подаде на пръсти зад скалата.

— Добре дошла! — раздаде се тънкият й звънлив глас.

Отначало Румянка се сепна изплашена. Но сетне от гърдите й се откъсна въздишка на облекчение: тя не беше повече сама в този град. Като оправяше разпилените си коси, към нея бавно се приближаваше Божанка.

— Здравей! — усмихнато каза тимуровката. — Радвам се, че те виждам.

Че се радва, личеше по пламтежа на бузите й, по широката усмивка, която бе окръглила лицето й.

Двете дружки се прегърнаха.

— Какво правиш тук? — запита, след като се успокои, Румянка.

— Летувам с другари… При нас е Димчо.

— А Гаро Барабанчика?

— Не дойде. Но затова пък Стефка, председателят на училищния кръжок „Млади натуралисти“, е тук — каза Божанка и погледна към скалите. — А ти кога пристигна? — полюбопитствува на свой ред тя.

— Преди малко… да посрещна татко — отвърна някак смутено капитанската дъщеря.

— Сама ли? — искрено се учуди дружката й.

— Сама! — накъсо отвърна Румянка и по лицето й пробягна горчива усмивка.

— А леличка?

Очите на момичето за миг потъмняха, но то само махна с ръка.

— Разбрах — каза повече на себе си тимуровката. — Значи тя е все същата.

— Все същата — глухо повтори щерката на капитан Иванов. — Не можех повече да стоя при нея… Избягах.

— От къщи ли? — дръпна се изненадано Божанка.

Момичето с небесните панделки зарови лице в дланите си и се затресе:

— Тук ще дочакам татко. Ако трябва, ще работя — изправи глава то, — но няма да търся прошка от леличка. — Чертите на лицето му се изопнаха решително.

Божанка я погледна с учудване: как ще работи, като още не умее нищо… Наистина може да дава уроци по пиано, но на кого?

— Да вървим! — каза тя и я улови за лакътя.

— Къде?

— Зад скалата, при другарите… Ние си имаме тимуровска команда — продължаваше да бъбри Божанка, за да разсее Румянкината тъга. — Изключихме Николай. Той заспа на пост. Искаш ли да приемем и тебе в командата?

Без да дочака отговор, тя повлече насълзеното момиче към Трите скали. Румянка покорно тръгна — нали и бездруго нямаше къде да отиде.

Не успяха да направят три-четири крачки, когато зад скалите се зачу шум — отрониха се няколко камъчета и пред двете момичета се появиха Димчо и Стефка. Здрависаха се. Докато играеше с джобното си фенерче, Димчо обмисляше как да започне разговора. Несполуката на Сеня го беше научила да бъде предпазлив. Но Румянка бе своя — на нея можеха да открият без колебание тайната.

— Знаеш ли защо те повикахме?… Работата е една такава… но ти дай честна пионерска дума, че няма никому да кажеш.

— Никому! — прошепна Румянка, турила ръка на пионерската си връзка.

— Нашата команда преследва диверсант.

— Какво? — учудването на момичето нямаше граница.

— Преследваме враг. И то не какъв да е, а невидим.

— Невидим ли? — това бе така зашеметяващо, че Румянка седна по турски на пясъка, без да оправи плисето на полата си.

Тимуровците се скупчиха около нея. Разказаха й как са забелязали загадъчните стъпки на плажа, а после — как са открили, че Невидимия дохожда в брезентовата барачка на пазарището. Не скриха нищо — дори и несполуката на Сеня.

— Сега надеждата ни е в тебе!

Румянка с удивление погледна Димчо. Струваше й се, че той се шегува, но по лицето му с остри от напрежението скули и мъх върху горката устна нямаше нито сянка от шега.

— Нас, тримата, Калчо е виждал неведнъж. Може би ни подозира. А ти току-що пристигаш и дори още не знаеш къде се намира брезентовата къщурка. Затова те извикахме с пътни знаци — Калчо да не разбере, че сме се срещали.

— Съгласна си, нали? — Стефка попипа очилата си.

— И все пак… аз не зная — отвърна момичето. Няколко секунди то стоя така — с брадичка, опряна о коленете, и с ресници, които неспокойно потрепваха.

— Страхуваш ли се? — каза Димчо. Той улови края на отпуснатите й пръсти и я загледа в лицето.

— Какво трябва да направя? — храбро изправи глава капитанската дъщеря.

Тимуровците я погледнаха с благодарност.

— Ще те изпратим при Калчо — каза Димчо.

Стефка повдигна очилата си и се втренчи в следотърсача:

— Ами… ако все пак Калчо не я приеме?

— Той има нужда от помощник. От деня, в който Сеня побягна, платнището е все спуснато. А децата от квартала непрекъснато обикалят и чакат да се покаже Дюн Златоклюн — Димчо плесна с ръце, за да пропъди един гларус, който бе кацнал близо до Стефкината еднодневка, и продължи: — Ще влезе в барачката и ще каже, че е сираче; че няма нигде никого.

— Кой ще повярва на такова сираче — с копринена блуза и с тази скъпа чуждестранна чанта — противеше се Стефка.

— И това съм предвидил! — каза уверено, но без да се възгордява тимуровският командир. — Ще я облечем с дрипави дрехи.

— А откъде ще вземем такива дрехи?

— За това те се потрудиш ти — усмихна се Димчо. — И бездруго все се оплакваш, че си останала без поръчение…

„С другари и накрай света не е тежко“ — мислеше си Румянка и радостта не слизаше от порозовелите й бузи. Въпреки трудната, едва ли не непосилна задача, на сърцето й беше леко. Сега брегът не й изглеждаше толкова пуст. Изумрудените отблясъци на близкото море пълнеха въздуха. Прозрачното сияние на вълните блестеше по жълтия пясък, по сплетените от бриза крайбрежни храсти, върху белите крила на чайките…

IX глава

Стефка бързаше към ниските бараки на вехтошарския пазар, за да изпълни поръчението на командата. Въпреки че бе разтревожена от предстоящата сделка, тъй като не умееше да се пазари, а от друга страна се страхуваше, че парите, които тимуровците сбраха за стари дрехи на Румянка, може да не стигнат, тя забеляза, че някаква таралежова глава се крие зад тарабите и я дебне.

— Николай! — извика високо тя, като се спря. — Защо се криеш? Ела насам!

Като влачеше пълните си крака, Николай излезе иззад тарабите и неохотно се приближи към тимуровката. На рамото си той носеше опитомено гълъбче. От единия крак на птицата висеше тънка връвчица, чийто край момчето бе навило на пръста си.

— Какво правиш? — запита Стефка.

— Нищо! — отвърна лаконично Николай. — А ти закъде си се забързала?

— Отивам до стария пазар.

— Защо?

— При вехтошарите.

Като забеляза учудения поглед на момчето, тимуровката побърза да му обясни с една-две думи, за да предотврати дългия разпит:

— Ще купя една рокля… най-скъсаната.

— Защо?

— Ти само това знаеш „защо, защо?“ — кипна не на шега очилатата пионерка. — Не питай, а по-добре ми помогни!

— Как? — помръдна устни момчето и в очите му блесна готовност.

— Ела с мене. Или не… — Стефка прецени, че не бива да я виждат с изпъдения тимуровец. — По-добре купи рокличката сам. Ти по̀ умееш. Аз ще те чакам тук, на ъгъла.

Николай взе парите и подаде края на конопената връвчица:

— Подръж гълъбчето, докато се върна!

Той изведнъж прецени, че не подхожда на купувач, който отива да пазари дреха, да носи на рамото си птица. Това в най-добрия случай би отнело от солидния му вид.

Като щракна с два пръста над остриганата си глава, което според него означаваше „довиждане“, пълнокракото момче тръгна по безлюдната улица. Стигна до пазара с кривите, опушени бараки, натъпкани до тавана с какви ли не стоки. Провери дали парите са в джоба му и се запъти към първото вехтошарско дюкянче, което му се мярна пред очите.

— С какво мога да бъда полезен на другаря? — посрещна го още от вратата продавачът. — Или вие само така… от чисто любопитство? — Той погледна с подозрение момчето, но запази любезната си усмивка. — При нас и други идват да погледат.

— Аз ще купувам — каза изтежко Николай.

Продавачът, дребно човече с вратовръзка-пеперудка между изтритите ревери и подвижно мишо лице, се поклони и с обигран жест подаде ръка.

Николай се ръкува, пълен с достойнство, леко прегънал десницата си в китката.

Това изглежда направи добро впечатление на вехтошаря и той започна да ситни около момчето и на драго сърце да предлага стоката си:

— Заповядайте! Какво ще си изберете? Може би ученическа чанта? Имам една запазена, макар и без дръжка. Тя е с двойни ушенца на заключалката.

— Не, аз не чанта… — почеса се по главата Николай.

— Тогава? Едно кокалено гребенче? Собствено на вас по̀ ще подхожда алуминиево. То е нечупливо — каза продавачът, като погледна коравата като таралежови бодли коса на клиента. — Имам едно в склада и го държа на ваше разположение.

„Складът“ — една прашна мукавена кутия, бе отворен и Николай видя на дъното му сред няколко панделки мръсни като миши опашки, алуминиевото гребенче, осеяно със синкави сачмени дупчици.

Освен това, че всичките му зъби бяха на мястото си, то не се отличаваше с никакви други качества.

— Благодаря. Купих си вече.

— О, вие сте побързали! — каза някак разочаровано продавачът. — Тогава благоволете да си изберете нещо друго. — И той кимна към стъкления шкаф, закачен с две куки на стената. — Моля, погледнете зад витрината.

Николай хвърли бегъл поглед, защото и бездруго нищо не можеше да се види зад мътното стъкло.

— Тогава… може би едно туристическо ножче с тирбушон? — не губеше надежда вехтошарят.

Но и ножчето, макар с тирбушон, не беше нужно на момчето.

— Или електрическо фенерче с три светлини, които при поставяне на подходящи крушки могат да образуват трицветното знаме на България?

— Крушки ли? Навярно нямате крушки? — улови се като удавник за сламка Николай.

— За съжаление в момента не разполагаме.

Това беше повод на Николай да се откаже от фенерчето.

Продавачът явно започна да губи както търпение, така и добрия си тон.

— Е, нека тогава младият другар си спомни за какво е влязъл! — каза сухо той и се отдръпна зад тезгяха.

Наистина време беше Николай да каже защо бе дошъл в дюкянчето. Иначе продавачът можеше да се разсърди и да го изпъди. Затова, като облиза солената пот, събрана край пълните му устни, той неуверено посочи над главата на продавача.

— Коженото шофьорско яке ли? — светнаха очите на вехтошаря.

— Не, рокличката!

— Кое? — От учудване продавачът се опули и дори се опря с ръце на тезгяха, при което долната му устна увисна като на стар кон.

Но схванал глупавото си положение, той се изправи и с бавна професионална походка се запъти към дъното на дюкянчето. Все още не можеше да повярва, че му искат скъсаната рокличка, която бе окачил повече да затуля изкъртената стена над рафтовете и която никой до ден днешен не бе поглеждал… А сега изведнъж — купувач. И то какъв: момче!

Като се боеше да не загуби странния купувач, вехтошарят пъргаво се покачи на ниската стълбичка и с една чамова летва, на която имаше пирон, ловко откачи рокличката. Одуха я на вратата и като я погледна за миг срещу светлината, каза успокоително:

— Все пак може да се позакърпи. Платът е от добро качество.

Николай сякаш не го чу.

— Плаща! — високо извика той, като изду пламналите си бузи. — Колко струва?

— Колко ли? — продавачът свали химическия молив, който бе затъкнал зад ухото си като цвете, и започна да дращи по бакалската хартия, застлана по тезгяха. Очевидно той сам не знаеше колко трябва да поиска за рокличката.

— А вие какво предлагате? — запита той, след като мърда като риба известно време устните си.

— Аз нося всичко 19 лева — смутолеви Николай и мушна ръка в джоба си.

— Малко са! — каза някак недоволно продавачът и хвърли моливчето на тезгяха.

Пълнобузото момче се окопити — нали неведнъж се бе пазарило с продавачите на сладолед и с пристанищния сиропчия.

— Толкова мога… нямам повече — каза с престорена въздишка то и даде вид, че се кани да извие гръб.

— Увеличете сумата поне с три лева — разпери ръце вехтошарят и прегради пътя му.

— Само един лев!

— Два!…

Най-сетне рокличката беше пазарена.

— Да я опаковам ли? Или другарят предпочита да я отнесе със закачалката? Последната при поискване се дава безплатно.

Закачалката представляваше парче сухо дърво с ухо от ръждив тел. Николай бе поблазнен от мисълта да я получи безплатно, но като си представи, че децата от квартала ще тръгнат подире му, изпъшка:

— Без закачалката!

Човекът с мишото лице се наведе под тезгяха и извади половин измачкан вестник.

— А защо ви е тази рокличка? — каза той, след като я уви във вестника.

Николай хлъцна, стреснат от неочаквания въпрос. Той не бе помислил, че могат да го питат за това. Докато се чудеше какво да отговори, под кръглата му брадичка се събраха ручейчета пот и го загъделичкаха. Очите му шареха безсмислено върху един стар афиш, закачен над тезгяха. „Крал Лир… Крал Лир“ — четеше безгласно той и тъпчеше с пълните си крака прогнилия под.

— Е кажи де! И застани на едно място — така ще ми събориш бараката!

— Аз… ние, театър! — извика изведнъж пионерът, без сам да разбере дали бе прочел думата на големия афиш или тя му бе хрумнала в този напрегнат миг на отчаяние. Както и да беше, Николай повтори още веднъж думата и му се стори, че тя прозвуча убедително.

— Театър значи? — запита някак подозрително продавачът. Но това за него очевидно нямаше значение, тъй като парите от продажбата вече лежаха в дъното на дълбокото чекмедже.

Стиснал вестника със скъпоценната покупка, Николай прекрачи тенекиения праг на дюкянчето и с облекчение почувствува ласката на хладния морски вятър. Забърза към долния край на улицата, където с гълъбчето в ръце нетърпеливо го очакваше Стефка.

X глава

— Чудесно! — възкликна Стефка. Поставила ръка като стрехичка над очилата си, тя не преставаше да занича от всички страни към Румянка.

Облечена в чуждата, скъсана тук-там рокличка, Румянка не знаеше какво да отговори. Тя придирчиво се огледа и установи, че въпреки разноцветните кръпки рокличката някога е била хубава и модна — това личеше както от широката кокалена катарама, която веднага се хвърляше в очи, така и от металното шнурче, лъскаво като змийче, което заместваше най-горното копче. И все пак рокличката изглеждаше овехтяла дотолкова, та сам продавачът от тъмното дюкянче бе загубил надежда, че може да я продаде. Облечена с нея, дъщерята на капитан Иванов приличаше на истинско сиротинче. На главата й се вееше забрадка, под чиито излинели цветчета се криеше косата, стегната с обикновени конци в кестеняв грозд. Тимуровците бяха намерили забрадката на брега — мокра, навярно изхвърлена от вълните.

Румянка избърса с длан песъчинките, полепнали по босите й крака, и се накани да тръгне. Стефка, която бе натоварена от командата да я изпрати, й подаде неголяма кошница, изплетена от дива лозина. Измежду черничевите, украсени с пунктирани жилчици листа, що бяха застлани най-отгоре, проблясваха люспите на няколко кефала.

— Вземи! — каза природолюбителката и помогна на дружката си да мушне ръка изпод теленото превезло. — Рибата ни даде Славчо.

Румянка кимна за сбогом. Стефка видя как прозрачните лещени зрънца на зениците й потъмняха. „Ще издържа ли? Ще успея ли да изпълня поръчението на командата? — сякаш питаше тя. — Там, където отивам, не е като в комфортната квартира на улица «Велико Търново»…“

— Човек знае и две, и двеста! — окуражи я Стефка и смъкна забрадката ниско над очите й. — Сега дори и леличка не би те познала.

Предрешената пионерка закрачи по коравата пътечка. Гумените ходила на платнените обувки, които Стефка й даде на раздяла, бяха толкова изтънели, че острите камъчета бодяха изнежените й крака. Пътем си припомни разговора със Сеня, когото тимуровците бяха извикали на вчерашния сбор на командата. Момчето, по чиито бузи светлееха безчет лунички, златисти като лишейчета, бе така покрусено поради неуспеха на мисията си, а мисълта, че не може да бъде повече полезно на командата, го изпълваше с неописуема мъка. Но в мига, когато Сеня узна, че отново е нужен, по лицето му се задържа радостна руменина. Той драговолно посвети Румянка в тайните на барачката — разказа й за навиците на Калчо, разкри й тънкостите на странния му панаирджийски занаят. Необикновеното съвпадение на съдбите го накара да почувствува близко до сърцето си това румено момиченце. Макар и дъщеря на морски капитан, то бе също така нещастно като него.

Румянка и досега виждаше как сирачето, което навярно не се бе усмихвало от години, се затресе от смях, когато тя каза на тимуровците:

— Аз ще бъда в барачката и не ще мога да ви видя. Кашляйте, за да разбера, че сте дошли!

— Но тогава, според тайните сигнали на Калчо, ще трябва да подадеш мухоловка! — смееше се Сеня, сякаш някой непрекъснато го гъделичкаше.

— А вие свирнете!

— За да получим парафинено пате!

— Изкрякайте като гларус!

— Това е знак, че трябва да извадиш капака за мишки…

Смехът на Сеня се предаде и на останалите.

— Ами ако… — замисли се Божанка — плесна с ръце?

— Ще получиш тетрадка.

— Че това съвсем не е лошо — тя ще ми трябва през учебната година.

— Учебната година е далеч, но в тетрадката — досети се Димчо — може да бъде поставено писмо. Или по-добре писмото да бъде написано на последната страница.

Тимуровците го наградиха с благодарствени погледи.

Сговориха се кога ще се видят, как Румянка ще изпраща сведенията.

— А как ще се наричам? — запита на тръгване капитанската дъщеря. Да кажа ли истинското си име?

Тимуровците се смълчаха. Неочакваният въпрос ги смути виж, това дори и Димчо не бе предвидил.

— Как ли? Как ли… — за дъвка тънките си устни Божанка. Една къса жилчица затупка под брадичката й.

— Пепеляшка! — извика тя и синият й поглед светна. — Ти си истинска Пепеляшка — хем си хубавичка, хем си дрипавичка.

— Пепеляшка, Пепеляшка! — повториха одобрително и останалите тимуровци.

Румянка разпери ръце и се завъртя на пета. Името й се хареса. Подхвана някаква мелодия, която бе свирила на пиано.

— Виж, на Пепеляшка не подхожда музика от Менделсон! — усмихна се Стефка.

* * *

Свечери се. Последните слънчеви лъчи, отразени от морето, затрептяха като пламъчета в прозорците на близкия град и се смесиха със светлините на първите лампи.

Сложила кошница на рамо, Румянка остави зад гърба си крайните градски къщици и скоро стигна до площадчето. Петъчният пазар току-що се бе разтурил. Край опустелите сергии се мяркаха само синкавите силуети на продавачите. От долния край все още се носеше гласът на народния певец.

Край къносания сандък на неговата хармоника се бяха застояли последните пазаргати. Бризът поклащаше лекия, сякаш въздушен чадър, над който преминаваха вечерни облаци, и на Румянка се струваше, като че самият певец плува с песента си.

Никой не спря дрипавото момиченце, никой не надникна в кошницата му. Само един минувач, чиято старомодна колосана яка и бастун, инкрустиран с нажежен пирон, издаваха, че е пенсионер, запита:

— Какво носиш?

— Риба — отвърна Румянка, без да го погледне.

— По колко лева я продаваш?

— Не е за продан! — отвърна момичето и побърза да отмине.

Минувачът погледна подире й с удивление. Защо тогава разнася кошницата? Нима е прието да се разхождаш с товар на рамото?

* * *

Ето го брезентовото убежище на Невидимия!

Че това е барачката — Румянка се досети по-скоро по биенето на сърцето си, по страха, който макар и за няколко мига пропълзя като ледена струйка по гърба й.

Предрешената пионерка се застоя в дъното на площада, недалеч от грънчарската работилница, от чиито лавици глечта на стомните разпръскваше тюркоазни пламъчета.

„Приближи се, но спокойно! Все едно че се разхождаш“ — строго каза на себе си тя и стисна по-силно превезлото на кошницата. Телът се впи болезнено в дланта й, но тя не охлаби ръката си.

Подвижното платнище, що заместваше вратата, бе спуснато и долният му край, навървен с ширит, стигаше до сухата земя. Петромаксовият фенер, кой знае защо, гореше, и светлината, бликнала из конусообразното мрежесто калпаче, бледа поради ранната вечер, приличаше на продълговато оранжево петно, разляно във въздуха пред барачката.

Румянка мина на пръсти покрай бъчвата с дупчици по ръждивите си обръчи, обточени като черни колани върху боядисаните в лимонен цвят букови дъски. Неочаквано платнището се набръчка и раздвижи. Оттам, ведно с лъха на парафин и блажна боя, се подаде Калчо. В ръката си той стискаше метла с висока чамова дръжка, а и самата му брада наподобяваше обърната метличка.

Като примигна срещу фенера, той отправи студените си очи към момичето с дрипавата рокличка и издънените гумени обувки. От учудване повдигна горната си устна и пожълтелите му зъби се оголиха. Друго толкова бедно облечено дете не се бе мяркало тъдява. Дори циганчетата бяха по-спретнати от него.

Калчо се появи така ненадейно, че Румянка нямаше време да направи крачка назад. Стиснала с една ръка теленото превезло, с другата тя припряно подръпваше перата на забрадката си. Стоеше като на тръни. Калчо можеше да постъпи с нея както си иска — да я изпъди или още по-страшно — само с едно движение на силните си ръце да я отвлече в барачката. Чувствуваше се като пленница и побледняла се взираше в изпъкналите очи на брадатия богоугодник. Но той и за миг не можеше да предположи какви мисли блуждаят в душата на непознатото момиче.

— Не се плаши — каза Калчо и гласът му, елейно тих, възвърна отчасти спокойствието й. — Какво носиш в кошницата?

— Риба — промълви Румянка и усети как устните й изпръхват.

Калчо се наведе над кошницата.

— Баща ти ли я улови?

Румянка задържа дъха си.

— Аз… аз нямам баща — отвърна тя, като триеше овлажненото си чело с ръка. — Лицето й, неспокойно поради страха, лесно доби страдалческо изражение.

— Нямаш ли?

— На̀, честен кръст!

Калчо нито за миг не се усъмни в думите й, но с удоволствие видя как тя се прекръсти под брадата му. Нали така правеше леличка, когато искаше да й вярват?

— Татко е избягал през границата. Нищо не се чува за него. — Румянка закри лице с шепи, но не забрави остави разтворени пръстите си, за да наблюдава какво прави Калчо. А той сякаш не я виждаше, а само слушаше и някаква мисъл бързо се раждаше в главата му.

— Нямам и майка. Тя е починала, когато съм била на една година. — Момичето само не разбра как се появиха сълзи на очите му. А когато си спомни за големия портрет на мама, окачен във вестибюла, то наистина се разхълца. — От малка живея при чужди хора…

Калчо помачка в шепа островърхата си брадичка, но това, което каза, бе далеч от мисълта му:

— Такава е била волята на съдбата!

Той бръкна в издутия си джоб и извади голяма, жълта ябълка.

— Вземи!

— Бъдете жив и здрав! — каза благовъзпитано пионерката. Тя изтри мокрите си очи с края на забрадката и лакомо захапа ябълката. Трябваше да даде вид, че е гладна.

— Чичко, а вие имате ли дечица? — запита по едно време с пълна уста Румянка.

— Не! — отвърна неохотно стопанинът на шатрата. — Бог не ме сподоби…

„Че защо да не го прибера — мислеше си Калчо и наблюдаваше с крайчеца на окото си непознатото сираче. — Момичетата са по-кротки.“ Бяха му омръзнали вечните кавги на Сеня с децата на летовниците, крамолите пред барачката. „Сирото е — продължаваше да разговаря със себе си той — и ще ме слуша. Освен това ще помага на жена ми. На момичетата всичко иде отръки.“

Съобразил, че е излишно да губи време в разговори, и то пред очите на минувачите, Калчо повдигна края на платнището и кимна на Румянка да го последва. Капитанската дъщеря влезе мълчешком в брезентената стаичка. По земята се валяха купища непотребни вещи. Недалеч се виждаше дървеният щъркел, килнат на едната си страна. Той лежеше безпомощно на мушаменото си крило, с неподвижни телени крака, а клюнът му, ослепително златен на слънцето, сега посветваше като слюден.

Румянка се препъна в някаква манерка и алуминиевият звънтеж, макар и приглушен от войнишкото сукно, я сепна. Тя стъпи накриво, но Калчо тутакси я подхвана и постави на плетен цигански стол — единствен в цялата барачка. Въпреки че й беше противно, тя се опря на рамото му — иначе щеше да падне с разперени ръце, без да има в какво да се задържи — както се цамбурна във вода. Придръпна кошницата и насила се усмихна. Тук дори и земята я плашеше. Ето защо тя постави пети върху напречната пръчка на стола — сякаш под нея бяха разпилени въглени.

Какво бе решил брадатият стопанин на барачката?

Той извади божегробските броеници и шумно отброи няколко зърна с одимения си къс палец.

— Познаваш ли някого в града? — запита след кратко мълчание Калчо и сянката му зашава върху стената.

— Не! — мъчително преглътна Румянка.

— Никого ли?

— Никого… Че кого да познавам? — Гласът й трептеше, сякаш искаше да заглъхне още върху устните, и тя направи усилие да не се издаде.

— А откъде взе рибата?

Румянка бе очаквала да я пита за това. Но когато Калчо се приближи към нея, тя потрепери. Ако не седеше на стола, би се отдръпнала назад, сякаш воднисто-зелените му очи бяха отровни.

— Даде ми я един рибар. Той ме прибра… Дойдох в този град да търся татковата сестра, но тя се изселила. Сега живея на таляна при блатото. Знаете ли къде е?

Вместо отговор Калчо изтрака с броениците си.

— При блатото ли? Мисля, че ще е по-добре, ако останеш при мене.

Момичето радостно трепна, но мигом се овладя.

— Тук ли? — с престорено равнодушие запита то.

— Тук, в Шатрата на чудесата, при Дюн Златоклюн.

Той широко завъртя ръка, като че показваше някакъв огромен дворец, но броениците му едва не докоснаха стените.

— Ще ми помагаш — продължи Калчо. Но като съобрази, че трябва да й направи по-силно впечатление, допълни: — Ще ми станеш асистент! Съгласна си, нали? Но… как се казваш?

— Всъщност… знаете ли, моето име е особено.

— Особено ли? — учуди се искрено стопанинът на шатрата. — Навярно не е българско?

— Не че не е българско, но все пак…

Калчо любопитно разпери ръка над косматото си ухо.

— Кажи де!

— Пепеляшка.

— Как? — прихна Калчо и брадичката му се разтресе.

Момичето ужасено наблюдаваше как по обраслата му шия се движи адамовата ябълка — едра и твърда като орех.

— Пепеляшка ли, казваш? Нищо, бъди Пепеляшка.

Той, както се виждаше, бе доволен. Новият му помощник не се нуждаеше от цирково име.

— Само че… с тези дрехи не може! Ще ти купя други…

Чак сега Румянка се осмели да повдигне глава и да разгледа господаря си. На колебливата светлина лицето му, оградено с ръждива брадица, изглеждаше восъчнобледо, а устните — пепеляви. Той се силеше да бъде любезен, но едно черно, злокобно пламъче се таеше в дълбочината на очите му и не прегаряше.

Притиснала гръб о плетената облегалка. Румянка се стремеше с цялото си съзнание да превъзмогне страха, който я беше почти вцепенил. Как й се искаше да избяга, да се махне по-скоро оттук. Но това чувство, което познаваше и от преди, сега трая само няколко мига. Каквото и да стане, тя трябва да изпълни поръчението — нали се врече на тимуровците. Може би сега те са наблизо. Наблюдават барачката и очите им са пълни с надежда…

Гласът на Калчо я сепна:

— Ще изляза да купя нещо за вечеря. Ей сега ще се върна.

Останала сама, Румянка страхливо се премести на одърчето. Дощя й се да тури глава на меката възглавничка. Напрежението, което досега я бе държало нащрек, отстъпи място на умората. Полюлявано от бриза, мрежестото калпаче на фенера пръскаше светлината на тънки ивици, сякаш някой размотаваше над главата й златно кълбо. Усети, че очите й лепнат за сън. „Дотук всичко мина благополучно — усмихна се уморената пионерка. — Калчо ме прибра… Обеща да ме направи асистент“ — бавно се точеше мисълта й, готова всеки миг да се скъса… Но щом притвори ресници, Румянка бе обхваната от някакво странно чувство. Притисна ръце към тялото си — струваше й се, че някой иска да смъкне чуждите дрехи от гърба й. А нали Калчо веднага ще разбере, че са го измамили!… Я виж, една морска вълна — откъде ли се взе? — бързо се затичва към нея и я залива… до коленете… до кръста. Пионерката изплашена се дръпва, но вълната, надигнала пенеста грива, грабва щампованата забрадка от косата й… Забрадката потъмнява, потъва бавно с извити нагоре краища — като умираща медуза, която в прощалния час се люлее на гърба си. Румянка трие учудено очи: сега върху мътнозеления гребен се поклаща марсилската й баретка — кадифена, с миниатюрна сребърна лира, забодена като монограм над фабричния вензел. Румянка се затичва да я прибере, почти я настига, но вехтите й гуменки се изхлузват. Навежда се да ги завърже и вижда на краката си… лачените обувки — с връзки от кръгъл ширит, с кожени ушенца отзад… Ето и рокличката с металическото шнурче се свлича като каучукова от гърба й, едва мъждука във водата кокалената катарама. Вместо рокличката вълните изваждат батистената блузка с гъста редица От седефени копчета, вдлъбнати и лъскави като мидички. И полата, дошла из дълбините, разперва като паун безбройните си плисета… Капитанската дъщеря се опитва да задържи поне кошничката, с която все още би могла да увери Калчо, че е сираче, прибрано от рибарите при таляна. Но кошничката се пълни отвсякъде с вода, безнадеждно се върти над вълните, като обръща последователно ту дъното, ту превезлото си.

Румянка прицапва и протяга отмалелите си ръце, но вместо теленото превезло напипва марокенената дръжка на пътната си чанта. Сега вече нищо не е останало от Пепеляшка. А някакъв глас, сякаш да я разобличи докрай, запитва: „Защо съблече чуждите дрехи? Къде ти е старата рокличка?“ „Избяга“ — гълголи Румянка, макар да не е глътнала нито капка вода. „А забрадката? И тя ли избяга? Ами скъсаните обувки, кошничката? Навярно и тях си изгубила. Тогава как ще изпълниш поръчението? Калчо ще те разкрие.“ „Вълните отвлякоха всичко“ — оправдава се Румянка и потърква с пръсти пламналото си чело.

„Познах те!“ — провиква се Калчо, излязъл като морско божество из водата, с брада от сплъстени водорасли, на рамото с трирога желязна вила. — Ти не се казваш Пепеляшка! — чумери се той и я стиска до болка за лакътя. После се покатерва на боядисаната бъчва и сам става лимоненозелен. Подскача на един крак върху кръглото дъно и криви устни, сякаш смуче лимон: „Познах те, познах те!“

Румянка се размърда и отвори очи. Калчо наистина стоеше пред нея. Той току-що се беше завърнал от кръчмата и я наблюдаваше учудено. Отначало пионерката го виждаше като през синкав пласт вода — неясен, размит. Но водата изтъняваше и образът му все повече се събираше, докато най-сетне се очерта целият — от конусовидната брадичка до обувките, подковани с ръждиви кабари.

Румянка не сваляше от него ужасените си очи. Но гласът му я върна към действителността. Тя се огледа крадешком и зарадвана разбра, че е с все същата битпазарска рокличка, с все същата излиняла забрадка на главата. Кошничката с рибата тъмнееше близо до одърчето.

Бремето на страха се свлече от плещите й. Значи всичко е било сън!

Калчо я докосна повторно за лакътя:

— Стани, де! Донесох ти вечеря.

Той постави до главата й вързопче, увито в мътна бакалска хартия. Изкуствена усмивка разшири лицето му:

— Ти, дъще, навярно си много уморена. Ще нощуваш тук. — Но като видя, че момичето се озърта тревожно, рече: — Не бой се, ще закопчая платнището. Аз живея другаде. Утре ще дойда рано да ти кажа какво трябва да вършиш. А рибата ще занеса на жена си. Тя тъкмо сега говее.

* * *

На другия ден, според уговорката, софиянчетата минаха на няколко пъти покрай платнената къщурка. Тимуровският командир дори се осмели да подсвирне но отвътре никой не се обади. Димчо напрегнато очакваше — няма ли Румянка да подхвърли в краката му изсъхнала шишарка или кух орех, където е скрита миниатюрна бележка? Или да подаде през някоя едва забележима пролука писмо, навито на фунийка? Но в шатрата не се чуваше никакъв шум и малкият следотърсач започна да се безпокои.

Едва вечерта там затрепери слабо пламъче — навярно бяха запалили парафинова свещ — и тимуровците видяха как по брезентовите стени наред с тромавата сянка на Калчо се замярка дрипавият, но мил силует на дружката им. Тя държеше в ръце дървения щъркел и дългата му човка непрекъснато кълвеше в празното пространство под Калчовата брада. Очевидно Румянка се запознаваше с тайните на Дюн-Златоклюн.

На заранта барачката, която няколко дни дремеше спокойно, изведнъж се оживи. Калчо окачи тенекиената кутия, в чиято рибя уста почитателите на Дюн-Златоклюн пущаха книжните левове. Избърса праха, полепнал по дебелото стъкло на фенера, и започна бавно да сваля брезентовия покрив.

Децата от квартала само това чакаха. Те се струпаха пред барачката, но зашумяха в недоумение — вместо закачливия, пъстър от лунички Сеня, се подаде непознато момиченце с жълта панделка, кацнала като голяма пчела на главата му. Ръкавите на новата му блузка, ушита от стъкловидна материя, отразяваха слънцето със син, хладен блясък.

Дебнат от десетки нетърпеливи погледи. Калчо се покачи на бъчвата и потрака с оловните броенични зърна. Но като видя, че не бива да злоупотребява с търпението на зрителите, подръпна по навик пожълтялото клинче на брадата си и събра ръце на фуния. Заприказва в скоропоговорка, като навремени се вслушваше усмихнат в думите си и сам ги одобряваше.

— Внимание, народе! Важно съобщение! Дюн-Златоклюн се завърна от страната на късметите. Той доведе със себе си Пепеляшка, която е стояла 40 дни и нощи неповолна заточеница в подземния дворец на махараджата на Сюрирури-Ямомоманското царство.

Като помълча, упоен от красноречието си, Калчо надникна с тайнствено изражение в шатрата:

— Пепеляшке, отвори клетката със златните пръчки! Нека далечният гост се покаже и раздаде подаръци на родените в щастлива зодия. — Той разпери ръце като крила и завика: — Дюн-Златоклюн, излез! Публиката те очаква!

Втренчили очи във фокусника, децата занемяха. По-малките протегнаха шии и се надигнаха на пръсти, за да не пропуснат чудото.

Но щъркът с мушамените крила не се появяваше.

Тогава Калчо се наведе над барачката и каза няколко думи на развален гръцки език. Сетне, като послухтя, се обърна с огорчена физиономия към зрителите:

— Е, какво да сторя? Дюн-Златоклюн е гладен. Първом иска да закуси.

— Ето, нека клъвне! — извика нетърпелив възтънък глас и една кифла полетя над платнището.

Калчо укорно поклати брадичка:

— Не знаете ли? Тогава трябва да ви съобщя, че той не се храни с кифли.

— А с какво? — запита същият глас.

— Само със златни яйца. Има ли случайно някой от вас златно яйце?

Децата свиха рамене и се умълчаха.

— Няма ли? Жалко. И аз нямам. — И той извади навън джобовете на лятното си сатенено сако. — Явно е, трябва да прибягна до бялата и черната магия. Фокус-мокус, але-е-хоп! — с отсечен жест той посегна във въздуха и в ръцете му неочаквано се намери не дотам чиста кърпа с червени точици — като че по нея бяха накацали калинки.

Като размаха кърпата над главата си, той щракна с пръсти и без да се обръща, пое през рамо един вехт цилиндър в траурен цвят, който Румянка незабелязано бе подала иззад платнището. Уверените му движения покориха публиката. Калчо обърна цилиндъра на всички страни, за да се види, че е празен, и духна, та да не остане и най-малката прашинка. После пусна в него трите червени карамфила, които бяха забодени в горното джобче на сакото му, и ги покри с кърпата. Разпери едната си ръка във въздуха, за да прикове вниманието на малките зрители, и си даде вид, че прави заклинание.

— Кудкудякайте, кудкудякайте! — завика той. — Иначе индийската кокошка няма да снесе яйце.

Децата, отзивчиви на подобни молби, се обадиха отначало плахо, нестройно, но сетне, окуражени едно от друго, отпушиха гърла. Вдигна се олелия до небето, която привлече край барачката нови минувачи. Глъчката утихна чак когато брадатият фокусник спусна ръка в цилиндъра и извади две дървени, боядисани със златен варак яйца. Слисани, зрителите нададоха одобрителни викове…

Докато малчуганите от квартала помагаха с кудкудякане на индийската кокошка да снесе по-скоро и третото златно яйце, Димчо се изскубна от гъстата навалица и се отправи към задната стена на барачката.

След кратко колебание следотърсачът промени посоката и се отправи към дъсчената работилница край която се издигаше кула от наредени една върху друга празни бъчви. Седна на прага и докато тънкият ламаринен сенник, спуснат от покрива на работилничката, позвъняваше под леките пристъпи на бриза, той се чудеше какво да прави. Не биваше нито миг повече да стои със скръстени ръце: Калчо скоро щеше да завърши фокуса и да започне раздаването на късметите. Тогава, улисана около Дюн-Златоклюн, Румянка не би могла да се подаде и да разговаря… Трябваше да побърза, докато брадатият фокусник, обърнат гърбом към пазарното площадче, бе съсредоточил цялото си внимание в черния цилиндър.

„Най-добре е да се приближа незабелязано до задната страна на шатрата и да побутна с лакът платнището — кроеше в ума си Димчо. — Ами ако Румянка не се досети? Тогава? — Ще трябва да подвикна.“

Той бръкна в джоб, за да си предаде безгрижен вид. Но когато направи първата крачка, пръстите му напипаха целулоидния гръб на миниатюрното огледалце — длъгнесто и бляскаво като биволско око, подарък от Николай. Извади го с трескава бързина из джоба си: „Ето с какво ще предупредя Румянка!“ Без да намалява вървежа си, Димчо прикри с пръсти огледалцето и докато наблюдаваше с крайчеца на окото си как светлината, разкъсана на ивици, играе по блузата му и накичва със сребристи пръстени дланта му, се приближи на хвърлей до барачката. Отново погледна изпод вежди — как над надиплената фасада се подава от време на време, стиснала цилиндъра, полусвитата Калчова ръка, облечена в чер сатенен ръкав.

Следотърсачът насочи огледалцето и от пръв път налучка подвижното платнище. В краткотрайния си полет отразеният лъч блесна като светкавица и се заби в брезента.

Румянка не подозираше, че тимуровският командир броди толкова наблизо. След като напразно напрягаше очи през Калчовото рамо и не успя да го зърне сред другите деца, огорчено се отпусна на одърчето. Беше й тежко. Миризмата на боядисания щърк, мъчително спряла на гърлото й, я душеше.

Изведнъж някакво слънчево кръгче грейна над главата й. Раздухано сякаш от невидима уста, то ту гаснеше, ту се появяваше отново. Отначало умореното момиче гледаше с безразличие светлината, но когато тя започна да шари припряно на зеления квадрат, като че ли искаше да продума нещо с огнения си език, Румянка разбра: отсреща някой сигнализира.

Капитанската дъщеря скочи от одърчето и се загледа в жълтото петно — бледо и продълговато, то приличаше на осланено есенно листо, което вятърът бе откъснал от крайбрежната алея и довеял върху платнището.

Кой сигнализираше?

„Ами… ако е Невидимия?“ — трепна Румянка. През тези дни тя избягваше да си спомня за него. Макар че бе попаднала в убежището му, той продължаваше да витае далеч от мисълта й, да се намира все още отвъд границата на живота й. Тя очакваше и едновременно се страхуваше от първото стълкновение с него.

Втренчена в светлото кръгче, което се бе умирило за малко върху платното, капитанската дъщеря усещаше как краката й се подкосяват. Гласът на Калчо ручеше над нея, но тя не долавяше нито думица. Секундите й се струваха вечност…

— Невидимия ли? — опомни се отведнъж пионерката. — Защо му е нужно да изпраща сигнали? Нали би могъл да се приближи незабелязано?

Но доводът, колкото и разумен, не я успокои напълно. Като сложи ръка на сърцето си, тя се наведе към неподвижното платнище.

— А дали не е някой от нашите? — ободри се тя и надникна през тясната цепнатинка, където не би могло да се провре дори едно детско пръстче. Замижа с едното си око.

— Димчо! — едва не извика предрешената пионерка и притиснала чело о платнището, усети сгорещения си дъх да се връща на равни интервали в лицето й.

Тимуровският командир пристъпи бавно до барачката и като потъпка на едно място, побутна с лакът платнената стена.

— Пепеляшке! — осмели се да извика той.

Макар и тих, гласът достигна до Румянка. Тя отмести с палец крайчеца на някаква малка кръпка и окото й се очерта в пролуката.

— Е, какво узна? — запита с шепот Димчо.

Румянка мълчеше.

— Нищо ли? — налучка следотърсачът.

Щом чу гласа му, подплатен отскоро с басови нотки, Румянка забрави страха, който я владееше през последните дни.

— Засега — нищо! — помръдна устни тя.

Димчо изтри с ръка огледалцето и го спусна в джоба си.

— Тогава — каза след кратък размисъл той — трябва да ти съобщя новото решение на командата.

Румянка се приготви да слуша: вместо окото в пролуката се появи розовата раковина на ухото й, със синкава зараснала дупчица за обичка…

— Трябва да проникнеш в старата звънарна, където живее той! — каза на един дъх Димчо и посочи с брадичка към фасадата, откъдето долиташе смехът на Калчо, придружен от възхитените викове на малките зрители.

— Да проникна в звънарката ли? А как? — искаше да запита капитанската щерка. Но когато надзърна през платнището, от тимуровския командир нямаше нито следа. Като че Димчо беше потънал в земята.

* * *

До вечерта шумотевицата край барачката не заглъхваше и зелената кутия натежа от монети. Непознатото момиченце със странното име Пепеляшка, в чиито ръце Дюн-Златоклюн правеше най-причудливи движения, както и Калчовите фокуси през целия ден събираха малките летовници.

Добре, че най-сетне се мръкна. Дървеният щъркел, къпан от светлината на петромаксовия фенер, направи прощален кръг и се прибра в шатрата. Румянка чувствуваше, че не би могла да издържи нито миг повече. Уморена, неспокойна от новото поръчение на тимуровците, тя се отпусна отмаляла върху одърчето. „Трябва да проникнеш в звънарната — бучеше в ушите й Димчовият глас. — … в звънарната!“ — биеше кръвта в слепите й очи.

След като спусна брезентовия покрив, Калчо откачи ламаринената кутия и я разклати, видимо доволен. Запуши рибята уста с вестник, за да не се разсипят монетите, и пъхна кутията в плетената си пазарска чанта.

— Аз вече тръгвам. А ти си легни! — каза някак набърже той и се накани да излезе. Но преди да тури ръка върху резедавите гънки на завесата, до слуха му достигна приглушена въздишка.

Стопанинът на барачката се обърна изненадан.

Почувствувала, че в тази минута се решава съдбата на командата, Румянка изпусна душераздирателен вопъл.

— Какво има? — сухо запита Калчо. — Защо не лягаш да спиш?

— Страх ме е! — изстена Румянка.

— Какво? — сопна се Калчо.

— Страх ме е! — повтори този път по-тихо пионерката, като че се боеше да не я чуят отвън.

— От какво? — както беше полуобърнат, Калчо я загледа изпитателно през рамото си. — Нали шатрата е сред града. Освен това аз завързвам платнището.

Румянка се надигна от леглото и заговори умолително:

— Не ме оставяйте! Не искам да стоя повече тук! Снощи някой идва и наднича — закри очите си тя.

— Сеня! Оня разбойник! — извика Калчо. — Само да го пипна, ще му одера кожата и ще я хвърля на рибите в морето.

— Нещо дращеше и по платнището.

„Навярно са онези, с кучето“ — помисли си Калчо и се опита да остане равнодушен. Но чантата със зелената кутия се разлюля в ръцете му и никеловите монети издрънчаха.

— Така ти се е сторило! Може да е вятърът… — процеди през зъби той.

— Не е вятърът — горещо възрази Румянка. Тя млъкна за миг, като мислеше какво още да добави. — Видях и… жаба.

— Където има щъркел, ще има и жаби — отклони разговора Калчо, но шегата му прозвуча неубедително — като че увисна във въздуха.

— Вземете ме при вас… във вашата къща — изправи се на колене Румянка.

Калчо стоеше безчувствен. Неговите безцветни очи изглеждаха неподвижни. Чак сега момичето забеляза, че той има къси, червеникави клепачи и си представи как спи с отворени очи — като заек. То разбра, че нито молбите, нито сълзите ще трогнат жестокия господар на барачката. Затова реши да прибегне до последното средство:

— Така ме е страх, че ми иде… да избягам!

Калчо се опита да направи няколко крачки из платнената къщурка, но тясното пространство не му позволи и той отмести стола, без да сваля очи от момичето. „Виж, това не бива да се случи! И то тъкмо сега, когато работата тръгна добре и левовете валяха през целия ден в зелената кутия. Но момичетата са страхливи и току-виж Пепеляшка избягала“ — мачкаше с широка длан брадичката си той.

Румянка продължаваше да го гледа умолително.

— Е, добре — помръдна късите си клепачи Калчо, — ще те заведа у дома, нали си ми асистент. Тъкмо ще помагаш на жена ми, че тя съвсем осакатя и комай скоро ще тръгне с патерица. И в моя дом е страшно — аз живея в една стара, каменна къща, някогашна звънарна. Но знай едно — върна стола в ъгъла той: — Ще трябва да ми служиш вярно и да изпълняваш всичко, което ти кажа. Аз даром хляб не давам!

— Ще върша всичко! — с готовност каза пионерката и поруменя от радост, което Калчо изтълкува по своему. Тя би трябвало да целуне ръка на своя благодетел, но като зърна потната, обрасла с косми длан, която алчно стискаше коженото привезло на чантата, затвори очи от отвращение.

— Хайде, стягай се! Още тази вечер ще те заведа в звънарната!

Момичето започна да събира оскъдния си багаж.

XI глава

Звънарната, където Калчо заведе Румянка, тъмнееше като облак недалеч от брега. Струпана от мек, шуплест камък, тя стоеше наведена на едната си страна, сякаш въздушното течение, което идеше от морето, я бе наклонило. Някога под издадената козирка на нейния дебел ламаринен покрив и под каменните корнизи на прозорчетата виеха гнезда птици. Но откак се засели мрачният собственик на барачката, те се разбягаха.

Рядко се мяркаха хора тъдява. Пътят, що се виеше сред засипаната с пясък и набръчкана от дюните пустош, пропадаше изведнъж зад стръмна скала, издадена като гигантски зъб над водата.

Към брега често духаха ветрове и тогава дълбокото каменно приземие на звънарната, чиито шупли се бяха отпушили от влагата, тътнеше зловещо — като че ли някой надуваше огромна празна бъчва, за да плаши закъснелите минувачи.

Такъв бе новият дом на Румянка. Отдалеч прозорчетата проблясваха в тъмните си каменни рамки, а зад полуразрушения зид се заплитаха безкрайните бразди на дюните.

Пред къщата се виждаше невисока кула, стъпила на четири каменни подпори. Тесният отвор на камбанарията й бе препречен с кръгла желязна греда. Там висеше тежка поръждавяла камбана, грубо изкована от желязо, вече проядено от соления вятър. Езикът й, откъснат от морската буря, лежеше в пясъка под нея и тя мълчеше — занемяла, безпомощно разкрила празната си уста.

Някога, когато на този бряг не е имало нито фарове, нито пеещи шамандури, които в бурни дни да издават предупредителни гърлени звуци, корабите са се ориентирали по екливия глас на крайбрежната камбана. Заран тя изпращала на път рибарите, а вечер ги прибирала. В мъгливо време напевният глас примамвал към родния пясък натежалите от сафрид и кефал шхуни. Невидимите нишки, изплетени от звук и ехо, дърпали рибарите към малкия залив, където с очи, зачервени от мъглата и вятъра, ги чакали жените и децата им.

— Ео-о-о! — носели се по вълните гласовете на рибарите.

— Дан-дин-дон! — отвръщала камбанарията и по брега пламвали десетки огньове…

Отдавна, още преди Румянка да се роди, каменната къща бе запустяла. Старият звънар се бе удавил в морето, а челядта му се разпиля по света. Дълго след изчезването на звънаря се носеха слухове, че излизал в бурно време из морето и започвал да бие камбаната, за да предупреди заблудените рибари. Понякога наистина се чуваха провлечени удари, които караха лековерните и децата да треперят от страх, но тъмноликите силни мъже — татуираните владетели на морето, които не вярваха ни в дявола, ни в бога, знаеха, че западният бриз се блъска в широката уста на камбаната.

В една августовска заран рибарите от близкия талян забелязаха, че из комина на звънарната се проточват бели нишки дим. По-късно научиха, че в старата каменна къща се е заселил Калчо, брадатият притежател на малката панаирна барачка. Той бе наел къщата от един далечен родственик на удавения звънар.

* * *

Румянка и Калчо прекосиха двора и се приближиха към дебелата дървена врата, кръстосана от две железни шини заковани диагонално като пръчките на детско хвърчило.

Мандалото изгърмя. На прага се появи тромава жена с жълти котешки очи и подпухнало лице. Кафяв мъх покриваше горната й месеста устна. Тя бе загърната в някакъв тъмен халат, на чийто колан се полюляваше като гущер дебел синджир с ключове.

Като видя момичето, жената потропа озадачено с дървения бастун, на който се подпираше.

— Доведох Пепеляшка — побърза да обясни Калчо.

— Виждам.

— Нали си говорихме… да ти помага.

— Добре си сторил — одобри жълтооката.

Въпреки пълнотата си тя говореше с висок, писклив глас — навик, останал от младите й години, когато търгуваше на кея. Там Калчо я беше намерил. Изправена до неголяма шарена количка, тя продаваше сладолед в неизменните розови фунийки, стремейки се да надвика не само глъчката на изпращачите, но и шума на вълните…

— Влез де! — обърна се жената към Румянка и прагът под краката й жаловно изскърца. — И ме наричай сестра Аница.

Минаха по тъмен коридор, наподобяващ преддверието на тюрма, където звукът от стъпките им умираше без ехо, разтапяйки се в мъртвата тишина. Стара дървена стълба ги отведе до стаята, в която живееха брадатият фокусник и жена му.

— Калчо ми разказа за тебе. Надявам се, че ще ме слушаш — обърна се сестра Аница към Румянка, която едва-едва пристъпяше.

— Не се безпокойте… ще видите… — унило продума Румянка.

— В нашия дом се влиза след очистителна молитва — каза жълтооката, като се подпираше о стената.

Тя силно стисна в пълната си длан ръката на момичето и го поведе към западната стена на стаята, дето висеше икона с дълголик светец, чието име Румянка не знаеше. Сложил ръка на бедрото си, постникът безсмислено гледаше с пустите си очи към момичето, а в металическото му евангелие се отразяваше игривото езиче на кандилото.

Сестра Аница се спря и замърда устни.

Ръждиви ленти ограждаха сухото лице на постника, над чиято глава вместо нимба бе кацнал размазан облак.

Момичето дълго стоя безмълвно срещу мътнозелената икона с неподвижния облак.

— Свети Йоретея — шепнеше сестра Аница, — целувам пръстта под нозете ти. Прости на мене, грешната!

Тя се наведе и притисна пълното си лице към нашарената тенекия.

„На кого прилича? — питаше се Румянка и поглеждаше крадешком жената с кафявия мъх над горната устна. — На леличка, разбира се! При все че те са така различни по външен вид, душите им си подхождат като две капки морска вода.“ Румянка чувствуваше, че се задушава и ако не беше огромната сила на тимуровската клетва, ако не беше златната светлина на пионерската дума, изпълнила от край до край сърцето й, тя би побягнала; не би могла да издържи в тази атмосфера на лъжи и притворство, където едно целуване на иконата можеше да опрости и най-тежките грехове.

Сестра Аница затътри към вратата болните си нозе, обути в дебели плъстени пантофи, и Румянка остана сама. Чак сега тя разгледа стаята. Въпреки че двете горни прозорчета, заслонени с железни пръчки, бяха отворени, наоколо се носеше остър мирис на сушени диви треви и мляно кафе. Румянка вдигна очи и видя, че по буковите, грубо одялани и намазани със смола греди висят китки от лайкучка и мента, стръкове от дрян, куче грозде и някакви други, непознати билки. В големия кожен мях, увиснал на дървена кука до вратата, навярно се съхраняваше кафето…

И в съседната стая — по-малка и по-тъмна, в която не живееше никой, имаше икона. Полузакрита от проядена кадифена завеска, в червената си тухлена рамка, зазидана направо в стената, тя по-скоро наподобяваше на църковен иконостас. Искрици от кандилцето — изпилено краве рогче, пълно с масло и прилично на малко катраниче — пробягваха и се губеха като светулки покрай светеца, нарисуван в целия си ръст. От зигзаговидните вълни, изострени в горния си край като триъгълници, и от малката моряшка лента, закачена върху перденцето, Румянка се досети, че иконата е останала от времето на стария звънар. Светецът с вдигнат към тавана показалец навярно ще е бил покровителят на рибарите, защото две големи риби, отворили уста, стояха чинно при краката му. Многобройните кръстчета — дървени, металически, стъклени, наредени на ниската лавица под иконостаса, бяха донесени от вторите стопани. Там се виждаше още продълговато венче, изплетено от тънки върбови клонки; тяхното листе бе изпадало и само една панделка покриваше скучната им голота.

Насред стаята имаше кръгъл капандур и първото нещо, което Румянка си помисли, когато той изскърца под краката й, бе, че някой ден трябва да се спусне през него. Той навярно водеше към избата.

Върху долната полица при сухото върбово венче светлееше прибор за кафе — една жълта тепсийка, облегната на стената, и няколко чашки, украсени с рисунки от светото писание.

— Божигробски! — каза сестра Аница, която се бе върнала незабелязано. — А сега, Пепеляшке, ела да ти покажа къде ще нощуваш.

* * *

Лунната светлина се проточи над вълните и сякаш изтече в морето. Навън притъмня още повече.

Румянка притвори вратата, която не се заключваше, и свали забрадката от главата си. Като си пое дъх, колебливо се запъти към черджето под дървената стълба, където щеше да нощува.

Газеничето попукваше и хвърляше треперлива светлина. Сенките растяха, чупеха се, слизаха на пода.

Като не можеше да понася неравномерната светлина, момичето стана и пристъпи към прозореца, през който се виждаше квадратче небе — като синя лехица, където бяха посеяни няколко звезди. Приближи се и при вида на небето, което порасна, се окуражи. Натисна предпазливо прозорчето и усети ведрината на морската вечер.

За свое голямо учудване, Румянка забеляза, че отвъд прозорчето се намира продълговата веранда. Откритието я зарадва. Тя се ослуша, тури крак на перваза и след миг се озова на тясната напукана плоча. С радостна изненада установи, че единият й край минава покрай спалнята. Значи… отвън можеше да се наблюдава.

Румянка постоя още малко на верандата. Пред нея се разстилаше вечерта, в която се губеха неясните очертания на укротеното море, прилични вълните на някакъв вкаменен древен океан.

Върна се и отпусна умореното си тяло върху тънката постеля. Мълчаливо притисна буза о хладната възглавница. Въздухът в стаята бе душен и сух, от ъглите идеше все същият лъх на мухъл и спарени билки. Обзета от тревога, Румянка лежеше с ръце под главата и напрягаше очи към тъмното петно на вратата — няма ли да скрибуцне панта, да пошавне сянка, да се провлачи крак? Като се сепваше ту от лекия брътвеж на сестра Аница отвъд стената, ту от глухото почукване на Калчовите броеници, тя се питаше: „Тук ли е Невидимия? Къде се е затаил сега? Или прикрит от нощта, бе излязъл по своите пъклени работи?“

Румянка бе решила да дебне. Раздирана от най-противоречиви чувства — че може да заспи и да не усети стъпките на Невидимия, че без друго ще се изплаши, ако зърне сянката му, че другарите се надяват единствено на нея, — тя не смееше да притвори ресници. Лежеше и непрекъснато се вслушваше в нощните шумове. Стълбата беше дървена и ако някой се опиташе да се изкачи, стъпалата щяха да заскърцат предупредително. Освен това перилото беше гнило и едва се държеше. Очевидно през нощта в звънарната можеше да влезе само човек, който бе идвал неведнъж… А това противно, монотонно тракане на Калчовите броеници! Докога той ще отмята с пръст зърно след зърно; докога железните топчета глухо ще позвъняват? Унесеше ли се в сън, на Румянка се струваше, че големи дъждовни капки бият по покрива или че някой закъснял пътник чука с железен палец по прозореца, или че Варю-Варадин — таласъмът от детските й приказки, с войнишка шапка и твърди кози крака се разхожда по тавана.

* * *

На другия ден, още преди да се мръкне, Калчо спусна брезентовия покрив на барачката, извади парите от зелената кутия и поръча на Румянка да се прибере в звънарната.

На ъгъла зад бъчварницата капитанската дъщеря едва не се сблъска с тимуровския командир. Виждаше се, че той чака отдавна, защото щом я зърна, потъпка на едно място, за да раздвижи изтръпналите си пети, и колкото се може по-незабележимо й направи знак да го последва.

— Къде ме водиш? — запита Румянка, когато по едно време разстоянието между двамата се намали.

— В клуба — отвърна, без да се обръща, Димчо.

Така, един зад друг, те преминаха по няколко улици и се спряха пред невисока портичка, скована от вретеновидни летви. Димчо уверено натисна бравата и прекрачила каменното стъпало, Румянка се намери в незастроен двор. Наоколо растеше висока пача трева, нашарена с безредно засадени цветя.

„Клубът“, за който Димчо бе съобщил по такъв тайнствен начин, се оказа ниска, запустяла барачка, с врата, увиснала на една панта, и с прозоречна рамка без стъкло. В нея имаше само една трикрака маса, около която, събрали глави, тимуровците нещо рисуваха. Щом чуха гласа на дружката си, те наскачаха и след миг Румянка се намери в прегръдките им. Отстрани, облякъл Димчовата моряшка фланелка, се усмихваше Сеня. Преодолял стеснителността си, той стана от стола и както сториха другите, силно раздруса Румянкината десница.

— Какво правите? — запита Румянка.

Пълните с дружелюбни огънчета очи на тимуровците не слизаха от нейното порозовяло лице.

— Рисуваме — отвърна Божанка и посочи гланцирания лист, разстлан като покривка върху масата. Пред нея се виждаха няколко нащърбени порцеланови панички, изцапани с боя.

— Изпълняваме тимуровски поръчения — обади се и Стефка, която вместо четка стискаше в ръка чамова дъсчица, издялана в долния край като лопатка. Тя натопи дъсчицата в една от паничките и се наведе над леко скърцащата трикрака маса.

Гостенката все още нищо не разбираше. Тя гледаше учудено рибарския кораб, начертан в горната половина на листа. Схванала недоумението й, Божанка поясни:

— Рисуваме нов афиш на рибарската кооперация. В стария има много грешки. — Зеленооката пионерка се наведе и вдигна от пода измачкан блоков лист, чиито букви, написани с воднисто мастило, се кривяха в края на редовете. — Тук пише „вИчеринка“, а също — „свири оркестАр“.

— Да им се неначудиш, изпуснали цяла буква! — посочи с пръст Сеня и се усмихна стеснително. На кого подражаваше той? Навярно на Стефка, защото говореше с присвити очи.

И наистина Стефка, която вземаше най-живо участие в рисуването — това личеше както по нашарените й с боя пръсти, така и по черната капка, кацнала като муха на лявата й буза, — присви вежди, при което тесните ъгълчета на очите й се изостриха още повече.

— Виж, сега е вече друго! Хем има и рисунка — събра на фунийка устни тя и цъкна доволно с език.

В двете лъскави колелца на очилата й се отрази корабът от афиша — с жълта котва, прилепнала като паяк о борда, с висока кабинка за наблюдение, чийто плосък покрив се губеше сред нежните очертания на две морави облачета.

В долния край на картона Стефка забоде малка бележка: „Не се учудвайте! Новия афиш нарисува тимуровската команда «Червените възли».“

— Тичай да го закачиш! — подаде на Сеня афиша тя. — Нали знаеш къде — на същото място, върху стобора на Градската градина. Но внимавай, никой не бива да те забележи.

Червенокосото момче, което явно бе спечелило доверието на командата, пое с готовност афиша и като въздъхна като човек, претрупан с работа, побърза да изхвърчи на двора.

— Е, Пелеляшке, докладвай! — обърна се следотърсачът към Румянка. — Как живееш в звънарната? Забеляза ли нещо подозрително?

Капитанската дъщеря се постегна, доколкото можеше. Оправи набързо якичката си и подръпна краищата на избелялата забрадка — все пак, макар и предрешена, тя се явяваше на доклад пред своя командир. Разказа от игла до конец всичко, което беше чула и видяла в звънарната. Разбира се, премълча за тайнствения капандур. Не че не искаше да се довери на другарите си — за това дори не й минаваше през ума, а чисто и просто, защото засега нямаше какво да им каже.

Облакътени на масата, тимуровците слушаха внимателно.

— Какви хора са Калчо и сестра Аница? — запита се на глас Румянка.

Димчо не дочака отговора й.

— Врагове… лицемерни набожници — изпревари я той. — Едва ли Невидимия би могъл да намери друго, по-подходящо свърталище. Трябва да вярваме, че този път командата е попаднала на сигурни следи. Поздравявам Румянка за смелостта и находчивостта й!

Червени петна обагриха бузите на предрешената пионерка. Тя за миг повдигна очи, за да погледне небето, както обичаше да прави, когато биваше щастлива, но вместо синкавото небесно огледало погледът й бе спрян от дъсчения покрив, през чиито пролуки все пак се съзираха небесни ивици.

Макар и назъбени, тези длъгнести късчета небе й се видяха безкрайно хубави и ослепително сини.

Привечер Божанка и Стефка изпроводиха дружката си далече извън града. По шумните улици те вървяха настрана от нея, но полека-лека, осланяйки се на тъмнината, която ги обгръщаше все по-плътно, те я уловиха под ръка и я придружиха чак до опожарения бряст, чиито изсъхнали клони висяха като черни, немощни ръце.

XII глава

Заран, преди да тръгне за града, Румянка шеташе в звънарната: премиташе неравния тухлен под, донасяше с ведрото вода, стъкваше огън в оджака под стълбището и щом сколасаше, наглеждаше кафеничето, в което почти през целия ден къкреше мътно-кафява течност… Понякога захарта се свършваше и сестра Аница й подаваше ключа на бюфета, изправен в нишата до иконостаса. Румянка даваше вид, че не се интересува от вещите в бюфета, но първия ден, едва отворила завесената с лека непрозрачна материя вратичка, неволно отстъпи крачка назад, като че ли някой я дръпна. В ъгъла, скрита зад няколко металически кутии с чуждестранни етикети, светлееше тумбеста стъкленица, в която имаше… змия. Отпървом Румянка мислеше, че змията е препарирана, но щом се взря, притисна захарницата до гърдите си и едва не извика — змията беше жива! Главата й лениво се полюляваше като изсъхнала лозова клонка, раздвижена от вятъра.

Капитанската дъщеря напълни предпазливо захарницата и още веднъж погледна тумбестото шише. Без съмнение, змията беше отровна. Момичето съвсем ясно различи разчаталения й език, завършващ с две миниатюрни, остри като стъкълца, жила и назъбената зигзаговидна линия по плоския гръб съставена от оловносникави шахматни квадратчета. Не можеше дори да повярва! Какво правеше стъкленицата с нагънатото змийско тяло сред чистите полици на домашния бюфет? Това беше несъмнено някаква чуждестранна порода, каквато пионерката не беше виждала нито през дългите походи, нито между стотиците препарирани екземпляри, изложени в природонаучния музей. Кой знае защо, по силата на някаква необяснима догадка, тя свърза отровния обитател на стъкленицата с присъствието на Невидимия в този дом.

Като се овладя, доколкото можеше, Румянка заключи бюфета и подаде захарницата на сестра Аница. Както й се стори, жълтооката не забеляза страха й. Тя равнодушно пое ключовете и се наведе над плетивото си.

Да я запита ли как змията бе попаднала в старата звънарна? Коя тропическа страна бе родината й? Румянка махна с ръка — жълтооката едва ли щеше да й отговори. Сестра Аница скъпеше приказките си и по лицето й рядко се появяваше усмивка. Дори да се усмихнеше, очите й не се изменяха: втренчени над главата на събеседника й, те оставаха все така населени с жълти студени пламъчета. Надянала черния си халат, тя непрекъснато влачеше из стаите дълбоките си, плъстени пантофи. Нощем витаеше като сянка из каменния дом, а денем дебелите й пръсти мърдаха непрестанно над плетивото, из което кокалените куки лъщяха като току-що излюпени змийчета. На кръста й ситно позвъняваха завързаните ключове…

В звънарната — било поради голямото разстояние, било поради недружелюбността на обитателите й, рядко се отбиваха хора. Мяркаха се само няколко бабички — привърженици на някаква религиозна секта, която се наричаше „Милосърдните братя и сестри“. При все че се назоваваха братя и сестри, единствен мъж сред тях бе малоумният Пънчо. Калчо никога не участвуваше в техните обреди. Той все си намираше работа — дори когато шатрата на чудесата биваше затворена.

Обредите на сектата, извършвани при заключени врати и спуснати пердета, се придружаваха от песнопения. Най-често богомолците, разтворили дебели евангелия четяха на глас безконечните молитви, написани на чужд език. Вторачени в тавана, те произнасяха различно думите, които и без това не разбираха, прелистваха машинално страниците и накрая запяваха с провлечени гъгниви гласове. Даже и когато пееха, те пак си даваха вид, че четат. Особено се стараеше сестра Евлампия — една грохнала старица, на която Румянка се чудеше откъде взема сила да домъкне немощните си крака до далечната звънарна. Придружаваше я несвестният й син Пънчо. Той не произнасяше правилно нито една дума от молитвите, а само надничаше с опулените си очи в евангелията на другите и хихикаше. Свършеше ли псалмопението, Пънчо се спущаше да целува ръка на всеки, който се изпречеше на пътя му, искайки опрощение на греховете си.

Сестра Аница изпращаше гостите си до края на съборения зид и сетне, като се подпираше мъчително на бастуна, се завръщаше назад. Тя рядко се отдалечаваше от каменната къща, и единственото място, което посещаваше, бе малкото параклисче, строено бог знае кога и закътано сред поръждавелите храсти зад звънарната. Доскоро то бе занемарено и при изворчето, що се зеленееше кажи-речи до прага му, не се отбиваше никой. Но някакъв неизвестен богомолец постегна тайно параклисчето: белоса в петляно време стените, постави стъкло на единственото прозорче и окачи иконата на свети Пантелеймон.

Почистено, оградено с разноцветни морски камъчета, изворчето придоби приветлив вид. Няколкото върбови клонки, забити на шега, се раззелениха и под тяхната рехава сянка, по песъчливото дъно започнаха да сребреят монети. И изведнъж се заговори за целебната сила на изворчето.

* * *

Калчо наплиска лицето си със студена вода и като разчеса острата си брадица с розово, тук там нащърбено гребенче, се усмихна самодоволно.

— Аз тръгвам. Щом свършиш шетнята, ела и ти! — поръча той на Румянка.

След него, като че го беше чакала да излезе, пристигна сестра Каличка. Жълтооката я посрещна зарадвана и изпрати Румянка в пруста да свари кафе. До огнището достигаха откъслечни думи от брътвежа на двете жени. По едно време Румянка се ослуша и престана да наглежда кафеничето. Разговорът я озадачи и тя надникна крадешком през открехнатата врата.

— Истина ти думам — казваше сестра Аница, — скоро небето ще ни прати поличба.

Тя издигна нагоре ръце, скръсти ги, докато бяха още във въздуха, и ги отпусна смирено на гърдите си.

Гостенката — суха, костелива жена, чийто мъж, капитан на аламана, се бе удавил при корабокрушение преди няколко десетилетия, отметна глава назад и втренчи пъпчивото си лице в сестра Аница.

— Поличба! — повтори, но този път по-високо жълтооката. — Нощес ми се яви — за втори път през тази неделя — сам свети Йеретея-застъпник. Донесе ми вест. — Очите й станаха съвсем малки, но не се затвориха.

Светецът, чието име Румянка не бе чувала досега, изглежда бе на голяма почит сред „Милосърдните братя и сестри“. Гостенката се обърна към иконата му и събрала за молитва тънките си ръце, замърда благоговейно устни.

Сестра Аница я последва. Изпаднала в някакъв неестествен унес, тя тежко отпусна на пода подутите си колене и като се кръстеше и навеждаше чело към нишата, където беше иконата, зашепна:

— Синът божи ще слезе и сам ще освети водата на свети Пантелеймоновия параклис.

— Кога? — трепна любопитно сестра Каличка.

— Скоро!… „Той няма да се покаже цял пред грешните ви очи — ми каза светията. — Не сте достойни вие за лицето христово. Само ръката му ще изпише кръстния знак над водата.“

Сестра Каличка гледаше с потъмняло от страх и удивление лице, като че ли чудото вече бе започнало пред нея.

— Ще изпише кръста — изтъни още повече глас жълтооката — и ще повдигне за един миг иконата. — И като се надигна застрашително, тя изпищя така, че гласът й сякаш щеше да се скъса: — Казвам ви — това място е свято!

— Ще слезе за втори път — зафъфли гостенката. — На ново богоявление ще се радват праведните души — закръсти се тя, забравила, че се намира гърбом към иконата. Как да не повярва! Та нали с очите си видя първото чудо, което стана преди десетина вечери в същото параклисче. Тогава на прозорчето се показа някаква тайнствена ръка и нарисува с палец кръстния знак. Втрещени от уплаха, жените не смееха да шукнат, ала Пънчо — господ да го съди — се спусна навън и като правеше поклони, поиска да целуне ръката. Но мигом отскочи назад, като ударен от електрически ток. Загадъчната десница изчезна, сякаш потъна в десетки въздушни дипли. Сестрите погледнаха укорно малоумния, загдето бе пропъдил странното видение — христовата ръка, която един ден щеше да им отвори небесните порти.

Докато двете жени си припомняха гласно този необикновен случай, който бе довел в лоното на сектата нови богомолци. Румянка, притиснала буза о рамката на вратата, ловеше всяка дума.

Сестра Аница се опомни първа и хвърли недоволен поглед през рамото си:

— Пепеляшке, заспа ли? Донеси по-бързо кафето!

Румянка мигом изтича към огнището.

— Пак си го преварила — разклати чашката си сестра Аница. — Колко пъти съм ти казвала, че обичам кафето с каймак! — строго каза тя и шумно засърба горещата течност.

Когато Румянка тръгна с празните чаши към пруста, тя като че не беше на себе си.

— Ами ако… кръста върху прозорчето на параклиса е начертал Невидимия? — мислеше си тя и не чуваше как чашките позвъняват върху кръглия поднос. — Невидимия — кой друг! Свалил е ръкавицата си и е показал ръката си — продължаваше да работи трескаво умът й.

Сестра Аница изтри очите си, насълзени от горещото кафе, и взе бастуна, провесен върху облегалото на стола.

— Да отидем при параклисчето и да го подготвим за новото богоявление! — побутна гостенката тя. Сетне завърза забрадката си толкова ниско, че едва не закри жълтите си очи, и извика на Румянка:

— А ти, чедо, измий чашките и тичай към барачката!

Отдавна двете жени бяха излезли от звънарната, а Румянка продължаваше да стиска подноса с изографисаните чашки. Разговорът, който току-що чу, я порази до неимоверност. Тя се опита да си представи как ръката на Невидимия, осветена от жълтото сияние на свещите, начертава кръста, но мраз, дошъл като от мъртвец, полази по гърба й. А на нея неминуемо предстоеше да се срещне с Невидимия.

Но защо стои така — с вцепенени ръце, в които студенее металният поднос, с широко отворени, ала невиждащи очи? Какво да стори? Нека докато в звънарната няма никой, надникне поне под капандура на вътрешната стаица!

Като се ослуша още веднъж, за да се увери, че е съвсем сама, Румянка страхливо пристъпи към капандура, застлан наполовина с овехтяло чердже.

Дръпна халката. Капакът се повдигна с ръждиво скърцане и първото нещо, което се очерта на оскъдната светлина, бе стълбата. Нейните стъпала се спущаха почти отвесно надолу и се губеха като във вода.

Румянка слезе предпазливо и когато стигна до твърдата земя, затвори за малко очи, за да свикне с тъмнината.

Ако сестра Аница можеше да види как предрешената пионерка се разхожда в избата под спалнята й, би изтървала бастуна из ръката си, а малката мъхеста подкова на горната й устна би настръхнала като пиявица.

На бледата светлина, из която се въртяха безчет прахолинки, предметите изглеждаха наблюдавани като през мътно стъкло. Румянка зърна пред себе си газена тенекия, в чийто отвор бе затъкната фунийка, чугунено колело — навярно от корабен рул, а над главата й, наред с няколкото празни железни скоби, навярно предназначени за големи товари, висяха паяжини — мъхнати и тежки от полепналия прах.

А какъв бе този сандък в ъгъла под прогнилите рибарски мрежи? Окован в черна ламарина, с широк златист кръст върху капака, той по-скоро приличаше на ковчег. Капитанската дъщеря изтри с ръкав ситната пот, стоплила челото й, и на два пъти се приближава към сандъка. Най-сетне, надвила страха си, тя улови ръждивата дръжка. Сандъкът се оказа празен. Върху вътрешната страна на капака бяха нарисувани картини из библейския живот и на Румянка не бе трудно да се досети, че с този сандък Калчо се беше върнал от Божигроб.

Покрай влажните стени се валяха какви ли не вехтории: щранга от конски хамут, изтърбушено седло, счупен ветроупорен фенер, с който собственикът на барачката си бе служил, преди да купи петромаксовата лампа, мишенен чувал, пълен с почернели мисирени зърна, където се въдеха мишки…

Завършила безплодното дирене, Румянка се изкачи по стълбата и очите й, свити от сумрака на избата, замигаха срещу ослепителната дневна светлина. Спусна мандалото на външната врата и като прекоси бежешком двора, се отправи към града. Бързаше до задъхване, а в ушите й все още звучаха гласовете на двете жени. Трябваше по-скоро да съобщи на тимуровците…

Защо Невидимия бе дошъл тайно в България? За да начертае кръст върху стъклото на параклиса и да накара няколкото религиозни бабички да повярват по-силно в бога? Затова ли се излагаше на такава опасност? Едва ли — съмняваше се момичето и потичваше към града. — Но кога ще стане чудото? През коя вечер богомолците ще се съберат, за да наблюдават новото „богоявление“? Пионерката ще слухти, ще дебне, но ще узнае и ще предупреди тимуровците. Там, при параклисчето, ще бъде и първата среща на командата с Невидимия.

Но тя се излъга. Срещата се състоя по-рано.

XIII глава

Румянкини вълнения! За вас знаеха или по-точно смътно се догаждаха само четиримата тимуровци. Би ли се досетил друг, дори и самият капитан Иванов, какви мисли разпъват сърцето на преоблечената пионерка, каква страшна тайна се крие в душата й.

Спуснала ниско щампованата забрадка, за да не се видят неспокойните й очи, Румянка се мъчеше да долови всяка, па била и незначителна думица, отронена от Калчо или жена му. И най-лекото трепване на лицето, и най-сподавеният шепот — нищо не можеше да убегне от трескавото й внимание.

Всяко усърдие се увенчава с награда. Но колко страшна бе наградата за Румянкиното бдение!

Късно след пладне, докато бършеше тухления под пред иконостаса, тя чу гласа на сестра Аница:

— Не заключвай тази вечер вратата — каза жълтооката, без да вдигне глава от вечното си плетиво. — Той може да дойде.

— Кой? — запита машинално Калчо. Седнал до масата, той нареждаше на фишеци монетите, които Дюн-Златоклюн му беше спечелил през деня.

— Как кой! — остави куките сестра Аннца. — Въздушният човек! — промълви с необичайно тих глас тя.

Калчо завъртя неспокойно ръце над масата и едва не събори лъскавите никелови купчинки.

Двете думи развълнуваха не по-малко и Румянка. „Въздушният човек“ — шепнеше тя. Макар че се наведе още по-ниско, момичето не забеляза, че трие все на едно и също място, че тухленият под е лъснат до червено, че парцалът отдавна е изсъхнал.

Притихнала под иконостаса, Румянка мислено благодареше на екливите стени, които препращаха към нея необикновено тихия разговор на двамата:

— А може и да си е заминал.

— Кой? Той ли?

— Той! Въздушният човек!

— Вярваш ли?

— Да!

— Но той още не си е свършил работата.

— Тихо! — допря пръст до устните си Калчо. — Откъде знаеш?

— Щеше да те потърси… Да му помогнеш.

— Ами Змийското рамо?

— Какво Змийското рамо?

— Нали двамата с рибаря, със Змийското рамо, де…

— Не ставай смешен! — повиши глас жълтооката. — И да се боиш, без тебе няма да могат. А освен това Въздушният човек ще се отбие, за да остави възнаграждението.

* * *

Предчувствието, че в скоро време ще настъпят необикновени събития, не остави Румянка през цялата вечер. Колкото повече се смрачаваше, толкова тревогата, що се бе впила в сърцето й, растеше. Тъмен облак бе покрил половината небе и нощта, която друг път се спущаше откъм морето, сега допълзя по сушата. И бризът необичайно промени посоката си: задуха срещу вълните, та морето прииждаше към звънарната, като настръхнала тъмнозелена лавина.

„Въздушният човек!“ — хапеше горещите си устни Румянка и се въртеше върху тънката постеля.

И ето, когато часовникът върху пристанищната кула възвести полунощ и шепотът на Калчовица зад стената заглъхна, отвън в дълбоката тишина, се зачуха… стъпки.

Нечий крак тежко се отпусна върху най-ниското стъпало. Стълбата издайнически изскърца и тутакси замлъкна.

Удавена в гнетящата тишина, притисната от бремето на очакването, Румянка се ослушва някое време, но ушите й не долавяха нищо друго, освен острото чукане на собственото й сърце.

Най-сетне стълбата се обади отново: среднощният гост се бе придвижил на второто стъпало.

Привечер, когато се завръщаше от шатрата на чудесата, капитанската дъщеря се вслушваше в звуците, които се ронеха от вехтата дъсчена стълба. Долните стъпала скрибуцаха глухо и провлечено, но колкото момичето се изкачваше по-нагоре, толкова гласът на стълбата ставаше по-тънък и звънлив — както пееха клавишите на пиано, докосвани един след друг от ръката на музиканта.

Тежките крака на непознатия се спряха на третото стъпало — това пионерката определи безпогрешно, въпреки че сърцето й биеше до задъхване.

Макар и бавно, човекът отвън продължаваше да се изкачва. Стълбата заскрибуца все по-тънко, застена… Румянка трескаво скочи, подви крака по турски и издигна пред себе си тънкото чердже, като че ли то можеше да я запази. Но скоро се отпусна върху постелята, преценила, че едничкото разумно нещо, което може да направи, е да се престори на заспала.

Тайнственият посетител прекрачи последното стъпало и се намери на самия праг. Ръката му, зашарила неспокойно, очевидно търсеше бравата. Като не смееше да гледа към вратата, Румянка впи очи в газеничето, чието пламъче, — бледо и колебливо — пулсираше като светулка.

Ако и да не чу шум, пионерката разбра, че вратата се отвори. Червеното пръстенче, което едва забележимо светлееше около фитила на газеничето, се полюшна и удължи. Нямаше съмнение, че ненадейният лъх на вятъра бе дошъл отвън.

Скоро вратата едва чуто хлопна и пламъчето затрептя равномерно. Столът, привлечен от невидима сила, промени мястото си. Зачу се шум на каучукова дреха и върху стената се изправи дълга сянка, чиито очертания фосфоресцираха с мъртви, оловносинкави искрици. А в пруста не се виждаше никой!

Втренчена в празното пространство, Румянка не смееше да мигне. Взираше се до ослепяване, но погледът й сякаш минаваше през госта с шумолящата дреха и се спираше на синкавото воднисто отражение върху стената. Нетленен ли беше този човек? Ако не се мержелееше сянката му, пионерката би помислила, че сам дяволът е влязъл в звънарната. Часът, от който тя така се плашеше и към който едновременно се стремеше, бе настъпил. Невидимият, когото тимуровците дебнеха от толкова дни, стоеше на лакът разстояние от нея. Мисълта за неговото присъствие я изпълваше с ням ужас. Добре поне, че газеничето още не бе догоряло, та можеше да наблюдава страшния посетител.

Фосфоресциращият силует се застоя неподвижно. Невидимият бе забелязал постелята в ъгъла и може би се чудеше какво да прави.

„Той ме наблюдава“ — Румянка се подаде на опустошителния страх, що бушуваше в гърдите й, но съумя да стисне зъби, за да не извика. Със сетни усилия на волята възстанови равния шум на дишането си и си даде вид на заспала. Бездруго сполучи, защото сянката се откъсна от предишното си място, прекоси пруста, при което прозорчето леко издрънча, и се придвижи към стаята, където нощуваха Калчо и жена му.

Имаше нещо зловещо в отразената фигура на непознатия. Само как тихо, като престъпник, той измина на пръсти малкото разстояние до спалнята, как хищно напипа вратата!

Без да бърза, сянката задиша по-дълбоко върху мъртвата стена — раменете й се повдигаха и спускаха отчетливо. Сетне, свила ръка на юмрук, почука трикратно с кокалчето на големия си пръст, където навярно имаше металически пръстен.

Отвътре не се обади никой. Упоени от първия сън, стопаните на каменната къща не чуха сигнала. Тогава синкавата ръка се протегна втори път, но сега почука по-настойчиво.

Изминаха няколко секунди в мъчително очакване.

Пръв се събуди Калчо, защото зад вратата се зачу шляпането на босите му крака. Като покашлюваше, той навярно запали голямата лампа, тъй като около рамката на разсъхнатата врата се очертаха светли ивици.

Бравата изщрака и мракът, разреждан досега от бледите искрици на газеничето, се удави в поток жълта светлина.

На прага, прегърнал лампата с две ръце, се появи Калчо.

— Спите ли? Така ли се посрещат гости? — обади се с твърд, почти груб бас Невидимия.

— А, вие ли сте? Заповядайте с бога! — долетя отвътре пискливият глас на сестра Аница.

— Добре дошъл. Радостни сме! — заумилква се и Калчо, макар че по лицето му не личеше да се радва много.

Жълтооката затътри пантофите си по тухления под и събори кошницата с билките, окачена на дървената кука.

— Шт, тихо — изшътка Калчо. Издигнал лампата над главата си, той задържа взор върху притихналото момиче, после се прокрадна до пезуля и духна газеничето…

Тъмнина, по-страшна от пъкъл, изпълни стаята. Останала сама, Румянка седна на постелята и се опита да събере разкъсаните си мисли. Ръцете й висяха неподвижно. Прилепени към тялото, те като че ли бяха стегнати с дебело въже. Ако можеше да види лицето си, не би го познала — обикновено розово, сега то бледнееше, останало без капчица кръв.

По гредите затрополяха малки, твърди лапи. Чу се остро цвърчене и две очички светнаха като нажежени топлийки. Мишка. По друго време капитанската щерка би потръпнала от уплаха, но сега с благодарност погледна към зверчето над главата си. Поне сред тези четири каменни стени имаше и друга жива душа!

Като потреперваше, пионерката мислеше за другарите си. Ако отнякъде би надзърнал Гаро — знаменитият барабанчик на онова пътешествие, той щеше да присвие с укор катранените си очи: „Какво? Боиш се, нали? А си дала клетва под развятото дружинно знаме. Нима в тебе още живее заешкият дух, който някога измъчваше и мене?“… А как би постъпил Димчо — зоркият следотърсач, смелият тимуровски командир? Той не би стоял изплашен, свит като котка в ъгъла, когато врагът е само на няколко стъпки от него. Разтърсена от конвулсии, Румянка мигновено скочи и като грабна тънката чергица, прекрачи през ниското прозорче и се озова на верандата. Ето откъде можеше да наблюдава какво става в спалнята. Взе чергицата, та ако случайно сестра Аница я усети, да й каже, че е излязла да спи на хладина. И без това нощта бе толкова душна.

Момичето се наведе, но не разстла прояденото зебло, а като го мачкаше в ръцете си и триеше рамо о външния зид, запълзя към осветения прозорец. Луната, изплувала насред небето, ту се криеше зад редките облаци, ту пак се подаваше, от което неравната й светлина течеше на струйки по верандата — като че ли покрай Румянка пъплеха сребристи гущери.

* * *

Като прекрачваше сребристите ивици, пионерката се добра до прозореца. На няколко пъти променя мястото си, докато най-сетне се притули отдясно, и то гърбом към луната — струваше й се, че така най-трудно могат да я забележат. Притисна колене о грапавия перваз и предпазливо наклони лице надолу, като че ли се канеше да надникне в дълбок кладенец.

В първата минута погледът й, замрежен от страха и измъчен от разсеяната светлина на газеничето, долови само фигурите на Калчо и сестра Аница. Но после той се отправи към дъното на стаята. А там празният стол, чиято облегалка изведнъж беше изчезнала, започна странно да се люлее. Зад него върху стената, преметнало крак върху крак, зловещо се поклащаше фосфоресциращото отражение на Невидимия.

Сгушена под ламаринената козирка на покрива, Румянка не смееше да диша. Тя напрегнато наблюдаваше как долу върху стената, угнетително сива, въпреки шарките на иконата, сянката мърдаше… кривеше се. Ръцете й с дълги, кукести пръсти сякаш търсеха нещо. Но макар да изглеждаше сътворен от въздух, лишен от плът като призраците, Невидимия беше жив човек, под чиято тежест столът изнурено попукваше.

За известно време в стаята настъпи тишина — толкова тягостна, та на Румянка се струваше, че се намира в гробница.

Нито Калчо, нито сестра Аница се осмеляваха да започнат разговора. В присъствието на нощния посетител всеки от тях се държеше по своему. Калчо очевидно се плашеше от голямата сянка, надвиснала над него, защото ту барабанеше върху масата, ту попипваше късата си брадичка, сякаш искаше да се увери дали е на мястото си. Жълтооката пък непрекъснато заничаше към ъгъла, където беше седнал гостът, и с необичайно угодничество показваше иначе оскъдната си усмивка.

Тишината в стаята продължаваше да висне все така злокобна. А в Румянкиното сърце страхът и любопитството се сплитаха на корав възел. Защо Невидимия бе дошъл в тихата нощ? Какво щеше да прави в звънарната? — питаше се предрешената пионерка, вкопчила пръсти о каменната рамка на прозореца. — До разсъмване ли щяха все така да мълчат тримата долу?

Най-после, като се умори да седи неподвижно, сянката се разшава, разположи се по-удобно и започна да става нагла, сякаш се намираше в собствения си дом.

— Донесете вино! — каза със заповеднически глас тя.

Калчо подскочи. Сепна го ненадейният глас, дошъл от ъгъла, но жълтооката сложи властно ръка на рамото му, за да го макара да седне отново, и се отправи към вътрешната стаица. Върна се с кафения поднос, но сега върху него бяха наредени високи винени чаши, сред чийто зеленикав венец тъмнееше разпечатана бутилка. Извади не дотам чиста кърпа и започна да трие чашите.

— Създавам ви главоболие, госпожо — обади се Невидимия и столът му се раздвижи.

— Че защо, нали сте ни гостенин! — отвърна жълтооката. Тя напълни чашите и зачака.

— Е, тогава да се чукнем! За ваше здраве!

Надвесила лице в прозореца, опряла вдървените си колене о каменния перваз, Румянка видя как чашата, която спокойно проблясваше пред стола на госта, се повдигна от мястото си и като омагьосана тръгна към двете си посестрими — чашите на Калчо и сестра Аница. Допря се с леко звънене до едната, сетне до другата и като се издигна нагоре, за миг остана във въздуха. Момичето помисли, че ще падне на земята и ще се раздроби на десетки стъкълца, но тя само леко се наклони. Рубиненочервената течност започна да се излива и да се губи… Пресушена до дъно, чашата се върна по обратния път на масата и застана спокойно, като че никога в нея не бе наливано вино.

Сестра Аница я напълни и дваж, и триж.

Беше страшно да се гледа как, подета като от някаква сатанинска ръка, чашата се излива в празното пространство и съдържанието й бързо изчезва, сякаш се изпарява; но още по-ужасяващо бе да се слуша как виното гълголи в невидимото гърло.

Пред чашката сякаш се мярнаха човешки зъби — едри, бели като слонова кост. Мигновено изчезнаха. Румянка задиша по-бързо и отмахна с трепереща ръка къдрицата, залепнала върху изпотеното й чело.

И брадатият стопанин на барачката, приведен над масата, не беше спокоен. Мокреше час по час устни, но едва ли усещаше вкуса на виното. Отпуснал ниско глава, той рошеше с пръсти и без това несресаната си брадичка. На два пъти се опита да затрака с броениците, но и двата пъти не излезе нищо, тъй като разтрепераният му палец отмяташе по няколко зърна наведнъж.

Забелязала страха на Калчо, сянката оправи качулката върху главата си и се наведе към косматото му ухо — невям искаше да пошушне нещо. Но червенобрадият се дръпна и заедно със стола силно отскочи назад, при което удари лактите си о стената.

— Какво? Ти май се плашиш!… — избоботи, напушен от смях, гласът отсреща. — У дома си е, а все се оглежда. Куче ли има зад гърба му?

Жълтооката шумно преглътна:

— Страхливата зайка челяд отвъжда! — защити мъжа си тя, но същевременно му метна недружелюбен поглед. Като напълни наново чашите, назидателно продължи: — Очите да се плашат, но сърцето да е на място!

Поласкан от страха, що внушаваше с присъствието си, Невидимия самонадеяно се обади от ъгъла:

— Щом като вие, които ме знаете, се плашите, какво остава за другите? Дяволска мъгла ме обгръща и крие от човешкото око. А аз виждам всички. Никой не може ме измами или да се изплъзне из моите ръце.

Гласът на Невидимия беше гърлест, плътен. Думите звучаха ту гъгниво и провлечено, сякаш имаше в устата му вода, ту хрущяха отчетливо и сухо — готови да се счупят между зъбите му. Той говореше правилно, с акцент, който показваше, че грижливо е изучавал български език в задграничните университети или в западните диверсантски школи, но че не е живял продължително между българи…

— Искам да запуша. Имате ли кибрит?

— Почакайте, ей сегичка…

Калчо затършува из чекмеджето на масата, но непослушните му пръсти все не можеха да напипат кибритената кутийка.

Като му омръзна да чака, Невидимия стана от стола и изведнъж в устата му се намери цигара — по-право цигарата се появи ненадейно във въздуха и застана в хоризонтално положение.

Като потрепваше леко, тя тръгна към лампеното шише и постоя над опушената му гърловина. Единият й край припламна и острият дим разпъди комарите, зазвънели като тенекиени стрелички покрай лампата.

Осветени от сиянието на черноморската луна, очите на Румянка изглеждаха като запалени и ако не бяха пристъпите на уплаха, що разтърсваха от време на време тялото й, човек би помислил, че тя се любува на някаква необикновена и красива картина.

Всъщност, ако и да не беше красива, гледката отвъд прозореца можеше да се нарече необикновена.

Цигарата описа дъга, върна се на предишното си място и се разискри като подухната от вятъра. Очевидно гърдите на Невидимия жадно бяха всмукнали от незапаления й край.

Миг след това под тавана се изви рехаво облаче, което гостът започна да разпъжда с ръка, за да не се разбере къде точно се намира — навик, придобит от дневните му разходки из града. Но сега това бе излишна предпазливост.

Димът се разнесе. Остана само червеното пламъче, което затрептя като самотна звездица, спусна се надолу, но не падна, а се задържа на височината на човешко коляно.

— Хубав тютюн ражда вашата страна! — процеди през зъби Невидимия и изпусна нова струйка дим.

Втренчено в празното пространство, момичето се мъчеше да пробие с очи тънката пелена от цигарен дим, като че ли тя скриваше тайнствения посетител. Румянка искаше да го види такъв, какъвто си го представяше: висок до гредите, с хищен, гърбав нос, с лице избръснато до синьо и черни гарванови очи…

Но само безпомощно напрягаше взор като слепец, в чиито мъртви зеници не се отразяват нито цветовете, нито очертанията на околния свят.

Гостът не се виждаше, но сянката, която го следваше като куче по петите, и каучуковото шумолене на дрехата издаваха присъствието му, показваха посоката, в която се движи. Ето той седна отново на стола и плетеното облегало тутакси изчезна, затулено от гърба му.

Над масата се появи хартия, свита на тръбичка.

— Най-сетне се добрах до плана… най-сетне! — избъбли тържествуващо Невидимия.

Хартията затрептя във въздуха и се разгъна, като че беше довеяна от вятъра. Същият вятър ли отстрани кафения поднос и на мястото му разстла нашарения с масленозелени ивици план?

— Успяхте ли? — глухо запита Калчо и прибра броениците в пояса си. И без това приведен, той се прегърби още повече, та едва не опря нос о масата. Наведе се и жълтооката, замърдала одобрително мъхестата си горна устна.

В стаята стана толкова тихо, че можеше да се чуе как комарите се бият около високото шише на газената лампа.

— А това е главната артерия. Подай ми молива!

Преди Калчо да повдигне натежалата си ръка, моливчето, което едва се показваше от горното джобче на сакото му, напусна спокойното си гнездо, прелетя като кафяво насекомо и кацна върху хартията — в началото на широка ивица, що отиваше зигзагообразно към защриховано квадратно поле.

— А ето тук, точно над главната артерия, е пещерата, където копае Змийското рамо — раздвижи се отново моливчето. После то падна върху хартията, загубило изведнъж вълшебната сила да се движи, и Румянка видя върху стената как ръцете на сянката легнаха доволно една над друга.

— Нашата акция „Феникс–17“ е в ход. Разбираш ли? — обърна се Невидимия към Калчо. — От тебе се иска да дойдеш утре вечер при пещерата.

Брадатият стопанин на барачката се повдигна от стола си. Страхлива усмивка пробягна по твърдите му устни.

— Но… никой да не те усети! Даже и този! — сянката се приближи към параклиса на свети Иеротей, откачи от пирона края на завеската и закри светеца. — Тръгни точно в полунощ: в дванадесет нула, нула — делово поясни Невидимия. Гласът му, зазвучал рязко, не търпеше никакви възражения. — Вземи и хляб, защото Змийското рамо не бива да прекъсва работата. Тъкмо ще му помогнеш. Скалата се оказа корава, а и трудно се работи във водата.

Макар че поръчката не му бе по сърце, Калчо кимна в знак на съгласие…

Румянка упорито ловеше звуците, дошли от прозореца. Искаше да запомни всичко, защото устните й, изсушени от огъня на страха и вълненията, беззвучно повтаряха всяка думица дори недомлъвките… Какво бе намислил да прави Невидимия? — трескаво работеше умът й. — Къде се намира пещерата? Какъв е този план? — Тя трябва още утре да извести на тимуровците, та командата да се заеме с разкриваме на загадъчната акция „Феникс–17“.

Изведнъж жълтооката си спомни за неотколешния разговор със сестра Каличка и дръпна от масата пълния си лакът, на който се бе подпряла.

— Не вярвам да сте забравили, но все пак искам да ви напомня — заговори тя, загледана в неопределена посока, тъй като не знаеше къде точно се намира гостът. — Нали обещахте да дойдете още веднъж в параклиса при богомолците?

Въздухът отсреща мълчеше.

Сестра Аница въздъхна недоволно и задърпа пиринченото кръстче, което се тулеше сред дълбоките гънки на месестата й шия.

— Братята и сестрите ще се надяват… Помислете и за нашата работа тук. Вие ще си отидете, а ние ще останем…

Толкова настойчивост имаше в молбата й, че тайнственият посетител престана да се разхожда из стаята.

— Е, няма как! Ще мина.

— Кога? — начаса запита жълтооката.

Отдаден на размисъл, Невидимия замря, като че ли заспа за няколко секунди.

— Вечерта, преди да си тръгна. Ще дойда пътем да ви дам възнаграждението и ще се отбия при милосърдните братя и сестри…

Невидимия бездруго се отдалечи от лампата, защото стената отново заприлича на същински екран. Отражението му, очертано с фосфоресциращи ивици, залюля ръце и прихна, задавено от гръмък смях.

— Хо-хо-хо! Чувате ли? — затресе се сянката и разперила ръце, заприлича на кръст. — Да сляза сред вярващите вместо божия син? Хо-хо-хо! Да стана Христов наместник на земята? Чуваш ли, свети Иеротея? — той притича до иконата, отмахна завеската, която току-що бе пуснал, и смехът му избухна отново.

Румянка не можа да издържи и затули с длани ушите си. Но тъкмо когато мислеше, че дяволският смях се е уталожил, той екна с такава сила, че лампата започна да примигва. Резкият звук, който плющеше като изстрел в тъпанчетата, се замята под тавана, завъртя се в ъглите, сякаш насметен от вихър, и се превърна на протяжно вълчо виене. Ако под прозореца имаше куче, то би залаяло с раздрана от страх душа.

Този смях беше двойно по-зловещ, защото идваше из нищото.

— Хи-хи-хи! — закикоти се по едно време и Калчо. Изкуственият смях дръпна горната му устна и оголи редките му зъби, нашарени с почернели пломби.

Кикотът на госта смути и сестра Аница. Но след малко самообладанието й се върна и тя заклати укорно глава, смятайки смеха за богохулство. Както беше наведена, се прекръсти, но скритом — изглежда, че се страхуваше повече от сянката, която се кривеше пред нея, отколкото от бога, чиито неземни селения се намираха далеч — зад звезди и облаци.

Жълтооката отвори уста да продума, но гостът промени мястото си. Сянката му се свлече на пода и топотът на гумените обувки се зачу пак край стенописа. Сестра Аница се надигна. Какво очакваше тя: въздушният човек да се прекръсти, да поиска прошка за дързостта си и да целуне тенекиените ръце на светеца? Но скоро тя се отпусна разочарована на стола, видяла как сянката минава покрай иконата и протяга ръка към месинговата дръжка на бюфета.

— Заключено е! — каза сестра Аннца и откачи лъскавото синджирче, което блещукаше на пояса й. Но преди да подаде ключето, то изчезна. Стопанката на каменната къща неволно зажумя, усетила гадното допиране на някаква хлъзгава материя — навярно до дланта й се бе докоснала ръкавицата на Невидимия.

Двете стъклени крила на бюфета се отвориха. Тумбестото шише със змията се заклати и повдигна от полицата.

— Е, как се чувствува зеленият дявол? — запита Невидимия. — Или не ви хареса подаръкът, който ви донесох чак от тропическите лесове? — каза той, след като напразно се ослуша за отговор. — Рядък екземпляр! Едно клъвване — и отровата действува по-силно от електрически ток.

Змията, усетила светлината, раздвижи студената си спирала и изправи плоската си глава.

— Пазете зеления дявол! — поръча гостът, като върна стъкленицата в шкафа и пусна ключа в полата на сестра Аница.

— Нека си стои, не ни пречи — отговори жълтооката и се прекръсти.

* * *

Случи се това, от което Румянка най-много се опасяваше. След като се разхожда дълго, като че беше останал сам в стаята, Невидимия седна и столът изпращя под тежестта на тялото му.

— А кой спи вън? — запита ненадейно той.

— Едно сиротинче — каза Калчо, като се окашля в шепата си. — Твар незлобива.

— Нийде никого си няма, злочестото. Прибрахме го да ни слугува — обади се и жена му.

— А защо не проверите? Може да се е събудило.

Румянка изплашена се дръпна от прозореца. Студена пот намокри ризата й. Какво да стори? Да се върне по-скоро в пруста, разбира се. Страхът, който отпърво бе стиснал като с пламнали ръце шията й, се прилепи към нея и обгърна цялото й тяло — от краката до раменете. Стори й се, че червените точици на звездите се люшнаха на една страна, че терасата се понесе на друга.

Дори сънливият, провлечен глас на сестра Аница: „Момичето е уморено. И през ум не му минават нашите работи“ — не можа да успокои Румянка. Тя почти легна на каменната плоча, прегърнала черджето, и трябваше да мине време, докато се окопити.

Луната, приседнала върху покрива, с разширено от учудване лице видя как момичето се спусна през прозорчето, как запълзя като котка из пруста.

Когато най-после се добра до постелята, Румянка се зави презглава и зачака със замряло сърце да минат познатите стъпки. И те не закъсняха.

— Е, хайде, останете със здраве! — зачу се гласът на Невидимия.

— На добър час! Бог с вас! — промълви тихо сестра Аница.

Тя изви глава и продължително се загледа в прозорчето, което блестеше наполовина отворено. Момичето, подало едното си око изпод завивката, трепна като убодено.

— Бъди милостива, богородице, угаси луната! — зашепна жълтооката, издигнала набожно ръце към тавана.

Калчо, застанал по войнишки, проследи с поглед сянката, която прекоси пруста, докосна безшумно вратата и хлътна в дълбоката тъмнина.

Когато песента на вехтата стълба секна и глъхнещите стъпки на двора се изгубиха, сестра Аница подбра мъжа си и притвори вратата на спалнята. Прозина се и като че нищо не се бе случило, се запъти към кревата. Тя скоро заспа, но Калчо, явно развълнуван от срещата, не можеше да стои на едно място: той закрачи из стаята, а броениците затракаха в ръцете му по-припряно и по-шумно от друг път. По всичко се виждаше, че користта и сребролюбието му бяха отстъпили пред страха, че в душата си той проклинаше часа, когато за пръв път се бе срещнал с Невидимия.

Но едно време се зачу сърдитият шепот на жълтооката — тя навярно го хокаше да се прибере в леглото…

Сънят не кацваше и на Румянкините клепки. Момичето се въртеше непрекъснато, лягаше ту на лявото, ту на дясното си рамо и все не можеше да си намери удобно място. Най-сетне отметна черджето и задържа очи на прозорчето: кое ли време беше вече? Скоро ли щеше да се развидели? Часовникът над пристанищната кула се обади с три равномерни удара. Румянка ги преброи, а глухото ехо ги грабна от ушите й и ги понесе далеч над морските вълни.

Глава XIV

Когато Румянка отвори очи, слънцето се бе издигнало на една мачта над морето. Защо никой не бе я потърсил досега? Види се, уморени от среднощното посещение, Калчо и жена му не се бяха пробудили още.

Как е хубаво заран да разтвориш ресници и да се увериш, че всичко, което доскоро те е измъчвало и притискало, е било сън. А сетне — да тръгнеш по белия свят и да забравиш кошмарните видения. Но за жалост нощните преживелици на Румянка не бяха сън. Тя си припомни с недетска ненавист посещението на Невидимия, сякаш отново видя празния стол, който се полюляваше зловещо, сухите безцветни устни на Калчо, раболепната усмивка на жълтооката.

Отметна завивката и скочи: трябваше час по-скоро да отиде до града, за да предизвести тимуровците. Но… най-първо трябваше да се събудят стопаните на каменния дом.

Румянка мълчаливо отиде при огнището, стъкна огъня и със съсредоточен вид се зае да вари кафе. Не след дълго, взела димящия поднос в едната си ръка, похлопа с другата по вратата на спалнята.

— Кой е? Какво има? — сепна се сестра Аница и след кратко суетене стъпките й се зачуха зад вратата.

— Кафето е готово. Да го донеса ли?

— А, ти ли си била! — успокои се жълтооката и пискливият й глас се понижи с няколко нотки. — Остави го на огъня да не изстине. Ние ей сега ще станем. Комай сме се успали — високо се прозина тя.

Същия ден, малко преди пладне, тимуровците узнаха всичко. През гълчавата, що вдигаха децата, струпани пред барачката, Румянка долови познато изсвирване. „Тимуровският сигнал“ — каза си тя. Надникна през пролуката и зърна Божанка. Със своята бяла, везана по ръкавите блузка, с лилавата панделка, стегнала на грозд косите й, с обичливата усмивка зеленооката пионерка никак не приличаше на онези люде, които посещаваха мрачната звънарна.

В пликчето бонбони, що Дюн-Златоклюн подаде на Божанка, бе мушнато писмо. Скрити зад стобора на бъчварницата, пионерите го прочетоха на един дъх и едва не закрещяха от радост. Но скоро унило се спогледаха един-друг: кой щеше да проследи Калчо в среднощния му път към пещерата? Стефка и Божанка не можеха да излизат толкова късно, а инженер Томова току-що се бе завърнала от София, та и Димчо сви безпомощно рамене. Кой щеше да тръгне след фокусника, що с подпухнали от безсъние очи и треперещи ръце вадеше златните яйца из лъскавия цилиндър? Румянка, разбира се! Как не се досетиха по-рано? Тя едничка можеше да излезе в полунощ. Ще се престори на заспала и когато пътната врата се хлопне зад Калчовия гръб, ще изтича бързо навън.

Отговора написа Димчо с трескав, неравен почерк — в този миг дори и той не можеше да се владее: „Ние не можем да излезем след полунощ. Проследи го ти. Поставяй знаци! Утре ще те чакаме при сухия бряст.“

Малката бележка скриха в прегънат на две книжен лев. Стефка го мушна в рибята уста на зелената кутия, сетне грабна нетърпеливо найлоновата щипка за пране, която Дюн-Златоклюн й подаде, и изтича през навалицата.

Вечерта Калчо спусна рано платната на барачката и изпрати Румянка сама в звънарната.

— Ще се отбия за малко до пристанището — каза той и Румянка се досети, че отива да купи храна за Змийското рамо.

Когато излезе извън града, капитанската дъщеря забеляза, че след нея върви някакво момиче. Обърна се и зарадвана видя как Стефкините очила светнаха под крайпътната лампа. През рамо природолюбителката бе метнала неразделната си зелена еднодневка.

— Получи ли бележката? — запита Стефка шепнешком, макар че наоколо не се виждаше жива душа.

— Да! — отвърна Румянка, попипа пазвата си и листчето зашумоля.

— За това и дойдох — да проверя. А трябва веднага да се прибирам. Леля е станала много подозрителна. Каза ми, че ако още веднъж закъснея, ще ме изпрати с първия влак за София.

Помълчаха. Далечна светкавица безшумно описа къса дъга.

— Времето ще се развали. Срещнах Славчо — еднокракия рибар, и той ми каза, че ще вали. Пък и погледни небето.

Румянка вдигна очи и при все че бе стояла целия следобед върху покрива на брезентовата шатра, едва сега забеляза бутилковия цвят на небето. Надвиснало ниско, потъмняло опушено, то предвещаваше буря. Брегът се беше задимил, а около луната се виеше червеникав харман.

Стефка обгърна с ръка топлото рамо на дружката си:

— Но ти тази вечер сама… Ще можеш ли?

— Да! — храбро отвърна Румянка.

Тя не си даваше сметка какво точно й предстои, но знаеше, че колкото и големи опасности да й се изпречат през тази нощ, трябва да ги премине. Ако би трябвало — и в пъкъла ще влезе, но ще намери пролука към тайната на Невидимия.

— Вземи! — природолюбителката откопча кожената каишка на еднодневката и извади издута сатенена торбичка. — Вземи! — повтори тя.

Капитанската дъщеря пое торбичката и учудено чу как тя издрънча.

— Какво има в нея?

— Раковини.

— И защо ми ги даваш? — погледна въпросително Румянка.

— За да бележиш пътя. Пущай ги една по една.

Румянка стисна по-здраво сатенената торбичка.

— Хем все редки екземпляри — поясни Стефка. — От ония, които съм приготвила за колекция.

— А защо да не пускам камъчета?

— Хм, камъчета ли? Иди после ги търси! Нали по брега са разпилени хиляди камъчета. А тези миди — Стефка попипа нежно торбичката — са лични… Отдалеч ще ги забележиш.

— Та ти си ги събирала с такъв труд…

Румянка поиска да добави още нещо, но Стефка я изпревари:

— Не се безпокой, пак ще ги намерим. Сега е по-важно да узнаем пътя за пещерата.

Румянка погледна с благодарност дружката си. Тя й даваше най-ценното, което имаше: редките миди, за които бе преровила пясъка по крайбрежието, що бе събирала през цялото лято и пазеше като зеницата на окото си. „Какви другари имам само!“ — мислеше си тя и усещаше как сърцето й се налива с непреклонна сила. И не се боеше вече от трудната мисия, която й предстоеше да изпълни през настъпващата нощ.

Когато стигнаха при обгорелия бряст, протегнал над пътя клони като изсъхнали възлести ръце, двете момичета мълчаливо се прегърнаха.

— Пазиш ли ми връзката? — неочаквано се обади Румянка.

— Нужно ли е да питаш? — като че се засегна Стефка.

— Къде си я оставила?

— В куфарчето… при снимката на мама.

По розовите бузи на Румянка зацъфтя усмивка. Тя бавно издигна ръка, сякаш искаше да погали празното място под брадичката си. Без връзка се чувствуваше като осиротяла.

— Имам една молба — рече, свела очи, капитанската дъщеря и не видя как Стефка я стрелна изпод очилата си. — Лесно ще я изпълниш.

— Да ти донеса връзката ли? — прекъсна я природолюбителката. — Но нали знаеш как пострада Сеня!

Стиснала тънките си устни, целият й вид говореше: „Напразно ще се надяваш…“

— Не… не това! — каза бавно Румянка, като продължаваше да гледа към земята. — Нека си стои у тебе! Но тази вечер отвори куфарчето си.

Стефка се озадачи:

— Защо?

— Погледни връзката… погали я вместо мене — прошепна предрешената пионерка.

— Разбирам — помръдна устни Стефка. Преметна ръка през рамото на дружката си и я прегърна. Този жест говореше повече от всякакви думи. Там, в черната звънарна, Румянка имаше нужда от опора — нали й предстоеше такава трудна, пълна с неизвестности нощ! Трябваше сама да тръгне срещу идващата буря, да влезе в леговището на враговете. А вечерта настъпваше толкова тъмна. Побита от тръпки, Стефка изви очи към мътното, застлано с облаци небе, на което не се виждаше нито една звездица.

Когато в мрачината се изправиха неясните очертания на звънарката, Румянка изведнъж се спря:

— Трябва да се разделим. Не бива да ме изпращаш по-нататък. А ти се връщай. Току-виж, че той те е срещнал.

— Кой? — запита, без да се замисля, Стефка.

— Калчо.

Природолюбителката притисна дружката до сърцето си.

— Трябва да издържиш! През тази решителна нощ ти трябва непременно да издържиш!

Румянка окуражена вдигна глава. Зигзаговидната светлина на светкавиците, които бяха зачестили откъм морето, се пречупваше в очите й. Без да се обръща, тя улови с ръка вехтата си пола и тръгна с твърди крачки към звънарната. Силуетът й се виждаше до някое време, сетне изтъня и се стопи в тъмнината.

Скоро се прибра и Калчо. Той се навечеря надве-натри и като ругаеше лошото време, се прибра в спалнята. Лютива струйка цигарен дим достигна до Румянкините ноздри.

По прозорците ситно шумоляха песъчинки — предвестници на скорошната буря. По едно време тракането притихна, но продължаваше да се чува как вятърът, сподавил воя си, се блъска из комина, как се провира в каменните пролуки и гони кукумявките по тавана.

И да искаше, Румянка не можеше да заспи.

Започна да я измъчва старото, кажи-речи забравено вече раздвоение, което се появи за пръв път през онова пътешествие, когато другарите й я приеха в дружното пионерско семейство. Както тогава, и сега в гърдите й като че ли се бореха два духа: единият, черният, я обвиваше в тъмен облак и искаше да я откъсне от тимуровците. Понасяше я при леличка — към луксозната квартира на софийската улица „Велико Търново“, където все пак не беше така страшно както тук — в зловещата звънарна.

„Страшно е — шепнеше черният дух, — ти си сама, как се осмеляваш да тръгнеш среднощ и къде ще те отведе силуетът на Калчо? А знаеш ли кой е Змийското рамо?“… Бррр… Змийското рамо! Само като си спомни името, Румянка цяла настръхна. „Не искам да слушам, махни се!“ — затулваше с длани ушите си момичето, но гласът коварно се промъкваше дори през пръстите й, прецеждаше се неудържимо и говореше със сух, остър шепот: „Не виждаш ли, че те дебнат опасности? Бъди благоразумна.“ „Какво, благоразумна ли?“ — обаждаше се гласът на светлия дух. — „Благоразумие ли се нарича бягството от дълга, от пионерското поръчение? Отстъпи ли крачка назад Павлик Морозов, изплаши ли се от врага Митко Палаузов?“ „Ами ако Невидимия узнае, че си изпратена да го следиш — а той бездруго ще научи“ — заплашваше първият глас. Но Румянка, махнала с ръка, сякаш за да го пропъди, чуваше вече другия глас: „Остани тук, на тимуровския си пост. Ще измамиш ли надеждите на другарите си. Ще сведеш ли чело пред врага? И то какъв враг — една сянка.“ „Сянка, да, но страшна — подхващаше първият глас. — Двойно по-страшна, защото не можеш да я видиш, а тя наблюдава всяко твое движение, чете по лицето ти това, което мислиш.“ Черният дух несравнено вземаше връх. Още малко и Румянка щеше да се завие презглава и да остане в постелята. Но гласът на дълга възтържествува. В тези трудни минути, удавена във водовъртежа на мислите си, измъчена от бушуващия страх, капитанската дъщеря си спомни за пионерската си връзка. Тя е в надеждни, верни ръце. Може би тъкмо сега Стефка отваря куфарчето. И Румянка си представи как пред очите й — по-ясно от зорница — блясва малиновото зарево на коприната.

Свидната пионерска връзка! Кой казва, че тя имала само един цвят? Хиляди оттенъци се преливат върху меките й гънки: и живи слънчеви искри, и оранжеви лъчи от звездите, и али капчици юнашка кръв.

Може ли да удържи златната ивица на конеца, който поръбва връзката, този бляскав разкош, този огън, по-буен от слънчевия? Той се разпалва, разплисква, блести по пионерските лица, свети напред — пред стройните пионерски колони. Скъпата пионерска връзка! Не затова ли тя е толкова близка до сърцето — да го топли и закриля, да трепти неспокойна като неговата млада кръв.

Румянка ли ще опетни това огънче от червените петолъчки, запалени върху братските могили, това свято късче от знамето, що се вее над бащиния й кораб?

* * *

В полунощ от звънарната излязоха две тайнствени фигури — момиче, пребрадено с къса забрадка, и попрегърбен мъж, с гумена качулка на главата и малък вързоп под мишница. При все че изглеждаха спокойни, двамата се движеха бавно, сякаш плуваха в крайбрежния мрак. Но защо ли вървяха така мълчаливо и на разстояние, когато пътят им беше един и същ? Момичето се движеше незабелязано по стъпките на мъжа, преследваше го.

Двете разлети като че ли от мъгла фигури се приближиха към брега. Блесна мълния и освети напрегнатото лице на Румянка, придобило от мъртвата небесна светлина бакърен оттенък.

Капитанската дъщеря завърза на възел забрадката, която вятърът бе свалил на врата й, и продължи да крачи подир човека с мушамената качулка. Вниманието й бе съсредоточено изцяло върху Калчо. Какво смяташе да прави той? Защо се спускаше направо към водата? Дали там не го чакаше някоя лодка? В такъв случай момичето не би могло да го проследи. Но стопанинът на барачката се отби по каменистата крайбрежна пътека и прибрал вързопа под палтото си, тръгна редом с морето.

Появиха се първите признаци на бурята. Небето, и без това застлано с облаци, още повече потъмня. Все пак между сивия облачен мъх се мярна единствена звездица и светлината й — студена, колеблива, излязла сякаш из задгробен фенер мигом угасна.

Румянка често бъркаше в сатенената торбичка, прерамчена на гърба й, и пускаше по някоя раковина в краката си.

Дъгата на морето се отдалечи, преля се в бухналата тъмнина. Вятърът се усили и ситните песъчинки, които досега гъделичкаха босите крака на момичето, започнаха неприятно да го шибат по лицето.

Вляво, недалеч от пътеката, зашумяха високи брястове. Вятърът не люлееше както друг път клоните им, а ги блъскаше и те остро скрибуцаха. Скоро по широките им листа зачукаха — меки и тежки — първите дъждовни капки.

Отдясно се носеше железният гърмол на морето.

— Ох-охо-ох! — стенеха вълните. Вятърът ги блъскаше безмилостно о назъбените каменни стени и те уплашено се дръпваха назад, запокитвайки чак до пътеката зелени валма от водорасли.

Бучащите шамандури непрекъснато засилваха гърлените си предупредителни звуци. Рибарските къщи, накацали по брега, примигваха при всеки напор на бурята, сякаш зажумяваха от ужас и страхливо поглеждаха след оглушителните изстрели на гръмотевиците.

Приковала очи в тъмното петно пред себе си, Румянка отчаяно се бореше с вятъра. Едно повалено дръвче се замята в краката й, но вместо да го отстрани, тя го изправи пред себе си. Сега и да се обърнеше, Калчо трудно би я забелязал. Но скоро вихърът изтръгна дръвчето из ръцете й…

Полегатите капки непрекъснато чертаеха по пясъчния бряг дълбоки бразди. Втренчена в Калчовия силует, Румянка не усещаше как водните струи я обливат, като че искат да я наметнат с дъждовен плащ. Блесна светкавица и я накара да отстъпи назад. Привидя й се, че гърмът падна близо и събори брега, а в същност вълните откъснаха част от пясъка и го отвлякоха в морето.

Румянка не забравяше час по час да пуска раковини. Струваше й се, че те още пазят топлината на Стефкините пръсти. Вятърът се мъчеше да отвлече сатенената й торбичка; завилнелият дъжд — да натика вдън земя нежните седефени черупчици. Румянка би могла да поставя и други пътни знаци: да забива клонки в пясъка, да прави стрели от камъчета, чиито острия да сочат посоката към пещерата, да чертае знаци. Но тя не смееше дори да се наведе към земята, защото ако само миг се помаеше, Калчо щеше да изчезне от погледа й.

Колко часа пътуваха така? Колко километра бяха изминали — момичето не можеше да определи. Калчо неочаквано се обърна и Румянка тутакси замря върху мокрия пясък. Но червенобрадият дори не погледна към нея. Може би през блясъка на светкавиците той се стремеше да долови равномерните светлини на фара, за да се ориентира. Мина край изоставена, разрошена от вятъра тръстикова колиба. Тук без съмнение бяха живели рибари, защото в краката му се замота някаква разкъсана мрежа, от която той с мъка се освободи. После прекоси вдлъбната пясъчна ивица и се заизкачва по груби каменни стъпала, издълбани направо в брега. Вятърът го блъскаше в гърба, а нему се струваше, че стъпалата се люлеят.

След няколко извиви наляво и дясно пътечката слезе в тесен скалист коридор, дето, ако се съдеше по кръглите отвори, имаше много пещери. Дъждът замрежваше черните входове, но по продължителното бучене на вятъра, нахълтал в каменните утроби, Румянка разбра, че пещерите са дълбоки.

Калчо свърна изведнъж и се изгуби в един от скалистите отвори. Като се препъваше о камъните, пионерката незабавно го последва и в този кратък миг успя да забележи, че над главата й се бе надвесила скала, странно наподобяваща фигура на тюлен.

Едва ли някому би минало през ум, че в пещерата има човек. Но като притискаше гръб о неравната стена, Румянка надникна и го видя. Той беше нисък на ръст, с моряшка фланелка и дочени панталони, натъпкани в къси гумени ботуши. В ръцете му проблясваше двурога кирка. Над главата му, закачен на някаква невидима кука, висеше фенер. Вятърът го люлееше и сянката на моряка се местеше непрекъснато по стените. Първом на момичето се стори, че фенерът виси неподвижно под каменния таван, а стените на пещерата ту се приближават, ту се отдръпват.

Калчо стоеше изправен отстрана.

— Пристигна ли? — запита го морякът, захвърли кирката и седна, по-точно се отпусна като сноп върху земята. Изпеченото му от слънцето лице бе посивяло от умора. Той обърса потта, събрана по брадичката му, и изруга:

— Дяволско време! Тежко ти, ако си на път в морето!

Калчо извади вързопа из пазвата си и му го подаде.

— Вземи! — каза той, като започна да цеди пешовете на палтото си. — От вятъра го овардих, но от дъжда — не можах.

— Нищо, тъкмо хлябът е омекнал — каза човекът с моряшката блуза и разгъна вързопа. — Изгладнял съм като кит. Скалата се оказа корава, ръцете ми се прекършиха. — Той посочи с глава и Румянка чак сега забеляза, че до краката му тъмнееше купчина камъни и пръст. — Толкова се блъсках, а изкопах само един метър. Ще се изгърбя, докато стигна до галерията.

— А къде е въздушният човек? — тихо запита Калчо.

— Кой може да ти каже? По своите си работи. Току-виж, че сега е при нас. Как ще разбереш?

— Тъй ли? — сепна се Калчо и се разбърза — Подай лопатата да ти помогна!

Без да става, морякът подаде широката лопата, облегната о стената. Докато Калчо, потънал до кръст в изкопаната дупка, гребеше с непривични движения каменните отломъци, той лакомо се нахвърли върху хляба.

— Е, брада! — каза, като щракаше със зъби морякът. — Скоро ще свършим и ще получим паричките. А онези там, долу — той направи някакъв жест, който Румянка не можеше да проумее, но очевидно означаваш нещо лошо, — ще се издавят като плъхове.

Тимуровката се превърна на слух.

— Като плъхове при корабокрушение. Трудно бе, докато се доберем до плана им. Но за въздушния човек няма нищо невъзможно.

Той посегна към задния си джоб и изведнъж в ръката му се намери шише с ракия.

— Магнатите отвъд океана не на шега се тревожат. Но скоро ще спят спокойно — морякът налапа длъгнестото гърло на шишето и продължително го държа в устата си. — На̀ ви въглища под морето! — наведе се той, сякаш отдолу можеха да го чуят. — Сандъчето с дяволската машина е вече тук.

— За взрива ли говориш? — осведоми се предпазливо Калчо.

— За взрива! — и той посочи към ъгъла на пещерата.

Със замряло сърце Румянка зърна неголямо металическо сандъче, което досега не бе забелязала.

— Скоро дяволската машина ще зацърка и ще разтърси морето. Водата ще нахлуе в галериите… Ще видите вие, там долу! — закани се отново той. — Наведнъж ще извадим вашите въглища!

Румянка настръхна. В пламналия й мозък се промъкна една мисъл — отначало крадливо, но сетне се настани властно и изпълни цялото й съзнание.

Ето за какво бе дошъл в нашата страна Невидимия! С леден страх в сърцето Румянка възкресяваше недалечните си спомени. Да извърши нещо чудовищно! Без съмнение тук, под пещерата, се намираше рудникът, в който работеше Димчовата майка. В звънарната Невидимия говореше за някаква централна артерия, но морякът излезе по-словоохотлив и момичето се досети, че става дума за главната галерия на подводния рудник.

— Излез от изкопа и ми подай кирката! — обърна се морякът към Калчо. — Задушно! — изпухтя той и стоплен от ракията, измъкна през глава потната си фланелка. В същата минута Румянка се дръпна ужасена към стената: върху дясното рамо на моряка имаше странна татуировка — няколко змии се виеха на кълбо и протягаха към лакътя му плоските си глави. Ето кой бил Змийското рамо, чието зловещо име Невидимия спомена веднъж-дваж в звънарната.

Без да подозират, тимуровците се добраха до опасен престъпник, комуто отвъдокеанските вълци бяха възложили пъклена задача. Румянка грабна забрадката си и хукна назад по каменистата пътечка. Трябваше по-скоро да намери Димчо и да му разкаже всичко! Дано по пътя срещне граничния лейтенант или старшината-великан дядя Стьопа с голямото родопско куче!

Вятърът дърпаше назад момичето, крайбрежните корени се протягаха като удавнишки ръце, излезли из пясъка, и се мъчеха да го препънат. Капки, едри като лешници, се откъсваха от небето и шибаха лицето му. Но какво би могло да спре една пионерка, в чието сърце е скътано тимуровско поръчение, която е готова и в смъртта да остане вярна на клетвата, сторена пред светлия лик на родината!

Задъхана, Румянка шумно вдишваше влажния въздух и тичаше напред — там, където блестяха като звездици светлинните на града. Където двата маяка пред пристанището я мамеха като човешки очи…

Книга втора

I.

Като се увери, че момчето изчезна сред вълните, Змийското рамо излезе на брега. Изредил всички ругатни, които бе научил през време на дългите пътешествия, морякът седна на пясъка и притисна с длани зачервените си очи.

А Димчо със сетни сили се мъчеше да се задържи на повърхността. Вълните издуваха гърди и бучаха в ушите му, преплитаха пяна и водорасли в изнемощелите му ръце. Опита се да стъпи на дъното, но пръстите му не напипаха твърда земя, и уплашен от тежката зелена вода, която клокочеше над главата му, се подхвърли нагоре.

Скоро силите на тимуровеца се изчерпаха. Той се отпусна върху водата и отмалял, оглушен от гърмола на вълните, от време на време само размахваше ръце, за да се задържи колкото се може по-дълго…

Струваше му се, че някой го тегли към дъното. „Умората! — рече си момчето. — Не е, разбира се, някоя молуска-великан, за каквато неотдавна разказваше Стефка. Попадне ли кракът ти в такава раковина, не можеш се освободи — като тежка каменна котва те тегли надолу. Тези гигантски миди се срещат само в океаните!“ — окуражи се Димчо и раздвижи вцепенените си крака. Заплува отново, но този път по гръбнака му беше по-леко, а освен това блясъкът на звездите пълнеше сърцето му с надежда…

Докато над главата му тегнеше заплахата от тежкия юмрук на Змийското рамо, Димчо мислеше само как да побегне по-скоро от брега. Но сега, когато татуираният пират бе далеч на цяла миля, страхът му се удвои — плашеше го бучащата бездна с мъртвешко сиви вълни, с водорасли, които се виеха като удавнишки коси.

Отпусна се по гръб, да си почине, но в този миг една коварна вълна връхлетя върху него и той едва се измъкна из разпенения й гребен.

— Ще се удавя! — помисли си с тревога Димчо и изплю водораслите, които водата бе изтикала в устата му. — Няма ли да видя мама, другарите си… — Но неумолимата жажда за живот го обзе с неподозирана сила и той продължи да бъхти с колене и лакти безпределната морска шир.

На какво се надяваше сърцатият тимуровски командир? Устните му горяха от полепналата сол, ръцете му трепереха, изтощени от непрекъснатото движение.

Водата го полюляваше като приспивна люлка. Пред очите му се завъртяха шеметни кръгове. В тях се оплете всичко: и хората, и случките. В последните няколко часа той премина през толкова премеждия, че бе невъзможно да ги възстанови последователно. А сега това не беше нужно. Едничкото, което трябваше да прави, е да се крепи колкото може по-дълго върху неравната повърхност на морето, що го отвличаше все по-далеч от брега…

Започна да трепери. Студената вода непрекъснато се плакнеше покрай него — ту напълнена с бодливи ледени искрици, ту го увиваше хлъзгава, като тялото на медуза. Тогава му се струваше, че морето е толкова плътно, та вълните не шумят, а само глухо проскърцват…

„Нима вече е настъпил последният час!“ — мислеше си ужасено той и, кой знае защо, си спомни за тайнствената дреха на Невидимия, която напразно се беше опитал да отнеме.

Притворил ресници, обхванат от някакво странно чувство, той долепи ръце до тялото си — струваше му се, че притежава вече загадъчната дреха. И не плува във водата, а стои на морския бряг и самодоволно попипва наметалото, качулката, ботушите. Една морска вълна ненадейно се затичва към него и го залива до коленете, до кръста. Димчо изплашено се отдръпва, но надигнала пенеста грива, вълната грабва каучуковата качулка от главата му. Качулката избелява, потъва бавно, с извити нагоре краища — като смъртно ударена медуза, която в сетния си час се люлее на гърба си. Тимуровецът трие слисано очи: сега върху мътно зеления гребен на вълната се поклаща ученическата му фуражка — сукнена, с миниатюрна сребърна звездичка, забодена като монограм над фабричния вензел. Опитва се да я прибере, почти я настига, но гумените му ботуши затъват в пясъка и се изхлузват. Навежда се и вижда краката си… в празничните лачени обуща — с връзки от кръгъл ширит, с кожени ушенца отзад… И наметалото, което го крие от човешките очи, се свлича от раменете му — във водата фосфоресцират и гаснат виолетовите му очертания. Вместо тайнственото наметало вълните изваждат Димчовата моряшка фланела с джобчета от двете страни, със стъклено копче под яката… Опитва се да задържи поне ръкавиците, но те се пълнят с вода и безнадеждно се въртят, като показват един след друг ту разперените си пръсти, ту тъмните си кръгли отвори…

На всичко отгоре от морето се подава човешка фигура. Тя тръгва по вълните като по сини пясъчни дюни. Когато се приближава, Димчо познава червенобрадия стопанин на брезентовата барачка. Къде да се скрие? В морето, разбира се! Димчо се потапя — водата залива раменете, брадичката му, но тъкмо когато се кани да се гмурне цял, Калчо протяга косматата си ръка над водата:

„Познах те! — провиква се червенобрадият, излязъл из морето като божество с брада от сплъстени водорасли, с трирога вила на рамото. — Ти си Димчо — следотърсачът, командирът на тимуровците, които преследваха Въздушния човек. Той се скри от тебе, но ти макар че успя да облечеш дрехата му, не ще се изплъзнеш от ръцете ми… Познах те!“ — дъвче късата си брадица богоугодникът. Той сваля цилиндъра си и прави заклинание: фокус-бокус! Вълните довличат отнякъде жълтата бъчва, която стои пред шатрата му. Покатерва се на нея и сам става жълто-зелен. Подскача на един крак и криви устни, сякаш смуче лимон: „Познах те! Познах те!“ Направил ново заклинание, Калчо тръгва с бъчвата, да прегази безпомощното момче. Димчо протяга ръце, да се запази, но вместо гладките извити дъги на бъчвата напипва някаква студена грапава повърхност…

Сепнат от кошмарния краткотраен сън, Димчо отново видя нащърбения месец, който се бе изгубил над пенестата мрежа на вълните, и ноздрите му почувствуваха свежестта на морския въздух.

Високо над водата го държеше някакво туловище — но какво?… Вихрушката, родена от боя на вълните, шумеше вече долу, под него, а той, събрал волята си, започна внимателно да се оглежда.

„Дали не съм попаднал върху гърба на кит? Но откъде ще се вземат в Черно море китове!“ — засмя се с напуканите си устни пионерът, радостен, че не потъва, че все още вижда нащърбеното копито на месеца.

Тогава! Къде се намираше малкият следотърсач? Скала ли имаше в морето? Димчо знаеше, че наблизо няма скали — нали параходите минават все през това място!

Погълнат от мисълта за ненадейното си избавление, той протегна длан и повторно докосна студената грапава повърхност.

Наистина, странно избавление!

Момчето се отпусна по гръб и равномерно полюлявано от вълните, затвори очи. Престана да мисли — и без това нямаше нито капчица сила повече…

Като изплю на няколко пъти морската вода, що бе нагълтал през време на мъчителното плуване, Димчо се посвести и се зае опипом да разузнае мястото, където беше попаднал.

Наистина, не беше върху гръб на акула, нито морска скала. Установи, че грапавата повърхност под него тук-там е покрита с ръбести морски миди. Опита се да откърти една, ала не успя. Почука с кокалчето на показалеца си и за свое учудване дочу железен звук, подобен на шум, дошъл от дебела броня. „Та аз се намирам върху… палуба на подводница!“ — досети се изумен тимуровецът и на часа изправи глава. Пред очите му се открои командната кула, а недалеч от нея блесна металната гърловина на перископа.

Момчето наистина лежеше върху покрива на подводница: Изплувала в същия миг, когато то — зашеметено, полуудавено — потъваше, подводницата го бе издигнала над водата и избавила от гибел.

Краката му докоснаха преградното въже, което опасваше палубата. „Това е леерът! — досети се той. — Та аз се намирам на самия край на носа и може всеки миг да се изтърколя в морето.“

Като се притискаше отчаяно към палубата, тимуровският командир успя да се хване за тънкото въже, заградило околовръст желязното му убежище. Ослуша се — отдолу не идеше никакъв шум. Моторите на подводницата не работеха…

Когато се увери, че е попаднал върху покрива на подводницата, вместо да се успокои, Димчо се разтревожи. Чия беше подводницата? Без съмнение — вража, щом е спряла настрана от нашия бряг, със загасени мотори, без светлини. Докога щеше да остане над водата? Всеки миг можеше да се гмурне и да повлече със себе си малкия корабокрушенец.

Мократа палуба бе пуста. Металическите квадрати, нашити с кръгли нитове, мътно проблясваха, а преградното въже, изплетено от стоманена тел, се виеше със сребрист гущеров блясък.

Недалеч, на човешка височина, се издигаше командната кула. Прилична на малък бункер, тя стърчеше самотна сред палубата, а покрай нея се виеха като самодивски коси водорасли, извлечени от самото морско дъно.

Момчето се опита да пропълзи към нея, но лактите му се подкосиха и то отново се отпусна на пода.

Наоколо не се виждаше жива душа. Настъпващата нощ беше пълна със звънтежа на вълни и блясъка на звезди. По далечната линия на хоризонта припламваха вечерните светлини.

Трябваше час по-скоро да се добере до командната кула, в чието подножие тъмнееше елипсовидният капак на входния люк. Тя, ако и да водеше при враговете, беше единственият път към спасението, колкото и страшно да изглеждаше това.

Той успя да се добере до длъгнестата издатина на люка. Като се поколеба минута-две, протегна ръка към капака, изкован от дебела сто мана.

Но преди да улови желязната дръжка, отдолу се зачу неопределен шум и капакът започна със скърцане да се повдига.

Дали не са го забелязали? Да го пленят ли идват?

Събрал сили, Димчо затича към носа, където първоначално беше попаднал. Но как да се скрие? Очите му напразно обхождаха равната повърхност. Ако имаше някоя лодка както на корабните палуби, или дори верига на котва — момчето щеше да намери място да се притаи, но тук… Без да се двоуми, то се втурна към бронирания ръб на носа. Какво беше решило — да се хвърли в хладните вълни и отново да продължи да плува? Не, то само се улови за теленото въже и като се спусна покрай борда, увисна на ръце. Притисна тяло и се сля със сивата стена, грапава от наслоените утайки и залепналите мидени черупки.

Някой беше повдигнал люка отвътре.

Димчо не се излъга, защото скоро под звездната светлина израснаха два силуета. Подал предпазливо глава, той видя как те минаха покрай него и се запътиха към кърмата.

Кои бяха двамата мъже — свои или чужди?

А може би подводницата е българска! Надежда за миг сгря сърцето му, макар и с няколко искрици.

Широко отворил очи, Димчо се вглеждаше в двата силуета и жадно се вслушваше в приглушения им говор.

Вятърът донесе до слуха му непозната реч.

„Вража подводница!“ — каза си огорчено той и го обзе такава мъка, че му идеше да се развика.

Скоро думите започнаха да се чуват по-отчетливо.

„Чужда реч!“ — повтори с болка следотърсачът. Увисна на една ръка, с другата обърса потта, оросила челото му. А вълните се биеха и мокреха краката му; желязното туловище на подводницата не можеше да им устои и покорно се поклащаше.

Гласовете притихнаха. Димчо се престраши и се покатери отново на палубата — двамата се бяха отдалечили в самия край на кърмата. Не можеше да ги разгледа добре. Виждаше само неясните им силуети и лъскавата луличка, която светулкаше пред лицето на по-високия. Той беше по-близо и под блясъка на бялата луна изглеждаше като излян от гипс. Сянката му, разсякла борда, криеше нещо зловещо — тя напомняше за Невидимия, с чието кошмарно име тимуровците живееха дълги дни.

Какво правеха двамата на кърмата? Защо се вглеждаха така напрегнато към огънчетата, разпръснати тук-там по брега?

… Ниският повдигна маншета на ръкава си и през пръстите му остро светна циферблатът на часовник.

— Защо стоим? Трябва да се потапяме вече! — изръмжа на своя език високият и нетърпеливо поднесе лулата към гипсовото си лице.

— Да почакаме още малко, мистер Диксън! — отвърна по-ниският и отново се втренчи в светещото кръжило на часовника си.

— Тук не е улица да чакате. Току виж отсреща ни усетили. Та ние стоим повече от уговореното време, а лодката все не се задава. Трябва да скрием „Черният краб“ под водата.

Въпреки категоричния тон и нему не се влизаше в подводницата. Той все още се вглеждаше с надежда към брега.

Чужденците започнаха да се разхождат покрай отворения люк. Минаха покрай носа и на увисналото момче, притиснато до задушаване о борда, се струваше, че ще стъпят на ръката му.

Димчо не разбираше езика им, но инстинктът му на следотърсач свърза събитията, които се разиграха преди малко на брега с пристигането на тази подводница. Как граничните катери не бяха я усетили? С какво ги бе заблудила? Той не знаеше — а и откъде можеше да знае, че „Черният краб“ се беше появил по случай международната година на морската флора и фауна и скрит под благовидния предлог, че изучава растенията и животните в Черно море, се бе приближил до нашия бряг…

Двамината отминаха и следотърсачът тутакси подаде глава. По жестовете им — единият посочи брега и след това заби пръст към водата — и по неспокойните им гласове той се догади, че те се канят да потопят подводницата. Значи грапавата и влажна като кожа на морско чудовище палуба скоро ще се скрие в морето.

Не биваше да губи нито секунда. Оставаше му само една възможност да се спаси. И ако не успее, отново го чакаха хладните прегръдки на вълните, дебнеха го смъртните примки на водната бездна!

Без да се бави, той се промъкна под бордовото въже. И когато сенките бяха гърбом, някаква непреодолима сила, която после си обясни, че е предизвикана от жаждата да живее, го накара да запълзи като котка към отворения люк.

До отвора останаха още някакви си две-три крачки, но вместо да ги измине бързешком, Димчо се притисна о палубата и с крайчеца на окото си видя как чужденецът с лулата бързо се обърна. Забелязал ли го беше?

Когато се убеди, че двамата непознати дори не подозират за неговото съществувание, тимуровецът се придвижи отново. Като триеше лакти до палубата, той най-сетне стигна до люка. Задържа дъх и надникна.

Долу, сред мъждеенето на някаква синя химическа светлина, забеляза начупената линия на стъпалата. Защо се колебае да влезе? Страхува ли се?

„Я не се шегувай“! — скара се сам на себе си тимуровският командир и се вмъкна в елипсовидния отвор — с краката надолу, подпрял лакти о насрещните стени, както се влиза в кладенец. Краката му сами напипваха стъпалата, ръцете му се плъзгаха — милиметър по милиметър — върху никелирания парапет. Звездното кръгче над главата му ставаше все по-малко.

Смъртна опасност го дебнеше отгоре, където сянката на чужденците можеше да закрие звездите над главата му. А навярно друга опасност — не по-малка и коварна — го чакаше долу.

Изнуреното момче с мъка спущаше краката си, като че ли за тях бяха завързани камъни.

Така стъпало по стъпало, като се ослушваше и притискаше сърцето си, което биеше до задушаване, Димчо стигна до неголяма площадка, кръгла като дъно на кладенец. След грапавите железни стъпала нейната постелка му се стори мека, като ливадна трева. А какви чудни бяха стените! Направени от светли метални плочки, но лъщяха с истински огледален блясък. Той се оглеждаше във всяка плочка — не по-голям от лакът, но по мъжки строен, с издута на гърдите риза и раздвоена брадичка.

Не един, а много пионери с изпънати блузи и решителни лица го гледаха от всички страни. Той не беше сам — край него имаше цял пионерски отряд — и това вля в жилите му нова сила.

Нито един тимуровец до ден днешен не бе се похвалил, че е влизал в подводен кораб. Той се струваше на децата като някакъв недостъпен, скрит под сините вълни, тайнствен дом. И ето все пак тимуровският крак стъпи, и то не в каква и да е, а във вража подводница. „Вража!“ — повтори Димчо и мигновеното му възхищение се охлади. Потисна страха си и провлече крака напред. „Не бива да се страхувам! — укоряваше се той. — Заешко сърце ли нося? Пионерът не се страхува от врага, а воюва с него!“

Но кои бяха подводните му врагове и как щеше да воюва с тях, засега пратеникът от сушата не знаеше…

Огледалата го обграждаха като в омагьосан кръг.

Той се опита да излезе пипнешком от техния лъскав пръстен, но ръцете му напразно докосваха гладките стени.

Под светлината, падаща на виолетови ручейчета от невидимите лампи, не се забелязваше изходът.

Малкият следотърсач започна съсредоточено да наблюдава. Най-сетне очите му свикнаха със станиоловия блясък, избухващ всеки миг от стените. Забеляза бакелитова дръжка и лесно се досети, че там е вратата, която щеше да го изведе из неочаквания плен на огледалата.

Додето се намираше на площадката, ако не друго, можеше поне да вижда себе си. Но щом излезе от нея, той се намери в пуст коридор — тъмен и нисък като тунел.

„Защо не се върна назад! — мина през ума му. — Може би все още не е късно. Ще се изкача по стъпалата, после през люка и на палубата.“

От двете страни бяха наредени кръгли врати, които го дебнеха като огромни очи. Димчо направи няколко крачки и се ослуша.

II.

В безлюдния коридор владееше тишина, каквато не се среща и в най-гъстата гора, и в най-тъмната пещера. На тимуровеца тя се струваше почти осезаема, би могъл да я докосне с ръка. Тишина — толкова дълбока, такава глуха, та да не повярваш, че на света има песни на щурци, шумол на листа, полъх на вятър. Като че ли бе попаднал в някаква неподвижна, омагьосана гора!

И когато, изплашен от подводната тишина, Димчо се ослушваше да долови някакъв признак като лек трепет през полуосветения коридор, едва докосна слуха му. Това не бяха тежките, самоуверени крачки на човек, който ходи господарски по своя земя, а стъпки — предпазливи, дебнещи, едва доловими.

Шумът угасна внезапно, както се бе появил.

Застанал нащрек до вратата, Димчо се взираше в коридора, където не се виждаше жива душа. Сетне се дръпна назад и отново попадна на площадката с огледалата. Там, под мъждеещата светлина на невидимите лампи, той зърна неясния силует на някакво момче. Ето чии са били стъпките!

Отразено в огледалните квадрати, момчето го поглеждаше от всички страни и тимуровецът не можеше да определи къде всъщност се намира то.

Упоен от топлия подводен въздух, зашеметен от странната игра на огледалните стени, той опря изморен гръб върху стената и зачака.

Изведнъж над главата му се разнесоха други — тежки стъпки, придружени от гръмливото хлопване на външния люк. Навярно двамата чужденци се завръщаха от палубата. Зачу гърлената им реч и димът от лулата на мистър Диксън слезе по стълбата преди господаря си.

Непознатото момче изведнъж изчезна. Празният квадрат, който се появи сред огледалата, показваше, че то беше оставило вратата отворена.

Тимуровският командир бързо го последна. Намери се в коридора, като дишаше през устата си, за да не прави шум.

А сега — накъде?…

* * *

Повече учуден, отколкото ужасен, Димчо видя как някаква врата се отвори ненадейно и една малка ръка, издялана сякаш от тъмно дърво — навярно ръката на същото момче, чийто образ току-що се бе мярнал в огледалата, — го хвана за лакътя и го дръпна в каютата.

Димчо усети с цялата си душа, че непознатото момче не му е враг, че то иска да му помогне, и се остави в ръцете му.

Момчето блъсна вратата и протегна пръсти към порцелановото копче на стената.

Блесна ярка светлина и подводния пътешественик за миг закри очи, за да се предпази от ослепителния сноп. Ако се съдеше по емайлираните полици, където бяха наредени съдове, и по голямата електрическа печка с кръгли отвори, Димчо беше попаднал в готварницата на подводния кораб.

Но учудването му порасна триж, когато видя, че момчето, което го доведе тук, е негърче!

Чернокожото момче отправи кръглите си очи към вратата. Устните му едва доловимо трепкаха и Димчо разбра, че то размисля трескаво. Сетне погледът му се върна на бялото гостенче и там, освен съчувствие, се четеше тревога.

По вехтите панталонки и хасеното боне на главата, по това, как страхливо се ослушва, Димчо направи извод, че негърчето е помагач в кухнята, че и то, като него, не е тръгнало на драго сърце да пътешествува под водата. Не ще и съмнение — то разбираше, че бялото момче се е промъкнало отгоре, докато люкът е бил отворен, че иде отдалеч, навярно от брега, плувало е дълго, тъй като дрехите му бяха мокри и едва дишаше от умора. И ето, разкрило дружелюбно белите си зъби, то тикна палец в Димчовите гърди, близо до сърцето, и, като дишаше шумно в ухото му, каза:

— Камарад!

Сетих посочи към себе си и повтори същата дума.

— Да, камарад! — отвърна му Димчо.

Повече не беше нужно. Тази едничка дума, кръстосала се случайно в езика на двете момчета, ги сближи по-силно от най-дългия разговор.

Разбраха се безмълвно.

„Не се плаши!“ — говореха очите на момчето с бялото боне на главата.

„Какво да правя?“ — питаха Димчовите очи.

„Довери ми се!“

„Доверявам ти се — отвръщаха очите на тимуровеца. — Ти си единственият, който може да ми помогне.“

Обърнало ухо към вратата, негърчето постоя миг-два и, като се увери, че мистър Диксън и събеседникът му са се прибрали а каютите си, направи знак на Димчо, да го следва.

Гостът от сушата се подчини — какво друго можеше да стори! Изглежда самата съдба, предрешена като негърче, му пращаше избавление. Изцяло подчинен на чуждата воля, той не изоставаше нито крачка от водача си. Обстановката беше така необикновена, та не можеше да разбере накъде вървят — все едно, че се промушваха през неподвижната мрачина на някакъв тунел…

Къде го отвеждаше чернокожото момче? Дали не искаше да го скрие в някоя каюта? Но негърчето мина по пълния със застрашителна тишина коридор, без да докосне нито една от фосфоресциращите дръжки на вратите.

Изведнъж коридорът се свърши. Водачът, който се движеше безшумно, като сянка, спря така внезапно, че Димчо едва не се удари о гърба му. Започнаха да слизат по стръмна, почти отвесна стълба със спираловидни стъпала, и Димчо се досети, че тя отвежда към трюма.

Завъртяха се няколко пъти надолу, като опираха рамене ту о стената, ту върху желязното перило. Прекрачиха невисок праг и се намериха в най-ниската част на подводния кораб — в самия трюм, където с бледосинкава, почти лунна светлина, премигваха няколко лампи.

Продълговатият трюм навярно служеше за ремонтна работилница, тъй като над неголям тезгях висеше железен шкаф с инструменти. На пода, зад кръгла гумена лодка, тъмнееше корабно платно, хвърлено на купчина.

В трюма имаше човек. Той лежеше направо върху ниския тезгях без постелка и възглавница.

Димчо понечи да се дръпне, но ръката на негърчето го задържа и накара да остане. Той се втренчи в легналия мъж и едва не хлъцна от удивление — върху тезгяха лежеше Славчо, еднокракият рибар, който беше изчезнал през бурната нощ и чийто бастун тимуровците намериха в крайбрежния пясък. Ето къде бил рибарят! Той не беше захвърлил бастуна си, за да тръгне на един крак по широката земя…

Като размени многозначително погледи с негърчето, Славчо, който от първо се разтревожи, се успокои.

Димчо не сваляше очи от дървения му крак.

— Вие сте Славчо! — прошепна зарадван той, като пристъпи към тезгяха.

— А ти кой си? — учуди се рибарят. — Откъде знаеш името ми?

— От Стефка. Онази пионерка… с очилата.

Славчо извади луличката си и, без да я напълни, смукна от тънкия й край. Той си спомняше, че е срещал това мургаво плещесто момче по брега, но не можеше да си обясни как е попаднало в подводницата.

— Ти навярно си… Димчо. Веднъж Стефка ми разказва за тебе.

— Същият! — кимна усмихнато момчето.

— Е, добре дошъл, другарю командир! Даде бог да се срещнем и то къде — представи си, всички ще ни завидят, ако узнаят — на самото морско дъно…

Негърчето стоеше слисано до вратата. То доведе бялото момче, за да го скрие при рибаря; предполагаше, че са родени на един и същ бряг, но не можеше да допусне, че се познават. А виж, те разговарят като отколешни познати…

— Как пристигна? През комина ли? — опита се да се пошегува Славчо и прегърна гостенчето така силно, че луличката се извъртя чак в другия край на устата му.

Малкият следотърсач се притисна до рибаря и накратко разказа за премеждията си. Славчо до едно време цъкаше с език, но, види се, омразата надделя над учудването и, като извади луличката из устата си, започна да слуша със стиснати зъби.

Когато спомена за схватката със Змийското рамо, Димчо сви устни в мъчителна гримаса — сякаш отново видя кълбото от змии върху татуираните плещи на бандита.

— Патила! Твоите не са по-малко от моите! — шепнешком продума рибарят и остави луличката на желязното столче, що стоеше редом с него. Той изтри с ръкав широкото си чело и започна да разказва: — А мене ме отвлякоха. Помислих, че морето изхвърля лодка с корабокрушенци, и излязох, да им помогна. А те метнаха на врата ми ласо, хванаха ме досущ както ловят дивите коне в прериите. Опитах се да бягам — къде ти — с един крак! Че и бастуна си загубих.

— Зная!

— Знаеш ли? Откъде?

— Видяхме следите на брега. Намерихме бастуна — той бе заровен в пясъка.

— Златни глави — орлови очи! — отпусна се по гръб Славчо и сякаш се почувствува по-спокоен с това смело и умно момче.

— А защо ви отвлякоха? Какво сте им потрябвали толкова? — продължи разговора Димчо.

— Кой ги знае! Разпитваха ме за брега…

— И защо ви държат? Какво мислят да правят с вас?

— Единият от бандитите — мистър Диксън — ме нарече трофей. Щели да ме водят отвъд океана, при техния шеф, някой си Браун, като доказателство, че са слизали на българския бряг. Трофей, и то еднокрак! — горчиво се усмихна Славчо.

Улисани в разговора, двамата сякаш забравиха за негърчето. А то стоеше при вратата и прилепило черна длан до ухото си, се ослушваше. На гърдите му висеше амулет — кожено триъгълниче, закачено с връвчица. Антилопа, майсторски изрязана от варено дърво, беше залепена върху триъгълничето. На краката си вместо копитца, тя имаше лъскави камъчета; очите й светлееха като две зрънца от фосфор, и на Димчо се струваше, че са направени от някакъв непознат метал, по-ярък от златото.

В трюма почти никой не слизаше. Но въпреки това негърчето се размърда неспокойно. „Трябва да си тръгвам!“ — говореше целият му вид.

То дойде при двамата очевидно да се сбогува и, като хвана Димчо за лакътя, повдигна корабното платно и му посочи къде да се скрие.

Димчо стисна с благодарност неговата черна, украсена със синкави нокти, десница. В този миг черноликото момче му изглеждаше като същински ангел-спасител.

Преди да излезе, негърчето се обърна и на лицето му засия съзаклятническа усмивка, — каквато Димчо бе виждал у тимуровците.

— Видя ли какви другари имаме по света! — с гордост каза Славчо. — Казва се Льони… Льони! — повтори усмихнат той. — Грижи се за мене, носи ми тютюнец. Разбирам кое как от езика му — нали половината от живота си съм прекарал по чужди земи и морета.

— Значи… не случайно черното момче ме доведе в трюма?

— Черно момче ли! — рече като че ли недоволен Славчо. — То е по-бяло от нас. Душата му е чиста, като камбанка на медуза.

Димчо се мушна под брезентовото платно, но скоро подаде глава:

— Къде се срещнахте най-напред? Как се сближихте?

— То само̀ дойде при мене. Или по-точно — не при мене. Влезе в трюма и заплака. Тресе се, хълца, а по черните бузички сълзите се търкалят като морски камъчета. Не знаеше, че съм в трюма. По едно време ме забеляза. Най-напред се изплаши, но като видя въжето на ръцете ми (тогава ме бяха вързали), съчувствено се приближи до мене. Разбра, че в подводния кораб има и друг страдалец.

— После? — полюбопитствува Димчо и излезе до половина из скривалището си.

— Донесе ми хляб. А на другия ден доведе Майкъл.

— Кой е той? — наостри уши тимуровецът.

— Ще узнаеш! Не бързай да научиш всичко отведнъж — с лек укор го сгълча Славчо и бялото момче разбра, че рибарят крие някаква тайна, която не смее от пръв разговор да му довери…

Славчо се протегна и ставите на китките му изпукаха.

— Скрий се! Време е да спим.

Димчо тутакси се подчини.

— Колко е часът? — запита изпод платното той.

— Не зная. Взеха ми часовника.

— Ако бяхме на брега, щяхме да си направим пясъчен.

Рибарят присви очи и погледна към тавана:

— Сега е още нощ.

— По какво познахте?

— По светлината. Нощем лампите на подводницата светят със синя светлина. Разсъмне ли се, Майкъл запалва жълтите крушки.

Тимуровецът се сгуши и затвори ресници. Нима тук денонощията се процеждаха през тънките жички на таванските лампи!

Славчо метна поглед към ъгъла, където се беше притулил малкият пленник, и неочаквано се превърна на оня весел чудак, който надува татуирани гърди из градските улици, носейки сребърни гердани от сафрид, или разговаря от брега с рибите…

— Ще спим, нали? На леглото ти би завидял всеки херцог, включително и този, който стои срещу тебе. Като Людовик XIV ти ще нощуваш под балдахин. Да спим! — повтори той и сладка прозявка удължи лицето му. — Утре ще пътуваме.

— Тъй ли? — подаде се тимуровецът, непрозрял шегата му.

— Хайде, пажове! — провикна се тихо чудакът. — Утре точно в шест часа запрегнете каретата и чакайте пред летния ми дворец. Наумил съм си да обиколя своите владения. А сега, подайте ми плаща! — извика на несъществуващите си придворни и се загърна с тънкото си палто.

* * *

Димчо се сви в брезентовото си убежище и притихна. Фланелката му, мокрена цяла вечер от вълните, беше почти изсъхнала. В устата му все още горчеше от солената вода, а лактите, на които се бе подпирал, когато пълзеше по палубата, го боляха.

След умората, родена от нечовешките изпитания, малкият следотърсач трябваше да заспи тежък, мъртвешки сън. Но сънят, чийто права властно се простираха и под водата, сякаш го беше забравил.

Колко мисли могат да споходят сърцето само в една-едничка нощ! И всички те отвеждаха момчето — през железните бордове на подводницата, през синия пласт на водата — към родната земя. Димчо изпита остро, непознато до днешния ден чувство, тъга по родината! Да те затворят в най-тъмната пещера, да те отвлекат в най-далечната пустиня, дори да те захвърлят на морското дъно, родината ще бъде винаги с тебе. Сърцето ти ще се разкъсва не от страх пред неизвестностите на съдбата, а от копнеж по родния бряг — с мокрите рибарски мрежи, с обърнатите насмолени лодки, с богатствата, които връхлитащите вълни оставят върху пясъка — мидени черупки, пъстри като пеперудени крила, кривокраки портокалови рачета, дантели, изплетени от пяна…

Най-често сред рояка от мисли изплуваше образът на майка му. Какво бе станало с мината, която тя ръководеше? Успяло ли бе злокобното пламъче да достигне до дъното на изкопа, където лежеше металното сандъче? Или някоя смела ръка го беше угасила, преди да достигне взрива? „Ами ако мама през това време е била в подводните галерии?“ — разтревожи се Димчо и избърса сълзата, която издайнически се беше процедила от крайчеца на окото му. Нима злодеите са сполучили да наводнят галериите, да угасят златото на мамината коса, усмивката върху мамините устни!

В тези тежки минути мъката отстъпи място на омразата. Пионерът ненавиждаше незнайните си врагове, идваше му да се втурне по желязната стълба на трюма, да събори и унищожи всичко, което срещне по пътя си! Но стиснал юмруци, забиваше до кръв нокти в дланите си и разбираше, че засега най-разумно е да се крие в този железен ковчег, заровен дълбоко под водата.

В дървения шкаф, окачен над тезгяха, заскърца мишка.

Откъде се е взела мишка в подводницата? Навярно е пропълзяла от брега и се е заселила в трюма.

Ако Стефка беше тук, щеше да свали очилата си и присвила късогледите си очи срещу светлината, да каже: „Щом скърца мишка, наблизо ще видиш и ветрушки — птички, които ловят мишките по-ловко от котки. Ветрушки! — ще се усмихне очилатата пионерка. — Наричат ги така, защото са леки и могат да се задържат на едно място във въздуха — трептят като миниатюрни хеликоптери.“ А Николай би почесал таралежовата си глава и би казал хапливо: „Вятър ги вее твоите ветрушки! Да не сме в полето. Отгде ще се вземат птички в подводния кораб?“

Обхванат от водовъртежа на спомените, тимуровецът дълго не можа да заспи. Кое ли време е настъпило вече? Нямаше прозорец да надникне и да види дали скоро ще се раздени. А и часовникът на пристанищната кула беше далече — звънливият му глас не можеше да проникне до морското дъно. От тавана се стичаше все същата химическа светлина: тя дразнеше очите и правеше човешките лица да наглеждат мъртвешки.

И Славчо не спеше. Той току се обръщаше, пъшкаше изтежко — невъзмутимото му спокойствие го напущаше през нощта.

— Какво се гнездиш! — скара се по едно време на момчето той. — Заспивай нали си уморен. А утре — нов ден, нов късмет.

Най-сетне дрямката го унесе и той проломоти в полусън:

— Леди и джентълмени! Поверявам във вашите ръце живота си. Бдете с извадени саби над вашия благодетел!

На разсъмване заспа и Димчо.

„Мама!“ прошепна в просъница той и на устните му като златна пчела кацна усмивка…

Виолетовата светлина се смени е меко, жълто сияние. По нищо друго не личеше, че е настъпил денят: ни едничка стъпка на подранил минувач, ни пресипнал глас на петел, чийто гребен се налива с първата руменина на изгрева и крилата му се къпят във все още мъглявия, но вече позлатен небесен пух.

Славчо отметна палтото си и се изправи така бързо, че дървеният му крак изскърца. Извади изпод тезгяха платнена торбичка и я подаде на момчето:

— Вземи! В нея има хляб. Чужд е, но е сладък — донесла го е приятелска ръка. Па се скрий отново! Онези — посочи с показалец над главата си той — уж не се въртят тъдява, но откъде ги знаеш. От вълка можеш да очакваш всичко!

* * *

Скътал два портокала в пазвата си, Льони бързаше към трюма. След него весело подскачаше маймунката Бетси — неразлъчен другар от сушата, който го следваше навсякъде.

За зла врага в коридора изникна мичманът Джо. Препречил пътя на негърчето, той сви бодливите си вежди:

— Чакай! Имам една работица с тебе!

За мичмана се разказваха какви ли не страховити истории: че подлагал на адски мъки чернокожите работници в плантациите на мистер Браун, че имал гердан от негърски нокти, които сам изтръгвал от пръстите на нещастните роби. Затова му бяха прикачили прозвището Негърският нокът.

Льони изведнъж се вцепени: ами ако Джо го запита какво крие в пазвата си?

Но мичманът, чийто ум беше зает с друго, наведе изгърбен нос към земята и започна да тършува из джобовете на моряшките си панталони — широки и омачкани като шалвари. Най-сетне намери онова, което диреше, и лицето му се разтегли в самодоволна усмивка.

— Вземи! — подаде една жълта круша той. — Запазил съм я нарочно за тебе.

Какво ли се криеше зад престорената му любезност! Обзето от тревожно предчувствие, негърчето не смееше да протегне ръка.

— Хайде, вземи! — извика заплашително Джо.

Льони пое плода, но не се решаваше да го поднесе към устата си.

— Защо не дъвчеш, черна муцуно! — зловещо изкриви устни мичманът и се надвеси над момчето.

Бетси, която се беше сгушила до коляното на Льони, неочаквано подскочи и грабна крушата от ръката му. Лакомо я захапа, но изведнъж я захвърли и започна да се криви и плюе недоволно.

Крушата беше направена от глина — като онези плодове, които поднасят в театрите.

Негърският нокът се затресе от смях и се хвана за корема.

— Засега мисис Бетси бе така благородна да те отмени. Но някой път ще си разчистим сметките с тебе — злобно подхвърли той, след като дълго се друса и хихика.

Забило очи в земята, разтрепераното момче не смееше да погледне след наглия мичман.

Гръмкият смях на Негърският нокът стигна чак до трюма. Какво се бе случило? Идеше ли насам някой?

Побледнял, Димчо се мушна в брезентовото си убежище, но скоро се успокои — опитното му ухо долови леките стъпки на негърчето.

Наистина, след миг вратата се отвори и на прага се появи Льони. Той притискаше до гърдите си двата портокала. Искрите, родени от слънчевата им кора, сякаш позлатяваха ръцете му.

— Нося ви две земни луни! — каза на своя език той и се приближи така бавно, сякаш в скута си държеше не плодове, а две небесни светила.

Славчо пое портокалите и подаде единия на тимуровеца.

Седнало в края на ниския тезгях, негърчето ги гледаше дружелюбно. В трюмовия полуздрач зъбите му блестяха с порцеланова белота.

Разкъсал единия портокал, рибарят задъвка с яките си челюсти. Сетне изтри медения сок, потекъл по брадата му, и закри уста, за да приглуши гласа си:

— Ех, съдба! И все пак никога не си ме оставяла без приятели — дори на морското дъно.

Като прибра грижливо корите, Льони се отдалечи така безшумно, както бе влязъл. В мрачния трюм остана да грее само приятелската му усмивка…

Изпод брезента се подаде маймунката на Льони.

— Мисис Бетси, ела при мен? — повика я Славчо.

Тя се почеса по рамото и издала любопитно долната си устна, го загледа като човек право в очите.

— Мисис Бетси, ела де! — повтори рибарят и маймунката този път разбра: тя прескочи желязното столче и тръгна на четири крака.

Покатери се в скута на рибаря и го целуна по устата. Така я бяха научили, държейки между зъбите си бонбон. Но Славчо не знаеше този навик на маймунката и като изруга, шумно се изплю на пода.

Маймунката примигна обидено, но скоро намери едно лъскаво копче и се залиса — помисли го за бонбон и започна да го дъвче. Копчето все се изплъзваше из зъбите й, тя се навеждаше да го вземе, при което атлазената й шапчица, украсена с пъстри ширитчета, смешно се поклащаше.

— Падам на колене пред особата ви, мисис Бетси. Допирам ухо до сърцето ви! — театрално извика Славчо. — Съжалявам, че дворцовият ми виночерпец закъсня, иначе щях да го накарам да ви поднесе чаша джин.

Маймунката примигна, завъртя се край вратата, но като видя, че е затворена, отново захвана да ближе коравото копче.

— Защо не я изпъдите? — шепнешком запита Димчо.

— Мисис Бетси ли? Тя е наш куриер.

Следотърсачът повдигна вежди от учудване. Той сам отглеждаше пощенски гълъби, чел бе за кучета, които пренасят важни документи през вража територия, но за маймунка-пощальон чуваше за пръв път.

— Отворя ли вратата, мисис Бетси веднага ще изтича в готварницата — поясни Славчо. — Ако завържа панделка на врата й, това означава, че Льони трябва да дойде веднага в трюма.

— Хубаво сте го измислили! — одобрително поклати глава следотърсачът и погали червеникавия гръб на подводния пощальон.

Мисис Бетси се облиза, подскочи в скута на рибаря и може би щеше да го целуне отново по устата, но той й подхвърли резенче от портокал и тя доволна се шмугна под брезента.

Не след дълго Димчо я последва.

— Какво има? Защо се скри? — запита полуизправен Славчо.

— Чух стъпки.

Момчето подаде глава и с разтуптяно сърце се ослуша — в коридора някой се приближаваше с тежки крачки.

Вратата се отвори и в трюма влезе мистър Диксън.

Той погледна към тавана, откъдето се лееше изкуствената жълта светлина, сетне спря очи на рибаря и запита насмешливо:

— Е, как прекара нощта? Нагледа ли се на звездите?

Славчо се престори, че не го чува, и се обърна към стената.

— Като че ли забрави нашия език, гълъбче. Защо мълчиш? Или ти домъчня за България?

Сложил пълните си ръце на гърба, командирът на подводния кораб започна да се разхожда из трюма.

— Дяволска страна! — изведнъж избухна той. — Не разбирам какво става на брега! Защо взривът не се възпламени. А последните сведения за подготовката бяха блестящи — говореше вече на себе си той, като крачеше в кръг около брезентовата купчина. — Какво се учудвам! — застана на едно място мистър Диксън. — Акцията „Феникс–17“ не е успяла. Трябва да се връщаме обратно.

Той започна отново да се разхожда около Димчовото скривалище — този път обратно, като че ли се въртеше в някакъв омагьосан кръг.

Свит на четири под душния брезент, Димчо се силеше да не помръдне. Краката му се вдървяваха, но не смееше да ги опъне. Не разбираше нито дума от разкъсаните, пълни с животински звуци слова на чужденеца, но предчувствието, което от известно време се беше загнездило в сърцето му, не го оставяше.

Командирът на подводницата отмести с крак желязното столче и се спря пред рибаря.

— Тази нощ ще отплаваме. Навярно и на тебе омръзна да седиш на едно място. Ще се разходим по широкия свят. — Мисълта за връщане като че ли посмекчи гнева на мистър Диксън и той каза примирено: — Е, не успяхме. Пропадна мисията на „Черният кораб“^[3]. Нека сам мистър Браун да дойде. И откъде му хрумна тук да проверява новото си изобретение? — Той размаха луличката си така силно, че капакът се отвори и зеленикавият, ситно нарязан тютюн се разсипа по земята. — Сеизмографът не отбеляза взрив под земята. Въздушният човек не се завърна. Имала е щастие тази ваша… инженер Томова. А то… старият Браун щеше да ни посрещне с листопад от долари.

Командирът на „Черния кораб“ се втренчи в рибаря, като че ли търсеше потвърждение на думите си.

— Ще чакаме до полунощ. В дванадесет нула нула ще потопим подводницата и ще тръгнем в обратен рейс. Обратен рейс! — разчлени той. — Как хубаво звучи, когато си изпълнил мисията. Но има мисии неуспешни и все пак… радостни — когато сполучиш да се върнеш невредим и да спасиш дебелата си кожа!

Как само умееше да се владее еднокракият рибар! Той извади на свой ред лулата си, спокойно повдигна капачката и като почовърка с палец изгорелия тютюн, почука я о ръба на тезгяха — ще речеш, че се намираше в своето пясъчно царство на брега и най-важната му грижа сега беше да почисти луличката си.

При все че не разбираше езика на госта, Димчо напрягаше слух — искаше да долови всяка дума. Пот като дъжд се лееше от лицето му, солеше устните му, слепяше очите му. А когато чу името на майка си, му стана нетърпимо душно. Какво се бе случило с нея, с галериите под водата? Струваше му се, че ако чужденецът остане още една минута, ще се задуши…

И Славчо едва дочака да излезе гостът. Той нетърпеливо го съпроводи с очи и когато алуминиевата врата безшумно залепна о гумената рамка, бързо се изправи — по-скоро скочи на крака, при което протезата му рязко изскърца и той едва не се повали на пода.

— Не са успели! — завъртя се рибарят, обзет от буйна радост. — Пъкленото им дело не е успяло.

— Значи мината… мама… — прегърна го тимуровският командир.

— Да, всичко там, горе, е на мястото си. Някой им е попречил. Какво си мислят за нас тези надменни чужденци? Че са попаднали в страна, където срещу огледалца и медни звънчета ще получат злато и слонова кост? И където местните жители ще посрещнат тяхната диверсантска акция с биене на тамтами? Тази нощ в дванадесет часа те ще си тръгнат безславно — потри ръце рибарят злорадо. — Ще си идат, но ние? — потрепери изведнъж той, сякаш електрическа мълния мина през него. — А ние?

Димчо го погледна втренчено. Отрезвял от първоначалната си радост, Славчо се отпусна върху постелята.

— Тази нощ в дванадесет — бавно изрече той. — Остават ни още няколко часа. Трябва да се опитаме да избягаме, иначе те ще ни заведат в мрачното си царство отвъд океана.

Пионерът настръхна. Студ по-свиреп от януарски мраз, премина по гърба му.

— Ще се измъкнем! — окуражително каза Славчо и погледът му зашари из тесния трюм. — Ще тичаме, ще плуваме…

— Но вие… ще можете ли? — едва не проплака момчето.

— Какво аз?

— С този крак?…

— Не бери грижа. Във водата дървото ще ми помогне…

Димчо погледна сърдитото му лице, очите му, озарени от пламъците на решителността, и разбра, че рибарят по-скоро ще даде и другия си крак, но ще се опита да се измъкне от подводницата. А как — засега момчето не знаеше.

Рибарят затърси с очи маймунката. Стреснат от внезапното появяване на мистър Диксън, Димчо беше забравил за нея. А тя, чула гласа на омразния магнат, който при сгода я гощаваше с ритници, се тулеше мълчаливо под брезента.

— Мисис Бетси, ела тук!

Маймунката се подаде и като се протегна, скочи в Славчовия скут.

— Омагьосана принцесо — почеса я по гърба рибарят, — помогни ми да се избавим и ние ще те освободим от властта на подводния цар. — Той извади от джоба си синя панделка и я завърза на врата й. — Ще победим омразния похитител и ти ще се превърнеш пак в неземна красавица. Едничкото, което искаме от тебе, е да занесеш тази панделка на чернокожия вълшебник…

Той отвори вратата и се ослуша. Като повъртя копчето в устата си, Бетси го изплю и изчезна в полутъмния коридор.

III.

Докато Димчо и Славчо крояха планове как да се избавят от подводния плен, тимуровците, затворени в подземието на старата звънарна, изживяваха не по-малко напрегнати минути.

Николай рязко повдигна капака на божигробския сандък и без да погледне току-що падналия от ръждивата кука хамут, напипа дрехата на Невидимия. Фосфоресциращата материя изшумоля с характерния си каучуков звук и момчетата видяха как ръцете на тимуровеца изчезнаха наполовина като отрязани до лактите.

Подпряла брадичка с длан, Румяна скочи от стъпалото, където седеше.

— Николай, какво ще правиш? — запита с умоляващ глас тя.

Отговор не последва. След като минута-две момчето изучава пипнешком странната дреха, което на трите дружки се стори цяла вечност, то реши да я облече. Наметна плаща, нахлузи ботушите и без това едва видим в полумрака, изчезна съвсем.

Пионерките гледаха с немигащи очи и макар да знаеха чия е сянката, която се разхожда край тях, леко потреперваха.

Застоялата тишина на подземието се наруши от мекото скърцане на прогнилите стъпала. Божанка се отстрани, за да стори път на фосфоресциращата фигура, която се беше отправила към капандурата.

Николай притисна ухо към хладните букови дъски. Горе някой продължаваше да се разхожда с тежки широки крачки и предрешеното момче разбра, че е мъж. Натисна с длан капака, но той не се помръдна. Явно, че беше залостен. А и да не беше сложена желязната пречка, тимуровецът не можеше да излезе — човекът горе щеше да забележи, когато повдигне капака.

Подземният разузнавач слезе бавно по стълбата, пресегна се и взе газеничето от Божанка, която неволно се притисна към стената.

Румянка се опита повторно да препречи пътя му.

— Къде си тръгнал? Остани при нас!

— Ех и ти! — скара й се Николай. — Ще разгледам подземието. Може да открия изход. А вие чакайте — той леко я отстрани от пътя си.

Като пазеше да не докосне старовремския сандък, на чийто капак имаше сатенен кръст, какъвто слагат по ковчезите, момчето се отправи към вътрешността.

Вървеше приведен под неравния свод.

Газеничето — металическо петле, от което вместо опашка се показваше разрошен фитил, — се губеше безпомощно в подземието. Както и да се силеше, то успяваше да хвърли на земята само едно бледо колелце — колкото да сложи крака си.

Николай се спъваше в неравния под, триеше рамене о стените. Край него се люлееха паяжини, пукаха, когато ги докоснеше триъгълното езиче на газеничето.

Крачка след крачка — все тази непроходима тъмнина, все тези виещи се край лицето паяжини, скални жили, издадени като стволове на дървета, От тавана, обрасъл с мъртви лишеи, се стичаше ситен подземен прах. Стегнато от коравата прегръдка на дрехата, момчето почти се задушаваше — въздухът, що минаваше през раздутите му ноздри, беше по-сух от пладнешки зной. В краката му се валяха гнили дъски, вкаменени буци пръст.

Кой преди години беше копал този тунел? Може би старият звънар е търсил имане, заровено от морски разбойници? Или сам е бил побратим на пиратите и тук е крил ограбените съкровища?

Николай стъпваше по каменистия под и не знаеше какво да мисли.

Подземният коридор изведнъж се свърши. Пред момчето се изпречи скала — отвъд нея нямаше път. В подножието й успя да различи изоставен гроб с дървен, килнат над земята кръст. Недалеч тъмнееше двурога котва, завързана с желязна верига за кръста.

Така заравяха удавниците и Николай се досети, че тук е гробът на Митруш — някогашния господар на мрачната звънарна.

Запъти се назад.

Като се препъваше и отмахваше мрежата от черни паяжини, той успя да се добере до трите пионерки. Газеничето светеше така слабо, че не можеше да види дори собствената си сянка.

— Няма изход! — каза, преди да го запитат, и добави неочаквано: — Видях гроба на удавения звънар.

Кръглоликото момче съблече дрехата и я метна върху затворения сандък. От челото му се стичаше гореща пот.

— Какво ще нравим? Защо мълчите? — едва не изплака Стефка и започна да трие без нужда очилата си. — В подземието ли ще останем?

Божанка я погледна с укор, но след миг и самата тя безпомощно наведе глава.

А горе продължаваха да се разнасят стъпки. Чуваха се приглушени гласове…

Румянка пое газеничето.

— И все пак трябва да се спасим! — каза твърдо тя и на оскъдната светлина дружките й видяха как изведнъж заприлича на баща си.

Капитанската дъщеря се приближи до стълбището, цяло потънало в саждивата тъмнина.

Всички се умълчаха.

Румянка тури крак на най-ниското стъпало и се ослуша. Божанка я прегърна през рамото:

— Не бива!

— Не ме спирай! Ще изляза горе… Сетне ще се опитам да ви спася.

— Ами ако те задържат… или вържат? — зиморничаво се сви в блузата си Стефка. — Тогава?

Възелът отново се заплете. Но за кратко време.

— Намислих! — извика Румянка и се дръпна така силно назад, че газеничето без малко не излетя из разтрепераната й ръка; гъсто облаче дим задуши тънкото му езиче.

Тимуровците се събраха около нея.

— Ще излезем двама с Николай.

— Какво трябва да направя? — отзова се с готовност пълното момче.

— Облечи най-първо дрехата. Аз ще почукам, онези горе ще ми отворят и докато се разговарям с тях, ти ще се промъкнеш незабелязано.

— И после?

— После — право в заставата при лейтенанта.

— А ние? — запитаха почти едновременно Божанка и Стефка.

— Щом аз изляза, те едва ли ще се усъмнят, че в избата има и други. Но все пак за по-сигурно, вие ще се скриете навътре, при гроба на Митруш.

— И ще чакате, докато дойдем да ви освободим! — решително допълни Николай и започна да облича дрехата.

Дрехата, която доскоро плашеше децата, сега се беше превърнала в техен близък другар, в спасител. Николай отново почувствува странната хладина на каучуковата материя, но вече не изпитваше оня вцепеняващ страх, онова предишно отвращение.

— Иди! — с тих глас каза Божанка и напипала каучуковата ръкавица, силно стисна ръката му. — Опитай се да помогнеш на Пепеляшка.

Втренчена към капандурата, която попукваше под тежестта на мъжките стъпки, Румянка предпазливо сложи крак на първото стъпало, после на второто. Жълтото пламъче на газеничето изведнъж се удължи неимоверно много, замига и скоро на мястото му остана само пушлива струйка дим. Газта в ламариненото петле се беше свършила и в подземието настъпи зловеща тъмнина.

Въпреки това Румянка виждаше как трескаво горят очите на другарките й, а до ухото си чуваше спокойното дишане на Николай…

* * *

В звънарната наистина беше пристигнал враг.

Ръката, която затвори капандурата, макар и облечена в белия ръкав на моряшка блуза, беше кървава!

След като Невидимият не дойде при Мечата канара и след жестоката схватка с тимуровския командир Змийското рамо сметна за благоразумно да се отдалечи от брега. Като триеше зачервените си очи и плюеше соления пясък, той се спусна през падината.

Пред него в тъмнината се изправи звънарната — с назъбените си стени, с ламаринения покрив, по който пробягваха студените струи на лунната светлина.

Натисна леко външната врата — тя мигновено се отвори, сякаш само това беше чакала, и тръгна по дъсчената стълба. Краката му оставяха мокри следи върху стъпалата…

През пруста влезе в спалнята…

Разваленият часовник мълчеше.

В стария каменен дом цареше гнетяща тишина. Среднощният гост забеляза поваления стол, лампата, натрошена на десетки парчета, но и през ума му не минаваше за онова, което току-що се беше случило.

„Навярно Калчо и сестра Аница са заминали! — помисли си разтревожен той. — Иначе нямаше да оставят вратата отключена. Забравили са капака отворен. Навярно в подземието е било скрито златото, което Въздушният човек остави… Взели са го и са избягали. И само как са бързали!“

Змийското рамо направи няколко крачки из стаята, а погледът му трескаво шареше по разхвърляната в безреда покъщнина. Но изведнъж застана неподвижен: счу му се някакво шумолене в избата, ехо от човешки гласове. Може би това беше измамният глас на вятъра, който свиреше в шуплите, или играта на прилепите, или вик на кукумявка… Ами ако стопаните на звънарната са все още долу! Ако току-що са влезли в подземието, за да изровят златото? Осени го нова мисъл: „Ще ги принудя да ми го дадат. Ако не се съгласят, ще ги чакам, докато умрат от глад“ — рече си той.

Бързо се хвърли — ловък като пантера, затвори капандурата и като се просна с цялото си тяло върху нея, блъсна желязната пречка.

— Сега ще ги хвана… като плъхове!…

В същност стопаните на звънарната не се намираха далеч. Подгонена от страха, сестра Аница прекоси с пъшкане двора, но изнемощелите й крака отказаха да я слушат и тя се спря задъхана недалеч от каменния си дом.

Заслепена от алчност, тя дълго се въртя край сградата. Ослушваше се — да не би граничарите да са оставили патрул. Но наоколо не се чуваше ничий глас, не проблясваше цев на пушка.

„Може би са претърсили къщата и като не са намерили нищо, са си отишли!“

Тази мисъл я успокои, Но друга — остра като нож — я бодна в сърцето. „Ами ако са напипали торбичката със златото? Едва ли! — мъчеше се да се утеши тя. — Торбичката е скрита на такова място, че сам дяволът не би посмял да я извади!“

След като послухтя край каменната ограда, тя предпазливо затътри вдървените си крака към къщи.

Страхът я дърпаше назад, покрай ушите й се носеше лъстивият звън на златото. Погледнеше ли към небето — звездите й се виждаха като големи златни монети.

Добра се как да е до пруста и порови в пезуля над огнището. Газеничето не беше на мястото си, но нямаше време да го търси. В шепата й замъждука недогоряла великденска вощеница.

Скрит зад вратата, Змийското рамо протегна жилестата си ръка. Някой се изкачваше бавно по стълбата. Той беше сам — това морякът определи по скърцането на стъпалата. Не знаеше, че в звънарната се завръща сестра Аница.

Стопанката се помая в пруста, докато запали вощеницата. Но щом прекрачи прага и зърна човешката фигура, дръпна се изплашена и извика.

— Тихо! Ще събудиш света. Не ме ли позна? — Змийското рамо затъкна с потната си лапа устата й.

— А, ти ли си бил! Какво правиш тук? — прекръсти се сестра Аница, едновременно зарадвана и недоволна.

— Не можах да се добера до мястото на отплуването — отвърна Змийското рамо и съблече мокрото си палто. Крайно време беше да стори това, тъй като от лицето му се спущаха мътни вадички пот и се смесваха със странната татуировка на гърдите му. — Горещо! — блъсна той открехнатия прозорец.

— Седни, де! — покани го жълтооката и угоднически замърда мъха на горката си устна. Тя пристъпи със свещта към иконата и покрай евангелието, което свети Йеротея държеше под мишница, се завъртяха искрици. Приближи се до светеца, но докато целуваше десницата му, зарадвана видя, че никой не е пипал перденцето, зад което беше скрита кожената торбичка.

— Помогни ми, господи! — уж ниско каза тя, а сама се изплаши от пискливия си глас. — На кого другиго мога да се уповавам!

Колкото и да се стараеше, тя не можеше да сдържа гласа си. Дори беше свикнала да мисли гласно. Говореше високо, пискливо — навик, останал от младите й години, когато изправена до нашарената с житейски сцени и огледалца количка, пълнеше розовите фунийки със сладолед и се стремеше да надвика другите продавачи на кея.

— Казах ти! Не викай! — скара й се Змийското рамо. — Че ти… не си ли долу… в избата — учудено я погледна той. — Или там е… Калчо?

— Какъв Калчо те е патил! Той избяга… Тук бяха граничарите… Уловиха Въздушния човек.

— Тъй ли? — подскочи като жилнат морякът.

— По-точно — отнеха му дрехата, той се отскубна. Спуснаха се да го гонят… Дали са го уловили — не зная. А може и да се върнат — прекръсти се тя.

Тя искаше да уплаши госта си, да го принуди да напусне дома й.

— Аз чух в подземието шум. Но помислих, че сте вие.

И двамата се гледаха с недоверчиви, опипващи погледи.

— Защо не видиш кой е долу? — угоднически каза Жълтооката, но лукавата й усмивка не се изплъзна от взора на госта. А същевременно тя си помисли: „Дано слезе, та да го затворя.“

Разговорът, който се водеше над самата капандура, не убягна от ухото на Румянка. Ами ако морякът наистина слезе и започне да търси в избата? Тя трябва да избърза — да излезе, за да спаси другарите си! „Защо още се колебая? — укоряваше се пионерката. — Те ще дойдат и ще ни открият“.

— Николай, къде си? — с половин глас извика капитанската дъщеря.

— Тук съм. Облякох дрехата!

Румянка заблъска с юмруци по тавана на избата:

— Леличко, лельо… отворете!

— Кой е? — изтъни още повече глас от уплаха сестра Аница.

— Аз съм… Пепеляшка!

— Какво правиш долу? — поокуражи се Жълтооката.

— Скрих се… когато дойде Митруш удавника. Нали той беше одеве тук?

— Сама ли си? — недоверчиво се обади Змийското рамо.

— Сама! Тук е толкова страшно. Не мога повече — изхлипа момичето.

Морякът се наведе и издърпа подлостената врата.

Борейки се отчаяно със страха. Румянка се подаде из подземието. Краката й, обути в големи гумени сандали, стъпиха като чужди върху тухления под.

Морякът я улови за рамото и я обърна към себе си.

Бузите на момичето бледнееха, но то насила се усмихна и като поотупа поличката си, го погледна право в лицето.

— Скрих се… Изплаших се от духа на Митруш удавения — захлипа повторно тя и започна да трие с юмручета сълзите си.

— Такава ли била работата! — като че ли недоволен измуча гостът.

Макар с ръце на лицето, Румянка чувствуваше острия му поглед.

Като се престори, че се радва на идването на Пепеляшка, сестра Аница й подаде шала си.

— Наметни се! Навярно долу ти е било студено. Зъбите ти тракат… Хайде, чедо, иди да ни свариш кафе!

Капитанската дъщеря се обърна спокойно и като взе с окаменели пръсти жълтата божигробска табличка, се запъти към пруста.

Двамата я изпроводиха с поглед.

— Тя спеше… не съм видяла кога е побягнала в избата — каза Жълтооката. — Навярно е чула и видяла всичко. Ами ако ни издаде?

Гостът я изслуша, без да отрони дума.

— Ти нея… защо?

— Какво? — изправи се морякът.

— По-добре е да нямаме свидетели… Ти нея кръц по врата — сестра Аница посочи към ножа, който блестеше на пода.

— Защо пък с ножа? — каза Змийското рамо и на няколко пъти стисна с огромната си шепа въздуха, сякаш хващаше някого за гърлото…

Смъртна опасност дебнеше Румянка.

Капандурата за щастие продължаваше да зее. Залисани, двамата забравиха да я затворят. Николай издебна най-сгодния миг и без да се колебае, излезе из подземието. Когато мина покрай бандита, той се сгуши в дрехата и замря. Беше такава тишина, че ясно долавяше припряното биене на сърцето си.

Змийското рамо не подозираше за неговото съществуване. Запретнал ръкави, той се канеше да осъществи грозното си намерение. Николай чу заканата му и когато излезе в пруста, прошепна на Румянкиното ухо:

— Бягай!

— Защо? — учуди се Румянка. — Не е ли по-добре да остана тук и да наблюдавам — каза тя, при все че й се искаше час по-скоро да се махне от тази зловеща къща.

— Дебне те опасност. Морякът се кани да те убие. Чух как Жълтооката го уговаряше.

— Така ли — разтреперана се изправи предрешената пионерка и кафеничето се търкулна в огъня.

— Бързай…

— Ей сега… след тебе…

Тя се спусна по разкривената стълбичка и уж се щураше из двора за съчки, а като стигна до оградата, потъна в дълбокия мрак.

А горе словесният двубой между сестра Аница и Змийското рамо продължаваше.

— Въздушният човек беше тук. Изведнъж някой се хвърли върху него и катурна лампата… Сетне побягнахме… — върна разговора Жълтооката. — Щом свършиш с нея — кимна към пруста тя, — махай се по-скоро. Току виж, че пак довтасали.

— А ти? — подозрително запита гостът.

— Че аз… закъде съм с тези болнави крака.

— Хитруваш, бабо!

Стопанката забеляза, че когато Змийското око поглеждаше към нея, лицето му се променяше и някаква зловеща мисъл затъмняваше очите му. По едно време той дори хвърли поглед към ножа на земята.

„Решил е да ми стори зло!… Не Пепеляшка, а мене… Трябва да го изпреваря…“ — поведе безгласен разговор със себе си сестра Аница.

— Че седни де!… Виждам, нищо не може да те уплаши — зазвучаха лъстиви нотки в гласа й. — Аз ей сега ще донеса кафето.

— Стой! Никъде няма да ходиш сама. Ако трябва, ще излезем двама.

— Право думаш — да тръгнем заедно! — престори се, че не разбира думите му тя. — Вземи ме със себе си!

— Че какво? Ела! — съгласи се някак лесно морякът. — По-добре е и двама да се изпарим оттук.

Той потри големите си като лопати ръце.

— Но преди това трябва да дадеш възнаграждението, което ти остави Въздушният човек. У мене то ще бъде на по-сигурно място.

— Котва за врата ти! — каза морякът и дебелите му вежди зашаваха застрашително.

Но за негово най-голямо учудване, вместо да се изплаши, Жълтооката каза най-спокойно:

— Това ли било! Аз съвсем забравих… такъв огън се струпа на главата ми!… Ей сега ще донеса торбичката — засуети се тя. — Пазил ме бог — как ще я оставя на мишките и прилепите.

Тя се прекръсти и като взе вощеницата, залепена за ръба на масата, се затътри към другата стая.

— Злато ли е? — надигна се от стола морякът.

— Не зная! Може да е злато.

Тя влезе в стаицата и като влачеше по тухления под големите си пантофи, се приближи към бюфета, изправен в нишата до иконата. Синджирчето с ключовете злокобно иззвъня в ръцете й. Ослуша се, гостът стоеше отвъд, без да помръдне. Този човек беше единствената пречка към спокойния живот, за който мечтаеше от толкова години. Той беше опасен и ръката на богоугодницата, която бе палила не една свещ пред иконостасите и според светото писание трябваше да прави само добрини, сега се приготви да му изпрати смърт.

Жълтооката пъхна пиринченото ключе и отвори завесената с лека непрозрачна материя вратичка. Напипа тумбестата стъкленица. Очите на разбудената змия светнаха в мрачината като две оловносинкави искрици.

„Защо се бави? Дявол я знае — току виж, че е потънала нанякъде с парите!“ — помисли си Змийското рамо и изведнъж в главата му узря пъклен план. Той се наведе и взе кухненския нож, паднал до краката на масата… Но Жълтооката го изпревари. Като извади кръглата запушалка на стъкленицата, тя пъхна за миг устата й в джоба на палтото, метнато върху стола сред стаицата.

След малко се завърна, но този път по-безшумно от сянка.

— Дай торбичката!

Дрезгавият мъжки глас беше прекъснат от пискливия, непоносимо висок глас на сестра Аница:

— Не гневи бога! — извика тя и показа към иконата. Нейното грубо като у мъж лице, с жълти котешки очи и мъх по горната устна беше сърдито. — Защо крещиш в лицето му.

— Ти, бабо, не намесвай бога — тук по-скоро има работа дяволът! — каза морякът и започна да подхвърля на дланта си ножа, като че ли опитваше тежестта му. — Къде дяна торбичката? — посочи към празните й ръце той.

— Почакай, глупчо! Златото пуснах в джоба на палтото ти. Провери, па тогава.

Подгонен от жаждата за пари, гостът изтича в стаицата и алчно затършува из джобовете на палтото си.

Като гледаше изпод очи, сестра Аница започна да оправя забрадката си — както правеше всеки път, преди да излезе от къщи. Сетне тръгна към пруста и подвикна:

— Пепеляшке! Къде си, чедо?

Никой не се обади.

— Избягала е! — досети се тя и махна с ръка. Сега това не я тревожеше…

Морякът усети как някакво остро стъкълце бодна единия му пръст и по жилите на китката му се разля топлина.

Задуши се, като че ли нечий железни пръсти го стиснаха за гърлото.

— Къде са пари-и-и-те? — удължи той последната дума, но въпросът му сякаш не се отнасяше за сестра Аница — тя безмълвно го гледаше право в зениците, които от миг на миг ставаха по-широки.

Той протегна ръка към масата и направи усилие да се задържи. Понечи да пристъпи, но ботушите му се заплетоха, пред погледа му падна гореща лепкава мъгла, която го потопи, и той изведнъж престана да говори и да се движи.

Рухна тежко на прага, сякаш на гърба му бяха стоварили воденичен камък.

Едничкото, което можа да направи беше да разкъса ризата на гърдите си, откъдето с хриптене излизаше последният вопъл на душата му.

Сестра Аница се отдръпна във вътрешната стаица. Но когато хриповете утихнаха, бръкна в пезулчето зад гърба на иконата и като взе кожената торбичка, прескочи през протегнатата ръка на бездиханния моряк. Прекръсти въздуха пред себе си, завърза забрадката си толкова ниско, че да се виждат само очите й, и прегърнала като дете съкровището, се спусна по стъпалата…

* * *

Николай излезе от звънарната задъхан. Струваше му се, че е прекарал в подземието цяло денонощие. Свали качулката и подложи пламналото си лице на прохладния порив на вятъра.

Морето не беше далеч и макар че не го виждаше, момчето чувствуваше могъщото му дихание.

Обърна се. Сянката на звънарната тъмнееше като кално петно сред полето.

Тръгна предпазливо. Пътеката го отведе до самата гранична ивица, заляна наполовина с лунна светлина, а наполовина осветена от фосфоресциращите искрици на морето.

Заставата не беше далеч. Николай забърза към каменната къщица, издигнала комин над самия скалист бряг. Той носеше на граничарите не само тревожната вест, че дръзки, другоземни врагове са се промъкнали в родната страна, но на гърба му прошумоляваше тяхното страшно изобретение.

Тимуровецът се запъти стремително по змиеобразната пътека, като пазеше дрехата от ноктите на дивите шипки и глогини. Пред него в самата скала се извисиха стъпала, които водеха към двора на заставата. Замаскираният бункер — лятна къщичка с нарисувани прозорци и комин без отвор — остана вдясно.

Какво да каже на лейтенанта? Откъде да поднови разговора? По-добре е да не му разказва надълго и широко, а час по-скоро да го заведе в звънарката.

Ето оградата с летвички, нашарени с нажежен пирон, ето железния стълб, на който виси чамов скворечник, издялан от дядя Стьопа.

Николай се поспря, но морякът, застанал на пост, не го забеляза. Прикрит от тайнствените дрехи, тимуровецът се разходи из двора, надникна в прозорчето на заставата, но никъде не зърна нито лейтенанта, нито гиганта-старшина.

Излезе отново на алеята, обградена с морски камъчета, и си тръгна, учуден, че и този път морякът дори не подвикна подире му.

Брегът още пазеше омарата на летния ден. Николай се обливаше в пот; дрехата, обвила като змийска кожа тялото му, го задушаваше. Подложи уста под чешмата и дълго пи. Гърлото му изстина и сега, когато утоли жаждата си, гладът го зачовърка още по-силно. „Не е зле да се отбия в къщи, докато лейтенантът и дядя Стьопа се завърнат в заставата!“ — каза си момчето.

Вилата, в която летуваха с баба си, не беше далеч. Николай избра най-тихата уличка и тръгна, като почукваше с пръчка по гранитния цокъл на къщите, по железните прътчета на оградите.

Беше късно и под електрическите стълбове рядко се мяркаха летовници. Николай мина покрай магазинчето за лимонада, прилично на голяма виолетова гъба, и не се учуди, че продавачката дори не го погледна. „Излиза, че сега аз мога да върша, каквото си искам!“ — поспря се той и леко подсвирна с уста. Момичето с бялата престилка повдигна сепнато глава, огледа с празен поглед площадчето и пак задряма върху високия стол.

Станал за кратко време притежател на тайнствената дреха, Николай започна да разбира самонадеяността на Невидимия, наглостта, с която посред бял ден чужденецът крачеше през най-оживените улици на града, сред летовниците, налягали по плажа. Дрехата го криеше от човешките очи, правеше го неуловим.

А защо пък Николай да не се възползува от чуждото откритие и да влезе незабелязано… при баба си? И както си кроеше в ума какво да стори, той се намери пред вилата, където летуваха.

Прозорецът беше отворен.

Момчето повдигна завесата и надникна. Видя, че баба му дреме с плетиво в ръце и подвикна:

— Ку-ку-у!

— Ела! — подскочи сърдито старицата. — Ще те науча как се закъснява до среднощ! Два пъти топлих яденето.

Николай не се обади.

— На туй отгоре и се криеш! Не смееш да влезеш, проклетнико!

Невидимото момче се промъкна незабелязано в стаята и закука изпод масата.

Бабата изумена остави куките.

— Какво? Под масата ли се навря! Кога свари, обеснико?

Тя се наведе, заслонила с длан късогледите си очи, но този път гласът се обади откъм долапа.

— Ей, ти! В къщи никакъв не се свърташ, а освен това с родната си баба се подиграваш! — зафуча старицата. — Само да ми се мернеш пред очите!

Като менеше мястото си, Николай изкука още дваж-триж, но това му се видя недостатъчно и накрая бафна като куче.

Този път бабата изтърва плетивото, но когато направи опит да го задържи, видя учудено как то се понесе във въздуха, описа няколко кръга и само се върна в ръцете й.

Изправена като черна статуя, опулила очи, бабата не знаеше какво да мисли.

— Аз съм дух! Мога да върша чудеса! — чу се преправеният глас на Николай.

„Ей ти, масо, повдигни се!

Ей ти, столче, завърти се!“

Старицата свали очилата си, притисна ги пак с пръст до очите си и изумена видя как масата подскочи, а столът се завъртя около нея.

— Мога да направя така, че пантофките на внука ти да тръгнат сами из стаята! — продължаваше неумолимият глас.

Обувките се раздвижиха, като че ли имаха невидими крила.

Това беше вече много. И самата баба се завъртя около себе си като несвясна.

— Казвай къде си скрила пирожките!

— Пирожките… — проговори старицата и безпомощно седна на миндера.

— Да, пирожките!

Николай почувствува как по езика го загъделичка онова добре познато, но неизпитвано напоследък чувство на наслада и от устата му неволно изхвръкна слюнка, която, ако беше по-зорка, бабата би забелязала и поставила под съмнение неземния произход на среднощния гост.

Но тя стоеше, зинала от страх, срещу празния ъгъл.

— Навярно са… в тавата!

Старицата ужасена видя как някаква невидима ръка, за каквато се разказваше само в свещените книги, повдигна капака и как една пирожка — най-препечената, със зачервена и посипана със захар корица — направи полукръг и изчезна, като че се стопи във въздуха.

„Току виж, че съм се задавил!“ — помисли си Николай.

„Божа работа!“ — каза с полушепот старицата и се изправи. Сбрала костеливи пръсти, завъртя кръст около брадичката си.

— Дяволска работа! — обади се отново гласът. Този път тайнственият гост дори подсмръкна от удоволствие.

От уплаха дребната старица се сниши, стана още по-малка. По брадичката й заблестя пот. Тя, която вярваше в какви ли не неземни и задгробни чудеса, не можеше да приеме чудото, което ставаше пред очите й. Извади из широкия си ръкав кърпа, бродирана с черни и червени кръстчета, но вместо да се избърше, задъвка единия й край.

Приличаше на обезумяла. Николай я съжали и реши да се покаже. Ето мярна се пълничкият му лакът, а след миг от душната дреха излезе целият внук, зачервен и потен.

Той се появи незабелязано като из някакъв небесен облак.

— Николай, ти ли си бил!

Достигнала най-високата точка на изумлението си, старицата първом хлъцна, а сетне започна да се кръсти.

— Аз съм, бабке! Цял целеничък! — каза внукът, като погали щръкналата си коса. — Дойдох да опитам пирожките.

Старицата стоеше зинала срещу него и той за пръв път видя, че тя няма в устата си нито един зъб…

След като изяде още няколко пирожки, Николай облече дрехата и се отправи към заставата.

Този път щастието му се усмихна.

Сред двора, под липата, направо върху земята седеше дядя Стьопа. Обикновено старшината не стоеше със скръстени ръце: я заглаждаше със стъкло някаква точилка, я шареше с нагорещен пирон моминска хурка. Но сега той мълчеше, дълбоко замислен, впил невиждащ поглед в морето. За своя четириног приятел ли страдаше той? И само как жалеше — дълбоко, безгласно. Сърцето му се късаше от мъка, а омразата му към морето се засили…

Все му се струваше, че гибелта на Страж е някакъв сън, че кучето, към което се бе привързал като към човек, ще се появи отнякъде, ще бафне радостно и ще седне на задните си лапи, а в умните му, почти детски очи ще се отразят светлинките на вълните. Но не би! Страж беше изпълнил граничарския си дълг — едничката утеха, с която старшината сподавяше голямата си болка…

Николай набързо съблече дрехата и поздрави.

— Добър вечер!

— Ти какво! Изпод земята ли излезе? — запита учудено дядя Стьопа и погледна към караула. Морячето стоеше най-спокойно пред портала, без да подозира, че само преди минутка покрай него беше преминал човек.

— Не!… Ето с тази дреха — смутолеви Николай и руменина обля потната му шия. — Тя ме прави невидим.

— Пак някоя пионерска игра ли? — гигантът се опита да се усмихне, но дори усмивката не можа да пропъди тежката печал от лицето му. Привел богатирските си плещи, без да ще, той хвърли поглед към колибката сред двора, където доскоро денуваше неговият неразлъчен другар. Раната по удавеното куче го заболя отново.

— Ще ви кажа, моля ви се. Но… заведете ме първо при лейтенанта.

По тревогата, която звучеше в гласа на момчето, по шумоленето на чудната дреха, направена от някаква искряща материя, която не се поддаваше на човешките очи, старшината разбра, че пионерът не току така е дошъл по никое време в заставата. Той пъргаво стана и като отупа праха от коленете си, го поведе към каменната къщичка в дъното на двора.

Като пое дрехата, лейтенантът, който беше човек с железни нерви, изведнъж изгуби спокойствието си. Той ту попипваше „Валтера“ си, ту поглеждаше към момчето и сякаш нямаше търпение да го изслуша докрай.

И очите на старшината се разшириха от учудване. Той се беше понавел към пионера, за да чува по-добре, но постепенно изправяше юнашките си плещи.

Николай разказа за всичко, що беше чул и видял.

Свършил разказа, той облиза пламналите си устни и загледа лейтенанта в очите.

Без да продума, граничният командир внесе дрехата в каменната къщичка, даде няколко разпореждания на войниците и затича към телефона.

— Да тръгваме! — каза след малко той и одобрително погледна автомата, който дядя Стьопа прерамчи.

— По-скоро! — разбърза се Николай. — Там, долу, в звънарната, са затворени момичетата.

— Ще ги освободим! — кратко каза лейтенантът и закрачи напред.

Той седна зад кормилото на газката, дядя Стьопа и Николай се наместиха на задната седалка. Бързоходната машина с брезентов покрив и угасени фарове ги откара за минута при звънарната. Оставиха я под сянката на опожарения бряст, чиито изсъхнали клони висяха немощно като старчески ръце и от чиято коруба се носеше сирашкият глас на кукумявка.

Пред тях в мрачината се изпречиха неясните очертания на Калчовия дом. Едва сега Николай узна колко пуст и мрачен изглежда той! Месецът светеше и неговата неравна светлина не се задържаше — като че се боеше да се докосне до ръждивия ламаринен покрив.

Лейтенантът прошепна нещо на дядя Стьопа и голямата фигура на старшината се запъти към звънарната.

„Изпраща съгледвач… да разузнае!“ — каза си Николай и заситни по-близо до граничния командир.

Стъпките на дядя Стьопа нарушиха едва чуто тишината на пясъчния двор. Той огледа всяко ъгълче и като вдигна автомата пред гърдите си, надникна зад четирите каменни подпори. Тежко прекрачи откъснатия език на камбаната, послухтя под пиринчената й уста — и тихо почука с дръжката на автомата, както се бяха уговорили. Трикратният звук стигна на откъси до съборения зид, където се бяха сгушили лейтенантът и момчето.

Звънарната, неотколешното свърталище на Невидимия, изглеждаше необитаема. Но при все това лейтенантът разкопча кобура на „Валтера“ си и започна да се изкачва по скърцащата стълба. След него на един скок разстояние вървеше дядя Стьопа. Прикрил с гигантския си гръб момчето, той стъпваше несигурно върху овехтелите стъпала, като предварително опипваше с върха на ботуша си здравината им. Сам се учуди, когато се намери горе, в тъмния пруст.

Запалиха ръчните прожектори и надникнаха в стаята, където цареше безредие; катурнатата маса и разхвърляните столове говореха за трагичната сцена, която се беше разиграла неотдавна. Парчетата от лампата хрущяха като мидени черупки под краката им. Някой беше съборил китките лайкучка, закачени на дървените куки под гредите. И макар че горното прозорче беше отворено, в стаята се носеше остър мирис на сушени билки.

Някаква стъкленица с чуждестранен етикет и висока запушалка издрънча в краката на лейтенанта. Той се наведе и започна внимателно да я разглежда…

На прага, който водеше към вътрешната стаица, лежеше човек с кални ботуши и моряшка блуза, раздрана на рамото. Лейтенантът насочи яркия сноп светлина и за миг затвори от смайване очи: рамото на проснатия моряк беше дамгосано с вечно мастило: от приумицата на незнаен художник се беше родила страшна татуировка — там се сплитаха на кълбо няколко нарисувани змии!

Едната ръка на мъртвия беше застинала в мъчителна гримаса, сякаш искаше да досегне рамото и да разплете зловещия възел от змийски тела.

— Той е мъртъв! — дядя Стьопа посочи паяжината от зелена пяна, замрежила устата на моряка. На единия й край се аленееше кърваво мехурче. — Навярно е бил отровен!

От стаицата се обади стенният часовник. Кой знае какъв дявол бе раздвижил механизмите му. Прокобният глас на дървената кукувица скоро замлъкна.

Докато дядя Стьопа се ослушваше, боейки се от засада, лейтенантът клекна до главата на моряка, за да го разгледа по-добре.

Мъртвият изглеждаше така дребен, така плосък — като че искаше да се скрие в тухления под и да избегне жестоката си участ! Носовете на ботушите му бяха забити в пода. Единият крачол откриваше част от прасеца му — също татуиран, но с котви и русалки.

Изведнъж лейтенантът скочи на крака като подхвърлен от пружина и дръпна дядя Стьопа назад.

Из разкъсаната пазва на моряка изпълзя… истинска змия. Парализирана от светлината, тя се сви на татуираното рамо сред нарисуваните си посестрими.

Двамата граничари стояха, без да мръднат, поразени от необикновената гледка. Зад гърбовете им страхливо надничаше Николай.

— Змията е отровна! — каза шепнешком лейтенантът и избърса с длан едрата пот, охладила челото му. — Тя го е умъртвила!

Змията стоеше неподвижна сред мастиления възел на другите влечуги. Само изправената й глава с немигащи очи, пречупващи със стъклен блясък светлината, издаваха, че е жива.

Лейтенантът за миг отклони прожекторите и разтревожен видя как змията се размърда. Дали нямаше да избяга, да се мушне в някоя от безбройните шупли на каменната звънарна?

Но чуждоземното влечуго, прекарало цял живот в запушената стъкленица, беше изгубило навика да се движи. То стоеше като омагьосано в кръга на светлината и само очите му пробляскваха остро като счупени стъкълца.

Дядя Стьопа си изправи и сложи ръка върху рамото на лейтенанта.

— Да помогна ли… да я унищожим? — каза той и завъртя тежкия си ток върху пода.

— Пст… тихо! — предупреди го лейтенантът, без да промени посоката на светлината. — Аз сам ще се заема с нея. — Ти потърси децата! — побутна го към капандурата той. — Ние съвсем ги забравихме.

Уловена в огнения обръч на прожектора, змията продължаваше да кротува. Ясно се различаваше разчаталеният й език, зигзаговидната линия на плоския й гръб, съставена от зелени шахматни квадратчета.

Дядя Стьопа отмахна като перце един катурнат стол и като запали своя прожектор, тръгна към вътрешната стаица.

Лейтенантът прошепна на Николай:

— Вън на камината има стъкленица. Донеси я!

Пионерът веднага разбра какво е намислил граничарят. Той напипа тумбестото шише под камината и откачи кованите щипци, с които Румянка обръщаше въглените в огнището.

Лейтенантът кимна благодарствено с глава.

Скрит зад него, Николай наблюдаваше как с пестеливи, но спорни движения той напъха змията обратно в стъкленицата.

— Злият дух влезе отново в шишето! — весело каза той и чак сега изтри ручейчето, което се беше спуснало от веждата и гъделичкаше със солената си влага окото му…

Старшината влезе в стаицата, където в тухлената рамка върху стената беше зазидана иконата на светеца, покровител на рибите. Не задържа очи нито на зигзаговидните вълни с шапки от триъгълна пяна, нито на двете послушни риби, легнали в скута на стареца. Макар показалецът на свети Йеротей да сочеше към тавана, дядя Стьопа дори не погледна нагоре, а се спусна към кръглата капандура, която тъмнееше насред стаята.

В подземието тимуровките чакаха нетърпеливо. И когато вече бяха загубили надежда, над главите им се разнесоха тежки стъпки.

Идеше дядя Стьопа — кой друг можеше да бъде? Къщата кънтеше под ботушите на гиганта.

— Ето, тук е входът! — чу се гласът на Николай и двете пленнички трепнаха радостно.

Старшината ритна овехтялото чердже, което се преплете в краката му, и насочил лъчите на ръчния си прожектор, ги откри веднага.

Божанка и Стефка стояха все така вцепенени до стълбата, що се спускаше почти отвесно в подземието, но тежкото бреме на страха се беше смъкнало от плещите им.

Дядя Стьопа се наведе и в светлината на прожектора се появи неговото добродушно, по детски красиво лице.

— Хайде! Излизайте! — кралимарковският му глас забумтя из подземието.

IV.

Настъпващата вечер, лишена от здрач и багри, засилваше още повече безпокойството, обзело Славчовото сърце. Седнал върху коравата постеля, рибарят не сваляше поглед от вратата. Пръстите му припряно почукваха по капачето на лулата, а в очите му за разлика от друг път не се виждаше познатата веселинка̀.

Свит зад брезента, Димчо не изпущаше и най-малкия шум. Ето, вратата се отвори и до слуха на следотърсача достигнаха като ехо леките стъпки на Льони.

Предизвестено от маймунката, негърчето пристигна безшумно. То подържа ухо до ключалката и въпросително погледна към рибаря.

— Седни! — покани го Славчо, макар че самият той страшно бързаше.

Черноликото момче преви колене на пода. Но когато Славчо му зашепна и показа с пръст тавана, лицето му, прояснено от дружелюбна усмивка, изведнъж стана замислено и сериозно. То слушаше думите на белия рибар, без да се помръдне, и само дългите му ресници възбудено трепкаха.

— Да вървим! — каза след малко Славчо и тимуровецът излезе из платненото си убежище.

Навел решително глава, Льони ги поведе — но не през коридора, а по някаква стръмна, известна само на него стълба.

Без бастун еднокракият рибар се движеше трудно. Той се облегна на Димчовото рамо. Опряло лакът до широките татуирани гърди, момчето почувствува как неспокойно бие Славчовото сърце.

Така, като се държаха един за друг, тримата се спуснаха по тесните, обвити в гума стъпала.

Спряха пред кръгла алуминиева врата без брава, нашарена със стотици лъскави нитчета — като вратата на самолет.

Льони натисна на два пъти сребристото бутонче, прилично на рибена люспа, и в краткотрайната пауза почука с ръка.

Вратата се отвори сама.

Първото нещо, което Димчо видя, беше таванът, осветен от голям стъклен калпак, под който сияеше зелена електрическа крушка.

Половината на пода се заемаше от метална решетка, зад чиито тънки прътчета боботеха мотори.

В горещия въздух плуваше лек мирис на машинно масло.

На една от стените имаше множество разноцветни копчета, които изпущаха къси сигнални светлини. Това беше командното табло на „Черният краб“.

В машинното отделение на желязно, въртящо се столче седеше моряк с безкозирка. Съблечен до кръста, той зорко наблюдаваше копчетата, излъчващи светлина като звезди.

Когато тримата влязоха, механикът изви продълговатото си, заградено с рядка брадичка лице и Димчо видя, че той е висок, слаб, с ъгловати, почти квадратни челюсти. В единия от ботушите му — силно стегнати в горния си край, — стърчеше гърловина на лула.

Не очаквал такава среща, Димчо сепнато се дръпна назад.

— Не се тревожи! Майкъл е свой! — успокои го Славчо.

Механикът погледна косо, едва ли не през рамо момчето, но по опънатата кожа на кокалестото му лице не се изписа учудване. Навярно предварително е бил осведомен за пристигането на бялото момче в подводницата.

Льони се накани да си върви — той нямаше повече какво да прави тук и протегна тънката си ръка. Славчо я стисна в голямата си шепа и почувствува как някъде около китката нежно пулсира преданото сърце на негърчето.

Льони и Димчо се прегърнаха, бялата и черната буза се допряха за сбогуване.

Негърчето свали от врата си кожения амулет, който носеше откак се помнеше, и го подаде на бялото момче. Очите му заблестяха като абаносови въгленчета — навярно си спомни за родния дом, за майчините пръсти, които бяха окачили триъгълната торбичка, за да го пази от беда. Той стори това така простодушно, че Димчо не можа да му откаже — пое амулета с разтреперани пръсти и го постави на врата си.

Подарил единственото, с което можеше най-силно да изрази обичта си към българчето, Льони си тръгна. Още миг и щеше да изчезне зад алуминиевата врата, но Димчо го догони:

— Почакай! — извика той. — Какво да ти подаря — аз нямам нищо скъпо. — В този миг той искрено съжаляваше, че червената връзка не е на врата му. — Но все пак вземи това за спомен! — той му подаде джобното си ножче със закалено острие и седефени чирени. — У нас нож се дава за вярност… вярност до смърт!

Негърчето сякаш разбра думите му, защото се наведе и целуна усмихнато подаръка, а в очите му остана сребристото сияние, хвърлено от седефените чирени.

— Довиждане! — протегна ръце още веднъж Димчо и обви топлите му рамене.

Без да продума, Майкъл стана, погали негърчето по къдравата глава и леко го отпрати навън.

Едва сега Димчо можа да разгледа механика.

Кожата на Майкъл беше гипсово бяла, почти прозрачна като у човек, който дълго е живял без слънце. Но мускулите, които играеха под бледата кожа, показваха, че още от малък Майкъл е другарувал с труда. На челото му имаше широка гънка, като че умът му беше постоянно зает с някаква нерешена мисъл.

Славчо се наведе и каза няколко думи на неговия език.

Механикът раздвижи силните си челюсти, но не произнесе нито един звук, а само се замисли. От това лицето му още повече се удължи.

Сетне стана от кръглото столче, досущ прилично на въртящите се столове от първите зъболекарски кабинети, докосна някакво копче, което припряно трептеше с червена светлина, и извади изпод походното си легло неголям брезентов куфар с пластмасова дръжка.

Всичко това механикът направи без излишни движения и Димчо разбра, че е служил дълги години под водата, където мястото е оскъдно и всяка педя е грижливо пресметната.

— Е, благодаря! — каза рибарят и пое куфара. — Где се е чуло пътник без багаж, па ако би ще да е тръгнал на разходка по морското дъно. — Той потупа обичливо механика по острата ключица. — А тази лула ти оставям за спомен! Зная, че си имаш — погледна към ботуша му той, — но върху капачето на моята е гравиран херцогският ми знак. Минеш ли втори път насам, не забравяй да се отбиеш в замъка ми. Щом покажеш лулата, пазачите ще те пуснат веднага — шеговито подхвърли Славчо.

Майкъл кимна с глава и усмихнат прибра лулата.

„Какво ли има в куфара? — любопитствуваше Димчо. — Навярно нещо много скъпо, щом като Славчо даде в замяна лулата, с която не се разделяше дори насън!“

Нямаше време да разпитва, а и едва ли някой щеше да му отговори.

Славчо и Майкъл допряха глави, погълнати от важен разговор. Захапал лулата, механикът говореше през зъби, но не забравяше да се вглежда в многобройните копчета, които непрекъснато сигнализираха… По едно време той подхвана рибаря под мишница и като направи знак на Димчо, ги поведе. Озоваха се на горния етаж. Макар и по-високо, там беше също така душно и тихо като в гробница.

* * *

Мистер Диксън, пратеникът на задокеанските въглищни магнати, беше наредил подводницата да изплува на такова място, че да не бъде забелязана от българските патрулиращи катери и все пак да е недалеч от брега.

От половин час той се разхождаше върху палубата, откъдето се виждаха мигащите огньове на сушата. Търпението му се изчерпа. Експедицията на „Черният кораб“ трябваше да се смята за завършена, но Въздушният човек все още не се завръщаше. Той не беше успял без съмнение. Иначе би намерил начин поне да се обади.

Несполука! Обезумял от ярост, мистер Диксън строши с почернелите си зъби пурата, която димеше в устата му, и като изплю горчивите тресчици, се замята по палубата.

Страшно беше да се гледа как този белокос, петдесетгодишен джентълмен, видял какви ли не превратности в живота си, печелил и губил толкова много, сега тичаше като несвестен и виеше като ранен вълк. Очевидно той съжаляваше не само за провала на тайната мисия, с която го бяха натоварили отвъд океана — гореше го омразата към смелия, работлив народ на Георги Димитров, чиято земя сияеше недалеч — неуязвима, накичена със светлини.

Никога досега мистър Хариман не бе преживявал такъв неуспех. Предвождал наказателни експедиции в най-далечните острови на океана, вършил неведнъж пиратски набези, прикрит под многозвездното знаме на своята родина, търгувал с роби, той винаги бе излизал „сух из водата“. Но този път… Защо сеизмографът на подводницата не отбеляза избухване на взрив на морското дъно? Защо Въздушният човек не се завърна в уреченото време? Пред него се изпречваше истински риф от въпроси. Ако би знаял, че един от главните виновници за провала на Джек се намира на няколко крачки под него, би се спускал главоломно по каучуковата стълба и би го разкъсал със собствените си ръце…

Какво му оставаше? Да се върне безславно отвъд океана, където без друго щяха да турят кръст на кариерата му. Вълчият закон на неговата страна щеше да го изхвърли извън борда на живота и никой не можеше да му помогне. Той виждаше като на длан бъдещата си участ, жалката си съдба на лакей, неизпълнил повелята на господарите си. А доскоро златната птичка на щастието летеше така близо до него, дори му се струваше, че е кацнала върху рамото му.

А и защо още не донасяха кафето? Една глътка от горчивата кафява течност би го успокоила. Омръзна му да чака и като ругаеше със стиснати зъби, връхлетя в кухнята.

— Къде е чернокожото дяволче? — развика се отдалеч той.

— Не съм го виждал! — вдигна изплашено рамене готвачът.

Капитанът на „Черният кораб“ побесня. И без това диреше кому да излее гнева си. Прескачайки по две стъпала, той се втурна в коридора и гласът му закънтя по целия кораб.

Неведнъж гневът на мистер Диксън се беше стоварвал върху главата на нещастното негърче. То познаваше добре нрава на господаря си — знаеше, че след две-три минути ще му мине, но този път не се прикри, защото тъкмо тези няколко минути можеха да струват скъпо на белите му приятели.

Льони сам излезе пред очите на звяра, решен да пожертвува себе си, но да спаси Димчо и Славчо.

Като го зърна, капитанът посивя от ярост.

— Черна муцуно! — закрещя той. — Защо не донесе кафето ми? Време е вече да се разплатя с тебе! Достатъчно дълго тровиш въздуха със зловонния си дъх.

Той се спусна след негърчето, което хукна като подгонено от гърмяща змия към палубата.

— Кой ти разреши да излезеш горе?

Мистер Диксън посегна към лачения кобур, увиснал на кръста му, но някаква злодейска мисъл проряза като волска жила челото му. Стъпил на палубата, той извика:

— Доведете Херкулес!

Моряците, що се суетяха любопитно около него, побързаха да напълнят заповедта.

Скоро в ръцете му се намери кожен ремък, на който беше завързано куче — едро и шарено като тигър.

Като подсвирна няколко пъти, за да го насъска, той откопча оглавника му и го пусна срещу Льони.

Обученото куче скочи начаса и със смразяващ лай се понесе по палубата. На изплашеното момче се струваше, че искри изхвърчат не само от очите, но и изпод ноктите на Херкулес. То зажумя, опита се да извика, ала гласчето му потъна в громола на морето.

Къде да се скрие? Как да се спаси?

Пъргавото негърче би се покачило на най-високата палма, прескочило би най-широката бамбукова ограда, но сега то поглеждаше към вълните и трепереше. Нямаше повече къде да отиде. За него ръбът на тази малка палуба беше краят на света.

Като направи няколко скока около негърчето, кучето с тигровите шарки се хвърли върху него, събори го на земята и го помъкна като вързоп към господаря си.

Льони притихна, загубил ума и дума.

— Е, къде ще бягаш! — каза донякъде успокоен мистер Диксън. — Ще те закача на котвата, за да измеря колко дълбоко е морето. Но чакай! — сети се за нещо той и зловеща усмивка изкриви лицето му. — Завържете го! Нека остане на палубата! — обърна се към матросите, които угоднически се бяха струпали около него. — Пригответе наметалата и донесете огнения кръст! Обещавам ви зрелище, което ще ви се понрави.

* * *

— Насам! — Механикът задърпа с дългата си ръка тимуровеца, без да изпуща мишцата на рибаря. — Ето изходния люк! — посочи той към широк многостенен отвор.

Димчо повдигна рамене в недоумение. Непознатите слова прелетяха край него, без да докоснат съзнанието му.

Майкъл се спря, улови някаква ръчка и устните му се събраха в тиха усмивка.

— Това е изходът на ада! Ще излезем под водата с батисфера — уред за научни наблюдения — поясни Славчо. — Едва ли мистер Диксън знае, че на неговата подводница има такава батисфера. Той не се интересува от флората и фауната на Черно море, а от богатствата на брега.

Димчо се поколеба, но Майкъл го хвана под лакът и му помогна да се изкачи по двете звънливи металически стъпала.

Грамаден ръбест отвор водеше в камерата. Там беше закрепено желязно кълбо, в което се влизаше през по-малък, кръгъл люк.

Пръв се спусна Димчо, а след него с помощта на механика — и Славчо.

Тимуровецът се озърна: нищо чудно нямаше наоколо. Отвътре батисферата наподобяваше на асансьор с бакелитовите си копчета за сигнализация, със сукнената подплата. Едно зелено копче като приятелско око светеше на равни пресекулки и го караше да мисли с благодарност за Майкъл.

Славчо не прояви никакво любопитство. Той спокойно протегна дървения си крак и като остави куфара до себе си, съзаклятнически смигна с двете си очи на момчето.

— След една минута батисферата ще ни изнесе на горния свят!

Димчо трепна. Веднъж да се доберат до водата — до светлата, ласкава вода на Черно море! Всъщност какво беше морето навън, той не знаеше. Но дори да беше бурно, начумерено, с мъхнати тревисто-зелени вълни, двамата бегълци щяха да се чувствуват хиляди пъти по-добре, отколкото на това чуждо късче суша, окръжени от врагове.

Когато Славчо притвори плътно люка, механикът освободи долната стена на камерата. В стоманеното гнездо на батисферата нахлу вода и тя полека тръгна нагоре.

Не след дълго желязното кълбо излезе на повърхността, като че се провря през някаква пролука. Вълните го подеха и залюляха.

— Аз ще отворя люка — каза зарадвано Славчо, като улови дръжката на брезентовото куфарче. — А ти се приготви да излезеш.

И на двамата не беше трудно да се задържат на повърхността. Дървеният крак не пречеше, а помагаше на рибаря. Момчето пък неведнъж се бе спущало в най-дълбоките места край брега, за да дири раковини.

В първия миг светлината на звездите, макар и мъждееща, ги заслепи, а морският въздух им се стори непоносимо свеж, сякаш щеше да ги задуши…

Освободена от товара си, батисферата се обърна по гръб, затвори сама, по команда отдолу, зиналия си капак, приличен на челюсти на морско чудовище.

Славчо я тласна със здравия си крак и тя плавно като медуза се спусна във водата. Само няколко редки синкави кръга показваха мястото, където беше потънала.

Най-сетне Димчо можа да узнае какъв е товарът на загадъчното куфарче. В него имаше… гумена лодка.

Като се крепеше на повърхността, Славчо откопча колана, който опасваше грижливо сгънатата лодка, и отвинти алуминиевата запушалка на неголяма бутилка, пълна със сгъстен въздух.

Това той направи извънредно ловко, като че само с едно движение на ръката си.

Освободен от алуминиевата си преграда, сгъстеният въздух нахлу между двойните стени на лодката и я изду.

Батисферата изчезна под водата. На нейно място се поклащаше кръглата гумена лодка, в която двамата бегълци не закъсняха да се настанят.

Всичко стана така бързо, че Димчо нямаше време да се учуди.

Посвикнал със звездната светлина, тимуровецът видя как рибарят извади изпод седалката две пластмасови гребла. В големите моряшки длани те изглеждала като играчки. Славчо заби греблата във водата и опънал крака, силно ги дръпна към себе си. В същия миг лодката рязко подскочи и започна да се отдалечава от пепелявата сянка на „Черният кораб“. Непригодена за дълъг път, тя сякаш не плаваше, а по-скоро се катереше по вълните.

Радостно чувство облъхна момчето, когато усетя лекия, едва забележим повей на вятъра. То изправи глава и се загледа в звездната светлина, що се сипеше над водата… След мъчителното пленничество хладината на вълните, техният блясък, струйките, които шумяха под лодката, му се струваха така нереални, че то мигновено се опипа по лицето: не сънуваше ли? Но… необикновено зрелище върху ниската палуба, го върна към действителността.

А там седем маскирани люде — ку-клукс-клановци — с остри качулки, с дълги, стегнати в кръста бели наметала се канеха да измъчват негърчето. На гърдите им зловещо се чернееше кръст, образуван от две траурни ленти.

Върху ревера на първия, който ги предвождаше, имаше платнено оранжево прилепче. Той пъхна пръсти в широките си ръкави и се поклони на мистер Диксън.

Поклатил одобрително глава, капитанът на подводницата плесна с пълните си къси ръце и предводителят поведе дяволската орда към Льони.

Облаците угасиха луната и мракът, прибулил палубата, изглеждаше пещерен.

Танцувайки, фигурите се приближиха с леко приклякане до момчето и едновременно протегнаха ръце към главата му. Сега то изглеждаше затворено в жива килия, чиито стени се състояха от четиринадесет облечени в бяло лакти.

Негърчето не смееше да шукне.

Докато предводителят с прилепчето въртеше като тирбушон разперената си десница, останалите навеждаха един към друг островърхите си муцуни, а през кръглите дупки очите им грееха с животински блясък, сякаш се канеха да разкъсат жертвата си.

Наистина това беше необикновено нощно зрелище!

Луната пак се показа.

Мистер Диксън, светейки със сърмените ивици на парадната си униформа, застана посред обезумелите ку-клукс-клановци и плесна отново с ръце. Макар и слаб, звукът на дланите му усмири тълпата.

— Донесете кръста!

На палубата като изпод земята се появи кръст, скован от две яки кръстосани гредички. Маскираните ку-клукс-клановци го завързаха за командната кула и отново подловиха зловещия си танц. Те вилнееха, без да се запитат какъв враг може да им бъде това слабо, милолико дете, чиито разплакани очи горяха като две звезди върху изплашеното личице.

Негърчето трепереше и гледаше как смъртта се вие като бяла змия около него.

— На кръста! На кръста! — закрещя обладателят на оранжевото прилепче и заканително размаха пестник над главата си. Извади малък кортик, издърпа колана на един от моряците и го разряза на две. Сетне, додето едни от качулатите привидения държеше малкия пленник за краката, а друг за ръцете, той го завърза за кръста с кожените ремъци.

Предрешените задокеанци продължиха танца си. Заканителният шепот, излизащ из прегракналите им уста, напомняше полунощен кикот на таласъми.

Измъчен от кошмарния ритуал, Льони престава да върти глава и увисна върху кръста.

— Слава на огнения кръст!

— Запалете го! Нека наистина стане огнен!

Ку-клукс-клановецът с прилепчето, ръководил не едно подобно сборище, посегна към вътрешния джоб на наметката, където държеше запалката си. Изглежда, че никой вече не можеше да помогне на нещастното негърче. Но избавлението дойде оттам, откъдето най-малко можеше да се очаква. Мистер Диксън бързо прекоси палубата.

— Чакайте — спря с властен жест побеснелия водач той. — Нали онези на брега ще видят огъня и начаса ще довтасат. Не забравяйте, че сме спрели в неприятелско море!

Белите дяволи отпуснаха ръце и зашумяха разочаровани. Тогава? Да удушат ли черното момче? Но този край беше толкова обикновен, че не би направил впечатление на никого. Какво ще разказват, като се върнат в домовете си?

Настъпи тишина.

Трябваше да се избере отмъщение — и жестоко, и оригинално. Мистер Диксън започна да мисли. От едрите капки пот лицето му заприлича на болно от проказа.

— Знаете ли какво? — извика най-сетне той и маскираните люде протегнаха шии, за да чуят по-добре. — Нека потопим подводника, а заедно с него и черното дяволче! Рибите ще го довършат. А и без това е вече време да тръгваме!

Ку-клукс-клановците наведоха дългите си качулки в знак на съгласие.

Нима всички тези хора, скрити под дългите наметала — тези седмина морски офицери с ордени, лачени обуща и сърмени галуни на ръкавите, са облекли необикновените одежди и са се превърнали на зловещи призраци, за да вземат малкото сърце на Льони, да угасят усмивката, която и без друго така рядко озарява черното личице!…

— Заминаваме! Завърши международната географска година! Да вдигаме с време платната, докато не са ни подушили! — високо каза Мистер Диксън.

— Но нали… Въздушният човек още не се е завърнал? — плахо се обади някой от предрешените.

— По дяволите Въздушния човек! — махна рязко, с лулата си капитанът. — Много се забави. Впрочем той не успя — изплю най-сетне камъчето пратеникът на задокеанските вълци. — Тайната мисия на „Черният кораб“ пропадна… Нека всеки спасява кожата си, както може.

Настъпи неловко мълчание. Чуха се няколко неодобрителни възклицания.

— Аз съм фаталист. Тази черна муцуна, която взехме на подводницата, е причина за провала ни, но след минута акулите ще се разправят с нея. Чувал съм, че те предпочитат месото на черните. Тукашните акули, ако и да са по-малки, навярно не се различават по нрав от океанските си братовчеди.

Като описаха още няколко кръга, белите наметала, водени от ку-клукс-клановеца с оранжевото прилепче, един след друг изчезнаха в люка.

* * *

Мистер Диксън се лъжеше, че никой не бе видял дивашкото зрелище.

Вперил очи към палубата, Димчо и Славчо стояха като окаменели.

Момчето не разбираше нито дума от виковете на побеснялата тълпа, но до сърцето му достигаха воплите на ридаещото негърче.

— Ку-клукс-клановците вилнеят! — каза през зъби рибарят и посочи с греблото белите наметала. — Не им стига тяхната земя, а дойдоха да сквернят и нашия бряг.

Димчо гледаше втренчено и мъката, породена от черната участ на негърчето, засядаше като камък на гърлото му. Стиснал до болка гумения гръб на лодката, той не знаеше какво да прави. Идеше му да се втурне, да прескочи ивицата вода и да изтръгне Льони из ноктите на мъчителите.

Угадил мислите на тимуровеца, Славчо стисна като с клещи ръката му.

И все пак Димчо трябваше да предприеме нещо. Но какво? Едва ли до ден днешен умът му беше работил така трескаво. Пред него, по пътя към палубата, се изпречваха непреодолими прегради. Ако се погледнеше отстрани, направо би се хванал за главата: самият той не беше се избавил още, а искаше да спасява другиго. Какво си въобразяваше малкият корабокрушенец, приютил живота си на една педя земя и то да беше поне земя, а неустойчива, лека като перце гумена лодка!

Но пионерът си е винаги пионер — дори накрай света, дори насред морето! Ако да беше два пъти по-трудно, Димчо пак би помогнал на чернокожото си другарче.

Славчо разбираше добре вълненията на момчето. Знаеше, че е безполезно да го увещава.

— Е? — запита той и пусна ръката му.

В този едничък звук, който даже не представляваше дума, имаше и страх за близката съдба на следотърсача, и желание да види черното момче на свобода.

Димчо не отговори. Но по твърдата, почти каменна извивка на устните му рибарят разбра всичко.

— Ще се опиташ ли да го спасиш?

Момчето кимна с глава.

— Иди! И се пази да не те повлече водата!

Славчо сам знаеше какво му струват тези няколко думи, с които може би пращаше на гибел белоликия си спътник.

— И… аз ще дойда с тебе! — реши изведнъж той.

— Не! — сопна му се като на равен тимуровецът. — Един от нас трябва да остане в лодката. — Искаше да добави: че ти накъде с този крак… Нямаш дори патерица! — но замълча.

Рибарят го разбра.

— Проклета нощ! — стисна юмруци той.

С радост би дал и другия си крак, само да помогне на малкото негърче. Но това беше невъзможно!

От краткото си съжителство под водата, когато Димчо трябваше непрекъснато да се крие, двамата свикнаха да се разбират само с поглед. Славчо посочи с очи водата и се зае да пази равновесие с лопатите.

Момчето отначало се поколеба, но като си спомни зловещата сянка на Невидимия, наглостта, с която Змийското рамо спущаше смъртоносния кабел към подводните галерии, се хвърли с омраза сред вълните. За миг в тъмната вода се мярна неясното му изображение.

Нощната вода го охлади. Решението, замислено в минути на сляпа ненавист, трябваше да бъде изведено от разума докрай.

Заплува предпазливо към подводницата.

Подхвърлен от една висока вълна. Димчо се улови за преградното въже и се притаи зад борда.

Вълните, макар и леко, повдигаха и смъкваха палубата и отдалеч момчето приличаше на паяк, вкопчен за тялото на стоманеното чудовище.

Познат вик долетя откъм командната кула. Димчовото сърце трепна — това не бе вик, а по-скоро вопъл, изтръгнат от задавеното гърло на негърчето.

Гласът се обади още по-сърцераздирателно.

Впил до болка ръце в теленото въже, малкият следотърсач предпазливо подаде глава и след минутка над железния ръб блесна рамото му, осеяно с морски капчици. Прехвърли се и сам не усети кога се намери в края на палубата.

И килнатият на една страна дървен кръст, и черните кръстосани ивици върху широките наметала напомняха за погребална процесия. Липсваха само свещите, но бледите пламъчета на звездите, слезли почти до самото море, ги заместваха.

Сред зловещия кръг на мъчителите се мярна Льони. Ето маскираните люде се оттеглиха към отворения люк и раздирано от внезапните конвулсии на страха, негърчето се отпусна на ремъците, стегнали като дебели гривни китките му.

Получил стръв за неутолимата си ярост, едновременно с Димчо на палубата се появи Негърският нокът. Стиснал клещите, които неизменно носеше в джоба на широката си риза, той приклекна като вълк и тръгна с главата напред към завързания пленник:

— Откога си точа зъбите! Липсва ми един нокът в огърлицата.

Предвкусвайки близкото удоволствие, той се завъртя около себе си, както правят хищниците, и зави с цяло гърло — така зловещо, че му идеше сам да запуши с пръсти ушите си.

Ако седмината, които доскоро се суетяха в широки наметала и изпълняваха някакъв ритуал, бяха, казано с една дума, зли, мичманът бе заслепен от омраза към червенокожнте, които не му бяха сторили нищо лошо. Напротив, работеха до изнемога в каучуковите плантации на сънародниците му, лъскаха усърдно обувките и перяха дрехите им.

— Скоро — примижа от удоволствие той и като триеше една о друга големите си обувки, се приближаваше към негърчето. На врата му като кучешка верига дрънчеше зловещият гердан от човешки нокти. В ръцете му мътно просветваха кървавите клещи.

Издал заплашително долната си устна, Негърският нокът продължаваше да пълзи. Червената му коса беше разчорлена, а ризата извадена над колана.

Димчо стоеше все така — легнал по очи в края на палубата. Ку-клукс-клановците се прибраха и той с облекчение облиза солта от изпръхналите си устни. Но преди да се изправи, видя пред себе си големи тежки обуща. Те описаха полукръг и отново се върнаха при него.

Стопанинът на големите обуща го забеляза, защото се спря, и учудено затъпка на едно място.

Димчо се притисна така силно към палубата, че ставите на китките му изпукаха.

Негърският нокът можеше да постъпи с момчето, както си иска: да го изрита през борда или още по-страшно: да го напъха в гърлото на люка.

Но той не направи нито едното, нито другото.

Изненадата му беше толкова голяма, че само отпусна ръце и глупаво огледа палубата, сякаш търсеше мястото, откъдето беше дошло момчето. След това се наведе и започна да го занича като някое чудновато зверче.

След първите секунди на взаимно проучване, пълни с догадки и напрегнато мълчание, Димчо се поокопити. Лактите му, на които се беше подпрял, престанаха да треперят. Лицето му на няколко пъти промени израза си: отначало там се появи учудване, граничещо с уплаха, която сетне бе изместена от сурова решителност.

Трябваше да го премахне… час по-скоро! Този дългоглав и рунтав като куче човек беше пречка към избавлението на Льони. И ето — той стремително се надигна, прехвана едновременно, като в обръч, двата му крака и зажумял от усилие, ги дръпна силно назад.

Смаян от неочакваното нападение, мичманът дори не направи опит да се защити. Той безпомощно протегна ръце във въздуха и бухна с главата надолу във водата.

Пърхайки като морж и плювайки солената вода, Негърският нокът побесня не на шега. Той, страшилището на чернокожите, прославеният обладател на най-редки трофеи отвъд океана — наниз от негърски нокти, — беше съборен с един удар. И то от кого — от едно дете! Добре, че поне никой не забеляза смешното му цопване във водата!

Джо реши да се върне на „Черния кораб“, но в този момент съдбата му изпрати ново изпитание: потопената до половината подводница започна бавно да се издига и стоманената палуба остана високо горе, кажи го при звездите.

Той знаеше, че това е една от маневрите преди отплуването. Нима сънародниците му ще заминат и ще го оставят сам в чуждото море?

Като сдъвка горчивите водорасли, които се бяха напъхали в устата му, той се опита да се изкачи по отвесната стена на борда. Дращеше безуспешно с нокти, забиваше пръсти в грапавата, населена с мидени черупки броня.

Стоманеното тяло на подводницата потреперваше, разтърсвано от равномерния пулс на моторите.

Джо бързаше, обзет от панически ужас. Ноктите му се трошаха в скалните отломъци, залепнали по бронята, острите черупки режеха пръстите му.

Мрачният злодей, който бе изтръгнал ноктите на десетки беззащитни негри, сега сам чупеше и къртеше собствените си нокти…

Да вика ли? Кой ще го чуе? Ку-клус-клановците вече се бяха прибрали и на безлюдната палуба стърчеше само кръстът с разпънатото негърче. А от бялото момче той не биваше да очаква помощ — то нямаше да му подаде ръка, след като само го блъсна в морето…

Подводницата леко се завъртя и водното течение отблъсна Джо настрана. И тогава като на сън под равната светлина на звездите му се мярна лодка. „Нашата лодка! — каза си зарадван той. — Защо ли са я пуснали в морето? Дали са ме забелязали?“ Трябваше час по-скоро да се добере до гумения кръг, който му се струваше като спасителен остров.

Като сваляше с лакти пенливите шапки на вълните, Негърският нокът успя да се приближи до лодката.

… Сложил по рибарски навик ръка над очите си, Славчо тревожно се вглеждаше в подводницата. Той видя как палубата й изведнъж опустя и тя бавно завъртя бронираното си туловище.

Надеждата му, че мисията на Димчо ще успее, порасна.

Но ненадейно недалеч от лодката се зачу подозрително бълбукане и след миг-два из водата се подаде татуирана ръка с черни, окървавени нокти.

Ръката все не успяваше да се залови за борда и само напразно сграбчваше въздуха.

Помислил, че в лодката се намира някой от сънародниците му, навярно механикът Майкъл, който командуваше извънбордовите уреди, Джо издигна глава и с възможно най-весел глас извика:

— Ало, Майкъл! Ти ли си, старо момче?

Но вместо да му подаде ръка, човекът от лодката се килна смешно на една страна и го блъсна обратно.

Джо налапа вода и изруга.

— Шегата ти е твърде солена, Майкъл. Да не искаш да изпия морето до дъно.

Отново заплува към лодката.

Славчо се огледа безпомощно. С какво да посрещне наглия пришълец? Наоколо нямаше никаква твърда вещ — дори седалките бяха направени от гума. Пластмасовите гребла бяха толкова крехки, че при първия удар щяха да се превърнат на черупки. А освен това те бяха нужни — как без тях ще доплува до родината?

Какво да прави!

Трябваше да решава бързо. Стана и изскърцването на протезата му подсказа спасителната мисъл. Запретна крачола си и пипнешком намери винта, който стягаше ходилото му. Мигновено откачи дървения крак и почна да оглежда с трескави очи морето. Тежкото дъбово дърво беше надеждно оръжие.

Чужденецът все не се подаваше. Славчо стоеше неподвижен и дървеният крак потреперваше в дланите му.

Най-после изпод гуменото дъно се появи главата на пирата, а след нея и шията, украсена с два реда човешки нокти. Той се хвана за борда и, като извика, наклони лодката.

Рибарят зажумя и в същия момент замахна. Повтори със зло, несвое лице.

Негърският нокът правеше отчаяни усилия, да се задържи над водата. Но след втория удар главата му клюмна и морето го погълна. Едничкият свидетел — луната — се скри зад облак, а водните кръгове се разбягаха изплашени.

Славчо задъхан се отпусна върху напречната седалка:

— Цял живот съм проклинал фашиста, който ме осакати. Но сега не съжалявам за истинския си крак. Този, дървеният, ми свърши добра работа!

* * *

След като се избави от страшния си противник, Димчо запълзя по наводнената палуба, върху която се търкаляха жилавите валма на водораслите. Под оскъдната звездна светлина се виждаше ку-клус-клановският кръст, наведен на една страна от тежестта на негърчето.

Долу вече се канеха да потопят „Черния кораб“. Това ясно се усещаше по лекото люлеене на палубата, по особената звънливост на вълните, докосващи раздвижения железен корпус, по припряното чукане на моторите под водата.

Щастливият изход зависеше от бързината. Тимуровецът се изправи и мокър, задъхан от неочакваната схватка с Негърския нокът, затича по опустялата палуба.

Подводницата потреперваше, а на момчето се струваше, че треперят ръцете на Майкъл, който все не смее да натисне ръчката върху командното табло и да потопи черния си приятел.

И по-късно Димчо не можеше да възстанови последователно случките, които се разиграха в близките няколко секунди. Той се втурна към дървения кръст, където висеше черноликият пленник.

В този миг луната отново потъна зад облаците и над света се възцари тъмнина.

В безлунието очите на негърчето грееха още по-печални. На Димчо се искаше да го прегърне, но най-първо трябваше да го спаси.

— Дръж се, Льони! — извика той и забеляза как раменете на черното момче радостно потрепнаха. То поиска да се раздвижи, но кожените примки не му позволиха.

Следотърсачът, който безпогрешно можеше да се справи с всеки възел — с „двойния моряшки“, дори с „тройния“, наречен „ковбойска примка“, би се опитал да ги развърже, но сега нямаше време. Затова цялото му съзнание се съсредоточи в едно — да разреже, без да се бави, зловещите възли! Той на часа спусна ръка в джоба на панталоните си, за да извади туристическото ножче, но я дръпна като опарен: нали го беше подарил на Льони! Опипом претърси пазвата на негърчето и когато познатото ножче със седефените чирени се намери в ръката му, сръчно разряза една след друга кожените гривни.

Последният възел беше разрязан едва ли не под водата. Още миг да се бе забавил и подводницата щеше да отвлече Льони на морското дъно.

Измъчено от кръстните мъки, от ужаса на разпятието, негърчето все още не вярваше в избавлението. То беше зашеметено и от неочакваното появяване на бялото си другарче. Какво правеше Димчо върху палубата? Нали трябваше да бъде вече далеч оттук? Льони беше уверен, че лодката е тръгнала към брега. И изведнъж българчето се появи — мокро, задъхано, с яростно възбудени очи.

„Черният кораб“ бавно се въртеше, като че ли си правеше място, преди да легне във водата.

— След мен! — извика Димчо и подхвана освободеното момче през кръста. Льони нищо не можеше да продума. Само нечленоразделни звуци излизаха от напуканата му уста.

Отдолу се зачу сигнален знак, бумтежът на моторите се усили. Палубата се затресе и някаква сила, дошла сякаш издън морето, задърпа желязното чудовище надолу.

Уловени за ръце, двете момчета се затичаха към онази страна, където чакаше лодката, и с всички сили се оттласнаха, за да паднат, колкото се може по-далеч.

Вълните се затвориха с грохот над лъскавия гръб на подводницата.

Сред пенливия водовъртеж на вълните Льони отново преживя няколко напрегнати минути, които отнеха и последните му сили. Той едва разбираше какво трябва да направи. Уловил с лявата си ръка Димчовия лакът, с дясната биеше водата пред себе си, но не да се закрепи върху нея, а по-скоро й попречи да влезе в устата му.

Уверените тласъци на Димчовите длани ги отведоха до гумената лодка. Славчо не беше успял да завинти дървеното си ходило и се спусна на един крак, да им помага. Неописуема радост обзе тимуровеца, когато най-сетне среднощният кошмар се свърши и той се намери в топлите обятия на рибаря.

— Херцог Славчо първи еднокраки увеличава свитата си. Милостиви дами, сторете място за черния ми паж! — каза весело рибарят и, като се поотстрани, доколкото позволяваше тясната лодка, постави негърчето върху седалката. Сетне взе веслата и отгласна водата с такава сила, че лодката отскочи цял метър напред…

* * *

Димчо понасяше твърдо пристъпа на хладния вятър, но негърчето, израсло покрай огнената дъга на екватора, започна да зъзне. Като му продума нещо на неговия език, Славчо съблече палтото си и го метна върху острите му рамена.

— Очите ми не са на мокро място — обърна се към Димчо той, — но като гледах как зверовете измъчват черната душица, се насълзиха.

Макар и по-рядко, Льони продължаваше да потреперва. Надвесен над борда, не сваляше очи от вълните, като че всеки миг очакваше из бълбукащата бездна да се подаде зловещият гръб на подводницата.

— Гледай към звездите! Не ти е потрябвала водата! — каза му Славчо и го загърна още по-високо с палтото си.

В късната нощ по хоризонта бягаше топлото зарево на крайбрежния фар. Своя, родна беше земята насреща! Тези светли, промеждутъчни сигнали изпълваха, гърдите на бегълците с надежда.

Светлината, която се простираше над вълните, им приличаше на спасителна пътека към брега.

Пластмасовите весла уверено водеха лодката. Опрял единствения си крак о гуменото дъно, Славчо безшумно движеше ръце. Димчо мълчаливо наблюдаваше светлината на далечния фар, като навремени хвърляше поглед към черноликия си спътник. Слабичките рамене на негърчето продължаваха да потреперват не толкова от влажния полъх на вятъра, колкото от преживения страх.

— Не бой се! — прошепна му Димчо и го притисна към себе си. — Скоро ще стигнем до нашия бряг. Там онези нищо не могат да ни направят.

Къдрокосото бегълче не разбираше думите му, но започна полека-лека да се успокоява и да си дава сметка за странностите на съдбата: непознатото бяло момче, което то избави, сега стана негов спасител. Льони вярваше, че каквото и да се случи, то няма да е по-лошо от онова, което оставаше зад гърба си. Освен това двамата спътници, макар и с бяла кожа, му бяха близки, като братя.

Пътуваха, без да си продумат. Преживелиците бяха толкова силни, че владееха изцяло мислите им. Славчо дълго греба — татуираният му врат залъщя като намазан с масло. Че се е изморил, показваха тласъците на лодката, които ставаха все по-редки.

— Нека и аз… — каза нерешително тимуровецът и посегна към веслата.

Рибарят му ги отстъпи, отпусна ръце и чак сега усети тежката умора, която сковаваше огромното му тяло. Той се свлече върху мекото дъно и с облекчение протегна единствения си крак.

— Всичко може да си помисли човек: че ще прелети земята върху гърба на орел, че ще преплува океана с кит, но че ще подскача с такава гумена черупка през вълните на Черно море едва ли някой е сънувал — каза той, като бършеше потта с опакото на дланта си.

Греблата тънко проскърцваха в каучуковите си гнезда, перките им позвъняваха на вятъра. На малкия гребец се струваше, че е минало дълго от часа, когато затича по опустялата палуба и се приближи до дървения кръст, на който висеше същото това момче, така доверчиво притиснало коляното си до неговото. Виолетовият свод на трюма, кръглият люк на батисферата останаха зад кипналите водни купни — като сън, видян с отворени очи.

Излезе вятър.

Славчо и Димчо се сменяха — гребяха, наведени срещу вятъра, който ги мокреше със зърнести потоци вода и се мъчеше да изтръгне леките весла из ръцете им. Не разговаряха, защото времето едва стигаше, да си поемат дъх.

Тъпият нос на лодката, макар и бавно, пореше вълните, зариваше се в пяна, но педя по педя се промъкваше към брега…

Късно след полунощ морето утихна и гребците можаха да си отдъхнат. Мокрите гребла увиснаха спокойно на гумените колчета и лодката приспивно се заклатушка.

Утрото бавно настъпваше. През разкъсаните гребена на вълните хлуеше неясна светлина — с блед, слюден оттенък, която не можеше дори да се нарече зора — това беше по-скоро първата дрезгавина.

В кръглата лодка, като върху малък остров, стояха скупчени тримата бегълци. Очите им, не мигнали цяла нощ, трескаво блестяха.

Постепенно се разсъмна. Колкото и странно да изглеждаше без звезди, небето стана по-светло.

Слънцето сякаш дойде из водата. Отначало то изби като оранжево петно, сетне се разля като златна река, чието устие постепенно се приближаваше към лодката…

Негърчето, сгушило се в Славчовите колене, изведнъж скочи и показа с ръка в далечината.

Кораб ли минаваше?

Димчо сви ръка в юмрук и погледна през дупчицата като в бинокъл. На хоризонта се очертаваше миниатюрна фигурка: тя приличаше по-скоро на картонена детска играчка, но все пак беше истински параход.

Славчо продължително се вглеждаше в далечината и правеше какви ли не догадки.

Ами ако корабът е чуждоземен и в него пътуват сънародници на мистер Диксън?

— Какво да правим? — попита с очи малкият следотърсач.

— Засега ще се държим настрана — отвърна рибарят.

Въпреки усилията им да се отдалечат, корабът забележимо се приближаваше.

Чий беше корабът? Какво носеше срещата с него?

Неясният силует започна да добива плътни очертания. Най-напред се оформи комин с медна обковка на върха. После заедно с шума започна да расте и палубата. Ето мостика, откъдето капитанът дава командите си, ето перилата…

Зорките очи на следотърсача се заковаха върху надписа на кораба.

— „Родина“ — прочете Димчо и закрещя с цяло гърло. — Чувате ли, параход „Родина“! Честна пионерска дума! Капитан Иванов се завръща от далечно плаване!

Радостта, забушувала в гърдите на тимуровеца, се предаде и на Славчо. Льоня, който през цялото време се ослушваше тревожно и като че ли искаше по шума на моторите да отгатне народността на кораба, проумя Димчовия вик и засия от щастие.

Изплувал като спасително видение, корабът, който доскоро бе порил гигантските вълни на Тихия океан, се завръщаше в родината. Славчо се изправи и размаха едновременно двете гребла. Той се стремеше да обърне внимание на моряшките фигури със сребристобели блузи и тъмни панталони, които се мяркаха по палубата. Заети с обикновените си утринни занимания, те пробягваха зигзаговидно от носа към кърмата и обратно и се губеха зад жълтите линии на бордовите перила.

Най-сетне гумената лодка попадна в бинокъла на носовия наблюдател. Мярна се сигнално флагче и връз палубата се посипаха гъстите звуци на параходната сирена.

Капитанът, излязъл на мостика, погледна направо с очи.

— Ляво на борд! — нареди той. — Да видим какви са онези чудаци долу — корабокрушенци или туристи, които се разхождат с медуза из морето.

Като блесна с металните кръгове на илюминаторите си, „Родина“ отчетливо взе курс към гумената лодка. А в светлината на настъпващото утро все по-ясно се очертаваха силуетите на тримата й пасажери, лъщяха мокрите пластмасови гребла.

На кораба се разнесе кратка команда, барабанът с желязната верига заскърца.

Котвата бухна във водата.

На мостика стоеше сам капитанът Иванов — с черти, изострени от морските бури. Бродил-пребродил света, той учудено разглеждаше лодката и правеше какви ли не догадки относно странните й пасажери. По едно време той едва не се плесна по челото: долу, в кръглото корито, стоеше синът на инженер Томова. Но кой беше белият мъж? Какво правеше при тях негърчето?

— Спуснете щормтрапа! — извика той.

Въжената стълба с дървени стъпала се разстла зад борда.

Появи се моряче, прищипнато като пчела в кръста, с мустачки-пиявици, за които казваха, че са излезли вече от мода, но не престават при всеки сгоден случай да ги разглеждат с явно любопитство. То слезе — по-скоро се плъзна — на ръце като акробат и след миг се намери при самите морски вълни.

Заплело крака о най-ниското въжено стъпало, преди да помогне на корабокрушенците, морячето пожела да се поперчи. То допря показалец до килнатата си безкозирка и с пренебрежение се вторачи над главите на тримата.

Но, без да го погледне, рибарят остави веслата и гръмко каза:

— Херцог Славчо първи еднокраки моли да бъде приет от господаря на този стоманен остров. Заповядвам ви да доложите, че херцогът чака във водната си карета!

Тези думи накараха морячето да зяпне в устата на чудния корабокрушенец и да набърчи мъхавите си мустачки — нещо, което не би могъл да направи и най-опитният пристанищен бръснар.

Лодката се долепи до кораба. Морячето помогна на рибаря да се изкачи по стръмната стълба, като го подкрепеше учтиво и не преставаше да го гледа в лицето.

Всички членове на екипажа, свободни от вахта, се събраха на носа. Най-голямо любопитство събуждаше черното момче. Но когато очакваха да чуят някаква вълнуваща история, рибарят простря ръка, за да въдвори тишина, и обяви:

— Херцог Славчо първи еднокраки благоволи да се завърне! Знаехме, че се тревожите за нас, но нямахме време да ви се обадим, тъй като бяхме заети с важно посещение: разглеждахме владенията на подводния цар.

Докато моряците изумени се побутваха с рамене, гостът се вгледа в лицето на капитан Иванов:

— Извинете — запита той, — защо не сте облекли парадния си мундир? Или не ви осведомиха за нашето пристигане?

— Прощавайте — влезе в тон капитанът от далечно плаване, поглеждайки съзаклятнически Димчо. — Вие се появихте така неочаквано, че не успях да дам разпореждане за тържественото ви посрещане, нито да уведомя сигналистите, да ви салютират.

— Аз изпратих вестоносци! — отвърна Славчо снизходително, — но навярно са се заблудили. Тук, както виждам, пътищата ви не са обозначени с табели.

— Това е наш пропуск, който ние ще поправим при случай — с притворено виновен глас каза капитанът и вдигна ръка за поздрав, но не можа да я допре до козирката си, тъй като еднокракият херцог се залюля и той се принуди да го подкрепи.

— Друг път сваляйте ръкавицата си, когато подавате ръка на благородник! — с достойнство забеляза гостът. — И наредете да приберат в гараж каретата ми! — посочи той към гумената лодка, която спокойно се полюляваше в сянката на парахода.

— Ест! — каза капитанът от далечно плаване и, опитвайки се безуспешно да скрие усмивката си, отдаде чест.

Когато Димчо мина край него, той каза сериозно:

— Следотърсачът се завръща!

Сетне посочи с луличката си към Льони и запита тимуровеца:

— От пиратски рейс ли се завръщаш? Колко скалпа свали? Виждам, и трофей водиш със себе си.

— Той, Льони, ни помогна да избягаме от подводницата на Мистер Диксън — каза тихо Димчо и макар че Румянкиният баща не разбра добре думите му, погледна с уважение чернокракото момче.

— Елате в моята каюта! — покани ги той. — Там ще ми разкажете — къде сте били, как попаднахте в тази лодчица…

* * *

Подгонен от страха, Калчо се криеше между сухи храсти и диви лозници, край овощни дървета, оградени с бодлив тел. Луташе се, загубил всякакво чувство за ориентиране. Всъщност все едно му беше къде ще отиде — стига само да бъде по-далеч от зловещия си дом. Жилавите върви на къпините го спъваха, пясъчните ровини и досадните кичури на репеите забавяха вървежа му.

Откъм морето излезе вятър, раздвижи клоните, погна из равнината първите изсъхнали бодили.

Неочаквано Калчо се намери на непозната пътечка. Суха, безлюдна, тя водеше към Мечата канара.

Сеня, който имаше поръчение да пази тимуровската лодка, с тревога наблюдаваше как вуйчо му се показва и скрива зад пясъчните хълмчета, как се промъква край прострените рибарски мрежи.

Сирачето се разтрепери. Да побегне ли — но накъде? Друга пътека край брега нямаше. Уплашено затъпка на едно място и чак сега усети колко задушно е утрото, колко ронлива е скалата, която служеше за бряг на морето.

Без да се бави, Сеня се притаи зад канарата.

Запъхтян, Калчо дойде до тясната крайбрежна ивица, над която се беше надвесила Мечата канара. Щом зърна синята лодка, сърцето му заби радостно.

Клинчето на подстриганата му брадица се надвеси над лодката. Той я огледа грижливо, допря рамо до насмоления борд и се залови да я тикне във водата.

Сеня подаде око зад скалата и се вцепени: вуйчо му искаше да отвлече „Синята стрела“. Къде ще пътува, какво е намислил да прави? — напрягаше ума си завареничето. — Разбира се, да избяга! Нали граничарите го дирят.

А стопанинът на брезентовата барачка сам не знаеше къде да отиде. Той не беше взел дори тенекиената кутия, пълна със звънливи монети, нито дори Дюн-Златоклюн — дървения щъркел с бронзов клюн и мушамени крила, с който от няколко години си печелеше хляба.

„При все че ми е вуйчо, той е престъпник! Иска да избяга с лодката. Как да му попреча? Граничарите са далеч — и да извикам, няма да ме чуят. А той… ще ме удуши — размишляваше сирачето, без да сваля очи от вуйчовите си ръце, покрити с червеникави косми. — Най-добре е да тръгна с него, все ще намеря как…“

Притулен зад скалите, Сеня бързо съблече моряшката си фланелка, събу новите хромови сандали. Останал гол до кръста, само по Димчовите туристически гащета, той излезе на пътечката.

Като го видя, Калчо замига учудено с късите си клепачи:

— Ти пък откъде се взе? По-точно — къде се беше дянал досега? Неблагодарно хлапе, как посмя да избягаш! — той се развика с такава сила, че каскетът му падна на земята, макар сега Сеня да го интересуваше най-малко от всичко на света.

Сирачето сбърчи напръскания си с лунички нос и се опита да заплаче.

— Прости ми, вуйчо! — наведе се то и се опита да целуне потната ръка на Калчо. — Мене ме подлъгаха…

— Я го гледай ти! И смее да ми се мярка пред очите!

Калчо, чийто страх се беше превърнал в гняв, бавно присви очи — зениците му, остри като песъчинки, пронизваха момчето. Той издигна юмрук и чак сега усети колко е уморен — от нощното тичане у него не беше останала нито капчица сила. Погледът му се плъзна по малкия залив и той каза примирено:

— Бях се зарекъл да не те погледна! Но ако ми помогнеш да блъсна лодката в морето, ще ти простя.

Без да чака повторно да го канят, Сеня нагази до колене във водата и сръчно издърпа котвата — ръждиво желязо, прилично на палешник, закачено за телена верига. Стъпи върху напечената от слънцето, наполовина засипана с пясък плоча и започна да блъска лодката. Калчо се зае да му помага.

„Синята стрела“ се заклати като че ли без желание и полегнала на една страна, показа сухото си, налепено с миди дъно. Със задружни усилия двамата я изтласкаха във водата.

Калчо се приготви да прекрачи борда.

— Вуйчо, искам да дойда с тебе! — каза тихо Сеня, като издигна нажалено очи.

— Какво! — извика Калчо и престана да запрята крачолите си.

— Вземи ме, вуйчо! Иначе те ще ме бият.

В този миг Сеня наистина изглеждаше разтревожен.

— Кой?

— Рибарите, дето им слугувам.

— Защо?

— Пратиха ме да продавам риба, а аз изтървах парите в морето. Барба Тодори ще ми одере кожата.

— Похарчил си ги. Знам те аз тебе! — каза, без да го погледне, червенобрадият.

— Нека дойда, вуйчо! Аз мога да греба с лопати — ще ти помагам.

— Можеш ли? — погледна го с недоверие богоугодникът.

— Рибарите ме научиха.

Като помачка с длан брадичката си, Калчо се приближи до сирачето и то отблизо видя воднистозелените му очи, чийто цвят беше почти забравило.

— Ще те взема, разбира се! — каза след като размисли Калчо. — Нали си ми сестреник — кръвта вода не става. И доколкото разбирам — загледа го изпитателно той, — не живееш добре. При мене носеше копринени блузи, а сега нямаш даже риза на гърба си.

Сеня с престорена печал наведе глава.

— Сядай! — каза Калчо, като се зае да изцежда крачолите си, измокрени от вълните. — Хващай лопатите!

Двамата едновременно погледнаха към брега, подбудени от различни чувства.

Богоугодникът се отпусна върху седалките и броеницата издрънча в джоба му.

— Време е да тръгваме! — неспокойно каза той.

Сеня леко се прехвърли през борда и улови веслата.

— Ще можеш ли?

— Уха!

— Да не се шегуваш?

— Честен кръст, на̀! — набързо завъртя три пръста пред пъстрия си нос момчето и опря крака о решетъчното дъно.

Калчо, който се боеше от водата като дявол от тамян, зарадван, видя как сръчно племенникът му улови веслата.

— По-бързо! — плесна го свойски по плешките той. — Трябва да стигнем навреме.

— Къде?

— Там! — махна неопределено Калчо и момчето разбра, че вуйчо му иска само по-скоро да избяга от брега.

Колчетата на скармуса проскърцваха равномерно. Пенливите пръски, които летяха редом с лодката, се сипеха във въздуха като скреж.

Докато слънцето се издигна на една мачта в небето, двамата довчерашни врагове се отдалечиха на значително разстояние от брега. На малкия гребец се струваше, че вече са навлезли в открито море. Той се умори, задиша на пресекулки, луничките върху червеното му лице се очертаха по-ярко.

— Значи, появи се отново племенничето ми, възкръсна. Толкова дни нямаше ни вест, ни кост от тебе! Като че те отнесоха чайките. Ама, където и да идеш, без вуйчо си не можеш. Виждам, старееш се сега, старание е нужно, за да изкупиш вината си — потриваше доволно ръце Калчо.

Макар да седяха на лакът разстояние един от друг, мислите им летяха на различни страни. Сеня сам си знаеше колко му струва усилието да се преструва на радостен… „Какъв тимуровец съм аз! — укоряваше се той. — Нима със собствените си ръце ще помогна на врага да избяга! Че какво като е брат на майка ми… Той е предател… Ятак на диверсанти.“ Нали пионерите му бяха разказвали за Павлик Морозов, който не се беше поколебал да се опълчи срещу собствения си баща!

Сеня стискаше до болка овалните дръжки на греблата и чувствуваше как всеки миг омразата нараства в гърдите му.

Калчо го гледаше как върти веслата и си мислеше: „При първия сгоден случай ще се отърва от него. Засега той ми е още нужен.“

До някое време червенобрадият се обръщаше страхливо назад, но сетне извади божигробската си броеница и като шареше с поглед по целия хоризонт, започна да отмята зърно след зърно. И все пак можеше да срещнат я граничарски катер, я подранила рибарска шхуна!

Монотонното тракане на железните топчета, което друг път го успокояваше, сега само засилваше тревогата му…

Навело глава, сирачето дърпаше лопатите и не смееше да погледне към Калчо, за да не издаде ненавистта си.

— Почини си! — каза по едно време червенобрадият, като видя, че ръцете на момчето затрепериха от умора. Не му се стоеше на едно място и като не можеше да се разходи из тясната лодка, затрака отново с броеницата си.

Гладен, с изранени ръце и зачервени от соления вятър клепки, Сеня се отпусна върху напречната дъска. Но физическото страдание не можеше да се сравни с болката, която дълбаеше сърцето му. Той се чувствуваше виновен, едва ли не съучастник в бягството на Калчо. Натрапчивата мисъл, че ако не беше той, Калчо не би могъл да се отдалечи толкова много от брега, не го оставяше на мира.

Плю с ожесточение върху ожулените си длани и отново задърпа лопатите. Бъхтеше със злоба спокойната вода и караше вуйчо си да се учудва на необикновеното му усърдие.

Защо ли не се опита да възвие лодката и да се върне отново на брега? Сеня се изправи и огледа далечината, за да се ориентира.

— Ей? — размърда се върху седалката беглецът. — Защо се отправяш към Мечата канара?

— Тъй ли? — престори се на учуден малкият лодкар.

— Отбий лодката наляво! — сърдито нареди Калчо.

— Все пак… по-добре е покрай брега… Току виж, че сме се изгубили в морето.

Като поскубваше и без това рядката си брадица, Калчо погледна със страх сушата и каза:

— Нямаме работа там!

Той като че ли започна да се догажда за душевните терзания на племенника си. Седна на високата извивка при носа и навил котвения синджир около китката си, не го напущаше из очи. Чувствуваше, че макар и да върти с предишното усърдие веслата, не може вече да разчита на него.

Излезе вятър. Морето, което доскоро само се ежеше, започна да се вълнува.

На хоризонта се мярна висока мачта — параход „Родина“ продължаваше да плува към родния бряг.

Сеня трепна: кораб ли идеше или така му се беше сторило?

След малко между рехавите дантели на вълните се показа коминът, прилепнал като огромна свещ към мостика.

Щом видя парахода, очите на сирачето, доскоро свити от омраза, се проясниха. Завладяно от едничката мисъл — да се добере до него, то не смееше да погледне вуйчо си. А той, уморен от непрекъснатото бдение, беше отпуснал брадичка върху гърдите си. Изглеждаше на задрямал, но зениците му будно светеха изпод червените вежди.

Момчето спря да гребе и избърса потта, полазила на струйки по врата му. Калчо не беше забелязал още кораба.

Сеня ли ще скръсти безсилно ръце? Та нали той е побратим на смелия следотърсач Димчо. Наистина първата му схватка с владетеля на Дюн-Златоклюн завърши печално — тогава той не съумя да запази Стефкината връзка. Ала все пак сполучи да се изтръгне от железния обръч на Калчовите ръце.

Днес трябва да успее!

И ето, обзет от неподозирана решителност, той запрати веслата през борда и, като грабна спасителната риза, която се мотаеше в краката му, се надвеси над водата.

Калчо седеше втрещен от учудване. В първата секунда смайването му беше толкова голямо, че не успя дори да извика. Но преди да протегне ръце към гърлото на малкия лодкар, Сеня чевръсто сложи крак на седалката и скочи сред вълните.

Калчо би очаквал всичко друго от племенника си: задъхан от умора да остави лопатите, да захленчи или изплашен от морето, да иска да се върне на брега, но това — да скочи сред вълните и да го остави сам — и през ума му не беше минавало.

— Чакай, копривено племе… аз тебе!

Оловната броеница застрашително изтрака.

Разбрал, че със заплаха няма да стигне доникъде, той смекчи тона си.

— Лошо момче! Собственият си вуйчо ли искаш да погубиш? Върни се, ще загинеш и ти! Предричам ти гибел! — поде заканително той.

Издигнал брадичка към небето, в този миг той наистина приличаше на някакъв библейски пророк, изправен пред разбушувана бездна, която иска да погълне света.

— Сеня-я-я!

— Ти си вра-а-г! Знам всичко за тебе!

Замахна с божигробската броеница, но връзката се скъса и тежките зърна зачукаха като желязна градушка в краката му.

Вълните се завъртяха покрай безпомощната лодка и я повлякоха.

Калчо зачупи безсмислено ръце, обзет от неистов ужас пред разлюляното море. И да би имал гребла, не би могъл да се върне на брега.

— Сеняя-я!

Вятърът насмешливо връщаше гласа му, хвърляше тежки водни капки в брадата му, задушаваше го.

Какво друго му оставаше, освен да се отпусне безсилен върху седалката и да се хване за сърцето.

Стопанинът на вълшебната барачка, който умееше да прави чудеса и да довежда до възторг малолетната публика, който вярваше в силата на молитвата и в трудни минути се уповаваше на бога, сега стоеше безпомощен и знаеше, че никакво чудо — небесно или земно — не може да го спаси.

Вълните продължаваха да влачат „Синята стрела“ към дъговидната линия на хоризонта…

Във водата все пак беше по-добре, отколкото в лодката при ненавистния вуйчо. Уловен с една ръка за спасителната риза, Сеня гребеше с другата, като се вслушваше в проточения, дошъл като през планини, човешки глас. Водораслите, подхвърлени от вълните, го шибаха като вейки по лицето, увиваха се около глезените му.

Малкият плувец се отпусна по гръб в празнината между две високи вълни и за миг обърнал очи към небето, си пое дъх. Сетне, въртейки се като делфин във водата, успя да промуши глава през широкия обръч на спасителната риза и тя обхвана като ласкава прегръдка гърдите му.

Изправи се до кръст над водата и зарадван видя кораба. Заплува към него. Ръцете му упорито издърпваха водата назад, а тялото му, подловено от лекия корк, бързо минаваше от вълна на вълна.

От кораба го забелязаха и по-скоро отколкото можеше да се очаква, спуснаха въжена стълба. Сеня се изкачи задъхан, сякаш беше бродил по козя пътека. Горе го посрещна капитан Иванов.

— Какъв ден! — възкликна не без учудване капитанът. — По кои морета и океани не съм бродил — и в ураганен щорм съм попадал, и край подводни скали съм плувал, но толкова корабокрушенци за един час не съм спасявал.

Но неговото удивление премина в смайване, когато Сеня посочи с посинелия си показалец едно черно петно в морето:

— Там има лодка без весла… с човек… Побързайте да не избяга… Той е враг…

Капитанът погледна с бинокъла и определи квадранта. Скоро една моторница замина за мястото, където като орехова черупка се поклащаше „Синята стрела“.

Калчо посрещна моряците с угодническа усмивка, която без малко щеше да разчекне устата му.

— Спасители мои! Драги мои избавители!

Моряците повдигнаха в недоумение рамене и закачиха лодката на буксир и не след дълго моторницата се приближи до парахода.

— Влязох в лодката да изгреба водата — продължаваше да хитрува Калчо, — но вълните ме повлякоха, а греблата останаха на брега.

Той вдигна глава и искаше да каже още нещо, но като видя Сеня на палубата, млъкна. Адамовата му ябълка — едра и твърда като орех, се спря на гърлото му, сякаш искаше да го задуши.

Триъгълната му брадичка се изкриви като залепена. Той рухна върху борда на лодката и удари лицето си в колчето за веслото.

Виждаше кораба като в криво огледало. Стоманеното чудовище се завъртя като продълговат облак някъде встрани, а морето сякаш дойде над главата му.

— Ела с нас!

Един от моряците сложи тежката си ръка върху рамото му и го върна в действителността.

VI.

Колкото и да претърсваха крайбрежието, тимуровците не се добраха до никаква следа. Какво се беше случило с командира им? Враг ли преследваше по петите, та нямаше време да се обади, или сам беше отвлечен от незнаен похитител?

А животът на черноморския бряг си течеше както винаги. Летовниците крачеха с ленива походка към сухата ивица на плажа, рибарите въртяха веслата на път за даляните. Вълните все така тръгваха като коне от средата на морето, за да хвърлят на брега гривите си от пяна и да хукнат веднага назад. Дните, пълни със слънце и плясък на вълни, си подхождаха — като две капки морска вода — един на друг.

Пъстрите чадъри се полюляваха над плажа като огромни тропически листа, попарени от жегата. Но оскъдната хладинка, събрана под тях, не привличаше тимуровците.

Тръгнали покрай брега, те нарочно избягваха да минат през долния край на плажа, където първом се бяха появили тайнствените стъпки. Противно им беше да си спомнят и за сянката на Невидимия, която като фосфоресциращо петно се носеше по околния пясък.

През тези дни на трескаво очакване и несподелен страх, командата продължаваше да живее. Тимуровците все така събираха съчките, които в бурни дни морето нахвърляше на брега, и вечер тайно ги оставяха в двора на баба Параскева; изгребваха водата от рибарските лодки, и скритом кърпеха морските мрежи; затваряха прозорците на крайпътните къщи в часовете на морския вятър…

А Николаевата хазайка не можеше да се нахвали: през нощта някой беше влязъл в градината и вместо да откъсне цветята, беше полял лехите.

Изглежда, че граничарите се бяха добрали до някаква следа, защото когато срещнеше децата, лейтенантът им се усмихваше, но все нямаше време да поговори с тях. Веднъж той дори се спря, като че ли искаше да им каже нещо, но само натисна металическата ключалка на табакерата си и в пръстите му се намери папироса със златно поясче. Той потъпка с ботушите си и замина, без да я запали. Друг път пак искаше да поприказва — по очите го познаха, но погледна циферблата на ръчния си часовник и мигновено се метна на мотоциклета…

Понякога тимуровците се доближаваха до заставата. Но там не се оказваше нито лейтенантът, нито дядя Стьопа и те си тръгваха с наведени глави.

Тъгуваха за своя командир — черноокия и плещест Димчо. Времето течеше, пристанищният часовник отзвъняваше един след друг часовете, а Димчо все не се завръщаше…

Божанка сякаш беше глуха за звънливия ромон на морето, за примамната песен на крайбрежните рифове. Ту луташе погледа си по брега, ту го приковаваше върху начупените линии на скалите, като че ли очакваше оттам да се подаде тимуровският командир.

Струваше й се, че подковообразният залив под Мечата канара, чиито краища в часовете на прилива почти се допираха, затваряха в скалистия си пръстен някаква тайна. Каква беше тя — момичето не знаеше, но колчем минеше край залива, мисълта й отново се насочваше към следотърсача…

В тези следобедни часове, отправила бистрите си зеници към морето, Божанка съсредоточено мислеше — къде ли се намира сега Димчо?

Хор от гласове прекъсна мислите й. Към нея идеха деца, предвождани от ръководителка с пухкави, боядисани от слънчоглед устни и бяло чадърче в ръка. Чадърчето плуваше като голяма медуза над детските главици, а лекият му копринен покрив процеждаше слънчевите лъчи, които се събираха на златен пръстен около никелираната дръжка. Под брадичката на учителката се полюляваше на тънък найлонов конец тенекиена свирка. С внушителния си вид тя правеше неотразимо впечатление на малките летовници, защото те я следяха по петите и чинно ловяха всяка дума, излязла из моравите й устни.

— Елате насам! — извика ръководителката, без да се обръща.

Купчинката послушно се разсипа в посоката, където стоеше Божанка. Заловени здраво за ръце, сякаш се канеха да преградят пътя на вълните, малките повлякоха крака към морето.

— Къде сте тръгнали? — запита тимуровката.

— Да се къпем.

— Че с дрехите ли?

— Ние можем да се събличаме сами! — отвърнаха нестройно децата и умолително загледаха учителката.

— Най-напред — десет минути на слънце! — каза тя и стрелна изпод очи зашумялата група.

Жумейки срещу слънцето, момченцата свалиха гащичките си, а момиченцата задърпаха през глава пъстрите си роклички. Виждаше се, че дори когато стоят на едно място, страшно много бързат.

Притворила бялата стреха на чадърчето си, ръководителката поведе децата към „ничия земя“, където доскоро се отпечатваха стъпките на Невидимия.

„Стъпките вече не се явяват. Невидимия го няма… Но няма и Димчо!“ — каза си Божанка и сърцето й отново заби неспокойно.

Където и да летеше, мисълта й се връщаше все към странната участ на следотърсачите. Какво ли беше станало с него? — за кой ли път се запитваше тя и все не намираше отговор. А как копнееше, как искаше час по-скоро да се завърне командирът, та да му рапортува за новите сполуки на командата, за пленяването на Невидимия, за пионерската постъпка на Николай.

… Привечер тъгата я подгони към дома на Димчо.

Глухата пристанищна уличка неусетно се превърна в шумен крайбрежен булевард. Потоци от светлина потекоха по асфалта, където весело разговаряха флотски офицери с бели фуражки, матроси, чиито татуирани плещи бяха скрити под блузи с широки сини яки.

Лятното кино, където децата обичаха да се застояват и да се любуват на снимките, обградени с венец от пъстри електрически крушки, тази вечер не привлече погледа на Божанка. Тя се спря за минута пред Дома на почиващите селяни. Летовниците, насядали по терасовидните дъсчени стъпала, изглеждаха безгрижни и спокойни. Но това бе само на пръв поглед. Пионерката знаеше, че и те като нея имат свои грижи и тревоги. Скрити денем в сянката на пъстрите дъждобрани, измъчвани от жегата, звеноводките навярно благославяха слънцето и маранята, които помагаха на житото по-бързо да узрее. Колкото да изглеждаше странно, вместо песните на високоговорителите краварките вечер чуваха ек на звънци и тропот на копита. А колчем срещнеха летовищната лекарка, те тъгуваха за белите престилки, които бяха закачили на дървените куки пред фермата…

Шумната крайбрежна улица опираше в морската градина. Над нейната ограда от пики и гюллета тъмнееха крилете на метални орли — страшилище на дръзките гларуси, които се опитваха да кръжат над градинския басейн, където се въдеха червени рибки.

Божанка се придвижи със замряло сърце до къщата, в която живееше Димчо.

Хазайката, сродница на Димчовата майка, както винаги беше седнала на най-високото стъпало с плетиво на врата. Щом зърна запъхтяното момиче, изтърва куките: не носеше ли то добра новина? Но по угриженото лице, по сините дъгички под очите разбра, че гостенката иде с празни ръце, че освен надеждата не носи друго в сърцето си.

Божанка поздрави и отмина, а старицата остана да се лута край стълбите и да търси куките си на звездната здрачина.

Стигнала до ъгъла на улицата, пионерката изви глава. Там, на втория етаж зад прозореца, завесен с тюл, живееше Димчо. И само да си помислиш: може би току-що се е върнал и ей сега ще отмахне края на перденцето. Само да си помислиш ли? Единият край на завеската наистина се раздвижи като подухнат от въздушна струя и зад стъклото се очерта… печалното лице на Димчовата майка. Бледата й ръка докосна едното крило на прозореца и го открехна. Синът й все още не беше се завърнал.

Божанка си тръгна с наведена глава. Летовниците минаваха покрай нея усмихнати и шумни, а скръбта продължаваше да дълбае сърцето на Димчовата дружка.

Изведнъж я осени друга мисъл, радостна и успокоителна. Ами ако следотърсачът наистина се крие в някоя пещера и продължава да се бори с черните побратими на Невидимия!

Тази мисъл я владя известно време, накара я да тича покрай лодките на кея, извади руменец по бузите й.

Но скоро зеленооката пионерка уморено махна с ръка и се отпусна връз един от железните кнехтове. Та където и да бъде Димчо, би намерил начин да се обади. Езикът на пионерските знаци, недостъпен за враговете, щеше да му помогне. Тогава? Божанка протегна пръстите си с розови месечинки в дъното на ноктите и напипа медальончето. Златното сърчице, което следотърсачът й подари в часовниковата кула, тихо звънна. Никога неговият глас не е бил така безнадеждно печален.

Тъгуваше и Стефка. Зелената еднодневка по прежнему висеше върху нейното рамо. Младата природолюбителка все така внимателно поставяше в нея миди-сърца, пектен — матови миди с варовити брадавички, и рядката острея. Но пръстите й без желание пресяваха горещия пясък, а коприненото дъно на сакчето почти не се мяркаше сред вълните.

Стефка седеше на брега и безразлично гледаше към морето. Ако от дъното на хоризонта вятърът довяваше глас на параходна сирена, ведно с чайките неспокойно се раздвижваше и тя…

След изчезването на Димчо и Николай стана друг. Макар и обзет от предишната леност, той не загребваше пясък с шепи, за да си направи възглавница, нито подлагаше водорасли под главата си. Лягаше направо и не му правеха впечатление нито огненият поток на слънцето, нито ядовитото бръмчене на крайбрежните синекрили мухи.

Понякога пълнокракото момче забиваше подострени колчета в пясъка и мяташе хавлията, за да си построи колиба. Но дори хладината не го задържаше — час по час изпълзяваше из колибата и стигнал до края на плажа, оглеждаше с тревожни очи далечината и отново се завръщаше назад.

Най-дълбоко страдаше майката.

През дългите часове, когато Димчо го нямаше, животът на инженер Томова приличаше на някакъв мъчителен сън. Досега, погълната от големите грижи за галериите под морското дъно, тя мислеше толкова малко за сина си. Какво се бе случило с него: най-лошото ли? Майчиното сърце не можеше да допусне това, но се свиваше от мъчителни спазми.

Привечер, седнала на скалистия бряг, инженер Томова се отдаваше изцяло на мъката си. Струваше й се, че прибоят, който люлее тъмнозелената линия на водораслите, бушува в душата й; топлият бриз сушеше очите й, оставяше ги без сълзи…

Нощта мъчително настъпваше, нашарена с първите звезди, и залезът изтляваше зад синкавите очертания на сушата.

Бученето на морето се засилваше, морските вълни започваха все по-високо да чупят гребените си и все повече да мокрят малкия бряг. Рибарските лодки неспокойно сновяха из залива и бързаха да се приберат.

Майката се сбогуваше с раздвижената вода и обронила глава, тръгваше към къщи. Подухнати от вятъра, сърмените ресни на шала шумоляха край ушите й, но тя не ги чуваше. Разстилаше леглото, но не мигваше. Облакътена върху масата със старинна резба по ръбовете, тя непрекъснато се оглеждаше в отворения прозорец, като че ли оттам щеше да дойде изгубеният й син. Призори, изнурена от безсъние и скръб, се отпущаше на леглото, без да сваля обувките си; пръстите й не побутваха да разпуснат косата, събрана на златен грозд върху тила. Задремеше ли за миг-два, тя се присягаше към мястото, където доскоро спеше Димчо, но ръката се отпускаше безсилна върху празната възглавница; сънната усмивка замръзваше на устните й, а ресниците й се оросяваха със солена влага…

VIII.

Параход „Родина“ плаваше към българския бряг.

Изтласкани от стоманения нос, вълните не се разбягваха вкупом. Те се събираха една до друга, люлееха се предизвикателно и чак тогава побягваха. Макар и победени, те не преставаха да надуват боядисаните си в синьо гърди…

Появиха се чайки. Първите посрещачи на далекоокеанския кораб светеха като бели огньове във виолетовия въздух.

Сушата се провидя.

Щом зърна леките очертания на града — малиновите покриви, тънките тополи по крайбрежния булевард, иглата върху Дома на флота, Димчовата душа затрептя от жал и обич. Ще кажеш, че не корабът се движи, а тази мила земя с пристанището и лозята лети към него — да го посрещне, да го покани по-скоро да стъпи на нея.

Как капитан Иванов беше успял да извести за завръщането му — по морзовия апарат ли или е сигнализирал с флагове на крайбрежните катери — следотърсачът не узна, а и нямаше време да пита, защото вниманието му беше погълнато от десетките посрещачи, които се трупаха на кея.

Димчо от пръв поглед позна майка си. С бялата си, облечена в мрежеста ръкавица ръка, тя ту махаше с кърпичка, ту я притискаше към очите си.

Отразявайки се в светлото огледало на водата, корабът допря огромното си туловище до кея.

Изправена на пръсти, инженер Томова се вълнуваше. Сред главите на посрещачите Димчо виждаше нейното бледо, осветено от морските блясъци лице, милите мамини ямички на бузите, нежната, сякаш изрязана от морска пяна раковина на маминото ухо, златистите лунички, напръскали маминото рамо, които никой освен него не знаеше колко са на брой.

Димчо забеляза една звездичка, забодена на ревера. „“Златна звезда", награда за проекта на подводните галерии" — досети се той.

— Мамо! — извика извън себе си от радост тимуровецът и притисна ръка към сърцето си. Скочи на мостика и заблъска посрещачите, които изведнъж се струпаха и затвориха пътя му.

Към светлооката жена, облечена в лека лятна рокля и с римски сандали на нозете, се запъти капитан Иванов. Събрал белотата на чайките, кителът му блесна ослепително на слънцето. Румянкиният баща допря длан до лачената козирка, над която се виеше жълто сърмено клонче.

— Водя сина ви! — каза кратко той.

Инженер Томова отмахна края на леката, почти въздушна забрадка, която вятърът беше свалил пред очите й, задържа с благодарност поглед върху мургавото му лице с раздвоена брадичка и черни смолести очи.

— Благодаря! — прошепна едва чуто тя. — Получих радиограмата. Благодаря! — повтори с разплакан от щастие глас и раменете й, макар изложени на жаркото слънце, зиморничаво затрепериха. — Но къде е той?

Не успя да се огледа, защото Димчо, пробил с лакти навалицата, се втурна към нея:

— Мамо!

— Сине мой! Дойде ли си вече?

Тя го грабна в топлите си прегръдки, взе ръката му и започна сама да гали лицето си. Готова беше да се завърти с него, да се смее и да пее едновременно, както само тя умееше да прави, но любопитството на посрещачите, както и леко присвитите очи на капитана, я накараха да се сдържи. Няколко сълзи се събраха покорно в ъгълчетата на очите й, навлажниха края на дългите й ресници.

— Така се радвам… така… Най-после ти си при мене! — заговори тя и почти с тъга си помисли, че утре той отново може да тръгне на път, че ще си остане все такъв — по предишному верен на тимуровското дело, — че червеното пламъче на пионерската му връзка ще гори все така неспокойно над сърцето му.

Наведе се и го целуна. Притворил щастливи очи, Димчо усети познатия дъх на мамината коса, докосна с ръка, кокалената катарама, която блестеше с платинения си кант върху маминия кок…

Посрещачите извиха глави, едно дете изпляска с ръце: от палубата слезе негърче. То се запъти към следотърсача и го улови под ръка.

Инженер Томова се обърна към капитана от далечно плаване.

— А това момче кое е? — питаха изненадано очите й.

— Не зная! — смееха се орловите очи на Румянкиния баща. — Вашият син го доведе. Той ще ви каже.

Този мълчалив разговор не избягна от зоркия поглед на следотърсача.

— Това е Льони, мамо. Новият ми приятел. Той ни помогна…

— Ще ми разкажеш, като се върнем в къщи — каза майката и погали къдравата коса на негърчето.

Тя искаше да му каже нещо ласкаво, но вниманието й беше привлечено от новия пасажер, който се показа на мостика.

— Сеня, а ти откъде се взе? — възкликна от душа тя. И като се обърна към удивените посрещачи, каза: — Днес се завърнаха и двамата ми сина.

Не беше време Димчо да се отдаде на несдържаната си радост: да гали ненаситно майчините бузи, да свали — както обичаше да прави — кокалената катарама, та златистите коси да се разсипят и наметнат като пухкав шал мамините плещи. Сега мисълта му беше заета с друго. Той час по час обръщаше глава и се взираше в минувачите. Къде се бяха дянали другарите му? Защо не бяха дошли да го посрещнат?

Изведнъж той скочи с необикновена за умората му живост и задърпа Льони към чугунената оградка на кея.

— Ей сега ще се върнем! — извика на майка си той и тръгна, сподирен от чернокожия си приятел.

Какво бе видял Димчо? Един пътен знак — тебеширената стрела върху плочника, неочаквано му извести, че командата е наблизо.

Втора стрела с цифра над острието си повеляваше: направи 10 крачки вдясно!

Мамени от знаците, скоро двете момчета се намериха извън пристанището. Глуха уличка, застлана с тревясали плочи, ги поведе към морето.

Няколко любопитни рибари спряха негърчето и се опитаха да го заговорят, но Димчо му направи знак и то послушно тръгна подире му.

Над храстите се издигаше прът. Зелено борово клонче, закрепено на върха му, сочеше към оградата, обрасла с жив плет.

— Ето на̀! — ядоса се Димчо. — Тук знак и с фенер трудно ще откриеш.

И все пак, като се полута, той намери куха тръстикова пръчка, от която извади навита на масур бележка: „Отклонете се на юг! Търсете пясъчната падина!“

Близо до морето знаците се промениха: те бяха направени вече не от камъчета или клонки, а от мидени черупки и водорасли.

Льони любопитно следеше тимуровеца по петите и не изпущаше нито едно негово движение.

Намериха пясъчната падина. Слязъл в недълбокото й дъно, Димчо безпомощно се огледа: наблизо не се виждаше никакъв знак.

„А сега! Накъде?“ — обърна се той към Льони.

„Ще рече — несполука!“ — вдигна рамена чернокожото момче.

„Ще помогнеш, нали!“ — кимна с глава следотърсачът.

„Ще претърсим навред. Ако трябва — и в морето ще влезем!“ — говореше решителният вид на негърчето, което беше разбрало молбата на бялото момче. Тревогата на тимуровеца обхвана и него. То се спусна на колене, наведе къдравата си глава и започна трескаво да се взира в земята. Сякаш не разглеждаше, а душеше.

Превило тънките си крака, източило шоколадова шия, то сега не приличаше на онова изплашено момче, което доскоро висеше на куклуксклановския кръст върху борда на „Черния кораб“. Пропълзяло до края на падината, то уверено се спря. Изтупа песъчинките, полепнали по коленете му, и задърпа следотърсача. Димчо се наведе и откри сред тревата тръстикова стрела. Като се стремеше да запази посоката, която показваше подострения й връх, той улови негърчето за ръка и го поведе към морето.

Залутаха се в ниска горичка. Отнякъде се зачу глас на скворец:

— Тлип-и-и-у!

Тимуровският командир се ослуша. Но не можа да определи откъде иде гласът.

Невидимият скворец се обади отново.

Димчо безпомощно се завъртя на едно място. Ехото повтори, потрети гласа и го заблуди.

Льони, който следеше израза върху Димчовото лице, също се ослуша. Полуиздигнало глава, негърчето повъртя брадичка във въздуха, после легна на тревата, допря ухо и сякаш за миг заспа. Сетне чевръсто скочи на крака и показа с пръст към трепетликите: оттам идеше гласът!

Пътят започна да се стеснява, превърна се в издълбана пътечка, по която трябваше да се върви внимателно. От двете й страни подаваха острите си котешки нокти къпините, пламтеше зеленият огън на копривата.

Льони се наведе сред къпиновите храсти, но когато се канеше да откъсне едно медено зрънце, видя дървен кръст и изплашено отскочи назад. Тук беше закопан удавник, когото вълните бяха изхвърлили на брега.

Двете грубо сковани дъски сякаш върнаха негърчето в подводницата. То се притиска към Димчо и притворило за миг очи, си представи какво би се случило, ако това смело момче не се беше появило в гибелния час върху палубата.

Топлият поглед, ласкавият братски глас на бялото момче го успокоиха.

— Тлипи-и-иу!

Този път гласът на сквореца се зачу съвсем наблизо. Льони не се сдържа и затича. Той така се увлече в издирване на пътните знаци, че дори изпревари Димчо и неочаквано се появи пред тимуровците.

Първа го видя Стефка — както стоеше гърбом, — отразено в стъклата на очилата й.

— Негърче! — извика смаяна тя и очилата се смъкнаха на носа й.

Тимуровците се обърнаха и видяха пред себе си странно момче, не подхождащо на нито един от тях. То беше цялото черно, с къдрава коса и големи очи, с ослепително бели зъби. Истинско негърче!

Наблюдаваха го мълчаливо известно време.

Най-напред се опомни Божанка:

— Откъде ли е дошло? — залита тя.

— От топлите страни! — обади се неочаквано Димчо. — Иде ви на гости.

— Ой, Димчо си дойде! Командирът ни се завърна! — развикаха се тимуровците.

Щом зърна вишневите капки, разлети по Божанкините бузи, веселите искрици зад Стефкините очила, стриганата таралежова глава на Николай, Димчо забрави всички премеждия.

— Здравейте! — извика с топъл изблик той.

Тимуровците изоставиха негърчето и се засуетиха. Димчо очакваше да се спуснат към него в безреда, но Божанка оправи връзката си и изпъна гърди срещу слънцето:

— Тимуровска команда, строй се!

Като придържаше еднодневката си, Стефка изтича по пясъка и първа се изправи край морето. До нея се наредиха останалите: Румянка и Николай.

С широка крачка, като че ли прескачаше някаква плитчина, Божанка излезе пред късата редица и застана неподвижно.

— Тимуровската команда е строена и готова за рапорт! — вдигна ръка над челото си тя.

Командирът обходи с войнишка стъпка редицата и се спря на старото си място:

— Рапорт почни!

Но тимуровците не издържаха. Като се блъскаха с лакти, те се спуснаха към Димчо и той неочаквано се намери в прегръдките им.

— Ние знаехме, че ще се върнеш! — извика Божанка и прегърна така сърдечно следотърсача, че широкополата й панамена шапка се килна на врата.

Стефка свали очилата си, целуна Димчовата буза и миглите и затрептяха срещу слънцето.

Николай стоеше настрана и неловко пристъпваше от крак на крак. Изглеждаше някак си повъзмъжал, неразделният му спътник — сладката прозявка — не се виждаше на лицето му. На горната му устна се тъмнееше мъхната ивичка, която Димчо преди това не беше забелязал.

Тимуровският командир се спусна към пълнобузото момче и стисна дланта му:

— Радвам се, Ннколай! Ти достойно, по пионерски, изкупи вината си!

След като се здрависаха с командира си, софиянчетата се втурнаха към негърчето, което мълчаливо наблюдаваше срещата. Започнаха да го целуват, да го дърпат — като че се канеха да го поделят, а то смутено въртеше очи и не знаеше къде по-напред да погледне.

— Ей, чакайте! — препречи жилавата си десница Димчо. — Та вие ще го удушите!

— Как се нарича? — залита Стефка.

— Льони!

— Льони ли? — свали очилата си природолюбителката и пристъпи, за да погледне гостенчето отблизо. Името му й хареса. — Здравей, Льони!

— То не знае нашия език.

— Ние ще го научим.

— Добре дошъл, Льони! — Николай сърдечно погали къдравата коса на негърчето.

Дебелокракото момче се понрави на гостенчето. То избълбука нещо весело на своя език и също прекара ръка по острата като четина коса върху Николаевата глава.

Децата се разсмяха.

Николай се посмути и задърпа без нужда ластика на жълтите си гащета.

Димчо почувствува, че негърчето се понрави на всички. Капитанската щерка го улови за лакът и не искаше да го пусне. Очите на Божанка сестрински светваха, когато се спираха върху черното му лице. Тя обви с ръка топлата му шия и го целуна по бузата. А Николай го гледаше непрекъснато и не изпущаше нито едно движение на устните му — искаше да улови всяка, макар и непозната дума, която те отронваха. Стефка смушка пълнокракото момче и му пошепна, че е неприлично така да се разглежда човек, но то недоволно изсумтя и пак зяпна в гостенчето.

— Да вървим на кея! — каза природолюбителката и намести очилата си, в чиито длъгнести стъкла се отразяваше синината на морето. — Нали Димчо го чакат.

— А и Румянка трябва да види баща си! — добави Божанка.

Децата се разбързаха…

Промушиха се между летвите на дървения стобор, що ограждаше товарната половина на пристанището.

Стефка дръпна за коланчето капитанската дъщеря:

— Ти остани тук!

— Защо? — искрено се учуди Румянка.

— Да изненадаме баща ти.

— Не! Искам да видя татко по-скоро! — опря се румената пионерка.

— Ух, каква си! — скара й се природолюбителката. — Толкова дни не си го виждала, потърпи още една минута.

— Скрий се! — одобри Стефкиното предложение и следотърсачът. — Ще ти дадем сигнал кога да дойдеш.

Въпреки нетърпението си, капитанската дъщеря се сви сред планината от памучни бали, издигнати до самата ограда, и зачака.

Децата шумно нахълтаха на кея.

Капитан Иванов ги посрещна със своята равна, люлееща се походка.

— Здравейте! — обърна се той свойски, протегнал широката си длан първо на Божанка, а след това на останалите.

После, като говореше на всички, но гледаше тънкото момиче със златисти клепки и медальонче на шията, каза:

— Доведох вашия командир. Видяхте се вече, нали?

— Благодарим ви! — отвърна за всички Божанка и порозовя.

Капитанът от далечно плаване направи една крачка вдясно, където мълчаливо стоеше Николай, весело подмигна и го чукна дружелюбно с пръст по носа. После пристъпи към младата природолюбителка, повдигна брадичката й, за да надникне по-добре в очите, скрити зад лъскавите стъкла:

— Е, звънят ли?

— Кое? — сепнато се дръпна Стефка и попипа очилата си.

— Твоите черупчици-захлупчици в торбичката! — каза капитанът и разлюля еднодневката, сякаш да се наслади на звънтежа на седефените мидички. — А знаеш ли какъв подарък съм ти донесъл?

— Някакъв рядък екземпляр! — запита с престорено равнодушие Стефка.

Капитанът замълча, сякаш да я поизмъчи, бръкна в горния джоб на китела си и извади познатата лула с инкрустирано капаче.

— Съвсем рядък! Чуждоземен трофей.

Стефка замря в радостно очакване. Какво ли ще бъде: някоя рядка мида — може би бисерна, гигантски рак — пустинник, букет от корали — опитваше се да налучка тя. — Или… пееща риба. Неотдавна беше чела, че такива риби се срещат в река Амазонка.

Натиснала никелираната ключалка на еднодневката, природолюбителката гледаше с надежда капитана.

Движението на пръстите й не избягна от зорките очи на морския командир.

— Ти какво? Подаръка ли се каниш да прибереш? — смукна засмяно от празната луличка той. — Не ти него, а той тебе ще носи.

— Тъй ли? — Стефка вдигна учудено вежди, нещо което правеше толкова рядко.

Капитан Иванов съзаклятнически махна с ръкавицата си към морячето, което стоеше почти прилепнало о гърба му, и то тозчас се затича към палубата. Не след дълго се зададе, като тикаше пред себе си огромна костенурка, висока до коляното му. Тя тромаво влачеше сухите си крака и нямаше намерение да избяга, но морячето я пазеше с разперени ръце, като че караше кокошка.

Под брадата на костенурката смешно се полюляваше бабешката й кожа, а слънчевите петна играеха по пъстрите шахматни квадратчета на костената броня.

Стефка засрамено закопча капака на еднодневката си. Тимуровците мълчаха, възхитени от необикновения подарък.

Капитан Иванов ги гледа до някое време сериозно, па не можа да сдържи смеха си.

— Вие сякаш си глътнахте езика?… Командата вече има собствен превоз — каза весело той и погледна към Николай. — Умори ли се някой, може да се качи върху гърба на Тротила.

— Тротила, Тротила — така се казва костенурката — зашепнаха тимуровците.

Стефка премести очи от костенурката върху капитан Иванов.

— Не се ли шегувате — недоверчиво запита тя. — Наистина ли ни подарявате баба Тротила?

— Та аз, дъще, не съм тръгнал чак от екватора да се шегувам! — отвърна с престорен намръщен вид капитанът от далечно плаване, но радостната усмивка, че се е завърнал у дома, на своя бряг, не слезе от лицето му. — Не вярвате ли? Тогава запитайте него — каза той и се обърна към морячето.

— Ест! — прибра пръсти към шевовете на панталоните си морячето, като не преставаше да тика с колене костенурката и смешно да шава с катранените си мустачки.

— Видяхте ли! — тържествено каза морският капитан. — Целият екипаж знае… Всички участвуваха в пленяването на Тротила. Слязохме на един далечен остров и след тежка битка с туземците успяхме да я отвлечем.

— Стреляхме! — смешно приклекна морячето и протегна ръце напред, за да покаже как екипажът е гърмял срещу туземците. — Бум! Бум!

Костенурката подигна сухата си глава и учудено загледа самохвалеца.

— Кръв не проляхме, но доста барут изхабихме! — доверително съобщи разказвачът и леко перна главата на Тротила с края на фуражката си.

Костенурката затъпка на едно място, опънала напред малкото си лице, набраздено с две тъжни гънки около устата.

— Не се безпокой, миличка — съжали я Божанка. — У нас е хубаво, ще видиш.

Далечната гостенка раздвижи жилести крака и помъкна костената си пещера към децата.

— Илу-лу-лум! — неочаквано се разнесе гласът на Льони и всички извиха глави.

Запляскало с ръце, негърчето прекрачи Тротила и седна на гърба й. То очевидно и друг път беше яздило такива пустинни коне, защото прибра крака и се отпусна уверено върху костеното седло.

— Кон-вихрогон! — каза въодушевено Николай и замарширува с войнишка стъпка около гостенката. — Дий — извика той и леко я плесна по плочките.

— Дий, дий — размаха ръце и Льони…

Заслонена зад памучните бали, Румянка нетърпеливо подаваше глава. Как се беше променила тя! Къде остана онова момиченце с дрипавата рокличка, с издънени гуменки и излиняла забрадка? Тя се беше превърнала пак в гиздава пионерка с червена връзка и две панделки на главата, с лачени пантофки и копринена блуза. На пухкавите й бузи горяха все така вишневи кръгчета, но по-големи и по неравни от друг път. Как искаше да се затича и да се хвърли на татковата шия! Но заповедта на командира я задържаше и тя покорно чакаше часа, когато ще я повикат…

А там, на кея, тимуровците вече подготвяха нейното появяване.

— Какво прави Румянка, виждали ли сте я? — запита уж между другото Стефка.

— Къде да я срещна! — отвърна капитан Иванов и замислен се загледа във водата.

— Къде да я срещна! Къде да я срещна! — Божанка затанцува на един крак около слисания капитан. — Ами ако тя изведнъж се появи!

Зеленооката пионерка нави на пръст една немирна къдрица, притисна мамасурчето към челото си.

— Ще трябва да извикаме на помощ старата покровителка на нашата команда — Златната рибка — дяволито надникна в морето тя и се приближи към Румянкиния баща. — Хайде затворете очи! Ще изричаме заклинание.

Морският капитан помисли, че всичко е игра и се зае с готовност да участвува.

Божанка размаха шапка пред лицето на капитана, за да се увери, че не гледа.

— Повтаряйте след мене! — строго каза тя.

Рибке чудна, златопера,

дума ти ми даде вчера —

из дълбоките води

мойта щерка извади.

— „… Мойта щерка извади!“ — повтори капитан Иванов, като продължаваше да държи ресниците си затворени, когато изведнъж усети как някой се хвърли стремително на гърдите му и чу милия до болка глас на дъщеря си:

— Татко, татенце! Завърна ли се? Добре дошъл!

Без да чака командата на Божанка, бащата отвори очи. След като се умори да гали и целува дъщеря си, той шеговито се закани с пръст на тимуровците, а усмихнатият му поглед сякаш говореше: „Не аз — с костенурката, а вие ме изненадахте! А има ли по-голяма изненада от тази да срещнеш любимото си сърчице, след като си се лутал дълги дни из океана!“

И все пак, когато премина радостното чувство, той запита:

— Ти… какво търсиш тук, дъще?

— Нали се уговорихме — да те посрещна.

— А къде е леличка? Защо не е дошла и тя?

— Остана в София… А аз избягах. Избягах — повтори Румянка и избухна в ридания.

Лицето на бащата стана строго; рязката, която раздвояваше брадичката му, се очерта по-ясно.

Тимуровците не знаеха какво да правят.

„Той трябва да научи истината… Все пак трябва да му кажем!“ — задъвка тънките си устни Божанка.

Изправи се до разплаканата си дружка и каза:

— Вие навярно не подозирате — тя е нашата Пепеляшка! Предрешена, изпълни важно тимуровско поръчение.

Като оградиха капитана, софиянчетата се надвариха да му разказват за подвига на Румянка.

— Умна дъщеричка — обадя се Славчо, който през цялото време стоеше подпрян на едни железен кнехт и слушаше мълчаливо. — Самостоятелна! Не обичам деца, които се крият зад широкия гръб на баща си.

Той се обърна към една непозната летовничка, която наблюдаваше отблизо срещата:

— Благодаря ви, че дойдохте да ме посрещнете. Значи сте чули песента на роговете, които известиха за моето пристигане. Но защо придворните ми дами не са тук? Не сте ли срещали на улицата херцогската ми карета с кочияш в златна ливрея на капрата? Ако я видите, кажете на кочияша да дойде по-скоро.

Летовничката се отдръпна, гледайки слисано чудака с отдавна небръснатата руса брада и зачервени от дългия подводен живот очи, черноликото момче до него. Той не приличаше на херцог, а по-скоро на някакъв нов Робинзон Крузо, който след дълго изгнание по далечни острови, най-сетне се завръща…

Славчо хвана за ръчичка Льони и каза на неговия език:

— Хайде да те водя у дома! Ще постегнем колибата, ще изкараме лятото. Да знаеш какъв рибар ще направя от тебе.

— А защо не морски капитан? — обади се капитан Иванов, който разбираше езика им. — Ще го пратим да учи във военноморското училище… Тъкмо моята дъщеря ще си има братче — каза вече на български език той и Румянка подскочи от радост. Гъста малинина заля лицето й, напълни ямичките на бузите. Тя се спусна и така силно прегърна негърчето, че то изблещи големите си очи, без да се догажда за радостта на това розово момиче.

— Имам си братче, имам си братче — завъртя се на един крак Румянка и обиколи тичешком другарите си, като сочеше към Льони.

Черното момче все още недоумяваше.

— Сестра! — каза на неговия език Славчо и негърчето засия като огряно от слънце.

— Ще го научим да чете и говори като нас…

Сбогуваха се.

Инженер Томова обгърна с белите си ръце шиите на Димчо и Сеня и ги поведе към двуетажната къща при градската градина. Уловил за ръце двете си рожби — черното момченце и бялото момиченце, — и капитан Иванов се сля с пъстрите обитатели на крайбрежния град.

Бележки

[1] За мъртвите или добре, или нищо. ↑

[2] Навсякъде е запазено оригиналното форматиране и номерация на главите. Романът е публикуван на 96 части за период от пет години, така че объркването в номерацията е разбираемо. Бел.ел.кор. ↑

[3] Така е в оригинала — ту „краб“, ту „кораб“. Бел.ел.кор. ↑

Край

Иван Кръстев Невидимият остава на брега (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част първа

Глава IВълци отвъд океана

Глава IIНа дрейф

Глава IIIМъртво вълнение

?

„ЗЛАТНАТА РИБКА“ СЕ СКРИВА В МОРЕТО[2]

„ЧЕРВЕНИТЕ ВЪЗЛИ“ В ДЕЙСТВИЕ

Пролуката

Част втора

I.

II.

III.

IV.

IV.

V.

VI.

VII.

VIII.

——————————>

IX глава

X глава

XI глава

XII глава

XIII глава

Глава XIV

Книга втора

I.

II.

III.

IV.

VI.

VIII.

Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

Глава I
Вълци отвъд океана

Глава II
На дрейф

Глава III
Мъртво вълнение

„ЗЛАТНАТА РИБКА“ СЕ СКРИВА В МОРЕТО^[2]