Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (13) (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

IX глава

Стефка бързаше към ниските бараки на вехтошарския пазар, за да изпълни поръчението на командата. Въпреки че бе разтревожена от предстоящата сделка, тъй като не умееше да се пазари, а от друга страна се страхуваше, че парите, които тимуровците сбраха за стари дрехи на Румянка, може да не стигнат, тя забеляза, че някаква таралежова глава се крие зад тарабите и я дебне.

— Николай! — извика високо тя, като се спря. — Защо се криеш? Ела насам!

Като влачеше пълните си крака, Николай излезе иззад тарабите и неохотно се приближи към тимуровката. На рамото си той носеше опитомено гълъбче. От единия крак на птицата висеше тънка връвчица, чийто край момчето бе навило на пръста си.

— Какво правиш? — запита Стефка.

— Нищо! — отвърна лаконично Николай. — А ти закъде си се забързала?

— Отивам до стария пазар.

— Защо?

— При вехтошарите.

Като забеляза учудения поглед на момчето, тимуровката побърза да му обясни с една-две думи, за да предотврати дългия разпит:

— Ще купя една рокля… най-скъсаната.

— Защо?

— Ти само това знаеш „защо, защо?“ — кипна не на шега очилатата пионерка. — Не питай, а по-добре ми помогни!

— Как? — помръдна устни момчето и в очите му блесна готовност.

— Ела с мене. Или не… — Стефка прецени, че не бива да я виждат с изпъдения тимуровец. — По-добре купи рокличката сам. Ти по̀ умееш. Аз ще те чакам тук, на ъгъла.

Николай взе парите и подаде края на конопената връвчица:

— Подръж гълъбчето, докато се върна!

Той изведнъж прецени, че не подхожда на купувач, който отива да пазари дреха, да носи на рамото си птица. Това в най-добрия случай би отнело от солидния му вид.

Като щракна с два пръста над остриганата си глава, което според него означаваше „довиждане“, пълнокракото момче тръгна по безлюдната улица. Стигна до пазара с кривите, опушени бараки, натъпкани до тавана с какви ли не стоки. Провери дали парите са в джоба му и се запъти към първото вехтошарско дюкянче, което му се мярна пред очите.

— С какво мога да бъда полезен на другаря? — посрещна го още от вратата продавачът. — Или вие само така… от чисто любопитство? — Той погледна с подозрение момчето, но запази любезната си усмивка. — При нас и други идват да погледат.

— Аз ще купувам — каза изтежко Николай.

Продавачът, дребно човече с вратовръзка-пеперудка между изтритите ревери и подвижно мишо лице, се поклони и с обигран жест подаде ръка.

Николай се ръкува, пълен с достойнство, леко прегънал десницата си в китката.

Това изглежда направи добро впечатление на вехтошаря и той започна да ситни около момчето и на драго сърце да предлага стоката си:

— Заповядайте! Какво ще си изберете? Може би ученическа чанта? Имам една запазена, макар и без дръжка. Тя е с двойни ушенца на заключалката.

— Не, аз не чанта… — почеса се по главата Николай.

— Тогава? Едно кокалено гребенче? Собствено на вас по̀ ще подхожда алуминиево. То е нечупливо — каза продавачът, като погледна коравата като таралежови бодли коса на клиента. — Имам едно в склада и го държа на ваше разположение.

„Складът“ — една прашна мукавена кутия, бе отворен и Николай видя на дъното му сред няколко панделки мръсни като миши опашки, алуминиевото гребенче, осеяно със синкави сачмени дупчици.

Освен това, че всичките му зъби бяха на мястото си, то не се отличаваше с никакви други качества.

— Благодаря. Купих си вече.

— О, вие сте побързали! — каза някак разочаровано продавачът. — Тогава благоволете да си изберете нещо друго. — И той кимна към стъкления шкаф, закачен с две куки на стената. — Моля, погледнете зад витрината.

Николай хвърли бегъл поглед, защото и бездруго нищо не можеше да се види зад мътното стъкло.

— Тогава… може би едно туристическо ножче с тирбушон? — не губеше надежда вехтошарят.

Но и ножчето, макар с тирбушон, не беше нужно на момчето.

— Или електрическо фенерче с три светлини, които при поставяне на подходящи крушки могат да образуват трицветното знаме на България?

— Крушки ли? Навярно нямате крушки? — улови се като удавник за сламка Николай.

— За съжаление в момента не разполагаме.

Това беше повод на Николай да се откаже от фенерчето.

Продавачът явно започна да губи както търпение, така и добрия си тон.

— Е, нека тогава младият другар си спомни за какво е влязъл! — каза сухо той и се отдръпна зад тезгяха.

Наистина време беше Николай да каже защо бе дошъл в дюкянчето. Иначе продавачът можеше да се разсърди и да го изпъди. Затова, като облиза солената пот, събрана край пълните му устни, той неуверено посочи над главата на продавача.

— Коженото шофьорско яке ли? — светнаха очите на вехтошаря.

— Не, рокличката!

— Кое? — От учудване продавачът се опули и дори се опря с ръце на тезгяха, при което долната му устна увисна като на стар кон.

Но схванал глупавото си положение, той се изправи и с бавна професионална походка се запъти към дъното на дюкянчето. Все още не можеше да повярва, че му искат скъсаната рокличка, която бе окачил повече да затуля изкъртената стена над рафтовете и която никой до ден днешен не бе поглеждал… А сега изведнъж — купувач. И то какъв: момче!

Като се боеше да не загуби странния купувач, вехтошарят пъргаво се покачи на ниската стълбичка и с една чамова летва, на която имаше пирон, ловко откачи рокличката. Одуха я на вратата и като я погледна за миг срещу светлината, каза успокоително:

— Все пак може да се позакърпи. Платът е от добро качество.

Николай сякаш не го чу.

— Плаща! — високо извика той, като изду пламналите си бузи. — Колко струва?

— Колко ли? — продавачът свали химическия молив, който бе затъкнал зад ухото си като цвете, и започна да дращи по бакалската хартия, застлана по тезгяха. Очевидно той сам не знаеше колко трябва да поиска за рокличката.

— А вие какво предлагате? — запита той, след като мърда като риба известно време устните си.

— Аз нося всичко 19 лева — смутолеви Николай и мушна ръка в джоба си.

— Малко са! — каза някак недоволно продавачът и хвърли моливчето на тезгяха.

Пълнобузото момче се окопити — нали неведнъж се бе пазарило с продавачите на сладолед и с пристанищния сиропчия.

— Толкова мога… нямам повече — каза с престорена въздишка то и даде вид, че се кани да извие гръб.

— Увеличете сумата поне с три лева — разпери ръце вехтошарят и прегради пътя му.

— Само един лев!

— Два!…

Най-сетне рокличката беше пазарена.

— Да я опаковам ли? Или другарят предпочита да я отнесе със закачалката? Последната при поискване се дава безплатно.

Закачалката представляваше парче сухо дърво с ухо от ръждив тел. Николай бе поблазнен от мисълта да я получи безплатно, но като си представи, че децата от квартала ще тръгнат подире му, изпъшка:

— Без закачалката!

Човекът с мишото лице се наведе под тезгяха и извади половин измачкан вестник.

— А защо ви е тази рокличка? — каза той, след като я уви във вестника.

Николай хлъцна, стреснат от неочаквания въпрос. Той не бе помислил, че могат да го питат за това. Докато се чудеше какво да отговори, под кръглата му брадичка се събраха ручейчета пот и го загъделичкаха. Очите му шареха безсмислено върху един стар афиш, закачен над тезгяха. „Крал Лир… Крал Лир“ — четеше безгласно той и тъпчеше с пълните си крака прогнилия под.

— Е кажи де! И застани на едно място — така ще ми събориш бараката!

— Аз… ние, театър! — извика изведнъж пионерът, без сам да разбере дали бе прочел думата на големия афиш или тя му бе хрумнала в този напрегнат миг на отчаяние. Както и да беше, Николай повтори още веднъж думата и му се стори, че тя прозвуча убедително.

— Театър значи? — запита някак подозрително продавачът. Но това за него очевидно нямаше значение, тъй като парите от продажбата вече лежаха в дъното на дълбокото чекмедже.

Стиснал вестника със скъпоценната покупка, Николай прекрачи тенекиения праг на дюкянчето и с облекчение почувствува ласката на хладния морски вятър. Забърза към долния край на улицата, където с гълъбчето в ръце нетърпеливо го очакваше Стефка.