Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (12) (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

VIII.

Макар и отстранен от командата, Николай не преставаше да мисли за другарите си. Той знаеше, че те постъпиха правилно, че такава участ ще постигне всеки тимуровец, който пренебрегне поръчението си. Истински войник ли е онзи, който заспи на пост и пропусне врага!… И въпреки това кръглоликото момче не се сърдеше на тимуровците, сърцето му не се пълнеше със злоба.

През първите дни Николай се навърташе все покрай баба си, която щедро го гощаваше със своите милинки и пирожки. Отначало старицата дори зина от учудване, а после се изплаши:

— Боже мой, Николай! Какво се е случило? Да не си се скарал с другарите си?

Внукът подозрително мълчеше, а целият му вид мрачно говореше: „По-добре не ме разпитвай!“

— Ще отидеш ли днес на морето?

— Не! — последва неохотен отговор.

— А че… да нямаш огън?

Бабата постави костеливата си ръка на Николаевото чело и видимо се успокои.

— Чудя се — никога не си се свъртал тъдява до пладне! — каза повече на себе си старицата, като не преставаше да се вглежда изпитателно в неспокойното лице на внука си.

— Не ми се пече на плажа. Ще стоя тук, при тебе!

Хлътналата брадичка на бабата се разтрепери от радост.

— Ах, ти, мое ушенце, мое речно камъче! — доволно нареждаше тя и се задавяше от тънък щастлив смях. — Брезичке моя… Босилково стръкче — продължаваше да фъфли гальовно тя, без да се съобразява дали са подходящи имената, с които наричаше внука си. — Хубаво си намислил — постой си в къщи. А то иначе сам щеше да се погубиш от глад. По цели дни не те виждах.

Старицата щапукаше с ниските си чехлички из цялата къща и току попипваше кокчето на главата си, радостна, че внукът й се задържа така дълго при нея. Но не се минаваше час-два и тя смешно подгъваше брадичка и се мръщеше, тъй като момчето още по-рядко от прежному посягаше към отрупаната трапеза.

Николай страдаше не само за другарите си: за Димчо — справедливия и строг командир, за веселата и мила Божанка, за закачливата, но умна Стефка, що не му прощаваше и най-малкото провинение, а понякога незаслужено гощаваше бабиното внуче с неприкрити остроти. Сърцето го болеше най-много за недовършената лодка, която, улисани в гонитбата на стъпките, софиянчетата кажи-речи бяха забравили. Мисълта, че няма да се труди повече край старото корито на барба Тодори, не му даваше мира. Той често се навърташе при Трите скали, а веднъж дори, като пухтеше от жегата и въртеше кръглите си очи, се осмели да вземе недовършеното гребло и да го издяла в къщи. А при лодката имаше още много работа. Трябваше да се прави и второ гребло, да се насмоли бордът…

Тази заран Николай се сети, че бе оставил още отпреди няколко незапушени междинки на кила, известни само на него. Реши скритом да отиде и да ги затули с кълчища. Знаеше, че тимуровците ходят късно привечер, а напоследък бе забелязал, че те навярно, погълната от тежката борба с Невидимия, почти не се отбиваха при лодката. Тази борба не му беше присърце. Дланите го сърбяха за работа и той, още несъмнало, се измъкна от леглото и се запъти към Трите скали.

Какво бе учудването му, когато върху пясъка, разяден от краката на чайките като от сипаница, забеляза отпечатани детски стъпки, наполовина напълнена с вода. Значи някой току-що бе минал преди него. Николай ускори крачките си озадачен. Дали не беше Димчо? Но тимуровецът носеше гумени обуща. А може би някое дете бе идвало да донесе хляб на рибарите при таляна.

Когато наближи Трите скали, той зърна Сеня. Наклонил глава, забил брадичка в яката на блузата си, червенокосият помощник на Калчо се силеше да премести лодката. Дългата му, гладко причесана коса лъщеше на слънцето. Луничките по носа му бяха плувнали в пот, а безцветните му очи се взираха в спокойното море, където ръцете му напразно се опитваха да тикнат тежкото корито.

Наоколо бяха разпилени вещите, които тимуровците криеха в дъното на лодката: клещи, тесла, непресукано кълчищно повесмо.

При все че не забеляза идването на пълнобузото момче, малкият крадец удвои усилията си: отпърво блъскаше кърмата само с ръце, после почти коленичи в пясъка, а краката му се плъзгаха и напразно търсеха опора. Мускулите на ръцете му, макар и още неоформени, се изпъваха, а шията му се изду. Лодката, която беше поставена на кръгли трупчета, се заклати и изскърца.

— Ще я тикне в морето! — сепна се Николай и се хвърли към брега.

Сеня чу шума и току пред издигнатите юмруци на Николай отскочи настрана. Неочакваното появяване на това пълнолико момче, с коса щръкнала като таралежови бодли, го замая до такава степен, че той не знаеше какво да прави. Като се усмихна безсмислено, Сеня отпретна ръкави и запрестъпва ту на единия, ту на другия си крак.

— Крадец… ще ти дам да разбереш! — стисна отново юмруци Николай.

Момчето от брезентовата къщурка се дръпна изплашено. То бе изразходвало много сили в безуспешния си опит да отвлече тежката лодка и затова краката му безпомощно се заплетоха. Николай се нахвърли разлютен върху него. Свадата щеше да свърши печално за Сеня, ако в това време откъм камъша не се зачуха виковете на тимуровците:

— Чакайте!

Димчо отстрани запъхтения нападател. Изнурен, изненадан от неочаквания обрат, Сеня закри очи с раздрания си лакът и застена.

Николай гледаше към земята и мълчеше.

— Ти… — строго се обърна към него Димчо. — Ти какво дириш при лодката? Знаеш сам, че нямаш работа тук.

При все че Димчовият поглед не беше толкова сърдит, а и двете момичета го гледаха дружелюбно, Николай разбра — наистина мястото му не беше при командата, чието доверие бе измамил. Наведе глава и бавно затътри крака към града. Силите му сякаш го бяха напуснали изведнъж.

Децата направиха обръч около Сеня. Той се почувствува не по-добре от вълк, уловен в капан. Отстъпи няколко крачки назад и се притисна о борда на лодката, като смяташе по този начин да се запази.

— Я гледай какъв пасажер се появи! — не се стърпя Стефка.

Сеня се опита да изкриви презрително тънките си устни, но като погледна крадешком към силното момче, що стоеше отдясно, се сви изплашено и по страните му се появиха сълзи. Той очакваше да се нахвърлят върху него, да го набият или блъснат във водата. Но с недоверие усети как една ръка се сложи дружески на рамото му.

— Е, казвай!

Малкият крадец престана да плаче, но продължаваше да гледа недоверчиво.

— Ако искаш да се повозиш в морето, можеше да ни кажеш. Но виждаш сам, че старата черупка още не е ремонтирана. — Димчо се улови, че произнася Николаевите думи и сбърчи чело. — А с едно гребло далеч не се отива!

Момчето подсмръкна, без да отвърне каквото и да било.

— Е, казвай! Какво мислеше да правиш с нашата костенурка?

— Нищо! — от вълнение момчето не можеше да продума и нови сълзи избиха през ресниците му.

Едва сега тимуровците имаха възможност да разгледат отблизо Калчовия помощник. Те видяха, че той съвсем не е такъв великолепен, пълен с достойнство, както изглеждаше горе, на брезентовия покрив. Копринената му риза — овехтяла и на места закърпена, а коленете на кадифените му панталони — издути и протрити. Разтревоженото му лице показваше, че току-що е имал неприятна преживелица, че не току-така бе оставил барачката и се бе озовал при Трите скали.

— И откъде узна за нашата лодка?

— Случайно… Видях я и ми хрумна…

Божанка повдигна леката му торбичка, където нямаше почти нищо.

— Че много са ти оскъдни запасите. Докъде ще стигнеш с тях? Ех, ти, мореплавател!

— Аз не да пътувам…

Децата го слушаха недоверчиво.

— Не исках да открадна лодката — проплака Сеня. — Казвам ви самата истина. Бог е над мене!

Той събра трите си пръста в едно, готов да се закълне. Децата се разсмяха.

— Какъв бог те е патил! Ние, брат, на попски бръщолевици не вярваме — възмути се Стефка. — Трябва да дадеш честна пионерска дума.

Момчето мълчеше с наведена глава. По опърленото му от слънцето лице срамът пробягваше на червени ивици. Малката му адамова ябълка, що се подаваше из разтворената яка се движеше неспокойно, като че на притежателя й не достигаше въздух…

— Честна пионерска дума ли? Та той не е пионер! — досети се Божанка и погледна с укор към Стефка: — А баща ти знае ли, че се каниш да избягаш? — обърна се към Сеня тя.

Бегълчето погледна децата с тъга.

— Аз нямам баща — тихо продума то. И понеже децата мълчаха, добави: — Татко е починал преди да се родя. А мама се ожени втори път и замина за друго село.

— А този… Калчо… не ти ли е баща?

— Не — каза Сеня, като ровеше пясъка с палеца на десния си крак. — Калчо ми е вуйчо.

Настъпилото мълчание бе нарушено пак от леко треперещия глас на Сеня:

— Вуйчо ми е — мамин брат. Имаме да му даваме пари и мама ме прати да му слугувам.

— Д-да! — проточено произнесе Димчо, но това говореше повече от всякакви думи.

— Искам да се махна. Той е лош и ме бие — каза, обладано от внезапен порив сирачето, мислейки, че разкрива някаква голяма тайна. То се накани да разкопчае ризата и да покаже синините, що и без това се виждаха през разтворената му яка.

Но се сепна от учудване, когато Божанка спокойно каза:

— Знаем!

— Така ли? — изплаши се момчето.

— Пионерите знаят всичко… Те виждат… наблюдават.

Сеня с уважение спря поглед на познатата, а заедно с това така нова фигура на Димчо — с червена връзка, спусната до колана, на който висеше окачено малко туристическо ножче, с електрическо фенерче, което подаваше яйцевидната си лупа из горния джоб на блузата.

— А ти какво знаеш за пионерите? — запита Божанка.

— Вие пеете хубави песни и не се биете.

— Зависи — отговори Димчо вместо Божанка. — Със своите, разбира се, не се бием, но с враговете… Пионерът изпълнява различни задачи — една от друга по-интересни.

— И важни! — допълни Стефка. — Но… ти къде искаш да отидеш с лодката?

— Не зная… Натам! — посочи с пръст над водата момчето. Целият му вид говореше, че е готово да понесе всякакви страдания, само да се отърве от тежката опека на вуйчо си.

— Та отвъд е Турция. Добре си избрал. Тъкмо щеше да си намериш още по-страшен господар.

— Аз… не в Турция. Само покрай брега…

— А защо не се оплачеш на милицията? В нашата народна република има закони — никой няма право да измъчва децата.

— Страх ме е от вуйчо. Нали мама има да му дава пари. Ако го обадя, после той мене… — момчето повдигна ръка и драсна с палец по гърлото си.

— Звяр! Лихварин — изфуча Стефка. — Много ли те бие?

Вместо отговор Сеня легна по очи в пясъка. Слабите му рамене тихо се затресоха, а от очите му потекоха бистри ручейчета, които сухият пясък бързаше да попие.

— Сеня, не плачи! — каза Божанка и ласкаво тури малката си длан на бузата му. — Аз имам едно другарче. То живее в Москва и също се казва Сеня. Пиша си с него.

Като подсмърчаше, сирачето се изправи на колене:

— Моето име е Асен, но вуйчо го промени. Прекръсти ме така — с цирково име.

— И моето другарче е голямо колкото тебе — продължи Божанка. — Не съм го виждала, но зная, че е ученик в шести клас.

— Аз не ходя на училище… напуснах — каза Сеня, без да поглежда пионерката.

— Така ли?

— Така! — повтори момчето.

— Че защо, не искаш ли да учиш?

— Не може да се каже, че не искам. Но нали пътуваме от място на място. Пък и вуйчо не ме пуска.

— Та не знаеш ли, че у нас всички деца трябва да ходят на училище?

Сеня замълча. Той загледа тъпо втвърдената песъчлива земя и нокътят на босия му палец започна да пише някакви причудливи криволици, прилични на първите картинни в детските блокчета.

— Напуснах училище миналата година — вуйчо ме накара да кажа, че съм болен — продължи Сеня. — Не искаха да ме приемат за пионер пак заради него — каза той и очите му посивяха от омраза. — Той ме води в църква. Кара ме да държа запалена свещ, когато чете вечния календар на селяните.

— А ти? — настръхна Божанка.

— Какво аз? — повдигна сухите си рамене момчето. — Аз му се покорявах. Та той ме плашеше с духове.

— С духове ли? — наостриха уши тимуровците.

— Вие не го знаете — той е магьосник. Веднъж го чух да разговаря с един дух.

Когато произнасяше зловещата дума, момчето опули очи и мъчително преглътна.

— Разкажи какъв беше! — подлови го предпазливо Божанна.

Сеня притвори очи. Той се страхуваше даже да си припомни.

— Аз бях легнал вече. Вуйчо броеше парите. Изведнъж платнището на бараката се повдигна и при нас влезе… един дух. По-точно — никой не се вижда, а се чува глас.

Децата се спогледаха многозначително, което момчето изтълкува по своему.

— Не, не лъжа!

— Това е просто невероятно — обади се Стефка. — Чела съм, че един бял пътешественик можел да разговаря с корема си. Веднъж той бил пленен от людоеди. Те запалили огън и се канели да го опекат и изядат. Как да се спаси? И ето хрумнало му да ги изплаши, като заговори с корема си. Сполучил. Людоедите помислили, че се обажда близката скала, която смятали за божество, и ужасени се разбягали. Така белият пленник се спасил.

Сеня се размърда.

— Нея нощ в барачката гласовете се редуваха — веднъж се чуе вуйчовият глас, после — другият! — потреперваше той.

— И за какво говориха? — внимателно се намеси Димчо.

— Не разбрах. Сърцето ми щеше да се пукне от страх. До съмнало не мигнах.

В гърдите на тимуровците запърха радостно предчувствие.

— Че ти къде спиш? — осведоми се Стефка.

— В барачката.

— Сам ли?

— Сам.

— А Калчо?

— Вуйчо ли? Той живее в старата звънарна, далеч — хей долу при морето. Аз влизах в нея. Там е така страшно.

Неочаквано за себе си, бегълчето се бе облегнало на лодката и приказваше съвсем свойски с децата. А техните сърца се пълнеха със съчувствие към наплашеното момче — горък пътник в мъглявия свят на суеверието.

Сеня почувствува необикновено доверие към тези деца с червени връзки, които гледаха така самоуверено и не се бояха от нищо. Той продължително задържа очи на Стефкината връзка.

— Искаш ли и ти да станеш пионер? — запита уж на шега природолюбителката.

Сеня плесна с ръце и копринените дъги на ръкавите му трепнаха на слънцето.

— Искам! Ей богу — на̀, честен… — той се накани да свие пръсти за кръстене, но дръпна като опарен ръката си.

Софиянчетата и този път се разсмяха.

— Искам още днес — подсмръкна Сеня.

— Станеш ли пионер, ти ще бъдеш под покровителството на „Червените възли“ — така се нарича нашата команда. Всички деца по света, които носят пионерски връзки, ще бъдат твои другари. И никой няма да смее да те обиди.

— А какво значи да си пи-о-нер? — разчлени последната дума Сеня.

— Това значи… — Стефка се замисли и отвърна с думите, които бе прочела в една съветска повест за деца. — Това означава, че където и да се намираш — било на сушата, във въздуха или в морето, ти си длъжен да бъдеш верен син на родината.

Очите на Димчо светнаха, озарени от някакво смело решение:

— Ние ще те приемем, или по-точно нашата тимуровска команда ще настоява да те приемат. Бездруго ще получиш червена връзка, но най-напред ще трябва да изпълниш едно поръчение. Такъв е редът: поръчение изпълнява всяко дете, когато го приемат в пионерската организация.

— Съгласен съм — извика възбудено Сеня и на лицето му зацъфтя усмивка.

— А ти не бива повече да живееш при Калчо. Държавата ще те вземе в дом за сираци. Или пък нашата дружина ще те осинови — ще станеш син на отрядите. Ще учиш, а може и университет да завършиш. — Божанка млъкна и погледна към тимуровския командир. Той й кимна одобрително.

Очите на Сеня светеха като запалени. Така му се искаше час по-скоро да му кажат какво ще бъде поръчението!

Димчо начерта някакъв знак на пясъка и за най-голямо удивление на бегълчето софиянчетата, без да си продумат, се оттеглиха на десетина крачки зад скалите и започнаха да разговарят оживено. Момчето не чуваше гласовете им, но виждаше как те мърдат непрестанно устни и гледат към него.

Съвещанието на командата трая само няколко минути. След малко Божанка се приближи:

— Засега — каза тя — ти ще трябва да се върнеш при Калчо.

Момчето се сви като таралеж.

— Така повелява поръчението! — видът на пионерката беше неумолим.

Димчо поясни:

— Командата натовари Божанка да те запознае с поръчението.

* * *

Божанка и Сеня влязоха в Градската градина.

Беше вече късно, но по алеите все още се разхождаха летовници. Пред магазинчето за лимонада, прилично на голяма виолетова гъба, се мяркаха продавачи на цветя. Сеня се учудваше, че градът може да стои буден до толкова късно. Той смяташе, че със затварянето на барачката всичко заспива — хората, автомобилите, къщите.

Двете деца седнаха мълчаливо на една скамейка. Сеня дълго се намества, докато най сетне притихна.

— Е? — запита той и зачака, подпрял с юмрук брадичката си.

— Казахме ти: ще трябва да се върнеш отново при вуйчо си — започна направо Стефка.

— Не ща. Той е лош!

— И Васил Левски е имал лош вуйчо, и майка му като твоята го е изпратила да му слугува…

— Но нали Левски е избягал? — смътно си спомняше момчето. — Обвил краката на коня в парцали…

— Ще се махнеш и ти, когато му дойде времето. Засега постъпи като Левски: помогни на делото!

Сеня замълча. Думите, казани с такава неумолимост, прекършиха желанието му да се съпротивлява.

— Ще останеш в барачката… навярно за малко дни — опита се да го успокои тимуровката. — Там те изпращаме с мисия. — Но като се сети, че Сеня не знае какво означава тази дума, поясни: — С важна задача!

Любопитството у Сеня надделя:

— Каква задача?

— Търсим един враг, по-точно… един дух.

— Дух ли? — подви крака под пейката момчето и усети как челото му се овлажнява.

— Да.

— Като онзи, който идва в барачката ли?

— А може би същият — отвърна Стефка и се огледа, за да се увери, че никой не подслушва. Колкото и предпазливо да бе подхванала разговора, тя трябваше да разкрие тайната пред непознатото момче.

Притворил очи. Сеня слушаше напрегнато.

— И какво… трябва да направя? — заекна той.

— Да ни помогнеш!

— Как? — напрегна цялата си съобразителност момчето. Лицето му, покрито с лунички, изведнъж се удължи.

— Като научиш кога Невидимия ще дойде в барачката. А също — къде се крие.

Стефка обгърна с ръка слабичките плещи на момчето:

— В същност няма да вършиш нищо повече, отколкото досега. Ще помагаш на Калчо и ще следиш.

— Ами ако онзи се крие в звънарната?

— Трябва да узнаеш!

— Да вляза в звънарната ли? За нищо на света! Да ме убият, няма да отида. Там, в избата, са закопани удавници. А пък вуйчо не ще ме пусне.

— А ти все пак трябва да проникнеш. У-у какъв си страхливец! — с подчертан укор каза Стефка. — Не се ли срамуваш?

В зениците на сирачето проблесна предизвикателно пламъче. Сега то беше отново самоувереното момче, което се подава над брезентовата барачка и поглежда с безразличие тенекиените ветропоказатели. Но скоро предизвикателното пламъче бе угасено от студената сянка на страха.

— А ти помисли за майка си. Нима ще й бъде драго да те гледа цял живот ратай — чужд хляб да ядеш, да ходиш немил-недраг по панаирите! А как би се радвала тя, ако станеш човек.

При споменаване на скъпото име зениците на Сеня се проясниха. А устните му, доскоро сиви от страх, се събраха в усмивка.

— Ще ти помогнем, ще бъдем ден и нощ край тебе: и аз, и Божанка, и Димчо — цялата команда. Заедно ще се борим.

— Ще се върна — каза след мигновена нерешителност бегълчето и твърдо стисна устни.

— Геройската ти постъпка ще ти даде право да носиш червена връзка.

— Такава… като твоята ли?

— Същата!

Сеня посегна с трепереща ръка към червения край на коприната, но преди да я докосне, погледна нечистите си пръсти и ги отри о панталоните си.

— Откъде я купи?

— Тя не се купува. Тя трябва да се заслужи… с пионерски дела. А проявиш ли се, може и звеневи да те направят. Току-виж и пред знамето те фотографирали!

— Дай да я понося!

— Вземи я!

Щастлива, че сполучи да приближи командата на една крачка от разгадката, обладана от необикновен прилив на радост. Стефка сне от врата си връзката и като не забрави да приглади с длан мястото, където стоеше възелът, я сложи в ръцете му. Тутакси се разкая за безразсъдната си постъпка: така ли се дава пионерска връзка! Но беше вече късно да я иска обратно. Това щеше да оскърби сирачето, по чиито бузи още личаха следи от сълзи.

Сеня с недоверие гледаше очилатата пионерка — искаше да отгатне сериозно ли говори или се шегува.

— Ще я взема. Само до утре — посегна нерешително той.

— Добре — завърза я на врата му пионерката. Момчето я притисна до сърцето си.

— А вуйчо ти?

Сеня се дръпна уплашено, но изведнъж бе обзет от някаква непозната решителност:

— Ще я скрия. Той никога няма да я намери!

* * *

Сеня влезе в платнената барачка и се опита да достигне пипнешком до леглото си. В шатрата миришеше на парафин, на напечен от слънцето брезент. От дървения щъркел се носеше остра миризма на разтопена боя.

Като се блъскаше в струпаните дрехи и мукавени кутии, Сеня се промъкна към обитаемата половина на барачката. Събу набързо сандалите си и легна. Брезентените стени още пазеха дневния задух, напоен със сладкия мирис на прясно боядисаната птица. Все още под впечатлението на това, което се случи през деня, очаровано от внезапната дружба с тимуровците, гордо от неочакваното доверие, което те му оказаха, момчето се въртеше на походното одърче, без да може да заспи. Мисълта му се връщаше ту назад, където редица незначителни на пръв поглед неща му подсказаха, че Невидимия неведнъж бе идвал, ту напред — към онова, което му предстоеше, и тогава той започваше да крои различни планове, за да изпълни поръчението на командата. Но всеки кроеж му се струваше несигурен и опасен. Страхуваше се да не стори някоя необмислена постъпка. Преди всичко трябваше да бъде предпазлив. Как се бе заблуждавал Сеня, като е смятал Калчо за магьосник. „Не! Вуйчо не е магьосник! — макар с ледена боязън в душата на момчето бе приятно да повтори гласно тази мисъл. — Според думите на тимуровците той е ятак или както те го нарекоха «агент на чуждо разузнаване».“ Ето защо той държеше племенника си далеч от звънарната — пуста и мрачна къща, с ръждив ламаринен покрив и с дълбоки прозорчета, из които сякаш някой постоянно надничаше.

А колко жесток бе червенобрадият стопанин на шатрата! Понякога той замахваше дори с тежките божигробски броеници и ужасеното сиротинче се чудеше къде да се дене, за да се запази от желязната градушка. Сеня трепереше пред ненавистния му поглед, пред господарския му глас; той живееше по-зле от заварениче. Но тази нощ като че изведнъж прогледна. Страхът, загнезден в сърцето му от толкова дни, се превърна в омраза.

Сеня попипва драгоценната коприна, обгърнала като топло крило гърдите му, и усети, че без да ще, се усмихва. Луната вече догаряше и скоро щеше да се развидели. А той все още не заспиваше. Мечти, една от друга по-дръзки и фантастични, го осеняха и вълнуваха. Ето: Невидимия пристига в барачката. Вуйчо му го праща да занесе някакъв вързоп в звънарната, но момчето незабелязано се връща и скрито в плиткия платнен дрешник, подслушва разговора на двамата бандити. Или: Сеня среща Стефка и без да го видят, пуща в еднодневката й писмо, където е отбелязал тайния адрес на Невидимия…

Но мечтите му не се сбъднаха.

Заспало призори, умореното от дневните преживелици момче не чу как вуйчо му влезна на пръсти в барачката. Той се запъти към ъгъла, където до дрешника се белееше походното легло, и се спря в недоумение. Отмести се, за да не засенчва лунната светлина, и едва сега повярва на очите си: изпод яката на племенника му се подаваше червеният край на пионерска връзка, поръбен със златен конец. Макар и да се виждаше само едно триъгълниче, то бе достатъчно, за да вбеси Калча. И като опретна ръкави, той протегна косматите си ръце. Гърдите му щяха да се пръснат от ярост.

Дълго след това Сеня не можеше да си даде сметка за нощната случка. Той хапеше, риташе, мъчеше се да побегне. Със сили, удесеторени от страха и яростта, той сполучи да се отскубне от железния обръч на Калчовите ръце и като грабна разкъсаната връзка, се промуши — ни жив, ни умрял — изпод платнището.

* * *

Тимуровците отново сгънаха ръце в безсилие. Везната се наклони повторно на обратната страна. Сеня, на когото възлагаха толкова надежди, неочаквано се провали. На другата заран Димчо го намери при Трите скали. Обронил глава, той притискаше с длани пазвата си, където бе скрил парче от разкъсаната Стефкина връзка. Луничките се очертаваха като налепени по бледото му лице.

— Какво е станало? — запита неспокойно Димчо.

— Той… той намери връзката! — зарида Сеня.

— Кой?

— Калчо… Калчо козела.

Като легна на земята, сирачето заудря с юмрук по пясъка и завика:

— Козел! Козел!

Не беше нужно да разпитва — още от пръв поглед тимуровският командир разбра какво се бе случило. Той улови за ръка разплаканото момче и без да го укорява, го поведе към къщата на татковата си сродница.

Инженер Томова още не беше се завърнала от столицата и леглото засега беше празно.

* * *

Като че ли повече нямаше на кого да се надяват. И последната надежда — да разгадаят тайната с помощта на Сеня, рухна. Пред тимуровците отново се изправи призракът на несполуката.

На вахта, където денонощно дежуреше надеждата, застана унинието.

Кой знае как би свършило всичко, ако един ден, пълен с безсмислено лутане и безизходност, от софийския влак не беше слязла малка пасажерка. Тя имаше пухкави бузи и червена връзка, а на ръката й се полюляваше пътническа марокенена чанта.

Румянка — така се наричаше пълноликата пасажерка — се постъкми и зажумя срещу слънцето, което току-що се бе издигнало над дългата редица от вагони. Като вдъхваше на широки глътки морския въздух, който след продължителното нощно пътуване й се струваше необикновено свеж, тя закрачи с безгрижна походка по измитите квадрати на перона. Нарочно си даваше безгрижен вид и се стремеше да изглежда независима, защото беше… избягала. Избягала ли? Как може такова благоприлично девойче, с такава спретната, дори гиздава външност и с две панделки на главата да избяга от къщи, да изостави родителите си? Работата е там, че то нямаше родители — по-точно имаше баща, но той, капитан от далечно плаване, бе на път някъде сред вълните на Тихия океан. Майката беше отдавна починала. За Румянка се грижеше леличка — една лицемерна и саможива стара мома, станала причина невръстното пиле да напусне бащиното си гнездо.

Без да се двоуми, малката пасажерка от софийския влак закрачи към пристанището.

Над крайбрежния град бе разцъфтяла великолепна утрин — една от онези тихи утрини, когато неподвижният въздух ухае на водорасли и единствено в синята морска далечина се поклащат пенливите шапки на вълните.

Въпреки ранния час към плажа вече бързаха — шумни и пъстри — най-нетърпеливите летовници. Над измития булевард, над металните орли по ъглите на морската градина, кръжаха гларуси и с дрезгавите си гласове надвикваха утринните продавачи. Край Румянка преминаха няколко флотски офицери с бели униформи и сърмени пагони. Зададе се летовничка с дантели около врата и къдраво кученце в скута. Щом я зърна, Румянка изплашена се дръпна назад. Поиска да се скрие в първата напречна уличка, но върволицата деца, които няколко учителки с чадърчета на главите, водеха към морската градина, й попречи.

Нима това кученце, малко колкото обувката й, с козина, навита на масурчета и с велурено елече на гърба, я изплаши така! Тя се припозна: стори й се, че насреща се задава леличка с нейния омразен Бобик.

Чак когато летовничката с дантеленото деколте отмина, Румянка се успокои.

Леличка! Капитанската дъщеря сложи ръка на очите си и тозчас пред нея се появи ненавистната фигура на татковата сестра. Зашумя халатът й, по чиито поли летяха оранжеви пеперуди и се кривяха стеблата на тропически палми.

Неомъжена до днес, леличка не обичаше хората и не пущаше племенницата си да играе с децата на съседите. А когато Румянка беше по-малка, я караше да говее, водеше я по близките манастири и я учеше, кой знае защо, да благодари на бога за хляба, който купуваха с татковите пари. А татко пътуваше дълги месеци със своя кораб, отбиваше се пътем за ден-два и пак заминаваше.

Отпърво момичето се примиряваше. То вярваше, че така е нареден светът. Без да се замисля, растеше зад тюлените завеси, сред дантелите, с които леличка труфеше всичко: пердетата, покривките, дори елечето на Бобик — малкото пъргаво кученце с криви крачета и смешна опашчица, единственото същество, което старата мома обичаше… Но по-късно, когато Румянка тръгна на училище, съмнението неочаквано пусна корен в душата й. Тя започна да се колебае, да изживява часове на мъчително раздвоение. А когато завърза червената връзка на гърдите си, поведе яростен спор със себе си. Другарите от дружния отряд полека-лека я привлякоха и задържаха. Колкото и да беснееше, накрая леличка трябваше да отстъпи. И все пак тя не се признаваше за победена.

А вчера у тях дойде гостенка — една лелина съученичка от пансиона, с пиринчено кръстче под набръчканата шия и старомодна плоска шапка, украсена с перо.

Румянка завърза червената връзка пред огледалото и тъкмо когато се канеше да излезе, леличка я спря:

— Закъде се гласиш?

— Викат ме в училище… при сборния отряд.

— Какво да сторя! — възкликна леличка, обърнала лице към гостенката. — Аз предсказвам, че всички тези сборове и отряди няма да изведат децата на добър край! — гневно каза тя, като изпука с пръсти.

Румянка се направи, че не чува думите й.

— А да видиш как ги възпитават! — продължи леличка. — Учат ги да не тачат светия пост, да не се кръстят… Но бог вижда всичко.

Споменала името на бога, тя се приготви да се моли. Издигна ръце и като събра кривите си пръсти на колибка, изви очи към тавана. Гостенката тутакси я последва, при което шапката с перото смешно се килна на врата й, но тя не посмя да я намести, боейки се да не попречи на молитвата.

Втренчили поглед към гипсовата плетеница на тавана, двете някогашни пансионерки усърдно мърдаха устни.

Навела глава, за да прикрие руменината, обагрила бузите й, Румянка посегна да отвори вратата. Но леличка я зърна с крайчеца на окото си.

— Остани в къщи! — извика задъхано тя.

— Обещах! — твърдо каза пионерката.

Пършивата шия на старата госпожица се наля с кръв:

— Откакто ходи на онова пътешествие, където без малко не се изгуби, ти стана съвсем непокорна.

— Да се изгуби ли? — обади се с нескрито любопитство гостенката и прекъсна молитвата.

— Другарите й я изоставили… сама в гората — свали ръцете си и леличка.

— Боже опази! — гостенката направи кръст пред нашареното си с белило лице.

Бравата се стопли в ръцете на Румянка. Тя загледа леля си: отпървом с недоумяващи, а после — с възмутени очи.

— Как? Другарите й ли казваш? — поднови разговора гостенката, човъркана от желание да научи повече. — Та нали днешните говорят само за другарство — иронично забеляза тя и нахлупи плоската си шапка.

— Оставили я сама… сред планината! — със злорадство потвърди старата госпожица.

— Леличко, лельо, побойте се поне от бога, в който вярвате. Та те отначало… само да ме накарат да почувствувам… Но след това се върнаха… подадоха ми ръка. Станаха ми истински другари.

Тъкмо това вбесяваше леличка. Като потрепваше с високите си обуща, тя едва ли не затича из стаята. Та нали онова пътешествие по местата, където са минали Георги Димитров и Васил Коларов през Септемврийското въстание, съвсем откъсна момичето от нея. Дотогава Румянка все още я слушаше, странеше от другарите си, рядко участвуваше в дружните им игри. Но след това…

— О, аз окаяната! До какво доживях? Да не ме почита детето, което съм отгледала със собствените си ръце. — Тя вдигна очи към портрета, който висеше над главата й. — О, да би знаел брат ми!

Румянка не можеше да се владее повече. Тя изтича в другата стая, грабна палтото си и извади от алуминиевата касичка парите, които бе спестявала през учебната година. Реши да избяга колкото се може по-далеч от ненавистната сродница. Да отиде на черноморския бряг и да дочака завръщането на татковия кораб…

И ето сега тя стои на морския бряг — оскърбена до дъното на душата си, терзана от болка, която никога не бе угасвала. Няма да прекрачи къщния праг, докато не се бялнат мачтите на кораб „Родина“. Ще дочака баща си, ако би трябвало да стои с месеци. Ще работи, ще гладува, щом е нужно, но няма да позвъни на кованата желязна врата, чийто ключ подрънкваше в джоба на леличка…

Откъм морската далнина, набръчкана от непрестанната игра на вълните, се обади басово голям параход. Вперила очи към белоснежните етажи, капитанската щерка се помъчи да разчете буквите, които лъщяха като стъклени. Очевидно това не беше български параход. Пионерката се опря на един от чугунените синджири, що се промушваха през кнехтовете и ограждаха пристанището. Като описа дъга около фара, корабът затръби и започна бавно да се отдалечава. Пристанището, и без това празно поради ранния час, съвсем опустя.

Румянка тръгна край вълноломния зид и не разбра кога се намери на песъчливия бряг. Обувките й се напълниха със ситни камъчета, които започнаха да глождят ходилата й. Тя се събу и като стъпваше предпазливо, се запъти към плажа. „Къде ли е сега татко? — мислеше си натъжено момичето. — Може би корабът му се промъква през хълмове от океански вълни или лъкатуши край отвесни скали.“ То сякаш виждаше пламтящите орлови очи на баща си и знаеше, че не може да му се случи нищо лошо. Ще се завърне от далечно плаване смелият морски командир и дъщеря му ще го посрещне както никога досега — на самия бряг.

Пътеката навлезе в рядка кестенова горичка, из която се виждаха светли островчета.

— Цветя! — спря се задъхана Румянка. — Маргаритки!

Маргаритките, високи над човешко коляно, се полюляваха леко. Белите им цветове блестяха като емайлирани. Край тях подобно на длъгнести огнени капки се мяркаха пчели.

— Ой! — възкликна пионерката.

В друго време тя би набрала букет, би изплела венец, но сега се приближи на пръсти към най-високата маргаритка. Присви любопитно очи, при което пълните й бузи се опънаха, и започна да разглежда цветето.

— Зная, че си вълшебно — каза високо тя. — Можеш да отгатваш. Кажи ми — ще се върне ли скоро татко от далечно плаване?

Момичето се наведе и започна да гадае:

— Ще се върне — предпазливо откъсна едно листче то и го хвърли през рамото си. — Няма да се върне…

Листенцата едно след друго летяха и се ронеха в тревата.

— Ще се върне!

— Няма! — извика някой зад гърба на пионерката и закри очите й така силно, че тя неволно подскочи и без малко не падна на земята. Кой ли я беше проследил и подслушал? Опита се да се освободи, но непознатите длани бяха здраво прилепнали към лицето й. Успя само да узнае, че зад нея стои момче — за един миг се мярна ивица от зелени дочени панталони. Беше на ръст колкото нея, защото тя усещаше топлината от дишането му в тила си.

— Здравей, Румянке! — каза момчето със зелените панталони, без да сваля ръцете си.

— Здравей! — трепна озадачено капитанската щерка. — А ти кой си?

— Отгатни!

— Не мога!

— Наистина отдавна не сме се срещали.

В гласа на момчето имаше нещо познато.

— Пусни ме! — задърпа се Румянка.

— Ще те пусна, но обещай…

— Обещавам!

— Че ти не знаеш какво!

— Кажи, де!

— Да броиш до десет и тогава да се обърнеш.

Румянка повдигна с безразличие рамене.

— Е добре, щом искаш!

— Започни да броиш! — извика момчето и отдръпна ръцете си.

Румянка замърда устни: едно, две, три… Но когато стигна до десет и се обърна, от тайнственото момче нямаше нито следа. Къде ли се скри? Разбира се, в горичката зад завоя. Другаде нямаше къде. Краткотрайното й любопитство се замени с огорчение. Като се сниши, тя се зае да разглежда мястото, където изчезна притежателят на зелените панталони. Дори сви длан като бинокъл и допря очи до кръглото отворче. Нищо! Затича към завоя, но какво бе разочарованието й, когато видя, че горичката се сгъстява. Вдясно се кипреха къдравите редици на лозята.

Кой се бе пошегувал? И откъде знаеше името й? Обу сандалите си и когато се канеше да се върне, неочаквано зърна пионерски знак, направен набързо от морски камъчета.

— Вдън земя ли се провали това момче? — присвиваше подозрително очи Румянка. — Написа знака и — дим да го няма! — Тя се огледа и едва не плесна с ръце: на разкрач от нея, върху ствола на съседния кестен бе нарисувано с тебешир:

——————————>

— Върви напред! — повеляваше знакът.

„Какво пък, ще тръгна!“ — помръдна устни момичето и закрачи предпазливо.

Клонче с подострен край, писмо, скрито в ниска хралупа, тебеширени знаци върху стеблата преведоха Румянка през лозята и я упътиха към брега. Там я поеха други знаци, направени от гълъбови морски камъчета, от овални мидички, от купчинки изсъхнали водорасли. Дори на места посоката бе определена с големи стрели, издълбани направо в пясъка.

След като измина стотина крачки, пионерката неочаквано се заблуди. Дълго се лута, докато най-сетне намери някакво перо, навярно от гларус, поставено на кръгла пясъчна площадка. Острият му край сочеше към юг. Румянка се зарадва толкова много на находката, че започна да скача на един крак.

Пътечката, заливана непрекъснато от вълните и сушена от слънцето, бе станала така твърда, че позвъняваше под краката й. Между пясъчни хълмчета, покрай прострени рибарски мрежи, под тунел от високи лозници тя излезе на неголям глух залив. Над него се бяха надвесили три скали, в чието подножие се виждаше обърната стара лодка.

Румянка се спря и нерешително затъпка на едно място. Любопитството, което я владееше досега, отстъпи място на страха. Все пак кое беше момчето със зелените панталони? Защо я повика на този пуст и отдалечен пясъчен нос? — питаше се озадачена пионерката и се взираше в напрегнато очакване. Никой не се виждаше. Само чайките описваха сребристи кръгове над скалите.

Колко време стоя така — минута, две или повече? Започна да съжалява, че се бе увлякла в неразумната игра, да се укорява, загдето бе тръгнала подир пътните знаци.

Като погледна нетърпеливо многоъгълния циферблат на ръчното си часовниче, капитанската дъщеря реши да се върне. Самотата я плашеше и гнетеше.

И все пак, макар че никой не се виждаше наоколо, Румянка не беше сама. Три чифта очи зорко следяха всяко нейно движение. Прикрити зад скалите, трима тимуровци я наблюдаваха внимателно.

Отначало Стефка и Божанка недоумяваха: защо ли Димчо бе извикал Румянка при старата лодка? Какво бе намислил? Та те можеха да посрещнат дружката си още в града. Но когато тимуровският командир им разкри шепнешком намеренията си, те едва не ахнаха. Румянка щеше да им помогне да разгадаят тайната. Тя трябваше да се опита да проникне в барачката. Калчо не би се усъмнил — нали никога не бе я виждал преди това. Но той не биваше да научи, че тя се е срещала с тимуровците.

Това, което започна Сеня, трябваше да довърши Румянка. Командата искаше от нея да се промъкне в бърлогата при зверовете. Но как? Засега единствен знаеше Димчо.

Морна, огорчена от безплодното чакане, Румянка хвърли последен поглед — отпървом към Трите скали, еднакви по височина и направени от шуплест морски камък, а сетне — към водораслите, които, тласкани от вълните, се виеха като дълги мокри коси край брега.

— Тя ще си отиде! — обади се разтревожено Божанка.

— Излез и я посрещни! — нареди Димчо.

Синеоката тимуровка се подаде на пръсти зад скалата.

— Добре дошла! — раздаде се тънкият й звънлив глас.

Отначало Румянка се сепна изплашена. Но сетне от гърдите й се откъсна въздишка на облекчение: тя не беше повече сама в този град. Като оправяше разпилените си коси, към нея бавно се приближаваше Божанка.

— Здравей! — усмихнато каза тимуровката. — Радвам се, че те виждам.

Че се радва, личеше по пламтежа на бузите й, по широката усмивка, която бе окръглила лицето й.

Двете дружки се прегърнаха.

— Какво правиш тук? — запита, след като се успокои, Румянка.

— Летувам с другари… При нас е Димчо.

— А Гаро Барабанчика?

— Не дойде. Но затова пък Стефка, председателят на училищния кръжок „Млади натуралисти“, е тук — каза Божанка и погледна към скалите. — А ти кога пристигна? — полюбопитствува на свой ред тя.

— Преди малко… да посрещна татко — отвърна някак смутено капитанската дъщеря.

— Сама ли? — искрено се учуди дружката й.

— Сама! — накъсо отвърна Румянка и по лицето й пробягна горчива усмивка.

— А леличка?

Очите на момичето за миг потъмняха, но то само махна с ръка.

— Разбрах — каза повече на себе си тимуровката. — Значи тя е все същата.

— Все същата — глухо повтори щерката на капитан Иванов. — Не можех повече да стоя при нея… Избягах.

— От къщи ли? — дръпна се изненадано Божанка.

Момичето с небесните панделки зарови лице в дланите си и се затресе:

— Тук ще дочакам татко. Ако трябва, ще работя — изправи глава то, — но няма да търся прошка от леличка. — Чертите на лицето му се изопнаха решително.

Божанка я погледна с учудване: как ще работи, като още не умее нищо… Наистина може да дава уроци по пиано, но на кого?

— Да вървим! — каза тя и я улови за лакътя.

— Къде?

— Зад скалата, при другарите… Ние си имаме тимуровска команда — продължаваше да бъбри Божанка, за да разсее Румянкината тъга. — Изключихме Николай. Той заспа на пост. Искаш ли да приемем и тебе в командата?

Без да дочака отговор, тя повлече насълзеното момиче към Трите скали. Румянка покорно тръгна — нали и бездруго нямаше къде да отиде.

Не успяха да направят три-четири крачки, когато зад скалите се зачу шум — отрониха се няколко камъчета и пред двете момичета се появиха Димчо и Стефка. Здрависаха се. Докато играеше с джобното си фенерче, Димчо обмисляше как да започне разговора. Несполуката на Сеня го беше научила да бъде предпазлив. Но Румянка бе своя — на нея можеха да открият без колебание тайната.

— Знаеш ли защо те повикахме?… Работата е една такава… но ти дай честна пионерска дума, че няма никому да кажеш.

— Никому! — прошепна Румянка, турила ръка на пионерската си връзка.

— Нашата команда преследва диверсант.

— Какво? — учудването на момичето нямаше граница.

— Преследваме враг. И то не какъв да е, а невидим.

— Невидим ли? — това бе така зашеметяващо, че Румянка седна по турски на пясъка, без да оправи плисето на полата си.

Тимуровците се скупчиха около нея. Разказаха й как са забелязали загадъчните стъпки на плажа, а после — как са открили, че Невидимия дохожда в брезентовата барачка на пазарището. Не скриха нищо — дори и несполуката на Сеня.

— Сега надеждата ни е в тебе!

Румянка с удивление погледна Димчо. Струваше й се, че той се шегува, но по лицето му с остри от напрежението скули и мъх върху горката устна нямаше нито сянка от шега.

— Нас, тримата, Калчо е виждал неведнъж. Може би ни подозира. А ти току-що пристигаш и дори още не знаеш къде се намира брезентовата къщурка. Затова те извикахме с пътни знаци — Калчо да не разбере, че сме се срещали.

— Съгласна си, нали? — Стефка попипа очилата си.

— И все пак… аз не зная — отвърна момичето. Няколко секунди то стоя така — с брадичка, опряна о коленете, и с ресници, които неспокойно потрепваха.

— Страхуваш ли се? — каза Димчо. Той улови края на отпуснатите й пръсти и я загледа в лицето.

— Какво трябва да направя? — храбро изправи глава капитанската дъщеря.

Тимуровците я погледнаха с благодарност.

— Ще те изпратим при Калчо — каза Димчо.

Стефка повдигна очилата си и се втренчи в следотърсача:

— Ами… ако все пак Калчо не я приеме?

— Той има нужда от помощник. От деня, в който Сеня побягна, платнището е все спуснато. А децата от квартала непрекъснато обикалят и чакат да се покаже Дюн Златоклюн — Димчо плесна с ръце, за да пропъди един гларус, който бе кацнал близо до Стефкината еднодневка, и продължи: — Ще влезе в барачката и ще каже, че е сираче; че няма нигде никого.

— Кой ще повярва на такова сираче — с копринена блуза и с тази скъпа чуждестранна чанта — противеше се Стефка.

— И това съм предвидил! — каза уверено, но без да се възгордява тимуровският командир. — Ще я облечем с дрипави дрехи.

— А откъде ще вземем такива дрехи?

— За това те се потрудиш ти — усмихна се Димчо. — И бездруго все се оплакваш, че си останала без поръчение…

„С другари и накрай света не е тежко“ — мислеше си Румянка и радостта не слизаше от порозовелите й бузи. Въпреки трудната, едва ли не непосилна задача, на сърцето й беше леко. Сега брегът не й изглеждаше толкова пуст. Изумрудените отблясъци на близкото море пълнеха въздуха. Прозрачното сияние на вълните блестеше по жълтия пясък, по сплетените от бриза крайбрежни храсти, върху белите крила на чайките…