Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Огнен лед (9)

7

Новоросийск, Черно море

Брадатият седи кръстато върху застлания с килим под на кабината, а грубите му селяшки ръце са отпуснати в скута. Стои така вече над два часа, като единствено тесните му гърди едва-едва помръдват при дишането. Пулсът почти не се усеща, а летаргичните удари на сърцето биха разтревожили всеки кардиолог. Тежките клепачи над огромния нос са притворени, но не може да се каже нито че мъжът спи, нито че е буден. Дебелите устни са извити в блажена усмивка. Невидими зад трънестите гъсталаци, оградили неговото съзнание, блещукат неуловимите мисли на един луд.

На вратата се почуква тихичко. Брадатият не показва с нищо, че е чул. Чукането се повтаря по-силно и настойчиво.

— Да — отзовава се мъжът на руски. Дълбокият му глас идва сякаш от преизподнята.

Вратата се открехва и вътре надниква младеж в униформа на корабен стюард. Проникнала откъм коридора светлина пада върху лицето на брадатия. Стюардът промърморва кратка молитва за пропъждане на демони, която знае от баба си. Събрал кураж, той промълвя:

— Прости моето нахалство, господарю.

— Какво има?

— Господин Разов иска да ви види в каюткомпанията.

Дълбоко хлътнали, светло жълти очи се отварят върху изпития череп. Това са хипнотизиращи очи на хищник, огромни и блестящи.

Следва пауза.

— Кажи му, че идвам.

— Да, господарю. — Под погледа на тези ужасяващи очи, младият стюард усеща, че краката му омекват. Той затваря бързешком вратата и хуква по коридора.

Брадатият разплита тяло и се изправя в целия си ръст от сто и деветдесет сантиметра. Носи препасана с пояс черна рубашка от памучен плат. Военната якичка пристяга плътно врата му, а крачолите на панталоните са натъпкани в ниски ботуши от черна кожа. Тъмно кестенявата коса се спуска на вълни зад ушите, преминава в гъста брада и се разстила до кръста.

Той започва да раздвижва тяло, става след става, като вдишва дълбоко въздух в зажаднелите за кислород дробове. Когато се убеждава, че дейността на всички жизненоважни системи е възстановена, той открехва вратата, наднича навън и излиза. Изкачва се безшумно по стълбите и стъпва върху главната палуба на сто и тридесет метрова яхта. Изпречилите се на пътя му членове на екипажа бързат да сторят път.

Яхтата е проектирана с широка и празна палуба, с ниска и полегата надстройка, за да се сведе до минимум съпротивлението й при движение. Носът е с V-образна форма, което му позволява да реже надълбоко вълните, а кърмата е вдлъбната нагоре, за да се плъзга по-леко. Движен от модерни турбо системи, корабът може да плава два пъти по-бързо от други съдове със същата дължина.

Брадатият отваря една врата, без да чука и влиза в голяма, колкото малка къща, каюткомпания. Прекосява дневната част, като минава край кресла, канапета и маса за хранене, сякаш отмъкнати от средновековен замък. Подът е покрит с древни персийски килими, всеки от които струва едно малко състояние. Стените са украсени с безценни произведения на изкуството, в по-голямата си част откраднати от световни галерии или частни колекции.

В далечния край на помещението се вижда огромно бюро от махагон, инкрустирано със злато и перли. На стената зад него виси стилизирано лого, съставено от военна кожена шапка и обнажена сабя. Под него личи надпис на кирилица: АТАМАН ИНДЪСТРИЗ. Седнал зад бюрото, по телефона говори президентът на тази компания, Михаил Разов.

Макар да говори почти шепнешком, привидно любезният му тон не успява да прикрие заплахата в гласа му. Бледото му изпито лице е като издялано от карарски мрамор, но никой не би могъл да сбърка жестоките черти на профила му с произведение на някой ренесансов майстор. Тези черти са били видени от безброй жертви, изпускащи последния си дъх.

В краката му са се разположили две бели руски хрътки. Забелязали приближаването на високия мъж, те заръмжават. Разов оставя слушалката и успокоява кучетата, които се свират под бюрото. С домакина протича смайваща метаморфоза. Сивите очи се изпълват с топлота, жестоките устни се огъват в усмивка, цялата грубост на лицето се стопява. Би могъл да мине за който и да е любящ вуйчо. Професионалните престъпници като него се превръщат в съвършени актьори, ако живеят достатъчно дълго, за да го постигнат. Разов е култивирал природната си хамелеонщина, под ръководството на професионалисти. Той е в състояние мигом да се превърне от безмилостен главорез в упорит бизнесмен, очарователен домакин или харизматичен оратор.

Могъщите рамене и мускулести бедра на Разов издават ниското му потекло. Роден в степта край Черно море, в казашко семейство, той се запознава със седлото в мига, в който успява да се задържи на него седнал. Надарен с остър ум, той отрано забелязва недостатъците на тежкия селски живот, съсипал вече майка му и изцеждащ здравето на баща му.

Разов бяга в града, където предоставя физическите си способности в услуга на банда изнудвачи. Умението му да троши кости и да убива му осигурява високи приходи. Вече не помни колко пъти е забивал куршум в коляното на опърничав търговец или в главата на нередовен платец. Нито е в състояние да назове броя на удушените от ръцете му непослушни проститутки. Със спечелените пари, сам открива публичен дом.

Скоро след това овладява цяла верига бордеи, като за целта неутрализира доскорошните си шефове. Закриля инвестициите си, с помощта на жестока армия от главорези и скоро развива фирмата си в нови насоки: хазарт, опиати, лихварство. С помощта на далновидни подкупи и добре пресметнати убийства, той се издига над обсега на съветската власт и става мултимилионер. Превръща се в един от най-влиятелните гангстери в страната и сякаш никаква сила не може да му посегне, освен равен нему бандит.

Брадатият се изправя пред него и полага ръчища върху бюрото.

— Викал си ме, Михаил?

— Борис, скъпи мой приятелю и съветнико, съжалявам, ако съм попречил на медитацията ти, обаче пристигнаха важни новини.

— Значи, опитът е протекъл успешно.

Разов кимва.

— Първоначалните данни за щетите са крайно впечатляващи, ако вземем предвид нищожния мащаб на експеримента. — Натиска един бутон на бюрото и се появява прислужник, който носи бутилка водка и две чаши. Разов пълни чашите до ръба и подава едната на Борис. Отпраща с жест прислужника и като настанява брадатия в удобно кресло, сам сяда срещу него. Вдига чашата.

Огромната адамова ябълка на Борис играе нагоре-надолу, докато той пие бавно водката си, като че ли не е по-силна от билков чай. После обърсва уста с космата ръка.

— Колко убити? — едва има търпение да попита той.

— Един или двама — отвръща Разов и свива рамене. — Явно е имало предупреждение.

Необикновените очи на монаха светват с убийствен блясък.

— Информатор?!

— Не, не. Било е напълно непредвидено. Някакъв рибар предупредил полицията и тя успяла да евакуира населението.

— Жалко — казва Борис, с искрена мъка в гласа. — Трябва много да внимаваме следващия път.

Разов кимва към голям екран на стената. Там се вижда картата на света. По нея блещукащи точици отбелязват корабите на АТАМАН. С дистанционното домакинът увеличава редица светлинки, разположени по източното крайбрежие на САЩ.

— Силите ни заемат позиции. — Очите му стават студени. — Мога да те уверя, че когато ударим, ще има доста мъртъвци за броене, а и много друго.

Борис се усмихва.

— Значи, можем да считаме северноамериканското начинание за актуално?

Разов пълни отново чашите с водка. Изглежда разтревожен.

— И да, и не. Искам да обсъдя с теб някои обстоятелства от жизнено значение. Изправени сме пред неочакван проблем. В Черноморската ни операция е имало външна намеса.

— В Москва са научили за нас?

— Тамошните глупаци все още нямат представа — отвръща Разов, с неочаквано силно презрение. — Не, не става дума за правителството. Някакъв американски телевизионен екип се изтърсил внезапно в района на старата база.

— Американци? — Брадатият вдига ръце към небето. — Дар небесен — продължава той с блеснал поглед. — Надявам се, че са опитали на собствения си врат острата гвардейска сабя.

— Тъкмо напротив. Завързал се е бой и гвардейците отстъпили. Неколцина от твоите загинали в битката.

— Как е възможно? Гвардейците са обучени да убиват безпощадно!

— Да, те са превъзходни ездачи, истински казашки герои. Въоръжението им е старичко, но доста ефикасно.

— Как тогава са изтървали невъоръжен телевизионен екип?

— Не били сами — отвръща Разов. — Помогнали им от въздуха.

— Военните?

Разов клати глава.

— Според моите източници, самолетът излетял от кораб, на име „Арго“. Предполага се, че съдът се намирал в Черно море със задача, поставена му от НАМПД.

— Какво е това?

— Забравих, че си бил изолиран от света дълги години. Националната Академия за Морско и Подводно Дело е най-голямата организация за изследване на световния океан и разполага с хиляди учени по цял свят. Един от тях е пилотът, който е убил гвардейците.

Борис става и започва да кръстосва помещението.

— Все пак не разбирам — как е възможно някакъв си там учен да се справи с моите въоръжени гвардейци?

— Уместен въпрос. В едно обаче, съм напълно сигурен — това не е краят. Разпоредих да се предислоцира нашата дейност. Междувременно ще усилим охраната. Позволих си да ги въоръжа с по-съвременни средства. Съжалявам. Известен ми е стремежът ти да се запази чистотата на традицията.

— Мога да разбера сериозността на мотивите ти. Какви са новините от Вашингтон?

— Възможностите на източника не са големи, но го помолих да направи каквото може, без да създава рискове.

— Трябва да сме наясно с кого точно си имаме работа — тази НАМПД може и да не е точно онова, за което се представя.

— Съгласен съм. Би било грешка да ги подценим, както са сторили гвардейците.

— Кажи нещо повече за тези журналисти.

— Потвърдено е, че са от някаква американска телевизионна мрежа. Двама мъже и една жена.

Борис поглажда брада, потънал в размисъл.

— Това не ще да е случайно. И те, както и онзи от Агенцията, са прикритие за някаква американска операция. Къде се намират сега?

— На борда на „Арго“, който плава към Истанбул. Пратил съм една лодка подире им.

— Могат ли да потопят кораба им?

— Все едно да смажат комар, но в дадения момент ми се струва, че няма да е уместно — може да привлече внимание върху дейността ни в района.

— Тогава да изчакаме.

— Съгласен. След като приключим в Черно море, ще можеш да си отмъстиш.

— Възхищавам се от мъдростта ти, Михаил.

Усмивката на Разов разцъфва, с топлотата на анаконда.

— Не, Борис, мъдрият си ти. Аз разбирам от политика и бизнес, но ти имаш дарбата да прозреш в големите проблеми на бъдещето.

— Твоя е задачата да материализираш тези прозрения, в качеството си на единствен борец срещу корупцията и материализма, които разяждат като рак тялото на могъщата ни някога родина. Трябва да покажем на света, че нашето дело е право. Нищо не бива да ни спира, когато решим да изкореним злото из корен, където и да го открием.

— Искам да видиш нещо — казва Разов, като натиска някакъв бутон. — Това е последното ми обръщение към армията.

На екрана се появява картина: Разов говори в голяма зала. Слушателите му носят униформи на различни родове войски. Разов започва да говори и за броени минути контролира цялата аудитория. Сякаш пораства от напиращата в него интелектуална и физическа мощ, тласкан от желанието да завладее изцяло съзнанието на слушателите си.

— Ние сме длъжни да пазим неопетнено воинското кредо на нашите братя — казаци. Нашият народ отхвърли игото на Отоманската империя и разгроми Наполеон. Казаците завоюваха Азов за нашия цар Петър Велики и в течение на векове пазеха границите на Русия от нашественици. А сега, след като сме седем милиона, с вашата помощ, ние ще направим на пух и прах вътрешния враг — финансисти, престъпници и политици, — които се мъчат да стъпчат страната в краката си.

Не след дълго множеството е изправено на крака, изпаднало в състояние на масова истерия. Хората напират към трибуната, с изцъклени погледи и протегнати напред ръце. Искат да станат част от него. Скандират високо: „Разов! Разов!“ — Той изключва екрана.

— Добре си се подготвил, Михаил.

— Не, Борис. Ти ме подготви добре.

— Аз само ти показах как да гъделичкаш чувствата на нашите хора.

— Това е нищо в сравнение с онова, което предстои. Но твърде много зависи от изхода на черноморската ни операция. Тъкмо говорех със спасителния кораб, когато ти влезе. Изправени са пред сериозни трудности, но са вече близо до целта. Казах им, че от техния успех зависи животът им. Няма да се примиря с провал.

— Искаш ли да надникна в бъдещето?

— Да, кажи ми какво виждаш.

Борис свежда глава и докосва чело с върховете на пръстите си. Очите му добиват стъклен блясък. Говори с механичен глас:

— Виждам деня, в който ще хванеш в ръка юздите на Майка Русия като неин нов цар. Всичките ни неприятели ще погинат. Съединените щати първи ще опитат меча на справедливостта.

— Какво друго виждаш?

Челото на прорицателя се сбръчква, сякаш от болка, а гласът му зазвучава кухо:

— Студ и мрак. Царството на смъртта под морската повърхност. — Той посяга към ръката на Разов и впива пръсти в нея като граблива птица. — Има и светлина. — Дебелите устни се извиват в самодоволна усмивка. — Успехът е близо. — Животът се завръща в каменните очи. — Духовете на мъртвите много скоро ще благословят нашето дело. Те ти възлагат да мъстиш в тяхно име. — Разов е преуспяващ бандит и дете на големия град. Изваден от привичната си среда, той е безпомощен.

Спомня си първата среща с Борис. Скита се без цел и посока, полужив от глад из някаква забравена провинция, когато се натъква на колона селяни. Десетки и десетки мъже и жени, болни и недъгави, някои толкова отслабнали, че ги носят други. На въпроса му къде отиват, те отговарят, че са тръгнали на изцеление при „лудия“ в манастира. Той се присъединява към селяните от нямане какво друго да прави. Вижда как сакати захвърлят патериците, а слепи проглеждат. Когато идва неговият ред, монахът го поглежда като стар познат и казва:

— Очаквах те, синко.

Под пронизващия поглед на тези необикновени очи, Разов излива душата си. Разказва за своя шок при последните слова на баща си. За скитанията си из пустошта на крайморските степи. Борис му казва да изчака останалите да си отидат и разговаря с него през цялата нощ. Когато го пита къде са другите монаси, Борис отговаря така:

— Те бяха недостойни.

Разов подозира ужасната истина, но тя не му прави никакво впечатление. Когато се връща към цивилизования свят, зловещата фигура на монаха е до него и си остава там до днешния ден.

По време на отсъствието на Разов, в неговите територии са се наместили други бандити. По съвета на монаха, той пуска слух, че иска да излезе в легалния свят и не би желал мрачното минало да му напомня за себе си. Най-напред сменя името си, а после, след няколко убийства, палежи и бомбени атентати, успява да ликвидира повечето си връзки с престъпния свят. Като използва натрупаните в швейцарски банки милиони, както и оказалия се ефикасен в престъпните среди твърд подход, той скоро слага ръка върху огромни минни предприятия, които се изплъзват от хватката на комунистите. После разширява минната дейност и под морските води.

Близките му забелязват тайнствената и дълбока връзка между двамата. Борис съветва Разов по всички основни въпроси, а той му се отблагодарява съответно. Самият монах би станал превъзходен обект за изследване в областта на клонираната личност. Каютата му на кораба е обзаведена единствено с килима, върху който прекарва дълги часове на медитация, а понякога отказва да се мие с дни. От време на време, когато яхтата се намира в някое пристанище, той изчезва. Разов го проследява и установява, че монахът прекарва времето си в най-долнопробни бардаци. Двете страни на сложната му личност сякаш са в непрекъсната борба — монахът аскет срещу сладострастния убиец.

Независимо от лудостта си обаче, монахът е безценен съветник, а видимата му ненормалност се компенсира с проницателна интелигентност. В дадения случай е прав за НАМПД — тя може да се окаже скрита опасност.