Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Огнен лед (21)

19

От окаяната банда плувци, взети на борда от капитан Кемал, няма и помен. На тяхно място виждаме весела група подводничари, които с чувство за хумор си спомнят преживяното. Именно в това състояние ги заварват Остин и новодошлите в заседателната зала на „Арго“.

След качването им на борда, всички са внимателно прегледани от корабния фелдшер, натъпкани са здраво с храна и облечени в резервни работни униформи на НАМПД. Като изключим драскотините и синините, мъжете почти нямат други белези от преживяното. Централно място на металната маса заемат капитан Атууд, мичман Крайсман и Джо Завала. Джо се усмихва широко, когато вижда колегите си да влизат. Става, за да се ръкува с двамата Траут и Гън. Винаги кавалер, той дарява Гемей с целувка по бузата.

След като представя новодошлите, Остин обявява, сред радостни подвиквания и свиркане:

— След няколко часа сте в Истанбул, където ви чака самолет за дома. На близките ви е съобщено, че сте невредими. Сигурно нямате търпение, да потеглите час по-скоро, но аз трябва да ви помоля за една услуга. Ние чухме забележителната ви история само отчасти. Докато хеликоптерът се готви за обратен полет, надявам се да чуем всичко, от игла до конец.

Мичман Крайсман става и казва:

— Това е най-малкото, което можем да сторим. Сигурен съм, че давам израз на общото мнение, като благодаря на двама ви с Джо, че ни измъкнахте невредими от онова място.

— Другия път ще пристигнем с танк — обещава Остин под всеобщ смях. След като той стихва, добавя: — Ако не възразявате, мичман, ще поема ролята на Пери Мейсън^[1]. Мисля, че така ще стане по-бързо.

— Няма проблем, сър!

— Добре. Да започнем от самото начало!

Крайсман застава пред окачена на стената карта на източната част на Егейския басейн.

— Мисията ни предвиждаше да се спускаме в района на археологическите находки, недалеч от турското крайбрежие. Ето тук! — Той посочва на картата. — Освен нас, на борда се намираше и гост, който се представи като Джоузеф Пуласки от MIT^[2].

Гън вдига ръка.

— За сведение: След като научихме за изчезването на подводната лодка, направихме проучвания за личността на вашия гост. От MIT отговориха, че за първи път чуват това име.

— Жалко, че не проверихме, преди да се качи на борда — отбелязва мичманът. — Във всеки случай, мисията се увенча с необикновен успех. Извадихме някои предмети от тинята. Готвехме се за изплаване, когато Пуласки извади пистолет. Повечето от нас се намираха зад командния отсек и не видяха нищо. Капитанът ни осведоми за положението по интеркома. Нареди да кротуваме. Лодката се издигна до известно положение и застина.

— Колко време? — пита Остин.

— Около двадесет и пет минути. След това на мониторите се появи огромна сянка. Приличаше на гигантски кит или акула, която застава под нас. Последва страхотен трясък и скърцане. Лодката се разтресе толкова силно, че който не бе седнал или не се държеше за нещо, тупна на пода. След това доловихме шум, като от огромни бръмбари, които щъкат по корпуса — водолази. Видяхме ги и на мониторите. Един шегаджия даже ни махна с ръка. След това те изчезнаха, а подводницата се понесе през водите.

— Къде се намираха капитанът, пилотът и онзи учен по това време?

— Всичките бяха в командния отсек.

— Капитанът каза ли още нещо?

— Да, сър. Нареди да се занесат там сандвичи и кафе.

— А какво правеше по това време спомагателният кораб?

— Чухме го да ни вика, докато Пуласки нареди да се изключи връзката. Предполагам, че са ни проследили, докато излезем от обхвата на апаратурата.

— Колко време продължи подводното пътуване?

— Часове. Когато изплавахме на повърхността, отвън беше тъмно като в Царството на сенките. Никаква светлинка. После в лодката се спуснаха въоръжени мъже.

— Руснаци?

— Не можехме да определим, макар да носеха АК-47. Държаха се като професионални войници. Не като онези чекиджии с конете, от които ни отървахте. Говореше само Пуласки. Той нареди да напуснем NR-1. Озовахме се на палубата на огромна подводница.

— Колко огромна? — пита Гън.

Крайсман се оглежда.

— Кой иска да отговори?

Обажда се друг подводничар.

— Служил съм на бойна подводница и според дължината на най-големия диаметър — около петнадесет метра, — бих казал, че е горе-долу колкото нашия клас „Лос Анджелис“. Около сто и двадесет метра.

— Вашата лодка е дълга едва петдесет. Спокойно са могли да ви нарамят, че и да им остане място — отбелязва Остин.

Морякът кимва.

— По-голяма беше от спомагателния ни кораб.

Остин оглежда присъстващите.

— Някой да е забелязал означения по нея?

Хората мълчат.

— Беше тъмно като в рог — обяснява Крайсман.

— Значи, преместват ви в голямата лодка?

— Да. Затвориха ни в един кубрик. Нямаше достатъчно койки за всички, та спяхме на смени. От време на време ни носеха храна. Потопихме се за двадесет и четири часа. Когато изплавахме, пак беше нощ. Морето беше по-различно от Егейското. Въздухът не бе така солен, както сме свикнали. Нещо като при Великите езера.

— Разкажи за корабните звуци, които чухме преди това! — обажда се някакъв моряк.

— Забравих. Случи се малко преди да изплаваме. В кубрика беше абсолютно тихо. Някои от момчетата чули шум от корабни двигатели през стената. Всички залепихме уши за нея и се заслушахме. Истина беше.

— Имаше ли други кораби наоколо?

— Не. В крайна сметка шумът заглъхна. След няколко часа, спряхме при друг кораб — изглежда ни очакваше. Преместиха ни в друг кубрик на неговия борд. Той стана наш дом за три денонощия.

— Все в кубрика ли бяхте?

— Не, за съжаление! Рано призори на другия ден, ни изкараха на палубата. Имаше насочени към нас автомати, а от голямата подводница — ни вест, ни кост. Там беше и Пуласки. Дари ни една от гадните си усмивки и извика: „Добро утро, господа.“ — Крайсман имитира акцента му. — „В отплата за това приятно пътуване, ще ви помолим да ни свършите една работа.“ Каза, че трябвало да извадим разни неща от някакъв кораб. Пуласки и още един бандит тръгвали с нас. И така, качихме се отново в NR-1, която бе привързана редом и се потопихме.

— На каква дълбочина?

— Над сто и тридесет метра. Не е кой знае какво за лодка като нашата. Не ни трябваше много баласт, за да слезем. Дъното беше основно тинесто, леко наклонено до един праг, от който се спускаше стръмно надолу. Корабът лежеше на брега на каньон или долина, разположена перпендикулярно на бреговата линия.

— Имаше ли име?

— Не можахме да видим. Целият бе покрит с водорасли и ракообразни. Носът му не беше много наклонен — нещо като онези снимки на „Титаник“. — Човекът показва с ръка.

— Как бе разположен на дъното?

— Корабът лежеше на една страна, силно наклонен. Човек имаше чувството, че ако го побутне по-здраво, ще се преобърне. На левия борд имаше голяма пробойна.

— Виждаше ли се нещо през нея?

— Пълна беше с боклук. Там се задържахме по-малко от минута. Повече ги интересуваше другият край. Бяха поставили оксиженова горелка в края на манипулатора. Легнахме върху наклонена платформа в кърмата. Беше доста рисковано да разполагаме лодката под ъгъл. Имахме усещането, че корабът ще се преобърне всеки момент. Накараха ни да прогорим дупка в надстройката.

— Не в трюма? — пита изненадан Остин. — Товарът би следвало да се намира в трюма.

— И ние бяхме на същото мнение, но не ни бе работа да спорим. Направихме отвор, с размери около три на три метра. Не беше особено трудно, при този почти изгнил метал. Трябваше да бъдем много внимателни все пак. Също като при хирургическа операция. Едно непредпазливо движение и съдът би потънал в дълбокото — всички си давахме ясна сметка за това. Виждаха се койки и матраци. Пуласки и приятелчето му се развълнуваха видимо. Започнаха да се разправят нещо над корабни чертежи, които носеха със себе си.

— На руски ли?

— Така звучеше. Изглежда ни бяха накарали да режем не където трябва. Направихме още два опита, преди да попаднат на онова, което търсеха. Беше доста просторна кабина, пълна с големи сандъци, също като онези, които продават в антикварните магазини.

— Колко такива сандъка имаше?

— Десетина, разхвърляни на различни страни. Пуласки ни накара да ги приберем. Не беше лесна задача — те бяха очевидно тежки и напрягаха ръката на манипулатора до краен предел. Придърпахме сандъците до ръба на отвора и поискахме от кораба да спусне въжета с куки накрая. Прикрепихме ги към сандъците и се дръпнахме назад, за да може корабът да ги изтегли с мощните си винчове.

Опитният в подобни операции Остин отбелязва:

— И аз бих постъпил по същия начин.

— Идеята беше на капитан Логан — отвръща притеснен Крайсман. — Приличахме на британските войници в оня филм „Мостът на река Куай“. Професионалното предизвикателство ни увлече и бяхме горди, че се справихме с успех.

— Няма за какво да се срамувате — иначе може би щяха да ви убият.

— Същото каза и капитанът. Работехме на смени. Натъкнахме се на няколко усложнения, каквито могат да се очакват при толкова сложна работа, но в крайна сметка измъкнахме всички сандъци от потъналия съд.

— Разбрахте ли какво има в тях?

— Много странна работа! Избутаха ни зад надстройката, но ние ги чувахме, как отварят сандъците с кози крак. Бяха много възбудени. После настъпи тишина, а след това започнаха да се карат. Сетне при нас дойде Пуласки и започна да ни крещи на руски, сякаш ние бяхме виновни. Беше много ядосан, но и малко уплашен сякаш. — Крайсман оглежда другите и те кимват в съгласие.

— И не разбрахте, защо е цялата разправия?

Той поклаща глава.

— Свалиха ни долу, а когато отново ни изкараха на палубата, беше вече нощ. Гигантската подводница се бе върнала. Имаше и още един кораб наблизо. Не се виждаше добре в тъмното, но май беше голям. Прехвърлиха ни на борда на подводницата — без капитана и пилота — в същата първокласна кабина. Плавахме под вода по-кратко време от първия път. Когато ни изведоха, видяхме се в помещение, голямо колкото самолетен хангар.

— Трябва да е бил докът за подводници. Какво стана с NR-1?

— Нямам представа. Когато потеглихме, тя остана привързана към спасителния кораб. Надявам се капитанът и пилотът да са добре. Защо ни разделиха?

— Може би са имали и друга задача за лодката, а може просто да ги държат с някаква друга цел. Какво стана след това?

— Настаниха ни в помещение с койки. Там останахме няколко дни. Скука до немай-къде! По едно време отдолу се разнесе страхотна експлозия.

— Взривили са входа към хангара.

— Защо?

— Базата бе открита и са искали да бъдат сигурни, че никой няма да проникне в нея. Голямата подводница е изпълнила задачата си. Не бих се изненадал, ако по-късно бяха взривили и надземната част. Може би с вас вътре. А как стоеше въпроса с охраната?

— Същите, които ни пазеха и на кораба. Военни наглед, с автоматично оръжие. Даваха ни черен хляб и вода и ни държаха заключени. После се появиха тези юнаци, с кожените шапки и чували вместо панталони. Първата ни охрана приличаше на отряд скаути, в сравнение с тези гадове. Пребиха неколцина, ей така за удоволствие, а после ни изведоха на онова поле. Останалото ви е известно.

Остин оглежда присъстващите.

— Някакви въпроси?

— Успяхте ли да видите местоположението си, докато бяхте на борда на NR-1? — пита Гън.

— Те изключиха всички прибори за определяне на местоположение.

— Не ги е срам!

Всеобщ смях залива залата.

— Какво смешно има? — продължава играта Гън, но един русокос моряк става и плъзга по масата някакво листче.

— Това са координатите на потъналия кораб — заявява той.

— Откъде си така сигурен? — пита Гън.

Морякът, на име Макормак, показва на китката си нещо като бременен часовник и обяснява:

— Подари ми го жена ми. У дома имаме карта и всеки път, когато се свържа с нея, тя може да нанесе точното ми местоположение на нея.

— Все му се подигравахме, че жена му го държи на каишка — казва Крайсман. — Но вече не е така.

— Когато ни отвлякоха, аз преместих уреда над лакътя си — обяснява Макормак. — Те не ни обискираха.

GPS^[3] часовникът на фирма Pro Tec е цяло чудо на миниатюризацията — според производителите: най-малкият GPS прибор, пуснат в масово производство. Той показва местоположението си, с точност до няколко метра, във всяка точка на планетата.

Остин се усмихва.

— Е, а сега, ако трябва да цитираме безсмъртния Порки Пиг^[4]: „Това е всичко, приятели“. Благодаря за съдействието и bon voyage^[5]!

Подводничарите скачат като един и се изнизват от помещението, с нетърпеливия вид на подушило вода жадно стадо. Остин се обръща към хората от НАМПД.

Пол отваря лаптопа си и го включва към един модем, който прехвърля образа върху голям екран на стената. Гемей застава до екрана, с лазерна показалка в ръка. Пол натиска няколко клавиша и на екрана се показва оформеното като бъбрек Черно море и околностите му.

— Добре дошли на Черно море, един от най-възхитителните водни басейни на земята! — започва тя. — То се простира на около 1000 километра от изток на запад и 550, в посока север — юг. Тук „в талията“, където изпъква Кримският полуостров, то е широко едва 240 километра. Независимо от малките си размери, това море има твърде лоша репутация. Гърците го наричат „axenos“, което ще рече „негостоприемно“. Отоманските турци били по-прями и го нарекли направо Море на смъртта.

— Трогателно! — отбелязва Завала. — Много поетично!

— Независимо от всичко това — продължава Гемей, — морето е твърде оживено. Оттук минава Язон, с неговия „Арго“, за да търси Златното руно. В продължение на хилядолетия, морето е оживен търговски път и източник за препитание за поколения рибари. През Ледниковия период, то представлява огромно, сладководно езеро. Около 6000 години преди Христа се скъсва естествена земна дига и в него нахлуват водите на Средиземно море. Водното равнище се повишава със стотици метри.

— Потопът — казва Остин.

— Според някои — да. Местното население се спасява, с бягство към по-високи райони. — Гемей се усмихва. — Не мога да кажа, дали са го сторили с ковчег. Солената вода задушила живота в езерото. Вливащите се в него реки влошили допълнително положението. — Тя дава знак на Пол, който показва на екрана профил на морското дъно.

— Виждате огромната дълбочина. Континенталният шелф, който най-вероятно е бившето крайбрежие, обикаля басейна от всички страни. Той е най-широк, при бреговете на Украйна. Спуска се рязко към глъбините. Тънкият най-горен пласт на морето е пълен с живот. Но под 170 метра, липсва кислород и водите са мъртви. Това е най-голямата маса мъртви води в света. И дори по-лошо: тези маси са пълни с водороден сулфид. Една глътка от тази вода, убива човек. Ако тази отровна маса бъде освободена по някакъв начин, над морския басейн ще се издигне огромен облак убиец, който ще унищожи всяка следа от живот наоколо.

— Значи, турците са дали много точно определение — Море на смъртта — отбелязва Завала.

Пол изважда на екрана пунктирана линия, която очертава вътрешен район от морския басейн.

— Крайсман каза, че потъналият кораб лежи на около сто и тридесет метра дълбочина. Това ще рече, близо до ръба на континенталния шелф. На малко по-голяма дълбочина, от него няма да остане и помен. В отровната зона се запазват непокътнати дървените корпуси, защото там няма кислород, който да осигурява живот на дървоядите, но химикалите разяждат метала до шушка.

— Корабът щеше да се разложи до молекулярно равнище — отбелязва Остин.

— Именно. Тази клисура, за която говори морякът, е най-вероятно някогашна река. Континенталният шелф е равен и се спуска полегато надолу. Разлагането на безброй микроорганизми образува джобове, пълни с метан. Предполага се, че водолазът е защитен срещу подобна опасност, но все пак, може да има други в тази отровна среда.

Гън попива всяка дума. Той става и взема показалката на Гемей.

— Да видим сега, с какво разполагаме! Лодката е отвлечена от това място. — Той прокарва с червената точка линия от Егейско море към Босфора. — Тук именно са доловили шум от движение на кораби. — Движи показалеца по протежение на континенталния шелф. — А тук се намира нашият тайнствен кораб, съгласно показанията на GPS.

Пол рисува с мишката едно Х на посоченото място.

— Твърде големи усилия се полагат за изваждане на този товар — казва Остин. — Може би той именно крие ключа към цялата загадка.

Гън се обръща към капитана.

— За колко време можем да потеглим?

До този момент, капитан Атууд е мълчал. Сега казва с усмивка:

— Всички сте така увлечени по това Черно море, че не чухте разговора ми с мостика. Вече сме на път. Призори сме на мястото!

Едва доловима вибрация на пода показва, че машините работят. Гън се изправя с думите:

— Отивам да ударя една глава — утрешният ден може да се окаже дълъг.

Когато остава сам, Остин започва да се взира в линиите и плетениците на картата, която изобразява Черно море, сякаш са букви и знаци от неразгадан език. Погледът му се заковава върху отбелязаното място на потъналия кораб.

През съзнанието му се нижат събитията, довели го до борда на този кораб, в търсене на какво? Чувства се като човек, бръкнал в огромно кълбо със змии, без да знае кои от тях са отровни. Гаси лампите и излиза от заседателната зала. Докато отива към каютата си, една мисъл не му дава мира: Ами ако всичките са отровни?