Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Огнен лед (3)

1

Недалеч от континента, в наши дни

Лирой Дженкинс тегли рачилото към борда на своя „Керкенез“ и поглежда хоризонта. Там се е появил гигантски кораб. Той бързо изважда чифт гневни и дебели омара, привързва щипките им и ги хвърля в живарника, след което зарежда нова стръв в приспособлението и го пуска зад борда, преди да отиде в кубрика за бинокъла. Той поглежда в окуляра и едва не възкликва на глас:

— Леле-мале!

Корабът е гигантски. Дженкинс го разглежда от носа до кърмата, с око на познавач. Преди да се пенсионира и да се отдаде на лов на омари, той е преподавал години наред океанография в Университета на щата Мейн, а не една или две ваканции е прекарал на борда на изследователски съдове, но този тук няма нищо общо с който и да било познат нему кораб. Дълъг е не по-малко от двеста метра. От палубата стърчат кранове и биги. Дженкинс разбира, че това е някакъв изследователски съд. Гледа го, докато се загубва от погледа му, а след това започва да вади останалите си рачила.

Дженкинс е висок и широкоплещест мъж, около шестдесетте, чиито грубовати черти наподобяват скалистите брегове на родния му Мейн. Когато изтегля последното рачило, силно загарялото му лице се озарява от широка усмивка. Денят е изключително добър. Това златоносно място е открил по чиста случайност преди няколко месеца. То не спира да го снабдява с огромни раци, а Дженкинс не спира да се връща тук отново и отново, макар за целта да се отдалечава от брега доста повече от обичайното. За щастие, единадесет метровата му дървена лодка запазва изключителните си мореходни качества, дори когато е претоварена. Той насочва съда към брега, оставя го на автопилот и слиза долу, за да се възнагради с един хубав, дебел сандвич. Тъкмо изгражда сложната конструкция от хляб, сирене, салам и шунка, когато чува едно приглушено „Бум!“, което прозвучава като гръмотевица, обаче идва отдолу.

Лодката подскача толкова силно, че бурканчета горчица и майонеза се сриват от полицата. Дженкинс запраща ножа в умивалника и се хвърля към палубата. Чуди се дали не се е счупил пропелера или пък се е натъкнал на плаващ дънер, но нищо върху водната повърхност не дава основания за подобни предположения. Морето е спокойно и почти напълно гладко. Малко преди това го е сравнил с опънат син брезент.

Лодката е престанала да се тресе, той се оглежда много внимателно, а сетне свива рамене и слиза да си довърши сандвича. След като почиства кубрика, Дженкинс отново се качва на палубата, за да си хапне на спокойствие. Като забелязва няколко разместени рачила, той ги връзва с въженце, а после влиза в рубката, където изпитва внезапно неприятното чувство, че се намира в потеглил нагоре бърз асансьор. Хваща се за един винч^[1], за да не загуби равновесие. Лодката подскача, после отново се издига още по-високо, пада, за да изпълни цикъла за трети път, преди да се стовари във водата, където започва бясно да се тресе.

След известно време този ад спира, лодката се стабилизира, а Дженкинс съзира в далечината някакво трудно за определяне движение. Грабва бинокъла си и оглежда морската повърхност, за да съзре, след като е нагласил фокуса, три черни бразди в посока север — юг. Вълните се движат към брега. Дълбоко заспала тревога звънва в съзнанието му. Не може да бъде! Спомените го носят назад към бреговете на Папуа, Нова Гвинея през онзи юли на 1998 година, когато се намираше на борда на един изследователски кораб. Внезапно уредите показаха мистериозна експлозия, необяснима сеизмична дейност на морското дъно. Разпознали симптомите на цунами^[2], учените от борда се опитаха да предупредят брега, но много от селищата бяха лишени от всякаква връзка с околния свят. Гигантските вълни ги изравниха със земята, като огромен парен валяк. Разрухата беше ужасяваща. Дженкинс никога няма да забрави гроздовете тела, окичили високите дървета, нито пируващото из локвите многобройно стадо крокодили.

Радиото изведнъж забърборва с десетки грубовати гласове на мейнски рибари.

— Оп-па-а-а-а! — разпознава Дженкинс дрезгавия тембър на своя съсед Елуд Смоли. — Чу ли някой този хубав тътен!

— Също като реактивен изтребител, само че под вода — добави друг.

— Друг да е усетил вълните? — обажда се трети.

— И още как! — потвърждава ветеранът Хомър Гуджън. — Помислих си, че са ме качили на влакчето на ужасите.

Дженкинс почти не чува гласовете. Той бързо изравя калкулатор от чекмеджето и след няколко бързи сметки, не може да повярва на получените стойности. След това взема клетъчния телефон, който използва, ако не иска думите му да бъдат чути от всички по морския канал и набира един номер.

Чува грапавия глас на полицейския началник в Роки коув — Чарли Хоз.

— Слава богу, че те хванах, Чарли!

— В колата съм на път за участъка, Рой. Искаш да ми припомниш, как ме би на шах снощи ли?

— Не съвсем. Намирам се източно от Роки поинт. Нямаме много време, Чарли. Огромни вълни са насочени право към града.

От другата страна се чува сухо хихикане:

— Град като нашия, Рой, разположен на брега, трябва да свиква с вълните.

— Ама тези са други. Трябва да евакуираш района на пристанището и най-вече да изпразниш новия мотел.

Дженкинс мисли, че връзката е прекъсната. После отново чува гласа на полицая:

— Не знаех, че е първи април.

— Чарли, не е шега! Вълната ще опустоши пристанището. Не знам, точно какви щети ще донесе, тъй като неизвестните са прекалено много, но онзи мотел се намира точно на пътя й.

Шефът се смее отново.

— Някои хора биха погледали с огромно удоволствие, как „Харбървю“ потъва в морето.

Двуетажната постройка, просната над пристанището върху колони, разбуни духовете за продължително време. Завършена бе едва след ожесточена борба, скъпо струващ съдебен процес, започнат от инвеститорите и може би някой и друг подкуп в джоба на определени чиновници.

— Нека си се радват, но ти се погрижи да се евакуират гостите на мотела.

— Абе, Рой, там трябва да има над сто души в момента. Не мога да ги натиря просто така. Ще ме уволнят. И още по-лошо — ще стана за смях.

Дженкинс поглежда часовника и тихо изругава. Не иска да всява паника, но повече не може да се владее.

— Да пукнеш дано, проклет глупак! Как ще се почувстваш, след като загинат сто души, само защото теб те е страх да не станеш за смях?

— Да не си правиш майтап, а Рой?

— Нали помниш с какво се занимавах, преди да стана ловец на раци?

— Да, беше професор в университета в Ороно.

— Именно. Ръководех катедрата по океанография. Изучавахме морските вълни. Чувал си за идеалната буря, нали? Значи, в настоящия момент към теб се носи идеална вълна. Според моите сметки, ще удари след двадесет и пет минути. Хич не ми пука, какво ще кажеш на хората в мотела. Заплаши ги с бомбен атентат, ако щеш, само ги изкарай навън и по възможност на по-високо място. И то веднага!

— Добре, Рой, разбрано!

— Има ли нещо отворено на Главната?

— Едно кафе. Хлапето на Джейкъби е на смяна. Ще му кажа да очисти рибарския кей.

— До петнадесет минути да не остане жива душа по тези места. Това се отнася и за вас двамата с Ед Джейкъби.

— Готово, Рой. Благодаря ти.

Главата на Дженкинс жужи от напрежение. Представя си Роки поинт. Неговите хиляда и двеста жители живеят в къщи, амфитеатрално разположени над полукръгло пристанище. Самото пристанище е сравнително защитено, а жителите са приучени от няколко урагана да строят жилищата си по-далеч от водата. Старите тухлени постройки, по протежение на граничещата с пристанището главна улица, са дадени в по-голямата си част под наем за заведения и магазини, които обслужват туристи. Най-оживените места в пристанището са рибарският кей и мотелът. Дженкинс натиска газта и се моли предупреждението му да е направено своевременно.

Началникът Хоз съжалява начаса, че се е съгласил с предложението на Рой, а съзнанието му е обхванато от гадно чувство за несигурност. И да го стори лошо, и да не го направи — пак лошо. Знаят се с Рой от деца, когато бъдещият професор беше най-умното дете в класа. Никога не го е подвеждал като приятел. Но все пак… Сам той е вече пред пенсия.

Хоз включва мигащата светлина, натиска педала на газта докрай и се понася с неприятно свирене на гумите към морския бряг. Докато преодолява късото разстояние, той се свързва със заместника си, на когото нарежда да опразни кафенетата по Главната, като използва високоговорителя си, за да накара хората да се изкачат на по-високи места. Хоз познава добре навиците на своите съграждани — кой е станал, кой си разхожда кучето в този час. За щастие, повечето заведения и магазини отварят по-късно.

Виж, мотелът е друга работа. Хоз спира два празни училищни автобуса, тръгнали да събират деца за училище и нарежда на шофьорите им да карат след него. Патрулната кола спира рязко пред главния вход на мотела и началникът се втурва вътре. По отношение на този строеж, Хоз не можа да вземе страна. Вярно, че постройката променя в голяма степен вида на красивото пристанище, но пък, от друга страна, създава работни места за населението. В края на краищата, не всички искат да са рибари.

От друга страна обаче, никак не му хареса начина, по който се стигна до този строеж. Няма как да се докаже, но за него е вън от съмнение, че някой в общината е натъпкал гушата.

Инвеститорът е местен човек и се нарича Джек Шрегър — безогледен разрушител на природната красота, който издига грозни жилищни комплексчета, по протежение на реката. Той никога не наема местни хора, като предпочита пришълци — те работят по-продължително, за по-малко пари и са по-непретенциозни.

Администраторът, младеж от Ямайка, поглежда стреснато внезапно налетелия полицейски началник, който започва да крещи:

— Всички вън от мотела! Извънредно положение!

— Какъв е проблемът, началник?

— Има бомба в сградата!

Администраторът се задавя. След това се обръща към телефонната централа и започва да звъни по стаите.

— Имаш на разположение десет минути — осведомява го Хоз. — Отвън чакат автобуси. Всички вън — ти също! Ако някой се опъва, кажи му, че ще го арестувам.

Полицаят тръгва по най-близкия коридор и започва да удря с юмрук по вратите.

— Полиция! Необходимо е да евакуирате незабавно сградата. Имате десет минути на разположение — вика той в сънливите лица, надничащи от праговете на стаите. — Заложена е бомба. Не губете време с нещата си.

Повтаря това до прегракване. Коридорите се изпълват с хора по нощници и халати, пижами или просто завити в одеяла. От една стая се показва смугъл мъж, с неприятно изражение на лицето.

— Какво става тук, по дяволите! — пита Джек Шрегър.

Хоз преглъща с усилие.

— Получихме заплаха за бомба, Джек. Трябва да напуснеш.

Млада блондинка подава глава от същата стая.

— Какво става, бебчо?

— В мотела има бомба — отговаря вместо Шрегър полицая.

Жената побледнява и излиза в коридора. Тя е по копринено кимоно. Шрегър се мъчи да я задържи, но тя се отскубва.

— Нямам намерение да оставам тук — заявява момичето.

— Аз пък не мърдам от това място — тросва се Шрегър и хлопва вратата.

Хоз поклаща объркан глава, после повежда жената за ръка и се присъединява към измъкващата се навън тълпа. Вижда, че автобусите са почти пълни и казва на шофьорите:

— Разполагате с пет минути. Карайте към най-високата точка на града.

Сяда зад кормилото и потегля към рибарския кей. Заместникът му се разправя там с трима рибари. Хоз се ориентира бързо в положението и крещи през отворения прозорец:

— Скачайте веднага в камионетката и право нагоре по хълма или ви арестувам!

— Какво става, бе Чарли?

Хоз снишава глас:

— Виж какво, Бък, нали ме познаваш. Прави каквото ти казвам — после ще се обясняваме.

Рибарят кимва и се качва с останалите в пикала. Хоз нарежда на подчинения си да ги следва, а сам минава още един път по кея, откъдето прибира възрастен мъж, зает със събиране на празни кутии и бутилки. После се убеждава, че Главната е пуста и тръгва нагоре по хълма.

Неколцина разтреперани в утринния студ жители викат към него, но полицаят не обръща внимание на обидните думи, а спира колата и се спуска пеша малко надолу по склона. Сега, след като напрежението на момента е отминало, усеща краката си да омекват. Нищо. Поглежда часовника си. Минават пет минути. Заедно с тях отлитат и мечтите му за спокойни старини, с полицейската пенсийка в джоба. Свършено е с мен, казва си той и го избива пот, въпреки хладината на утрото.

В този момент вижда как се надига хоризонтът, а до слуха му достига тътен като от далечна буря. Хората престават да крещят. Над морето надвисва мрак, а пристанището се изпразва — той вижда дъното — но това трае само броени секунди. Водните талази се завръщат, с шум на реактивен самолет при излитане и подмятат във въздуха рибарските лодки, сякаш са играчки. Следват още две вълни, по на няколко секунди една от друга и всяка следваща е по-мощна от предходната. Те се издигат над брега. Когато се дръпват, от рибарския кей и мотела няма и помен.

 

 

Роки поинт, оставен от Дженкинс призори е доста по-различен от онзи, който заварва сега. Закотвените в пристанището лодки представляват безформена маса от дърво, метал и фибростъкло, струпана по протежение на брега. По-малки съдове са запратени върху Главната. Витрините са разбити като от банда вандали. Водата е помътняла и пълна с водорасли и парчетии, а серният мирис на морско дъно се смесва с този на умряла риба. Мотелът е изчезнал. От рибарския кей са останали само коловете, макар масивният вълнолом да не е мръднал. Дженкинс насочва лодката си към една фигура, размахала ръце на вълнолома. Началникът Хоз хваща хвърленото му въже, закрепя го и скача в лодката.

— Има ли пострадали? — пита Дженкинс, докато разглежда града и пристанището.

— Джек Шрегър загина. Доколкото знам, само той. Всички други изкарахме от мотела.

— Благодаря ти, че ми повярва. Съжалявам, че те навиках така.

Началникът издува бузи.

— Добре че те послушах. Представяш ли си, какво би станало?

— Кажи ми какво видя — настоява Дженкинс. Ученият в него е надделял.

Хоз излага подробностите:

— Застанали бяхме на хълма. Приличаше на ураганна буря и звуците бяха подобни. После пристанището се изпразни, също като умивалник, на който са махнали тапата. Видях дъното. Това трая само секунди, а после водата нахлу назад, с рева на самолет.

— Сполучливо сравнение — в открито море цунами се движат с близо хиляда километра в час.

— Уха! — не се сдържа полицаят.

— За щастие, когато наближат брега и плитчините, скоростта им рязко спада. Но енергията на вълната не намалява от това.

— Значи, водна стена петнадесет метра висока. Три под ред. Всяка една — по-висока от предишната. Отнесоха кея и мотела, наводниха Главната. Знам, че си професор, Рой, но как разбра все пак, че това ще се случи?

— Виждал съм подобно нещо в Нова Гвинея. Провеждахме едно проучване, когато се зароди цунами, с височина до двадесет метра, а самият кораб бе подхвърлен няколко пъти нагоре — същото което ми се случи и днес. Предупредихме населението и мнозина се отърваха, но въпреки това, загинаха повече от две хиляди души.

Полицаят преглъща.

— Това е повече от населението на града ни. — Размишлява върху чутото. — Смяташ, че това се предизвиква от земетресение? Не знаех, че стават такива работи и извън Тихия океан.

— В повечето случаи. — Дженкинс смръщва вежди. — Това тук е напълно необяснимо.

— Ще ти кажа и нещо друго, което не се обяснява лесно. Как да мотивирам заплахата си с бомбен атентат?

— Смяташ ли, че на някой му пука, точно в такъв момент?

Началникът Хоз гледа към града и тълпите народ, които предпазливо се смъкват по хълма и клати глава.

— Не — отвръща той. — Не ми се вярва.