Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Огнен лед (24)

22

Вашингтон

Джулиън Пърлмътър е прекарал по-голямата част от деня в проучване на броненосец, от времето на Гражданската война^[1]. Задачата му е поставена от института „Смитсониън“^[2] и нейното изпълнение предизвиква чудовищен глад. Всъщност, всичко на този свят предизвиква у Пърлмътър чудовищен глад. Всяко нормално човешко същество, в същото положение, би сложило набързо парче салам или сирене между две филийки хляб, но не и Пърлмътър. Той отстъпва пред силната си привързаност към немската кухня, като сяда пред пълна чиния свински крачета с кисело зеле, а край нея поставя бутилка „Ризлинг“, доставена от собствената му избена колекция, съдържаща четири хиляди бройки. Сребърните прибори и порцелановите съдове са взети от борда на френския кораб „Нормандия“. Дебелакът е на върха на щастието. То остава ненакърнено, дори когато телефонът зазвънява като корабен звънец.

Той попива устни с ленена салфетка, с везан монограм и посяга с пухкаво ръчище към телефона.

— Джулиън Пърлмътър слуша — съобщава той с приятен глас. — Моля, изложете въпроса си в сбита форма!

— Съжалявам, сигурно съм набрал грешен номер! — казва гласът в слушалката. — Господинът, когото търся, не би говорил така възпитано, при никакви обстоятелства.

— А-ха! — Гласът на Пърлмътър достига децибелите на излитащ свръхзвуков самолет. — Има защо да съжаляваш, Кърт. Какво стана с моя имам?

— Не мога да твърдя, че познавам човек с такова име. Пита ли в службата за издирване на изчезнали в Истанбул?

— Не се шегувай със сериозни неща, нахален хлапак такъв! — гърми Пърлмътър, а небесносините му очи блещукат върху червендалесто лице. — Много добре знаеш, че ми обеща най-тържествено да ме снабдиш с автентична рецепта за приготвяне на имамбаялдъ. Което ще рече „имамът припаднал“, след като опитал вълшебния вкус на това ориенталско ястие. Помниш, нали?

Остин печели благоволението на Джулиън, като мъкне от цял свят екзотични готварски рецепти.

— Разбира се, че помня. Полагам неимоверни усилия да убедя един истанбулски готвач да се раздели с рецептата си и щом успея, ще ти я изпратя, та да не се минеш случайно.

Пърлмътър избухва в смях, като разтриса здраво близо сто и осемдесетте килограма плът, натрупана върху якия му скелет.

— Няма особено голяма вероятност това да се случи. Още ли си в Турция?

— Тъдява. На един наш кораб съм в Черно море.

— Ваканционно плаване?

— Свърши се с ваканцията. Отново съм на работа и искам да те помоля за една услуга. Можеш ли да изровиш нещо за един стар, товарен кораб, на име „Одеска звезда“? Потънал е в Черно море, но не знам кога. Само толкова мога да ти кажа.

— При такова изобилие от изходни данни, няма как за не открия кораба завчас! — отвръща саркастично Пърлмътър. — Я ми кажи всичко, което знаеш! — Джулиън си записва оскъдната информация, която е в състояние да му даде Остин. — Ще направя, какаото мога, макар да съм изтощен от глад, което положение би могло лесно да се поправи, ако получа една определена турска рецепта.

Остин го уверява още един път, че може да я счита в кърпа вързана и затваря. Гризе го съвестта. В напрегнатия ход на събитията, той е забравил молбата на Джулиън. Обръща се към капитан Атууд:

— Някой в камбуза има ли представа от ориенталска кухня?

Докато Остин се мъчи да изрови рецепта за имамбаялдъ, на няколко хиляди километра от него, в преустроения за жилище някогашен хан, Пърлмътър грее в доволна усмивка. Независимо от престорения си гняв, той обожава трудните задачи. „Смитсониън“ ще трябва да почака, независимо че концепцията на загадъчния двукорпусен броненосец е твърде интригуваща. Той оглежда огромното помещение, което представлява комбинация от спалня, дневна и кабинет. Всеки квадратен сантиметър от него е затрупан с книги. Независимо че видът на това помещение би вкарал в лудницата всеки почтен библиотекар, то съдържа най-добрата колекция от книги, посветени на историята на корабостроенето и морското дело изобщо.

Пърлмътър е чел поне два пъти всеки притежаван от него том. Уникалният му мозък е попил хиляди данни, които препращат към свързани с тях други, също като уеб страница в Интернет. Той е в състояние да грабне някоя книга от прашна купчина и след като я прелисти на бърза ръка, да запомни съдържанието на всяка нейна страница.

Той смръщва вежди в размисъл. Нещо му убягва, изплъзва се и се крие в сумрачните дебри на подсъзнанието му. С положителност знае, че вече се е натъквал на името „Одеска звезда“. Или ще стигне до истината, в рамките на пет минути, или никога. Рови из книгите и списанията си, като мърмори под нос. Да пукне, ако си спомня. Май започва да остарява. Рови цял час, преди да се откаже. Изважда картичка от една купчина и набира лондонски номер.

Миг по-късно, глас с британски акцент проговаря:

— Библиотека „Гилдхол“.

Пърлмътър назовава името си и иска да го свържат със служителка от каталожния отдел, която познава от предишни подобни случаи. Както много други британски институции, библиотеката „Гилдхол“ съществува от векове. Основана в 1423 година, тя е завоювала световен авторитет, с уникалната си историческа колекция, която се връща назад във времето, чак до единадесетото столетие.

Библиотеката разполага също и с превъзходна колекция готварски книги — обстоятелство, което няма шанс да убегне от вниманието на Джулиън. Но то най-често се насочва към морските регистри, които съхранява библиотеката. Британската мореплавателска традиция, както и необятните простори на някогашната колониална система, превръщат тези регистри в истинска съкровищница от данни, за всяка, свързана по някакъв начин с морето, страна в света.

Служителката, приятна млада жена на име Елизабет Босуърт, вдига слушалката:

— Джулиън, колко се радвам да те чуя!

— Благодаря, Елизабет. Надявам се, всичко при теб е наред?

— Така си е, благодаря! В момента се занимавам с индексация на колониални съдове от седемнадесети век.

— Не те притеснявам, надявам се.

— Разбира се, че не, Джулиън. Материалът е любопитен, но самата работа може да бъде и досадна понякога, сам знаеш. С какво мога да ти помогна?

— Искам да се добера до някаква информация за стар търговски кораб на име „Одеска звезда“, та си викам, дали не би могла да разровиш архивите на „Лойд“.

В библиотеката се съхранява целият архив на застрахователната компания до 1985 година. Лондонската „Лойд“ е основана в 1811 година, с цел да осигури „достоверни данни и надзор“ във всички главни пристанища на света. За да постигне целта си, компанията създава мрежа от агенти. В края на столетието, тя включва четиристотин агенти и петстотин подагенти, пръснати по цялото земно кълбо. Техните доклади, свързани с морски катастрофи, корабособственици, маршрути и товари се съхраняват в библиотеката, за да бъдат използвани от хора като Пърлмътър.

— С удоволствие ще го направя! — отвръща Босуърт. Нейният ентусиазъм е мотивиран само отчасти от свръхщедрите, далеч надвишаващи обикновените такси, парични преводи, които Джулиън прави редовно на библиотеката. Също като него, тя е запленена от проблемите на морската история, възхищава се от неговата литературна сбирка и не един път я е ползвала за собствени нужди.

Като се извинява за оскъдицата, Пърлмътър й предава наученото от Остин за кораба. Босуърт обещава да се обади веднага, щом се добере до нещо. Пърлмътър се връща към работата си за „Смитсониън“. С упоритостта на булдог, той е успял да изрови груба скица на двукорпусния броненосец и започва да пише доклада си на компютъра, когато телефонът звънва. Обажда се Босуърт:

— Джулиън, пускам ти по факса някои материали, относно „Одеска звезда“.

— Много ти благодаря, Елизабет. За благодарност, ще те заведа на обяд в „Симпсън“, когато дойда следващия път в Лондон.

— Дадена дума — хвърлен камък! Знаеш, къде да ме намериш.

След няколко минути, факсът се съживява и изплюва няколко страници. Пърлмътър поглежда най-горната. Това е доклад от агента на „Лойд“ в Новоросийск, някой си господин А. Зубрин. Датиран е от април 1917 година:

„С настоящия съобщавам, че «Одеска звезда», десет хилядитонен търговски съд, с товар въглища от Кавказ, не е пристигнал в Истанбул, след като е потеглил от Одеса. Предполага се, че е потънал. Влязох във връзка по въпроса с истанбулския агент Г. Боздаг. Няма сведения за кораба в никое от пристанищата по курса му. Собственик на съда е «Фоше ООД» от Марсилия, Франция. Компанията е предявила иск за застрахователна премия. Последният преглед на кораба, извършен през юни 1916 година, показва нужда от незабавен, основен ремонт. Моля, изпратете инструкции във връзка със случая!“

Останалите листове представляват копия от кореспонденцията, водена между агента, лондонската централа на „Лойд“ и корабособственика. Французите настояват за пълно изплащане на премията, застрахователите се опъват, като се позовават на плачевното състояние на съда, докато се споразумяват за една трета — по-голямата част от сумата представлява стойността на товара.

Пърлмътър измъква от висок до тавана шкаф един подвързан в тъмночервено том, чиито корици са изтъркани от човешка ръка. Прелиства този регистър на френските корабособственици. „Фоше“ излиза от бизнеса през 1922 година. Пърлмътър ръмжи с разбиране. Нищо чудно, като се има предвид пълното отсъствие на грижа към корабите им. Връща регистъра на мястото му и взема друг от получените по факса листове. Това е копие от критична статия, в лондонски вестник, по повод на излязла през тридесетте книга. Заглавието гласи: СТАР МОРСКИ ВЪЛК РАЗКРИВА ЧЕРНОМОРСКИ ТАЙНИ. Той оставя статията настрана и преглежда бележката от Босуърт:

„Драги Джулиън, надявам се този материал да ти бъде от полза. Намерих препратка към твоя тайнствен кораб в описа на архивите, дарени на библиотеката от лорд Додсън, дългогодишен служител във Външното министерство. Става дума за ръкопис, съдържаш мемоари на лорда, но изглежда семейството му е изтеглило документа. За «Одеска звезда» се споменава и в една книга със заглавие «Живот в Черно море». Ние разполагаме с нея и ако искаш, мога да ти я пратя по международната куриерска служба.“

Пърлмътър оставя бележката и приближава до шкаф, натъпкан до пръсване с книги от най-различен вид и размер. Пухкавите му пръсти шарят по лавиците, докато измъкнат тъничък том, красиво подвързан в позлатена кожа.

— О-хо! — възкликва триумфално Джулиън. Ако можеше да танцува, щеше да му удари една пета. Без да се тревожи повече за белите петна в паметта си, той надрасква една бележка и я пъха във факса:

„Недей да пращаш книгата! Имам я. Благодаря!“.

Докато текстът прекосява Атлантика, Пърлмътър се настанява удобно в креслото, с чаша изстуден чай пред себе си и започва да чете.

Руски капитан, на име Попов, написва тази книга през 1936 година. Капитанът има усет към детайла и силно развито чувство за хумор и Пърлмътър се усмихва често–често, докато Попов разказва за приключенията си, изпъстрени с бури и течащи съдове, пирати и разни други бандити, крадливи търговци и подкупни чиновници, бунтовно настроени екипажи.

Най-интересна е главата с надслов: „Малката морска сирена“. Попов командвал натоварен с дървен материал кораб в Черно море. Една нощ вахтеният забелязал светлина в далечината и чул звуци като от гръм. Небето обаче, било съвсем ясно. Предположил, че някой е изпаднал в беда, Попов решил да провери.

„Когато моят кораб пристига няколко минути по-късно, на мястото заварваме голямо маслено петно и облак гъст пушек във въздуха над него. Навсякъде плават останки и което по-ужасяващо — обгорели тела. Независимо от моите заплахи, екипажът отказва да ги прибере на борда, като заявява, че носят лош късмет, а освен това са си вече мъртви така или иначе. Наредих да спрем и се заослушвахме. Пълна тишина. След това се чу нещо като писък на морска птица. Извиках верния си старши помощник и спуснахме лодка. Насочихме се през печалните останки към звука. Можете да си представите нашата изненада, когато лъчът на фенера ни попадна върху златните къдри на едно младо момиче. То се бе вкопчило в дървен капак и би загинало от студ, ако бяхме закъснели само с няколко минути. Измъкнахме я в лодката и почистихме маслото от лицето й. Помощникът ми възкликна: «Та тя прилича на сирена!» Видели прекрасния ни товар, моряците забравиха бунтовните си настроения и започнаха да се грижат за нея. Веднъж дошла на себе си, тя се оказа доста разговорлива. Приказваше без всякакво усилие на френски с един от екипажа. Разказа, че пътувала със семейството си на борда на кораб, наречен «Одеска звезда». Макар да помнеше това име, тя не беше сигурна за собственото си, като смяташе, че е Мария. Не помнеше нищо от досегашния си живот, нито можеше да опише обстоятелствата, при които е потънал корабът. Закоравелите главорези от екипажа проявяваха нечувана нежност и внимание към спасената и я наричаха «малката сирена».“

Капитанът съобщава за инцидента на пристанищните власти, но неизвестно защо, не споменава нищо за момичето. Този пропуск се мотивира, едва в края на книгата:

„Навярно моите скъпи читатели ще се попитат, какво ли е станало с малката морска сирена. Днес, след толкова много години, вече мога да споделя истината. Когато намерих хванатото за онзи капак момиче, аз бях вече женен от пет години. През цялото това време, моята красива и млада жена не успя да зачене. След връщането си в Кавказ, ние осиновихме Мария. Тя бе наша радост и утеха, докато жена ми почина, а след това сама се омъжи и народи деца. Днес, когато съм се оттеглил вече от активен живот, чувствам свободата да съобщя пред света за този морски дар, след годините несгоди, които бях преживял.“

Пърлмътър оставя книгата и взема статията от лондонския вестник. Авторът има куп забележки относно литературната стойност на творбата, но е силно заинтригуван от малката сирена. Пърлмътър допуска, че някой по-внимателен служител на „Лойд“ би могъл да приложи статията към досието на „Одеска звезда“.

Разказът на капитана е така завладяващ, че Пърлмътър забравя да закуси. Той бързо поправя грешката, като намазва порция трюфелна паста за двадесет долара върху една бисквитка и лакомо я налапва. Върнал се в действителността, той хвърля поглед през прозореца. След това си спомня споменатия от Босуърт лорд Додсън. Прочита отново бележката и се пита, защо ли им е на близките да изземват част от архива?

Независимо от тромавия си външен вид, Пърлмътър е човек на действието. Той грабва слушалката и звъни на неколцина познати в Лондон. За нула време узнава, че внукът на лорда, сам лорд, е жив и пребивава в Котсуолдс. Пърлмътър получава телефонния номер, след като източникът го проклина да яде до края на живота си само в „Макдоналдс“, ако го издаде. Пърлмътър звъни и се представя на вдигналия слушалката мъж.

— Аз съм лорд Додсън. Казвате, че се занимавате с морска история? — Гласът му звучи приятно, с характерния за британската висша класа изговор.

— Точно така. Попадна ми отпратка към архива на вашия дядо, докато проучвах обстоятелствата около един кораб, наречен „Одеска звезда“. Библиотеката видимо е върнала материала, по искане на вашето семейство. Питам се, дали той ще бъде даден обратно на „Гилдхол“?

От другия край на линията замълчават. След това Додсън казва:

— Никога! Искам да кажа, част от този материал е от прекалено лично естество. Трябва да проявите разбиране, мистър Пърлмън! — Човекът е очевидно смутен.

— Казвам се Пърлмътър, ако не възразявате, лорд Додсън. Разбира се, един личен материал може по всяко време да бъде отделен от историческия.

— Съжалявам, мистър Пърлмътър — отговаря овладелият се лорд Додсън, — в случая става дума за едно цяло. Никой няма да спечели и дори напротив, публикуването на материала би причинило прекалено много неприятности.

— Простете досадната ми настойчивост, обаче волята на наследодателя е архивът да бъде изцяло предаден на обществеността!

— Това е така. Но дядо ми трябва да бъде правилно разбран. Той беше болезнено честен човек. — Доловил веднага неволния паралел със собствената си личност, лордът добавя: — Искам да кажа, че в много отношения, той беше наивен.

— Но не дотам, че да му попречи да заема висок пост във външното министерство.

Додсън се смее неестествено.

— Вие, американците, можете да бъдете дяволски настоятелни! Вижте какво, мистър Пърлмътър, не искам да прозвучи грубо, но трябва да прекъсна този разговор. Благодаря за проявения интерес! Дочуване!

Линията замира. Пърлмътър се взира замислено в слушалката и клати глава. Защо се подразни толкова този старец от едно толкова обикновено запитване? Що за болезнена тайна крие, след толкова време? Е, направи, каквото можа. Набира номера, оставен от Остин. Нека други открият, защо „Одеска звезда“ възбужда такива силни емоции у някого, цели осемдесет години след потъването си на черноморското дъно.