Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Огнен лед (38)

37

Англия

Тридесет и шест часа по-късно, лорд Додсън се изправя внезапно в коженото си кресло, прогонва съня и оглежда познатата ламперия на кабинета си. Задрямал е с нова биография на адмирал Нелсън^[1]. Започва да си мърмори недоволно. Старост — нерадост. Животът на адмирала е всичко друго, само не и скучен.

Събуден е от някакъв шум — не може да има съмнение. Но сега цари пълна тишина. Икономката Джена си е отишла преди малко. В къщата няма духове или поне той не знае за такива, макар понякога да се скърца и стене. Посяга към изстиналата лула в пепелника и обмисля възможността да я разпали. Любопитството му надделява. Той оставя лулата и книгата, става от креслото, отваря вратата и излиза в мекия полумрак.

Огромни светещи облаци прекосяват лицето на луната и на разни места през тях надничат звезди. Опитва с длан порива на вятъра. Не, звукът положително не е бил причинен от него. Връща се в къщата и застива при накъсания, скърцащ звук, който идва от кухнята. Да се е върнала Джена, без да му се обади? Невъзможно. Тя има да се грижи за болна сестра, а при нея семейството стои над всичко.

Додсън се връща тихо в кабинета и сваля ловната пушка от мястото й над камината. Намира с трепереща ръка кутия патрони в чекмеджето. Зарежда пушката и тръгва към кухнята.

Там свети. Погледът му веднага съзира счупеното стъкло на задната врата. Подът е посипан с прозрачни парченца. Може би събудилият го звук е от нечия непредпазлива стъпка върху натрошеното стъкло. Крадци. Доста нагла постъпка — да проникнеш с взлом в къща, в която има човек. Додсън приближава повредената врата, за да я разгледа по-добре. Докато се навежда, съзира в едно от здравите стъкла някакво отражение.

Обръща се бързо. От килера е излязъл с пистолет в ръка, някакъв мъж.

— Добър вечер, лорд Додсън — казва той. — Подайте ми тази пушка, ако обичате!

Додсън се псува наум, че не е погледнал най-напред в килера. Той навежда дулото и подава оръжието.

— Кой сте вие, по дяволите и какво търсите в моя дом?

— Казвам се Разов и съм законният притежател на един ценен предмет, който се намира във ваше владение.

— Изпаднали сте в дълбока заблуда — всичко в тази къща е моя собственост.

Устните на мъжа се разтеглят в сардонична усмивка.

— Чак пък всичко?

— Да, всичко!

Мъжът приближава.

— Хайде, лорд Додсън, не е прилично един английски джентълмен да бъде уличен в лъжа.

— По-добре си вървете, преди да съм извикал полицията.

— Нова лъжа. Прекъснах ви връзката, след като си поговорих с вашата икономка.

— Джена? Къде е тя?

— На безопасно място. Засега! Но ако не започнете да казвате истината, ще ми се наложи да я убия.

У Додсън не остава и капка съмнение в сериозните намерения на непознатия.

— Добре, кое е онова нещо, което тъй силно желаете?

— Мисля, че ви е известно — короната на Иван Грозни.

— И кое ви кара да мислите, че притежавам това нещо… тази руска, ако не се лъжа, корона?

— Не се опитвайте да поставяте на изпитание моето търпение! Като не я открих сред останалите съкровища на борда на „Одеска звезда“, аз направих онова, което би сторил всеки опитен ловец. Тръгнах назад във времето. Короната е била с царското семейство, когато е пристигнало в Одеса. Царицата обаче, е имала предчувствието, че няма да успеят да се измъкнат. Тя искала да е сигурна, че дори да загинат, короната ще намери своя път към някое безопасно място, където да дочака законен член на семейство Романови да предяви правата си над руския престол. И тя поверява безценното съкровище на един британски агент.

— Това ще да се е случило доста преди аз да се родя!

— Разбира се, но ние и двамата знаем, че този агент е бил на служба при вашия дядо.

Додсън се опитва да възрази, но разбира, че усилията му са наистина напразни — този мъж знае всичко.

— Тази корона не означава нищо за мен. Ако ви я предам, искам вашата дума, че ще освободите икономката ми. Тя няма и най-малка представа за всичко това.

— Тази старица не ми е притрябвала — заведете ме при короната!

— Добре. Следвайте ме!

Додсън тръгва по коридора и отваря вратата на един килер. Разчиства окачените там зимни дрехи, маха подредените по пода обуща, повдига една дъска и натиска скрит под нея бутон. Задната стена на килера се хлъзга безшумно встрани. Додсън пали лампа и започва да се спуска по вита стълба, направена от каменни блокове, а Разов го следва отблизо. Попадат в каменно помещение, с площ около десет квадратни метра.

— Това е истинска римска изба. В нея са държали вино и зеленчуци.

— Спестете ми лекциите по история, лорд Додсън. Короната!

Додсън кимва и приближава до две щръкнали в стената скоби. Завърта ги едновременно, по посока на часовниковата стрелка.

— Това е заключващ механизъм.

Част от стената, всъщност метална врата, облепена с три сантиметрови каменни плочи, се отваря и лордът отстъпва крачка назад.

— Ето я вашата корона! Там, където я е оставил моят прадядо, преди близо сто години.

Короната е поставена върху пиедестал, покрит с пурпурно кадифе.

— Обърнете се и сложете ръце отзад! — командва Разов.

Връзва ръцете и глезените на англичанина със скоч и го кара да седне на пода, облегнат на стената. После затъква пистолета зад колана и протяга ръце към короната. Тя се оказва по-тежка, отколкото е очаквал и Разов въздъхва от усилие, когато я притиска към гърдите си.

Блясъкът на диамантите, рубините и смарагдите е равен на този в алчните очи на руснака.

— Красота! — шепне той.

— Лично аз съм я смятал винаги за малко кичозна — отбелязва лордът.

— Англичани — казва Разов, с огромно презрение. — И вие сте глупак като дядо си. Никой от двама ви не е оценил властта, с която разполага.

— Напротив! Дядо ми си е давал сметка, че след като царското семейство е ликвидирано, появата на тази корона на бял свят би изкарала на сцената цял куп претенденти. Законни и всякакви други. — Той хвърля на Разов многозначителен поглед. — Биха се намесили други страни и ето ти още една война.

— Вместо това си докарахме половин век комунизъм.

— Той щеше да настъпи така или иначе. Царизмът щеше да рухне, заради корупцията си.

Разов се смее и слага короната на главата си.

— Също като Наполеон и аз се короновам сам. Вижте следващия господар на Русия!

— Виждам само един дребен мъж, който се кичи с чуждо имущество.

Змийският поглед на Разов угасва. Откъсва ново парче тиксо и залепва с него устата на Додсън. Хваща короната под мишница и изкачва стълбата. В горния й край спира и казва:

— Сигурно сте чел „Бъчвата от Амонтилядо“ от По^[2]. В която жертвата е зазидана за вечни времена? Може би някой ден ще открият костите ви. Оставям ви на мястото на короната. Страх ме е, че ще трябва да се освободя от вашата икономка.

Той излиза от килера, без да затвори тайната врата, понеже ръцете му са заети с короната. Възнамерява да я остави в колата си, а сетне да се върне и да запечата лорда завинаги в каменната му гробница. Икономката ще убие и хвърли в реката след това.

Докато мъкне своя товар към задната врата, някой чука по предната. Разов замръзва.

Чува се гласът на Завала:

— Лорд Додсън, у дома ли сте? — Следва по-силно чукане. Неканеният гост се отправя към кухнята.

Додсън е оставил официалния вход отключен. Завала и Остин влизат с пистолети в ръце. Завала вика отново. Минават по коридора и виждат слаба светлина да струи през открехнатата врата на килера. Двамата се споглеждат и Остин се спуска по витата стълба, докато Завала го пази отзад.

Кърт вижда лорд Додсън, седнал на пода и маха лепенката от устата му.

— Ранен ли сте?

— Нищо ми няма. Стигнете Разов — отмъкна короната!

Остин прерязва с джобно ножче лентите по краката и ръцете на Додсън и двамата се качват горе. Лордът се усмихва при вида на Завала.

— Приятно ми е да ви видя отново, мистър Завала!

— И аз се радвам! Това е колегата ми Кърт Остин.

— Много ми е приятно да се запознаем, мистър Остин!

— Задната врата е отворена — съобщава Завала. — Сигурно се е измъкнал през нея.

Додсън изглежда притеснен.

— Да сте видели икономката ми?

— Ако говорите за онази огромна и много сърдита жена, която открихме вързана в една наета кола, можете да бъдете спокоен — изпратихме я за полицията.

— Благодаря ви. Разов сигурно ще тръгне към реката, когато види, че колата му я няма. Там имам лодка, с която може да избяга.

Завала тръгва към задната врата.

— Почакайте! — казва Додсън. — Има и по-добър път. Елате с мен!

За изненада на гостите, лордът ги връща обратно в каменното подземие. Със завъртане на друг чифт скоби, той отваря нова врата в стената.

— Това е стар тунел, изграден като за тайно отстъпление. Излиза в дъното на сух кладенец, близо до реката. Можете да се изкачите по специални стъпала, издълбани в стената му. Може би ще стигнете лодката преди този отвратителен тип. Короната няма да му позволи да върви бързо.

— Благодарим ви, лорд Додсън — казва Остин и се шмугва в тунела.

— Не влизайте в реката след него! Плитчините са много опасни. Тинята е като плаващи пясъци — може да погълне и кон.

Двамата едва чуват предупреждението, хукнали приведени на две по тунела. Нямат фенерче и плъзгат длани по стената, за да следват правилната посока. Миризмата на застояла вода и гниеща растителност се засилва. Тунелът рязко свършва и ако не е бледият, светъл кръг над главите им, биха се блъснали в стена.

Остин намира опипом стъпалата и двамата прехвърлят след малко ниския зид на кладенеца, за да видят очертанията на малка къщичка за лодка, на брега на реката. Отиват при нея и заемат позиции от двете страни на кея.

Не след дълго, чуват стъпки и тежко дишане. Разов бърза към тях. Още малко и ще им падне в ръцете, но неочаквано от облаците се показва лунният кръг, който осветява сребърната коса на Остин. Макар и само за миг, Разов успява да зърне цялата картинка и рязко свърва покрай брега, за да избегне засадата.

— Разов, спри, няма смисъл! — крясва Остин.

В отговор се чува шум от счупени съчки. Следва плясък. Остин и Завала се отправят натам, докато стигат тревист бряг на около метър над водата. Разов се опитва да прекоси реката, но едва направил няколко крачки, краката му затъват в меката тиня. Опитва се да се върне назад, но безуспешно. Стои до кръста във вода, с лице към брега и продължава да стиска короната в ръце.

— Не мога да мръдна — казва Разов.

Остин си спомня думите на лорда за плаващия пясък. Грабва откършен клон и го протяга в реката.

— Дръж! — казва той.

Разов е потънал почти до мишниците, но не посяга към клона.

— Пусни проклетата корона! — крясва Остин.

— Няма! Твърде дълго я чаках.

— Тя не струва колкото живота ти.

Водата е стигнала до брадичката на Разов и отговорът му е неразбираем. Вдига короната и я поставя на главата си. Тежестта й го натиква още по-бързо в реката. Лицето му изчезва, вижда се само короната. Сетне потъва и тя.

— Боже мой! — възкликва Завала на испански. — Ама че начин да си отидеш от този свят!

Чуват нови стъпки. Лорд Додсън пристига задъхан, с пушка и фенер в ръце.

— Къде е онзи негодник?

— Там. — Остин хвърля ненужния клон към мястото на потъването. — Отнесе и короната.

— Мили боже! — възкликва лордът. Насочва лъча на фенера към мътната, кафява вода. Само няколко мехурчета показват лобното място, но и те скоро изчезват, отнесени от бавното течение.

— Да живее царят! — казва Остин.

После се обръща и тръгва към къщата.