Александра Маринина
Аз умрях вчера (9)

9.

Докато се качваше с асансьора към апартамента на Борис Михайлович Готовчиц, Настя все още се съмняваше, че това, което върши, е правилно. Разбира се, трябваше да изпълни молбата на Заточни, още повече че му обеща. Но дали по този начин?

След разговора с генерала подозренията й към психоаналитика се разсеяха окончателно. Щом са го проверявали като възможен кандидат за работа в информационно-аналитичната служба в Министерството на вътрешните работи, значи в тази проверка е влизало и външно наблюдение. Но явно са се случили лоши агенти, щом Готовчиц ги е усетил и запомнил. А може би той наистина е невероятно наблюдателен човек и физиономист? Така че уважаемият Борис Михайлович нищо не си е измислил в тази връзка, просто се е получило съвпадение: преди опита за обир са го следили хора, пратени от Министерството, а след това — частните детективи, наети от съпругата му. Тази позиция трябва да се доуточни. Нека Готовчиц опише двамата наблюдаващи, които не можа да идентифицира сред служителите на детективско бюро „Грант“, а Настя после ще помоли Заточни да провери тези хора ли са следили психоаналитика или не.

Но при това положение Готовчиц едва ли имаше нещо общо и с убийството на собствената си съпруга. Една от версиите беше, че частните детективи, следили Готовчиц, са се натъкнали на човек, с когото го е свързвал престъпен бизнес. Именно затова е била убита Юлия Николаевна — за да не проявява излишен интерес към неща, дето не са й работа. Но щом Заточни твърди, че Готовчиц е чист като светена вода, тази версия не издържа никаква критика и трябва незабавно да бъде отхвърлена. Сред връзките на Борис Михайлович няма никакви „опасни“ хора.

От последната среща на Настя с Готовчиц бяха минали само четири дни, но тя се изненада колко по-зле изглеждаше той сега. Хлътнали очи, обрамчени с черни сенки, помръкнал поглед. „Господи, какво прави страхът с човека! — съчувствено си помисли тя. — Сигурно и аз бих се притеснила не по-малко, ако ме следяха, ако не разбирах кой и защо го прави. А той и жена си потреба наскоро.“

— Какво има този път? — уморено попита Готовчиц и заведе Настя в хола. — Нови въпроси ли възникнаха?

— Да. Но не във връзка с убийството на жена ви. Борис Михайлович, дойдох при вас като частно лице. Имате ли нещо против? Нали не смятате, че злоупотребявам със служебното си положение?

Готовчиц забележимо се оживи, дори очите му леко заблестяха.

— Нужна ви е консултация ли? Психологически портрет на престъпник?

Настя разбра, че той би се радвал да се поразсее и откъсне от тревогите си, за да поговори за нещо, което не е свързано със смъртта на жена му.

— Трябва ми консултация, но не относно престъпник. Бих искала да споделя нещо за себе си.

— За себе си? — Той не можа да скрие изненадата си. — Не правите впечатление на човек, който има такива проблеми. Може би алкохол, наркотици? Страдате ли от някаква зависимост?

— Какво говорите! — разсмя се Настя, толкова нелепо й се стори това предположение.

— Какво тогава?

— Ще се постарая да ви обясня, макар да не съм сигурна, че ще излезе нещо разбираемо. Самата аз почти не го разбирам. Стана ми трудно да общувам с хората. Дори със съпруга си не мога да разговарям и това го оскърбява.

— Трудно ви е да излагате мислите си, така ли? Думи ли не ви достигат?

— С думите всичко е наред. Мога да формулирам и изложа всяка мисъл, ако това имате предвид. Но не желая. Напада ме някакво вцепенение, разбирате ли? Сякаш някой е поставил пред мен бариера и аз не мога да я прекрача.

— Откога започна това? Или така е било винаги?

— Не, започна през зимата, през февруари.

— След някакви събития ли?

— Да.

— Ще трябва да ми разкажете за тях.

— Естествено… Вижте, Борис Михайлович, знам, че трябва да разкажа за тях на мъжа си, за да си върна доверието му, но не мога да си го наложа. Ето това е лошото. Той вижда, че нещо става с мен, че съм станала вяла и раздразнителна, избягвам да разговарям и изобщо да общувам, но не разбира каква е причината. А аз не мога да събера сили да му обясня.

— Защо? Срам ли ви е? Това нещо позорно ли е? Съпружеска изневяра ли?

— Не. Свързано е с работата ми. В хода на разкриването на едно престъпление открих улики, според които с престъплението е свързан мой близък човек. Вторият ми баща, който ме възпита и напълно замести истинския. Веднага повярвах във вината му и оттогава животът ми се превърна в кошмар. А после се разбра, че уликата се е появила случайно и баща ми няма никакво отношение към престъплението. Това е всичко.

— И оттогава изпитвате затруднения в общуването, така ли?

— Да, оттогава. Повече от два месеца.

— Затруднявате се да общувате с всички или само с определени хора?

Настя се замисли. Въпросът й хареса. Наистина общува с хора, свързани с делата, ето например с Готовчиц, нормално разговаря и с Дима Захаров, и с Уланов. Да, с много хора. Виж, с колегите й от службата нещата бяха по-зле. Да не говорим за Льоша, за родителите й. Излиза, че общуването с чужди хора не я плаши. Дори е странно защо тя сама не се бе сетила за това, преди психоаналитикът да я попита.

— Прав сте — вдигна тя очи към Готовчиц, — колкото по-близък ми е човекът, толкова ми е по-трудно. Но защо е така?

— Хайде да помислим заедно — каза с готовност Борис Михайлович.

Настя виждаше, че разговорът му доставя удоволствие, същото, каквото изпитваше и тя, решавайки поредната логическа задача. Човекът си обича работата и я върши с наслада дори когато му е черно на душата. Какво пък, несъмнено заслужава пълно уважение и спокойно може да бъде препоръчан за работата, за която й бе говорил Заточни.

Готовчиц задаваше много въпроси, накара Настя да разкаже подробности за отношенията си с втория си баща и с майка си, разпита я за мъжа й.

— Е, Анастасия Павловна — обобщи той накрая, — да направим заключението. Попаднали сте в типична клопка, в която се озовават хиляди, ако не и милиони хора. Нали знаете: когато неприятностите се случват с други, ние можем да погледнем ситуацията отстрани и да намерим изхода леко и безболезнено. Но щом нещо такова се стоварва върху нас, не можем да се справим. Сега, когато е минало толкова време, вие прекрасно виждате, че не сте имали кой знае какви основания да подозирате втория си баща, нали така? Току-що обсъдихме това. Но вие, кой знае защо, сте повярвали, че той е предател. Повярвали сте отведнъж и безрезервно. И сега се измъчвате, срамувате се от това. Срам ви е, задето сте се объркали, задето не сте успели да обмислите ситуацията хладнокръвно, прибързали сте да направите извода и веднага сте повярвали в него. Това се случва с всички, трудно е да се намери човек, който нито веднъж в живота си не е допускал такава грешка. Така че няма защо да се срамувате. Какво е станало по-нататък? Две неща. Първо, вие сте изгубили вярата си в професионалните си способности, когато сте разбрали, че сте сгрешили. Второ, инстинктивно сте започнали да отбягвате общуването с близки хора, понеже подсъзнателно сте се опасявали да не би ситуацията да се повтори. Страхувате се, че някой от тях неволно може да ви накара да си мислите лоши неща за него. И още повече — да не допуснете отново същата грешка и да повярвате на подозренията си. Стараете се да се дистанцирате от близките си, та в случай че ситуацията се повтори, да не го преживеете толкова болезнено. С други думи — именно у близките си виждате източник на опасност и се опитвате максимално да ограничите контактите си с тях, защото именно близък човек — вашият втори баща — ви е накарал да страдате. Но не по своя воля, не поради зъл умисъл, а вследствие на ваша грешка. Вие се мразите за това, но същевременно продължавате да се боите от своите близки. И не се опитвайте да намерите логика в тези страхове, те са ирационални — като почти всеки страх. Разкъсват ви две разнопосочни чувства: от една страна, срамувате се от грешката си, от друга — страхувате се от повторение. И това някак ви блокира, не ви позволява нормално да общувате с близките си.

— И какво да правя сега? — попита Настя, вътрешно съгласна с всяка негова дума.

— Нищо. Просто не забравяйте това, което ви казах. Повтаряйте си: сега знам какво ми пречи, знам откъде е дошло то и какво означава, но няма да му позволя да ме управлява. Не бива обаче да мислите, че още щом произнесете това магическо заклинание, всичко ще се уреди. Нищо подобно. Но трябва да си го повтаряте и в края на краищата ще дочакате плодовете му. В един прекрасен момент у вас ще се пробуди обичайната сърцатост и точно тя ще ви накара да направите усилието над себе си и да прекрачите преградата.

— И колко време трябва да чакам, та тази сърцатост да ме споходи? — тъжно се пошегува Настя.

— Не обещавам бързи резултати. Ако се борите със ситуацията самостоятелно, първият успех ще дойде не по-рано от няколко месеца. Ако искате аз да ви помогна, ефектът ще настъпи малко по-бързо. Разберете, Анастасия Павловна, неврозата е нещо коварно и практически не се поддава на лечение. А вие страдате именно от невроза. Може да излезете от ситуацията, в която сте се озовали или по-точно — в която сама сте се вкарали, може да преодолеете бариерата и да започнете нормално да общувате с близките си, а после същата невроза да се прояви под съвършено неочаквана форма и в абсолютно неочакван момент. Тя вече се е оформила и сега ще трябва да я влачите в себе си цял живот. У вас се е загнездил страхът, да не би да извършите непоправима грешка и това не може да се излекува. Не искам да ви изглеждам като шарлатанин, затова ви казвам всичко както си е. Днес този страх ви пречи да поддържате отношенията си с приятели и роднини, а утре ще се прояви в нещо друго.

— Прав сте — отново кимна тя, — вече ми пречи и да работя. Започнах по-трудно да вземам решения.

— Защото се страхувате да не сгрешите и да постъпите неправилно ли?

— Да, затова. Дали да не взема да си сменя работата?

— Няма смисъл. Страхът пак ще си остане, и на друга работа ще се страхувате да не допуснете грешка. Страхът трябва да се преодолява. Трябва да се научите да се борите с него, разбирате ли? Да си изработите похвати, с чиято помощ няма да му позволите да управлява живота ви. Това е дълга и трудна работа, но друг начин няма.

— Ами вие? — внезапно попита Настя.

— Какво аз?

— Вашите страхове. Казахте ми, че се опасявате да не полудеете, защото имате мания за преследване и ви се струва, че ви следят. С вас изяснихме, както си спомняте, че наистина сте били следен, така че не страдате от никаква мания. Но ето че продължавате да се страхувате.

Лицето на Готовчиц изведнъж се промени, за секунди той буквално посивя. Само преди секунди разговаряше с Настя като психоаналитик и беше абсолютно нормален, не криеше очите си и не кършеше пръсти, а за миг се превърна в онзи, предишния Готовчиц, който бе пробудил толкова силни подозрения и у Игор Лесников, и у самата Настя. Погледът му се закова в някаква точка в горната част на стената. Той мълчеше.

— Е, какво ще кажете, Борис Михайлович? — настойчиво повтори Настя.

— Вие… Ние с вас изяснихме… тоест вие изяснихте, че са ме следили хората, наети от Юля. Но имаше още двама, по-рано. За тях нищо не ми казахте. Знаете ли кои са те? Защо вървяха по петите ми?

„Знам — помисли си Настя. — Но вие, Борис Михайлович, не бива да го знаете. Ако Заточни искаше да ви разкрия това, щеше да ми го подскаже.“

— Струва ми се, че грешите — успокои го тя. — Просто ви се е сторило. Кажете ми: как се борите със своя страх? И защо му позволявате да ви управлява, след като толкова добре разбирате всичко?

— Защо ли? — Той премести върху нея болните си очи. — Ами по същата причина, поради която и вие сте допуснали своята грешка. Мога да се боря с вашите страхове. Но със своите не мога. Страхът е ирационален… Впрочем аз май вече ви го казах. Когато ме гледате, намирате един милион логични обяснения и не разбирате защо се страхувам толкова. Струва ви се, че на мое място не бихте се уплашили. По същия начин и аз, като слушам вашата история, си мисля, че на ваше място никога не бих направил такава грешка, камо ли толкова да страдам заради нея. Но всеки от нас за съжаление е на своето си място и от него нашите нещастия и проблеми далеч не изглеждат, както отстрани.

— Може би трябва да се обърнете към специалист? — предположи Настя.

Изведнъж тя изпита остра жал към този човек, който всъщност нямаше никаква вина, освен че притежаваше добра памет и наблюдателност. Препоръчали са го като грамотен специалист, Министерството на вътрешните работи е направило обичайната рутинна проверка — е, може би по-внимателна, отколкото в други случаи, защото става дума за много отговорна длъжност, — но такива проверки се правят с хиляди. В процедурата е влизало и външно наблюдение и Готовчиц е имал нещастието да забележи агентите. Това е цялата му вина. А той просто полудява от страх, горкият. И тя не може да му каже. Принудена е да мълчи и да гледа как той се измъчва. По дяволите, кога най-сетне в милицията ще заработят достатъчен брой добри професионалисти, за да не осакатяват човешката психика за нищо?

— Към специалист ли? — не разбра Готовчиц. — Към какъв специалист?

— Към такъв като вас. Към психоаналитик.

— О, не! — отсече той припряно, сякаш самата мисъл му се видя кощунствена. Сетне повтори малко по-спокойно, сякаш уплашен и засрамен от собствения си порив. — Не, естествено…

— Но защо?

— Бих могъл да го направя само ако сред тези специалисти имах близък приятел, на когото мога да се доверя напълно. Но нямам такъв, защото и между нас кипи конкуренция, както навсякъде. И аз не мога да допусна за мен да се говори, че имам проблеми, с които не мога да се справя. Вие ще отидете ли да се лекувате при дерматолог, който целият е покрит с язви и циреи?

— Няма да отида — съгласи се Настя.

Тя остана у Готовчиц почти три часа. През това време той на два пъти я нагости с чай, при което смутено се извиняваше, че няма нищо към чая, дори лимон. Настя разбра, че той отдавна не е излизал от къщи, не е прескачал дори до магазина.

„Гледай ти колко се страхува! — мислеше си тя по пътя към «Петровка». — Току-виж, умрял от глад. Но няма да излезе от къщи. И какво да кажа сега на Заточни? От една страна, приличен човек и очевидно добър специалист. Веднага разбра правилно проблема ми. Слушах го и се съгласявах с всичко, което ми говореше. Вярно, не ми каза нищо ново. Слава богу, още имам мозък и достатъчно воля сама да се справя с проблемите си и да си призная неприятната истина, но фактът, че Готовчиц схвана всичко от раз, говори в негова полза. Но, от друга страна, как ще може да работи в министерството? Ами че там е пълно с взривоопасна информация, току-виж, някои започнали да го притискат, за да я получат. Сигурно и самият Готовчиц още не знае, че възнамеряват да го поканят за тази работа. И правилно. Какъв е смисълът да каниш човека, да му обещаваш длъжност, а после, след проверката, да му я откажеш? По-добре първо да го проверят, а после да му предложат, ако е подходящ. Но колко ми дожаля за него! Така ми се искаше да му кажа за агентите, които са го следили… Ала не биваше. Едва сега разбирам колко трудно му е било на Заточни тогава, през зимата. Виждал е, че ми е тежко, но не е можел да ми помогне, защото е трябвало да мълчи, за да не провали комбинацията. Май не биваше така да се озлобявам срещу му. И на него не му е било лесно. Добре, засега ще почакаме с изводите за господин Готовчиц. Разбрахме се, че той ще се опита да ми помогне, ще ходя при него веднъж седмично. Естествено не очаквам никаква помощ от него, сама ще се справя. След днешния ни разговор някак ми поолекна. Но трябва да го наблюдавам известно време, за да не сбъркам с преценката си, инак ще ми бъде неудобно пред Иван. Нали той разчита на мнението ми… По дяволите, пак се страхувам да не сбъркам! А, не, тая няма да я бъде! Знам откъде е този страх, знам защо се появи, но аз не съм станала по-глупава напоследък, същата съм като преди. И щом по-рано бях сигурна в преценките си, защо сега трябва да се съмнявам в тях? Не бива. Не бива да се съмнявам… Не бива да се страхувам…“

 

 

Вика прие изненадващо спокойно съобщението ми, че възнамерявам да се разведа с нея и да я напусна, като й оставя цялото имущество и спестяванията ни. Все пак браво на нея, прекрасно се владее, дори сянка на радост не се мярна по лицето й. Мълчаливо сви рамене, завъртя пръст около слепоочието си, което означаваше „луд човек!“, и отиде в другата стая. След известно време се появи, облечена в строг делови костюм. И отново миризмата на парфюма й болезнено преряза обонянието ми. Колко е гаден! Как е могъл да ми харесва по-рано?

— Решението ти окончателно ли е? — попита тя, като ме гледаше сериозно.

— Не подлежи на обсъждане! — весело потвърдих аз, изпитвайки невероятно облекчение от това, че бях излязъл от кризата и бях намерил начин да се измъкна от ситуацията, която ми изглеждаше безизходна.

— Не искаш ли да ми обясниш?

— Не искам.

— Тогава обличай се.

— Защо?

— Ще отидем в гражданското да подадем заявление. Няма да протакаме, щом си решил.

Бърза, мерзавката! Преструва се, че се примирява с решението ми, а всъщност сигурно вътрешно пее от радост. Че как иначе — спасих я от убийство, не я оставих да си сложи грях на душата.

Излязохме и тръгнахме към гражданското, което се намираше на три преки от нашия блок. Слънцето сияеше, дърветата се бяха покрили със светлозелени листа, покрай нас минаваха красиви момичета с миниполи и животът ми се стори прекрасен. Сякаш се бях родил отново. Виж ти, колко време бях крачещ труп, който на нищо не можеше да се зарадва, който не градеше планове нито за утрешния ден, нито дори за вечерта, а днес отново съм жив и си възвръщам способността да се усмихвам. Колко е хубаво, че имах късмета да се запозная с Лутов! Ако не беше той, щях да седя със скръстени ръце и да се чувствам като жертвен агнец. Странно е, но за Вика бях готов да пожертвам всичко, защото разбирах колко много е пожертвала тя самата за мен. И колко е изтърпяла през всичките години живот с майка ми. Честно казано, ако не беше тя, никога нямаше да стана това, което съм, защото единствено заради нея — заради Вика — се насилвах в „Лице без грим“, за да й осигуря поне след четирийсетте достойно съществуване. Много я обичах и бях готов на всичко заради нея. За самия себе си не бих правил нищо, така и щях да си седя край лудата си майка, печелейки жалки грошове. В определен смисъл Вика имаше право да претендира за всичките ми пари, по-точно за нашите пари, тъй като ако не беше до мен, тях нямаше да ги има. Интересно — дали тя разбира това така, както го разбирам и аз? Сигурно не. Винаги е била деликатна и никога не е правила сметки кой на кого какво дължи. Впрочем кой знае каква е станала сега, когато си е хванала любовник…

В гражданското оставих Вика в коридора и веднага влязох в кабинета на завеждащата.

— Казвам се Уланов — представих се аз.

Тя ме погледна с недоумение, сбърчила чело, после въздъхна.

— А, да, обадиха ми се за вас. Със съпругата си ли дойдохте или сам?

— Със съпругата, тя е в коридора.

— Добре, почакайте един момент. — Завеждащата вдигна телефонната слушалка и набра някакъв номер. — Маша? Ела при мен. Да, сега.

Ослепително младичката Маша дотича в кабинета и ме дари със слънчевата си усмивка.

— Ах, здравейте — изчурулика тя още от прага, — гледала съм ви по телевизията.

— Това е прекрасно! — сухо я сряза завеждащата. — Господин Уланов иска да разтрогне брака си. Приеми заявлението му и до утре свидетелството да е готово.

— Но как… — подзе момичето, което очевидно бе свикнало строго да спазва инструкциите, според които от подаването на заявлението за развод до оформянето на документите трябва да мине доста време.

— Утре! — твърдо повтори жената и се обърна към мен: — Идете с Маша, тя ще оформи всичко.

Двамата с Вика попълнихме съответните бланки.

— Елате утре след пет — изчурулика отново Маша, загледана в мен като в икона. — Не забравяйте паспортите си, ще трябва да им сложа печат.

Мълчаливо кимнах и си казах утре да не забравя да купя за девойчето цветя и кутия бонбони.

— Колко са се променили нещата! — забеляза Вика, когато излязохме.

— Какво имаш предвид?

— Бързото оформяне на развода. По-рано трябваше да се чака три месеца.

— И сега трябва да се чака. Дадох подкуп на завеждащата.

— Значи затова влезе при нея?

— Естествено — излъгах аз.

Нали не можех да обяснявам на Вика за Лутов. Той специално ме бе попитал в кой район на града живея и къде се намира гражданското и бе обещал да организира „обаждане за съдействие“. Какво пък, изпълнил бе обещанието си, стабилен човек, това ме радваше. Впрочем днес всичко ме радваше. Отново бях жив.

Вика мълча известно време, сякаш обмисляше нещо.

— За къде си се разбързал, Саша? — попита най-сетне. — Имаш друга жена и бързаш да се ожениш колкото може по-скоро ли?

Каква хитруша, а?! Тя, а не аз, има подобни намерения, тя, а не аз, е решила да се сдобие с нов съпруг. Кой знае защо, в този момент забелязал колко грозно се движи Вика. Едното рамо по-високо от другото, тежка походка. Но защо ли по-рано това не ме впечатляваше? А може и да го е нямало, просто тя остарява.

— Да, имам друга жена! — отсякох. — И тя чака дете. Затова трябва да получа развод колкото може по-скоро и да регистрирам брака си с нея.

— Ти много се промени напоследък — тъжно въздъхна Вика. — Сега разбирам защо. Стана злобен и раздразнителен, откъсна се от старите ни приятели. Саша, та аз не съм глупачка или истеричка, всичко можеше да се реши по човешки. Сега малко бракове се удържат до дълбока старост, всичко бих разбрала. Естествено — любов, че и бременност… Щях да те разбера, Саша. Защо трябваше да ме обиждаш? Превърна живота ми в ад. Страхувах се, че си полудял. Срамувах се пред приятелите ни, които ти нагрубяваше и подвеждаше, като не изпълняваше обещанията си.

Слушах думите й и чувах съвсем друго. „Защо веднага не ми каза, че обичаш друга жена и искаш да ме напуснеш, без да делим имуществото си? Нямаше да търся килър и нямаше да се въвличам в целия този кошмар, всичко щеше да стане лесно и просто. Животът ми се превърна в ад, защото всеки миг чаках най-сетне да те убият и се боях, че нищо няма да излезе. Че ще останеш жив, а аз ще вляза в затвора. През цялото време живеех в стрес. Щях да те пусна без нито един упрек, без сълзи и скандали. Да знаеше само колко лесно щеше да ти бъде да се разведеш с мен! Но ти протакаше, криеше, както впрочем постъпват всички мъже. Огромното мнозинство жени на този свят внезапно научават, че любимите им съпрузи вече имат големи извънбрачни деца. Вие никак не обичате да се развеждате и се държите за старите бракове, докато не ви стиснат за гърлото. Твоята нова жена явно е успяла да го направи.“

— Нека не обсъждаме това — отвърнах равнодушно. — Стореното — сторено. Радвам се, че го прие спокойно, прави ти чест.

В хладно мълчание стигнахме до вкъщи. Вика се качи в апартамента, а аз изкарах колата от „сандъка“, наподобяващ гараж, и потеглих към мама. Предстоеше ми да се обяснявам и с нея. И това не беше лесна задача.

 

 

В маминото жилище се долавяше застаряла миризма на хлор. През дългите години бях свикнал с нея. Една от проявите на нейната лудост беше маниакалният й стремеж към чистота, в който нямаше да има нищо съмнително, ако не беше твърдата й убеденост, че единственото дезинфекциращо средство на света е хлорът. Мама се изхитряше да открива в магазините именно онези почистващи и перилни препарати, които съдържат в себе си този забележителен компонент и излъчват съответния „аромат“. По цели дни, от сутрин до вечер тя се занимаваше с чистене. Докато живеехме заедно, всеки ден с ужас очаквах някой от нас рано или късно да се отрови, защото мама ще забрави да изплакне от чиниите хлорирания препарат. Е, кажете, нима може в такова жилище да се ражда дете?

Извадих късмет. Когато пристигнах, тя беше почти нормална. Така да се каже — в ремисия. Това ми даваше шанс да постигна поне някакво разбиране. Целунах я, после извадих продуктите от чантите, изпих си чая от чашата, която лъхаше подозрително на толкова познатия мирис, и пристъпих към най-важното.

— Мамо, ти вече не можеш да живееш сама — започнах аз.

— Но нали вие ме напуснахте! — капризно възрази тя. Впрочем истината си беше такава.

— Дори да не бяхме те напуснали, пак щеше да е същото. Ние с Вика по цели дни сме на работа, а ти си сама. Вече не си на възраст, когато можеш да живееш отделно, без чужда помощ.

— Искаш да ме затвориш в зандан ли! — възкликна тя. — Аз съм в тежест на всички ви, искате по-бързо да се отървете от мен и да получите този апартамент. Всичко знам, Саша, не можеш да ме измамиш. Но да не си посмял да си го помислиш!

— Мамо, не ми е нужен апартаментът ти. Искам само до теб да има човек, който да те наглежда и да ти помага в домакинството.

— Никой не ми трябва! — безапелационно отсече тя. — Прекрасно се справям сама.

Трудно беше да се спори с нея, тя не осъзнаваше безумието си и болестта си, а физически беше в прекрасна форма. Здраво сърце, добро кръвоснабдяване, чудесни стави без никакви признаци за отлагане на соли. Я какво лице, бръчките й не са повече от тези на Вика. Тя можеше по десет часа наред да мие подове и прозорци, да пере, да глади бельо, да бърше прах от книгите на високите чак до тавана полици, като мъкне след себе си стълбата из целия апартамент. Особена любов изпитваше към прането на ръка, макар че много отдавна бяхме купили пералня. А и почти никога не носеше дрехи на химическо чистене. Така че можете да си представите колко често във ваната се накисваха завеси, пердета и покривки за маса. Естествено на такъв човек е невъзможно да се докаже, че се нуждае от странична помощ.

Страхът на майка ми от мръсотията беше просто патологичен и в периодите, когато болестта й се изостряше, това ставаше основна тема на монолозите й. В такива случаи тя часове наред редеше гръмко в пространството за плъховете, които са напълнили града и разнасят зараза; за враговете на народа, които правели специални разработки в тайни лаборатории, за да създадат препарат, който ще превърне обикновения уличен прах в смъртоносен, и така ще унищожат всички руснаци. Както и за корумпираното правителство, което умишлено не се борело с мръсотията, за да накара честните граждани да купуват вносни почистващи препарати и по този начин си пълнело гушата, тъй като естествено тези препарати били нискокачествени и екологично вредни, а чуждестранните фирми давали на нашето правителство огромни подкупи, за да сключва договори за тяхното доставяне. Логичният извод от всичко това винаги беше, че всички наоколо са гадове и вредители и че можем да се доверяваме само на родната хлорна вар.

Наложи се да прибегна до измама, не виждах друг начин.

— Мамо, ние с Вика ще трябва да заминем за две-три години, предлагат ни много интересна работа извън Москва. А аз не мога да допусна ти да останеш тук съвсем сама. Хайде да помислим как да направим, че около теб да има човек. Може например да намерим някоя почтена жена, която да живее с теб…

— И да ми мърси къщата? — с негодувание ме прекъсна мама. — Хайде де! Нямам намерение да чистя на чужди хора.

— Самата тя ще чисти — търпеливо й обясних аз, — и ще пазарува, и ще се грижи за теб, ако се разболееш.

— Ха, тя ще ми чисти! — с нескрито раздразнение изфуча мама. — Ще бръсне два пъти с парцала — и готово. Не, на никого не мога да разчитам, всичко трябва да си върша сама.

— Не забравяй, че си инвалид, невинаги ще можеш да се справяш, а аз ще съм по-спокоен, ако край теб има помощничка. Мамо, разбери, няма да мога да замина от Москва, ако ти останеш сама. Какво, нима искаш да погубя кариерата си? Дай ми възможност да работя нормално и да печеля пари в края на краищата! Добре, на теб никой не ти трябва, но нали можеш да се съгласиш заради мен! Заради мен — повторих отчаяно.

— Интересно разсъждаваш — язвително заяви мама. — Какво, пари ли нямаш?

— Представи си, нямам — веднага излъгах аз. — Всичко, което спечелих, отиде за апартамента, още не съм изплатил дълговете си. Ето затова трябва да печеля повече. А докато отсъствам, ще дам апартамента срещу добър наем и това също ще ми бъде доход.

— За какво са ти толкова пари? Облечен си, обут си, дори караш кола. Какво повече искаш? Откъде у теб тази алчност, Саша? Не мога да разбера днешното поколение. Аз на младини имах едно палтенце за всичките четири сезона и бях щастлива, защото другите нямаха и толкова.

Тя започна да се пали и най-малко половин час ми чете лекция за добрите страни на сталинските времена и за царящата днес в Русия разруха, за моята алчност и безнравственост и за това каква чудовищна жена съм си избрал.

— Знам за какво са ти парите! — нареждаше майка ми. — Тя, тя ти смуче кръвта! На нея й трябват дрешки, дрънкулки, развлечения. Току-така ли не ти роди деца? Трябват й само удоволствия, а не грижи! А ти като послушно теле я следваш по петите и нищо не виждаш! Сигурна съм, че ти изневерява и парите й трябват за млади любовници, а ти си готов да зарежеш старата си, безпомощна майка, за да угаждаш на прищевките й!

Изстинах. Види се, ненапразно казват, че у лудите се проявява странна проницателност, някакво ясновидство, те гледат на света със съвършено други очи и умеят да съзрат неща, които не вижда никой. Как е почувствала това у Вика? Дори за мен, който бях живял край жена си толкова години, тази страна на личността й се оказа неочаквана, а излиза, че майка ми отдавна я е знаела.

— Казваш, че ти трябват пари ли? — продължи тя. — Имал си да връщаш дългове? А с какви пари, ако мога да попитам, смяташ да ми наемеш помощничка?

— Тя ще работи безплатно, срещу жилище. Ще живее тук, с теб, в този апартамент. Завещаваш й апартамента и срещу това тя ще ти помага.

— Да бе! Тя ще ми помага колкото може по-скоро да отида на онзи свят. Мигар не знам! Слава богу, още не съм изкукуригала.

— Добре, щом се страхуваш от недобросъвестна помощничка, можем да продадем апартамента и с тези пари да живееш в много добър интернат за възрастни, където за теб ще се грижат прекрасно и няма да ти е скучно и самотно. Може би дори ще срещнеш човек, за когото да се омъжиш. Такива неща се случват много често. Поне там няма защо да се опасяваш, че някой ти желае смъртта.

— Дума да не става! — отсече майка ми. — Там всичко е потънало в мръсотия. Нали не мога всеки ден със собствените си ръце да мия смрадливия приют.

Ясно, с добро не можех да я придумам. Всъщност не беше и нужно да я придумвам, достатъчно беше да оформя документите за обявяването й за недееспособна и за моето попечителство над нея, след което бих могъл спокойно да решавам всички въпроси без нейното съгласие. Да продам апартамента, понеже, слава богу, беше приватизиран, и да платя за интерната. Но ужасно не ми се искаше да го правя. Някак не беше по човешки… Щеше ми се мама да осъзнае ситуацията и да се съгласи с мен, та утре да не говори под път и над път, че синът й я е обрал, изхвърлил я е от жилището й и я е изритал в интернат.

Тя сякаш прочете мислите ми.

— Мислила ли съм, че ще доживея до този страшен ден? Родният ми син иска да ме изхвърли от собствения ми апартамент, да ме остави на улицата! И то само защото не може да се справи с оная уличница — жена си, която му слага рога. Ти си безволево глупаво същество — насочи тя към мен показалец, — баща ти щеше да се ужаси, ако научеше какъв идиот е синът му. Толкова сили вложи в образованието ти, толкова се гордееше с теб, когато беше малък. Какво щастие, че не вижда в какво си се превърнал! Целият ти мозък е отишъл там, където ти е дюкянът, мислиш само как да заслужиш одобрението на твоята проститутка, та да ти бута поне веднъж в месеца. Срамувам се, че имам такъв син. Махай се оттук!

Мълчаливо излязох в антрето и започнах да си обличам якето. Майка ми остана в хола и дори не опита да ме изпрати. Когато отворих входната врата и направих крачка към стълбищната площадка, ме настигна пронизителният й глас:

— Ти си мъртъв! За мен вече си мъртъв! Смятай, че си покойник!

Хукнах надолу по стълбището, без да дочакам асансьора. Разбира се, такива крясъци не бива да се вземат на сериозно. Тя е луда, болна възрастна жена и естествено не ми желае смъртта, та нали съм единственият й син. Просто не осъзнава какво върши и какво говори и аз нямам право да й се сърдя. Но с някакво десето чувство разбирах, че думите й не са предизвикани от злоба и раздразнение. Това беше същото онова ясновидство, което се среща у лудите. Права е, наистина съм мъртъв. Вярно, през последните дни оживях, но нали бях покойник доста дълго и това не може да не е оставило следа. А ако изобщо не е там работата? Ако лудата ми майка усеща, че ме дебне килър? Нима Вика не е отменила поръчката? Но защо, защо? Та нали утре ще си получим свидетелството за развода и тя ще бъде свободна и богата.

Господи, каква идиотщина! Уланов, ти ли си това? Я се стегни и прояви хладнокръвие! Какво, опитваш се да анализираш поведението на жена си въз основа на крясъците на лудата си майка? Хайде де, намерил си и ти извора на вселенската мъдрост. Така може да идеш и в милицията да обвиниш корумпираните членове на правителството, дето били вземали подкупи срещу сключени договори за доставка на екологично вредни почистващи препарати. Защо не? Нали майка ти постоянно говори за тях, защо да не повярваш в ясновидството й и по този въпрос?

Поолекна ми. Така де, какви си ги измислям? Какво ти ясновидство? Фактът, че днес майка ми се разкрещя за изневерите на Вика, просто съвпадна с момента, но ако си припомня по-добре, тя винаги го е говорила. През всичките години на брака ми с Вика бяхме принудени да слушаме безкрайните й речи по този повод. А остротата на намеците й варираше според състоянието на психическото й здраве. Когато майка ми беше по-спокойна, изказванията й бяха просто оскърбителни, като днес например, но ако болестта й се изостреше — а тези кризи траеха обикновено от няколко дни до две-три седмици, — тогава приказките й по адрес на Вика ставаха толкова нецензурни, че от тях би се изчервил и хамалин. А Вика стоически търпеше всичко това, че и мен успокояваше, уговаряше ме да не се сърдя на майка си, защото тя е болна и не знае какви ги върши. Горкото ми момиче… Нека получи това, което иска. В края на краищата заслужила си го е.

С колата стигнах до най-близката станция на метрото и влязох във фоайето да потърся телефонен автомат, от който можех да се обадя с карта. Не понасям автоматите, които работят с жетони, вечно са неизправни и ги гълтат, но не свързват, а освен това през кратки паузи запищяват застрашително, настоявайки за поредната добавка. Намерих телефон и се обадих на Лутов.

— Ходихте ли в гражданското? — попита той.

— Да, всичко е наред, благодаря за ходатайството. Утре свидетелството ще бъде готово.

— Е, много добре. А как е майка ви?

— С мама е по-трудно. Прие на нож всички мои предложения и категорично отказа. Сигурно ще трябва да действам чрез съда и „Социални грижи“, но това е голяма врътня!

— Александър Юриевич, няма неразрешими проблеми — разсмя се в отговор Лутов. — В случая вие сте напълно в правото си. Щом майка ви наистина страда от психично заболяване и има инвалидност, вие сте в правото си да поставите пред съда въпроса за признаването й за недееспособна. Никога не биха отхвърлили иска ви, защото всичко ще бъде строго според закона. Друг е въпросът, че наистина се получава протакане. Затова ако бързате, аз мога да ви предложа помощта си. Ако пък не бързате, помощта ми не ви е нужна, защото, повтарям, основанията за иска ви са законни.

— Спешно е! — казах.

Наистина беше така. Животът, в който се лутах над четирийсет години, в който веднъж вече бях станал мъртвец, беше непоносим за мен. Не можех да живея край Вика, знаейки, че тя ми изневерява и иска да ме убие, раздразнен от вида й и от миризмата на парфюма й. След посещението си в гражданското вече не бяхме мъж и жена и аз не разбирах как сега ще можем да живеем в един апартамент. А нямаше къде другаде да отида. Нали вече не можех да стъпя при майка ми! Днешната сцена ми беше предостатъчна. Нямаше как да се занимавам с телевизионната програма, защото не умеех да правя пари като Витя Андреев, а мисълта да привличам реклама за сметка на унижаването и оскърбяването на, общо взето, свестни хора ме отвращаваше. Исках да отида при Лутов колкото може по-скоро. Той ми изглеждаше като солидна стряха, под която няма да ме споходи нито една неприятност.

— Добре, ще видя какво мога да направя — отговори Лутов. — Разбира се, едва ли ще успея да ви помогна за оформянето на документите толкова бързо, колкото стана с развода.

— Разбирам.

— Обадете ми се утре сутринта, ще ви кажа къде да отидете и към кого да се обърнете.

— Благодаря — топло му се усмихнах аз, макар и той да не ме виждаше. — Наистина не знам какво щях да правя без вас. Сигурно щях да умра.

— Е де, не преувеличавайте. Всичко хубаво, до утре.

Но аз не преувеличавах. Лутов и представа си нямаше до каква степен думите ми бяха точни.