Александра Маринина
Аз умрях вчера (12)

12.

Настя смяташе, че хора като Дмитрий Захаров нямат комплекси. Такива е трудно да ги обидиш, но не по-малко сложно е и да ги убедиш в своето, ако са на друго мнение. Най-важното — те са напълно лишени от стеснителност, именно затова не са раними и неуверени в правилността на постъпките си.

Захаров откровено скучаеше на добре платената си охранителна работа, затова настойчиво предлагаше помощта си на Настя. Разбира се, помощ й трябваше — няма спор, но Настя беше малко нащрек заради постоянното мъжко внимание на Дима. Не че й бе неприятен, напротив — беше чудесен и много симпатичен, но това изобщо не й бе нужно…

И въпреки това все пак прие помощта му. Първото посещение в частното детективско бюро „Грант“ се оказа достатъчно, за да разбере: не й се зарадваха там и никога нямаше да й се радват. Виж, Димка умееше да разговаря с тях на своя език и имаше шанс да бъде разбран.

Убийството на депутатката в Държавната дума Юлия Готовчиц тежеше на Настя, която не умееше и не обичаше да се рови в политиката. Затова искрено се радваше, че Юра Коротков се занимава с тази част от работата. А самата тя разработваше версията, според която Юлия Николаевна е била убита, защото е организирала следенето на собствения си съпруг. Според тази версия търсеният убиец е забелязал детективите и е научил кой ги е изпратил. Ето това беше най-деликатният въпрос, защото да се узнае името на възложителя е можело само от хората, които са осъществявали следенето, или от ръководството на детективското бюро. И Дмитрий Захаров обеща на Настя да поработи в това направление.

Настя пък се зае да провери всички хора, посочени в отчетите, представени от бюро „Грант“ на клиентката Готовчиц. Ако версията беше вярна, човекът, който е забелязал следенето и то никак не му е харесало, трябваше да е сред тях. Но времето си минаваше, купчината от най-различни сведения и документи върху бюрото на Настя растеше, а нищо не се оформяше. От момента на сключването на договора до убийството на клиентката съпругът на Юлия Николаевна се бе срещал и бе общувал с крайно ограничен брой лица. Тъй като рядко бе излизал от къщи, списъкът на контактите му обхващаше предимно хората, идвали при него в качеството му на психоаналитик. Пациентите на Борис Михайлович Готовчиц бяха най-различни, никой от тях не приличаше на убиец, но същевременно за никого от тях не можеше да се каже нещо абсолютно точно. Хора като хора, всеки с проблемите си, с които не може да се справи, със своите странности (че кой ги няма?), със своите чувства на любов и омраза, със своите качества и недостатъци. Никой от тях не приличаше на престъпник, но всеки от тях в еднаква степен можеше да се окаже такъв. Беше безсмислено да ги разработва поотделно. Ако цялото управление на „Петровка“ дружно разкриваше едно-единствено убийство, тогава би могло, но така…

Полковник Гордеев не делеше подчинените си на любимци и обикновени служители. И ако подпомагаше по-активно някого от тях, правеше го не от особена обич, а в интерес на работата. Още от първите години, след като бе назначен на длъжността началник-отдел, той бе установил от опит, че робският труд е най-непродуктивният. Ако един човек не иска да свърши дадена работа, той никога няма да я свърши добре, дори да прояви феноменална добросъвестност, защото принудата убива фантазията и интуицията. А без фантазия и интуиция ти не си майстор, а просто занаятчия. Поради тези съображения Виктор Алексеевич опази Настя от участие в оперативно-следствената бригада, създадена за разследване убийството на депутатката Готовчиц. Защо да я тормози — бездруго няма да има полза! Освен това полковникът залагаше на усърдието на Настя и както обикновено, се оказа прав. Работеше с нея от дълги години и през това време добре я бе опознал, така че почти винаги можеше точно да предскаже постъпките й.

— А може ли все пак тихомълком да отработя версията за частните детективи? — попита тя.

— Може — кимна Гордеев, — но не тихомълком. Не понасям партизанщината, тя причинява само вреда и недоразумения. Разбери се с Коротков, нека предложи на Гмиря отработването на версията, като се заеме с нея, а всъщност ще го правиш ти. По принцип не се бъркам в чужди истории, особено креватни, но я ми кажи: наистина ли тази версия ти се вижда перспективна или цялата работа е в Захаров?

Настя цялата пламна. Откъде е научил Житената питка? Та това се случи преди почти пет години, и то само веднъж. Повече тя не си бе имала никаква работа с Дима.

— Че какво толкова се изчервяваш? — учуди се Виктор Алексеевич. — Ха, голяма работа! Когато работехте по делото на Гал, Захаров ти хвърли око, дори сляп човек би забелязал това. Как само те гледаше, как му течаха лигите! Не си мисли, че като съм стар, вече не съм мъж. Долавям тези неща в движение, не съм загубил усета си. Та тогава си помислих, че той сигурно се радва на всеки сгоден случай да пообщувате. А щом е така, значи нарочно подгрява у теб интереса към тази версия, защото без него ти няма да се справиш. Е, прав ли е твоят стар началник или не?

— Не — твърдо отговори Настя. — Но по принцип — да. Захаров наистина се опитва да ме ухажва, но, първо, това е абсолютно несериозно, и второ, невъзможно е някой да повлияе на интереса ми към една или друга версия. По никакъв начин. Дори да ме отрупва с разкошни букети. Или имам интерес, или нямам и никой прекрасен принц няма шанс в това отношение.

— Боже, колко сме били самостоятелни! — въздъхна началникът. — Гледам, вече не мрънкаш и не подсмърчаш! Стегнала си се, а?

— Старая се — усмихна се Настя.

— Браво, продължавай да се стараеш! — промърмори Гордеев.

Тя направи, каквото й нареди Житената питка. Разбра се с Юра Коротков, който дълго й крещя, че не било хубаво да се лъже и още по-лошо — да си присвояваш чужди заслуги. Ами ако изведнъж се окаже, че работата именно по версията на Настя е дала положителен резултат? Всички награди и похвали ще засилят кого? Него, Коротков, който уж е измислил и предложил на следствието перспективната версия, а после и успешно я е реализирал.

— Хайде стига, Юрик — придумваше го Настя, — аз не съм честолюбива.

— Аз обаче имам съвест — упорстваше той.

Но в края на краищата все пак се предаде. Следователят Гмиря възприе версията повече от скептично.

— Политиците ги убиват от политически съображения — сърдито каза той на Коротков, — а депутатката Готовчиц е именно политик. Така че на първо място се занимай с конфликтите й по повод на данъчните проблеми в парламента. А с частните детективи ще се заемеш в свободното си време. Добре ли ме разбра?

Това не обезкуражи Коротков, защото, за разлика от Настя, той не реагираше на интонации и не се страхуваше, че ще предизвика нечие недоволство. Беше нормален четирийсетгодишен оперативен работник, който на първо място мисли за работата, а не кой го е погледнал накриво или е казал нещо не на място. Главното беше, че Гмиря вече знаеше, така че сега можеха да провеждат всякакви мероприятия, без да се опасяват, че ще ги упрекнат в самодейност и потайност.

 

 

Предишната вечер, в събота, Настя сладостно си бе мечтала как утре ще спи до пълно разкапване — тоест докъм десет часа, а ако има късмет — дори до единайсет. Все още не бе намерила сили в себе си да поговори с Алексей. Дните, прекарани без мъжа й, се точеха един след друг, чувството за неловкост и срам заради поведението й някак отслабваше, сякаш така и трябваше да бъде: да живее сама, а Льошка — някъде там, в Подмосковието, в Жуковски. Тъй е по-добре, вече е свикнала. Понякога дори се прокрадваше страхливата мисъл да остави всичко, както си е, и нищо да не променя — да не говори с Льоша, да не се извинява и да не се обяснява. Ако в края на краищата заради това той се разведе с нея — какво пък, тъй да бъде! Тя по природа не е приспособена за семеен живот. А работата в криминалната милиция, на свой ред, също е противопоказана на нормалните семейни отношения.

Мечтата й обаче да се наспи не се сбъдна, както се случва винаги. Към десет и половина вечерта в събота по телефона й се обади генерал Заточни.

— Какво става с Готовчиц? — попита той. — Имате ли нещо да ми разкажете?

— Не е много — призна Настя. — Само лични впечатления.

— Аз и не искам повече — позасмя се Иван Алексеевич. — Всичко останало съм в състояние да науча и без вас. Ще се срещнем утре.

Той не попита „може ли“, не я помоли, а нареди. „Но защо продължавам да търпя всичко това от него?“ — не преставаше да се учудва Настя. Така де, никой, дори любимият й съпруг, нямаше право ей така, безцеремонно, да я накара да стане в неделя в шест часа сутринта. А виж, на Заточни му бе достатъчно просто да каже: „Ще се срещнем утре.“ Тя можеше да скърца със зъби от яд, можеше жално да го моли да определи срещата не за седем, а поне за девет часа (и естествено да получи отказ, защото генерал Заточни не променяше навиците си), можеше да проклина всичко на света, но просто ставаше в зори и тръгваше за Измайловския парк.

Нощта в събота срещу неделя Настя прекара, общо взето, спокойно, но някак неуютно. Уж нищо не я притесняваше, но не можа да си почине както трябва. Преди да си легне, взе горещ душ, за да се стопли и отпусне, проветри стаята, изпи три таблетки валериан и легна в чисти, току-що сменени чаршафи. Примъкна под главата си две възглавници, уви се в топлото одеяло, сви се на кълбо и веднага се улови, че по навик лежи на самия край на дивана, макар че място имаше повече от достатъчно. Тя с удоволствие се премести по-навътре, но вместо да заспи, ни в клин, ни в ръкав започна да изброява всички положителни и отрицателни страни на отсъствието на мъжа си. Най-лошото бе, че Алексей й беше обиден, поради което не искаше вече да живеят заедно. Разбира се, това е нейна вина, не може да се държи така. Каквото и да става, не бива да обиждаш хората, ако не са го заслужили. Настя напрегна всичките си сили, но не можа да намери нито един друг отрицателен момент и това я ужаси. Сама е вкъщи, може да мълчи и с никого да не разговаря. Нали точно това искаше, когато мислено молеше мъжа си да замълчи? Ето, получи го. Не е нужно да се оправдава и извинява, задето не се е обадила навреме, за да го предупреди, че ще закъснее. Не е нужно да се насилва да изяде сготвената от Льошка вечеря, когато залъкът й присяда на гърлото. За каквото и да се сети — само плюсове. Идиотка такава, защо се остави да я придума и се омъжи за него? Не биваше да го прави.

Тя раздразнено се обърна на другата страна, усети непривично голямото пространство и с досада си помисли: „И да спя сама е много по-приятно. Има място. Защото Льошка вечно ме избутва до стената. Интересно — на кого толкова съм се ядосала? На себе си, на кого другиго. И без това няма на кого.“

Заспа с тази мисъл, а след известно време се събуди и се учуди сама на себе си. Как така откри само един отрицателен момент? Това не може да бъде. Сигурно просто е уморена, седмицата беше тежка, както винаги след продължителни празници, затова в главата й се въртят разни глупости. Необходимо е да премисли всичко отначало и тогава определено ще се окаже, че акцентите трябва да бъдат поставени по съвсем друг начин.

Тя се усмихна в мрака и отново започна да изброява плюсовете и минусите от отсъствието на Алексей. Резултатът крайно я огорчи, защото се оказа същият. „Още не съм си починала достатъчно — разстроено си помисли Настя. — В главата ми е пълна каша заради някакви безумни идеи. Ще поспя още мъничко, после ще опитам пак.“

Но и третият опит не доведе до нищо ново. Така мина цялата нощ: час, час и половина сън, после равносметка на плюсовете и минусите, отново кратък сън — и така до шест сутринта. Настя стана и с неудоволствие оцени изминалата нощ като пропиляна. Хем не можа да си почине както трябва, хем не я споходиха никакви годни идеи. Потисната и мрачна, тя отиде в Измайловския парк, за да се срещне с генерал Заточил.

Иван Алексеевич дойде, придружен от Максим. Макар че бяха облечени в еднакви красиви анцузи, дори отдалеч човек не можеше да ги приеме като баща и син. Настя всеки път се изненадваше от абсолютната липса на прилика помежду им. Слабичкият и нисък генерал с жълтите тигрови очи сякаш нямаше нищо общо със силния широкоплещест Максим, който съвсем наскоро се бе отървал от излишните си килограми. Само преди година бе дебеличък и тромав младеж с кестеняви очи, ужасно сериозен и неприветлив.

— Здравейте, лельо Настя — избуча Максим. Като нея, той беше класическа сова, не обичаше да става рано, но с тази разлика, че още не се бе научил да надвива раздразнението си от това.

— Какво става с вас? — изненада се тя. — Пак ли тренировки?

— Пак — кимна генералът. — Максим започна да губи форма. Миналата година преди приемните изпити тренираше ежедневно, а сега влезе в института и се остави на мързела да го надвие. Реши, че всичко най-страшно е зад гърба му и може да се излежава. Вчера го накарах да направи някоя и друга лицева опора и резултатът никак не ме зарадва. Рухна след двайсет и петата! На какво прилича това, а?

— А вие самият колко лицеви опори направихте? — попита Настя.

— Аз, Анастасия, всеки ден правя по триста. Затова ме е срам заради сина ми. Не отричам и своята вина, не биваше да го оставям да се отпусне, но най-важното е навреме да се стреснеш. Максим, започвай тренировката, а ние с Анастасия ще се разходим наблизо.

Младежът отчаяно махна с ръка, пое си дълбоко дъх и затича надолу по алеята.

— Жесток сте, Иван Алексеевич — поклати глава Настя. — И вие на осемнайсет години сигурно сте правили едва двайсет и пет лицеви опори.

— И на десет не издържах — разсмя се генералът. — Като дете бях дребничък и слаб, съседските момчета вечно ме пердашеха, вземаха ми сандвичите, парите, които родителите ми даваха за сладолед и за кино. А когато бях на осемнайсет, нямаше култ към добрата физическа форма. Беше средата на шейсетте, тогава за да минаваш за съвременен и модерен, трябваше да знаеш много стихове и песни на бардове, да участваш в походи, да пееш с китара край огъня, да ходиш в Петербург по време на белите нощи и да искаш да станеш геолог. Вие не помните това, тогава сте били на пет-шест годинки, нали?

— Така е. Не си го спомням, но съм слушала много за това от родителите си.

Известно време крачиха мълчаливо по алеята в посоката, накъдето си затича Максим. На Настя не й се говореше и тя се радваше, че Заточни не бърза да задава въпроси. Денят обещаваше да бъде топъл и слънчев, въздухът в парка бе прохладен и свеж. Настя си помисли, че ако не бяха вечната й заетост и вроденият й патологичен мързел, би могла да получава от живота доста малки радости. Например да се наслаждава на такива сутрешни разходки сред разкошна зеленина и утринна свежест. Всеки път се ядосваше едва ли не до сълзи, когато в почивен ден трябваше да отиде на разходка с Иван, а после се радваше, че той я е измъкнал на чист въздух.

От ленивите й приятни размисли я извади гласът на генерала:

— Не навеждай тялото напред, Максим! Раменете по-свободно! Така, браво! Е, Анастасия, чакам. Какви са впечатленията ви от Готовчиц?

— Впечатленията ми са сложни, но, Иван Алексеевич, вие трябва да бъдете снизходителен и да се отнесете с разбиране към онова, което ще ви кажа. Човекът е съсипан от мъка, жена му е загинала, така че е напълно естествено поведението му сега да е далеч не нормалното за него. Потиснат е, страда от депресия. Доколкото успях да забележа, Борис Михайлович на практика не излиза от къщи. Но за негова чест трябва да кажа, че единственото, което може да го изведе от депресията, е работата. Той я обича, живее, диша с нея. Това май е едничкото, което е останало в живота му. И той се вкопчва в нея като в спасителен пояс, за да не се удави в мъката си.

— Готовчиц има син — каза генералът. — Говори ли много за него?

— Изобщо не го споменава. Веднъж му зададох въпрос за момчето и той ми каза, че било в Англия, учело там и живеело у роднинско семейство на Юлия Николаевна. Не го е извикал за погребението, за да не го травмира. И толкоз, нито дума повече. Защо, имате сведения, че нещо не е в ред със сина му ли?

— Не, не, сведенията ми са същите. Готовчиц не лъже за момчето, всичко е точно както ви е казал. Вероятно смята, че синът му вече не му принадлежи. Момчето ще учи в Англия, ще завърши колежа, ще влезе в престижен университет, Борис Михайлович има достатъчно пари, за да плати образованието му. Смешно е да се надява, че след всичко това Готовчиц младши ще иска да се върне в Русия. Какво да прави тук? Така че той няма нито жена, нито син, остава му само професията. Но извинете, че ви прекъснах, продължете…

— Той много иска да направи добро впечатление като професионалист, но ние с вас току-що изяснихме този момент. Наистина след гибелта на жена му работата е излязла за него на първо място и е съвсем ясно, че много иска да го вземете при вас. Да остане частнопрактикуващ психоаналитик означава, че никога няма да излезе от същия затворен кръг на жилището си, където приема пациенти. А той жадува да смени обстановката. Разбира се, би могъл да отиде да работи в клиника, институт или в някакъв център, например за работа с наркомани и неуспели самоубийци — има ги много в Москва, — но вероятно длъжността в Министерството на вътрешните работи му изглежда по-интересна, привлекателна и престижна. И ми се струва, че това говори добре за него.

— А какво друго говори добре за него? Нали разбирате, желанието за работа далеч не е всичко. Нужно е и умение.

— Ами… — Настя се позапъна. — Все пак аз не съм психиатър, затова едва ли мога да дам достатъчно надеждна оценка на професионализма му. Опитах да поговоря с него за своите проблеми и мога да ви кажа, че той се ориентира в тях доста бързо и безпогрешно. Друг е въпросът, че също толкова бързо и уверено постави диагноза, което психиатрите обикновено не правят. За това се нуждаят от много време и то никога не става при първото посещение на пациента. А Борис Михайлович, без да му мигне окото, заяви, че имам невроза. Увереността му малко ме усъмни, но после намерих обяснението.

— Така ли? И какво беше то?

— За него наистина сега най-важното е да се хареса на бъдещите си работодатели. Защото той не е глупав човек и прекрасно разбира, че моите впечатления от срещите с него непременно ще стигнат до вас. Няма предвид лично вас, Иван Алексеевич, тъй като не ви познава, а хората, от които зависи вземането на решение за назначаването му на работа в министерството. Готовчиц, като всички граждани, които не работят в правоохранителната система, не различава служителите от централния апарат и низовите звена, не ги дели на следователи и оперативни работници, на кадровици и патрулиращи милиционери. За него всички ние сме просто милиция. И тъй като на Готовчиц определено и през ум не му минава, че старши оперативният работник от „Петровка“, тоест аз, нямам нищо общо с ръководителя на главното управление за борба с организираната престъпност, тоест с вас, той искрено се старае да ми направи добро впечатление. Смята, че ние се варим в един казан, познаваме се помежду си и че вие непременно ще си поговорите с мен и ще поискате мнението ми за него. Именно затова е побързал да ми постави диагнозата, за да покаже с каква лекота и бързина умее да се ориентира в чуждите души. Все едно е фокусник, който вади зайци от шапка пред очите на изумената публика.

— Извинете, но не се ли страхува, че именно тази припряност ще ви накара да се усъмните в професионализма му? — недоверчиво попита Заточни. — Или смята всички ни за малоумници, които не разбират, че такива диагнози не се поставят от раз?

— Е, Иван Алексеевич, нали ви помолих да бъдете снизходителен! Борис Михайлович е разсъждавал напълно разумно. Той е видял, че не го мамя, като му разказвам за проблемите си, следователно наистина имам тези проблеми. Е, нима аз, майор от милицията, старши оперативен пълномощник в криминален отдел, ще хукна да ви разказвам, че според опитен специалист имам невроза? Разбира се, няма. Ще си мълча дори под страх от мъчения, защото милиционер не може да има невроза. А на вас ще кажа, че Борис Михайлович Готовчиц е много добър специалист и толкоз. И никой никога няма да научи за неговия симпатичен малък фокус.

— Ами вие? Нали от самото начало сте знаели, че това е измама. Защо професор Готовчиц не се страхува, че ще му дадете отрицателна характеристика?

— Аз ли? — Настя се разсмя. — Какво говорите! Кой, като ме гледа така, ще повярва, че разбирам нещо от неврози? Нищо и никаква женица — същинско недоразумение. Нали не се хваля под път и над път, че навремето съм изслушала цял курс по психодиагностика при един от най-големите специалисти у нас. И че цяла година съм изучавала съдебна психиатрия в университета. Ще ви кажа честно: аз прекрасно разбирах същината на проблемите си и без консултацията на Готовчиц, просто проверих себе си, а покрай това — и него.

— Правилно ли ви разбрах, че с мен не искате да споделяте тези проблеми?

Настя изведнъж спря. Заточни обаче продължи бавно да крачи напред, дори без да се извърне. След като се съвзе от слисването си, тя направи няколко бързи крачки и го настигна.

— Какво има? С какво толкова не ви хареса моят въпрос?

— Със своята нетактичност — изтърси тя първото, което й хрумна.

— Чудесно! — позасмя се Иван Алексеевич. — По този начин ме поставихте на мястото ми. Сиреч не се рови в душата ми, Заточни, и без теб ще се справя. Кой си ти, че да ти говоря за неприятностите си. Така ли е?

— Не — пообърка се тя и същевременно се ядоса, — не е така. През зимата ясно ми дадохте да разбера, че на вашето рамо не мога да проливам сълзи. А на мен не е нужно да ми се повтаря, общо взето, схватлива съм.

— Не сте схватлива, а злопаметна — поправи я генералът. — През зимата ви обясних, че поведението ми беше такова по принуда, беше продиктувано от интересите на операцията, която провеждахме по отношение на вашия началник Мелник. Но вие не сметнахте за нужно да ми простите, обидихте се и продължавате да се цупите. Това е неправилно, Анастасия. Човек трябва да умее да прощава на приятелите си. Но тъй като още не сте се научили на това, нека се върнем към Готовчиц. Като виждам как грижливо формулирате преценките си, определено има още нещо, което премълчавате.

— Има — съгласи се тя. — Всичко, което казах за Борис Михайлович, трябва да се преценява с оглед на неговото състояние. Предполагам, че при нормални обстоятелства той наистина е добър специалист и може да бъде от полза за работата на информационно-аналитичната служба. А смешният му опит да направи добро впечатление, като незабавно ми постави диагноза, може да се обясни с обстоятелството, че в сегашните условия той просто не разсъждава достатъчно трезво.

— Тоест смятате, че когато депресията, свързана със смъртта на жена му, отмине…

— Имам предвид друго — прекъсна го Настя. — Работата не е в депресията, а в страха. И за това трябва да виним нашите служители.

— Защо? — спокойно се поинтересува Заточни. — Вие и следователят на бърза ръка сте стреснали горкия психоаналитик с подозренията си, че е убил собствената си жена, така ли?

— Не, ние сме внимателни с него, обаче онези, които са проверявали Готовчиц за благонадеждност, са работили грубо. В службата за външно наблюдение, изглежда не е останал нито един стабилен професионалист. Във всеки случай те действат толкова неумело, че Борис Михайлович ги е забелязал на момента, постоянно е усещал вниманието им към него и е напълно естествено, че това го е изкарало от релси. Да знаеш, че те следят и да не разбираш кой и защо го прави — това е стрес, който не бих пожелала и на врага си.

— Безобразие! — ядоса се Заточни. — Добре че ми казахте това. Още утре сутринта ще се свържа с ръководството на външно. За да бъде разговорът ни по-полезен, ще взема от тях снимките на всички, които са проверявали Готовчиц, та той да посочи кои са го следили. Това ще бъде един нагледен урок как не бива да се работи. И какво, Готовчиц много ли се е уплашил?

— А вие как мислите? Ужасно се бои. Та той е обикновен човек, не е замесен в нищо престъпно. Ще ви кажа и нещо повече: помислил е, че полудява. Та какво друго да му хрумне, след като знае, че няма за какво да го следят? Нищо не е откраднал, никого не е убил, няма вземане-даване с бандити. И ето че Борис Михайлович си е въобразил, че развива мания за преследване. И което е по-лошо: освен следенето, някой е разбил вратата и е влязъл в жилището му, но без да открадне каквото и да било. Това нищо ли не ви говори?

— Смятате, че и това е работа на нашите, така ли?

— Сигурна съм. Щом са правили пълна проверка, като нищо може да са решили да се поровят и в книжата му. И ето, поровили са. А сега човекът не е на себе си от ужас. И аз не знам как да го успокоя. Нито мога да му кажа истината, нито да измисля приемливо обяснение. Иван Алексеевич, докога ще продължава това? Кога най-сетне ще имаме възможност да осъществяваме висококачествена професионална проверка?

— Вероятно когато вас, Анастасия, ви назначат за министър на вътрешните работи — позасмя се Заточни. — Не мечтайте за неосъществими неща. Докато държавната хазна ни дава средства колкото за кърпеж, в нашето ведомство нищо няма да се промени. Ще трябва да търпим и да се примиряваме с това, което имаме.

Те приседнаха на повалено дърво, наблюдавайки Максим, който редуваше набиране с лицеви опори. Настя мълчаливо пушеше, мислейки за нещо свое, а Иван Алексеевич следеше сина си със секундомер в ръката.

— А ако се върнем към разговора, който започнахме през зимата? — неочаквано попита той.

Настя толкова дълбоко бе потънала в мислите си, че дори не схвана отведнъж за какво й говори.

— Към кой разговор? — попита тя.

— Ставаше дума да смените работата си.

— Благодаря — кисело се усмихна Настя, — но вече не искам. Всяко нещо с времето си. Гордеев се върна, нямам какво повече да желая.

— И така ще изкарате с майорски пагони чак до пенсия?

— А, за това ли говорите… Ами какво да се прави, ще изкарам. Вторият ми баща смята, че трябва да започна научна работа, да защитя дисертация и да стана преподавател. Тогава бих имала всички шансове да се издигна до полковник.

— И на вас харесва ли ви този план?

— Да си призная честно — не много. Категорично не искам да преподавам, а науката… Какво пък, тя е интересна и полезна, но знаете ли, нагледала съм се на научни работници, които за изследванията си не са получавали нищо, освен унижения и оскърбления. Не искам да стана една от тях.

— Е, заради звездите на пагона човек може да изтърпи и унижение — забеляза генералът, без да я погледне.

— Така ли мислите?

— Знам го.

— И все пак не — не искам. Звездите са ваши момчешки игрички, а за едно момиче честта е по-скъпа. Няма да се унижавам и да понасям оскърбления в името на каквито и да било звезди.

— Ами ако се абстрахираме от самолюбието ви? — попита генералът. — Ако ви предложа хубава, интересна работа, ще се съгласите ли?

— И да изоставя Гордеев и колегите? В името на какво?

— В името на звездите, заради тях, милинките. Ще поработите при мен, ще получите чин подполковник, а ако не ви хареса, ще се върнете на „Петровка“. Ще ви пусна, когато поискате, обещавам. Много се нуждая от добър аналитик.

— Е, значи няма да ме пуснете, щом съм ви нужна! — разсмя се Настя. — Не съм толкова наивна…

— Не, ще сключим договор! — весело възрази Заточни. — Ще взема на работа вас и още един умен човек, за една година вие ще го научите на аналитична работа и ще си подготвите заместник. Тогава с чиста съвест си вървете, за да се занимавате на воля с лумпените на градската престъпност.

„Защо всъщност се съпротивлявам? — мислено се запита Настя. — Иван ми предлага нещо, за което мечтая отдавна. Само да анализирам и да не се чувствам виновна, че чисто оперативна работа върша от дъжд на вятър. Пред никого да не се оправдавам, да не срещам укорителни погледи из коридорите на «Петровка», да не слушам зад гърба си гадния шепот, че полковник Гордеев бил създавал на любовницата си царски условия. Като началник Иван не е по-лош от Житената питка. Разбира се, това е съвсем друг стил, Заточни е корав, строг и безжалостен, няма да ми прави никакви отстъпки, но те няма и да са необходими. Най-важното е, че той е много умен и безспорно е почтен човек. Какво толкова съм се вкопчила в службата си? От пет лета си стоя майор, а по принцип преди година трябваше да получа чин полковник. И не е въпросът, че тези пагони са ми нужни, а че по пагоните — по-точно по тяхната своевременна смяна — другите началници и служители съдят за ума ми. Твърде дълго стоиш майор? Значи си тъпа, за нищо не те бива, а може и в личен план не всичко да ти е наред. Я да видим сега какво има в личното ти досие? Аха, това ли било, отстраняване от работа и служебно разследване за връзки с криминални структури. Нашата Каменская е другарувала със самия Едуард Денисов. Е, и какво, като не са изровили нищо, нали това са го писали в документите! А то означава, че си опетнена, издънила си се, затова не те издигат служебно и не ти дават поредния чин.“

— Ще помисля — много сериозно отвърна Настя. — За мен това предложение е неочаквано, не съм готова веднага да дам отговор.

— Помислете — съгласи се Заточни, — не ви припирам.

След един час Настя си беше вкъщи — бодра, свежа след разходката, пълна със сили, което, общо взето, не й бе присъщо. Заради лошите си кръвоносни съдове тя почти постоянно чувстваше някаква слабост, често й се виеше свят, а от жега и задуха дори се случваше да губи съзнание. Усмихната, като си тананикаше нещо под носа, тя с удоволствие се захвана да чисти, сама изненадана от себе си. Мъжът й я заряза, работата не върви, а тя пее и се радва на живота! Не е на добро това, ох, не е на добро.

Вече беше приключила с прахосмукачката и се готвеше за героичния подвиг — миене на прозорците, когато телефонът иззвъня. Беше Дима Захаров.

— Какво правиш? — весело попита той.

— Домакинствам.

— И дълго ли още ще се трудиш?

— Според желанието. Мога начаса да приключа, а мога да се мотая и до вечерта. Защо?

— Искам да се самопоканя на гости. Трябва да си поговорим.

— Ами самопокани се тогава — разреши му Настя.

— Чудесно, самопоканвам се.

— Разрешавам, от мен да мине — милостиво позволи тя и се разсмя.

Дима пристигна след около четирийсет минути с огромна торта в ръце.

— Благодаря — каза Настя и пое обемистата кутия с ярка рисунка отгоре.

— Не е за теб, а за легендарния професор, който е имал късмета да ти стане съпруг — отговори Захаров, докато се събуваше.

— Ще трябва да те огорча — професорът не си е вкъщи.

— Но все ще се прибере по някое време.

— Страхувам се, че няма.

Дмитрий внимателно я изгледа.

— Какво, да не сте се скарали? Впрочем извинявай, това не е моя работа.

— Наистина не е твоя — съгласи се Настя, — затова ще занеса тортата в кухнята, ще сложа чайника и двамата ще си ядем сладкарския шедьовър сами.

— Почакай… — Дима задържа ръката на Настя, обърна я към себе си. — Повтарям, не искам да се бъркам в чужди работи, но ако наистина сте се скарали, по-добре да си вървя.

— Нали искаше да си поговорим! — насмешливо му напомни Настя.

— Можем да си поговорим и навън. Превалено добре знам какво става, когато съпругът се скарва с жена си и си тръгва, а после се връща и намира в дома си чужд мъж, който и да е той: роднина, колега, съсед, приятел от детинство. В тази ситуация нищо не помага. Лично съм го преживявал, така че съм абсолютно наясно. Не се е родил още мъжът, който в подобна ситуация няма да си помисли: „Уличница! Още не съм прекрачил прага, а тя вече си е довела друг. Сигурно се оплаква от мен, търси съчувствие. Може дори нарочно да е провокирала скандала, за да ме отпрати.“ С една дума, Ася, ако има дори и най-малък шанс твоят професор да се върне, аз си тръгвам. Хайде да отидем някъде, например в Соколники, ще се разходим из парка и ще си поговорим.

— Няма да се върне — тихо каза Настя. — Не искам повече да обсъждаме това, просто ми повярвай: няма да се върне.

— Ама наистина ли е толкова сериозно? — съчувствено попита Дима.

— Нали ти казах: не подлежи на обсъждане! — ядосано повтори тя. — Да вървим в кухнята, ще сложа чайника.

Беше й неприятно, че се наложи да каже на Димка за скарването с мъжа й, но разговорът някак тръгна така, че нямаше как да го излъже. Можеше да измисли нещо за командировка, но Настя твърдо знаеше, че дори най-невинната лъжа може да постави човека в ужасно неловко положение. Например ако сега звънне някой колега на Алексей, ще се наложи тя в присъствието на Захаров да обяснява, че той е в Жуковски. Или да стане нещо друго неочаквано, например да дойдат майка й и вторият й баща. Правеха го, макар и рядко. Но нали всичко, което се случва рядко и затова не се взема под внимание, обикновено идва в най-неподходящия момент!

— Значи си нещо като сламена вдовица — заключи Дмитрий, огледа кухнята и си избра удобно място до масата. — И често ли ви се случва това?

— За пръв път е — въздъхна Настя. — Дима, нали те помолих да не го обсъждаме.

— Е, Настася, трудно се говори с теб. Където и да посегне човек, за каквото и да попита — непременно уцелва списъка на забранени теми. За съпруга ти — не може, за нашето романтично минало — не може, за секс — също. А за какво може?

— За Юлия Николаевна — усмихна се тя. — Разрешавам ти за нея да ми говориш всичко, ако щеш по двайсет и четири часа в денонощие.

— Добре, да говорим за Юлия. Аз се поразвъртях малко из „Грант“ и едно момче никак не ми харесва.

— Кой по-точно?

— Там е работата я! Както пееше небезизвестният Герман в „Дама Пика“, не зная името му аз…

— Е, какъв е проблемът? Научи го.

— Ася, не всичко е толкова просто. Аз и без това твърде упорито се занимавам с това бюро, макар че нямам никаква работа там. Ако съм прав и това момче е схванало, че си пъхам носа заради него, повече не бива да се мяркам при тях. Абе какво ти обяснявам очевидни неща! Всеки оперативен работник долавя с десетото си чувство кога е време да си плюе на петите от даден разработван обект. Усеща и толкоз. С една дума — ситуацията е следната: днес искам да ти покажа това момче отдалеч и по-нататък ти работи с него със собствени средства. А аз ще се отдръпна, инак ще стане по-лошо.

— Добре — съгласи се Настя, — покажи ми го. А какво толкова не ти хареса в него?

— Съвършено случайно го спипах да се рови в картотеката на директора. Достъп до нея има само Пашка, сигурно си го спомняш — един неприятен блондин.

— Спомням си — кимна тя и наля кафе в чашите.

— Пашка ми показа картотеката и ми обясни, че там се съхраняват сведенията за всички сключени от бюрото договори. Но тъй като самият принцип в работата е най-строга конфиденциалност, всеки конкретен служител на „Грант“ знае само за поръчките, по които лично работи. Клюки от какъвто и да било род са забранени, имам предвид обсъждане на чужди дела. Достъп до картотеката има само Паша, никой друг няма ключ. А той невинаги заключва кабинета си. Там всички тайни са в желязната каса, където е картотеката, а останалото е открито. Например щом излезе някъде през деня, никога не заключва. И дори разрешава да ползват кабинета му, докато го няма — ако трябва да се приеме клиент, а другите помещения са заети. С една дума — отидох вчера, без никакъв повод и дори без предупреждение, уж че съм минавал наблизо и уж предишния път съм си забравил запалката на бюрото на Паша. Влизам значи в кабинета на директора, като се старая да не привличам вниманието, и виждам прелестна картинка от сериала „Неочаквано“: момчето се стресна до смърт, побеля като платно. А пък аз, нали, като велик драматичен актьор, смутено се извинявам, мънкам нещо за запалката, бързо я намирам на бюрото и веднага се оттеглям, за да не го уплаша още повече. Трябваше да се престоря, че не виждам нищо особено в присъствието му пред отворената картотека. Ето защо не можех нито да попитам другите служители за името му, нито да остана, за да изчакам Паша. Не биваше да го подплаша, разбираш ли? И ако в близко време отново се появя в бюрото, той ще се разтрепери от страх, че ще кажа на Пашка, задето се е ровил в картотеката.

— Ясно — кимна тя.

Тортата беше прясна и много мека, така че Настя трябваше дълго да избира най-острия от наличните ножове вкъщи. Но в нейното домакинство се оказа, че липсва такъв. Когато започна да реже тортата, цялата красота веднага се разруши, по обляната с глазура повърхност плъзнаха пукнатини.

— Извинявай — виновно каза тя, като слагаше в чинията на Дима едно от неравните парчета, — толкова умея аз.

— Е, голяма работа — добродушно се засмя той, — в стомаха и без това ще се смачка. Но поначало никак не те бива за домакиня, щом имаш в кухнята си такива тъпи ножове. Как ли те понася мъжът ти?

— Както виждаш, не ме понася — тросна се Настя с неочакван яд в гласа. — Нали те помолих да не засягаш тази тема!

— Господи, ама на теб човек и дума не може да ти каже! — възмути се Захаров. — Говоря не за мъжа ти, а за ножовете. Какво, и ножовете ли са забранена тема?

— Извинявай.

Настя се извърна за секунда, като се престори, че търси нещо в кухненския шкаф. Когато отново седна на масата, лицето й беше спокойно.

— Защо си толкова нервна? — попита Дима, напалвайки доста голяма хапка торта. — Много си се притеснила май.

— Не съм нервна и не съм се притеснила — сухо отвърна тя. — Хайде да си поговорим за нещо приятно.

— Хайде! — с готовност се съгласи Захаров. — Може би за преодоляване на стреса, ще е полезно да изневериш на твоя професор?

— Димка! — закани се шеговито Настя и демонстративно грабна ножа. — Престани!

— Говоря сериозно. Помисли само — това е разкошна идея. И ето ме и мен — на твоите услуги! Възторжен и готов за подвизи.

Настя не издържа и избухна в смях.

— Димка, теб само гробът ще те оправи! Така де, докога ще си бъбрим едно и също? Престани да ме навиваш, няма да се съглася.

— Защо? — Зададе този въпрос напълно сериозно, загледан в нея с ясните си сини очи. В погледа му като риба в езеро се мяташе ласкава усмивка. — Защо, Настенка? — повтори той. — Нима това, което ти предлагам, е лошо? То е прекрасно. То е абсолютно забележително. Прави човека щастлив и свободен, избавя го от страдания и страх от смъртта.

Тя объркано мълчеше, не бе очаквала такава рязка промяна в разговора. Захаров стана, заобиколи масата, наведе се над Настя и нежно я целуна по устните. В първия момент тя му отвърна, после рязко се отдръпна.

— Захаров, не използвай момента, това е пошло!

— Кое е пошло? — не разбра той.

— Да вкарваш жена в леглото си, която е в конфликт със съпруга си. Може да се поддам, а после няма да се понасям.

Той бавно отстъпи и седна на мястото си.

— Настенка, искрените чувства не могат да бъдат пошли, дори само защото са искрени. А аз наистина те желая. И ако ти се поддадеш, няма да има в какво да се упрекваш.

— Няма да се поддам — каза тя, загледана право в очите му. — Ни-ко-га. Забрави за това!

— И аз ни-ко-га — с усмивка я имитира той — няма да забравя за това, защото то беше едно от най-ярките впечатления в моя объркан и лекомислен живот. Но ако ти решително ми отказваш за днес, хайде да вървим да погледнем онзи превалено любопитен частен детектив. Сега е вече един и половина, а аз знам къде трябва да бъде той около три часа.

— Откъде знаеш?

— Е, ти пък много искаш! Не мога ли да имам своите малки професионални тайни?

— От мен да мине, можеш.

Настя с облекчение подхвана шеговития тон, зарадвана, че най-сетне бяха изчерпали опасната тема. Имаше един момент, когато й се дощя да се съгласи… Толкова й се прииска, че трябваше едва ли не да затисне устата си с ръка, за да не каже нещо, за което после щеше да съжалява. Това не беше желание във физиологическия му смисъл, то идваше от мозъка, от нервното напрежение, обхванало я вече от няколко месеца, от стремежа по някакъв начин да се освободи от апатията и безразличието към всичко. Но се удържа, макар да не бе сигурна, че постъпва правилно.

Тя изми чашите и чиниите и бързо разтреби масата.

— Готова съм. Да вървим.

 

 

За нейно учудване, отидоха в района, където се намираше детективското бюро „Грант“.

— Смяташ, че той ще дойде на работа в неделя ли? — скептично попита тя.

— Настенка, задълженията на частния детектив по нищо не се различават от тези на държавния, можеш да ми повярваш. В почивни дни работата не спира за съжаление и хората, с които трябва да работим, ходят някъде и правят нещо. Трябва да се срещаме с тях, да ги следим. Да не говорим за клиентите, които далеч невинаги могат да идват в бюрото в работни дни.

— Но сигурен ли си, че той ще дойде? — продължи да разпитва тя.

— Надявам се. Добре де, няма да те измъчвам. Когато вчера сутринта разговарях с Пашка за моята запалка, така успешно намерена в кабинета му, той каза, че по принцип мога да намина по всяко време, но най-добре е да го сторя в неделя между три и пет. По това време щял да събере целия личен състав за раздаване на задачи. Сега вече разбра ли?

— Сега вече разбрах — послушно повтори Настя.

Дмитрий вкара колата в един двор и паркира.

— Вече цялото бюро познава колесницата ми — поясни той. — Ще я оставим тук и ще отидем пеша. До големия сбор има още най-малко половин час, така че можем да се поогледаме и да си изберем място за наблюдение. Между другото този безистен никак не е лош, тук е тъмно, от улицата не се вижда кой е застанал вътре.

— Добре, да постоим тук — съгласи се тя, — щом си сигурен, че човекът, който ни трябва, непременно ще мине покрай нас.

— Лошото е, че всички са с коли, а аз не знам каква е неговата. Затова пък оттук се вижда охраняваният паркинг, където те оставят автомобилите си. Ееей там, забелязваш ли?

За да огледа паркинга, Настя трябваше да направи крачка навън от безистена. Тя поклати глава:

— Далечко е, няма да видя добре лицето.

— Късогледа ли си?

— Не, но все пак очите ми не са като на орел, а като на трийсет и шест годишна жена, която много работи на компютър.

— Тогава да потърсим място по-наблизо. Там, от фугата страна, има една подходяща градинка с много храсти и дървета, където можем да се скрием.

Те излязоха от безистена и тръгнаха към паркинга. Онова, което се случи в следващия миг, беше абсолютно неочаквано. Иззад ъгъла изхвърча кола и когато се изравни с тях, леко намали и се разнесе сух пукот на изстрели. Колата веднага набра скорост и изчезна, а Дима Захаров остана да лежи на тротоара. Беше починал на място.

 

 

Настя се прибра около полунощ. Зад гърба й останаха дългите разговори и обяснения в милицията, разпитът при дежурния следовател и всички нужни в такива случаи неща. Беше изтощена до трайност. А денят бе започнал толкова хубаво…

Тя събу маратонките си в антрето и отиде боса до кухнята, за да пие кафе. В очите й се наби голямата пъстра картонена кутия с тортата. Димка, Димка… Толкова искаше да си легне с нея, а тя се смееше: „Теб само гробът ще те оправи.“ Като че ли го предрече.

„Това, което ти предлагам, е прекрасно. То е просто забележително. Избавя човека от страдания и страх от смъртта. Прави го щастлив и свободен.“

Той нямаше страх от смъртта. Или имаше? Може би точно затова толкова настойчиво й предлагаше да правят любов? Ами дали е имал страдания? Тя знаеше за него толкова малко.

„Трябваше да се съглася — внезапно си помисли Настя. — Трябваше да се съглася и да легна с него. Тогава никъде нямаше да отидем. И той щеше да остане жив. Сега започва да ми се струва, че нещо е предчувствал. Нали видях, че искаше да останем тук и никъде не му се ходеше. Но аз, както обикновено, мислех само за себе си, за това колко неудобно и неприятно ще ми бъде после. За това, че да изневеряваш на мъжа си, с когото си се скарала, е пошло. Господи, за какви дреболии се тревожим понякога, превъзнасяме ги, а после се оказва, че най-важното в живота е именно животът и в името на опазването му може да се пожертва абсолютно всичко! За смъртта на Дима Захаров аз съм виновна не по-малко от убиеца му. Насилствената смърт е пресичане на пътищата на убиеца и неговата жертва. А аз бях тази, която заведе Димка до мястото и часа на тази пресечна точка.“

Тя си спомни ясните му сини очи, в които се спотайваше готовата да изскочи навън ласкава усмивка, и се разплака. Горчиво, на глас.

След петнайсетина минути се изми със студена вода, избърса с кърпата подпухналото си лице и учудено се вслуша в себе си. Страхът беше изчезнал. Онзи страх, който я стискаше за гърлото и й пречеше да разговаря с мъжа си и с родителите си. Всичко това й изглеждаше толкова дребно и нищожно. Изведнъж разбра, че куршумите, убили Дмитрий, само по чудо не бяха улучили и нея. Била е на косъм от смъртта. И всъщност значение имаше само това, че бе останала жива. Страхът пред смъртта е единственото, с което човек трябва да се съобразява. Всичко останало е глупост, глезотии, капризи…

Настя погледна часовника — дванайсет и двайсет, късничко е. Но в края на краищата нали беше решила, че има неща важни и маловажни, които трябва да бъдат пренебрегвани. В случая може да се пренебрегне благоприличието, това е напълно простимо.

Тя решително набра телефонния номер на Чистяков в Жуковски. Дълго никой не вдигаше, сигурно всички вече спяха. Най-сетне чу сънения глас на Алексей.

— Ало.

— Льоша, ела, всичко ще ти обясня.

— Реши ли се? — Гласът му веднага се освободи от сънливостта, но в него тя долови насмешливи интонации.

— Реших се. Всичко разбрах, Льошик. Била съм пълна глупачка. Повече няма да се повтори. Честна дума. Ще дойдеш ли?

— Засега не. Татко е болен, трябва да поостана тук. Така че добрите ти намерения ще трябва да почакат. При теб всичко наред ли е?

— Да. Тоест не. Тоест… Всичко е сложно, Льоша. Добре, ще го отложим засега. Извинявай, че те събудих. Лека нощ.

— Лека и на теб — с равен тон отговори той.

„А ти какво искаше? — с омраза към самата себе си произнесе Настя. — Толкова се радваше, че остана сама, че можеш да не разговаряш с никого, когато се прибереш от работа, пред никого да не се отчиташ. Дори ти се струваше, че да спиш сама е много по-удобно, отколкото с Льошка. Съмняваше се в правилността на решението си да се омъжиш, стигна до извода, че не си създадена за семеен живот. Обиди Льоша, той се махна и ти толкова време не му се обади, не се опита да го върнеш, не направи никакво усилие, за да оправиш отношенията ви и да вкараш живота на семейството в нормалните релси. А днес пред очите ти убиха човек, който за малко не стана твой любовник, това вдигна пелената пред очите ти и ти разбра, че не си била права — и се втурна да се обаждаш на мъжа си. През цялото това време дори не се поинтересува как е той, жив ли е, здрав ли е. Не беше задължително да го молиш да се върне, нали беше поставил условия: няма да си дойде, докато не узрееш за разговор, но поне можеше просто да звъннеш, нали? Можеше, но не се обади. Хак ти е сега! И не си въобразявай, че верният и предан Льошка ще се завтече към теб след първото ти подсвирване, като дресирано куче. Това няма да стане.“

Тя отиде до прозореца и застана пред него, като се обгърна с ръце в опит да успокои отвратително треперещото си тяло. Интересно — какво ли би казал Алексей, ако можеше да научи, че опитът й да му остане вярна е струвал живота на един човек?