Александра Маринина
Аз умрях вчера (21)

21.

— При тях всичко е чисто, всичко е прилично, за нищо не можем да се хванем.

Юра Коротков беше изпружил крака пред стола и облегнат назад, се люлееше застрашително на двата му крака. Два дни се бе занимавал с проучване на подробности от дейността на кризисния център, организиран от благотворителния фонд за помощ на хора, озовали се в тежка ситуация. Центърът се намираше в Подмосковието, в сградата на някога полуразрушена, но сега ремонтирана с парите на фонда болница. Там отивали хора, изпаднали в ужасна депресия, невиждащи друг изход от нея, освен смъртта. С тях се занимавали лекари, психолози, психотерапевти, намирали им работни места според образованието, професията и личните наклонности. Връщали им желанието за живот, обграждали ги с обич и грижи. Пребиваването в центъра по принцип било платено, но на някои пациенти оказвали и безплатна помощ. Например на инвалиди, на участници във въоръжени конфликти, на многодетни майки, на безработни. С една дума — всичко било както трябва. И нямало никакви самозванци или шарлатани, всички лекари били със съответните дипломи.

— Нашата оперативно-следствена дейност няма широко поле за дейност там — обобщи Юра. — Между другото фондът е международен, основан е от група частни лица изключително с благотворителна цел. Има такива кризисни центрове в много страни по света и всички те са частна собственост. А проникването в частно владение, нали разбираш… Така че ще прощаваш — каквото можах, направих.

Настя го слушаше, замислено потропвайки с химикалката по празен лист хартия.

— И какво, пациентите там заключени ли стоят? — попита тя.

— Нищо подобно! Разхождат се където искат, ходят на работа. Някои дори си живеят вкъщи при семействата и се връщат само за ежедневните занимания с психолозите и другите специалисти. Не, Ася, там наистина всичко е чисто и прилично.

— На пръв поглед — уточни тя. — Защото в действителност сред пациентите има хора, които носят на фонда огромни доходи. И тези хора се подбират специално, като Уланов или нашата Татяна. Откриват ги, проучват ги, а после така ги омайват, че трябва да притежават невероятна морална сила, за да им устоят. Дори да се случи невероятното и да намерим сред пациентите на центъра хора, които са му донесли много пари, никога не можем да докажем, че точно те са заведени там умишлено. Разбираш ли? Да, човекът се бе озовал в тежка ситуация — ще ни кажат, — но ние му предложихме помощ, преди да се е случило нещо непоправимо. Вярно, че не той дойде при нас, а ние направихме първата стъпка към запознанството, ала какво лошо има в това? Нали виждаме, че човекът е зле, защо трябва да чакаме да посегне на себе си? Нещастието трябва да се предотвратява навреме, инак цялата ни дейност е безсмислена. И изобщо това е концепцията на нашата организация. „Предотврати нещастието“. Красиво звучи! Нали и при нас в милицията се смята, че е по-добре да предотвратиш едно престъпление, отколкото да го разкриваш после. Да, пациентът им дава всички свои доходи, но го прави доброволно, защото, първо, е благодарен за помощта, и второ — споделя идеите на фонда и иска според силите си да вземе участие в благотворителността, така че от помощта на такива кризисни центрове да могат да се възползват колкото може повече хора по целия свят. Желязна база, Юра, нямаме никакви аргументи против! Защото ние не можем да направим най-важното. Не можем да докажем, че тежката ситуация, в която изпадат някои заможни пациенти, е създадена умишлено от самия фонд или от центъра. Около тези пациенти гъмжи от трупове, изоставят ги любими съпруги или съпрузи, децата им стават престъпници или наркомани, гонят ги от работа… Но ние не можем да свържем тези събития с хората от фонда. Така че нямаме никаква перспектива. Е, успяхме да излъжем Уланов и да му пробутаме една измама, записана на касетата, за да го накараме да заговори. А всъщност статиите във вестниците са били поръчвани от различни хора. И ние никога няма да можем да ги издирим. И костюмът на Маргарита изобщо не е купен от Лутов, а от някакъв друг мъж. А годеникът на Иришка си е направо мит. Стасов все още не го е открил в нито една банка в Москва, но дори да го намери, какво от това? Престъпление ли е да ухажваш красива млада жена и да й предлагаш ръката и сърцето си? Да се припознаеш в един човек, като го вземеш за друг — и това ли е грях? А че той може да се окаже случайно познат на някого от фонда или от центъра — и това не можеш да го пришиеш към никакво наказателно дело. Цяла камара косвени улики и нищо не ни върши работа. Такова дело ще го изхвърлят от съда като мръсно коте. Никога ние с теб, Юрка, няма да разплетем този случай докрай. Разбира се, ако не ни помогне някаква случайност. Единственото, с което разполагаме, е Лутов, но в какво можем да го обвиним? Запознал се е с телевизионния журналист Уланов, а после журналистът сам е дотичал да търси помощ. За такова нещо не вкарват в затвора. Представил се на Татяна като журналист? Е, и какво? Той ще ти каже, че е видял във вестниците многобройни статии, насочени срещу известната писателка, чиито книги много му харесват и съгласувано с центъра е решил да й предложи помощ, преди да се е случило нещо лошо. Защо се е представил за журналист ли? А защо не? Той е професионален актьор и е сметнал, че тази роля е най-приемлива за запознанство с писателката. Нали е трябвало тя да го изслуша! Как другояче би могъл да се запознае с нея? Ох, Юрка, толкова е обидно, когато си хвърлил страшно много сили за разплитането на някой случай. Трепеш се с него, не спиш по цели нощи, блъскаш си главата, докато не разплетеш всичко. А разплетеш ли го, разбираш, че е било безполезно. Доказателства — минус нула цяло и осем десети. И не можеш да пипнеш никого. Ако имаше как да намерим убийците на Андреев, Бондаренко, Юлия Готовчиц, Инеса или Димка Захаров, щяхме света да обърнем, но да уловим връзката им с центъра. Поне един от убийците, а? Е, защо се смееш сега, Юрка! Нека си помечтая.

— Ася, искаш ли да ти продам една грандиозна идея? И мечтите ти ще станат действителност.

Той говореше с шеговит тон, но очите му бяха сериозни. Настя бавно остави химикалката на бюрото. Страх я беше дори да обсъжда това. Защото много добре познаваше стария си приятел и колега Юра Коротков и можеше съвсем безпогрешно да предугажда хода на мислите му.

— Юра, да не си посмял! — твърдо каза тя. — Дори не си помисляй за това.

— Защо бе, Ася? Ще изпипаме всичко като по ноти, безукорно.

— Казах — да не си посмял! Не дай си боже нещо да се обърка, тогава цял живот няма да си простим.

— Ех, че си и ти! — Коротков огорчено махна с ръка. — Вечно подрязваш крилата ми в полет. Днес си ядосана и аз не те обичам. Като преспиш, утре пак ще си поговорим.

 

 

Татяна бавно излезе от женската консултация. И завчера беше идвала тук, и вчера, и днес. Крачеше тежко и внимателно, лицето й беше разстроено. Тя се качи в метрото до своята станция, после слезе и по-нататък пътува с автобуса. Спирката беше далече от блока и Татяна крачеше бавно, дълбоко вдишвайки топлия полъх, изпълнен с пролетни аромати. Единственото хубаво нещо на новия комплекс, мислеше си, е по-чистият въздух в сравнение с центъра на Москва. Тук поне има какво да се диша. Пред магазина тя още повече забави крачка, размишлявайки дали да се купи нещо за вкъщи. Май хладилникът е претъпкан, има всичко необходимо. Но ако нещо привлече погледа й? Нещо невероятно вкусно и съблазнително? През цялата й бременност я измъчваха неочаквани и непредсказуеми гастрономични желания. Ту й се дощяваше салата от морско зеле, макар че през целия си живот го бе опитвала само два пъти и то не й бе харесало. Ту пък — както неотдавна — мъчително й се дояждаше сладолед, към който по принцип беше равнодушна.

Тя влезе в магазина и почти веднага го видя — същия онзи журналист с добрите очи. Сега знаеше името му — Лутов. Той купуваше в отдела за млечни продукти кисели млека и пудинги. Татяна реши да не му се обажда и спря пред най-близкия щанд до изхода.

— Татяна Григориевна — чу гласа му.

Тя се обърна и изписа на лицето си учтива усмивка.

— Здравейте! Пак ли сте на гости у майка си?

— Да, често идвам при нея. Просто е чудно как по-рано не се бяхме срещали тук. Как вървят вашите работи?

— Лошо — тъжно въздъхна тя. — Имам проблеми със здравето.

— Така ли? — съчувствено каза Лутов. — Нещо сериозно ли?

— Страхувам се, че да. Знаете ли, първо раждане на моята възраст винаги се понася трудно. На всичко отгоре и наднорменото тегло, сърцето не се справя. Лекарите казват, че трябва много да се пазя, защото и най-малкото вълнение или уплаха могат да се окажат фатални. С една дума — на главата ми се изсипаха всички възможни злини. С какво ли толкова съм разсърдила съдбата?

— Е, стига, стига, Татяна Григориевна — ласкаво заговори Лутов, — не бива да се притеснявате толкова. Между другото помислихте ли върху моето предложение?

— Аз… Знаете ли, някак не ми беше до това. Чувствам се много зле и всичките ми мисли сега са насочени към детето. Извинете, не исках да ви обидя.

— Ама моля ви се, няма нищо — усмихна й се той приветливо и много добродушно, — вие ме извинете, че ви се натрапвам с разни глупости, когато си имате толкова проблеми. Може би ви трябват добри лекари? Мога да помогна, имам връзки в медицинските среди.

— А, не, благодаря ви, лекарят ми е добър. Но дори той ме предупреди, че е безсилен пред моето сърце. Трябва да бъда много внимателна, не бива да се разстройвам, да плача, да се нервирам. С една дума — животът е вреден, от него се умира.

Тя рязко му обърна гръб и тръгна към изхода. Лутов не се опита да я настигне.

 

 

— Имаме добри новини. Пред Томилина стои реалната заплаха да изгуби детето. Така че ако й помогнем за това, никой нищо няма да забележи и заподозре.

— Тогава може би не е нужно да се задействаме и ние? Всичко ще се нареди от само себе си.

— Ами ако не се нареди? Ами ако тя се окаже достатъчно силна, за да го износи нормално? Не, няма да се уповаваме на съдбата. Лекарите казвали, че в никакъв случай не бива да се вълнува, да нервничи и да се плаши. А пък животът е пълен с изненади. Всеки момент и навсякъде може да се случи нещо, което ще я уплаши или разстрои. Ще се почувства зле, ще й се завие свят, ще я заболи сърцето. И точно тогава случайно наблизо трябва да има лекар със спринцовка и лекарство. Разбра ли ме? Във всеки един момент и навсякъде. Не откъсвайте очи от нея.

— Я стига си командвал! Почувства властта, докато шефа го няма? Като се върне тия дни, ще ти даде той една власт.

— Да, тези дни, но не сега. А докато аз съм главният тук, ще слушаш каквото ти казвам. Лекарите с лекарството да са готови до един час. Най-малко трима, за да работят на три смени и да не се забелязват много. И да се дежури денонощно край блока, където живее Томилина. Още с излизането й навън те да са наблизо. Изтървете ли момента, ще ви откъсна главите.

 

 

Днес Настя най-сетне пренощува в московската си гарсониера. Състоянието на свекър й се стабилизира и го преместиха в обща стая, където вече не разрешаваха роднините да дежурят денонощно, а и това не беше необходимо.

Жилището й се стори някак занемарено и чуждо. Особено като контраст с току-що ремонтирания и блестящ от чистота апартамент на Стасов. „Какво да се прави — помисли си тя, — Стасов разполага с две енергични домакини, а в тази гарсониера съм само аз — хем мързелива, хем работеща от сутрин до късна вечер. Но това, разбира се, не ме оправдава. Аз се държа просто безобразно.“

Нямаше от какво да приготви вечеря, не беше се прибирала тук повече от седмица и не бе купувала никакви продукти, а онова, което бе останало в хладилника, или вече беше развалено, или не ставаше за употреба в суров вид. Масло, майонеза, лимон — от това, дето се казва, каша не става. Останалият „пресен“ салам се бе сбръчкал от мъка и дори леко бе позеленял от яд, че не е бил изяден навреме. Единственият изход беше да свари елда. Как я беше учил Льошка? Май трябваше зърната да се залеят с вряла вода в пропорция две към едно и да се сварят на слаб огън. „Добре, да опитаме, няма да умирам от глад я!“ — рече си Настя.

После сложи водата на котлона и отиде в стаята да се съблече. Едва бе смъкнала пуловера през главата си, когато телефонът иззвъня. Беше нейна приятелка от университета. Чуваха се много рядко, но през всичките тези години бяха запазили искрената си взаимна симпатия. Приятелката, на име Лена, беше омъжена за някакъв преуспяващ адвокат, но Настя не се познаваше с него.

— Извинявай, че ще говоря без предисловия, но се нуждая от помощта ти — заяви Лена. — Още ли работиш в милицията?

— Засега не са ме изгонили — усмихна се Настя. — Какви проблеми имаш?

— Трябва да намеря един човек. Ще ми помогнеш ли?

— Зависи за какво ти трябва — предпазливо отговори Настя. Тя не обичаше такива молби, защото знаеше, че по този начин дори най-добрите познати могат да те поставят в неудобно положение.

— Това е… Не, лошо започнах. Не исках да ти казвам…

Лена замълча и на Настя й се стори, че чува хлипане.

— Какво се е случило, Леночка? — разтревожено попита тя. — Плачеш ли?

— Вадик загина — изплака приятелката й.

Вадик ли? Кой е този Вадик? А, да, та това е мъжът й, спомни си Настя. Божичко, какво нещастие!

— Извинявай — продължи Лена, като се стараеше да потисне риданията си, — не исках да ти казвам, защото веднага започвам да плача.

— Нищо, не се извинявай. Как стана това?

— Колата… Катастрофа… Изгоря заедно с колата. Ей сега, извинявай… — От слушалката се чуха хлипалия и дълбоки въздишки. — Край — каза Лена вече по-спокойно, — стегнах се. Откак се случи това, всеки път става едно и също. Щом заговоря за него, веднага се разплаквам. А как мога да не говоря? Търсят го, какво трябва да отговарям? Че е излязъл да купи хляб ли? Добре, не ми обръщай внимание. С една дума — беше ужасно, но вече го преживях. Заедно с Вадик в колата изгоряха всички документи, които той носеше със себе си, но вкъщи останаха някои книжа. Той работеше в адвокатската кантора „Горенщейн и Ко“. Те имаха постоянни връзки с чуждестранни партньори и естествено делата на Вадик, които той не беше приключил, бяха поети от партньорите му. Но някои поръчки той поемаше и изпълняваше лично, без да уведомява кантората, разбираш ли?

— Разбирам. И какво по-нататък?

— Тези поръчки се заплащат много добре, защото са от конфиденциален характер. А сега аз имам големи проблеми с парите… И реших да опитам да свърша това, което Вадик не е успял. Имам предвид тези конфиденциални поръчки. Все пак съм юрист, защо да не пробвам! Та се порових в книжата му и намерих поръчка за издирване на наследници, живеещи на територията на Русия. Той определено не е успял да я изпълни. Та си помислих, че с твоя помощ… В това няма нищо лошо, нали?

— Няма — съгласи се Настя. — Всичко е напълно законно. А ти защо смяташ, че мъжът ти не е успял да я изпълни? Ние с теб сега ще си напрегнем мозъците, ще ангажираме сума ти хора и изведнъж може да се окаже, че тази информация не е нужна на никого, защото Вадик вече я е намерил и е получил парите за нея.

— Не, знам със сигурност. Документите му по изпълнените поръчки са подшити в архивни папки. Той беше страшно педантичен, всяко листче си е на мястото. А документите, които намерих, са все в текущите дела и не са подшити. Та какво, Настя? Ще ми помогнеш ли? Много се нуждая от пари.

— Ама разбира се, Леночка, няма никакъв проблем. Казвай с какви сведения разполагаш.

Като притискаше слушалката с рамо до ухото си, Настя старателно си записа всичко, което й продиктува нейната състудентка, и междувременно помисли на кого ще трябва да се обади утре, за да може по най-бързия начин да намери роднините на човека, напуснал Русия преди кой знае колко години.

Като приключи с разговора, тя отиде в кухнята и с огорчение видя, че водата, предназначена за приготвянето на елдената каша, вече почти е извряла. Настя въздъхна тежко и започна всичко отначало. Наля в тенджерката вода, този път повече, сложи я на котлона и отиде да си вземе душ.

Застанала под силните горещи струи, тя размишляваше върху разказа на Елена. Интересно — какви хора има! Човекът е напуснал Русия едва ли не в началото на века, още преди революцията. Като малко дете в чужбина са го завели родителите му, които са се спасявали от настъплението на болшевизма. Не е искал и да знае за своите останали в лагера на социализма роднини. В Канада е станал едър индустриалец, събрал значителен капитал. Завършил е земния си път на деветдесет и две години. И не щеш ли, точно на прага на кончината си е спомнил, че другар в детските му игри е бил един втори братовчед, негов връстник. Тоест просто му се е струвало, че му е бил връстник, но не е бил сигурен. Братовчедчето му е останало в Русия, защото неговото семейство не е споделяло възгледите на роднините относно историческите перспективи и е смятало, че всичко ще се оправи. Не се оправи, както вече знаем. Но на канадския мултимилионер с руското фамилно име Димковец през десетата десетка от годините му става топло на душата при спомените за това братовчедче. И на всичко отгоре многобройните роднини са се стълпили край смъртния му одър, канят се да си делят наследството. Кой знае защо, това ужасно не харесва на господин Димковец, той казва в очите на всеки какво мисли за тях и в завещанието им заделя по мъничко — в рамките на жизнения минимум, — а всичко останало нарежда да се предаде на останалите в Русия потомци на онзи втори братовчед или дори лично на него, ако още е жив. Разбира се, съществува подозрение, че към момента на кончината си милионерът вече е страдал от старческо слабоумие, но медицината не потвърждава това, роднините не са успели да се подсигурят навреме, така че е невъзможно завещанието да се оспори. И волята на покойния трябва да се изпълни. Ако обаче в течение на една година след смъртта на Димковец в Русия не се намерят въпросните наследници, всички милиони ще останат на онези в Канада. Така пише в завещанието. Нещо повече — хитрият Димковец, понеже добре си е представял затрудненията, които ще възникнат при издирването на семейството на братовчеда, специално е посочил в завещанието, че ако адвокатите му успеят да издирят руските наследници, на тях се полага значителна сума като възнаграждение за труда им. Така че старецът е дал добър стимул на своите юристи да преровят земята, ако щат, но да ги намерят.

Та именно тези адвокати се обърнали към съпруга на Елена с молба да им съдейства при издирването. И договорили с него солидна сума като възнаграждение. Какво лошо има Ленка да спечели тези пари, а на нечия руска глава да се изсипят онези канадски милиони? Всички ще се радват. Освен канадските роднини естествено.

Погълната от мислите си, Настя отново забрави за прословутата вода за елдената каша. Сепна се, ужасена, трескаво се избърса с хавлията, наметна си халата и изтича в кухнята. Водата отдавна беше завряла, но за щастие имаше достатъчно.

Тя едва дочака елдата да се свари. Недоспиването през последните дни си пролича и след като се натъпка с горещата вкусна каша, Настя се пъхна в леглото и моментално заспа.

На другия ден се събуди със странно усещане. Изобщо не си спомняше да е сънувала нещо, но бе обладана от едно чувство, което дори не можеше да се изрази с думи. Беше чела този израз: „И й се яви видение“, но тогава това й приличаше на приказка за глупаци. Ала сега Настя имаше чувството, че именно това се е случило с нея. Беше й се явило видение.

Страхуваше се да мисли за това.

„Такива неща няма!“ — повтаряше си тя, докато миеше зъбите и лицето си.

„Това не може да бъде!“ — мислеше си, стиснала в ръце вибриращата и оглушително виеща кафемелачка.

„Сторило ми се е“ — наливайки вряла вода в джезвето.

„Това е случайност, това е просто съвпадение“ — ароматното кафе се лее в голямата порцеланова чаша.

„Съдбата не изпраща такива подаръци. Щеше да бъде превалено лесно“ — двете първи глътки парещо кафе се разливат като балсам по сънения организъм.

„Подаръците от съдбата трябва да се заслужат. А аз не съм заслужила нищо“ — първата сутрешна цигара и първото сладостно, дълбоко всмукване.

— В края на краищата защо се тормозя така? — каза тя на висок глас и се почувства по-уверена. — Трябва да проверя и да се убедя — това е!

 

 

Ирочка втори ден беше мрачна и апартаментът вече не се огласяше от звънливото й гласче. Тя внимателно бе изслушала всичко, което й разказаха Татяна и Стасов за нейния годеник. Това беше удар, който тя трудно можеше да понесе.

— Но защо смятате, че той нарочно е наклеветил Владик? — бършейки непрестанно леещите се сълзи, повтаряше Ира. — Просто се е припознал. На всекиго може да се случи.

— Ириша, Не се е припознал. Той точно е описал дрехите ми, а и костюма, с който уж е била Рита. Няма как да е видял в ресторанта човек, който прилича на мен, с жена, приличаща според описанието му на Маргарита, а на всичко отгоре тези хора да са облечени, както е трябвало. Такива съвпадения не се случват — обясняваше й Стасов вече сигурно за двайсети път. — Разбирам, че той много ти харесва, че си се влюбила, но какво да се прави, мила, трябва да се примириш. Обади ли ти се днес?

— Обади се — изхлипа Ира.

— Покани ли те на среща?

— Не, налага му се да замине за няколко дни по работа.

— Можеш да бъдеш сигурна, че повече няма да ти звънне — намеси се и Татяна. — Имаш ли телефонния му номер?

— Не.

— И естествено не знаеш и фамилното му име, нали така?

Ира потиснато мълчеше. Татяна предполагаше за какво мисли сега зълва й: „За какво ми е телефонен номер, след като човекът и без това прекарва всичките си дни с мен? За какво ми е фамилното му име, след като той ме гледа нежно в очите, подарява ми невероятни букети и ме води в скъпи ресторанти, предлага ми ръката и сърцето си и ми обещава почивка в Маями?“

А Ирка е толкова влюбчива, толкова доверчива… Непоносимо беше да се наблюдава мъката й.

— Слушай, а какво говореше нашата Настася за някакви кандидати? — шепнешком попита Стасов, когато Ира излезе от стаята.

— Предлагаше ни да я запознаем с Миша Доценко — също така тихичко отговори Татяна. — Каза, че бил добро момче. Ерген, умен, и външността му била чудесна. Смяташ, че трябва да поразсеем Иришка, така ли?

— Ами… дали ще я разсеем — не знам, но не пречи да опитаме — неопределено отвърна Стасов. — Представи си, че работата стане?

Наложи се да прекъснат разработката на коварните планове, защото в стаята се върна Ира. Тя мрачно седна пред телевизора и започна да „препуска по каналите“. Татяна не можеше да понася този неин навик, но днес реши да се въздържи и да не й казва нищо.

— Ами как е Лиля? — внезапно попита Ирочка, без да откъсва поглед от екрана, където току-що бе започнал поредният рунд на правосъдието по тексаски.

— С нея всичко е наред — отговори Владислав.

— Ще отидете ли на море?

— Разбира се, обещах й.

— И Маргарита Владимировна ли ще дойде с вас?

— Не, Рита няма да дойде.

— Наистина ли заради някакъв си костюм тя е постъпила така с детето? Ето това не го разбирам.

— Ириша, не съди по себе си. Рита е съвършено друг човек. Тя е светска дама, постоянно се върти в средите на кинаджиите и за нея един костюм за хиляда долара е все едно визитна картичка, на която пише, че преуспява и всичко й е абсолютно наред. Самата тя никога не би могла да си купи такъв костюм. И после, уверявам те, не е очаквала, че Лиля ще реагира толкова бурно. Разчитала е, че детето просто ще се нацупи и ще започне да настоява за моето постоянно присъствие. А когато Лиля започна да плаче непрекъснато, и Рита се видя в чудо, но вече не е имала път назад. Казаното — казано. И костюмът вече е окачен в гардероба. Абе остави я Маргарита, не можем да я променим.

— И все пак това е жестоко. Човек не бива да се отнася така с децата — все тъй, без да се обръща, каза Ира. — Дори с възрастните не бива.

Тя отново се разплака, този път съвсем тихо, давейки се със сълзите си. Стасов и Татяна виждаха само потреперващите й рамене. Не се втурнаха да я утешават. Каква полза? Боли я, това е ясно. Но всеки човек трябва да преживява сам своята болка, да свикне с нея и да се научи да я надвива.

 

 

Той я следваше вече втори час. Томилина явно не се чувстваше добре, защото за това време измина съвсем малко път. Често присядаше на някоя пейка, почиваше си. В този нов комплекс беше трудно да я преследва, трябваше да се държи на разстояние. Хората бяха малко, улиците още не бяха изпълнени с павилиони и сергии, всичко се виждаше. Но, от друга страна, ако извадеше късмет и Томилина изпиташе нужда от медицинска помощ именно тук, той имаше всички шансове да се окаже първият и единствен лекар в цялата околност.

Писателката спря, подпря се с една ръка на близкото дърво, с другата избърса избилата по челото й пот. Постоя малко и продължи. Възхищаваше го упорството, с което тромавата болнава жена продължаваше да излиза на разходка, макар че това явно не й беше по силите.

Тя стигна до ъгъла и се скри зад завоя. Това беше постоянният й маршрут и той знаеше, че нататък има права като стрела улица и значи той не бива да се доближава. Трябва да я остави да се отдалечи, така че да не се набива излишно в очите й.

Той забави крачка и в този момент откъм улицата, накъдето свърна Томилина, се чу засилващ се рев на мотор и писък на спирачки. И веднага се разнесе женски вик. Той се втурна напред и светкавично стигна до ъгъла.

Ето го случая, който очакваха! Томилина стоеше на колене на платното и се държеше с двете ръце за корема. Пред нея — червена жигула с отворена врата. Някаква мацка с умопомрачително опънати панталонки се бе навела над Томилина и май се опитваше да й помогне да стане. Редките минувачи ахкаха и клатеха глави и вече се групираха около мястото на катастрофата.

Той стремително дотича при тях. Отблъсна момичето и хвана Томилина за китката.

— Аз съм лекар — каза колкото можеше по-уверено. — Какво е станало? Къде е шофьорът?

— Аз съм — с плах гласец отговори момичето с панталонките. — Не съм виновна, тук няма ограничение на скоростта. А тя тръгна да пресича точно пред мен…

— Фучат като побеснели! — разнесоха се възмутените гласове на наобиколилите ги минувачи. — Как не те е срам? За погребението си ли бързаш?

— Но тук дори няма пешеходна пътека — оправдаваше се младата шофьорка. — Откъде можех да знам, че тя ще излезе на платното?

Момичето започна да спори с минувачите, които се убедиха, че нищо интересно не се случва и никой не е умрял, и малко по малко започнаха да се разотиват.

— Колата удари ли ви? — делово попита той и опипа пулса й. Не беше добър, ускорен беше.

— Да, малко — с треперещ глас отговори Томилина. — Много се уплаших.

— Къде ви удари?

— По бедрото. Как ми се вие свят… Сигурно няма да мога да ходя.

— Нищо страшно — успокои я той. — Я сега да ви помогна да станете, ще отидем до ей онази пейчица и ще ви бия една инжекция. Ще стимулираме сърцето ви и всичко ще бъде наред.

Той й помогна да стане и я поведе към отсрещния тротоар, където наистина под сянката на дърво с гъсти листа имаше пейка.

— Наистина ли сте лекар? — попита тя, тежко подпирайки се на ръката му.

— Да, работя в „Бърза помощ“. В свободното си време припечелвам по нещо, като ходя да бия инжекции на пенсионери. — Той я настани на пейката и отвори чантата си. — Всичко, дето се казва, нося със себе си. Основният проблем на моите пенсионери са сърцето и кръвоносните съдове. Така че имам нужните за вас лекарства.

Той незабелязано се озърна, за да се убеди, че никой не им обръща внимание. Ех, колко хубаво се подреди всичко! Какаото и да се случи после, ще може да се обясни с този инцидент с колата. Паднала е, ударила се е, уплашила се е — цял куп от фактори, които са причинили загубата на детето.

— Навийте си ръкава, ако обичате — помоли той и извади спринцовката и ампулата.

Томилина разкопча маншета на ръкава на красивото синьо-бяло леко яке и заголи ръката си. Той се озърна. Улицата отново беше пуста, само момичето, което бе ударило Томилина, още стоеше до своята червена жигула, бледо и по-уплашено дори от самата пострадала.

— Дали да не я закараме в болница? — попита девойчето.

— Няма нужда! — високо отговори той. — Всичко е наред. Тръгвайте си. Само вече не натискайте газта, като че някой ви гони.

Момичето се поколеба, после се качи в колата и бавно потегли. Той избърса с памуче, натопено в спирт, мястото за инжекцията.

— Ето на, сега всичко ще се оправи. Не ви ли е по-добре вече?

— Не — смотолеви Томилина и изведнъж стана синкавобледа, — май ми става по-зле.

— Нищо, нищо… Я колко добре се вижда веничката ви…

Той взе спринцовката и в първия момент не разбра защо не може да вкара иглата във вената. Ръката му престана да го слуша и не можеше да помръдне нито напред, нито назад. Едва после схвана, че някакви хора го държат от двете страни. Отнякъде отново се появи същата червена жигула. Изскочилото от нея момиче като вихър се втурна към тях и внимателно извади спринцовката от стиснатите му пръсти. Задната вратичка на жигулата се отвори, от нея слязоха двама мъже и приближиха до тях.

— Е, да започваме — със скучен служебен глас каза единият. — Валентина, закарай Татяна Григориевна вкъщи и се върни тук. Коля, направи ли всички снимки?

— Разбира се — отговори един от онези, които той не виждаше, защото стоеше зад гърба му и здраво го държеше за лакътя.

— Е, прекрасно. Момчета, бързо фиксираме обстановката на място, маркираме всички спринцовки и ампули — и в управлението! Гражданино, може би веднага ще ни кажете какъв препарат се опитахте да инжектирате?

Естествено той мълчеше. Но, общо взето, разбираше, че това е временно и безполезно. Хванаха го. Ах, дявол да го вземе! Но как така? Нима го бяха примамили в предварително подготвена клопка?

 

 

Настя не си спомняше дали някога бе крещяла така. Тя, разбира се, не крещеше в пълния смисъл на думата, но говореше на толкова висок тон, че сама се изненадваше от себе си.

— Как можа, как посмя! Да вкарваш бременна жена в комбинация! Има ли в главата ти поне капка ум?

Коротков не беше в състояние да се овладее. Дълбоко в душата си той признаваше, че Аска е права, но въпреки това не можеше да възпре усмивката си, която сама разтегляше устните му.

— Е де, защо крещиш? — увещаваше я той като малко дете. — Първо, Таня сама предложи тази идея. Второ, мъжът й — Стасов — я подкрепи. Трето, нали познаваш Валюшка — тя кара кола още преди да се е научила да ходи! За твое сведение, от осемнайсетгодишна е член на асоциацията на каскадьорите и редовно се снима във филми с всякакви автомобилни трикове. За нея да разиграе такава сцена е фасулска работа. Гаранция за безопасност — двеста и петдесет процента. Татяна трябваше само в определен момент кротичко да се отпусне на колене и толкоз. Стига си се паникьосвала.

— Ами ако нещо се беше объркало? Ако беше паднала, ако се беше ударила, ако се беше уплашила? Ти за това помисли ли?

— Но нали не падна и не се удари! — възрази Коротков. — Аска, не ми разваляй празника. Нали мечтаеше да намериш поне един убиец? Ето, доставих ти го на тепсия, а ти пак си недоволна. Чантата му е пълна с какви ли не отрови, с помощта на които се е канел да лиши Таня и Стасов от детето им. Сега можеш да го стиснеш за гърлото и да размотаваш кълбото чак до фонда. Хайде, Ася, престани да се цупиш. Нали успяхме?

— Успяхте я! — промърмори тя, все още кипнала от възмущение. — Самодейци жалки такива. Няма кой да ви напердаши.

— Как да няма? Ами Житената питка за какво е? Тепърва ще си получим от него каквото ни се полага. Така че, приятелко, можеш да си отдъхнеш.

 

 

Не разбирах за какво говори тя. Какво наследство? Какви милиони? Да, майка ми веднъж беше споменала, че дядо ми имал някакви далечни роднини, които емигрирали от Русия още преди революцията, но оттогава от тях нямало ни вест, ни кост. Майка ми дори не знаеше как са се казвали.

— Втори братовчед на дядо ви е оставил цялото си състояние на вашата майка. Съответно и на вас, тъй като майка ви е недееспособна, а вие сте неин попечител, а и наследник. Фондът е влязъл в сговор с адвокатите на наследодателя и те в частен порядък чрез един московски юрист са започнали да издирват наследниците. Щом този юрист е изяснил, че наследници сте вие и майка ви, бързо са го премахнали. Той е станал ненужен и опасен, защото е знаел за ситуацията. И са се захванали с вас. Сега вече разбирате ли?

— Не мога… Не мога да повярвам в това.

— Ще трябва — меко каза Каменская. — Нали неслучайно Лутов ви е казал, че можете да отидете в центъра гол и бос, но всички ваши бъдещи доходи ще бъдат в тяхна полза? Ето ги тези бъдещи доходи. Заради тях е било всичко. Вие щяхте да подпишете официално заверен документ, че доверявате на юристите на фонда да се разпореждат с цялото ви имущество и с това всичко щеше да приключи. У нас, в Русия, законите са други, но на Запад това е в реда на нещата. А въвеждането в наследство щеше да стане именно там. Говорите ли английски?

— Не…

— А френски?

— Не, учил съм немски — кой знае защо, уточних аз.

— Ето виждате ли! А щом адвокатите на наследодателя са заинтересовани лица, бъдете сигурен, че щяха да ви измамят за пет секунди. Вие дори нищо нямаше да забележите. Щяха да ви кажат, че вашият далечен роднина ви е оставил малката къща за гости в имението си, щяхте да се подпишете, че не претендирате за нея и я дарявате на благотворителния фонд за помощ на хора, изпаднали в кризисна ситуация. И с това щеше да се свърши. Никога нямаше да научите, че всъщност са ви били оставени милиони. Ето за какво ви е подготвял Лутов.

Настя отдавна си беше отишла, а аз още седях в същото онова кафене на площад „Колхозний“, където някога се бяхме срещнали с нея. Какво бе станало с живота ми? В какво се бе превърнал той?

Милиони долари. Какво да правя с тях? Сигурно мога да започна някакъв бизнес, но аз не разбирам от предприемачество. Не съм организатор, а журналист. Мога просто да живея с тези пари без грижи и притеснения. Просто да живея… Но как?

Казват, че ако се спре достъпът на кислород до мозъка дори само за три минути, тогава започват необратими изменения и човекът остана инвалид за цял живот. Ето че и с мен стана същото. Само няколко седмици бях жив мъртвец, но вече няма да оживея. Изгубих Вика, изгубих приятелите си, изгубих работата си. За нищо повече нямам желание. Дори не ми се живее. Тези няколко седмици бяха достатъчни, за да изгубя всякаква връзка със заобикалящия ме свят. След като постъпих така с Вика, няма да мога да обичам никого повече, дори нея. След това, което ми стори Лутов, никому няма да мога да вярвам. След това, което направих с живота си, едва ли ще мога да живея.

Всичко стана ненужно и безинтересно. За мен не може да има никакво утре, защото аз умрях още вчера.