Александра Маринина
Аз умрях вчера (20)

20.

Борис Виталиевич Гмиря окончателно се разболя и при цялата сериозност на създалата се ситуация беше трудно човек да го погледне, без да се засмее. От постоянното бърсане с кърпата носът му бе почервенял и подпухнал, очите му сълзяха, дрезгавият му глас се мяташе между зловещия шепот и истеричния фалцет. Той не можеше да вземе болнични, защото водеше дело за убийство на депутат в Държавната дума, намиращо се под контрола и на Министерството на вътрешните работи, и на Генералната прокуратура. Естествено по закон на никого не бе забранено да боледува, но укорителните погледи и началническото недоволство щяха да му бъдат гарантирани.

Той отново седеше в кабинета на полковник Гордеев, но този път бе дошъл не по своя инициатива, а по настоятелната покана на Виктор Алексеевич.

— Боря, трябва да се стегнеш! — с тон, нетърпящ възражения, му каза по телефона Гордеев. — Аз днес не мога да излизам от тук, така че бъди така любезен да докараш болното си тяло на „Петровка“. Направи тази услуга на бившия си началник.

Още преди пристигането на следователя в кабинета на полковника бяха дошли Каменская, Лесников, Коротков и онова едро зеленооко момче, началникът на службата за безопасност при киноконцерна „Сириус“. С него Гмиря се бе запознал през деветдесет и пета година, когато разследваше убийството на киноактрисата Алина Вазнис.

— Хайде, Настася, говори! — без дълги предисловия изкомандва Гордеев. — Ясно, подредено, без да изпускаш нищо. Така както ми го разказа тази сутрин.

Настя въздъхна дълбоко, събирайки мислите си, и за всеки случай сложи пред себе си бележника със записките, които нахвърля цяла нощ, докато седеше в болничната стая на свекър си. Беше се свила в един ъгъл с бележника на коленете, вслушвайки се в неравното му дишане. Успя да подремне само в мотрисата по пътя към Москва. Но и това й стигаше. Днес беше събота, рано сутринта влаковете за Москва пътуваха полупразни и Настя си намери място в един ъгъл, подпря глава о стената на вагона и мъничко си почина.

Тя започна да разказва всичко, което бе научила през последните дни. За посещението на Виктория Уланова, за измислената от начало до край поръчка за убийство на мъжа й, за несъществуващата журналистка Хайкина и за човека, платил на главния редактор на вестника за оскърбителната статия „Сбогом, лице, да живее гримът!“. За вестникарския тормоз, упражнен над писателката Томилина, за опита да я скарат с мъжа й и да я разделят със зълва й — нейната близка приятелка, точно в момент, когато Татяна най-много се нуждае от помощ и подкрепа. За убийството на магьосницата Инеса, за нейния любовник професор Готовчиц. И накрая — за убийството на съпругата на Готовчиц, Юлия Николаевна. Тя се стараеше да разказва последователно, но това невинаги се получаваше. Прекалено преплетено бе всичко в тези странни и на пръв поглед без никаква връзка помежду си истории.

— Както виждаме, забелязва се един и същи стил. Да се направи животът на един човек тежък, почти непоносим, но не за отмъщение, а единствено за да приеме той с готовност помощта, която ще му предложат в най-сложния момент. Засега не знаем в какво трябва да се състои тази помощ. Татяна я е отказала, така че нищо не може да ни обясни. Остава Уланов. Сигурна съм, че той вече е в течение, защото ситуацията с него е започнала да се развива много преди тази с Татяна. Нещо повече — докато в началото на нашето познанство Александър Уланов наистина изглеждаше като човек с много неразрешими проблеми, днес той изглежда съвсем различно. Сега е бодър, оптимистичен и уверен в себе си. Във всеки случай беше точно такъв, докато не научи, че жена му изобщо не е възнамерявала да го убие и че цялата тази история с наемния убиец е абсолютна лъжа. Така че той най-вероятно е приел помощта и вече знае в какво се състои тя. По този начин днес ние можем да констатираме, че убийството на Виктор Андреев и Оксана Бондаренко почти със сигурност не е свързано с финансови машинации и не е акт на възмездие. То е било част от операцията, насочена срещу Уланов. Да премахнат от екипа му хората, без които предаването престава да бъде печелившо. Да го наплашат и разстроят, да го накарат да се замисли за напускане на телевизията, да го откъснат от любимата му жена. Да го измамят, да го объркат. И не само него, но и нас. Защото ние търсехме престъпниците на погрешно място и щяхме да продължим да ги издирваме, докато търпението ни се изчерпи. А после — да закрием делото.

Гмиря кихна, подсмръкна и с дрезгав глас попита:

— Ами Готовчиц? Още чакам да започнеш да говориш за депутатката. Защо ме повикахте тук?

— Не бързайте, Борис Виталиевич — успокои го Гордеев, който спазваше етикецията и пред оперативните работници се обръщаше към следователя по малко и бащино име, без никакъв намек за обстоятелството, че Гмиря за него е бил и си остава просто Борка. — Ще стигнем и до депутатката. Продължавай, Настася.

— Един от похватите, които активно използват престъпниците, са лъжливите ходове. Такива ходове напоследък бяха направени няколко, при това, трябва да отбележим, те са два типа. Тип първи: абсолютно ненужно действие, което обаче ни обърква. Например писмото до Игор Лесников. В това писмо пише, че вие, Борис Виталиевич, отдавна сте подкупен и не може да ви се има доверие.

— Че съм какво? — Следователят се задави и дълго кашля, дрезгаво и мъчително.

— Че сте подкупен и не може да ви се има доверие — криейки усмивката си, повтори Настя. — Ние нищо не ви казахме за това, защото и през ум не ни мина да повярваме на написаното. То е преследвало две цели. Първо, да ни намекнат, че убийството на Юлия Готовчиц наистина е политическо, щом на следователя е даден подкуп, и второ, да разстроят работата на групата, да всеят недоверие и така да провокират конфликт. И трябва да отбележим, че почти успяха. На вас ви стана трудно да работите с Лесников, а на Игор — с вас. Още един пример: убийството на Дмитрий Захаров. От самото начало тръгнахме по неверен път, като се опитахме да свържем убийството на Юлия Готовчиц с изтичане на информация за отношенията й с частното детективско бюро. Използвайки лични връзки, Захаров се опита да изясни кой в бюрото има достъп до информацията за поръчките и клиентите. И когато успя, го убиха. А ние отново се поведохме по този лъжлив ход — щом го убиха, значи наистина тук има връзка със смъртта на депутатката. А връзка няма — никаква. Да, в бюрото се намери служител, който проявява повишен интерес към картотеката на ръководителя, но това няма никакво отношение към убийството на депутатката. Захаров е бил убит просто така, за всеки случай, за да ни объркат. Той на никого не е пречел и не е представлявал никаква опасност за престъпниците.

В кабинета се възцари потискаща тишина. Тук седяха хора, чийто живот постоянно бе свързан с трупове, но въпреки това им беше трудно да осъзнаят и да се примирят, че един човек може да бъде убит просто така. Не в изблик на гняв или злоба, не от корист или страх пред разобличение, а само за да бъде объркан някой.

— Продължаваме нататък. Лъжливи ходове от втори тип — отново заговори Настя. — Това са действия с определена цел, но извършени по начин, при който тази цел не личи. Нещо повече — същата цел може да бъде постигната и по друг път. Ще поясня с пример. След проникването в дома му Борис Михайлович Готовчиц започва да живее в постоянен страх. Вече обясних защо. Тъй като поведението му става, меко казано, неадекватно, съпругата му започва да се безпокои дали мъжът й не се е замесил в нещо престъпно. Тя се обръща за помощ към бюро „Грант“ и получава подробни отчети за всички контакти на Борис Михайлович. Копията на тези отчети, както знаете, ни бяха предоставени. Тази сутрин аз се обадих на всички фигуриращи в тях лица и научих, че Юлия Николаевна е успяла да се срещне с някои от тях. Запознавала се е под различни предлози, като се е представяла ту за журналистка, ту за социален работник. Следователно тя е проверявала познатите на съпруга си, за да се убеди лично, че те не са замесени в нищо престъпно. Или обратното — че са замесени. Ние от самото начало предполагахме, че убийството е извършено, защото Юлия Николаевна е проявила интерес към контактите на съпруга си. Но търсехме сред тези контакти такива хора, каквито е търсила и Юлия Николаевна. И не ги намирахме. Но ако сред познатите на професора няма лица, свързани с него чрез някакъв криминален бизнес, защо все пак са я убили?

— Да, между другото — обади се Гмиря. — Аз още чакам да ни кажеш защо са убили депутатката.

— Защото работата не е в самите хора, с които е контактувал Готовчиц.

— А къде е?

— В онези, които ги поробват. В онези, които ги държат в силна психологическа зависимост, от която те не могат да се освободят с години, та дори и цял живот. Спомнете си колко пъти сме чели за подобни явления, колко пъти сме се сблъсквали с тях лично. Лидери на някакви невероятни движения, секти и групи, съумели да увлекат хората с абсолютно безумни идеи — наистина ли никога не сте чували за това? Нима не сте чели за секти, чиито водачи са успявали да накарат цели тълпи да извършат колективно самоубийство?

Настя млъкна и из кабинета на Гордеев се разнесе тихо говорене. Всеки от присъстващите си спомни, че наистина е чел за нещо подобно и всички започнаха да разменят мисли по този повод.

— А колко пъти сме чували за невероятна лична преданост на човек спрямо някакъв авторитет? — продължи тя. — Например виждаме един човек стотици пъти по телевизията, той ни изглежда тъп и ограничен и недоумяваме защо към него изпитват обич огромен брой хора, защо той има верни съратници, които го следват цял живот и при никакви обстоятелства не го предават. Обясняват ни, че този човек притежава личен магнетизъм, че когато се намираш около него или общувате, е невъзможно да не го обичаш. Ние разперваме ръце, клатим глава и смятаме, че това е пълен идиотизъм. Защото не сме го изпитали лично. А това явление съществува и не можем да не се съобразяваме с него. Най-жестоката грешка е да смяташ, че едно нещо не може да бъде само защото лично не си го виждал. Както ме учеха някога, неграмотността не е аргумент. А сега си представете, че за някаква своя цел трябва да намерите няколко души, притежаващи въпросния личен магнетизъм. И то трябва да ги откриете доста бързо. Къде и как ще ги търсите?

И отново в кабинета се възцари тишина. Този път пръв се ориентира Игор Лесников. Гордеев не влизаше в сметката, защото Настя беше успяла да му обясни всичко преди общата среща.

— Искаш да кажеш, че е най-лесно да се действа чрез хора като Готовчиц или магьосницата Инеса?

— Може и да не е най-лесно — възрази Настя, — но това е един от вариантите. Със сигурност има и други начини, но престъпната група, с която си имаме работа, действа именно така. Влизат в жилището, когато стопанинът или стопанката ги няма, преглеждат записките им и намират човека, оплакващ се от силна зависимост, от която не може да се избави. Това може да бъде зависимост от съпруг, любовник, приятелка, началник… После всичко е просто. Името на пациента или клиента е отбелязано в записките, намират го и доста бързо откриват човека, който го е поробил. И започват работа с този човек. Вербуват го, съблазняват го да се присъедини към тях. Сметката е точна, защото ако човекът, притежаващ силен личен магнетизъм, е добър и почтен и не използва дарбата си така, че другите да страдат, близките му нямат такъв проблем. Щом обаче са потърсили помощта на магьосници и психоаналитици, значи човекът явно злоупотребява с любовта на околните. И на тях точно това им трябва. И ако съм права, тогава стават разбираеми обстоятелствата около убийството на Ина Пашкова. Тя никога не е отбелязвала в записките си истинските имена на своите клиенти. Нали се е преструвала на магьосница, така че на всеки е давала някакъв псевдоним, уж за общуване с висшите сили. Това е било само част от занаята й, но тази част й е струвала живота. Престъпниците са намерили в записките й онова, което ги е интересувало, но е липсвало името на човека. Точно това име те са се опитали да изтръгнат от нея с мъчения. Сега можем само да се досещаме как е станало всичко, но ако съдим по разказите на хора, познавали Инеса, тя е била извънредно силен човек. Не физически, разбира се, а морално. Умеела е да си държи езика зад зъбите, да пази тайни — и свои, и чужди. И сигурно не е било лесно да я накарат да отговори на въпрос, чийто смисъл тя не е разбирала. Може би са й предлагали пари, може би са я заплашвали, но тя не е изрекла името, докато не са започнали да я измъчват. След като са получили от нея заветното име, престъпниците са си отишли, като са я зарязали окървавена. Вероятно са сметнали, че вече е умряла, инак определено са щели да я доубият. Съдейки по всичко, което знаем в момента, те са абсолютно безнравствени и безжалостни. Затова пък днес можем да твърдим, че името, което им е трябвало, е името на Валентина Петровна Лутова. Лутова дълго време е била клиентка на Инеса, понеже се е опитвала да се избави от зависимостта си от своя съпруг, който я е обиждал, унижавал и дори побийвал. Престъпниците са намерили Валентина, край нея естествено се е намирал и съпругът й, който бързо е вкаран в действие. Не знам какво е успял да свърши за тях, но е работил с Уланов, а напоследък се прави на добър журналист и настойчиво предлага помощ на нещастната, обиждана и предавана от всички писателка Татяна Томилина.

— Е, и какво за Готовчиц? — отново нетърпеливо подвикна Гмиря, при което гласът му се изви във фалцет. — Кажи за Готовчиц!

— Ами с Готовчиц е същото. Влезли са в жилището, прегледали са записките. Готовчиц не се прави на магьосник, той е обикновен психоаналитик, доктор на медицинските науки, и в записките му всички имена и фамилии са назовани. Намерили са това, което им е трябвало, и благополучно са изчезнали. А пациентът, чиято история ги е заинтересувала, е отишъл на поредния сеанс при Готовчиц. По това време Борис Михайлович вече е започнал да губи човешкия си облик от ужас и Юлия Николаевна е наела частни детективи, които добросъвестно са се захванали за работа. Името на този пациент е попаднало в техния отчет. А отчетът е бил представен на клиентката. Тъй като групата, за която говорим, е доста сериозна, те задължително е трябвало да наглеждат самия психоаналитик и жена му. За всеки случай. Защото взломът и проникването не са шега работа — стопаните са извикали милиция. И благодарение на това наглеждане са установили, че Юлия Николаевна първо е посетила частното детективско бюро, а после е започнала да обикаля пациентите на мъжа си. Защо? Какво прави тя? Абсолютно неразбираемо. Но нали тя всеки момент може да отиде и при пациента, край когото се намира човекът, който им е нужен? Каква е съпругата на психоаналитика? Депутатка, журналистка, човек прям и принципиален. И какво иска? Какво души? Току-виж, не дай си боже, довтасала на интересуващия ги адрес в най-неподходящия момент и се сблъскала с техния представител, тъй като те вече са задействали човека, за издирването му им е бил нужен само половин ден. А и самият човек все още не е добре проверен. И не щеш ли, Юлия отива, нали не се знае за какво отива и какво говори, а човекът си е вкъщи и взема, че й разказва за интересното и много изгодно предложение, което са му направили. С една дума — това не бива да се допуска. Трябва да се попречи на контакта. Има много начини, по които може да се направи това. Най-простият и безболезнен е нужният им човек за известно време спешно да се отстрани от Москва под какъвто и да било предлог. Упоритата Юлия Николаевна ще отиде, ще поговори с пациентката или пациента на мъжа си и ще си тръгне. Толкоз. После могат да върнат човека. Но те избират най-жестокия начин. Убиват Юлия Николаевна. И тук решението им е почти безпогрешно. Щом тя е депутатка и освен това журналистка, издирването на убийците ще се води в съвсем друга посока. Ще разпитват хората в Думата, ще търсят враговете й сред онези, за които тя е писала статии по вестниците. Ами да ги търсят колкото си искат, това им е работата. Тоест на нас това ни е работата. Освен другото, ще им подхвърлим и едно гадно писъмце, да налеем масло в огъня. Нека още повече се уверят, че убийството наистина е политическо.

Настя затвори бележника и си пое дъх.

— Аз свърших.

Гордеев си сложи очилата, които през цялото време, докато Настя бе докладвала резултатите от своите нощни размисли, бе въртял в ръцете си. И каза:

— Да пристъпим към обсъждането. За да не си губим времето напразно, ще ви кажа като информация, че в момента Доценко установява хората, които са упоменати в записките на професор Готовчиц. Имам предвид тези, които са имали сериозни психически проблеми, и другите, посочени в отчетите на бюро „Грант“. Самите хора, фигуриращи в тези отчети, вече сме ги разработвали, но сега погледът ни към тях ще бъде съвсем различен. Моля всички присъстващи да не се надяват, че след като вече разполагаме с господин Лутов и намерим и втори човек като него, ще научим всички тайни и с един замах ще разкрием престъпленията. Лутов и този втори човек, когото сега издирва Миша Доценко, знаят далеч не всичко. Тях ги използват за лични контакти и оказване на нужното влияние. Но те нямат нищо общо с убийствата, които се замислят от едни, а се организират и изпълняват от други. Естествено не от хора като Лутов. Ако стиснем за гушите тези контактьори, означава моментално да провалим цялата работа. Не е престъпление да се представяш за журналист. Както не е престъпление и да даваш пари за публикуването на едни или други материали. Те не са извършили нищо криминално, няма за какво да ги привличаме под отговорност, така че засега нямаме и с какво да ги сплашим. От това следва неутешителният извод, че те нищо няма да ни кажат. Само ще развалим всичко и ще подплашим главните действащи лица. Ето защо определям задачата на нашето днешно обсъждане така: да разберем какво представлява тази група, каква е нейната цел. След като формулираме целта, ще можем да разберем кой е заинтересован. А по-нататък ще работим, тръгвайки от тази отправна точка. И тъй, слушам ви. Кой ще започне пръв?

— Аз все пак не разбирам — отново се обади с пресипналия си глас следователят Гмиря. — Защо трябва да усложняваме нещата? Нали Анастасия току-що ни разказа за Уланов и изрази пълна увереност, че той вече е приел предложената му помощ. Хайде просто да го разпитаме хубавичко, той всичко ще ни разкаже. — Оглушително кихна, изсекна се, но и този път не забрави да се извини.

— Борис Виталиевич, Уланов нищо няма да ни издаде — извърна се към него Настя.

— Защо? Нали сега знае цялата истина — жена му продължава да го обича и няма никакви любовници. Защо смяташ, че ще мълчи?

— Защото вече е изпаднал в зависимост от Лутов, проумявате ли това? Ако можете да ме разберете правилно, ще рискувам да кажа, че Уланов е влюбен в него, както човек се влюбва в кумир. Ако Александър Юриевич имаше в главата си поне капка критично отношение към новия си познат, той веднага щеше да схване ситуацията и да ми издаде всичко за Лутов още тогава, когато му обяснявах за наемния убиец. Но той нищо не каза. Нито дума. И това означава, че няма да ни каже и сега. Нужни са много солидни аргументи за разговора ни с него, за да се разприказва. А аз нямам такива аргументи.

— Тогава задействайте тази писателка, как се наричаше… Томилина. Нали казахте, че Лутов опитвал да я омотае. Тя какво, окончателно ли му е отказала?

— Не, отказ фактически не е имало, но ясно му е дала да разбере, че не се нуждае от помощ. Борис Виталиевич, не бива да закачаме Татяна.

— Защо?

Настя хвърли кратък поглед на Стасов, който мълчеше и с любопитство слушаше обсъждането в очакване кога ще дойде неговият ред.

— Защото Татяна ще ражда след два месеца и нещо. Не можем да въвличаме бременна жена в оперативни комбинации. Влад, повтори, ако обичаш, колкото може по-подробно, с какво Лутов е съблазнявал жена ти.

— Обещал й е живот, в който Татяна щяла да твори свободно и независимо и нямало да се чувства изоставена, самотна и оскърбена.

— Ето! — Гордеев вдигна пръст, призовавайки всички да бъдат пределно внимателни. — Защо никой не вниква в това, което досега ни разказваше Настася? Какво, с половин ухо ли слушате? Повтарям за разсеяните: Лутов е предлагал на Татяна Томилина нов живот, в който няма да го има всичко онова, което днес я изважда от релси. След всичко, което са й причинили, тя е трябвало да се почувства в задънена улица, да изпадне в извънредно тежка криза. Според техните представи — да й иде да се самоубие. А какво са установили момчетата от бюро „Грант“, изпълнявайки поръчката на Виктория Уланова? Те са установили, че поръчката за статията, подписана от някоя си Хайкина, е била направена от човек, който имал контакти с ръководителя на някакъв благотворителен фонд за подкрепа на хора, озовали се в кризисна ситуация. Е, деца мои, ще се събудите ли най-сетне или ще продължите да спите, докато ние с Настася приказваме ли, приказваме?

— Един момент, Виктор Алексеевич — изхриптя Гмиря. — Не всичко е така подредено, както ни внушавате. Ако допуснем, че това е истина, ще трябва да признаете, че престъпниците не са много умни хора. Казвате, че Томилина очаква дете? Тогава нея изобщо не я е грижа и за вестникарските статии, и за изневерите на мъжа й. Можете да ми повярвате като на многодетен баща, че очакването на дете, ако то е желано и особено ако е първо, напълно преобръща светогледа на една жена. Животът за нея е толкова прекрасен, че нищо, освен майчинството няма значение. Нима престъпниците не разбират това? Самият факт, че жертвата им чака дете, обезсмисля всички техни усилия.

— Той е прав — тихо каза Стасов, като погледна Гордеев. Лицето му беше бледо и напрегнато. — Абсолютно прав е. И ако всичко е толкова сериозно, колкото го мислим, още нищо не е приключило. Те няма да се откажат от Татяна. Няма да се успокоят, докато не ни лишат от бебето.

 

 

Юра Коротков сновеше между вратата и прозореца в малкия кабинет на Настя.

— Колко работа на вятъра, дявол да го вземе! Аз си протрих в Думата три чифта обувки, запознах се с цялото депутатско войнство, главата ми изпуши от напрежение — и всичко напразно! Хем толкова пъти се е говорило, че политиците са хора като всички и животът им е също като нашия, ама не: убият ли някой депутат, веднага се разпищяват до бога — ах, политическо убийство, какъв кошмар! Настъпление срещу демокрацията! Унищожават правовата държава! Милицията показва колко е безпомощна! Сякаш ако е бил убит чичо Вася шлосерът, това е нормално, ама закачат ли депутат, настава вселенска катастрофа. Когато убиват чичо Вася, милицията е добра, а убият ли депутат — веднага става лоша. А че депутат е бил убит не с политически мотиви — никой не иска и да предположи. Веднага над делото надвисва специален контрол, всеки ден дерат по три кожи от цялата бригада и следят версиите непременно да бъдат с политически привкус. Предложи ли следователят битова версия, веднага започват да го гледат накриво: демек, подкупили са го, затова се старае да скрие политическите мотиви.

Настя седеше зад бюрото си и мълчаливо чертаеше някакви схеми, давайки възможност на Коротков да си изпусне парата. Водата във високата керамична чаша кипна и Настя извади две чисти чаши и буркана с нескафе.

— Да ти налея ли? — кротко попита тя, издебнала паузата между две гневни фрази.

— Налей! — избуча Юра. — Хайде ти ми обясни — защо е всичко това?

— Кое? — Настя сипа кафе в чашите, сложи по две бучки захар и наля вряла вода. — Формулирай по-ясно, слънце мое, защото под руините на твоите бурни емоции нищо не може да се намери.

Коротков внезапно спря насред кабинета и високо се разсмя.

— Аска, въпреки всичко те обожавам. Ти си единственият човек, който умее да оправя настроението ми с едно помръдване на пръста. Как успяваш?

Тя се усмихна и му подаде чашата.

— Без да му мисля много. Та аз те познавам от толкова години. Внимавай, чашата е гореща. А какво искаше да ме попиташ?

— Защо тази фантастична група си е наточила зъбите за нашата Танюшка?

— Нима не разбра? Пари, Юрик. Лудите пари, които могат да се направят, ако някой стане едноличен издател на нейните книги. След нашия вчерашен разговор Таня се е обадила на издателите си в Питер и е научила, че съвсем наскоро при тях е идвал журналист от някакъв вестник отвъд Урал, за който вестник никой в Питер не бил чувал, и сериозно се интересувал от личността на популярната писателка. И най-вече — от нейните тиражи и хонорари. И докато ние в кабинета на Житената питка мъдрувахме, нашият приятел Коля Селуянов провери — такъв вестник не съществува в природата! От тук става ясно, че групата, както ние условно ще я наречем, се интересува от Татяна именно в качеството й на писателка. Има и друг момент. По молба на Таня нейните издатели не казват на никого, че тя работи като следовател. Някога това не е било тайна, но после тя е разбрала грешката си и оттогава за своите читатели е просто писателката Томилина. А че това се е говорело навремето, вече всички са забравили. И нашата тайнствена група, Юрочка, не знае това. От тук следват и техните грешки.

— Защо смяташ така?

— Нямаше да се занимават с нея, ако знаеха. Та това е очевидно. Но тук има още един хитър момент. Тази група не е мафиотска структура. И това вдъхва надежда. Трудно е да се измами мафията, защото тя навсякъде има свои хора и постоянно изтича информация. А групата, която ни интересува, няма свои хора в правоохранителната система. Затова не са научили за Таня. Те са се насочили към нея просто в качеството й на писателка, която може да носи доходи. Опитали са се да я докарат до криза, та после да я вземат под крилото си, да я омаят, да я приласкаят, да я опитомят, да пробудят у нея чувство на дълбока и непреходна благодарност чак до смъртта и стабилно да я обвържат със себе си. Като включително получат и всички права над книгите й. Пожизнено.

— Добре, убеди ме. Ами Уланов? Той за какво им е потрябвал? Да не би да си е скътал някъде милиони долари?

— Мисля, че не — поклати глава Настя. — Ако съдя по разговора с жена му, те са заможни хора, но не чак толкова, че заради тези пари да се забърква толкова сложна каша. Доходите не биха надвишили разходите. Представи си: да убият Андреев и Бондаренко, да наемат човек, който ще се прави на килър, преследващ Уланов, още преди това да се занимаят с Инеса и Готовчиц, после да убият Юлия, да поръчат публикации в десетина издания… При което постоянно да дават подкупи. Какво ме гледаш така? Да, да, приятелю, обикновени банални подкупи. Веднага ми направи силно впечатление, че съпрузите Уланови са били разведени само за един ден. И помолих Миша Доценко да отиде в гражданското в техния район и да омае завеждащата. Тя естествено не си е признала, че са й дали пари, но не отрече, че е имало ходатайство. И то дошло не от някакви институции, а просто един човек толкова я молил, ама толкова много, че било невъзможно да откаже. Та така, всичко това струва пари, и то много пари. Допускам, че на групата не се налага всеки път да наема нови изпълнители, че тя си има свои щатни специалисти по взломовете, щатни убийци и дори щатни агенти, но тогава това трябва да е много богата организация. А тя не може да бъде много богата, ако преследва дребни пари. С Уланов нещата ми са много мътни. Трябва да разговарям с него, да го накарам да ми разкаже за Лутов, а не знам как да го накарам да преодолее личната си преданост към този човек. Вярно, има един вариант…

Юра остави чашата на масата и посегна за цигара.

— Смущава ли те нещо? — попита той.

— Смущава ме. Аз никога не работя така.

— Ясно! — позасмя се той. — Какво пък, за всяко нещо има първи път. Няма вечно да момуваш, време е да помислиш и за женитба.

 

 

Така и не можах да се прибера вкъщи. След това, което ми разказа Каменская, не можех да се завърна, както обикновено, и да погледна Вика в очите, по навик виждайки зад нейното покорство и сговорчивост проява на чувство за вина заради желанието й да ме убие. Горката Вика, какво е трябвало да изтърпи през последните седмици! Сигурно съм страхливец, но не можах да се срещна с нея. Отидох да пренощувам при майка ми и дори нейната лудост в този момент ми изглеждаше по-приемлива от общуването с Вика, която жестоко бях обидил за нищо. Беше станала грешка, чудовищна грешка, която ме бе накарала да подозирам жена си във всички смъртни грехове. И как сега щях да се измъквам от тази яма? Господи, колко е хубаво, че имам в живота си Лутов! Трябва само да потърпя още няколко дни, докато окончателно приключат формалностите с документите, после бързо да реша въпроса с апартамента на майка ми и с човека, който ще се грижи за нея. Вече мога да изгарям мостовете. Кризисният център ще ме приеме, аз ще работя и няма да бъда принуден всеки ден да виждам бившата си жена и да изпитвам непоносимото чувство на вина пред нея.

Вечерта, когато направо от „Петровка“ отидох у майка ми, аз се обадих на Вика по телефона и й казах, че няма да се прибера за през нощта.

— Роднините на бъдещата ти съпруга заминаха ли си най-сетне? — попита тя, без ни най-малка враждебност в гласа.

— Да — излъгах малодушно. — Сега ще живея тук.

— Ами багажът ти? Няма ли да дойдеш да си го прибереш?

— Ще го прибера, когато имам възможност.

— Ако те търсят, какво да казвам?

— Питай искат ли нещо да ми предадеш. Ще ти се обаждам от време на време.

Вика не попита на какъв телефон може да се свърже с мен, което ме зарадва.

Три дни след това вечер отивах при майка ми, изслушвах безкрайните й монолози за врагове, които се стремели да унищожат всички руснаци, но това пак беше по-добре от покорното мълчание на Вика. Майка ми, макар и луда, не е съвсем без ум, така че веднага попита защо всъщност синът й не се прибира вкъщи. И тъй като синът не можа да измисли що-годе сносна лъжа, след речите за антируските настроения в правителството върху главата ми се изсипваха не по-малко дълги и емоционални монолози за това каква кучка и проститутка била жена ми Вика, колко лоша домакиня била, изобщо не се грижела за мен и ей тонинко не ме обичала.

На четвъртия ден, както обикновено, звъннах на Вика. Тя каза, че ме е търсила Каменская, оставила си телефона и много молела да й се обадя. Дисциплинирано й позвъних.

— Трябва да се срещнем още веднъж — каза тя.

— Добре, ще дойда — отговорих послушно.

Този път тя ме посрещна студено, гледаше ме с нескрита враждебност и изобщо беше някак различна. Попитах я дали са намерили убийците на Вита и Оксана.

— Не, още не сме ги открили. И вие, Александър Юриевич, също имате вина за това.

— Не ви разбрах — смотолевих озадачено.

— Не ми казахте всички имена на хората, от които Андреев е вземал пари за предаванията.

— Откъде го измислихте? Казах ви всичките.

— Може да сте забравили някого?

— Не може! — отвърнах рязко. — Прекрасно помня всички. И ви ги казах.

— Разбирате ли какво се получава — замислено рече Каменская, — издирихме човека, който е поръчал статията за вашето предаване. Абсолютно неутрален е, не е замесен в нищо лошо. Ясно е, че е изпълнявал само ролята на посредник. И ние нямаме в какво да го обвиним. Но той не контактува с никого от хората, които вие ми изредихте. Сред неговите познати има само един, който е бил гост във вашето предаване, но той липсва в списъка ви. Какво излиза тогава, Александър Юриевич? Излиза, че сте забравили един човек. А това не е хубаво.

Започнах да се ядосвам. Какво го усуква, не съм забравил никого! Освен един, когото умишлено не й назовах. Човекът, благодарение на когото се запознах с Лутов. Просто не желаех милиционерите да го тормозят, не исках да си има неприятности заради мен. Той не можеше да има никакво отношение към убийството — бях абсолютно убеден в това. А всички останали ги знам наизуст, насън да ме бутнеш, ще ги кажа. Защо се е заяла с мен тази невзрачна женица? В този момент вече бях забравил, че благодарение на тази невзрачна женица бях научил, че нищо не заплашва живота ми, че не е имало никакъв наемен убиец. Но сега тя будеше у мен само раздразнение.

— Още веднъж ви повтарям: изредих ви всички имена и не съм забравил никого! — казах ядосано. — Ако не можете да намерите престъпниците, това си е ваш проблем, недейте да ми го прехвърляте.

— Охо, как ми говорите вече! — тихо продума тя, като ме гледаше с нескрито любопитство. — Добре, щом не искате да си спомняте платените си гости, с вас ще гледаме кино.

Едва сега забелязах, че в кабинета се бе появило видео, миналия път го нямаше. Каменская постави една касета и седна на стола си с дистанционното в ръка. На екрана се появи собственото ми лице. Не бях успял да се учудя, когато се появи второ лице и по оформлението на фона разбрах, че това е запис на мое предаване. И то точно на онова, в което гост беше ръководителят на кризисния център. Каменская стопира картината.

— Спомняте ли си този човек?

— Да, разбира се — кимнах разсеяно, — и какво от това?

— Засега нищо. Да продължим прожекцията.

На екрана се появи непознато за мен лице. Човекът седеше точно пред камерата, но личеше, че в записа участват най-малко двама души, защото нечий глас му задаваше въпроси.

— Един човек ме попита може ли да публикува във вестника свой материал — говореше непознатият. — Отвърнах му, че за рекламното пространство съществуват тарифи. Може да купи място и да печата на него всичко, което пожелае. Той каза, че това ще бъде авторска статия, а не реклама.

— И какво му казахте вие? — попита глас зад кадър.

— Казах му, че ако написаното не противоречи на концепцията на изданието, няма да има възражения. Той ме увери, че в статията няма нищо политическо или оскърбяващо властовите структури. Освен това нямало нищо, което би могло да послужи като повод някой да ни даде под съд за оскърбление на честта и достойнството.

— Лично вие видяхте ли статията?

— Не, с това се занимаваше дежурният редактор на броя.

— Как беше озаглавен материалът?

— „Сбогом, лице, да живее гримът!“

— Познавате ли човека, който поиска публикуването му?

— Не го познавах. Но той ми остави визитната си картичка.

— Къде е тя? Можете ли да ми я покажете?

— Ето, моля.

Сега целия екран зае бяла визитна картичка, на която със златисти букви бяха изписани име и фамилия. Те не ми говореха абсолютно нищо.

Каменская отново натисна копчето „стоп“.

— Познато ли ви е това име?

— Не, никога не съм го чувал.

— Добре, да продължим.

Сега на екрана излезе човек, когото помнех много добре — Татяна Томилина. В студиото я видях вече гримирана и тогава тя ми се стори доста привлекателна дама. А сега беше направо грозотия — без грим, а и светлината беше поставена неправилно.

— Аз съм просто отчаяна — с треперещ глас говореше тя към камерата. — Журналистите ме връхлетяха от всички страни, обвиняват ме в бездарно графоманство и в печелене на невероятни хонорари. Напълно изгубих своята увереност в себе си, не мога да допиша книгата, която съм започнала. Вероятно никога вече няма да пиша книги. Не знам как ще живея сега… Добре че има един човек, който се старае да ми помогне. Той е единствената ми надежда. Само той ми се притече на помощ в трудния момент. Всички близки ми обърнаха гръб.

— Кой е този човек? — попита глас зад кадър.

— Колкото и да е странно, той е журналист. Предложи ми да подготви материал, който би възстановил репутацията ми. Отказах, защото е унизително да се оправдаваш, когато хората те смятат за бездарна. Аз бях съсипана и тогава той каза, че може да ми предложи друг живот, в който всички мои проблеми ще бъдат решени. И сега се надявам единствено на него.

Каменская отново спря видеото.

— Е, какво, Александър Юриевич, това нищо ли не ви напомня?

— Нищо — свих рамене аз. — Мен журналисти не са ме връхлитали. Само ме ухапаха лекичко, поджавкаха и се прибраха в колибката си.

Наистина не видях нищо общо между мен и тази писателка. Никой не ме е обвинявал в бездарие и творческите ми пориви са още у мен. А че в трудния момент някакъв журналист й е протегнал ръка за помощ, както Лутов — на мен, няма нищо чудно. На всеки човек се случва да изпадне в затруднение, но някой рано или късно му се притичва на помощ.

— Е, щом не ви напомня, да погледаме още — каза Каменская и за пореден път натисна копчето.

Сега сюжетът беше по-динамичен. На екрана се появи още едно познато лице. Беше мой състудент, знаех, че сега работи в един от големите вестници.

— Във вашия вестник е публикувана статията „Луди пари“, подписана с името ви. Кой я е написал в действителност?

— Това няма значение. С вас вече изяснихме, че статията беше поръчана.

На екрана се появи вестникарска страница. Добре виждах и заглавието, и отбелязаните със светлосин маркер редове и абзаци, в които постоянно се мяркаше името на Томилина в съседство с петцифрени числа.

— Можете ли да назовете името на човека, който я поръча?

— Не го познавам. Той не разговаря с мен, а с главния редактор. Но го видях.

— Ще го познаете ли по снимка?

— Разбира се. Неговата външност лесно се запомня.

Сега на екрана се появиха нечии ръце, които подреждаха снимки на бюрото пред моя състудент. Странно, не можех да си спомня фамилното му име. Сещах се само, че му казвахме Вовчик.

— Погледнете, сред тези хора ли е човекът, който поръча статията?

— Да.

— Познахте ли го?

— Познах го.

— Ако обичате, вземете снимката му и я покажете на камерата.

Притъмня ми пред очите. От екрана ме гледаше Лутов. Още не бях успял да осъзная случилото се, а сюжетът стремително се развиваше. Още един журналист, още един едър план на вестникарска страница с отбелязани с маркер абзаци, отново подреждане на снимки и отново от снимката право в камерата гледат добрите очи на Лутов. И отново: служител във вестник, статия, снимката…

— И един последен сюжет, Александър Юриевич. Имайте търпение, той е съвсем кратък — каза Каменская.

На екрана отново се появи Томилина. И пред нея подреждаха снимки. Питат я:

— Има ли сред тези хора човек, който ви е познат?

— Има.

— Кой е този човек? При какви обстоятелства се запознахте?

— Не знам как се казва, той не спомена името си. Това е журналистът, който искаше да ме реабилитира в печата. Той е единственият човек, който ме подкрепи и ми предложи помощ.

— Покажете ни снимката, на която го виждате.

Когато вече за десети път видях на екрана лицето на Лутов, дори не се учудих. Но въпреки това нищо не разбирах.

Екранът угасна, а аз продължавах да седя, сякаш се бях вкаменил. Внезапно силно ме заболя главата, сърцето ми примря.

— А какво обеща на вас?

Мълчах. Разумът ми отказваше да вярва на случващото се. Не беше възможно Лутов да ме е измамил. Дори да е изпечен лъжец, той обеща да ми помогне и ще удържи на думата си. Защото аз изобщо нямам на кого другиго да разчитам. Нямам къде да живея, не мога да се върна при Вика, срам ме е. Не мога да остана и в програмата, нали вече съобщих, че напускам, а те намериха човек за моето място. В друга програма няма да ме вземат, защото репутацията ми е съсипана. Колегите ми загинаха, а аз не можах да удържа предаването на нужното ниво и във вестниците излезе разгромяваща статия, след което бързо си обрах крушите — на кого е потрябвал такъв работник? Ако сега започна да давам показания за Лутов, той ще си има неприятности, може би тези неприятности ще засегнат и центъра, в който се готвя да отида. Ще остана сам и безпомощен.

— Александър Юриевич, повтарям въпроса си: какво ви обеща Лутов?

— Не разбирам за какво говорите — промълвих с усилие.

— Познавате ли човека, чиято снимка ви показаха току-що на касетата?

— Не.

— Не е вярно, Александър Юриевич. Вие сте ходили в дома му, жена му го потвърди. Разбирам, този човек ви е много симпатичен и не искате да му причинявате неприятности. Уважавам чувствата ви. Затова просто ще изкажа някои свои мисли на глас, а вие сте свободен да се съгласявате или не с мен. Но аз много разчитам на вашия здрав разум. Някаква организация е решила, че сте й много необходим. Просто крайно необходим. И е започнала разгърната атака срещу вас. В предаването ви гостува ръководителят на някакъв кризисен център, във връзка с което вие се запознавате с Лутов — един неуспял актьор. Лутов прави първите стъпки, общува с вас, но вероятно за кратко. След като ви проучват, те започват да действат активно и целенасочено. Като начало убиват директора на вашата програма Андреев и кореспондентката Бондаренко. След като ви оставят няколко дни да потъгувате, ви пращат човек, който ловко разиграва спектакъл точно край стените на зданието, в което се намираме сега. Този човек няма никакво отношение към милицията, но умело ви пуска мухата, че жена ви е поръчала да ви убият, защото иска да се отърве от вас. След това вие започвате да живеете в постоянно очакване на смъртта. Животът ви се превръща в кошмар и тогава си спомняте за Лутов. По-точно — той не ви оставя да забравите за него. Помислете, Александър Юриевич: за да получат вас, те не се спират пред убийството на двама души, които с нищо не са им попречили. Трябвало е да ви лишат от почва под краката и за целта са били принесени в жертва два живота. Нима не ви е страх да приемате помощ от такива хора?

Не исках да я слушам. Какво говори, какви са тези фантасмагории? Всичко е било специално скроено ли? Но защо? Не, не и не! Лутов е умен, добър и достоен човек, той не може да има отношение към това. Той просто иска да ми помогне.

— Говорите глупости! — казах твърдо. — Не вярвам на нито една ваша дума.

— Добре — с неочаквана лекота се съгласи тя. — Разубедете ме. Готова съм да изслушам вашите доводи. Но ви моля да не забравяте за Томилина. Именно Лутов е организирал погрома срещу нея в пресата и именно той после е отишъл при нея с предложението да й помогне. Не изключвайте, моля, тази история от вашите разсъждения. И още нещо: ако не съм права и убийствата на Андреев и Бондаренко са извършени с други мотиви, намерете ми обяснение на кого и защо е потрябвало да измисля историята с наемния убиец.

Опитвах се да кажа нещо, но мислите ми се разпиляваха и в главата ми не се появяваше нито една свързана фраза. Исках да я убедя, че Лутов няма вина за нищо и не е свързан с тези събития, но разбирах, че самият аз искам да вярвам в това. А фактите бяха против. И не можех да ги отрека.

— Докато размишлявате, ще ви разкажа още една история — каза Каменская. — Татяна Томилина има съпруг, който по-рано е бил женен за друга жена. От първия брак има дете — чудесно момиченце на десет години. И ето че едновременно с началото на вестникарската кампания на Томилина й се случват неприятности с това дете. Момичето плаче, изпада в истерия и смята, че когато от новия брак се роди бебе, татко му ще престане да го обича. Естествена реакция, нали? Бащата, тоест съпругът на Томилина, започва всяка вечер след работа да ходи при дъщеря си, за да я успокои. И изведнъж Томилина научава, че съпругът й не посещава вечер дъщеря си, а скъпи ресторанти, и то в компанията на бившата си красива жена, облечена с неимоверно скъп костюм на Версаче. Можете ли да си представите състоянието на Татяна Григориевна? Всъщност именно на този сърцераздирателен фон се появява добрият журналист с предложението си за помощ. И знаете ли какво става по-нататък? Томилина направо пита мъжа си ходил ли е на ресторант с бившата си съпруга. Съпругът е шокиран, защото той естествено не е бил там. А неизвестният доброжелател не просто е казал, че ги е видял, но дори е описал подробно облеклото им. И съпругът на Томилина, който не иска да се примирява с неизвестността, отива при бившата си жена и образно казано, я притиска до стената. И научава нещо много интересно. Тя, представете си, имала нов почитател. Страшно богат, но без любовни претенции. Били в чисто делови отношения. Дори й подарил костюм на Версаче и й обещал още много пари. А от нея се искало само едно: да настрои дъщерята срещу новата съпруга на баща й. Нищо повече, една дреболия. Наградата за нея е костюм за хиляда и кусур долара.

— Млъкнете! — креснах. Не можах да се въздържа. Премаза ме страшно отчаяние. Боже мой, какво става? — Какво правите с мен? Та вие ми отнемате всичко на този свят! Последната ми надежда… Не закачайте Лутов, умолявам ви! — Осъзнавах, че дърдоря някакви глупости, но думите сами излитаха от устата ми. Разумът осъзнаваше едно, сърцето искаше друго. — Да, нека той е организирал всичко, нека е убил някого, нека ме е развел с Вика, нека ме е оставил без работа, но той вече го е сторил, разбирате ли? Това ВЕЧЕ се случи. И то може да се поправи само по един начин: като ми даде възможност да приема помощта му. А вие ме лишавате от тази възможност.

— Всичко разбирам — тихо каза Каменская. — Знам колко ви е тежко, Александър Юриевич, но аз искам да намеря отговор на въпроса: Защо е направил всичко това? Защо му е нужно вие да приемете помощта му? За Томилина ми е ясно — тя е автор на книги, с чието издаване могат да се спечелят страшно много пари. А вие? За какво сте му нужен вие? Никой, освен вас не ще може да ми отговори на този въпрос.

— Не знам — прошепнах объркано. — Та аз нямам нищо. Лутов каза, че нищо и не искат. Вярно, моите бъдещи доходи ще им принадлежат. Но сега мога да отида при тях с една риза на гърба си и без копейка в джоба.

— А очаква ли се да получавате високи доходи в бъдеще? — попита тя.

— Не… Откъде?