Александра Маринина
Аз умрях вчера (6)

6.

Казват, че при всички болести идва кризисен момент, след който човекът или започва да оздравява, или се движи в противоположната посока. Май с мен се случи точно това.

Днес го видях съвсем отблизо. Толкова отблизо, че усещах дъха му в лицето си. Кого срещнах ли? Ами този наемник, кого друг! Килъра, когото е наела моята благоверна. Види се, омръзнало й е да чака той да намери удобен момент да ме пречука и е решила да ускори събитията. Днес е събота и още от сутринта тя подхвана кавгата за юбилея на семейство Любарски.

— Надявам се все пак да си променил решението си и да ги навестиш — заяви Вика, докато закусвахме.

— Нищо подобно — възразих й весело. — Върви сама, щом искаш.

— Саша, стегни се. Шегата си е шега, но ти се държиш отвратително. Любарски са наши приятели и днес към пет часа отиваме у тях.

— Ти отиваш, а аз оставам вкъщи. Стига, Вика, достатъчно сме обсъждали този въпрос. Разговаряш с мен като с неразумно дете. Ако майчинският ти инстинкт е толкова силен, вземи си детенце от сиропиталище, а мен ме остави на мира.

Това беше жестоко от моя страна. Вика не е виновна, че и досега нямаме деца, аз бях, който винаги казваше, че трябва да почакаме, че още нямаме подходящите условия. Наистина нямахме условия, не бе безопасно да живееш с дете в една къща с луда старица. После, когато се преместихме, ни се струваше, че можем още година-две да си отдъхнем от постоянното тичане за насъщния и от вечното безпаричие. Да поживеем за себе си. И, разбира се, инициаторът на тези планове бях аз. И ето на, напланирахме се. От друга страна, ако Вика беше забременяла, нямаше и дума да става за аборт. Ала ние винаги толкова грижливо се пазехме… Но затова пък сега тя е свободна и бездетна и може пламенно да се отдаде на любовта си със своя провинциален Ромео, без да се притеснява, че детето е само вкъщи или трябва да го вземе от детската градина. Така че всяко зло — за добро.

В ъгълчетата на очите й бликнаха сълзи, но Вика се сдържа, само по-плътно сви устни.

— Не разбирам какво става с теб, Саша — каза тя след малко. — Понякога ми се струва, че си полудял. Станал си съвършено друг човек.

— Не говори глупости! — срязах я аз.

Не ми се искаше да се карам с Вика от рано, затова смених темата на разговора с нещо съвършено безобидно. А после заявих, че смятам да прекарам целия ден вкъщи и да свърша някоя и друга домакинска работа.

— Ти можеш да отидеш до магазина — разреших й милостиво, — а аз ще пусна пералнята и ще започна да почиствам с прахосмукачката. Струва ми се, че цял месец не сме чистили. Потънали сме в мръсотия. Отдавна е време да се лъсне фаянсът, както и ваната и тоалетната. Между другото, ако ще ходиш на пиянската сбирка у Любарски, съветвам те да се отбиеш при фризьора, белите ти косми личат, време е да се боядисаш. Между другото си оправи и маникюра.

Разбира се, кривях си душата. Просто не ми се излизаше от къщи. Но нали не можех да кажа това на Вика…

Тя отиде да пазарува, като затръшна вратата. Впрочем след моето сутрешно грубиянство напълно си го заслужих. Домакинската работа ми стигна за половин ден и аз я вършех с неочакван за мен ентусиазъм. Вика се прибра към три и половина и веднага забелязах, че все пак е посетила салона за красота. Ноктите на ръцете й блестяха, прясно лакирани, а косата й бе станала мъничко по-тъмна, отколкото беше сутринта. Тя не каза нито дума, не зададе нито един въпрос, мълчаливо нареди продуктите в хладилника и отиде в спалнята да се преоблича. През това време в кухнята аз лъсках мивката и печката с някакъв вносен, широко рекламиран прах.

След известно време Вика надникна при мен. Беше напълно облечена, гримирана, с идеална прическа.

— Аз тръгвам — съобщи ми спокойно. — Вкъщи ли ще си бъдеш или смяташ да излизаш?

— Няма да излизам — отговорих, без да откъсвам очи от блестящата повърхност на мивката, сякаш очаквах да се изпише върху нея с огнени букви някаква непреходна мъдрост. — Ще си бъда вкъщи.

Токчетата й изтропаха до входната врата, бравата щракна. Последваха звънливи стъпки по теракотения под на стълбищната площадка до асансьора. Край, тя тръгна. Мога свободно да въздъхна и да се заема с нещо приятно.

Обаче колко лесно отстъпи! Няколко фрази сутринта — и толкоз. Честно да си призная, очаквах истерия, крясъци, сълзи, молби, заплахи — всичко, само не такова лесно и мълчаливо отстъпление. Ала каквото и да си приказваме, жена ми е умна. И ме познава като петте си пръста. По-точно — не ме познава, а ме усеща. Не може да знае какво си мисля сега, защото дори и не предполага, че съм наясно за наемния убиец. Но усеща, хитрушата, усеща безпогрешно къде може да понатисне и къде няма смисъл да упорства. Изтънчена натура! Дяволите да я вземат с нейния селски донжуан… Господи, колко съм я обичал!

Още щом Вика тръгна, аз на бърза ръка приключих с домакинстването и легнах на дивана с книгата в ръце. И не забелязах как съм задрямал. Събудих се, погледнах часовника и видях, че е вече осем вечерта. Главата ми беше замътена и ми тежеше, та си спомних, че като малък мама често ми повтаряше: не бива да се спи по залез-слънце, вредно е. Май е била права. С усилие се освободих от замайването и се потътрих към излъсканата до стерилност кухня, за да си направя кафе. Минавайки покрай телевизора, лениво натиснах с пръст копчето с надеждата, че силните звуци ще ми помогнат по-бързо да се събудя.

— … убийството на депутатката в Държавната дума Юлия Готовчиц — забърбори гласът на говорителя от някаква информационна програма. — Ръководството на столичната милиция за пореден път дава обещания в най-кратки срокове да разкрие престъплението. Репортаж на нашия специален кореспондент от Главното управление на вътрешните работи на Москва.

Надникнах в хола, хванал с едната ръка пакета с кафе на зърна, а с фугата — кафемелачката. На екрана святкаха генералските пагони на някакво милиционерско началство.

— Веднага след установяването на престъплението създадохме бригада, в която влязоха служители и на нашето управление, и на териториалните органи на вътрешните работи — съобщи генералът. — Действаме едновременно по няколко версии. Депутатката Готовчиц дълги години се е занимавала с журналистика, писала е остри разобличителни материали и едно от предположенията е, че по някакъв начин убийството е свързано с нейната журналистическа дейност.

— Работи ли се по версия Готовчиц да е била убита във връзка с дейността й на депутат? — зададе въпрос кореспондентът.

— Разбира се. Работи се по всички направления.

— Мина цяла седмица от убийството, през това време вероятно служителите ви са напреднали много. Кажете: има ли някаква версия, която е опровергана напълно? Можете ли да съобщите какви обстоятелства със сигурност не са били причина за убийството?

— Със сигурност може да каже нещо единствено Господ Бог — раздразнено отговори милиционерският шеф, — а аз съм само генерал. Когато хванем престъпника, тогава ще научите какво знаем със сигурност.

На екрана отново се появи говорителят и аз се върнах в кухнята. Защо ли да не поканя в програмата някого от милицията и да го поразпитам за убийството на депутатката? Материята е скандална. Ако днес намеря такъв човек и се уговорим предварително кога ще ми гостува, два-три дни преди това ще пусна анонса, може да дръпна голям рекламен блок. Ах, защо не беше жив Витя Андреев, той решаваше такива проблеми за нула време, а аз дори не знам накъде да се насоча и на кого да звъня. Дали на онази жена, как се казваше, Каменская ли? Май и телефона й нямам. Добре де, ще измисля нещо. В края на краищата може да мина и без този материал, и без това дните на програмата са преброени. Пък и моите. Да става каквото ще!

Кафето кипваше, когато телефонът звънна. Най-малко очаквах да ми се обади Дороган, но ето на… Бях сигурен, че след онова позорно предаване на живо ще бяга от мен като от чума.

— Александър Юриевич, имам към вас делово предложение — каза той с мощния си бас. — Каня се да снимам цикъл филми по книгите на известната писателка Татяна Томилина. Чували сте за нея, нали?

— Чувал съм — отговорих кратко.

— Но не сте чели книгите й, така ли?

— Не, не съм любител на подобна литература.

— Много хубави са, смея да ви уверя. Та значи, каня се да се заема с екранизацията на няколко нейни произведения и искам да ви предложа да я поканите в предаването.

— Защо? — попитах аз, преструвайки се на пълен идиот.

— Как защо? Трябва ми реклама. Аз съм нормален човек, Александър Юриевич, и съм готов да оценя поканата на Томилина в предаването ви на живо именно като реклама. Разбирате ли ме?

Естествено, какво има да се разбира тук? Ясно е като бял ден. Дороган плаща кеш, и то не на канала, който купува нашата програма, а на служителите на „Лице без грим“. Парите влизат в нашия собствен, индивидуален, пламенно обичан и близък до тялото ни джоб. Като знам колко прелестно е сегашното ми положение, с чиста съвест мога да давам всякакви обещания и да градя всякакви планове. Всичко това не ме заплашва с каквото и да било, защото може и до утре да не доживея. По-рано ми беше трудно да отказвам на хората, страхувах се да не разваля отношенията си с тях, все си мислех: Ето, днес ще кажа не, а утре как ще разговарям с този човек? Та нали ще ми се обиди. А сега, когато за мен не съществува утре, ми е лесно да отказвам, фасулска работа. Но, от друга страна, някак загубих това желание. Добре де, ще обещая, ще се съглася, нали и без това няма да го направя, така че може да не си изострям излишно отношенията. Не отидох у Любарски, защото не исках. Нахално наругах още неколцина познати, с които по-рано бях поддържал връзка по инерция, все заради онзи прословут страх пред утрешния ден. Тези хора отдавна не ми се нравеха, дразнеха ме и аз с удоволствие не общувах с тях, но се налагаше да ги търпя. Сега, слава богу, това вече не е нужно.

С една дума — съгласих се с предложението на Дороган. Томилина ли? Добре, Томилина да бъде — има ли значение! С подбора на гостите се занимаваха Оксана и Витя, моята работа беше да проведа разговора с тях на нужното ниво. Аз не умея да търся хора за програмата, когото намерят помощник-режисьорите, него изтъпанвам в предаването. Ала щом човекът сам ми предлага, защо пък не? Дороган обеща, че ще уговори нещата с Томилина и ще ми се обади отново след ден-два. След което си казахме дочуване.

Изпих си кафето, изгледах на видеото поредния филм за американската наемница Никита и вече се канех да си пусна друга касета, без толкова много екшън, когато ми звънна Вика.

— Би ли дошъл да ме вземеш? — попита тя, сякаш нищо не се е случило. — Вече е късно, страх ме е да се прибирам сама. Нали знаеш какъв е тоя комплекс!

Наистина семейство Любарски живееха в най-отдалечената част на голям жилищен комплекс. Там беше тъмно и неприятно, вечно се случваше нещо. А до метрото имаше двайсетина минути ходене пеша. Вика не беше кой знае колко плашлива, затова си помислих, че по този простичък начин иска да ме замъкне у Любарски. Уж че съм бил наистина ужасно зает, но щом съм се освободил — начаса съм дотичал на празника на приятелите си. Да, ама не — ще има да взема.

— Добре, ще дойда, но няма да се качвам. След час ме чакай на входа.

Тя се съгласи неочаквано сговорчиво и повтори:

— След час — долу.

Не ми се излизаше, но каквото и да бе днешното ми отношение към Вика, все пак съм мъж. Не мога да откажа, след като съпругата ми ме моли късно вечер да я докарам вкъщи с колата. Преоблякох се бавно, слязох долу, изкарах автомобила от имитиращата гараж метална клетка и потеглих към Любарски.

Някъде по средата на пътя го забелязах. По-точно, отначало зърнах колата — тъмнозелен форд ескорт, спретнат, малък, маневрен. Той сякаш се бе залепил за мен, дори не ме изпревари, макар че карах бавно. „Ето, това е, започва се!“ — помислих си някак абстрахирано и дори равнодушно. Но горе-долу на километър от жилищния комплекс, към който пътувах, фордът изчезна. Реших, че този път съм сгрешил, не е преследвал мен, просто си е карал по пътя. Дори изпитах нещо като съжаление: вече можех да си почивам на онзи свят, а така ще продължавам да се тормозя, очаквайки всяка секунда смъртта.

Когато до блока на Любарски оставаше съвсем малко, изникна неочаквано препятствие. Пътят, по който можех да стигна точно пред входа, се оказа затворен поради ремонт. Паркирах и започнах да се взирам в тъмното за пътечка, по която бих могъл да заобиколя купчините пръст, без да затъна в кал до коляно или да падна в ров. Естествено — не беше осветено, крайните квартали винаги са се славили с това.

За да избегна опасното място, се принудих да направя голяма обиколка около блока. Но защо Вика не ме предупреди, че пътят е затворен? Впрочем това нямаше да промени нищо, пак трябваше да я посрещна и пак да оставя колата пред този огромен ров.

Бодро крачех между блоковете, когато изведнъж долових нечии стъпки зад гърба си. Леки и бързи, почти безшумни. Но въпреки това ги чух. Обърнах се. Стъпките утихнаха. Дали ми се бе сторило? Но щом продължих, стъпките се възобновиха. С бързо темпо — човекът явно искаше да ме настигне. Отчаяно се огледах във всички посоки с надеждата да зърна хора, какви да е, дори компания от пияни юнаци, към които бих могъл да се присъединя. Но наоколо нямаше жива душа. Ах, по дяволите! В такава кал и тъмница дори хулиганите не искат да излизат.

Ускорих крачка, свърнах зад ъгъла на най-близкия блок и се притиснах до стената. Дори да не е убиец, а случаен минувач, по-добре да ме подмине. Но не ме подмина. Спря се и той и зачака да изляза от укритието си. Стоях неподвижно, като вкаменен, и в този момент изведнъж разбрах, че не искам да умирам. Само няколко минути преди това бях гледал на своята скорошна и неминуема смърт напълно равнодушно, решил веднъж завинаги, че щом Вика иска — така да бъде! Не съм борбен тип, на никого нищо не съм доказвал, никога не съм се домогвал до каквото и да било в ущърб на други, не съм отстоявал мнението си. И известието за убиеца, нает от жена ми, приех с горчивина и обида, но нито за секунда не ми мина през ума да се опитам да променя хода на събитията. От наемник не се бяга — той е по-хитър, по-силен и по-опитен. Така си мислех само преди няколко минути… А сега се стараех да не дишам и си повтарях единствено, че не искам да умирам. Не искам и това е! Страх ме е, живее ми се. Все едно как, все едно къде и с кого, било то и в нищета и болест — но да живея!

Почувствах как той се приближава. Не чух, а именно почувствах. Движеше се много предпазливо, стъпка по стъпка съкращаваше разстоянието помежду ни, без никакъв шум, сякаш крачеше не по калната пръст, а по пролетния въздух. Но въпреки това го почувствах. И със сигурност знаех, че убиецът се намира на половин метър от мен. Точно половин метър имаше от мястото, където бях застанал, до ъгъла на блока, и именно това разстояние ни делеше. Струваше ми се дори, че виждам крайчеца на дрехата му.

И изведнъж хукнах. Нервите ми не издържаха, безумното желание за живот ме подхвана и като се откъснах с мощно усилие от стената, до която се бях притискал, си плюх на петите. След мен се разнесоха меки „мляскащи“ звуци, три поред. Убиецът стреляше с пистолет със заглушител. Двата изстрела бяха съвсем тихи, третият — малко по-силен. Явно заглушителят беше самоделен и бързо се изхабяваше още след първата употреба. Но беше тъмно, а аз се носех по-бързо от вятъра. Не ме улучи.

Не разбирах в каква посока се движа, краката ме водеха сами. И едва когато се озовах на тротоар, схванах, че съм изминал по диагонал цялото каре от блокове и съм излязъл на противоположната страна. Сърцето ми блъскаше в гърлото, беше ми трудно да дишам, нозете ми се подгъваха и се принудих да се подпра на някакво дърво, за да не падна. Почти едновременно от лявата ми страна се чу шум на двигател. Зеленият форд ескорт профуча като куршум край мен и изчезна. Чак сега разбирах какво е станало. Убиецът е знаел, че пътят към блока е затворен, затова след като се е убедил, че наистина идвам насам, се е отклонил и е паркирал колата си от другата страна, за да не я видя, когато спра. Вика ме е подмамила и му се е обадила. Ясно защо не ми каза, че е невъзможно да се стигне с кола до блока. Защото непременно щях да й предложа да се срещнем точно при мястото, където пътят е затворен. И да я помоля някой да я придружи, за да не оставям автомобила в тази тъмница, където като нищо можеха да го откраднат. Тя нямаше да има какво да възрази. А е искала непременно да мина пеша по тъмните безлюдни пространства между блоковете.

Интересно — дали ме чака пред входа? По-скоро — не. Та тя е сигурна, че тук най-сетне ще ме ликвидират, и си седи на топло в компанията на Любарски и техните приятели. Пие вино, за да се отпусне, може би дори танцува… Сигурно е казала на всички, че току-що съм се освободил и всеки миг ще отида. И ме чака пред очите им като една вярна съпруга. Правилно, трябва да е сред тях. Ако е застанала сама пред входа, как после ще доказва алибито си? Ще поседи още някое време, ще пие шампанско, ще похапва салатки, а към дванайсет часа ще въздъхне, че най-вероятно няма да дойда и е време да си ходи. Всички ще си тръгнат заедно и когато стигнат до рова, Вика ще види нашата кола. Ще се разтичат да ме търсят и според замисъла на автора на пиесата — ще открият моя изстиващ труп. Завеса. Аплодисменти. Край на спектакъла. Авторът може да си прибере палтото от гардероба и да си отиде вкъщи. В конкретния случай — да се направи на безутешна вдовица и да падне в обятията на селския любител на бира.

Дишането ми малко по малко се възстанови, краката вече ме държаха уверено. Разкърших рамене и погледнах часовника си — виж ти, почти не съм закъснял! От момента, когато Вика се обади вкъщи, бяха минали само час и десет минути. Е, и сега какво? Тя със сигурност не ме чака пред блока, а у Любарски аз няма да се кача. Добре де, ще отида до входа, ще я почакам половин час, а после ще видим.

И отново сгреших. Вика стоеше на уговореното място. Да се чудиш как постоянно се оказва по-хитра, отколкото съм предполагал. Защо стои тук? Впрочем възможно е с килъра да са се разбрали за някакъв знак, чрез който той да й съобщи какво става. Докато аз съм се подпирал на дървото и съм се съвземал от преживения стрес, той е успял да й предаде, че пак нищо не е станало, и тя бързичко е изприпкала долу.

— Извинявай, забравих да те предупредя, че пътят е в ремонт — каза Вика с олимпийско спокойствие.

По дяволите, дори започнах да я уважавам за страхотното й самообладание! Нито следа от вълнение, нито капка нервност, ни най-малко недоволство, задето съм още жив.

Мълчаливо хванах жена си под ръка и я поведох през разкопаната пътека към колата. Искам да живея. Не искам да умра. И знам какво трябва да направя.

Взех решение.

 

 

Татяна Образцова, другояче казано — Татяна Томилина, посрещна предложението на Настя на нож. След като изгледа записаните на видеокасети предавания от „Лице без грим“, тя се ужаси.

— Ти какво, искаш той и с мен ли да направи същото? За нищо на света! Хич не ме моли. Първите предавания са добри, но последните, които ми показа, са направо смъртоносни!

— Танечка, мила, та в това е целият смисъл — примоли се Настя. — Льошка популярно ми обясни, че промяната на облика на програмата може да е свързана с промяната на търговската й политика. Сега те правят скандални и ярки предавания и живеят за сметка на рекламните блокове. А от какво са живеели по-рано, когато никого не хапеха, а само галеха по главицата? Ето това искам да разбера.

— И смяташ, че с една-единствена среща с водещия ще узная всичко, което те интересува? — позасмя се Татяна. — Скъпа моя, много ме надценяваш. А и в службата няма да се зарадват, ако се появя на екрана в качеството на литературна звезда. И без това там вече ме гледат накриво. След всяко, дори най-незначителното споменаване на името ми в пресата, колегите ми по цели седмици говорят само за това.

— Таня, за какво ти е тази работа? И без това съвсем скоро ще излезеш в майчинство, после три години ще си гледаш детето…

— Откъде ти хрумна? — прекъсна я Татяна. — И през ум не ми минава. Детето ще гледа Ира.

— Е, дори и така да е, додето отново започнеш работа, всички вече ще са забравили за предаването. Между другото един човек настоятелно ме помоли да поговоря с теб за сценарий.

— Кой те помоли?

— Всеволод Семьонович Дороган. Той ти се е обаждал веднъж, спомняш ли си?

— Спомням си. Много настъпателен тип с гръмовен глас. Нали вече всичко му казах, ама не, сега предприема обходни маневри.

— Танечка, не се ядосвай, моля ти се, има смисъл в предложението му. Ако се наемеш да напишеш сценария, поне има гаранция, че книгата ти няма да бъде погубена. С какво смяташ да се занимаваш до раждането? Нали ще откачиш от скука, докато седиш вкъщи!

— Не се тревожи за това — усмихна се Татяна.

Настя за пръв път й гостуваше в този апартамент. За последен път я бе видяла през януари, когато Стасов, жена му и зълвата Ирочка още живееха в миниатюрна боксониера в Черьомушки. По онова време новото голямо жилище вече беше купено, но далновидната къщовница Ирочка категорично забрани да се местят, докато там не бъде направен основен ремонт. Намереният от нея дизайнер разработи наистина хубав, добре обмислен проект и от обикновена тристайна кутийка се бе получило пространство, в което имаше удобен личен кът за всеки, дори за бъдещото бебе.

Тогава, през януари, Татяна страдаше от токсикоза, имаше болнав вид, беше мълчалива и почти нищо не ядеше. Сега изглеждаше малко по-добре, ала нови мъки бяха дошли на мястото на токсикозата: никакви дрехи не й ставаха.

— Аз и без това, Настя, много трудно си намирам какво да облека — оплакваше се тя. — За моя петдесет и четвърти номер, не знам защо, шият някакви ужасни дрипи, с които ми е неприятно дори да мия чиниите, камо ли да ходя на работа. А сега още повече надебелях. Направо ми иде да тръгна гола. Ето, врънкаш ме за телевизията, а аз нямам дори какво да сложа. Прекрасно ще изглежда на екрана известната писателка по трикотажна фланелка от магазин „Богатир“, как не! Да се пръснеш от смях. Настюша, зарежи тази идея.

— Ако въпросът е само в дрехите, може да се направи нещо — побърза да каже Настя, усетила, че Татяна се поддава. Когато след категоричното не започнат обяснения, това вече е прогрес. Срещу всеки аргумент може да се намери контрааргумент. Безсмислено е да се спори само когато няма срещу какво. — Жената на брат ми ще те облече като кукла, не се съмнявай. Ти само се съгласи, ние ще направим всичко останало.

— Не искам — продължаваше да упорства Татяна.

Настя реши да поспре за малко и да смени темата. Поговориха си за Стасов и за дъщеря му от първия брак, десетгодишната Лиля; за Ирочка, която цели четири месеца след като се бяха преместили от Петербург така и не бе завъртяла никаква любов, защото се бе заела с ръководството на ремонта на новия апартамент. Татяна много се притесняваше заради зълва си, защото смяташе себе си единствено виновна, задето младата жена още не бе уредила живота си нито в професионален, нито в личен план.

— Ира смята, че може и занапред да играе ролята на наша домашна помощница и икономка. Мисли си, че целият живот тепърва й предстои, че има време за всичко. А то това живот ли е — кухнята и магазините! Като робиня. В Питер поне имаше приятелки, а тук — нищо — потиснато говореше Татяна.

— Слушай — внезапно се оживи Настя, — сетих се за един разкошен мъж за Ирка.

— Кой е той? — без въодушевление попита следователката.

Стасов й беше трети съпруг и всичките трима навремето си ги бе намерила съвсем самостоятелно, а към замаскираното като случайно запознанство сватовство се отнасяше скептично и неодобрително.

— Моят колега Миша Доценко. Чудесно момче, умно, с прекрасен характер, а и външността му напълно отговаря на характера. Освен това много си пада по стройни дългокраки брюнетки.

— Пада си, а? — имитира я Татяна. — Да не е някой женкар?

— Не е женкар, а нормален млад мъж, с развито чувство за красивото. Умее и да ухажва красиво. Сериозно, Таня, могат да станат чудесна двойка. Как не съм се сетила досега! Отдавна трябваше да ги запознаем.

Но Татяна не криеше скептичното си отношение.

— Защо тогава още не е женен, щом е цял извор на прекрасни качества? Сигурно е пълен и със скрити пороци. Анастасия, престани да ми уреждаш световна слава, а на Ирка — съпрузи. От организираните специално неща никога нищо свястно не излиза. Практиката го показва. Значи така, скъпа: няма да пиша сценарий, няма да участвам в „Лице без грим“ и няма да запознавам Ира с твоя колега! Имаш ли други въпроси?

— Имам! — радостно отговори Настя. — Какво твориш в момента?

— Това има ли отношение към обсъжданата тема?

— Ни най-малко, просто ми е интересно. С другата тема приключихме.

— Тогава да вървим да вечеряме. Ирка май се канеше да прави пирожки със зеле. Ако съдя по ароматите откъм кухнята, изпълнила е заканата си.

Настя неохотно се надигна от дивана, на който седеше с подвити под себе си крака, свита на кълбо. Тя много харесваше Татяна, отдавна бяха приятели с мъжа й Стасов, а хубавичката, весела и къщовна Ирочка й беше искрено симпатична, но въпреки това този разговор не бе лесен за нея. Дори не й се идваше тук. И то не защото семейството на Стасов не й допадаше, просто всяко общуване й причиняваше непоносима болка — като мазол на крака при ходене. И ако бе издържала стоически този час и половина тих разговор с Татяна, то перспективата да слуша звънливото гласче и непрестанното бърборене на Ирочка я хвърляше в ужас. А скоро щеше да се прибере и Стасов. Боже мой, какво й става, защо още не може да се съвземе, защо постоянно иска да се свре в черупката си като охлюв и да не вижда и чува никого?

Най-лошите й опасения се оправдаха. Ирочка чуруликаше неспирно, но не „в пространството“, както умеят някои хора, а настоятелно изисквайки ответни реплики, така че Настя все не можеше да се изключи от разговора. Скоро се появи и Стасов — огромен, широкоплещест и зеленоок, и Настя съвсем се вкисна. Компания от четирима души — за нея това вече бе прекалено. Но неочаквано Ирочка каза нещо, което я накара да се поободри.

— … никакви условия за нормална работа. В Питер поне в съботите и неделите можеше да си пише книгите, а тук, във вашата Москва, няма и минута почивка. Ние толкова разчитахме, че до май Таня ще завърши новата си книга и ще получи хонорара, краят й обаче никакъв не се вижда. Ако знаех, че ще стане така, щях да харча по-малко за ремонт.

Настя се обърна към Татяна и я попита тихичко:

— Ти затова ли отказваш да се занимаваш със сценария?

— Разбира се. Какъв ти сценарий, като трябва да завърша книгата!

— Защо, сроковете ли те притискат?

— Абе не, на мен издателите не ми поставят никакви срокове, те разбират, че съм на работа и не съм господар на времето си. Но ми трябват пари. За сценария няма да ми платят колкото за книгата, така че щом ще имам около два месеца законен отпуск по майчинство, по-добре да ги използвам, за да довърша ръкописа.

— Но издателите ти би трябвало да са заинтересовани по книгите ти да се снимат филми. Популярността ти веднага ще нарасне, следователно те ще могат да увеличат тиражите и да спечелят от теб повече.

— Абе каква полза! — почти избухна Татяна. — Какво ме топлят тези тиражи! Имам договорен твърд хонорар, който получавам при предаването на ръкописа — и толкоз. Нито копейка повече. Техните тиражи не ми се отразяват по никакъв начин.

— Но защо така? — учуди се Настя. — Нима не можеш да поискаш да ти се плаща според тиража? Та това е обичайна практика.

— Не ми трябва това главоболие! — намръщи се Татяна. — Да тичам по панаири на книгата, да следя какво и колко са издали… Не съм някоя хлапачка да се разкарвам лично и да си губя времето, а нямам „момчета за всичко“. А не проверява ли човек, няма да получи и половината от полагащата му се сума. Не искам да се чувствам като глупачка, която мамят постоянно. По-добре да ме излъжат наведнъж, когато ми плащат хонорара, а не постепенно. Поне не е толкова гадно.

Настя разбираше тези аргументи, на мястото на Татяна и тя щеше да разсъждава по същия начин. Но тъй като в момента не беше на нейно място, тя решително се хвърли в битка. Много й се искаше Таня да участва в програмата „Лице без грим“ и да огледа нещата отвътре.

— Стасов, ти бивш милиционер ли си или лукова глава? — неочаквано бойко попита Настя.

— Да-а, бивш милиционер — кимна Стасов. — Какъв е проблемът?

— Проблеми има жена ти, а ти, два метра юначага, си седиш и понятие си нямаш. Имаш ли възможност оперативно да проверяваш печатниците, в които се въртят нейните книги?

— Защо, трябва ли? Някъде да не е излязъл незаконен тираж? — разтревожи се Владислав.

— Не е там работата. Таня ще получава много повече пари, ако мине на заплащане според тиража, но тя се опъва, че — видите ли — издателите пак щели да я измамят. А сама няма възможност да следи тиражите. Не можеш ли поне това да направиш за жена си?

— Настя, престани! — раздразни се Татяна. — Цялата ти комбинация е съшита с бели конци. Стасов, не я слушай, тя те будалка.

— Никого не будалкам! — възмути се Настя. — Грижа се за вашето благосъстояние.

Татяна въздъхна, отмести вилицата и нежно хвана ръката на мъжа си.

— Обяснявам за доверчивите. Нашата приятелка Анастасия е заинтересована да ме пробута в качеството на писателка в програмата „Лице без грим“ и така да си изясни някои подробности за нея. Аз отказах. И сега се опитва да убеди всички ви, че участието ми в тази програма би донесло на нашето семейство невероятни финансови изгоди. След появяването ми на телевизионния екран, според нея, интересът към моето творчество щял да нарасне неимоверно. И тъй като аз не вярвам в тези фантазии, надявам се, Стасов, че ти ще се отнесеш с нужното разбиране към отказа ми да участвам в това мероприятие.

Владислав разпери безпомощно ръце:

— С нищо не мога да ти помогна, Настюша. Как да накарам Таня да направи нещо, което не желае? Съдбата ми отпусна лимит — вече изразходвах правото си, като я накарах да се омъжи за мен и да се премести в Москва. Останалото не е по моите сили.

— Ама че сте нерешителни! — възкликна Настя. — Аз ви предлагам нещо умно, а вие… Ира, поне ти разбираш ли, че съм права?

Ирочка меко се усмихна, взе от Стасов опразнената чиния и побутна към него подноса с пирожките.

— Честно казано, и аз съм против. Вярно, пари ни трябват, но не на такава цена.

— Че какво особено има в това?! Да не би да предлагам на Таня да се принесе в жертва? Господи, да отидеш до телевизията, да изразходваш всичко на всичко час и половина и да се прибереш вкъщи! За какво говорим?

— Има за какво да говорим — възрази Ира. — Стасов, ти дори не разбираш за какво става дума, защото по цели дни си на работа. А аз съм винаги вкъщи и редовно гледам „Лице без грим“. И не ми харесва как се държи Уланов. По-рано беше такава душичка — просто прелест! А сега е същинско чудовище, така че и на врага си не бих пожелала да попадне в лапите му. Сигурно всички сте забравили, че Таня чака дете и нервните ситуации са противопоказани за нея. А срещата с оня грубиян Уланов няма да й донесе нищо, освен отрицателни емоции. Той ще я унижава, ще я тъпче, тя ще се разстрои и ще се развълнува, а за детенцето това е вредно. Така че, ако ви интересува моето мнение, аз съм категорично против.

Настя потиснато се взираше в утайката от кафе на дъното на чашката. Претърпя пълен крах. А беше уверена, че ще придума Татяна без никакво усилие. Но защо стана така? Защото съвсем слабо познава жената на своя стар приятел Стасов и не можа да намери нужните думи, да открие ключа към нейния характер? Или защото изцяло е изгубила способността си да търси тези нужни думи, защото инстинктивно се старае да говори колкото може по-малко и максимално да съкращава времето за общуване с други хора? Нима преживеният през зимата стрес е смазал професионализма й? Кошмар! Трябва нещо да предприеме. Да не успееш да придумаш писател да излезе на екрана! Хем не някой чужд, непознат, а човек, когото лично познаваш от цели четири месеца и от още година и половина от разказите на Стасов. Трябва да си пълен некадърник, за да не изпълниш толкова проста задача!

— Добре де — тъжно въздъхна тя, — разбрах, за нищо на света няма да се съгласиш на участие в предаването. А какво да отговоря на Дороган?

— Кой е този Дороган? — тутакси се намеси ревнивият Стасов.

— Продуцент. Иска да снима филми по книгите на Таня и я моли да напише сценарий — каза Настя.

— Аз вече ти обясних — леко раздразнено отвърна Татяна. — Трябва да завърша книгата. Докато не я допиша, никакви сценарии! После, ако твоят Дороган не се е отказал, ще можем да се върнем към този разговор.

Настя реши да не настоява повече за каквото и да било. В края на краищата Дороган й беше нужен само за да ходатайства пред Уланов Татяна да бъде поканена в предаването. А щом тя отказва, няма нужда да отстоява интересите на кинопродуцента.

Настя поседя за приличие още двайсетина минути, сбогува се и си тръгна.

 

 

С Лутов се запознах преди около месец, когато Оксана Бондаренко готвеше предаване за поредния кризисен център. Тези центрове се наплодиха като зайци през последните години, от всички дупки изпълзяха доморасли психолози, жадни да помогнат на хора, попаднали в тежка ситуация и възнамеряващи да си разчистят сметките с омразния им вече живот. Гост на програмата всъщност беше ръководителят на един такъв център, а Лутов го придружаваше за записа в качеството си на подвижна морална подкрепа.

Преди записа, както му е редът, просто си поприказвах с него и придружителя му, Оксана ни черпеше с кафе и пасти, а аз, както се казва, „установявах контакта“. И едва когато стана време да отидем в студиото, изведнъж разбрах, че самият гост никак не ми е интересен, докато придружителят му — мъж със среден ръст, абсолютно плешив, с леко гърбав нос и дълбоки сиви очи — буквално ме е омагьосал. През цялото време, докато се правеше записът, се чудех какво толкова особено има в този човек. И веднага след разговора пред камерата ги поканих пак на кафе. Спомням си, Оксана ме изгледа смаяно: такива неща по-рано не бяхме правили. След записа моят гост (дори не се постарах да запомня името му — толкова ми беше безразличен) някак се умълча, явно бе осъзнал, че е изпълнил дълга си пред Отечеството и повече нищо не се иска от него. А Лутов, напротив, активно се включи в разговора. Стори ми се необикновено доброжелателен, но най-важното — притежаваше онова нещо, което наричат магнетизъм. По никакъв начин не можех да се противопоставя на обаянието му. Когато той ми се усмихваше, и аз като глупак неволно разтеглях устни. Чувствах се абсолютно щастлив. Кой знае защо, ужасно ми се искаше да заслужа похвалата му, до него се усещах като малък ученик на изпит пред учителя, когото боготворя.

Когато предаването бе монтирано, Оксана, както обикновено, покани ръководителя на кризисния център да го види, а аз се вълнувах като дете: сам ли ще дойде или пак с Лутов? И щом ги видях заедно, се зарадвах като юноша, дочакал момичето си на ъгъла до пощата. Всъщност нагло пробутах госта си на Оксана и режисьора — да гледат какво се е получило и да нанасят поправки, от мен вече нищо не се искаше. Е, можехме да дозапишем някакво парче, но това го решавах не аз, а режисьорът. Вкопчих се в Лутов като просяк в благодетел, стараейки се да изглеждам умен и образован, и периодически се улавях как кимам угоднически.

Стори ми се, че и аз съм станал симпатичен на Лутов, защото той започна да ми разказва някакви подробности за кризисния център, които не бяха прозвучали по време на записа. Те слабо ме интересуваха, но той на няколко пъти подхвърли, че на човек с моите качества би било много по-интересно и полезно да работи при тях, отколкото да си губи времето в телевизионна програма. Имаше предвид умението ми да разговарям с хората спокойно и доброжелателно, като им показвам, че в действителност са много по-умни и интересни, отколкото са предполагали.

— След разговор с вас човек повишава самооценката си — каза той, — а за пациентите в нашия център това, може да се каже, е най-важното. Да помогнем на човека да погледне себе си с други очи — именно това е ключът, с чиято помощ ние му отваряме вратата, за да може той да излезе от ъгъла, в който сам се е натикал.

— Мога ли да приема вашите думи като покана за работа? — пошегувах се аз.

Лутов ме погледна много сериозно и кимна.

— Безусловно. Наистина, ако решите да напуснете телевизията и да станете член на нашия колектив, ще трябва да възприемете начина ни на живот. Но той може никак да не ви хареса.

Тогава, преди един месец, още бях жив, бяха живи и Витя и Оксана, аз още обичах Вика и през ум не ми минаваше да напусна телевизията, така че предложението на Лутов не ме заинтересува. Но този плешив човек с дълбоки сиви очи ме привличаше като магнит. С огромно удоволствие бих напъдил всичките си приятели, ако можех в замяна да получа един-единствен като Лутов. Умен, спокоен, стабилен, който не прехвърля върху теб безкрайните си дребни проблеми. У него имаше нещо обаятелно, което дори не може да се изрази с думи.

С Лутов се срещнахме за трети път, когато записът на предаването бе излъчен. Честно да си призная, бях много учуден, че е пожелал да ме види. Витя Андреев подреждаше нещата така, че нашите гости не горяха от желание да се срещат с нас след предаването. Вероятно изпитваха към нас някаква смесица от благодарност и отвращение. Така че обаждането на Лутов ме хвърли в недоумение. Хем се зарадвах, хем се смутих, досещайки се какво иска да ми каже, макар че от него бях готов да изслушам дори критики. Не знам защо ми се струваше, че от човек като Лутов можеш да приемеш всякакъв упрек, дори най-нелицеприятния. С една дума — съгласих се да се видим в същото заведение, в което с Вика обичахме да пием кафе и където тия дни я видях с любовника й.

За мое учудване, Лутов дори не продума за предаването. Разговорът ни тръгна в съвсем друга посока.

— Александър Юриевич — подзе Лутов, — исках да се посъветвам с вас. Или да се консултирам, ако трябва да го наречем така.

— На вашите услуги съм! — радостно заявих аз, разбирайки с облекчение, че той няма намерение да ме упреква в каквото и да било.

— Нашата организация най-сетне реши да си направи собствена телевизионна програма. Не си спомням дали съм ви споменавал за нашите филиали…

— Не, не е ставало дума.

— Е, организацията ни има филиали практически по целия свят. Нека това не ви изненадва — хора, озовали се в психическа задънена улица, живеят навсякъде и всички те се нуждаят от помощ. Разбира се, не непременно от нашата. Но ние успяхме да създадем доста разклонена мрежа от центрове. Особеното при нас е, че човекът не лежи в кризисните ни центрове като в психиатрични или неврологични клиники. Той живее с нас. Разбирате ли за какво говоря?

— Не съвсем — отвърнах озадачено.

— Тогава ще ви обясня. Човекът идва при нас и казва: Чувствам се ужасно, отказвам да живея както досега. Искам да умра. И ние му отговаряме: Ела при нас и ще живееш по друг начин. Не ти върви кариерата, не се справяш с работата, тя вече не ти е интересна? Ние ще ти дадем работа според твоите способности и наклонности. Никой не те обича? Приятелите ти са те предали? Ние ще те обградим с приятелство и любов. Семейството ти е разрушено? Ти ще влезеш в нашето голямо семейство, където ще се намерят хора, които ще ти заменят родителите, и хора, към които ще можеш да се отнасяш като към свои собствени деца. Изгубил си нравствените си ориентири? Ние ще ти дадем вяра и учение.

— И каква работа им предлагате? — попитах скептично. — Да мият подове и да готвят за всички?

— Не, защо? — меко се усмихна Лутов. — Ние сме създали собствени предприятия по целия свят. Дори не можете да си представите колко много хора идват при нас. Именно те създават фирми, кантори, агенции и дори малки производства.

— Интересно… А как живеят? В казарми ли?

— Боже мой! — разсмя се Лутов и ме обгърна с топлия поглед на дълбоките си сиви очи. — Откъде сте чули тези глупости? Не обитават дворци, но живеят напълно достойно. Във всеки случай не може да става и дума за никакви казарми. Ако човекът има собствен апартамент, остава си в него. Ако няма жилище, може да живее с някого от нашите пациенти — по двама, по трима. Осигуряваме жилища на всички.

— Срещу какво заплащане? Или е неприлично да се пита за това?

— Напълно прилично е. Веднага си личи, че не сте силен в областта на икономиката. Нали току-що ви казах, че имаме собствена мрежа от предприятия. А те носят добър доход, позволяващ да осигуряваме на нашите пациенти всичко необходимо. Остава и за реинвестиране. В някои страни издаваме собствен вестник. Седмичник от четири страници. Разбира се, това може да ви се види смешно, но целта ни е и да информираме хората за нашия център, и да им даваме практически съвети за излизането им от психическата криза. Трябва да ви кажа, че целият тираж на вестника се продава, така че не сме на загуба. А сега доходите от предприятията ни позволяват да помислим и за собствена телевизионна програма. Като начало — веднъж месечно, а ако тя потръгне успешно, ще преминем към ежеседмични предавания. Ето на тази тема исках да си поговоря с вас.

Седяхме в бара до късно вечерта. Лутов ми задаваше въпроси, а аз добросъвестно отговарях, разкривайки пред него технологията за създаване на телевизионни програми. Разказвах му и за тънкостите във взаимоотношенията с канала, на който съответно се продава програмата. Много ми се искаше в неговите очи да изглеждам опитен и компетентен. Дори стигнах дотам, че му разкрих някои тайни, за които обикновено не се говори. Но му вярвах. Страх ме е да си призная, ала много исках да му се харесам. Наблюдавайки абстрахирано ситуацията, разбирах, че центърът, за който той ми разказа, е пълна глупост. Благотворителни лиготии, религиозен идиотизъм. Давали на хората вяра, видите ли! Но друга част от мен, увлечена в разговора с Лутов, не виждаше това, а просто се наслаждаваше на компанията на този умен и сериозен човек, който не се опитваше да ме поучава и да дава оценки за каквото и да било, а разсъждаваше за всичко солидно и логично.

— Благодаря ви, Александър Юриевич — каза на сбогуване Лутов и силно стисна ръката ми, — ще обмисля всичко, което ми казахте. Ако възникне необходимост, може ли да ви помоля за нова консултация?

— Разбира се. Ще се радвам да ви бъда полезен — искрено отговорих аз.

И така се разделихме. Той не ми се обади повече. Отначало често си го спомнях, особено когато ми се случваше да общувам с хора, които рязко се различаваха от него — амбициозни, глупави, суетни. После, когато научих за собствената си скорошна кончина, някак забравих за Лутов, както впрочем и за много други неща.

Чак след срещата с моя убиец си го спомних. Разбрах, че не искам да умирам. Но също така не искам да подавам жалба срещу Вика в милицията. Не искам също и да живуркам в нищета. Искам да живея.

И се обадих на Лутов.