Любомир Николов
Наследникът (5)

2
Звездният фарватер
(продължение)

Но нашата работа, работата на нашия орден и в частност работата в този манастир, се изразява — нещо повече: това е нейната същност — в учението и съхраняването на знанието. Казвам съхраняването, а не изследването, защото на знанието като Божие дело е присъщо да бъде пълно и ясно определено още от самото начало чрез съвършенството на словото, което се изразява чрез себе си. Казвам съхраняването, а не изследването, защото на знанието, дело на човека, е присъщо това, че е било определено и допълнено през вековете от проповедите на пророците до тълкуванията на основоположниците на християнското учение. В знанието няма напредък, няма развитие във времето, а най-много едно непрекъснато, възвишено повторение.

. . . . . . . . . . . . . . .

Трябва да мислим, да тълкуваме, да запазваме. Такава е, такава би трябвало да бъде задачата на нашия манастир с неговата прекрасна библиотека, и нищо повече. Казват, че някакъв източен халиф подпалил библиотеката на един прочут, славен и горделив град и докато хилядите томове изгаряли, той казал, че те можело и трябвало да изчезнат — защото или повтаряли вече казаното от Корана и следователно били излишни, или противоречали на тази свещена за неверниците книга, следователно били вредни. Но учените, положили основите на християнското учение, а заедно с тях и ние, не са разсъждавали така.

Умберто Еко, „Името на розата“

Коленете на Финеган се подкосиха. Все тъй без да отлепва длани от плота на писалището, той тежко се свлече на стола и в този момент с него се случи една удивителна промяна, която са отбелязвали през вековете мнозина люде, били те учени или неуки.

Такава е природата на странната човешка душа, че най-силно се бои от неизвестното. Казват, че страхът от страданието е по-лош от самото страдание. Стъпки пред прага, глух вик в нощта, тайнствено шумолене зад стените, звън на стомана или просто зловеща тишина — всичко това поражда у нас непреодолима, всеобхватна боязън, стигаща понякога до такъв пароксизъм, че сковава духа и тялото. Ала появи ли се реална заплаха — та била тя и смъртоносна — при повечето хора този ужас изчезва, оставяйки на свое място две чувства: нормален човешки страх и готовност за действие, надделяваща над страха.

Точно това се случи със самотния мъж на опустялата шхуна. Осъзнаването на невъобразимото положение, в което бе попаднал, всъщност го ободри и първата мисъл, която мина през главата му бе, че щом корабът някак е стигнал дотук, трябва да има и начин да се върне обратно към човешките брегове. Безбройните загадки около плаването на „Елпида“ и изчезването на нейния екипаж вече не толкова го тревожеха, колкото го изпълваха с парещо любопитство.

Той отново прелисти дневника няколко страници назад и зачете:

28 юни 1542 г.

До Яфа се добрахме с човек по-малко, но се наложи да сгъстим вахтите. От Нико няма кой знае каква полза, а Алексис и барба Яни вече мърморят. Реших да наема нов човек на мястото на Абдул, макар че в тукашното пристанище се е сбрала най-некадърната морска пасмина.

Докато разпитвах из кръчмите и по кея, ненадейно ме заговори монах на име Финеган. Каза, че разбира от корабоплаване и на драго сърце ще се присъедини към нас, ако му окажем услуга. Аз от своя страна веднага приех, след като разбрах, че става дума за богоугодно дело…

Мъглата на забравата изведнъж се открехна и Финеган зърна пред себе си Йоргос Василиадис. Среден на ръст, но широкоплещест, с мощни мускули по ръцете, яки мазолести длани и гърди като ковашки мех, капитанът гледаше леко недоверчиво и се вслушваше внимателно във всяка дума на събеседника. Беше гладко избръснат, ала огромните му черни мустаци — явно негова гордост — стърчаха предизвикателно настрани. Приликата с едрия усмихнат младеж, надничащ любопитно иззад рамото му, бе очебийна. Но докато капитанът излъчваше предпазливост и строга сдържаност, около младия му спътник витаеше онзи бодър, жизнерадостен ореол, който се среща само при децата и малцината щастливци, съумели да съхранят детското в себе си.

— Та, значи, казваш, че си монах — бавно повтори Василиадис. Думите се търкулваха от езика му като житни зърна в улея на мелница. — Тогава къде си усвоил моряшкия занаят?

— Странстващ монах — уточни Финеган. — Обикалям света да разнасям словото Божие и си изкарвам препитанието с труд какъвто намеря.

Капитанът трепна и недоверието в черните му очи поотслабна.

— Християнин?

— Да, слава на Бога — отвърна простичко Финеган.

Капитанът се прекръсти — не като католиците, а отдясно наляво, както е обичаят у православните. Младежът зад него примига и побърза да последва примера му, макар че едва ли беше наясно защо.

Но Василиадис все още оставаше предпазлив. Той измери с поглед монаха от глава до пети и попита:

— А каква плата ще искаш за труда си, човече Божи?

Финеган поклати глава.

— Никаква. Храна и покрив над главата — повече не ми е потребно. Ще ви помоля обаче за една услуга.

Василиадис присви очи и лекичко разтвори устни, сякаш се готвеше да възкликне: „Аха!“. За дългите си години плаване из Средиземно, Егейско, Адриатическо и Черно море бе срещал какви ли не мошеници и разговорите с тях твърде често тръгваха именно от молба за услуга.

Без да обръща внимание на съмнението в погледа му, монахът продължи невъзмутимо:

— От няколко месеца работя в лечебницата на тукашния приют за поклонници. Там се запознах с един ваш сънародник. Свят човек, казва се отец Амвросиас. Беше много болен, но по Божия милост напоследък започва да се съвзема. Вече е в състояние да пътува, макар че ако зависеше от мен бих му наложил поне още месец пълна почивка и силна храна. Помоли ме да му потърся кораб, с който да се прибере у дома. Затова съм тук, на пристанището.

Суеверен като всеки моряк, Василиадис пак се прекръсти и си помисли: „Това е пръст Божи“. А на глас изрече:

— Къде точно иска да се прибере?

— Той е игумен на манастир във вашата Света Гора — обясни Финеган. — Агион Орос, нали така я наричате?

— Градината на Богородица — промърмори капитан Василиадис и изведнъж се усмихна. — Е, за братя-християни винаги ще се намери място на борда.

 

 

Приютът за поклонници в покрайнините на Яфа се разполагаше в старо каменно здание — толкова старо, че едната му стена беше поне на хилядолетие и половина, тоест още от Древните времена, както би могъл да установи всеки добър познавач на историята. За разлика от останалите стени, изградени от споени с хоросан дялани камъни, тя бе плътна, унило сива, грапава и нащърбена на много места, където още личаха ръждиви следи от желязото, влагано някога по неизвестни причини и още по-неизвестен начин в старинните постройки.

Особена забележителност за любопитните поклонници представляваше външната й страна откъм задния двор, където добрите монаси полагаха (най-често безрезултатни) усилия да отглеждат зеленчуци в сухата и безплодна почва. Там част от стената беше гладка и лъскава като стъкло, сякаш разтопена от някаква невъобразима горещина. Местните легенди твърдяха, че това било дело на Божия гняв. Най-ревностните поклонници коленичеха пред това блестящо петно и дълго се молеха, преди да изминат пеш петдесетте километра до кратера Голгота.

По традиция се полагаше всеки поклонник по онзи свят и страшен път да носи дълга бяла роба с качулка, за която се говореше, че донякъде пазела от проклятието на Лобното място. Фанатиците обаче умишлено нарушаваха тази традиция. Обзети от греховна гордост, някои от тях тръгваха към последния етап от поклонението разголени и дори се търкаляха по земята, когато достигаха дъното на дълбокия фуниевиден кратер, където някога бе ударила Божията десница.

Прискърбните резултати не закъсняваха. Мнозина от горделивците ставаха жертви на проклятието още по обратния път към Яфа. Случваше се да рухнат преди да са извървели и десет километра, разтърсвани от треска, жестоки стомашни колики, вътрешни кръвоизливи и непоносимо главоболие. Стотици крайпътни кръстове бележеха местата, където бяха издъхнали тия самоуверени люде. Други със сетни сили се добираха до града и оставаха да лежат в лечебницата, където благочестивите монаси се опитваха да им помогнат, ала не можеха да сторят нищо повече от това да им дават целебни отвари и да мажат с облекчаващи мехлеми дълбоките язви, които се отваряха по телата им.

Впрочем в интерес на истината би трябвало да се каже, че твърде често тия страдания засягаха и най-смирените сред поклонниците. Болногледачите се утешаваха с мисълта, че от техните старания зависи съвсем малко — останалото е дело на Всевишния и оцеляват единствено праведните.

Ортодоксалните привърженици на Белия път осъждаха поклонението като заблуда на християнската църква. Не е логично, изтъкваха те, мястото, където е загинал един от пророците на общочовешката вяра, да се тачи повече от други подобни места. Това е нелепо суеверие, което би могло да се приеме със снизхождение, ако не водеше до толкова пагубни резултати. Християните възразяваха, че става дума за място изключително и велико, където чрез гибелта си Божият син е изкупил греховете човешки, и където Всевишният е стоварил цялата сила на своя гняв заради стореното там злодеяние. И като доказателство сочеха самите страдания на поклонниците, причинявани несъмнено от сила, надхвърляща всичко познато на този свят.

Имаше и еретични твърдения — например че оцеляват не най-праведните, а най-младите и силните. Практиката сякаш донякъде потвърждаваше това, ала както можеше да свидетелства брат Финеган, нерядко силата на духа успяваше да възтържествува над телесната немощ и постепенно да върне към живота страдалци, стигнали до самия праг на смъртта.

Така бе станало с отец Амвросиас.

Финеган си го спомняше: дребен, с почти безплътно тяло под избелялото расо, с оредяла от болестта коса и брада, ала крепък по дух. Той така и не прие да го придържат — камо ли да го носят — докато бавно куцукаше по калдъръмените улички към пристанището, подпирайки се на стара, излъскана от употреба тояга. Моряците от „Елпида“ го приеха с благоговейна почит, Алексис и барба Яни се втурнаха да му целунат ръка, а капитан Василиадис настани светия човек в собствената си каюта.

Странно, още щом стъпи на шхуната сред сънародници, старият игумен изведнъж се изпълни с живот и лицето му грейна. Макар че му предложиха да си полегне, той остана горе — бъбреше с моряците за разни дреболии, обикаляше тясната палуба, оглеждаше любопитно мачтите и такелажа, и вдишваше с наслада свежия морски въздух.

Същия ден отплаваха от Яфа.

 

 

1 юли 1542 г. на Петата епоха

Един ден по-късно плаваха източно от Кипър с лек попътен вятър. Свечеряваше се, в бледомастиленото небе изгряваха едри южни звезди, а в далечината отляво блестяха двата фара на Фамагуста. Ято делфини се носеше стремглаво пред носа на шхуната, Нико им подвикваше от време на време, а те му отговаряха със своето странно цвърчене, напомнящо човешки смях.

Пускайки облачета дим от лулата си, капитан Василиадис стоеше на руля; останалите бяха насядали около почетния пасажер с калаени канчета в ръце и отпиваха бавни глътки гъсто червено вино от Родос. Беше една от ония вълшебни вечери, когато залезът събира цялата прастара магия на средиземноморския свят. Не говореха много и все пак имаха чувството, че водят дълбока и мъдра беседа, изразявана с погледи, помръдване на рамене и тихи въздишки.

— Ето братя мои — изрече по някое време отец Амвросиас с тих, мечтателен глас. — Такъв свят е сътворил Всевишния за наше обиталище. И такъв би бил целият, ако човешкият род не се бе поддал на безумието да прекроява всичко по своя мярка.

Барба Яни изсумтя одобрително, а Финеган прошепна стихове на някакъв древен, отдавна забравен поет:

И сълзи те пророниха, но скоро ги изтриха —

пред тях светът лежеше цял, сами да си избират

приют, а Провидението беше им водач;

и двамата ръка в ръка, със стъпки колебливи

поеха бавно през Едем самотния си път.

Незнайно защо, стиховете раздразниха игумена — може би защото към края Финеган бе повишил глас, за да надвика шума, който вдигаше Нико.

— Вие, англиканците, сте станали досущ като юдеите — рязко каза отец Амвросиас. — Те до ден-днешен наричат своя родина ония опустошени земи между Яфа и Мъртво море, а вие вече петнайсет века оплаквате изчезналата си Англия и вярвате в съществуването на Правия път, който може да ви отведе отново до нея отвъд пределите на света.

Магията на вечерта сякаш се изпари. Финеган усети как в гърдите му се надига горчилката на ответно раздразнение.

— Вярвам в Правия път, отче — отвърна той малко по-остро, отколкото му се искаше. — Още преди хиляда и осемстотин години го е предрекъл самият Джон Оксенфордски, един от най-тачените светци на нашата вяра.

За негова изненада старият игумен се засмя.

— Та кой отрича това, чадо мое? Да, Правият път съществува и истинни са словата на Агиос Йоаннис — Свети Джон, по вашему. — Той се позамисли и продължи с малко по-различен тон, сякаш четеше от книга: — Затова мъдреците сред людете казвали, че Правият път трябва нейде да съществува за ония, на които е дадено да го открият. И учели другите, че там, където новият свят се извива надолу, древният път към спомена за изгубения Запад продължава право напред като величав и невидим мост, за да стигне чак до Валинор, откъдето Валарите продължават търпеливо да гледат как се развива историята на този свят. Ала мъдрост е нужна, за да разберем тия слова, заобиколно говорят те, досущ като откровението на неговия съименник Йоан Евангелиста. Не за изгубената ви Англия става дума — там е вашата велика заблуда — а за късче от рая, що Всевишният е оставил извън света, и все пак достъпно за силните духом, а с каква цел го е сторил, туй едва ли ще узнаем някога.

— Не давайте ухо на нелепи измислици, свети отче — подхвърли Василадис откъм руля с малко неясен глас, защото продължаваше да стиска лулата със зъби. — Всичко това са само моряшки легенди и нищо повече.

— Не е вярно! — разпалено възрази Финеган.

— Не е вярно — изрече едновременно с него игуменът и благият му глас прозвуча много по-убедително от страстта на монаха.

Двамата се спогледаха изненадано и в този момент получиха подкрепа оттам, откъдето най-малко я очакваха. Сред тишината на вечерното море от носа долетя оглушителният рев на Нико:

— Има го! Има го! Те ми казаха!

— Какво има и кой ти го е казал? — навъси се капитанът.

— Път над морето! — продължаваше да се дере все тъй гръмогласно брат му. — Делфините ми го казаха, те всичко знаят. Плували са по него!

— Я млъквай, да не ти тегля един по врата! — закани се Василиадис по-скоро по навик, отколкото с действително намерение да приведе в действие възпитателната мярка. — Какво си ревнал като разгонено магаре? Имай малко уважение към Божиите служители. Само делфините са ти в устата, а като стане дума за работа…

— Не си прав, братко Йоргос — упрекна го меко отец Амвросиас. — Сам Господ наш Исус Христос е повелил: „Пуснете децата да дойдат при мен и не ги спирайте, защото Божието царство принадлежи на такива като тях. Истина ви казвам: който не приеме Божието царство така, както го приема едно дете, никога няма да влезе в него.“ Тъкмо от тия люде е твоят брат и Бог е в душата му, ако и момъкът да не го осъзнава.

Василиадис мълчеше, но от самото му мълчание лъхаше непобедим скептицизъм. Накрая той тръсна глава и решително заяви:

— Прощавайте, отче, но вече над трийсет години плавам по морето и ще ви кажа едно: на тоя ваш прав Път няма да повярвам, додето не го видя с очите си.

— Не си единственият — усмихна се игуменът, после изведнъж стана сериозен. — Нима мога да те упрекна, след като сам Спасителят е проявил снизхождение към неверието на своя апостол Тома? Е, добре, капитане, знай, че Правият път съществува наистина и преди сто и трийсет години неколцина храбри монаси са отплавали по него и са се върнали. Пристигнем ли в Света гора, ще видиш и доказателство. Ала спомни си словата на Исуса: „Блажени са тези, които без да видят, са повярвали“. — Той посочи към Нико. — Блажен е сред нас единствено този момък, понеже няма и капка недоверие в душата му, та вярва на тварите Божии, ако и да не е видял каквото те му разказват.

Сетне отец Амвросиас смени темата и така и не успяха да го накарат да заговори отново за Правия път. Той умееше да бъде колкото благ, толкова и упорит.

 

 

7 юли 1542 г. на Петата епоха

Лъчите на безоблачно лятно утро хвърляха злато по трептящите води на Светогорския залив. Извисен като могъща крепост на триста и трийсет метра над морето, манастирът Симонопетра разкриваше изумителна гледка към шеметната бездна отдолу, към спокойните води на залива и обгърнатите в мараня очертания на полуостров Сидония отсреща.

От низините по скалистия бряг на югоизток глухо долитаха бавни и тържествени удари на камбани — манастирът „Свети Дионисий“ днес честваше своя престолен празник, рождеството на Свети Йоан Предтеча. Самият манастир не се виждаше, укрит зад отвесните канари, но натам прииждаха празнично украсени лодки и корабчета.

Изпълнен с благоговение и странен душевен подем, Финеган бавно се прекръсти и от устните му сякаш сами се отрониха словата на древна поема:

А камбаните черковни

Нежно тръпнат, сякаш шъпнат древни приказки любовни,

                                        И, съгрян

                                        В техний блян,

Целий свят навред съзира в бъдещето светъл сън,

Възвестен от хор камбани с благодатен златен звън

                                        Посред дим

                                        От тамян,

                                        Смях и шум —

                                        Бим! Бам! Бум!

                                                        Бим!

                                                        Бам!

                                                        Бум!

Гласът му заглъхна и отново настана тишина. Насядали на меки възглавнички по дъсчения под на широкия чердак, моряците от „Елпида“ се взираха в морската шир — тъй позната за тях и същевременно тъй непривична от такава височина. Едва след минута-две капитан Василиадис дълбоко въздъхна и изрече с трептящ от вълнение глас.

— Райско кътче, отче Амвросиас. Нямам други думи. Райско кътче…

— Да — кимна старият игумен. — Райско кътче, така го наричат всички. Преданията разказват, че някога Света Богородица и Свети Йоан плавали към Кипър, за да посетят Свети Лазар — същият, когото Спасителят възкресил, и който по онова време вече бил епископ на християните в Китион. Ала мощна буря ги отклонила от курса и лодката им се разбила недалече оттук — на източния бряг, където днес е Ивиронският манастир. Тъй дивна била прелестта на планината, че Божията майка я благословила и замолила сина си да превърне това място в нейна градина. Изведнъж зачула глас: „Нека това място да бъде твое наследство и твоя градина, рай и небе и спасение за онези, които търсят спасение“. От тогава планината е посветена на Света Богородица като нейна градина, в която не се позволява присъствието на други жени освен Божията майка. И ми се иска да вярвам, братко Йоргос, че насам я е довел някой суров и немногословен капитан като теб.

Все още слаб подир тежкото заболяване, отец Амвросиас помълча, за да си поеме дъх. Сетне продължи:

— Чуйте ме, братя во Христе. Не случайно е събрал Бог всички нас — мен, грешния и немощния телом, теб, братко Йоргос, това невинно момче с детска душа, този англикански монах, бленуващ за изгубената си Англия, и тези твои моряци със загрубели ръце но с честни и храбри сърца. Ще ви разкрия една велика тайна, която вярвам, че Провидението е пазило тъкмо за вас. Знайте, че преди век и половина далече на север от тук, из Рилската планина вилнеели свирепи и многобройни банди разбойници. Когато злодеите опустошили един голям тамошен манастир, оцелелите православни братя се спасили с бягство, отнасяйки част от съкровищата на манастира — мощи на светци и редки апокрифни книги, сред които имало неизвестен дотогава сборник с преписи от съчиненията на Свети Джон Оксенфордски.

При тези думи Финеган трепна като ужилен от скорпион. Цялото му тяло се напрегна, той отвори уста, но с усилие на волята се застави да замълчи.

— Цели две десетилетия никой не разгърнал страниците на онази премъдра книга — продължаваше бавно отец Амвросиас. — Но се намерили най-сетне ученолюбиви монаси да я прочетат и да открият в нея тайната на Правия път. Тогава ги осенила велика и дръзка идея — да стигнат до онова късче от рая, що Свети Джон нарича Валинор, и да измолят помощ от небесното воинство. Вярата ги окрилила, те намерили кораб и предприели дръзкото пътешествие.

Старият игумен пак замълча, после погледна втренчено капитан Василиадис.

— Знам, че не ще повярваш, додето не видиш, братко Йоргос. Е, добре, нека бъде по твоему.

Той измъкна от гънките на расото си малко сребърно звънче, разклати го и веднага от манастирската килия зад тях долетяха тежки стъпки. Двама млади, едри монаси излязоха на чердака, носейки голям обкован сандък. Без да кажат нито дума, те оставиха товара си пред игумена, поклониха се и отстъпиха заднешком през вратата.

Когато монасите изчезнаха, отец Амвросиас с известно усилие повдигна капака на сандъка и всички ахнаха, виждайки, че го изпълва някаква странна, ефирна тъкан, прозирна като паяжина и блестяща като сребро. Старецът се усмихна на тяхното смайване и лекичко докосна с длан загадъчната материя.

— Ето, братя мои, туй е доказателството: сребърни платна, сътворени от онези монаси според указанията на светеца от Оксенфорд. Пожелаете ли, тези платна ще бъдат ваше наследство, за да отплавате към Отвъдния бряг. Достигнете ли го, ще можете да имате колкото си искате злато и скъпоценности. Ала там чака далеч по-велико богатство. Не Валари, както ги нарича Свети Джон, живеят там, а ангели и архангели. Трябва само благочестиви люде с доблестни сърца да стигнат до тях, за да измолят смирено помощ за бедите на нашия свят. И архангелите ще тръгнат на рат, както са правили и преди — туй също е описал светецът от Оксенфорд — срещу черния пратеник на Нечестивия.

Дългото потресено мълчание продължи сякаш цяла вечност, нарушавано само от далечния звън на празничните камбани. Хората имаха чувството, че вече летят в небесата, понесени от вълшебни сребърни платна.

Накрая капитан Василиадис се изкашля с усилие и дрезгаво проговори:

— Прости ми, свети отче, но си избрал погрешно… освен може би брат Финеган. Грешни, прости и неуки моряци сме ние — нам ли се пада подобна велика чест? А дори и да ни се полага, имаме ли вярата и мъдростта да преуспеем в святото начинание?

Благата усмивка на отец Амвросиас мигом изчезна.

— Не изпадай в богохулен грях, моряче! — строго отвърна той. — Ни едно Божие творение не е по-незначително от което и да било друго, и най-вече това се отнася до людете. Велик е човек не с богатство, сан или слава, а единствено с вярата и делата си. Та нима Симон-Петър не е бил неук и беден рибар, нима самият Спасител не е бил прост дърводелец? Затуй ще ти разкажа сега една приказка, а ти слушай и вразумявай, понеже не за деца са създадени приказките, а за да се съхрани в тях мъдростта на народите.

 

Златното бузуки

Преди много-много години в малка къщичка край брега на Егейско море живял беден рибар със своя котарак Михалис. Всеки ден той излизал с лодката си в морето да хвърли мрежите, а когато вечер се връщал с улова, посрещала го радостна песен. Защото в къщичката, зад гърненцата със сол, мащерка и чубрица върху високата лавица, живеел един весел щурец, който по цял ден свирел на бузуки. И тъй чудесна била песента му, че дори Свети Николай от иконата в близкия параклис се усмихвал колчем я чуел.

Така се минавали година подир година. Рибарят продължавал да излиза в морето, котаракът Михалис чакал на прага да го посрещне и да се отърка в краката му, а щурецът все свирел и свирел на звънкото си бузуки.

Ала подир време щурецът остарял. Попрегърбил се, честичко боледувал, кашлял задавено зад гърненцата, а песента на бузукито му се чувала все по-рядко. Понякога, когато оставали само двамата, слизал при Михалис и тихичко му се оплаквал от болежките си.

През един есенен ден над Егейско море връхлетяла страховита буря. Дъждът се леел като из ведро, вълните с рев блъскали брега, сивите облаци слезли ниско и сякаш се слели с бушуващите талази. Михалис лежал сгушен край изгасналото огнище и се ослушвал да чуе стъпките на стопанина, ала рибарят не идвал. Когато паднала нощ, котаракът въздъхнал:

— Лоша работа. Май ще останем самички, приятелю щурец. Види се, че морето е решило да погуби нашия стопанин.

Горе на лавицата щурецът се поизкашлял и попитал:

— Няма ли кой да му помогне?

— Сега само Свети Николай може да го спаси — рекъл Михалис. — Чувал съм, че той помага на моряци в беда.

— Ами какво чакаме щом е тъй? — развълнувал се щурецът. — Да вървим да го помолим за помощ!

Ала котаракът Михалис само погледнал навън през прозорчето и поклатил глава. Той никак не обичал да се мокри.

Тогава щурецът с пъшкане се надигнал от мъничкото си легло, нахлупил шапка, вързал си шал, взел бастуна и закуцукал под проливния дъжд към параклиса.

В параклиса било тихо и тъмно, само една свещичка мъждукала пред иконата на Свети Николай. Щурецът се прекръстил, поклонил се и рекъл:

— Свети отче, дошъл съм при теб с молба от сърце. Помогни на нашия рибар да се завърне жив и здрав от морето.

Погледнал го Свети Николай, почудил му се, а после отговорил с въздишка:

— Късно си дошъл, драги приятелю. Вече нищо не зависи от мен, а от Свети Петър. Нека попитаме него.

Той погледнал нагоре и се провикнал:

— Хей, Петре! Отворил ли си райската порта?

И от небето долетял гласът на Свети Петър:

— Отворена е, отворена!

Свети Николай отново въздъхнал и разперил ръце.

— Нищо не мога да сторя, драго щурче. Щом портата е отворена, някой трябва да мине през нея.

Замислил се щурецът и изведнъж предложил:

— А защо аз да не мина през нея? Вече съм стар и малко ми остава на този свят.

Като го чул, Свети Петър така се смаял, че надникнал от небето. Погледнал го, намръщил се и казал строго:

— Какво ще правиш ти в рая? При нас ангелите поне знаят да пеят. А ти?

Хванал тогава щурецът старото си бузуки и засвирил така, както никога през живота си. Тъй омайна била песента, че Свети Петър не издържал, усмихнал се и махнал с ръка:

— Хайде, минавай по-бързо, додето не съм размислил.

А сред мрачното море рибарят отчаяно се борел с вълните и вече си мислел, че ще загине. Но ненадейно в нощта пред него се появила лодка, огряна от неземна светлина и на кормилото й седял белобрад старец с бели дрехи. Прекръстил се рибарят, защото познал, че това е Свети Николай. Сграбчил въжето, което му хвърлил старецът, вързал го за носа на своята лодка и усетил как мощна сила го влачи през бурните вълни към брега.

Мокър и изтощен слязъл рибарят на спасителния бряг и с бавни стъпки поел към къщичката си. А когато влязъл, много се учудил, че щурецът не го посреща както друг път с песента си. Запитал се къде ли е изчезнал мъничкият му приятел.

Ала само котаракът Михалис знаел, че храбрият щурец вече свири на златно бузуки горе в рая.

 

Когато приказката свърши и отец Амвросиас уморено се облегна назад на напечената от слънцето стена, Финеган не издържа на нетърпението.

— А къде е книгата с указанията на Свети Джон, отче? Оставили ли са писмени спомени онези монаси? Стигнали ли са до Валинор?

Игуменът поклати глава.

— Уви, и книгата на Свети Джон, и спомените на онези монаси изгоряха в пожар преди четирийсет години. Тогава бях още послушник и добре помня как се борихме с огнената стихия. По-голямата част от библиотеката оцеля, но не и това, за което питаш, братко мой. Останали са някои откъслечни преписи — тях ще ви предоставя, макар да са кратки и загадъчни поради своята несвързаност. И за да отговоря на твоя въпрос — не, не са имали щастието да стигнат до Валинор. В един от преписите се разказва, че на пътя им се изпречил мрачен остров, наричан Островът на съня. Четирима от монасите слезли на брега и останали там навеки, унесени в непробудна дрямка. Останалите четирима сметнали това за лоша поличба и се върнали обратно по небесния път с намерението някой ден отново да тръгнат по него. Ала това не им се удало и споменът за тяхното пътешествие постепенно потънал в забрава.

 

 

Слънчевият ден изгасна изведнъж и Финеган отново се озова в сумрачната капитанска каюта. Пламъчето на фенера хвърляше трепкаща жълта светлина по страниците на дневника.

Последните записки бяха съвсем кратки, надраскани набързо с трепереща от вълнение ръка.

9 юли 1542 г.

Плаваме край бреговете на Пелопонес с отличен попътен вятър. „Елпида“ се носи стремително по вълните — същинска ловджийска хрътка. Нико час по час крещи като изоглавен и от заливите прииждат нови и нови делфини. Съпровождат ни и не се отделят като стадо около пастир.

 

12 юли 1542 г.

Минахме Гибралтар. Делфините продължават да ни водят. Нико лежи на носа, слуша ги как цвърчат и им отвръща със същите странни звуци. Твърди, че Правия път е съвсем близо.

 

Същият ден вечерта.

Ние сме на Правия път! Всемогъщи Боже, това не може да се опише!

Натъкмихме платната…

Изумителната картина се появи изведнъж пред мисления поглед на Финеган. Слънцето потъваше зад хоризонта на безбрежния океан, обливайки вълните му с блясък на разтопен метал, небето се обагряше в пурпур и виолет, „Елпида“ се носеше с издути платна право към залеза… и ненадейно над морската шир отекна възторженият крясък на Нико. Вкаменени от смайване хората видяха как пред тях първите делфини от ятото се издигат над водата и продължават напред, все по-нагоре и по-нагоре към огненото око на слънцето. Сетне самата шхуна се отлепи от вълните и тласкана от незнайна сила полетя през простора по ивица морскозелено сияние…

Видението продължи само миг и изчезна. Финеган дълго седя потресен, впил невиждащ поглед в дървената стена пред себе си. Накрая разтърка очи и отново приведе глава над дневника.

16 юли 1542 г.

Минахме Острова на съня. Отдалече видяхме кораби, закотвени около него, някои вече в пълна разруха. През далекогледа ми се стори, че забелязвам на брега проснатите тела на моряци. Не се приближихме.

 

18 юли 1542 г.

Иззад хоризонта се надига върхът на Бялата планина. Всички сме обзети от трескава възбуда, особено Финеган. Той ни кара да повтаряме магическо заклинание за Валарите: Елен сила лумен оментиелво.

 

19 юли 1542 г.

Брегът на Валинор е пред нас.

Прекрасно!

Прекрасно!

Няма думи в човешкия език, за да се опише!

Увлечен от усилието да възстанови собственото си минало, Финеган бе забравил за предпазливостта. Бе забравил за коварните капани в паметта си, готови да се захлопнат при всеки по-дързък спомен за крайната цел на пътешествието. Без да осъзнава, устните му страстно нашепваха редове от поемата на Свети Джон:

Видя безмълвна Планина,

където не блести зора

над Валинор, и Елдамар

отвъд моретата съзря.

Скиталец, бягащ от нощта,

в бял залив най-подир дойде —

в зелен, прекрасен Елфодом,

где чист е въздухът и где

блестят под Хълма Илмарин

сред долината от сребро

прозрачни кули в Тирион

над Сенчестото езеро.

Всичко това — заедно с още спомени за Прохода на светлината Калакирия, за Вечния чертог и Хранителите на човешките съдбини — прелетя през съзнанието му като проблясък на мълния в непрогледна нощ, разкриващ един цял вълшебен, неописуемо прекрасен свят. Ала човешкото съзнание и човешката душа не бяха създадени за тъй безгранична прелест — те не можеха да я поемат докрай, без да се пръснат на хиляди късчета.

И Финеган ослепя отново. Светът изчезна за него и той рухна в черния мрак на небитието.

 

 

Когато се пробуди, пронизваше го леден, мъртвешки студ от нозете до връхчетата на пръстите, и все пак тялото му се обливаше в лепкава пот. Нямаше сили дори да надигне глава от писалището. Опита на два пъти, като си помагаше с немощни, треперещи ръце, и всеки път главата му падаше обратно, като че в нея плисваше вълна от оловна тежест. При третия опит най-сетне успя и остана така да седи вдървен, прегърбен над дневника. Челото му бе залепнало за листа и при надигането неволно бе преобърнало на следващата страница. Замъглените очи на странстващия монах бавно се фокусираха върху изписаното по нея:

20 юли 1542 г.

Прогонени сме!

Прогонени сме!

Молбите ни бяха напразни. Трябва да напуснем тия вълшебни земи и страданието е неописуемо.

Барба Яни не издържа тази мъка и рухна мъртъв на брега. Ние, останалите, сме неимоверно покрусени. Не знам дали ще издържим, или ще споделим неговата съдба.

 

По-късно.

Докато бяха на вахта, Антонио и Алексис изчезнаха с малката лодка. Едва ли някога ще ги видим. Останахме само трима.

Нико не е на себе си. Ту седи като вцепенен и се взира с празни очи в бокала с рубин, ту напира да скочи зад борда. Наложи се да го вържа за фокмачтата.

Аз самият усещам как ме гризе същото безумно желание — да скоча зад борда и да се добера с плуване до Блажения бряг. Знам, че това ще е гибел, но разумът ми отслабва. Единствен Финеган — Бог да го благослови — все още се крепи и насочва „Елпида“ по обратния път.

Господи, смили се над грешните ни души!

Останалите страници бяха празни…