Любомир Николов
Наследникът (12)

9
Вечната сянка зад трона

Наоколо се носят зли мълви.

Такива неестествени разстройства

са плод на неестествени дела —

измъчваните умове разкриват

на глухите възглавки свойте тайни.

Тук нужен е не лекар, а духовник.

Уилям Шекспир, „Макбет“

Когато не е изложен на външни опасности, владетелят е заплашен само от тайни заговори, които лесно може да предотврати, ако направи всичко възможно да не си навлече омразата и презрението на народа. Най-силното средство срещу заговорите е владетелят да не бъде намразен от народа си. Всеки заговорник вярва, че смъртта на владетеля ще бъде посрещната със задоволство от народа, но когато е убеден, че народът няма да одобри смъртта на владетеля, той не се забърква в заговори, защото знае, че се излага на безбройни изпитания и трудности. Знаем от историята, че са правени много заговори, но малко от тях са успешни.

Николо Макиавели, „Владетелят“

Коперник

20 октомври 1536 г. на Петата епоха

Ръмеше ситен предиобеден дъжд и засега в градината нямаше работа. Другите градинари се бяха прибрали в една от бараките за инструменти, а Риго седеше отзад под навеса и лениво пушеше старата си лула от мамутова кост. Казваха, че този навик е вреден за здравето и със сигурност беше вреден за джоба, тъй като почти всичкият тютюн се внасяше от Тера. Долнопробните сортове гемотютюн, отглеждани из влажните области около Морето на кризите и Морето на плодородието, просто не заслужаваха уважението на нито един сериозен пушач. Така или иначе, Риго не се вълнуваше нито за здравето си, нито за излишните разходи. С този занаят едва ли щеше да доживее до дълбока старост, а от тайните фондове на канцлерството му плащаха достатъчно добре, за да си позволи някои дребни капризи.

Но дори и в мигове на почивка той никога не си позволяваше да се отпусне докрай. Тренираният му поглед забеляза движение по алеята откъм двореца и Риго завъртя глава натам.

Беше Ермелинда, облечена в съвсем нова небесносиня рокля със сребърни бродерии по корсажа. Докато тичаше под дъждеца, тя изглеждаше тъй прелестна, че нещо трепна в сърцето на Риго, но той веднага прогони неканеното чувство. Когато си имаш работа с властните и богатите, трябва много добре да знаеш къде е границата и никога да не я прекрачваш. Неведнъж бе виждал докъде води нарушението на това правило.

Предполагайки, че момичето търси него, той стана и размаха ръка. Ермелинда го зърна, дотича под навеса и приглади влажната си коса. Не идва за упражнение, помисли си Риго, не и с тази нова рокля. Макар че би трябвало да тренира с всякакво облекло — бедата няма да пита как е облечена.

— Здрасти, Риго — кимна принцесата и се озърна. — Има ли някой наоколо?

Тонът на тия думи и нещо в погледа й го накараха да се напрегне.

— Здравейте, ваше височество — отвърна сдържано той. — С какво мога да ви услужа.

— О, я стига! — намръщи се леко момичето. — Откога стана толкова официален? Дошла съм просто да си поговорим.

Тревогата на Риго се засили. От богатия си опит знаеше, че думите „просто да си поговорим“ задължително предвещават неприятности.

— Ами добре — съгласи се той и засмука лулата, за да не изгасне. — Имаш ли нещо конкретно предвид, или искаш да си побъбрим за времето? Стария Морион го болят коленете — казва, че се задавала буря…

— Зарежи коленете на Морион — прекъсна го нетърпеливо Ермелинда. Тя се озърна отново и дълбоко си пое дъх. — Риго… какво знаеш за доктор Арамян?

Ето какво било, помисли си Риго. Бръкнала е в змийското гнездо.

За да спечели време, той пак засмука лулата, подаде ръка изпод навеса уж да провери дали още вали, и отговори с подчертано небрежен тон:

— Ами… добър доктор беше. От най-добрите. Ясна работа, друг не биха държали в двореца. Три пъти ми е шил рани — ако ти покажа белезите, ще се възхитиш. Същинска фина бродерия. А как носеше на пиене… Гледаш го — излочил кило и канче, другите вече се търкалят под масата, а на него нищо му няма. — Той помълча и добави: — Умря някъде преди десетина години, не знам дали го помниш. Трябва да си била на пет или на шест.

— Как умря? — рязко попита принцесата.

Риго премрежи очи и се застави да говори все тъй лениво и равнодушно.

— Убиха го.

Ермелинда го гледаше втренчено и той бързо вдигна ръце.

— Не ме гледай така! Нямам нищо общо, честна дума. Просто една вечер се беше запилял по кръчмите из крайните квартали и го заклаха улични апаши. Само след две тери стражата залови убийците — кесията с неговите инициали още беше у тях. Берилиус ги разпита лично. Признаха си и ги обесиха по бързата процедура.

Принцесата не го изпускаше от поглед.

— Значи всичко беше ясно и чисто, така ли?

Риго въздъхна.

— Виж сега, момиче, нищо на този свят не е ясно и чисто. Имаше разни слухове, но кога ли не ги е имало? Особено като става дума за кралския лекар… Чуй какво ще ти кажа. Недей да се ровиш из тия стари истории. Или в тях няма нищо, или има неща, които е по-добре да не докосваш.

— И само това ли ще ми кажеш?

Мундщукът на лулата изскърца между зъбите на Риго. Изведнъж го обзе гняв. Не знаеше точно кога е станало, но въпреки цялата си предпазливост все пак бе допуснал глупостта да се привърже прекалено към момичето. Какво ме интересува, каза си той. Вече е достатъчно голяма, за да си носи последствията. Щом толкова настоява да знае, кой съм аз, та да й преча?

А на глас отговори:

— Казах ти вече, имаше разни слухове. Доста народ си изпати заради тях, тъй че имай едно на ум. Разправяха, че баща ти е бил отровен. От Берилиус или от майка ти, а може би и от двамата. На стари години негово величество беше поомекнал, чуваше се дори, че искал да сложи край на враждата с Де Феро. А точно тогава се роди принц Ламборгин… Не знам момиче. Наистина не знам. Но ако кралят беше отровен, Арамян непременно щеше да разбере. И не казвай, че са го убили. Това стана цял месец след погребението. Докторът беше умен човек. Със сигурност щеше да духне, или поне да се застрахова по някакъв начин. Затова ти повтарям: не преобръщай старите камъни, никога не се знае какво може да изпълзи изпод тях.

Ермелинда продължи да се вглежда в очите му още една-две секунди, после рязко се завъртя и изтича назад към двореца.

Риго изруга полугласно и изтръска пепелта от изгасналата лула. От тютюна изведнъж му бе загорчало в устата.

 

 

Канцлерът Берилиус седеше зад бюрото и чертаеше върху лист новичък пергамент схема на тунелите от сънищата си. Не знаеше защо го прави и не се интересуваше. Напоследък се чувстваше великолепно — подмладен, изпълнен с енергия и целенасоченост, макар сам да не знаеше към каква цел се стреми. Спеше дълбоко, рядко сънуваше и се събуждаше освежен. Дните му се изпълваха с радостно очакване на онова странно и удивително нещо, което бе променило целия му живот.

Сянката.

На вид тя не изглеждаше нищо особено — просто колона от полумрак, смътно напомняща човешка фигура, забулена с плътен сивкаво-черен воал, през който прозираха само две пламтящи очи. И все пак нейните редки безмълвни появи пораждаха в сърцето на канцлера трепет и наслада, каквато не бе срещал никога през живота си… освен когато имаше възможността да гледа или причинява физическа болка. Ала онази наслада беше греховна, помрачена от чувството за вина и необходимостта да я пази в тайна. Близостта на Сянката бе нещо съвсем различно. Тя носеше в живота му радост, смисъл и готовност да отдаде всичко в името на някаква велика цел, която рано или късно щеше да му бъде разкрита.

И ето, че сякаш в отговор на мислите му Сянката се появи. Застанала до прозореца, тя лекичко кимна навън… и изчезна. Но дори тази мимолетна поява бе достатъчна, за да се разтупти от възторг сърцето на стария канцлер. Той нетърпеливо скочи от стола, изтича към прозореца и погледна навън.

Долу, по парковата алея, тичаше под дъжда принцеса Ермелинда, облечена в новичка небесносиня рокля.

Дълго след като тя изчезна, Берилиус продължи да стои до прозореца, унесен в предположения и догадки. В паметта му отново и отново се връщаха тайнствените думи от съня: Наближава денят на Чашата, заедно с нея идват три момчета и три момичета. Искам ги и ти ще ми ги дадеш.

Беше ли Ермелинда едно от трите момичета?

 

 

Ермелинда тичешком влезе в стаята си, заключи вратата и спря задъхана. Озърна се, сякаш очакваше някой да дебне всяко нейно движение. Но разбира се, в стаята нямаше никого. Беше съвсем сама.

Тя измъкна от корсажа си стария бележник с кожена подвързия, разгърна пожълтелите страници, спря мимоходом поглед върху рисунката на прокълнатото дърво и стигна до последните редове, изписани уж със същия, но и съвсем различен почерк — забързан и разкривен, като че оставен от трепереща ръка.

Ego Magister Aramian confirmo in veritate Regem Zygwartem non a mollitione cordis sed venenum mortuus esse. Hoc in casu interficionis meae notum sit.

Бе проверила три пъти превода на всяка дума и страшният смисъл на надписа оставаше запечатан с ледени букви в сърцето й:

Аз, доктор Арамян, потвърждавам, че крал Зигварт е умрял не от сърдечен удар, а от отрова. Записвам това за в случай, че умра.

Представаше си как старият доктор трескаво записва жестокото откровение, после се озърта в търсене на сигурно скривалище, но нищо не е сигурно и накрая той пъхва бележника в отдушника на вентилацията като безнадеждно послание, отправено към когото и да било. После излиза и тръгва срещу незнайната си участ, за да не се завърне никога.

Но защо трябваше това послание да стигне точно до нея?

Принцесата пристъпи към ъгъла на стаята, отвори тайника под паркета и бързо натъпка бележника вътре. Не искаше повече да го вижда.

Тихо

Ханът „При Железния крал“

27 ноември 1536 г. на Петата епоха

Точно в средата на дънера имаше неголяма възловата хралупа. Камъкът с пукот се вряза в левия й ръб, откърти треска от кората и отхвръкна настрани.

— Въздухар! — подметна подигравателно Кийра. — Целеше се в хралупата.

Ланс тайно й показа юмрук зад гърба си, макар че изобщо не беше сърдит. Все още усещаше безплътното сливане на раменете и ръцете си с нейните, което вече успяваше да постигне почти при всяко мятане с прашката. После с лека тревога се озърна към Хурго Злитопор. Но разбира се, старият ветеран нито бе забелязал Кийра, нито бе чул нейната язвителна забележка. Просто стоеше и с нескрита изненада се вглеждаше в обеленото място на ствола. Когато се обърна към Ланс, в очите му грееше искрено одобрение.

— Браво, момко! Някои тренират с години, за да постигнат подобна точност, а други изобщо не я постигат… Слушай, не искаш ли да станеш прашкар? Това е почетна служба, ще знаеш. Чувал ли си историята как Дерал Тежкостъп повалил генерала на фейрите и тъй предрешил изхода от битката при Черните планини?

Момчето поклати глава.

— Не, татко иска да се науча на бой със секира. Дори казва, че ми е намерил достойно оръжие.

Хурго недоверчиво присви очи.

— Чак пък достойно… Какъв ще да е тоя необикновен топор, дето да си намери място при Велд Дългопладне?

— С острие от маскон — похвали се Ланс, но веднага прехапа устни. — Ама това е тайна. Няма да кажеш на никого, нали?

— Няма, няма — успокои го старецът. — Добре, щом искаш да се учиш при мен, ето ти новата задача. Виждаш ли онзи камък? Донеси го.

Момчето изтича между дърветата и се върна с голям ръбест камък, които тежеше поне три килограма.

— Сложи го сега в прашката — нареди Хурго.

— Това? — недоверчиво възкликна Ланс. — Искаш да метна тоя топуз? Няма начин, чичо Хурго! Как изобщо ще го развъртя, та да…

— Първо, не съм ти никакъв чичо! — строго го прекъсна старецът. — Ако искаш да те обучавам, ще ми казваш „стотник Хурго“. Второ, ще ме слушаш безпрекословно. Ако ти река „скачай“, само ще питаш колко високо. И трето, това е камък за близък бой. Няма нужда да го въртиш над главата си. Просто го слагаш в прашката, напъваш с всичка сила и го мяташ по дъга към целта. Хайде сега, редник Ланс Седмотер, опитай!

Ланс неохотно разпъна прашката на земята, сложи камъка по средата, хвана двата края и се озърна към своя наставник.

— По-смело — насърчи го Хурго. — Давай, редник! Врагът е пред теб!

За да усети тежестта на снаряда, Ланс подръпна леко краищата. Няма начин да метна това чудо, каза си той. Просто няма начин.

Но и не можеше да се откаже, виждайки изпитателния поглед на стареца. Затова напрегна рамене, рязко издиша и дръпна прашката с всичка сила. В първия момент му се стори, че снарядът е пуснал корени и никога няма да се отлепи от земята. Сетне камъкът с изненадващ устрем излетя право нагоре и за част от секундата увисна на три метра над главата на Ланс. Усещайки какво предстои, момчето панически отскочи назад, препъна се в някакъв корен и падна по гръб. От силата на падането краката му се вирнаха право нагоре и това го спаси, защото камъкът тупна тежко точно там, където бе стоял преди миг.

Кийра се разкиска неудържимо. Старият Хурго не я чуваше, но и той се усмихваше под мустак. Ужасно сконфузен и ядосан, Ланс стана и изтупа праха от панталоните си.

— Не го взимай присърце, момко — успокои го Хурго. — Нали знаеш поговорката: „Първата палачинка винаги е на топка“. Близкото мятане е много по-трудно от далечното. Всичко става само по усет. Но ти имаш дарба, ще се научиш, просто ти трябват повече занимания. Хайде, довиждане засега…

Докато старецът се отдалечаваше от поляната, Ланс се обърна към Кийра.

— Ще ми помогнеш ли пак?

Тя огледа камъка със съмнение и поклати глава.

— Не ми се вярва да стане както предния път. Първо, за тая работа се иска сила. И второ, ако преди малко бяхме един до друг, щяхме да си изпатим и двамата… Не, няма начин. — Тя се позамисли и изведнъж очите й заблестяха. — Слушай, като стана дума за палачинки, как мислиш… дали майка ти ще се съгласи…

Ланс сви рамене.

— Де да знам. Ако е в настроение, може и да стане.

— И ще ми изнесеш една-две, нали?

— Ами баща ти? — напомни той. — Нали не дава…

Кийра сбръчка носле.

— Хе, баща ми! Той изобщо няма да разбере. Пък и само аз ли съм му до главата?

— Добре — съгласи се Ланс и повтори: — Ако е в настроение, може и да ни се усмихне късметът.

 

 

Но тази тера късметът определено не беше на тяхна страна. Първият признак за нещо нередно бе малкият водовъртеж, който Ланс забеляза, докато на прибиране минаваше край басейна. Някой бе пуснал водата да се източва, макар и не с пълна мощ.

Под дневния навес баща му тъкмо носеше бира на трима пътници, чиито коне стояха на сянка зад кухнята. Ланс му махна с ръка и направи тайния жест „Къде е мама?“ — лек кръг с хоризонтална длан над главата. Велд кимна надолу и пак хлътна в кухнята.

Когато започна да слиза по стълбището, момчето чу добре познатото стържене и потропване на малката домашна мелница, което обясняваше причината за водовъртежа. Не бе ясно само едно: защо точно сега са се захванали да мелят брашно. Обикновено Пипа месеше по три пъти на ден и държеше хлябовете завити в ленени кърпи, за да не изсъхват.

Както обикновено, в общата зала царуваше полумрак, разсейван от трепкащите пламъчета на няколко борини. Слизайки от последното стъпало, Ланс най-напред зърна брат си. Айдо седеше оклюмал на табуретката в ъгъла и изглеждаше безкрайно виновен.

— Какво става тук? — изненада се Ланс.

— Кажи му, кажи му! — възкликна Пипа, излизайки от нощната кухня с обрашнени ръце. — Кажи му как прахосваш хляба, дето двамата с баща ти го изкарваме с пот на чело!

Айдо мълчеше.

— Знаеш ли какво прави? — завъртя се Пипа към Ланс. — Раздава хляб на мамутите! Като че ние го берем от дърветата!

— Ама, мамо, то беше само едно малко мамутче! — жално надигна глас Айдо. — Ние му викаме Душко, щото много обича да души…

Ланс усети гафа и взе да отстъпва към стълбището, но закъсня. Здравата ръка на Пипа го сграбчи за яката.

— И ти ли си замесен, непрокопсанико? Марш веднага да донесеш другата табуретка! Ще ми хрантутите вие мамутите! В гроба ще ида от вас двамата, тъй да знаете!

Има да чака Кийра за палачинки, помисли си Ланс, докато отиваше да донесе табуретката.

Но все пак имаше и светла страна. С компания наказанието се понасяше по-леко.

Тера

Хавана, Куба

1 декември 1536 г. на Петата епоха

Ектор Буска се събуди с пресъхнала уста и слабо, мъчително главоболие. Навън едва се разсъмваше и в стаята бе сумрачно, но дори тази мътна светлина болезнено проряза очите му. Той се отпусна с въздишка върху смачканите, влажни от пот чаршафи. Под мрежата против комари беше задушно и открехнатата врата към терасата го привлече с надеждата за свеж въздух.

Някой се размърда до него. Ектор се надигна на лакти, завъртя глава и видя стройното шоколадово тяло на гола млада мулатка. Изобщо не помнеше как е попаднала тук. Внимателно, за да не я събуди, той се измъкна изпод мрежата и за момент зърна в голямото стенно огледало отражението на тялото си — все още стегнато, но вече застаряващо, с гъсти, почти съвсем побелели косми по гърдите. Побърза да наметне халата, излезе бос на терасата и с наслада вдъхна соления морски бриз.

Градът още спеше. Наоколо нямаше никакви признаци на живот, освен рибарските лодки, които бавно се отдалечаваха от брега по сиво-синкавото огледало на океана. Ектор си помисли, че между тях със сигурност има поне една-две на неговите контрабандисти. Както винаги, бизнесът вървеше добре. Строгият сух режим на черокийските власти предлагаше идеални условия за тайно пренасяне на алкохол, а това, че заловените биваха екзекутирани незабавно според древните племенни традиции, само придаваше пикантност на ситуацията.

Сред утринната тишина се раздаде тропот на копита. По пустия крайбрежен булевард бавно пристъпваше великолепен черен жребец. Ектор Буска го огледа с искрено възхищение и чак след това вдигна очи към ездача — висок костелив мъж на неопределена възраст с черни кожени дрехи, черна широкопола шапка и черна козя брадичка. Стори му се смътно познат. Но къде го бе виждал? И кога? Той се разрови из паметта си и изведнъж си спомни.

Беше преди много-много години в Лютеция, на брега на Сена. Все още младият Ектор седеше на тревата с бутилка вино и поредната си голяма любов, а онзи нахалник мина край тях — би могъл да се закълне, че яздеше същия кон — и най-нагло се загледа в момичето. Естествено, подобно предизвикателство не можеше да остане ненаказано. Ектор тутакси скочи на крака, измъкна меча от ножницата и хвана коня за юздата. Но когато предложи да уредят оскърблението още тук и сега, непознатият се разсмя гръмогласно.

— Драги приятелю, готов съм да се бия с теб по всяко време за каквото речеш. Само не и за това. Нима не осъзнаваш, че истинското оскърбление би било да не се възхитя на дамата, с която имаш щастието да бъдеш? Простете ми дързостта, драга госпожице, но вие сте най-красивата грозна жена на Лютеция… не, греша — на целия свят.

А дамата се разсмя и се пресегна да перне с ветрилото си Ектор по глезена.

— Не ставай глупак, скъпи! Ако налиташ на всеки, който се загледа по мен, ще трябва да ме държиш под ключ или да ми сложиш фередже като муслимите.

Странно, сега черният конник сякаш усети погледа му. Извърна глава, кимна леко и вдигна ръка към периферията на шапката си. Ала жестът изглеждаше странно двусмислен — сякаш не толкова поздравяваше, колкото сочеше с пръст към белезникавия полумесец на Селена, увиснал високо в ясното небе.

Ектор вдигна очи нагоре. Сърцето му неволно се сви и той тихо прошепна:

— Ех, Ивон, Ивон…

Когато отново погледна към булеварда, от конника нямаше и следа.

Коперник

8 февруари 1537 г. на Петата епоха

Зад прозорците на библиотеката се лееше пороен вечерен дъжд, който най-много след една тера щеше да премине в сняг. Слънцето бе залязло зад високите планински стени на запад, навън притъмняваше и ставаше все по-студено, но край запалената камина беше уютно и топло — чудесно място за бавен и задълбочен разговор.

— Ще ти призная нещо, учителю — каза принц Ламборгин. — Само недей да се сърдиш.

Магистър Равачандра се усмихна.

— Едва ли е нещо, което да ме разсърди истински, принце. Казвай.

— Вече… вече почти три години ме учиш на любомъдрие. С теб узнах безброй тайни на природата и хората, научих се да мисля… И все пак още не съм схванал кое е най-важното в тази наука. Може би съм лош ученик?

— Не, Ламборгин — поклати глава магистърът. — Напротив, твърде добър ученик си, щом осъзнаваш, че знанията ни винаги не достигат. Един древен мъдрец го е казал съвсем простичко: „Аз знам, че нищо не знам“. Това е същината на любомъдрието — да търсим смисъла на битието, да се питаме за какво сме дошли на този свят. Ето, чуй тези безсмъртни стихове:

Да бъдеш или не? Туй е въпросът.

Дали е по-достойно да понасяш

стрелите на свирепата съдба,

или обнажил меч, да се опълчиш

срещу море от мъки и в таз битка

да ги зачеркнеш всички? Смърт… Заспиваш…

И толкова… И в тоя сън изчезват

душевният ти гнет и всички болки,

измъчващи плътта ни. Такъв завършек —

от бога да го просиш! Смърт… Заспиваш…

Заспиваш… И сънуваш може би?

Ха, тук е спънката! Защото туй —

какви ли сънища ще ни споходят

в тоз смъртен сън, когато се измъкнем

от бренната обвивка — то ни спира,

таз мисъл прави земните ни мъки

тъй дълголетни. Кой търпял би инак

безчетните камшици на века ни.^[1]

 

 

Мекият глас на Равачандра звучеше тъй страстно и изразително, че момчето го слушаше със зяпнала уста и дълго мълча, след като стиховете свършиха. Накрая тихо попита:

— Откъде е това?

— От една древна пиеса — отговори възпитателят. — Казват, че била най-великата драма на всички времена, ала оригиналният текст не е надживял Армагедон и времената на хаос след него. Ентусиасти са го възстановили по памет и при това е загубено много. Не се знае дори нито името на автора, нито какво е било оригиналното название на драмата. Някои изследователи твърдят че е било „Селцето“ — подигравателен намек за замъка, където се развива действието. Повечето обаче смятат, че пиесата се нарича „Шекспир, принц английски“.

— И за какво се разказва в нея? — попита Ламборгин.

— Все същата стара история — въздъхна Равачандра. — Неща, с които вече си се сблъсквал, или ще се сблъскаш някой ден. Вечната сянка зад трона — коварство, измяна, убийство, властолюбие, алчност. Несъвършената човешка природа срещу идеята за власт като въплъщение на реда и закона.

— И все пак всички се стремят към властта — каза принцът. — Дори майка ми, която сама никога няма да носи короната, иска да стана хегемон — владетел на Селена и Тера.

— Това е невъзможно — бързо възрази магистърът. — То противоречи на всички божествени и човешки закони. Казах ти вече, самата идея за власт е идеална. Ако изсипеш купчина пясък, тя ще приеме най-съвършената форма — конус с широка основа и остър връх. Същото е и с обществото: основата е народът, по средата са благородниците, а на върха стои владетелят. Ала не се подлъгвай от това сравнение. Онова, което е естествено за мъртвите песъчинки, не може да се приложи към вечно подвижните и вечно недоволни хора. Колкото повече разширяваш основата на конуса, толкова повече ще се сплесква формата му от самата си тежест. Историята е съхранила имената на мнозина велики завоеватели: Александър, Цезар, Наполеон, Чингис, Хитлер, Сталин… И всички те са рухнали под товара на собствените си завоевания. Дори Магед, най-могъщият от тях, в крайна сметка се е провалил.

— Значи размерът е най-голямата опасност за една държава?

Равачандра поклати глава.

— И да, и не. Размерът разбира се има значение. Помисли си само как разстоянията затрудняват държавното управление. Вестите пътуват по телеграфа цяла тера и повече от единия до другия край на твоето кралство. Би ли могъл изобщо да ходиш, ако наредиш на крака си да пристъпи напред, а той се подчини едва след тера и половина? Не, разбира се. Но подобни затруднения могат да се решат чрез способни местни управници. Нищо обаче не може да промени простата истина, че властта развращава, защото попада в ръцете на порочни и несъвършени човешки същества. Чувал ли си легендата за цар Мидас?

— Не. Разкажи ми я, учителю.

— Е, добре, слушай. Преди хилядолетия живял цар на име Мидас. Той бил могъщ и богат, и накрая дотолкова се главозамаял, че решил да изнуди божествата. А тогавашният бог Дионис имал стар учител на име Силен, когото много обичал…

— Като теб — вметна Ламборгин.

— Може би — усмихна се Равачандра. — Този Силен имал една слабост — обичал да си попийва. За цар Мидас не било трудно да го упои и да го укрие в двореца си. После поискал от бог Дионис да му изпълни едно желание, за да освободи пленника. И знаеш ли какво пожелал? Всичко, което докосне, да се превръща в злато.

— Умно! — одобри момчето.

— Умно, но не съвсем. Отначало било много вълнуващо. Магията действала безотказно. Щом докоснел нещо, то ставало златно. Ала скоро Мидас се уморил и огладнял. Поръчал да му донесат храна… и в ръцете му тя се превърнала в злато. И още по-лошо — докоснел ли слугите, те също се превръщали в златни статуи. Като чули за това, всички избягали от двореца. Мидас останал сам да умира от глад и жажда. Чак тогава разбрал, че е получил от Дионис не благословия, а проклятие.

— И умрял ли?

— Не — поклати глава магистърът. — Дионис се смилил над него и му помогнал да се отърве от магията. Но в тази стара история има дълбока поука. Получиш ли власт в ръцете си — особено власт велика, над целия свят, ти ще се сдобиеш с подобно проклятие. Само че не злато ще сътворяваш, а пепел. По-точно пепелища. Попаднала в ръцете на несъвършен човек, идеята за абсолютна власт може да твори само зло.

— Значи на власт трябва да бъдат само добрите хора! — възкликна момчето.

— Не, принце, и това не е спасение. Не са страшни злите хегемони. Рано или късно хората проумяват какви са и се вдигат на бунт срещу тях. Страшни са добрите хегемони. Те вършат най-чудовищните злини. Ето ти една друга история. Преди почти две хилядолетия на един южен терански остров имало лекар. Той бил богат, а народът на страната му — безкрайно беден. И лекарят посветил живота си на една цел: да помага безвъзмездно на страдащите. Хората го обикнали, дали му името Татко Доктор и го избрали за владетел на острова. Но властта преобразила добрия човек. Само за година-две той се превърнал в тиранин, от чието име треперели всички. Създал тайна полиция, способна на най-ужасни жестокости. А когато умрял, народът ликувал — но напразно, защото на негово място застанал синът му, наречен Малкият Доктор.

— И какво излиза? — разочарова се Ламборгин. — Значи нито добрите, нито лошите могат да управляват? Но какво да правя тогава?

Магистър Равачандра погледна възпитаника си право в очите и бавно изрече:

— И на това са намерили отговора древните мъдреци. Ти трябва да създаваш добро от злото, защото просто няма от какво друго да го създаваш. Ако питаш проповедниците на Черния път, те ще ти отговорят, че хората изначално са зли и трябва да ги управляваш със зло, жестокост и насилие. Белите проповедници пък ще кажат, че трябва да се придържаш най-строго към пътеката на доброто, без да правиш и крачка встрани. Ала нито единият път е правилен, нито другият. Абсолютното зло минава през големи успехи и неминуемо свършва с ужасяващ провал. Абсолютното добро е по силите единствено на хора, каквито се срещат веднъж на няколко века, ала винаги им е носило гибел. Верният път е друг, принце. Наричат го Сивият път — баланс между черното и бялото, поддържан от мъдростта. Ала малцина са успявали да го овладеят. Е, принце, времето за урока свърши. Някой ден ще поговорим за Сивия път, но няма да е сега.