Гор Видал
Юлиан (4)

III

На единадесет години животът ми се измени рязко. Една сутрин през май се занимавах с Мардоний — рецитирах Хезиод и правех немалко грешки, — когато Гал влезе в стаята.

— Умря. Владиката умря. В черквата. Умря, така изведнъж.

Мардоний се прекръсти. Аз също се прекръстих. След миг при нас дойдоха духовници, чиновници, прислуга. Всички бяха смутени и разтревожени, защото смъртта на константинополския владика е изключително събитие и кой ще го наследи, е въпрос от значение за цялата империя. Ако императорът е галилеянин, той има решаващата дума при избора на нов владика. Но Констанций беше на хиляда мили от Константинопол, на персийската граница. Така че няколко седмици владика не бе избран и никой не знаеше какво да прави с Гал и мене. За щастие вуйчо ми комит Юлиан се намираше в града и в деня след погребението дойде да ни види.

— Той ще ни убие, нали?

Страхът правеше Гал безразсъден.

Усмивката на комит Юлиан не беше много убедителна.

— Разбира се, че няма. В края на краищата вие сте потомци на Константин Велики.

— И баща ми бе потомък на Константин Велики — рече мрачно Гал. — А също и другите.

— Но божественият август е ваш приятел.

— Тогава защо сме под стража? — рече Гал и посочи тайните агенти, които бяха пристигнали точно този ден. Когато Гал и аз се бяхме опитали да излезем, те учтиво ни казаха да останем вкъщи до „второ нареждане“.

— Те са тук да ви пазят.

— А кой ще ни пази от Констанций? — каза Гал, но по-тихо. Въпреки че беше избухлив, той нямаше намерение да се самоубива.

Комит Юлиан, изглежда, се смути.

— Това не е вярно, Гал, сега слушай ме внимателно: един от приближените на императора, негов много близък човек, ми съобщи, че Констанций мисли, че не може да има деца, защото… защото толкова много хора от семейството му бяха… защото толкова много… умряха.

— Да, но след като е извършил достатъчно убийства, за да бъде хвърлен направо в ада, защо ще спре сега? Какво ще загуби, ако премахне и нас?

— Но и нищо няма да спечели. В края на краищата вие сте деца.

Гал изсумтя. На шестнадесет години той имаше физиката на мъж, макар че по характер бе дете, жестоко и безсърдечно дете.

— Повярвайте ми, вие се намирате в безопасност — говореше ни ласкаво комит Юлиан. Той беше в отлично настроение, тъй като току-що бе назначен управител на Египет и като че ли мислеше повече за това, отколкото за съдбата на племенниците си. Все пак направи всичко, което можеше, за да ни успокои, и аз му бях благодарен за това. Той си тръгна, завършвайки с празните думи. — Няма от какво да се боите.

Щом той излезе, Гал нарочно разби чашата, от която бе пил. Гал изобщо намираше физическо облекчение, когато чупеше нещо; обаче разбиването на тази именно чаша имаше за него обредно значение.

— И той е като всички други! — Гласът му трепереше от гняв. Той стоеше огрян от яркото слънце в свежия майски ден, дългата му светла коса падаше на кичури върху челото му, а изплашените му сини очи се разшириха от внезапно бликналите сълзи. — Пълна безизходица!

Опитах се да кажа нещо обнадеждаващо, но той се нахвърли върху мене:

— Каква загуба, ако умреш ти, малка маймуно! Но защо трябва аз да умра?

Защо наистина? Всеки си задава този въпрос рано или късно. Никой не може да ни обича толкова, колкото ние сами обичаме себе си. За Гал нямаше справедливост на този свят, щом такава красота и жизненост като неговата можеха да бъдат угасени тъй равнодушно, както човек стиска с два пръста фитила на лампата. Разбира се, съдбата е нещо жестоко. Но децата не могат да приемат това. Нито пък човек като Гал, за когото събитията бяха само епизоди, съпътствуващи живота му. Обичах и мразех Гал. През първите години на живота си така бях запленен от него, че почти бях забравил себе си и се виждах единствено отразен в тези живи сини очи, които от своя страна не виждаха нищо: нито мен, нито каквото и да било друго.

Но комит Юлиан излезе прав. Констанций наистина изпитваше угризения на съвестта за своите престъпления. Засега поне бяхме в безопасност. След време дойде известие от главния управител на двореца Евсебий. Гал и аз трябваше да заминем за Мацелум в Кападокия, за да продължим образованието си.

— Какво образование? — запита Гал, когато ни прочетоха известието.

Но Мардоний го накара да млъкне:

— Императорът е милостив. Не забравяйте, че сега той е ваш баща и господар.

Още същия ден заминахме за Мацелум. Бях много разстроен, защото този път Мардоний нямаше да ни съпровожда. Не зная какви бяха подбудите за тази дребнава жестокост; може би Евсебий, сам евнух, виждаше в Мардоний, също такъв евнух, твърде ловък наш съюзник. Подсмърчайки жално, аз бях натикан в една кола заедно с Гал.

Мардоний също беше опечален, но се владееше.

— Пак ще се срещнем — каза той — и тогава се надявам Гал да знае Хезиод така добре, както Юлиан.

Той стоя изправен неподвижно пред владишкия дворец, когато ние тръгнахме, охранявани от кохорта конна стража, като че ли бяхме важни особи, каквито всъщност бяхме, или важни затворници, каквито също бяхме. Аз плачех. Разярен, Гал ругаеше полугласно. На улицата се беше насъбрала тълпа, жадна да ни зърне. Един по-смел човек надникна в колата, за да ни види по-отблизо. Гал веднага плю в учуденото му лице. След това си покри главата с наметалото и не го свали, докато не излязохме из градската порта. Никой не очакваше повторно да ни види живи.

Всички пътешественици са единодушни, че Мацелум е едно от най-хубавите места на този свят. Но аз и до ден-днешен го ненавиждам. Мацелум не е град, а императорски дворец, първоначално използуван от някогашните кападокийски владетели като ловна хижа. Константин я разширил така, че сега представлява съвкупност от множество сгради, разположени сред усамотена гора в подножието на връх Аргеус, на около четиристотин мили югоизточно от Константинопол. Когато Констанций наследи принципата, той получи ловната хижа заедно с някои други имоти в околността; фактически доходите на семейството ни идват почти изцяло от кападокийските императорски земи.

Тази вечер, когато разказвах на Приск за онези години, той рече, че съм имал завидно детство. „В края на краищата, живял си в дворец, с парк, бани, водоскоци, отделен параклис — закачи ме той. — Сред най-хубавата област за лов, без да имаш да вършиш нещо друго, освен да четеш. Водил си великолепен живот.“ Не, това не беше великолепен живот. Все едно че бяхме заложници в персийски затвор. Нямаше с кого да размениш дума освен с няколко учители от Цезарея, която е наблизо. Никой от тях не се задържа дълго поради Гал — той не можеше да се сдържи да не ги тормози. По̀ се разбираше с войниците, които ни пазеха, и особено с младите офицери. Когато Гал искаше да спечели някого, той знаеше как да се хареса и скоро те почнаха да го обучават да се бие с меч и копие, щит и брадва. Гал беше роден атлет и имаше дарба да борави с оръжие. Щеше ми се и аз да се упражнявам заедно с него, но той предпочиташе да ме държи настрана от военните си другари. „Ти си чети книгите — казваше той остро. Аз ще бъда военачалник.“ И така, аз продължих да чета.

Формално бяхме поверени на владиката Георгий, митрополит на Кападокия. Той живееше в Цезарея и поне веднъж в месеца ни навестяваше. Именно той настоя образованието ни да бъде изцяло галилеянско.

— Няма защо да не станеш духовник — каза ми той, като ме посочи с дългия си пръст. Владиката беше нисък, слаб човечец, чието изпито лице като че ли винаги се нуждаеше от бръснач.

И докато аз почтително се мъчех да намеря доводи защо не трябва да стана духовник, Гал се усмихна мило и рече:

— Юлиан мечтае да стане духовник, отче. Само за това мисли. Нищо друго не прави, само чете.

— Но аз чета философия… — започнах аз.

— Всички четем философия, разбира се. Но след това стигаме до разказа за Христа, което е начало и край на познанието. Уверен съм, че вашият покоен братовчед и мой стар приятел, владиката Евсебий, ви е подготвил добре. Той много липсва на тези от нас, които са истински християни. — Владиката Георгий започна да се разхожда нагоре-надолу из стаята и да прищраква с пръстите си — типичен негов навик. Гал ми се захили, доволен, че ме е поставил в безизходно положение.

Владиката Георгий внезапно се извърна. Дългият му пръст пак ме сочеше.

— Какво означава Homoiousios?

Знаех. Избъбрих отговора си като папагал, научен да говори:

— Това означава, че Бог-син е от подобно естество на Бог-отец.

— Какво означава Homoousios?

— Че Бог-син е от една плът с Бог-отец.

— Разликата?

— В първия случай Исус бил създаден от Бог-отец преди сътворението на света. Той е син божи по божия милост, но няма божествена природа.

— Защо?

— Защото Бог е един. По определение единствено число. Бог не може да бъде множество, както твърдеше покойният презвитер Арий на Никейския събор.

— Отлично! — Той щракна няколко пъти одобрително. — А във втория случай?

— Homoousios е онова пагубно учение — старият Евсебий ме беше подготвил добре, — което поддържа, че Бог-отец, Бог-син и Светият дух са едно и също.

— Което е невъзможно!

— Което е невъзможно — изчуруликах аз послушно.

— Въпреки това, което се случи в Никея.

— Където през годината 325 владиката Атанасий от Александрия…

— По онова време само някакъв си дякон…

— … се противопостави на братовчед ми владиката Евсебий, както и на владиката Арий, и принуди събора да приеме Атанасиевото учение, че Отец, Син и Свети дух са едно.

— Но битката съвсем не е свършила. С всяка година печелим привърженици. Нашият мъдър повелител споделя това, което вярваме ние, което покойният Арий вярваше. Източните владици се събраха преди две години в Антиохия да подкрепят истинската вяра. Тази година пак ще се срещнем в Сердика и с помощта на императора привържениците на истинската вяра ще унищожат веднъж завинаги учението на Атанасий. Сине мой, ти трябва да станеш духовник. Виждам, имаш призвание за духовник. Ще бъдеш голяма подкрепа за черквата. Утре ще изпратя един от дяконите си. Той ще бъде духовен наставник и на двама ви.

— Но аз ще бъда воин! — рече Гал стреснат.

— Воин, който се бои от Бога, има силата на двадесет воини — отвърна владиката автоматично. — Освен това малко религиозно възпитание няма да ти навреди.

И колкото и да е странно, Гал стана набожен християнин, докато аз, както цял свят знае, се върнах към старата вяра.

Но по това време едва ли съм бил философ. Учех, каквото ми нареждаха да уча. Дяконът, който ни занимаваше, често хвалеше прилежанието ми.

— Ти умееш да анализираш изключително добре — ми рече той един ден, когато се занимавахме с глава 14:25 от евангелието на Йоан, пасажа, на който арианците се позовават в борбата си срещу Атанасиевите привърженици. — Уверен съм, че те очаква блестящо бъдеще.

— Като владика ли?

— Разбира се, ще бъдещ владика, защото си от императорското семейство. Но има нещо по-блестящо от това да си владика.

— Великомъченик?

— Великомъченик и светец. Имаш вид на такъв.

Трябва да призная, че тези думи възбудиха момчешката ми суетност. До голяма степен под влияние на това ласкателство няколко месеца вярвах, че съм избран да изведа света от заблудата, което впрочем се сбъдна в известен смисъл за ужас на моите учители от ранните ми години.

Владиката Георгий беше високомерен и мъчен човек, но отношенията ни бяха добри, главно защото той проявяваше интерес към мен. Той страстно обичаше да спори. Понеже ме намери за достатъчно умен, реши, че мога да му бъда полезен. Ако съумееше да ме направи владика, бих бил мощен съюзник на арианите, които бяха числено по-слаби от Атанасиевите привърженици въпреки значителната помощ, която Констанций им оказваше. Естествено днес „пагубното“ учение за бог в три лица е почти напълно възприето благодарение на усилията на владиката Атанасий. Единствено Констанций поддържаше известно равновесие между двете течения. Със смъртта му победата на Атанасиевите поддръжници беше вече само въпрос на време. Но днес това няма никакво значение, тъй като галилеяните са само една от многобройните секти и в никакъв случай не най-голямата. Дните на господството им са отминали. Не само им забраних да преследват елините — забраних им да се преследват взаимно. И те ме намират нетърпимо жесток!

Бил ли съм искрен галилеянин през тези години в Мацелум? Много се спори за това. Аз самият се питам какъв съм бил. Дори и на мен не ми е ясно. Дълго време вярвах в това, което ме учеха. Възприех арианското учение, че единният бог (чието съществуване всички приемаме) по тайнствен начин създал син, който се родил измежду юдеите, станал учител и бил умъртвен по някакви държавни съображения, не съвсем понятни за мен, въпреки големите усилия на владиката Георгий да ми ги разясни. Но докато изучавах живота на галилеяните, същевременно четях Платон, който ми допадаше много повече. Все пак имах доста изискан литературен вкус. Бях научил отличен гръцки от Мардоний и не можех да не сравнявам провинциалния варварски език на Матей, Марко, Лука и Йоан с ясната проза на Платон. И все пак приемах галилеянската легенда за вярна. В края на краищата това беше вярата на семейството ми и въпреки че не ме привличаше, не знаех друга, докато не станах четиринадесетгодишен. Един следобед два часа наред слушах дякона да пее песните на владиката Арий… (Да, този велик църковен мислител бе написал песни, за да привлича неграмотните. До ден-днешен си спомням думите на пет-шест от неговите нелепи балади, които „доказваха“, че синът е син и бащата баща.) Накрая, когато дяконът завърши, аз похвалих пеенето.

— Важен е духът, не гласът — рече дяконът, доволен от похвалата.

И тогава — не си спомням по какъв повод — стана дума за Плотин. За мен той беше просто име. За дякона — анатема.

— Лъжефилософ от миналия век. Последовател на Платон, поне той така твърди. Враг на църквата, въпреки че има християни, които го ценят много. Живял в Рим. Любимец на император Гордиан. Написал шест съвсем неясни книги, които неговият ученик Порфирий преработил.

— Порфирий? — чувах това име за пръв път.

Спомням си, като да е било вчера. Седях срещу мършавия дякон в една от градините в Мацелум, сред цъфналите цветя на жаркото лято; над градината трептеше мараня.

— Той е още по-гаден от Плотин! Порфирий е от Тир. Учил в Атина. Наричал се философ, но в действителност бил просто безбожник. Петнадесет тома изпълнил с нападки срещу църквата.

— За какво?

— Отде да зная? Никога не съм чел книгите му. Никой християнин не бива да ги чете. — Дяконът беше категоричен.

— Но сигурно е имал някаква причина…

— Обладан е бил от дявола. Това е достатъчна причина.

Тогава разбрах, че трябва да прочета Плотин и Порфирий.

Написах крайно дипломатично писмо до владиката Георгий, с което го молех да ми услужи с книгите на тези „заблудени“ автори. Искам да видя лицето на врага открито — казах аз — и естествено се обръщам към владиката за напътствие не само защото ми е духовен наставник, но и защото има най-богатата библиотека в Кападокия. И с това доста го поласках.

За моя голяма изненада владиката Георгий веднага ми изпрати пълните съчинения на Плотин, както и „Срещу християните“ на Порфирий.

„Колкото и да си млад, уверен съм, че ще разбереш умопомрачението на Порфирий. Той е бил умен човек, но подведен от лошия си нрав. Моят предшественик, предишният владика на Цезарея, написа блестящо опровержение на Порфирий, като обори окончателно всички така наречени противоречия, които Порфирий твърди, че бил открил в Светото писание. Изпращам ти също и съчинението на моя предшественик. Не мога да не изразя задоволството си от интереса ти към духовни въпроси.“

Това, което владиката не знаеше, бе, че доводите на Порфирий ми помогнаха да се отрека от Назарянина.

Същото лято владиката Георгий намекна, че Гал и аз трябва да издигнем в Мацелум параклис, посветен на свети Мамас — местен овчар, чиито кости се считаха изключително лечебни за кожни болести. Болестта минавала мигновено, щом се натърка болното място с пищяла на светеца. Владиката Георгий смяташе, че ще бъде вдъхновяващ жест, ако Гал и аз построим костница за останките на овчаря. Така че цяло едно лято се занимавахме с това. Зидането ми беше приятно. Но Гал ненавиждаше каквато и да било по-продължителна работа и докато се потяхме на слънцето, той прекара по-голямата част от времето си да ругае свети Мамас. Скоро след като завършихме параклиса, покривът се срути. Казаха ми какво говорели сега галилеяните: срутила се била само моята част, защото съм бил отстъпник. Това не е вярно. Падна целият покрив, защото имаше грешка в плана.

По това време нито вярвах, нито не вярвах. Но все пак красноречивите доводи на Порфирий срещу Назарянина бяха залегнали в съзнанието ми. Всеки път, когато се опитвах да разисквам богословски въпроси с владиката Георгий, желанието ми да споря бързо минаваше, щом чуех разсъжденията му: „Самото понятие за троицата е тайнство. То може да се проумее само чрез вяра и дори тогава не може да се обхване напълно.“

Предпочитах Плотин, който четири пъти в разстояние на пет години достигнал до онова пълно осъзнаване на бога, което е крайната цел на всяка вяра. Въпреки мъдростта си Порфирий имал това просветление само веднъж, когато бил на шестдесет и осем години. Досега аз на два пъти имах такова преживяване и всеки ден се моля за още едно откровение.

 

 

Гал и аз нямахме нито приятели, нито съюзници. Като изключим упоритите му усилия да ме направи духовник, владиката не се занимаваше много с нас.

Всички останали се отнасяха към нас с плахо уважение: създавахме тревога у хората, напомняхме им за убийство — толкова бе явно, че сме белязани жертви.

Аз прекарвах времето си в четене, а рядко правех упражнения, при все че бях як по природа и имах жилести ръце. Гал винаги ме надминаваше във всички игри и състезания. Той бе по-висок от мен, прекрасно сложен, с лице на бог. Войниците, които ни пазеха, бяха луди за него и той безсрамно флиртуваше с тях. Щом поискаше, отиваха с него на лов; предполагам да е имал любовни истории с някои от тях, макар и двамата да бяхме увлечени доста време от една и съща жена. Тя бе двадесет и пет годишната съпруга на един чиновник, който ни беше като иконом. Най-напред тя прелъсти мене, след това Гал. Ненаситна бе. Мъжът й бе смирен човек; пък и нищо не можеше да направи. Щом ни видеше, започваше да се кикоти неудържимо. Беше пълен и нисък. Спомням си, че веднъж я запитах как може да го търпи да се докосва до нея.

— Надарен е — рече тя с хитра усмивка.

Още си спомням как блестеше черната й коса по голите мургави рамене. Никога преди това, нито по-късно не съм галил толкова гладка кожа. Предполагам, че се мажеше с разни масла, но ако се е мазала, сигурно го е правела майсторски, защото пръстите ми не оставаха мазни от благовонните масла, както често се случва, когато човек гали такива жени. Беше от Антиохия. Какво друго да кажа за нея? Любовта е единственото изкуство, което антиохийците считат сериозно занимание. Тя ме намираше привлекателен, но златокъдрият Гал я беше омагьосал. Той ми разказваше с гордост как „тя върши всичко и аз не се помръдвам“. Неговата пасивност беше смайваща. Всъщност никога не съм разбирал Гал. Не бях изненадан, когато по-късно той се превърна в звяр. Можеше да стане всякакъв, защото в основата си не беше нищо. И все пак, когато влезеше някъде, той привличаше всички погледи, защото физически бе очарователен. Мъже и жени еднакво се влюбваха в него и понеже той не се интересуваше от никого, у всяка жена се пораждаше желание да го накара да се влюби в нея. Така че Гал можеше да намери наслади, когато поискаше… без да се мърда!

Сирийката ни беше любовница в продължение на три години. И въпреки че сега съм неженен, често си мисля за нея, особено нощем. Къде ли е тя сега? Не смея да разпитвам. Вероятно е напълняла и се е състарила и сега живее в някой провинциален град и плаща на младежите да спят с нея. Но хиляда дни тя бе Афродита на моя Адонис.