Гор Видал
Юлиан (25)

XXIV

 

С разрешение на твоя Вечност възнамерявам да напиша биография на прославения ти предшественик Август Юлиан, като използувам някои частни книжа, с които едва наскоро се сдобих.

Тъй като твоя Вечност изрази задоволство от одата ми „Отмъщение за император Юлиан“, едва ли е нужно да споменавам, че моето намерение е да развия тази защита в същия дискретен стил на одата, на която ти благоволи да се възхитиш. Аз напълно осъзнавам религиозните и политически изводи, които могат да се направят от този труд, и те именно не само ме подтикват да напомня на августа за моята пълна (и очевидна) вярност към свещената му особа и мъдрата му далновидна политика, но и да го уверя, че възнамерявам да предам тази чудесна история с добре обмислена деликатност, както внушава самата тема и изискват времената.

Господарю, онези от нас, които милеят за някогашните нрави (като при това желаят да изпълняват строго справедливите ти и необходими едикти), ще ти бъдат вечно благодарни за великодушното разрешение да пиша с любов и откровеност за герой, чиито подвизи някога блестяха като слънце над един удивен и щастлив свят и чиято слава (която е нищо, сравнена със славата на твоя Вечност) беше щит, който пазеше Рим от варварите. Скромното ми желание е да напомня за тази слава в моята бледа, но вярна проза.

Моят близък приятел, владиката Мелеций, който сега се намира в Константинопол, ми съобщи, че ще подкрепи молбата ми пред твоя Вечност със същото блестящо красноречие, с което е просвещавал паствата си в Изток в течение на десетилетия.

Приеми, господарю, почитта на един старец, който е близо до смъртта и не желае за себе си нищо друго, освен да открие истината и да я възвести.

 

 

 

Августът прочете писмото ти с вниманието, дължимо към всичко, написано от теб. Той ми нареди да ти съобщя, че засега не ще бъде възможно да се издаде биография на покойния август Юлиан.

Споменаваш името на владиката Мелеций. Той умря от удар по време на едно заседание на Вселенския събор миналата седмица. Останките му вече са на път към Антиохия, където ще се извърши погребението. Аз обаче съм упълномощен да ти съобщя, че преди смъртта си владиката помоли императора да признае за твой законен наследник сина ти Кимон. Августът с радост се съгласи да удовлетвори тази молба на светия човек. Службата ми сега изготвя книжата и те ще бъдат съответно изпратени на комита на Изтока, който на свой ред ще ги препрати на управителя на Сирия. Тогава ти ще бъдеш официално уведомен за припознаването.

Няма да бъде неуместно, квесторе, ако изпратиш на августа пълно събрание от съчиненията си. Той сигурно ще ги оцени.

 

 

Либаний към себе си:

 

Току-що се върнах от погребението на владиката Мелеций, което се състоя в Златната църква на острова. Вероятно нямаше да мога да премина през тълпата, ако синът ми Кимон не беше с мен. Цяла Антиохия, изглежда, беше дошла да се сбогува със своя владика. Както винаги хората ме познаха и направиха път да мине носилката ми. Мнозина подхвърляха незлобливи забележки за „езичниците“ (новоизковано презрително наименование на елинистите), които ходят на черква, но аз се престорих, че не ги чувам. Щом влязохме под нартиката, Кимон ми помогна да изляза от носилката. Напоследък страдам от подагра не само в десния крак, но и в левия. Ако не ми помогне някой, едва-едва куцукам, въпреки че се подпирам с бастун и патерица. За щастие Кимон, моят отличен син, успя да ме вкара благополучно в църквата. Успя също да ме настани на един от столовете, запазени за свитата на управителя (християните стоят прави по време на богослужението и само най-знатните сановници могат да седнат).

Разбира се, нищо не видях. Различавам тъмно и светло, но не много. Донякъде още виждам с ъгъла на лявото си око и ако държа главата си изкривена под известен ъгъл, виждам достатъчно добре и мога да почета известно време; но това ми струва толкова голямо усилие, че предпочитам да прекарам дните си сред мътния подводен свят на слепите. Впечатлението ми от вътрешността на църквата бяха бледи кръгове (лицата) и тъмни колони (траурните наметала). Въздухът беше напоен с мирис на тамян и неизбежния тежък дъх на струпани хора в горещ летен ден.

Четоха се молитви, държаха се слова; но по време на службата умът ми беше другаде. Не можех да мисля за друго освен за онова рязко писмо от двореца. Не ми разрешаваха да издам ръкописа. Дори припознаването на сина ми Кимон не смекчи този жесток удар.

Седях в задушната осмоъгълна църква — олтарът от лявата ми страна и високият мраморен амвон от дясната — и изведнъж гласът на свещеника се натрапи на съзнанието ми. Както повечето слепи или почти слепи хора, аз съм особено чувствителен към гласовете на хората. Някои ми доставят радост, други (дори гласове на приятели) ме натъжават. С удоволствие забелязах, че този глас беше дълбок и плътен и в него имаше онази нотка на настойчивост и нетърпение, която винаги ми се е струвала толкова затрогваща. В момента държеше похвално слово за Мелеций. Слушах внимателно. Думите бяха изящно подбрани, изреченията изкусно построени, съдържанието — банално. Когато свещеникът завърши, аз се обърнах към Кимон и прошепнах:

— Кой беше това?

— Йоан Златоуст, новият дякон, назначен преди една седмица от Мелеций. Ти го познаваш.

— Познавам ли го?

Но службата продължи и ние млъкнахме, докато новият владика благославяше богомолците. Кой бе тоя Йоан Златоуст? Откъде го познавам? Ученик ли ми е бил? И ако е мой бивш ученик, дали ще си го спомня? Паметта ми вече не е такава, каквато беше; освен това аз съм преподавал на хиляди хора и човек не може да запомни всичките си ученици. Когато церемонията привърши, Кимон ми помогна да се изправя тъкмо когато управителят на Сирия минаваше покрай нас. Познах го по тъмната ивица на тогата му. Той се спря, когато ме забеляза.

— А, квесторе, радвам се да те видя в цъфтящо здраве.

Управителят е глупак, пълен с добри намерения.

— Старото дърво още се държи — отвърнах аз, — но не цъфти.

Той се обърна към сина ми.

— Надявам се, не е преждевременно да те поздравя за благоволението, което ти оказва императорът.

Кимон бе във възторг: той жадува за почести така, както някои хора жадуват за истината.

— Не, управителю, никак не е преждевременно. Много благодаря. Баща ми и аз така се зарадвахме на благоволението на императора.

— Кимоне, трябва да ми дадеш съвет по една работа. — Той хвана сина ми под ръка и го отведе. Останах сам сред църквата, сляп като Омир и куц като Хефест. Признавам, че за момент се ядосах. Кимон трябваше да остане при мен. Можеше да си уговори среща и да разговаря с управителя друг път. Но Кимон е адвокат и човек трябва да го разбере. Но въпреки това трудно можех да му простя, когато се озовах в Златната църква сам — нищо не виждах и едва пристъпвах. Подобно на нощна пеперуда, заслепена от дневната светлина, аз се облегнах на бастуна си и запълзях към светлото петно, което се надявах, че е входът. Едва направих крачка и една здрава ръка ме хвана под мишница.

— Благодаря — казах аз, обръщайки се към неясната фигура до мене. — Изоставили са ме, изглежда, и някой трябва да ми помогне. Нищо не виждам.

— С каквото и да ти помогна, то е нищо в сравнение с онази помощ, която ти си ми дал.

Познах гласа на Йоан Златоуст. Престорих се, че си го спомням:

— А, да, Йоан…

— Наричат ме Златоуст. Но ти ме знаеш като сина на Антуза…

Действително си спомних за сина на Антуза. Сетих се точно кой беше той.

— Най-добрият ми ученик — възкликнах аз, — отнет ми от християните.

— Не отнет, намерен — засмя се той.

— Значи моят Йоан е онзи Златоуст, когото народът слуша.

— Слушат. Но дали разбират? Та аз съм чужд за тях. Прекарах десет години сред пустинята, сам…

— И сега се върна между хората, за да станеш владика?

— Върнах се между хората, за да проповядвам, да говоря истината, подобно на моя стар учител.

— Нашите схващания какво е истина са различни — казах аз по-просто, отколкото исках.

— Може би не толкова различни. — Спряхме се при вратата. С известно усилие можах да различа мършавото лице на бившия ми ученик. Йоан е започнал да оплешивява и има къса брадичка. Но всъщност дори и да беше по-добро зрението ми, нямаше да го позная, почти двадесет години са минали, откакто той учи при мен.

— Преди да отпътува от Антиохия, владиката Мелеций ми съобщи за намерението ти да пишеш за император Юлиан.

Почнах да се питам дали Йоан не чете мислите ми. Защо иначе ще заговори за нещо, което ми тежеше толкова много и което едва ли можеше да го интересува?

— За съжаление вече се отказах от това намерение. Императорът ми забрани да издам книгата.

— Съчувствувам ти. Разбирам какво е бил Юлиан за теб. Видях го веднъж. Трябва да съм бил на шестнадесет години. Тъкмо преди да почна да уча при теб. Видях го същия ден, когато потегли за Персия. Бях сред тълпата на форума, бях застанал на ръба на нимфеума^[1], когато той мина покрай нас. Спомням си, че народът викаше някакви оскърбителни думи.

— Феликс, Юлиан, август — прошепнах аз, чувайки отново злобните възгласи.

— Да, така викаха. Бях толкова близо до него, че можех да докосна коня му. И макар майка ми да ми бе казала, че трябва да го мразя, в онзи миг аз си помислих: „Това е най-прекрасният човек, когото съм виждал.“ А когато се обърна настрани, погледът му неочаквано се спря на мене и той ми се усмихна, сякаш бяхме приятели. „Този човек е светец, защо го мразят?“ — помислих си аз. Естествено впоследствие разбрах защо го мразеха, но никога не можах да проумея защо той ни ненавиждаше.

Сълзи бликнаха от очите ми. Никога не съм се чувствувал така унизен, нито толкова смешен в собствените си очи. Най-прочутият философ на епохата, ако мога да се изразя така, плачеше като дете пред един свой ученик. Но Йоан беше тактичен. Той не продума нищо, докато не се успокоих, и след това не спомена нищо за старческия ми изблик на чувства. Хвана ме под ръка и ме заведе до входа. След това се обърна и посочи към горната част на отсрещната стена.

— Наскоро я завършиха — рече той. — Действително е прекрасна работа.

Извих глава и едва-едва успях да видя нещо, което ми изглеждаше на гигантска фигура на човек с разперени ръце.

— Виждаш ли го ясно?

— Да — излъгах аз. В светлината на следобеда златната мозайка блестеше като слънце.

— Това е Христос Пантократор, дошъл да изкупи греховете ни. Лицето е особено хубаво.

— Да, виждам лицето — казах аз сухо. И действително го виждах: мрачно, жестоко лице на палач.

— Но не ти ли харесва онова, което виждаш?

— Как може да ми харесва, когато виждам смъртта?

— Но смъртта не е краят.

— Смъртта е краят на живота.

— На този живот…

— Живот! — нахвърлих се аз ожесточено върху му. — Вие сте избрали смъртта, всички вие…

— Не, не смъртта. Ние сме избрали вечния живот, възкресението на…

— Разправяйте това на децата. Истината е, че от хилядолетия хората са обръщали очи към живота. Сега вие гледате смъртта, почитате един мъртвец и се уверявате едни други, че този свят не е за нас, че единствено има значение отвъдният свят. Само че отвъден свят не съществува.

— Ние вярваме…

— Този свят е всичко, Йоане Златоусте, нищо друго няма. Обърни гръб на този свят, и пред тебе се отваря бездна.

И двамата замълчахме. После Йоан каза:

— Нима нашата победа не ти говори нищо? Защото ние победихме, трябва да признаеш това.

Вдигнах рамене.

— Мина златният век. Ще мине и железният, както и всичко на света, включително и човекът. Но с вашия нов бог изчезна и надеждата за човешкото щастие.

— Завинаги ли? — закачи ме той незлобливо.

— Нищо измислено от човека не трае вечно, включително и Христос, неговата най-зловредна измислица.

Йоан не отвърна нищо. Вече бяхме извън църквата. Денят беше приятно топъл. Поздравяваха ме хора, които не можех да видя. Синът ми най-после се върна бързешком. Сбогувах се с Йоан и се качих в носилката. През целия път до дома ми в Дафне Кимон дрънкаше за разговора си с управителя. Надява се да получи висок пост.

Сам съм в кабинета си. Вече прибирах книжата на Юлиан. Свършено е. Светът, който Юлиан искаше да запази и възроди, си отиде… но няма да кажа „завинаги“, защото никой не може да прозре в бъдещето. Междувременно варварите са на прага ни. Но когато те сринат стените, не ще намерят нищо ценно, което си струва да се отнесе, само празни реликви. Духът на нашата цивилизация ни е напуснал. Така да бъде.

Цяла вечер четох Плотин. Така ме успокоява. Намирам някаква странна утеха в неговата тъга. Дори когато пише: „Този живот, земните неща — това е упадък на духа, крушение, пречупени криле.“ Действително крилата се пречупиха. Духът падна. Крушението е неизбежно. Докато пиша тези редове, фитилът на лампата пращи и догаря, кръгът от светлина намалява. Скоро в стаята ще настъпи мрак. Хората винаги са се бояли, че смъртта ще бъде нещо подобно. Но какво друго ни остава? С Юлиановата смърт изчезна светлината и нам не ни остава нищо друго, освен да приемем мрака и да се надяваме, че някога ще изгрее ново слънце, ще настъпи нов ден, роден от тайната на времето и любовта на човека към светлината.