Гор Видал
Юлиан (11)

X

Докато приемах градските магистрати в съдилището в Августа Тауринорум^[1], дойде пратеник от Флоренций, преторианският префект на Галия. Той смяташе, че цезарят трябва да знае, че преди няколко седмици варварите превзели Колония Агрипина и долината на Рейн била в техни ръце. „Военното положение — пишеше Флоренций, едва ли не със скрито задоволство — е сериозно.“ Германският вожд Хнодомар се бил заклел да изтика римляните до един от Галия до края на годината. Това бяха лошите известия, които Констанций не ми беше съобщил.

Докато приемът още продължаваше, Орибазий и аз се оттеглихме в стаята на префекта, за да проучим по-добре доклада. По непонятни причини единственият бюст, който служеше за украса на стаята, беше бюстът на император Вителий, дебелата свиня, която е царувала няколко месеца след смъртта на Нерон. Защо именно Вителий? Дали префектът не беше негов потомък? Или се възхищаваше от дебелия врат и огромните бузи на човека, който е бил известен като най-големия лакомник на времето си? В моменти на уплаха умът ни се отплесва по неща, които нямат никакво значение. А аз бях действително уплашен.

— Констанций ме изпраща там, за да загина. Затова не ми даде никаква войска.

— Но той едва ли желае да загуби Галия.

— Какво го е грижа него за Галия? Щом си има двор, евнуси, владици, какво още му трябва?

Всъщност нещата не стояха точно така. Посвоему Констанций беше патриот и държеше на империята. Но аз бях така ожесточен, че нищо не можеше да ме спре. Безразсъдно и яростно хулех Констанций. Всяка моя дума беше равностойна на измяна. И когато спрях, Орибазий каза:

— Императорът сигурно има някакъв план. Работата едва ли е толкова проста. Къде са наставленията, които ти даде?

Съвсем бях забравил за свитъка, който ми беше връчил. Още стоеше в пътната ми чанта. Припряно развързах връзките. Зачетох бързо и с растящо учудване.

— Върху етикецията! — извиках най-сетне и изпратих свитъка на другия край на стаята. — Как да посрещам пратеници, как да давам банкети. Дори има и готварски рецепти! — Орибазий почна лудо да се смее, но аз бях прекалено вбесен, за да мога да видя нещо смешно в това положение. — Ще избягаме! — извиках аз накрая.

— Да избягаме ли? — Орибазий ме погледна, като че ли бях полудял.

— Да, ще избягаме. (Странно, никога не съм мислил, че ще бъда в състояние да пиша за този миг.) — Ще избягаме заедно, ти и аз. Няма да е трудно. Достатъчно е да захвърля едно парче плат — казах аз и подръпнах пурпурната туника, която носех. — Оставяме да ни пораснат бради и се връщаме обратно в Атина. За мен философията, за теб медицината.

— Не — отвърна ми той решително.

— Защо не? Констанций ще се радва, ако вече не ме види.

— Но той отде да знае, че няма вече да те види? Ще помисли, че си отишъл да кроиш заговор срещу него, да събереш войска, да станеш узурпатор.

— Но няма да ме намери.

— Как можеш да се скриеш в Атина? — засмя се Орибазий. — Дори с брада и школска туника ти ще си същият Юлиан, когото всеки е виждал преди няколко месеца у Прохерезий.

— Тогава няма да избягаме в Атина. Ще намеря град, където не ме познават. Антиохия. Ще се скрия в Антиохия. Ще уча при Либаний.

— И ти вярваш, че Либаний ще си сдържи езика? Суетността му ще те предаде още на първия ден.

 

 

Либаний: Тук трябва да отбележа, че всъщност Орибазий никога не ми се е нравел особено много. Очевидно той изпитваше същото чувство към мен. Днес славата му се носи навред (ако е още жив), но мои приятели лекари твърдят, че неговото медицинско съчинение в седемдесет книги е просто пълно плагиатство от Гален. След смъртта на Юлиан той бе прогонен от Константинопол и отиде в персийския двор, където, разправят, бил почитан от персийците като бог; вероятно му е било много приятно, тъй като винаги беше ужасно суетен. Беше и алчен: веднъж ме накара да му заплатя пет златни солиди за едно-единствено лечение от подагра. Цял месец след това не можех да ходя.

 

 

Юлиан Август

 

— Тогава ще намеря град, където никой никога не ме е виждал, нито е чувал за мен.

— Най-далечният е Туле. Но където и да отидеш, магистратите ще узнаят кой си.

— Ами ако се предреша и си сменя името?

— Забравяш тайните агенти. Освен това от какво ще живееш?

— Ще стана ретор…

— Роб?

— Ако е необходимо, защо не? И робът може да бъде щастлив при добри господари. Мога да уча младежи. Ще имам време да пиша, да говоря пред…

— От цезар на роб? — Той изрече това бавно, хладно учуден.

— А какво всъщност съм сега? — избухнах аз. Бях побеснял. Окайвах съдбата си. Когато най-сетне спрях, защото вече не ми стигаше дъх, Орибазий рече:

— Ще продължиш пътя си към Галия, цезарю. Ще смажеш германските племена или ще загинеш в бой.

— Не искам.

— Тогава бъди роб, Юлиане. — За първи път, откакто бях станал цезар, той се обръщаше към мен по име. След това излезе от стаята. Останах сам, зяпнал като глупак, и само свинското лице на Вителий над вратата ме гледаше; изглеждаше гладен, макар да бе изваян от камък преди три века.

Сгъвах писмото на все по-малки и по-малки квадратчета. Мислех усилено. Отправих молитва към Хермес. Доближих се до решетестия прозорец и потърсих слънцето, моя божествен покровител. Чаках някакъв знак и най-сетне той се появи. Залязващото слънце изведнъж огря лицето ми. Да, от запад, където се простираше Галия, Хелиос заслепи очите ми с тъмнозлатистия си диск. Трябваше да следвам божеството си и ако то желаеше смъртта ми, тя щеше да бъде моето жертвоприношение. Ако ми обещаваше победа — тогава аз вървях към слава. Стана ми съвсем ясно, че не мога да избягам дори и да искам. Наистина пурпурна смърт ме бе сграбчила.

Върнах се при гражданите на Августа Тауринорум, като че ли нищо не се бе случило. Орибазий ме гледаше въпросително, докато слушах верноподаническите слова на първенците. Смигнах му и той облекчено въздъхна.

На следната заран продължихме пътя си. Не беше студено в планините, нямаше още сняг освен по най-високите върхове. Дори войниците, повечето от тях вечно недоволни галилеяни, признаваха, че Бог е с нас. Как нямаше да бъде: те не преставаха да се молят. Всъщност за друго не ги биваше.

При навлизането ни в Галия се случи нещо интересно. По целия ни път беше разгласено за идването ми и всички ме очакваха радостно възбудени, тъй като аз бях първият законен цезар, който Галия щеше да види от много години. Казвам „законен“, защото Галия е отколе мястото, откъдето тръгват узурпаторите; през последните десет години там имаше трима. Всеки от тях бе намятал пурпурната мантия и бе сякъл пари, пред всеки от тях градовете бяха полагали клетва за вярност. И всички бяха повалени от Констанций или от съдбата. Сега най-сетне в Галия се намираше един истински цезар и това обнадеждаваше хората.

Привечер влязохме в първото галско село, разположено високо в планината. Селяните се бяха наредели на главната улица, за да ме посрещнат. Между къщите от двете страни на пътя бяха окачени гирлянди и венци, изплетени от елови и борови клонки. Нека Хермес ми е свидетел, че казвам истината: един от венците се откъсна, падна на главата ми и остана там като корона. Аз веднага спрях, защото не разбрах какво се бе случило. Отначало помислих, че ме беше закачило някое клонче. Вдигнах ръка и напипах венеца. Селяните се облещиха; дори моите разпуснати войници бяха поразени. Евтерий, който яздеше до мен, измърмори:

— Дори боговете са ти отредили да бъдеш коронясан.

Не му отвърнах, нито отместих венеца. Давайки си вид, че нищо не се е случило, продължих през селцето и хората ме поздравяваха още по-възторжено.

— Утре цяла Галия ще чуе за това — рече Орибазий.

— А на следния ден и Констанций ще узнае — добавих аз.

Но дори тази мисъл не беше в състояние да ме смути. Бях в отлично настроение, което отговаряше на прекрасния зимен ден, да не говорим за бодростта, която ми вдъхна благоволението на боговете.

Минаването през галските градове беше истински триумф. Времето се задържа добро, докато стигнахме портите на Виенна. Тогава задуха студен вятър и черни облаци се натрупаха от север. Усещаше се, че ще завали сняг. Загърнати в наметалата си, минахме черния Роданус^[2] и влязохме в града около третата стража. Въпреки че беше студено, улиците бяха претъпкани с хора; посрещнаха ме най-сърдечно. Не разбирах защо. Констанций предизвикваше почит и страх, а аз печелех любовта на хората. Не споменавам това от суетност, а просто като озадачаващ факт. Какво всъщност знаеха тези хора за мен? Аз можех да бъда втори Гал. И въпреки това те се бяха наредили и ме поздравяваха, като че ли бях спечелил голямо сражение или бях увеличил доставките на жито. Това посрещане бе необяснимо, но ободрително.

Като минах пред храма на Ливия и Август, тълпата избута напред една сляпа старица. Тя падна пред коня ми. Стражите ми я изтласкаха настрана. Тя пак падна.

— Вдигнете я — заповядах аз.

Изправиха я на крака.

— Кой е този? — попита тя на висок глас.

— Цезар Юлиан — извика някой.

Тя вдигна слепите си очи към небето и с глас на Пития обяви:

— Той ще въздигне наново храмовете на боговете.

Сепнат, пришпорих коня си и отминах, но думите й още дълго кънтяха в ушите ми.

Срещнах се с Флоренций в главната зала на двореца на префекта, който щеше да бъде моята резиденция, макар че тази малка вила едва ли можеше да се нарече „дворец“. Флоренций ме прие любезно. Да, по-скоро той ме прие, отколкото аз него; и при това даде съвсем ясно да се разбере от самото начало, че това е негова провинция, не моя, въпреки че аз бях цезарят, а той обикновен преториански префект.

— Добре дошъл в Галия, цезарю — рече той, след като разменихме поздрави. Флоренций не беше намерил за нужно да свика градските магистрати или дори чиновниците от преторията. Придружаваха го единствено няколко висши офицери. От моя страна присъстваше само Орибазий.

— Топло посрещане за това студено време, префекте — отвърнах аз. — Поне народът изглежда доволен, че съм пристигнал — добавих, като натъртих думата „поне“.

— Всички се радваме, че августът е счел за уместно да те издигне и да те изпрати тук в знак на своя интерес към нашата провинция. — Флоренций беше нисичък, мургав човечец с остри черти на лицето. Особено ми направиха впечатление неговите жилести ръце, обрасли с черни косми и прилични по-скоро на маймунски лапи, отколкото на човешки ръце.

— Августът ще бъде доволен да научи, че одобряваш решенията му — отвърнах аз сухо. След това минах покрай него и отидох да седна на единствения стол в залата, който беше поставен на малък подиум. Забелязах, че това има известно въздействие. Военните се спогледаха… Флоренций обаче остана невъзмутим, въпреки че седях на неговия стол.

— Представи ми офицерите, префекте — казах аз с най-хладния тон, на който съм способен.

Флоренций ги представи. Първият беше Марцел, който командуваше войските в Галия. Той ме поздрави небрежно. Следният беше Невита, едър, здрав франк, синеок и гръмогласен, забележителен пълководец, който сега служи при мене в Персия. Но него ден във Виенна той се държа към мене с такава очебийна надменност, че аз бях принуден да му отвърна със същото. Иначе щях да изгубя всякакъв авторитет. Или трябваше да бъда цезар, или щяха да ме смажат.

Обърнах се към Флоренций. Говорех, като внимателно избирах думите си:

— Не сме толкова далече от Медиоланум, че уважението, което се дължи на един цезар, да може да се забрави. Столицата на тази провинция не е в бойна обстановка въпреки пораженията на нашите войски на Рейн. Обясни на офицерите си, префекте, какви са задълженията им към нас. Покажи им чрез своя пример как трябва да се държат към цезаря.

Констанций едва ли щеше да го каже по-добре и аз успях да изразя точно това, което исках, с тази дръзка реч. Убеден бях, че съм изпратен в Галия да умра и смятах да сторя това по най-достойния възможен начин, като защищавам докрай високата титла, която ми беше дадена.

Флоренций изглеждаше смаян, останалите уплашени; Орибазий беше поразен. Наистина е странно колко са ни приятни тези редки мигове, когато можем да направим впечатление на някой стар приятел чрез една смела постъпка.

Флоренций бе толкова смутен, че се забави да изпълни разпорежданията ми. Затова, имитирайки старателно Констанций, вдигнах дясната си ръка и посочих с показалеца към пода пред мене, като казах с груб глас:

— Ние носим пурпурен плащ.

Броните иззвънтяха и офицерите коленичиха пред мен. Флоренций ги последва, като ми хвърли изпълнен с омраза поглед. Той целуна ръба на плаща ми. С това започна нашата вражда, която продължи цели пет години.

 

 

Всъщност Констанций никога не е смятал да ми поверява управлението на Галия. От мен той очакваше да бъда фигура, която се явява на тържествени случаи и чрез присъствието си напомня на галите, че императорът е изпратил ако не цяла армия, то поне един свой кръвен роднина, за да обедини този изплашен народ в защита на провинцията. Фактически Флоренций държеше цялата власт. Той командуваше войската във Виенна и неговата лична куриерска служба поддържаше връзка с различните легиони, пръснати из Галия. Впрочем повечето от тях бяха затворени в крепостите си, тъй като германците бяха обсадили всички по-големи градове и крепости от Рейн до Северното море.

Едва миналата година, когато преглеждах тайните архиви на Констанций (крайно увлекателно четиво, макар и понякога доста потискащо — сякаш човек слуша какво говорят хората зад гърба му), попаднах и на инструкциите му до Флоренций. Сега, когато зная съдържанието им, разбирам префекта: той просто е изпълнявал нареждания. Констанций му писал — предавам това по памет, тъй като всички книжа са в Константинопол, — че следва да се отнася към „нашия скъп роднина, цезаря Юлиан“, като към новак във военното изкуство и управлението. Флоренций трябвало да бъде моят предан наставник, който да ме обучава и напътствува, да ме пази от лоши другари и грешни преценки. С други думи, изпращаха ме на училище. Трябвало да бъда държан настрана от военните работи. Трябвало също да бъда следен да не би да проявя „ambitio“, както се изразяват римляните — дума, която не съществува в никой друг език и означава самолюбив стремеж, гибел за спокойствието на държавата.

По време на първата ми година в Галия научих доста не само в областта на военното изкуство, но също и в изкуството да се прикривам и да търпя. Превърнах се във втори Одисей, който изчаква да дойде времето му. Не ме допускаха да участвувам във военните съвети. Но от време на време ме осведомяваха общо за военното положение. Каквото чувах, не беше много насърчително. Въпреки значителната войска в Галия Флоренций нямаше намерение да започне военни действия.

Не предприемахме нищо. За щастие и нашият враг Хнодомар също бездействуваше; не изпълни заканите си да мине в нападение. Той обяви, че му е напълно достатъчно да държи бреговете на Рейн и най-големите ни градове. Копнеех да потегля срещу него, но нямах нито един войник освен личната ми стража от яки италийци. Нуждаех се също и от пари. Заплатата ми на цезар трябваше да се изплаща всяко тримесечие, но управителят на хазната винаги забавяше изпращането на дължимите суми. През първата година в Галия живеех изцяло от заеми, а и трудно можех да заема пари, понеже ежедневно се разпространяваха слухове, че съм изпаднал в немилост и всеки миг мога да бъда извикан обратно. Ядосах се и когато открих, че вилата, в която живеех, не беше дворецът на цезаря, а къща, където отсядаха официални гости. Градският дворец се намираше на Роданус и там се бяха настанали нашироко Флоренций и многобройната му свита. Той живееше като цезар, а аз — като беден роднина. Но затова пък Орибазий беше при мен, както и Приск, който през март пристигна от Атина.

 

 

Приск: Бих искал да добавя нещо към повествованието на Юлиан за отношенията между него и Флоренций. Преторианският префект действително беше сребролюбив, но и способен човек. И което е по-важно, той съвсем точно следваше инструкциите на императора. Винаги смятах, че Юлиан е неоснователно ожесточен срещу него. Вярно е, че на няколко тържествени случая префектът го унижи публично. Спомням си един военен парад, когато за Юлиан нямаше място на трибуната. Цезарят остана в тълпата и гледаше войските си, заобиколен от баби, които продаваха суджуци. Вероятно това беше отмъщението на Флоренций за държането на Юлиан при първата им среща.

 

 

Не може да не се признае на Констанций… Интересно, защо винаги се опитваме да кажем и нещо добро за лошите хора? Дали защото изпитваме гузното чувство, че те биха казали за нас съвършено същото, което ние казваме за тях, само че от друга гледна точка и ръководени от противоположни интереси? Както и да е, Констанций беше съвсем прав да не остави един младеж без военен или административен опит да поеме ръководството на една тежка война, която по-възрастни и по общо мнение по-мъдри хора бяха почти изгубили. Тогава още никой не можеше да знае, че Юлиан е военен гений, освен може би самият той. Почти започвам да вярвам в неговия Хелиос, когато мисля за победите му в Галия.

Но по онова време той живееше едва ли не като ученик в една вила близо до градската стена. „Дворът“ му, ако неговата малка свита може да се нарече така, не броеше повече от стотина души, като се броят и робите. Вечеряхме доста бедно. Виното никога не достигаше. Но разговорите бяха винаги живи и интересни. Орибазий ни забавляваше и в същото време се грижеше за здравето ни. Още тогава той събираше разни церове от вещиците, които можеше да издири, и ги изпитваше върху нас. Евтерий също беше приятен събеседник.

Забавно е да се отбележи и следното: въпреки че споменава за моето пристигане, Юлиан не каза нищо за идването на една много по-важна личност по онова време: жена му Елена. Аз не бях във Виенна, когато тя е дошла, но ми казаха, че пристигнала с една огромна свита от фризьорки, шивачки, готвачки, евнуси и купища скъпи дрехи и накити. Струва ми се, че тя изобщо не можа да свикне с тази мрачна и студена вила. Но Юлиан винаги се отнасяше много мило с нея, макар че често не забелязваше присъствието й. Ставаше от масата и си тръгваше без нея или пред всички започваше да крои планове как ще посети някой съседен град и забравяше да включи и нея в приготовленията. Мисля, че тя го обичаше много повече, отколкото той нея. Не че тя му беше противна — по-скоро му беше безразлична. Съмнявам се често да е изпълнявал съпружеските си задължения. И въпреки това тя забременя два пъти в течение на четири години, през които бяха женени.

Това, което е останало в паметта ми от Елена, са нейните героични усилия да не прояви скуката си, когато Юлиан говореше с такова въодушевление за неща, които него го интересуваха, а нея озадачаваха. За щастие тя беше научила изкуството на монарсите да се прозява, без да си отваря устата; обаче, ако човек я наблюдаваше внимателно, можеше да види как ноздрите й се разширяват подозрително, щом се заговори за Платон или Ямблих, или за тебе, скъпи ми приятелю (великата тройка!). Уверен съм, че навявахме на Елена смъртна скука.

 

 

Либаний: Не мога да си представя някому да звучи странно, че Юлиан поставяше Платон, Ямблих и мене на едно стъпало. Но човек винаги може да бъде сигурен, че Приск ще прояви завистта си. „Великата тройка!“ Виж го ти! Просто защото сам се провали като философ и ретор, той би искал да принизи всички свои съвременници до собственото си ниво. Но и в това няма да успее.

 

 

Юлиан Август

 

Не е лесно да разбереш галите. Начинът им на живот е различен от нашия, въпреки че дълги години са били под наша власт. Струва ми се, че те са най-красивите хора на света. И мъжете, и жените са високи, със светла кожа, често синеоки и руси. Непрестанно се мият и перат дрехите си. Човек може да пропътува от единия край на провинцията до другия, без да види жена или мъж в мръсни или изпокъсани дрехи. Пране виси и до най-бедната хижа.

Но въпреки красотата си те са изключително свадливи. И мъжете, и жените говорят странно високо, произнасят остро гласните звукове и натъртват съгласните. Когато раздавах правосъдие, адвокатите и ищците ревяха като ранени бикове и просто ме оглушаваха. Гордеят се, че в битка един гал е равен на десет италийци. Боя се, че са прави. Обичат сраженията. Не само са яки, но са и сърцати. И жените им обичат да се бият. Не е необичайно за един гал в разгара на битката да извика жена си на помощ. И когато тя му се притече, силата му се увеличава десетократно. Със собствените си очи съм виждал галски жени да се нахвърлят на противника: с изпъкнали вени на врата, те скърцат със зъби, размахват дългите си ръце като криле на вятърна мелница и ритат с крака, сякаш катапулти стрелят.

За галите военната служба е гордост; те са пълна противоположност на италийците, които понякога си отрязват палците, само и само да не ги вземат във войската. Кръвопролитните сражения просто ги опияняват. Те биха били най-добрите войници на света, ако нямаха два големи недостатъка: не се поддават на военна дисциплина и са големи пияници. В най-трудния момент началникът на галите може да завари войниците си мъртвопияни, защото този ден бил свещен и следвало да бъде почетен с малко вино или с някоя от онези силни напитки, които те приготовляват от ечемик и разни билки.

Няма да пиша за походите си в Галия, тъй като вече ги описах в едно съчинение, което ласкателите поставят наравно с Цезаровите „Записки за галската война“. Но трябва да призная, вложих по-голямо старание в описанието на сраженията ми в Галия, отколкото във воденето на самите сражения. Въпреки това ще отбележа някои неща, които не можех да разкрия навремето.

 

 

Зимата на 355–356 година беше мъчителна за мен. Нямах никаква власт. Преторианският префект ме пренебрегваше. Нямах никакви задължения, освен от време на време да посетя някой град в провинцията. И въпреки това всеки път, когато излизах, галите се стичаха на тълпи. Дори и през най-студените дни хората идваха от далечни места да ме видят и приветствуват. Това ме трогваше, макар да разбирах, че твърде често те ми изразяваха почит, защото ме вземаха за Юлий Цезар. Между селяните се носеше легенда, че някога Юлий Цезар се заклел, ако Галия бъде нападната, да стане от гроба си и да прогони враговете й; затова мнозина смятаха, че сега великият пълководец е дошъл да спаси страната, и го виждаха в моето лице.

Тези посещения станаха причина да спечелим няколко неочаквани победи. В един град присъствието на цезаря вдъхна смелост на хората и те сами прогониха германците от околността. В един друг град, отбраняван от старци, защитниците отблъснаха германското нападение, като бойният им вик бе: „Юлиан цезар!“

Първото ми „сражение“ беше в Аквитания. Минавахме в колона по двама през гъста гора, когато ни нападна малка група германци. За миг се сепнах да не би моите италийци да се уплашат и разбягат. Но те не се пръснаха. Толкова стига, когато си нападнат от засада. Ако войниците не се разпилеят в първия момент на изненада, един съобразителен военачалник може за няколко минути да ги събере.

За щастие ние се намирахме към края на гората. Заповядах на войниците отпред да отвлекат вниманието на германците, докато ариергардът достигне до открито поле. За няколко минути излязохме от гората, без да дадем жертви. След това, когато започнахме да взимаме връх, германците бързо побягнаха — най-напред един, после още един, след това по няколко едновременно.

Неочаквано чух собствения си глас: „След тях! Пресечете им пътя!“ Войниците подгониха германците, които хукнаха към гората. Тогава извиках: „По един денариус за всяка германска глава!“ Този кръвожаден вик бе подет от офицерите ми. Именно това им трябваше да ги насърчи. Войниците ми, алчни за наградата, се нахвърлиха върху германците, като крещяха от възбуда. Привечер ми донесоха стотина германски глави.

Описах тази схватка не защото има някакво военно значение, а защото тогава за пръв път участвувах в сражение. За разлика от почти всичките ми предшественици, пък и от всички достойни патриции, на мен ми липсваше какъвто и да било военен опит. Никога не бях виждал човек, убит в битка. Винаги предпочитах мира пред войната, учението пред действието, живота пред смъртта. И въпреки това си дерях гърлото до прегракване край онази гора в Галия и пред мен се издигаше камара от кървави глави. Дали изпитвах отвращение или срам? Нито едното, нито другото. Бях опиянен, подобно на онези, които се опияняват, служейки на Афродита. И сега предпочитам философията пред войната, но само нея и нищо друго. Как станах такъв, е загадка. Причината е сигурно божествена; явно жаркото слънце, прародител на всички смъртни и защитник на царете, желаеше да бъде така.

Докато яздехме обратно към Виенна през тази бледа зимна вечер, аз тръпнех от възбуда, която бе почти радостно вълнение: знаех, че ще остана жив. Дотогава не бях уверен в себе си. Как можех да зная дали не съм страхливец, или, още по-лошо, дали няма да се объркам в суматохата и да бъда неспособен да вземам бързи решения, без които не може да се спечели нито едно сражение. И макар че, когато се чуха първите викове и започна да се лее кръв, аз изпаднах в крайна възбуда, все пак съвсем ясно виждах какво трябваше да се направи и можах да ръководя битката.

Във Виенна не обърнаха особено внимание на схватката. Отдадоха обаче голямо значение на обстоятелството, че за новата година Констанций ме назначи консул заедно със себе си. Той ставаше консул за осми път, а аз за първи. Бях поласкан, но не се зарадвах особено много. Още не ми е ясно защо така държат на тази стара титла. Консулът няма никаква власт (освен ако е император) и въпреки това някои честолюбиви хора са готови да пожертвуват цяло състояние, за да станат консули. Разбира се, техните имена остават завинаги в историята, тъй като летоброенето се води по имената на консулите. Но мен не ме интересуват звания, които са загубили значението си. На церемонията, с която се обяви новата ми титла, Флоренций се държа доста почтително към мен и това все пак беше нещо. Когато се срещнахме след това, той ми каза:

— Подготвяме един поход късно през пролетта. Ако желаеш, можеш да участвуваш.

— Като началник на войската ли?

— Цезарят управлява цяла Галия.

— Цезарят добре съзнава високото си положение. Но аз ли ще водя войските? Аз ли ще подготвям походите?

— Ти ще ни ръководиш във всяко отношение — отговори той уклончиво. Ясно беше, че нямаше намерение да ми отстъпи управлението на провинцията. Но това беше началото, първият пробив в стената. От мене зависеше как ще се възползувам от промяната, за да подобря положението си.

Когато Флоренций си отиде, пратих да повикат военния ми съветник Салуст. Той бе назначен за мой съветник още при пристигането ми в Галия и завинаги ще се чувствувам задължен на Констанций, загдето ни събра двамата. Той е едновременно римски пълководец и гръцки философ. Какво по-похвално мога да кажа за него от това? Салуст наближаваше петдесетте, когато се запознахме. Той е висок на ръст, приказва бавно, ала мисълта му тече бързо; произлиза от старо римско семейство и както повечето римляни аристократи, е останал непоколебимо верен на истинските богове. Близък приятел на видни елинисти като Симах и Претекстат, преди известно време той публикува една класическа защита на нашата религия, озаглавена „За боговете и света“. Както Максим ми е съветник по тайнствата и Либаний ми служи за образец на литературен стил, така Салуст остава за мен идеал на истински човек.

Салуст се зарадва на тази новина не по-малко от мен. Разучихме заедно картата на Галия и решихме, че най-добрият ход ще бъде да ударим направо към Аргенторатум^[3]. Този голям град не само господствува над значителна част от реката Рейн, но и Хнодомар го и използуваше за база на своите походи. Възвърнем ли си го, това значително би засилило положението ни и би отслабило врага.

— От това трябва да извлечем поука — каза Салуст внезапно.

— От кое?

— Защо германците са в Галия?

— За плячка. Желаят повече територия. Защо варварските племена постоянно се движат от място на място?

— Те са в Галия, защото Констанций ги повика да му помогнат срещу Магненций. Помогнаха му. А след това останаха в Галия.

Добре бе схванал същината на въпроса. Човек никога не трябва да търси помощ от варвари — може да ги използува като наемници, може да ги подкупва, ако няма друг начин да се запази мирът, но никога не бива да допуша варварско племе да навлиза в римска територия, защото в края на краищата те ще се опитат да заграбят за себе си тези земи. Дори в момента, когато ние със Салуст разговаряхме, Констанций се намираше на Дунава и воюваше с две въстанали племена, на които някога бе разрешил да се заселят там.

Сетне Салуст ми каза, че имало сигурни доказателства за тайните преговори, които Флоренций водел с някои германски вождове. На някои плащал скришом, за да останат, където са; други пък плащали на него, за да ги остави на мира в новите им владения. Двамата със Салуст внимателно подготвихме бъдещите си обвинения против Флоренций.

 

 

През май Салуст и аз предложихме на Флоренций и на неговия военачалник Марцел плана си да потеглим направо срещу Аргенторатум. Веднага го отхвърлиха. Почнахме да спорим. Молихме. Обещахме им победа. Но не щяха и да чуят.

— Още не сме готови да хвърлим армията в решително сражение. Моментът не е удобен — каза Марцел. И тъй като той беше главнокомандуващ на провинцията, бях принуден да се подчиня.

— Кога — попитах аз, оглеждайки заседателната зала (бяхме в двореца на префекта), — кога ще можем да изпълним заповедта на императора и да изгоним германците от Галия?

Флоренций беше любезен. Макар все още да се държеше снизходително към мен, беше по-предпазлив отпреди. Очевидно аз нямаше да бъда победен без старателни усилия от негова страна.

— Ще разрешите ли да предложа на цезаря едно средно решение? — попита Флоренций, като подмяташе в ръка фино изработена кесия от еленова кожа, пълна със злато, неговия бог. — Нямаме достатъчно войска за действия от голям мащаб. Докато императорът не прати подкрепления — а малко вероятно е да стори това тази година, тъй като вече се е обвързал на Дунава, — трябва да се ограничим с това да задържим каквото имаме и да си възвърнем каквото можем, без да се излагаме на големи опасности.

Флоренций плесна с ръце и един секретар, който клечеше край стената, скочи на крака. Флоренций се държеше съвсем като император, но в края на краищата преторианските префекти са важни хора. По това време Флоренций управляваше западната част на провинция Африка, Испания, Галия и Британия. Секретарят разтвори пред него карта на Галия.

Флоренций посочи един град на име Августодунум^[4], точно на север от Виенна.

— Получихме известие, че градът е обсаден. — За малко не попитах защо досега не ми е съобщено, но замълчах. — Но ако цезарят желае, той би могъл заедно с военачалника Салуст — Флоренций се усмихна с лека подигравка на Салуст, чието лице не промени израза си на учтиво внимание, — би могъл да принуди германците да вдигнат обсадата на Августодунум. Това е стар град. Стените някога са били непревзимаеми, но сега са доста порутени, както за съжаление почти всички наши укрепления. Гарнизонът е твърде малък, но гражданите са храбри.

Бързо му казах, че нищо не би ме зарадвало повече и че веднага ще тръгна да подпомогна Августодунум.

— Разбира се — каза Флоренций, — ще ти са необходими няколко седмици, за да въоръжиш войниците, да събереш храна, да…

— Едно добро има — прекъсна го Марцел, — няма да се грижиш за обсадни машини. Дори ако германците завземат града, преди да стигнеш там, те няма да се настанят в него. Те никога не влизат в градовете.

— Ами Колония Агрипина и Аргенторатум?

— Те са разрушени — рече Марцел почти така зарадван, сякаш лично бе участвувал в разрушаването им. — Но не са завзети. Германците се плашат от градове. Дори една нощ не преспиват в град.

— Те имат обичай — поде Флоренций — да завземат околностите и да подлагат на глад жителите. Когато накрая градът се предаде, те го опожаряват и продължават похода си.

— Колко войска ще ми се даде?

— Още не можем да ти кажем с положителност. Има други… непредвидени случаи. — Флоренций прехвърляше кесията със злато от една ръка в друга. — Но след няколко седмици ще знаем и тогава цезарят ще може да започне първата си… галска война.

Това беше наистина груба подигравка, но вече се бях научил да не показвам, когато съм засегнат.

— Тогава вземете нужните мерки, префекте — рекох с възможно най-царствен вид и напуснах двореца, придружен от Салуст.

Докато вървяхме по улиците на града на път за вилата ми, дори споменът за презрителното държане на Флоренций не бе в състояние да помрачи радостта, с която ме изпълваше мисълта за предстоящия поход.

— Само един успешен поход, и Констанций ще ми даде цялата армия.

— Може би.

Салуст вървеше замислен. Прекосихме площада, където селяните от околността бяха докарали с коли първите плодове и зеленчуци на сезона. На почетно разстояние ме следваха двама души от охраната. Макар да бях цезар, гражданите бяха вече съвсем свикнали да ме виждат да скитам сам по улиците и докато по-рано ми се покланяха с уплашен вид, сега ме поздравяваха като съсед — разбира се, пак почтително.

— Само че… — рече Салуст и не се доизказа.

— Само че ако победата ми е твърде голяма, Констанций ще се погрижи никога вече да не разполагам с войски.

— Точно така.

— Трябва да рискувам — рекох аз, като свих рамене. — Освен това, като свърши работата си на Дунава, Констанций ще трябва да се справя с персийците. Тогава, ще не ще, пак на мен трябва да разчита. Друг няма. Ако успея да задържа Галия, той ще трябва да ме остави начело на войската.

— Ами ако не тръгне срещу персийците? Ако се опълчи срещу теб?

— Ами ако ме прегази тази кола? — При тези думи и двамата отскочихме встрани от пътя, защото една волска кола изтрополя край нас, а коларят високо взе да ругае и колата, и нас, и боговете, заради които бе закъснял за пазара. — Всичко ще се нареди, Салусте — му рекох, като доближихме вилата. — Видях поличби.

Салуст повярва на думите ми, защото знаеше, че съм под особеното покровителство на Хермес, който е умът на вселената.