Гор Видал
Юлиан (18)

XVII

Юлиан Август

 

Констанций рядко говореше на сената по простата причина, че не можеше да говори по-продължително време, без да почне да заеква или да направи някои граматическа грешка, или да изтърси някоя безсмислица. И вследствие на това почти не стъпваше в сената. В редките случаи, когато имаше работа със сенаторите, предпочиташе да ги събере в тронната зала на двореца Дафне, където можеше да се обърне към тях неофициално.

Аз се върнах към старите обичаи, подражавайки на Октавиан Август, който бил щастлив да бъде пръв гражданин. На първи януари пресякох площада, за да присъствувам на заседанието на съвета като негов член. Сенаторите проявиха задоволство от този жест и през останалите месеци, когато се намирах в града, често ходех на заседанията им. Няма нужда да добавям, че в тези случаи винаги говорех пред сената.

Обичайно е встъпващите в длъжност консули да устройват игри и състезания. Мамертин организира тридневни надбягвания с колесници в хиподрума, които посетих в знак на уважение към консула. Самите състезания ми се видяха нескончаеми, но тълпите ми бяха интересни. Винаги ме поздравяваха с оглушителен рев; казваха ми, че през двадесет и пет годишното си царуване Констанций нито веднъж не е бил приветствуван така възторжено. Тъй като го чух от няколко души, може би е вярно, а не е просто ласкателство.

През първия ден на състезанието разгледах с интерес произведенията на изкуството, които Константин е поставил в средата на хиподрума — обелиски, колони, бронзови паметници. Един от тях е особено красив — висока колона, образувана от три сплетени бронзови змии, на която е поставен златен триножник, а върху него — златна купа; посветен е от гърците на Аполон Делфийски в знак на благодарност за победата им над персийците. Константин ограбил дори най-светите реликви, за да украси града си. Някой ден ще ги върна в храмовете, откъдето са ги взели. Както си мислех за Делфи, ми хрумна една идея. Обърнах се към Орибазий:

— Трябва да се допитаме до оракула.

— Кой оракул? — Орибазий твърди, че съм уплашил бъдещето с гадатели, оракули и жертвоприношения.

— Делфийския. Единствения.

— Съществува ли още?

— Трябва да разбереш.

Орибазий се засмя.

— Сега ли да тръгна, преди да са завършили игрите?

— Не. Но ти и без това искаше да посетиш Гърция. Ако отидеш там, отбий се при оракула и постави въпроса на жрицата Пития.

Той се съгласи. Питахме се как да формулираме въпроса си към жрицата, когато доведоха една група роби, за да бъдат освободени. Това е древен обичай, с който се ознаменува новата година и встъпването в длъжност на консулите. Робите се наредиха в редица вред императорската ложа и аз с готовност изрекох формулата, с която се освобождаваха. Тълпата ахна от изненада. Аз се смутих. Мамертин, който седеше от дясната ми страна, се разсмя.

— Августе, обикновено консулът освобождава робите, както и устройва игрите.

Силно смутен, извиках на народа:

— Налагам си глоба четвърт талант злато, загдето си присвоих правата на консула.

Приеха думите ми със смях и поздравления; струва ми се, те направиха добро впечатление.

 

 

На 4 февруари обявих верска свобода в империята. Всеки можеше да почита което си иска божество, по какъвто си иска начин. Култът на галилеяните не беше вече държавна религия и свещениците на галилеяните не се освобождаваха от държавни данъци и обичайните градски налози. Също така върнах от изгнание всички владици, заточени от Констанций. Дори позволих на страшния Атанасий да се върне в Александрия, въпреки че не възнамерявах отново да го направя владика. Между онези, които се върнаха от заточение, беше и Аеций, същият, който беше представил благоприятен доклад на Гал за мен. Винаги ще му бъда задължен.

Скоро след като влязох в столицата, трябваше да се справя с един крайно неприятен инцидент. Старият ми учител, владиката Георгий, беше най-сетне наследил Атанасий като владика в Александрия. Никак не се изненадах, че Георгий се е оказал непопулярен духовник. Държал се властно и деспотично към всички. Стигнало се до открит конфликт, когато заповядал да разрушат едно светилище, посветено на Митра, за да построи костница върху основите му. Когато нашите братя основателно се оплакали от това оскверняване на храма, Георгий им показал разни черепи и кости, както и някакви срамни предмети, като излъгал, че те са останки от човешки жертвоприношения, намерени в светилището на Митра. Каква гнусна история!

Преследвайки неотклонно всички онези, които продължавали да следват учението на Атанасий, Георгий си спечелил и омразата на Атанасиевите привърженици. Александрийците не можели да го търпят. Когато най-сетне научили, че неговият покровител Констанций е мъртъв, тълпата нахлула в двореца на владиката и го убила. Завързали тялото му за една камила и го влачили през целия град до брега, където го изгорили и хвърлили пепелта в морето. Това се случило на 24 декември. Когато научих за това събитие, изпратих до града остро послание, с което го заплаших с наказание. Магистратите се извиниха и обещаха да поддържат реда. Наскоро след това в града се появил Атанасий, следван от фанатична сган последователи, и отново заел мястото си във владишкия дворец. Първата му проява била да „покръсти“ жената на моя управител. Това вече беше прекалено. Отново изпратих Атанасий на заточение, като ясно дадох да се разбере, че връщането от изгнание не означава да се възстанови властта на свалени владици, особено на онези, които са смъртни врагове на елинската религия.

По това време наследих библиотеката на Георгий, безспорно най-добрата в Азия. Особено съм привързан към тази библиотека, тъй като фактически тези книги оформиха възгледите ми. В момента имам при себе си Плотиновите съчинения, които наследих от Георгий. Останалите книги оставих в Константинопол като начало на Юлиановата библиотека.

Едиктът от 4 февруари подействува добре, макар владиците, привърженици на Арий, да се оплакваха, че позволявайки на Атанасиевите им братя да изповядват вярата си, аз съм създал условия да пламнат верски разпри, които неизбежно биха отслабили галилейската организация. Съвършено вярно! Сега ще се изядат едни други. Поисках също така да бъдат върнати всички земи и сгради, които галилеяните са отнели от нас в течение на годините. Давам си сметка, че това ще създаде известни затруднения, но няма друг начин за действие. Готов съм да се справя с всякакви смутове.

На 22 февруари издадох друг едикт, с който запазих само за себе си правото да пътувам на държавни разноски. Владиците, които непрестанно шареха нагоре-надолу из страната, заплашваха да я опропастят.

(Бележка: Да се приложи пълен списък на едиктите ми през годината. Те, разбира се, се пазят в архивите, но добре е и тук да се изброят.) Междувременно искам да се спра само на най-важните събития през шестмесечния ми престой в Константинопол.

Към края на февруари съвсем случайно научих, че Ветий Агорий Претекстат и жена му били в града. Той е водачът на елинистите в Рим, а жена му, Акония Паолина, е посветена във всички тайнства, достъпни за жените, и същевременно е първожрица на Хеката. Много ми се искаше да ги срещна.

Претекстат е дребен, слаб човек, с дълга побеляла коса и изтънчени черти. Акония е малко по-висока от мъжа си, яка и червендалеста като галска жена, въпреки че е потомка на много старо римско семейство. И двамата, особено Акония Паолина, са във възторг от делото, което съм подел:

— В нашия храм на Хеката имаме голям наплив от хора. Наистина забележително! И всичко се дължи на теб. Миналата година едва успявахме да намерим човек, който желае да бъде посветен в тайнствата, а сега… Ето, съобщават ни от Медиоланум, от Александрия, от Атина, отвсякъде, че жените просто се тълпят в нашите храмове. Единствено отстъпваме по брой на новопосветените в тайнствата на Изида. Въпреки че почитам тази богиня (сама съм посветена в някои тайнства), струва ми се, че култът на Хеката привлича по-издигнати жени. Надявам се, че и тук ще можем да издигнем храм на Хеката.

— Ще издигнете, ще издигнете, разбира се — извиках аз възхитен. — Искам всяко божество да бъде представено тук, в столицата.

Лицето на Акония Паолина засия. Претекстат се усмихна тържествено.

— Ежедневно, ежечасно се молим да успееш — рече той бавно.

Около час тримата беседвахме щастливо, изпълнени с чувство за пълно единение, което само посветените в тайнствата могат да изпитат. Бяхме като едно същество. След това се занимахме с работата, която ни чакаше.

— За да победим галилеяните, просто трябва да имаме подобна организация.

Претекстат се съмняваше.

— Често спорехме по това в Рим. И едва напоследък стигнахме до единно мнение. Дълбоко в себе си Рим е против християните. Сенатът безспорно държи на елинизма. — Той замълча и погледна навън през прозореца, като че ли търсеше самия Зевс сред дъждовните облаци, които идваха от морето. — Нали разбираш, Августе, ние не сме единна организация като галилеяните. Имаме много организации. Освен това при нас се идва само доброволно. Нямаме подкрепата на властта.

— Сега я имате.

— Сега да. Но дали не е твърде късно? Освен това ние се обръщаме към отделни лица, поне в тайнствата. Всеки, който бива посветен, изживява откровението сам. В Елевзин душата е сама пред вечността.

— Но съществува и чувството, че всички сме част от едно братство на посветени. Ето ние например. Ти и аз сме братя митраисти.

— Но това не е същото, както да принадлежим към едно открито паство, където поведението ти се направлява от жреци, които се интересуват от имоти и политическа власт не по-малко, отколкото от религия.

— Съгласен съм — казах аз. Посочих книжата пред мен. — Предлагам да се борим срещу тях с техните оръжия. Възнамерявам да създам една вселенска жреческа организация, подчинена на римския върховен жрец. Подобно на галилеяните, ще разделим света на административни единици и всяка област ще има собствена йерархия от жреци, ръководена от един първожрец, който ще ми бъде подчинен.

Това им направи впечатление. Акония Паолина ме попита дали всички култове ще бъдат представени в това жреческо съсловие. Отговорих й утвърдително. Ще се почита всеки бог и всяка богиня, познати на народа, независимо от образа му и колкото и да е странно името му, тъй като многообразието е същината на живота. Всички вярваме (дори и галилеяните, въпреки обърканото им учение за троицата), че има един-единствен бог, от когото произлиза всеки живот — божествен или тленен — и към когото всеки живот трябва да се върне. Може да не познаваме този творец, въпреки че неговият външен символ е слънцето. Но чрез посредници — хора или божества — той ни разкрива своите черти, превъплъщенията си, говори ни, подготвя ни за следния етап на пътешествието. „Трудно е да се открие създателят, бащата на битието — казва Сократ, — и когато го открием, не може да не го изобразим.“ И все пак, както мъдро казва Есхил: „Човек търси бога и търсейки го, го намира.“ Това дирене е целият смисъл на философията и на мистичното преживяване. Твърдението, че диренето е спряло преди триста години, когато един млад равин бил умъртвен за измяна, свидетелствува за безбожието на галилеяните. Но според Павел от Тарс, Исус не е бил обикновен равин, нито дори месия: той бил самият единен бог, който възкръснал от мъртвите, за да съди света веднага след възкресението си. Дори се привеждат думите на Исус, който уверявал последователите си, че някои от тях щели да бъдат още живи, когато дойде страшният съд. Но един след друг учениците му умирали, както е естествено, и ние все още чакаме да настъпи предсказаният ден. Междувременно владиците трупат богатства, преследват се взаимно и се радват на живота, а империята отслабва. Подобно на вълци, които се събират на глутници през зимата, варварите обсаждат границите ни и чакат да залинеем от слабост и да паднем. Виждам това така ясно, както виждам ръката си да се движи по страницата (защото не се доверявам за тези редове на секретарите си). Аз съм роден, за да спра колесницата, която се отклонява от слънцето.

Разкрих плановете си на Претекстат. Някои от тях вече са осъществени. Други ще трябва да чакат до завръщането ми от Персия.

Пропадането на елинизма се е дължало до голяма степен на липсата на организация. Рим никога не се е опитвал да наложи някаква вяра на покорените и цивилизовани от него народи. Напротив, винаги е заимствувал от всички. Давана е била еднаква възможност да се изповядват всички религии и дори култът на Изида — след известна съпротива — е бил въведен в Рим. Вследствие на това днес имаме около стотина главни божества и десетина тайнства. Някои обреди са били подкрепяни от държавата, понеже са свързани с гения на Рим. Но никой не се е опитал да обедини в едно почитанието на Зевс Капитолийски, да речем, с почитанието на весталките, които бдят над свещения огън на стария форум. С времето нашите обреди се превърнали — това трябва направо да се признае — в празна формалност, във въодушевяващо възпоминание за вековната традиция на града, в символичен жест към старите богове, които основали Рим и направлявали съдбините му, докато от малко село се превърнал в световна империя. Но винаги са се намирали хора, които да се подиграват и на боговете ни. По времето на ранната република някакъв сенатор веднъж попитал един авгур как може да гадае по вътрешността на птици, без да се разсмее. Аз не съм толкова лекомислен, макар и да признавам, че много от обредите ни са загубили смисъла си през вековете. Има храмове в Рим, където открай време се повтарят заучени наизуст стихове и никой, нито дори жреците, не знае значението им, понеже са на отдавна забравения език на етруските.

Тъй като държавната религия закостенявала и все по се превръщала във външна форма, хората почнали да се увличат в мистериите, повечето от които са от азиатски произход. В Елевзин и в различните пещери на Митра те имали възможност да видят какъв може да бъде този живот, както и да предвкусят следващия. И тъй, религията има три страни: старите обреди, които са преди всичко за умилостивяване на боговете; мистериите, които пречистват душата и ни позволяват да зърнем вечността; и философията, която не само се опитва да определи същността на материалния свят, но се стреми да синтезира (както прекрасно доказва Ямблих) истинската вяра в една пълна, стройна система.

В този добре устроен свят — или поне с перспектива да бъде добре устроен — се явиха галилеяните. Те представят своята вяра за нова, защото почивала на почитанието на един бог; а от Омир до наши дни елинската вяра винаги е била монотеистична. Този единен бог, според най-голямата от сектите им, изпратил сина си (роден от девица, подобно на толкова много други азиатски богове) да проповядва на света, да страда, да възкръсне и да съди човечеството в деня, който е трябвало да озари света преди повече от триста години. Разучих писанията на онези, които са познавали Назарянина — или поне твърдят, че са го познавали, — с вниманието и усърдието, с което би ги разучавал някой владика. Съставени са на лош гръцки, който според мен би трябвало да отблъсне всеки образован човек, а разказът — меко казано — е толкова объркан, че следвайки примера на Порфирий, и аз сам открих шестдесет и четири явни противоречия и нелепости.

Истинската биография на Назарянина е изчезнала. Но ми беше много забавно да я скърпвам от отделни сведения. Допреди тридесет години в архивите на Рим се пазели известен брой доклади за живота му, датиращи от онова време. Те вече не съществуват, защото били унищожени по заповед на Константин. Стара и горчива шега е фактът, че самият Назарянин не е бил християнин. Той е бил нещо съвсем друго. Говорил съм с хора, които събират стари документи и които знаят, че е имало такива доклади; неколцина от тях са ги чели или познават хора, които са ги чели. Исус е бил просто един свещеник-реформатор, който съвсем не се е стремил да печели поддръжници извън кръга на юдеите; всекиму е известно, че юдеите не се интересуват от нищо извън собствения си малък свят. Търканията му с Рим не са били на религиозна почва (кога Рим е преследвал някого заради вярата му?), а от политическо естество. Този Исус считал себе си за месия. Месия е един вид юдейски герой, който според легендите им някой ден щял да установи юдейско царство и след това ще дойде краят на света. В никакъв случай той не е бог, още по-малко божи син. Появата на юдейския месия била предсказана многократно и Исус внимателно се придържал към всичко онова, което било предсказано, за да може един ден да заприлича на този герой. Според пророчеството месията щял да влезе в Йерусалим на магаре, и Исус влязъл в града на магаре и т.н., и т.н. Но пресмятанията му не се оправдали. Народът не го подкрепил. Неговият бог го изоставил. Той прибягнал до насилие. Начело на голяма група бунтовници той завладял синагогата, като обявил, че е дошъл с меч в ръката. Той трябвало да извърши това, което неговият бог не бил извършил за него. В края на краищата излиза, че той нито е бил бог, нито дори юдейски месия, а бунтовник, който се опитал да стане цар на юдеите. Съвсем основателно нашият прокурор заповядал да го умъртвят.

Не трябва да забравяме, че според собствените му думи Исус бил юдей, който признавал Мойсеевия закон, а това изключва възможността да бъде син божи (връх на богохулството), още по-малко самият той да бъде бог, временно слязъл на земята. Никъде в книгата на юдеите не се говори за някаква връзка на месията с Йехова. Само с помощта на непрестанни нови тълкования и съобразни „откровения“ галилеяните са успели да превърнат този равин-реформатор в пародия на един от нашите богове, като са създали разказ за мъките Христови, за смъртта и възкресението му, недопустими за онзи, който почита закона на Мойсей, и възмущаващи нас, които почитаме не умъртвени някога си хора, а символични фигури като Митра, Озирис и Адонис; няма никакво значение дали те са живели някога, тъй като само митът и откровението са съществени.

Нравствените проповеди на Назарянина, макар и доста непоследователно записани, не могат да бъдат критикувани. Той проповядва честност, въздържание и добродушие и особен вид аскетизъм. С други думи, той е бил обикновен юдейски равин, който клонял към фарисейската секта. Грубо казано, прилича на Марк Аврелий, но сравнен с Платон или Аристотел, е едно дете.

Чудото на нашето време е как този най-обикновен равин беше превърнат така неочаквано в бог от Павел от Тарс, който задмина всички мошеници и измамници, съществували някога по света. Порфирий остро се изрази още през миналия век: „Боговете свидетелствуват, че Христос е бил много благочестив. Той е станал безсмъртен и по тяхна воля неговата памет се тачи. Християните обаче са една скверна пасмина, потънала и оплетена в заблуди.“

Сега нещата стоят още по-зле. Константин, Констанций и глутницата владици толкова се занимаваха с Исус, че днес твърде малко е останало от първоначалното му учение. С всяко заседание на синода си те все повече се отдалечаваха от заветите му. Концепцията за тройния бог е последният им шедьовър.

Една от причините, поради която галилеяните стават все по-силни и все по-опасни за нас, е, че те непрекъснато възприемат нашите обреди и празници. Тъй като с основание смятат митраизма за свой главен съперник, през последните години те възприеха някои черти от митраистките тайнства и ги вплетоха в собствените си церемонии. Някои смятат, че това постепенно присвояване на нашите обреди и молитви е сравнително отскоро. Но мен ми се струва, че е започнало от самото начало. В една от биографиите на Назарянина има един странен епизод, който неговите последователи не могат да обяснят. А ако не умеят друго, то поне проявяват крайна изобретателност, когато трябва да придадат смисъл на някоя нелепост. Назарянинът отива към едно смокиново дърво, за да обере смокините. Тъй като в това годишно време дърветата не дават плод, по смокинята нямало плодове. Разгневен, Назарянинът поразил дървото с магия. Смокинята е свещеното дърво на Митра: то било негов дом, когато бил малък, както и източник на храна и облекло. Предполагам, че апологетът, който е съчинил тези пасажи през първия век, нарочно е включил тази чута или измислена случка (без значение кое от двете), за да покаже, че Назарянинът ще победи култа на Митра така леко, както поразил дървото.

Но не възнамерявам тук, на страниците на този летопис, да излагам доводите си срещу галилеяните. Те са изложени в няколкото съчинения, които написах на тази тема.

Цялата зима работих заедно с Претекстат и жена му в Константинопол. Открих, че и двамата са много добре осведомени по всички въпроси на вярата. Но щом заговорех за практическата страна на работата, Претекстат губеше интерес. Затова сам се заех да преустройвам… не, да организирам елинската религия. Галилеяните са успели да си спечелят уважение с това, че вършат благодеяния на всеки, който се обърне към тях. Сега и ние вършим същото. Техните свещеници правят впечатление на простия народ със своя тъй наречен „свят“ живот. Сега и аз изисквам от нашите жреци да водят истински свят живот. Дал съм им напътствия как да се държат на обществени места и в частния си живот. Въпреки че на Претекстат му липсваше въодушевление, той старателно работеше с мене върху тези планове. Но от Акония не получих никаква помощ. Тя, както казват, не може да пусне корен. Изглежда, че се интересува единствено от собственото си спасение. Гледа на вярата като на някакъв вид лотария и смята, че като опитва различните богове, ще налучка правилния, който ще спаси душата й. Макар че не виждам каква полза ще има вечността от Акония Паолина.

 

 

Приск: Отлично, Юлиане!

Въпреки че Юлиан не го споменава, по това време нашият стар приятел Максим пристигна триумфално в Константинопол. Аз не бях там тогава, но слушах надълго и нашироко да се говори за това. Когато Юлиан стана император, той покани в двора си всички философи и магьосници в империята. И почти всички дойдоха. Единствено „приятелите му“ християни не се явиха. Василий водеше свят живот в Кападокия; а Георгий, струва ми се, не беше поканен. Интересно би било да се провери в архивите, защото си спомням едно изключително угодническо писмо, което той писа на Юлиан по това време; но може би паметта ми изневерява… Миналата седмица се обърнах към Хипия с името на майка ми, ние сме женени вече половин век. Очевидно умът ми отслабва. И защо не? Когато дойде смъртта, тя ще може да отнесе само една сбръчкана торба с кости, тъй като паметта на Приск, която всъщност е истинският Приск, отдавна ще е отлетяла.

На няколко пъти Юлиан се опита да склони Максим да напусне Ефес и да дойде в Галия, но предзнаменованията винаги се оказваха неблагоприятни. Сигурно е било така! Максим не искаше да се свърже с един непокорен цезар, който по мнението на повечето хора щеше да бъде смазан. Но когато най-сетне пристигна покана от императорския дворец, Максим беше готов да тръгне. Той пристигнал в Константинопол, когато Юлиан бил в сената. Впрочем в сената Юлиан се чувствуваше в стихията си, макар че не съм уверен дали сенаторите обичаха да го виждат толкова, колкото той тях. Обикновено сенатът трудно успява да събере достатъчно сенатори за заседанията си. Но когато императорът присъствуваше, имаше опасност сенатската зала да се пръсне. Сенаторите седяха един връз друг, докато Юлиан се шегуваше, умоляваше, апелираше и, общо взето, успяваше да свърши доста работа, защото нямаше нещо, от което той да не се интересуваше.

През шестте месеца, които прекара в Константинопол, Юлиан построи пристан в подножието на двореца. Освободи от данъци всички мъже с повече от дванадесет деца; много беше загрижен от намаляването на раждаемостта. Не мога да разбера защо. Като че ли и без това няма прекомерно много хора на света и увеличението на броя им само ще влоши породата. Тревожеше го обстоятелството, че варварите ставаха все по-многобройни, докато нашето население намаляваше. Той също така утвърди нашия стар приятел Салустий като преториански префект на Галия, въпреки че много искаше да го задържи при себе си. Направи тази жертва, защото нямаше кому да повери Запада, и всяка изминала година показва, че е бил прав. Днес Галия все още е спокойна, докато готите са на няколко дена ход от моя дом в Атина, където сега пиша за миналото и си спомням повече, отколкото очаквах.

Юлиан тъкмо държал пламенна реч, когато Максим се появил на вратата на сенатската зала. Големият „философ“ бил облечен в зелена копринена мантия, покрита с кабалистични знаци. Дългата му сива брада била напарфюмирана, рунтавите му вежди били грижливо сресани — аз самият съм го виждал да ги сресва, за да изглеждат като два съвършени свода. В ръка държал магическия си жезъл, направен от драконова кост или някаква друга подобна глупост. Сенаторите били възмутени, защото никой друг освен сенатор не можел да влиза по време на заседание, още по-малко, когато говори императорът. Но когато Юлиан зърнал Максим, той спрял насред изречението и с разтворени обятия се спуснал към стария шарлатанин. Радвам се, че не съм присъствувал на тази сцена.

След това Юлиан представил Максим на сената, наричайки го най-мъдрия и най-святия човек на света, като изтъкнал, че е чест за всички присъствуващи да могат да почетат такъв изключителен човек. Не е нужно да казвам, че всички били възмутени. Юлиан даде цяло крило от двореца на Максим и жена му, където те си образуваха свой двор. Вече имаше двама императори в Константинопол. Жената на Максим печелеше пари с една особена търговия: беше нещо като неофициален началник на протокола — уреждаше аудиенции с императора, приемаше петиции. През тези месеци двамата натрупаха цяло състояние. Рядко може човек да срещне такава двойка.

Въпреки че не обичам да се смея при смъртта на когото и да било, все още се усмихвам злорадо, като си спомня нейната смърт. Знаеш ли историята? След персийския поход Максим за първи път се озова в трудно положение и решил да се самоубие. Жена му се съгласила, че това е единственият изход и настояла и тя да се самоубие. С присъщата си практичност и енергия турила в ред всичките си работи, купила отрова и съчинила безкрайно дълги прощални писма. След това те тържествено се сбогували. Тя първа изпила отровата и веднага умряла. Максим се уплашил и останал жив. И до днес се усмихвам, когато си спомня за тази невероятна двойка.

 

 

Юлиан Август

 

В началото на април свиках владиците в двореца просто да се позабавлявам. В края на краищата аз съм върховен жрец и всички култове ми са подвластни, въпреки че не бих имал дързостта да повторя думите на Констанций, изречени пред синода в Медиоланум през 355 г.: „Вие ще се ръководите от моята воля.“

Приех галилеяните в двореца Дафне. Бях сложил златната си диадема и държах скиптъра, тъй като символичните знаци на властта винаги правят впечатление на галилеяните. Беше забележителна сцена. Присъствуваха почти хиляда владици, включително и онези, които бях върнал от изгнание. По тази причина на някои епархии се падаха по двама владици, което предизвикваше ожесточени разпри. Тези служители на Назарянина не са много смирени.

Отначало владиците се страхуваха от мен, но аз ги поуспокоих. Заявих им, че няма да ги преследвам, въпреки че други преди мен, и то не само императори, са ги подлагали на преследвания. Думите ми бяха насочени срещу няколко войнствуващи владици, които се бяха справили с противниците си чрез насилие.

— Никой — заявих им аз — не ще пострада от мен заради вярата си. — Те видимо се поуспокоиха, но все още бяха нащрек. — Естествено бих искал да ви убедя в правотата си. Но тъй като истината е ясна като бял ден, ако не желаете да я видите, никога не ще я видите. Не мога да ви позволя обаче да се нахвърляте върху хора с различна вяра, както сте вършили досега в течение на много години. Няма да изреждам престъпленията, които сте извършили или сте позволили да се извършат: убийства, грабежи, жестокости, по-скоро присъщи на дивите зверове, отколкото на божи служители, дори на служители на неистинския бог.

Вдигнах цял сноп свитъци.

— Ето последните ви престъпления. Настоявате да бъдат убити хора, желаете да заграбите имущества… О, колко обичате земните богатства! При все че вашата вяра ви учи да не се поддавате на злото, да не се съдите, нито да владеете имот, а още по-малко да го заграбвате! Учили са ви да не считате нищо за ваше и да не жадувате за нищо освен за отвъдния, по-добър свят. А вие се кичите със скъпоценности, носите скъпи одежди, строите грамадни базилики, все на този свят, не на онзи. Учили са ви да презирате парите, а вие трупате богатства. Учили са ви да не отмъщавате за обиди, истински или въображаеми, тъй като е грешно да отвръщате на злото със зло, а вие, събрани в разюздани тълпи, се нахвърляте едни срещу други, измъчвате и убивате онези, които не ви са угодни. Не само застрашавате истинската вяра, но и сигурността на държавата, чийто главен магистрат по волята на провидението съм аз. Не сте достойни дори за Назарянина. Ако не можете да живеете според неговото учение, което вие сте готови да защищавате с нож и отрова — това беше намек за отравянето на Арий от Атанасий, — как иначе да ви наричам, ако не лицемери?

До този миг само някои мърмореха тук-таме, но сега вече всички избухнаха. Започнаха да крещят и да бръщолевят високопарни фрази, като не само ми се заканваха на мен с юмруци — което е измяна, — но вдигаха юмрук и един срещу друг, което беше просто глупаво, защото те би трябвало да бъдат единни срещу общия враг. Опитах се да продължа, но не можах да ги надвикам, макар че моят глас се чува от цяла войска, строена на открито. Трибунът на схоларианците изглеждаше разтревожен, но аз му дадох знак да не се намесва.

Най-сетне изревах като бика на Митра:

— Франки и германци ме слушаха, когато им говорех!

Тези думи имаха успокояващо въздействие: спомниха си къде се намират.

След това им заговорих съвсем благо. Извиних им се, загдето се бях изразил така грубо. Речта ми бе остра, рекох, само защото уважавам думите на Назарянина, както и строгия закон на юдеите, който той, като юдей се е стремял да възвеличи. Това предизвика тих, но кротък ропот. След това им заявих, че съм готов да отредя на Назарянина място между Изида и Дионис, но никой, който поне малко почита единния създател на вселената, не може да приеме, че този проницателен чудотворец е бил самият творец. Преди да успеят да забръщолевят, продължих бързо и гръмогласно:

— Но съм готов да го приема като превъплъщение на единния бог, като лечител, доста подобен на Асклепий, и съм готов да го почитам в това му качество.

После повторих едикта си от 4 февруари. В империята ще се установи веротърпимост. Галилеяните могат да правят каквото желаят помежду си, но им се забранява да се преследват взаимно, още по-малко да преследват елинистите. Препоръчах им да бъдат по-малко алчни за имоти. Признах, че им създавам затруднения, като настоявам да възвърнат имотите на храмовете, но им изтъкнах, че те ни бяха причинили твърде големи щети, когато ни ги отнеха. Споменах, че ако се отнасят с по-малко презрение към нашите древни митове — например, че Хронос е изял собствените си деца, — и ние бихме могли да бъдем по-малко строги в подигравките си към тройния им бог и неговото непорочно зачатие.

— В края на краищата, като образовани хора, ние би трябвало да съзнаваме, че митовете винаги означават нещо друго. Те са играчки за деца, на които им покарват зъби. Възрастният знае, че играчката конче не е истински кон и че тя просто подсказва на детето представата за кон. Когато се молим пред статуята на Зевс, въпреки че той се намира в статуята, както и във всичко друго, самата статуя не е богът, а само негово олицетворение. Ние, като колеги жреци, можем да бъдем откровени помежду си по тези въпроси и да ги разглеждаме като възрастни хора. От вас искам да поддържате ред в градовете. В противен случай ще взема наказателни мерки срещу вас. Но няма защо да се боите от мен в качеството ми на върховен жрец, ако се държите порядъчно и се подчинявате на законите и водите споровете си, без да прибягвате, както в миналото, към палежи и убийства. Ако само проповядвате словото на Назарянина, ще можем да съжителствуваме, но, разбира се, за вас то не е достатъчно. Вие ежедневно прибавяте нови неща. Постоянно отгризвате по нещо от елинската религия. Присвоявате си празниците и обредите ни, и то в името на един юдей, който не е имал и представа за всичко това. Ограбвате ни и ни отричате, като привеждате думите на онзи дързък кипърчанин, който заявил, че няма спасение извън вашата вяра. Нима трябва да вярваме, че поколения и поколения хора, измежду тях Платон и Омир, са погубили душите си само защото не са почитали един юдей, за когото се казва, че бил бог, един човек, който не е бил роден, когато светът е бил създаден? Искате да вярваме, че единният бог е не само „ревнив“ по думите на юдеите, но и зъл? Струва ми се, че човек трябва да се заблуждава прекомерно много, за да вярва тези неща. Но аз не съм ви свикал тук, за да ви критикувам, а само да искам от вас да поддържате реда и никога да не забравяте, че величието на света е дар на други богове и на друга, по-дълбока философия, която отразява многообразието в природата.

Един престарял владика се изправи на крака. Облечен бе просто, по-скоро като отшелник, отколкото като висш духовник.

— Има само един бог. Само един, откакто съществува светът.

— Съгласен съм. Но той може да се явява в какъвто образ желае, тъй като е всемогъщ.

— Единният бог може да има само един образ. — Гласът му бе тънък, но твърд.

— За този ли единен бог се говори в Книгата на юдеите?

— За него, августе, и той е вечно един и същ.

— А Мойсей не заявява ли във Второзаконието: „Няма да добавяте към словото ми, нито ще отнемате от него“? Не предупреждава ли, че ще прокълне оногова, който се отклони от закона, даден от бога?

Замълчаха. Владиците бяха обиграни хора и много добре разбираха, че им готвя някаква клопка, но нямаше как да се отрекат от собствената си свещена книга, защото в тази си част тя е недвусмислена.

— Всичко, което ти казваш, че Мойсей е казал, е не само вярно, но и вечно.

Аз щракнах капана:

— В такъв случай защо изменяте Мойсеевия закон за ваше собствено удобство? По хиляди начини сте извратили не само закона на Мойсей, но и учението на Назарянина и сте почнали да вършите това още от времето, когато богохулникът Павел от Тарс заяви: „Христос е завършекът на Мойсеевия закон!“ Вие не сте нито юдеи, нито галилеяни, а безпринципни хора.

Тогава бурята избухна. Владиците скочиха на крака и закрещяха разни цитати от светото си писание, хули, обиди и заплахи. За миг помислих, че ще ме нападнат, както седях на трона, но макар и побеснели, те не си бяха съвсем загубили ума. Станах и се отправих към задната врата; владиците вече не ми обръщаха внимание, тъй като се ругаеха един друг.

Тъкмо щях да изляза от залата, когато старият владика, който преди малко бе спорил с мен, неочаквано препречи пътя ми. Това беше Марис от Халкедон. Никога не бях виждал такава омраза, изписана на човешко лице.

— Проклет да си! — Едва не ме заплю в лицето. Схоларианският трибун извади меча си, но му дадох знак да стои настрана.

— От теб може би, но не и от бога — отвърнах аз смирено, сякаш бях галилеянин.

— Отстъпник! — ми извика той в лицето.

— Не аз, а вие сте отстъпници. Аз почитам боговете, както хората са ги почитали, откакто свят светува. Вие изневерихте не само на философията, но и на бога.

— Ще гориш в пъкъла!

— Внимавай, старче, тебе те заплашва такава опасност. Всички вас. Да не смятате, че понеже са минали няколко поколения от смъртта на Назарянина, това време представлява нещо повече от един миг във вечността? Миналото не е престанало да съществува просто защото не го признавате. Вие почитате злото. Вие сте избрали разединението, жестокостта, суеверието. Аз съм решил да изрежа този болезнен израстък, да укрепя държавата… А сега, приятелю, отмести се да мина.

Той не отстъпи встрани, а застана точно на пътя ми. Внезапно трибунът каза:

— Той е сляп, августе.

Старецът кимна.

— И се радвам, че не мога да те видя, отстъпнико.

— Трябва да се помолиш на Назарянина да ти върне зрението. Ако те обича, ще го стори, без много да се затрудни.

С тези думи го заобиколих, но докато минавах покрай него, той изсъска, както правят старите жени, когато си мислят, че наоколо им броди зъл дух. Той се прекръсти, а аз отвърнах на неговия жест, като направих с ръка знак, който предпазва от уроки: но за жалост той не можеше да го види.

 

 

Тази година пролетта дойде рано. Бях изпълнен с някаква радостна възбуда и свърших доста работа. Редовно ходех в сената. От времето на Октавиан бях първият император, който се държеше просто като член на сената, а не като господар и владетел. Приск смята, че моето участие в разискванията ги ядосва; може би е прав, но дори да е така, добре е да се възстановява древното значение на институциите.

Прокарах множество реформи. Отстраних всички галилеяни от схоларианската стража. Обявих, че никой галилеянин не може да бъде управител на провинция. Това предизвика доста силно негодувание. Но аз съм прав. Едва ли може да се очаква от управител, който съчувствува на галилеяните, да прилага едиктите ми, особено онези, които се отнасят до възстановяването на храмовете. Неколцина сенатори подеха спор с мен: щом проповядвам веротърпимост към всички религии, защо преследвам онези магистрати, които са християни? В отговора ми, по очевидни причини, имаше повече софистика, отколкото искреност.

— Съгласни ли са сенаторите, че един управител трябва да следи за изпълнението на законите на държавата? — Съгласиха се. — Не съществуват ли известни престъпления, например измяна, за които се налага смъртно наказание? — Отново се съгласиха. — Съгласни ли сте, че никой не може да бъде истински управител, ако няма правото да осъди виновните на смърт? — Няколко души разбраха накъде клоня. — Е, добре, как може един галилеянин да бъде управител, когато Назарянинът изрично забранява да се отнема животът на друг човек, както може да се прочете в Матей, глава XXVI, стих 52, а също така и у Йоан?

Винаги трябва да използуваме собствените им оръжия срещу тях, както те използуват нашите срещу нас.

Премахнах кръста от всички военни и граждански емблеми, както и от монетите, които се секат сега, като вместо него поставих образите на боговете. Подобно на Сократ се обръщах към всички с „приятелю“. Най-сетне поех пряко командуването на войската. Разбира се, императорът е винаги върховен военачалник, но ако не е опитен пълководец, той не може да бъде повече от свещен символ или знаме, докато действителното военно ръководство се предоставя на стратезите. Овладях здраво войската, като се опирах на военачалниците, които доведох от Галия — особено Невита, Дагалайф и Йовин. От старата войска на Изток задържах Виктор, Аринтей и братовчед ми Прокопий.

Странно беше, че Сапор не ме поздрави, когато станах император. Това беше сериозно нарушение на протокола, тъй като владетелите на Рим и Персия винаги взаимно се поздравяват при възкачването им на престола. Но от Ктесифон не се получиха никакви приветствия. Дочух някои сведения за Сапор едва в началото на май, когато в Константинопол пристигнаха едни чудновати пратеници от Цейлон — остров близо до брега на Индия. Те бяха слаби и дребни хора с матова кожа. Донесоха богати дарове. Искаха да търгуват с нас и ние се отзовахме с готовност на техните предложения. Посланикът ми съобщи, че Сапор е следял отблизо походите ми в Галия и се страхувал от мен. Колко странно е, че един източен цар на края на света знае за победите ми, спечелени на три хиляди мили разстояние! Но пък и аз зная доста неща за него. Сапор и аз имаме повече общо помежду си, отколкото всеки от нас има с близките си, защото и двамата носим същата отговорност и разполагаме със същата огромна власт. Ако го пленя, ще има да разговаряме за толкова много неща.

Спомняйки си старата поговорка: „При студено време персиецът ръка не вади изпод наметалото“, аз възнамерявах да тръгна на поход през зимата. За съжаление така стана, че закъснях с няколко месеца. Но междувременно Невита обучаваше войските и поддържаше бойния им дух. Дори на келтите. Изтокът не беше толкова неприятен, колкото си мислеха по-рано.

По това време се запознах с персийския принц Ормизда. Той е брат на Сапор по баща и по право персийският трон се падал нему, но Сапор го изпратил в изгнание, когато бил момче. След като престоял кратко време в Армения, Ормизда преминал към нас. От четиридесет години (днес той е шестдесетгодишен) мечтаел само за едно: Рим да завладее Персия и да му върне престола. Константин, Констанций и аз самият сме го използували като военачалник и източник на сведения. Но от трима ни аз съм първият, който се опитва да осъществи мечтата му. Междувременно за мен той е неоценим съветник. Той има множество тайни поддръжници в персийския двор. Много е способен като пълководец; воювал е с Константин в Европа и естествено винаги придружаваше Констанций, когато този храбър воин събереше източната си войска за поход към Ефрат. Щом императорът достигнел до реката, разполагал се там на лагер и чакал да се появи Сапор с войската си. Щом тя се зададяла, Констанций с царствено достойнство се оттеглял на зимни квартири в Антиохия или Тарс. Тези военни паради се превърнали в тягостна шега. Ормизда бил отчаян, докато най-сетне аз станах император. Сега е доволен. В момента, когато пиша тези редове, той почти се чувствува „велик цар“ на Персия.

В свободното си време — всъщност никога нямам свободно време — оставах до късно нощем с приятелите си и разговаряхме за хиляди неща. Особено бяхме близки с Максим; вечерите с него бяха като някога в Ефес. Както винаги той беше връзката между мен и боговете. Спомням си една вечер, която се оказа знаменателна, почти като откровение.

Няколко души се бяхме събрали на градинската тераса на двореца Дафне. Нощта бе топла и от терасата се откриваше великолепна гледка към морето, блеснало в лунната светлина. Разцъфналите дървета и храсти изпълваха градината с аромат. В далечината, на отсрещния бряг, светлините на града трептяха. Нощта бе тиха, чуваха се единствено нашите гласове и подвикването на някой страж към случаен минувач.

Очевидно Ормизда искаше да говори с мен. Дадох му знак да ме последва до самия край на терасата. Седнахме на каменната ограда, сред току-що разцъфналите рози.

— Сапор не желае да воюва, августе.

При все че е прекарал целия си живот сред нас, Ормизда говори с персийски акцент.

— Това ми казват и пратениците от Цейлон. — Не исках да се ангажирам. С токовете си барабанях по стената.

— Знаеш ли как те наричат персийците?

— Мога да си представя. — Въздъхнах. Поразително е с какво удоволствие приятелите ни повтарят ужасните неща, които се разправят за нас! Някога тези, които донасяли лоши вести, били умъртвявани на място — едно от удоволствията на древните тирани.

— Наричат те Светкавицата.

— Защото съм оръдие на Зевс?

— Поради бързината, с която пресече Европа и изненада войската в Сирмиум.

Стана ми приятно.

— Да накараш врага си да се бои от теб, е наполовина спечелено сражение.

— Боят се от Светкавицата.

— Но и войската на Констанций се страхува от Сапор. Така че страховете се изравняват.

Ормизда мина на въпроса.

— Ще направи всичко възможно да се сдобри с теб. Казаха ми… — Той посочи неопределено настрана с розата, която държеше в ръка. (Знаеше, че съм осведомен за близките му връзки с противниците на Сапор в Персия.) — Казаха ми, че Сапор е готов да се оттегли от границата, да напусне Месопотамия, да направи почти всичко, което би поискал от него.

Погледнах го замислено. И той ме загледа. Останахме така неподвижни цяла минута. След това се усмихнах и казах:

— Обещавам ти да не приемам никакви предложения на Сапор.

— Не исках да моля за това, августе.

— Никакви пратеници, никакъв договор. Война докрай. Това е свещен обет.

— Вярвам ти, господарю. Благодаря ти. — Произношението му беше меко, но говореше гръцки със странен акцент.

— И ако боговете ни помогнат, аз сам ще те коронясам в Ктесифон, а Сапор ще бъде…

— Подложка за краката ми! — Ормизда се изсмя, като спомена за ужасния обичай на персийските царе да одират кожите на победените царе и да правят от тях възглавници. В този момент Претекстат дойде при нас. Колкото и да го уважавам, понякога компанията му ми тежи. У него няма лекота, а винаги само благородна тържественост. Обаче когато се касаеше за религиозни въпроси, не можех да се оправя без негова помощ.

— Напредваме ли? — Обикновено така го поздравявах.

— Мисля, че напредваме, августе. Само миналата седмица жена ми посвети стотина местни жени в тайнствата на Хеката.

— Чудесно!

Действително намирах, че това е чудесен успех, тъй като жените поддържат религията и въпреки че рядко имат истинско религиозно чувство, отлично се справят с практически неща и успяват да печелят адепти. Ранните галилеяни посвещавали доста усилия да примамват робини, та чрез тях да печелят господарките им. Дори и днес има доста сенатори, които в сената ожесточено поддържат старите богове, а когато се върнат вкъщи, се озовават сред тълпа галилеянки, които пеят галилейски песни.

— Когато тръгна за южните провинции, Претекстате, искам да ти поверя важна длъжност.

— Каква длъжност, августе? — Колкото и благороден да беше, все пак забелязах, че лицето му светна от напрегнато очакване — този израз ми беше вече добре познат, имат го всички, които се надяват да бъдат издигнати.

— Възнамерявам да те назнача проконсул на Гърция, ако тази длъжност ти се нрави.

Оказа се, че назначението страшно му се нрави и той дълго ми благодари. След това му заръчах да бъде в услуга, доколкото може, на всичките ми стари приятели като Прохерезий и племенницата му Макрина.

После станах от оградата и заслизах по ниските стъпала. Вдишвайки с наслада нощния въздух, си мислех колко рядко имам възможност да бъда такъв, какъвто всъщност съм. Аз съм човек, чийто главен интерес е философията, а досега съм се занимавал с почти всичко друго освен с философия — бях военачалник, съдия, администратор, законодател.

Максим стоеше в подножието на стълбата в сянката на висок кипарис и гледаше към луната. От време на време той повдигаше към небето малкия си жезъл и го отместваше ту на една страна, ту на друга, така че сянката пресичаше в разни посоки лицето му, което сега изглеждаше безцветно от бледата светлина на месеца.

— Какви са предзнаменованията? — запитах аз, оставайки извън сянката на дървото, за да не би да попреча на някакво заклинание. Максим не отговори и известно време с помощта на жезъла си продължи да изучава луната под различни ъгли.

— Добри са — отвърна той най-сетне и излезе от сянката. — Предзнаменованията са добри почти за всеки ден през тази година. Каквото и да предприемеш, ще успееш.

— Дълъг път сме изминали — казах аз разсеяно, загледан към града и морето отвъд. Винаги когато помисля, че всичко ми принадлежи — поне за кратките години на един човешки живот, — се чувствувам изпълнен с благоговение. Затова винаги ме преследва чувството, че трябва да бързам да свърша толкова неща, че едва ли човек има време да сложи отпечатъка на своите способности и на своя жар върху един свят, който ще продължи да съществува след него, така безучастен, както е бил преди него. Всеки ден от живота си си казвам: „Видимият свят ти принадлежи, използувай го, промени го, но бързай, защото мракът идва страшно бързо и нищо не е никога напълно завършено.“

— Ти направи Претекстат проконсул на Гърция.

Още веднъж Максим бе отгатнал нещо, което само преди няколко минути беше известно само на мен. Дали подобно на халдейците може да чете мислите на хората? Или пък неговият вътрешен гений му помага? Но какъвто и да е методът му, той винаги може да предскаже не само настроението ми, но и административните ми назначения.

 

 

Приск: Често пъти Юлиан се правеше умишлено лековерен. Максим е бил под терасата тъкмо когато Юлиан е съобщил на Претекстат за назначението му. Не е имало никаква нужда да се допитва до „вътрешния си гений“, а само до ушите си. Всъщност ушите на Максим наподобяваха ушите на лисица: дълги, заострени и леко наклонени напред. Той беше известен с подслушването си, което доказва, че когато създава хората, природата винаги обмислено съчетава качествата им. Но като философи ние бихме могли да твърдим, че когато човек е роден с лисичи уши, това може да го подтикне да почне да подслушва.

 

 

Юлиан Август

 

— Видях нещо интересно тази нощ.

Максим ме хвана за ръка и ме поведе по терасата до една скамейка, която гледаше към морето. Няколко малки кораба се насочваха към пристана, който строя точно на север. До нас достигнаха проточените викове на моряците и отговорите от брега. „Успешно слизане“ — помолих се аз по навик на Посейдон. Седнахме.

— Всички знамения през последните няколко седмици говорят за някаква прекрасна твоя победа — наша победа. — Той посочи звездата ми, която в този миг блестеше на запад.

Кимнах с глава.

— И на мен ми се явяват добри предзнаменования.

— Когато вчера се молех на Кибела, тя ми проговори.

Тези думи ме поразиха. Максим често разговаря с по-низши богове (и естествено с какви ли не духове), но рядко чува гласа на Кибела — Великата майка, самата Земя. Въпреки че се опитваше да го скрие, и той самият явно беше развълнуван. Имаше пълното основание да ликува, защото да говориш с Кибела, е изключително постижение. Не, не постижение — защото човек не може да насилва боговете, — по-скоро чудесен знак, че първите движещи сили на вселената го намират готов и достоен за техните послания.

— Молех се в храма там долу. — Той посочи набързо изградения храм близо до двореца Дафне. — Светилището беше тъмно, според предписанията. Носеше се силна миризма на тамян. Образът й беше слабо осветен от една-единствена лампа. Молех се както обичайно…

— Пълната молитва, до седма степен?

Той кимна с глава:

— Точно според предписанията. Но изведнъж, вместо тишина и успокоение, усетих как ме обхваща ужас, сякаш бях достигнал до ръба на пропаст. Полази ме студенина, каквато никога по-рано не бях усещал. Помислих, че ще припадна, ще умра. Дали не бях я оскърбил? Дали не ме беше проклела? В този миг тя проговори. Светлината на лампата изведнъж припламна и разкри образа й, но не вече бронзовата статуя, а нея самата.

Смразен от неговия разказ, пошепнах молитва.

— „Максиме“ — извика ме тя и гласът й звучеше като сребърна камбана. Извиках я с всичките й имена и тогава тя ми проговори: „И аз обичам оногова, когото ти обичаш толкова много.“

Не пошавнах, дори не дишах, докато Максим говореше. Сякаш сам чувах гласа на богинята.

— „Онзи, когото боговете възлюбиха като свой син, ще стане господар на цялата земя.“

— Персия? — прошепнах аз. — За Персия ли каза?

Но Максим продължаваше с гласа на богинята:

— „На цялата земя, защото ние ще му изпратим дух покровител да му помага през дългия поход.“

— Хермес?

— „Един дух покровител, който сега е при нас, ще го придружава, докато стигне до края на света и завърши за наша слава делото, започнато от този дух.“ — Максим спря, сякаш бе дошъл до края на страница.

И двамата мълчахме доста дълго време. Аз чаках. След това Максим се обърна към мен; в лунната светлина брадата му приличаше на течаща вода и очите му сякаш пущаха искри.

— Александър! — прошептя той името. — Ти си предопределен да завършиш делото му.

— В Персия?

— В Персия и в Индия и във всички страни още по-далеч на изток. — Максим вдигна края на наметката ми и я докосна с устните си — жест на молител, който изказва преклонението си.

— Ти си Александър.

— Ако това е вярно…

— „Ако“! Та ти чу думите й.

— Значи ще разбием Сапор.

— И след това нищо няма да те спре по пътя ти от Персия до източния океан. Богинята иска от теб само да възстановиш храма й в Песинус.

— С най-голяма радост.

Максим направи тайния свят жест към звездата ми. Аз направих същото. В този момент ни прекъсна Приск, който извика с гръмкия си ясен глас:

— Пак ли зяпате по звездите?

 

 

Приск: Ако знаех какво крояха, щях да им кажа много повече „с гръмкия си ясен глас“. Действително от разни намеци, които Юлиан подхвърляше по време на персийския поход, имах впечатлението, че той вярва в някаква особена подкрепа от страна на боговете, но нямах представа, че всъщност се смята за Александър или че духът на Александър е в него, мушнат някъде между сърцето и черния дроб. Тази особена лудост обяснява много неща от последната част на похода, когато Юлиан-Александър почна наистина да действува странно. Аз лично, ако бях пълководец, не бих искал да бъда обладаван от духа на друг пълководец, още по-малко от военачалник, който е завършил с лудост. Но Максим беше способен на всичко; а Юлиан сляпо му вярваше. Това е всичко, което отбелязва за константинополския период в съчинението си. Той възнамеряваше да даде пълно изложение на всичките си едикти и назначения, но не му остана време за това. Вероятно ще можеш да получиш тези сведения от архивата.

Юлиан напусна Константинопол през май. Искаше да обиколи Галатия и Кападокия, преди да отиде в Антиохия, където възнамеряваше да прекара зимата. Въпреки че не беше обявил нищо официално, всички знаеха, че източните войски ще се съберат в Антиохия, готови за персийския поход.

Аз останах в Константинопол, защото по това време бях зле парично, за разлика от Максим и жена му, които натрупаха цяло състояние от своя царствен покровител. Аз не исках нищо и не получавах нищо. Юлиан никога не мислеше за пари, освен ако не го подсетиш. Тогава биваше щедър. За щастие можах да изнеса серия от беседи в Константинополската реторска школа. Старият Никокъл особено ми помогна да си събера ученици. Ти го познаваш, нали? Разбира се, че го знаеш! Той те принуди да напуснеш града през онези години. Неприятна история беше. Но на мен Никокъл ми беше добър приятел и скоро успях да изпратя доста пари на Хипия. Освен това Юлиан ме остави да живея в двореца, докато преподавах, така че разноските ми бяха малки.

Една интересна подробност: Орибазий се върна в Гърция, тъкмо преди Юлиан да се отправи за Антиохия. Той многозначително мълчеше и вече не ставаше дума да се възстанови храмът на Аполон. Години след това Орибазий ми разправи какво се бе случило в Делфи, тъй наречения „пъп на земята“.

Според думите на Орибазий Делфи по това време представлявал тъжна картина. Произведенията на изкуството, които някога украсявали многобройните храмове, ги нямало вече. Само Константин отвлякъл две хиляди и седемстотин статуи. Няма по-печална гледка на запустение от дългите редици празни пиедестали. Градът бил изоставен от всички с изключение на няколко дрипави циници, които му предложили да го разведат наоколо. Аз самият никога не съм ходил там, но съм чувал да разправят, че жителите му са най-мрачните хора на света, по-лоши дори от търговците в Елевзин. Не мога да кажа, че особено много ги съжалявам сега. В продължение на хиляда години са ограбвали поклонниците. Защо трябва да смятаме, че това ще продължава вечно?

Струва ми се, че Орибазий, подобно на мене, нямаше склонност към религията. Но докато аз предпочитам ума на човека пред всякакви магии, той се интересуваше само от тялото. Беше безразличен към всичко, което не може да се види или пипне. Необичаен приятел за един владетел. Единствената му страст беше медицината, която винаги съм считал за особен вид магия, въпреки че подходът му към нея беше съвсем прагматически. Забелязал ли си, че когато лекар ти предпише някое лечение и ти оздравееш, той е винаги малко изненадан? Всичко, което прави лекарят, се основава на догадки и затова той трябва да умее да се преструва както всеки друг софист; успехът на лечението зависи напълно от убедителното му държане на сведущ човек.

При храма на Аполон Орибазий извикал: „Къде е жрицата?“ Никой не отвърнал. Влязъл вътре. Част от покрива на храма се бил срутил. Всичко било потънало в прах. Точно зад пиедестала, където някога се намирала статуята на бога, намерил един заспал жрец, с полупразен мех вино до него. Орибазий доста трудно успял да го разбуди от тежкия му сън. Когато му казал, че е пратеник на императора, жрецът се изплашил.

— Годината беше лоша за храма, много тежка. Приходите ни секнаха. Дори и малкото посетители, които идваха миналите години, сега ги няма. Но предай на августа, че ние изпълняваме светите си задължения, макар да няма пари за поправка на покрива и за жертви. — Той се изправил на крака с олюляване, напълно пиян от изпитото вино.

Орибазий попитал за оракула.

— Все още служи на бога. Сегашната жрица е изключително добра. Доста е стара, но богът не я изоставя. Тя казва, че Аполон постоянно й говори. Много сме доволни от работата й, сигурен съм, че и ти ще останеш доволен от нея. Естествено ти ще искаш да я видиш, нали? Ей сега ще отида да я попитам кога може да те приеме. Има дни, когато не е разположена…

Той направил неопределен жест и изчезнал надолу по едни стръмни стълби.

Орибазий разгледал храма. Всички прочути статуи липсвали, включително и статуята на Омир, която стояла при входа. Впрочем Юлиан я откри в един склад на двореца и нареди да я поставят в библиотеката му. Аз съм я виждал — изключително произведение. Лицето е пропито с тъга, съвсем омировско.

Жрецът се върнал и му предал, че Пития щяла да се допита до оракула на следния ден. Междувременно трябвало да се извърши обичайният обред, за да се умилостиви богът; особено важно било жертвоприношението. При думата жертвоприношение жрецът започнал да се облизва.

На следния ден Орибазий и жрецът принесли в жертва една коза на жертвеника пред храма. Когато жрецът поръсил закланата коза със светена вода, краката й потреперили, което се считало за добър знак. След това минали през храма и по едни стръмни стълби слезли в светилището. Макар че Орибазий не взема сериозно тия нелепости, обстановката му направила много силно впечатление.

Седнали да чакат в малко преддверие, изсечено в скалата. Срещу тях имало врата, която водела към светилището на бога. Там от една пукнатина в земята излизала пара; там именно се намира и „пъпът на света“ — кръгъл камък, за който се казва, че бил хвърлен на земята от Зевс.

Жрицата дошла от храма. Не погледнала нито жреца, нито посетителя. Тя била — каза Орибазий — съвсем стара, сбръчкана жена, без нито един зъб.

— Сега е пречистена — прошепнал жрецът. — Току-що се е изкъпала в Касталския извор. — Пития хвърлила няколко лаврови листа и шепа ечемичено брашно върху един мангал. Стаята се изпълнила с лютив дим. — Пречиства въздуха — казал жрецът.

След това, със сълзящи от дима очи, Орибазий последвал Пития във вътрешната килия на светилището, където от хилядолетия Аполон говори на хората. До „пъпа на света“ стоял триножник. Пития седнала на него с подвити крака, навела лице над парите, излизащи от земята, и започнала да мърмори заклинания.

— Ето — пошепнал жрецът. — Сега е готова да те чуе.

— Идвам от името на Флавий Клавдий Юлиан, август и върховен жрец — извикал високо Орибазий. — Той се покланя на бог Аполон и всичките истински богове.

Пития продължила да си пее тихичко на себе си и гледала вторачено в парата, която минавала пред триножника.

— Августът желае да чуе напътствието на бог Аполон. Готов е да изпълни всичко, което богът му заповяда.

— Какъв е въпросът? — Гласът на старицата бил тънък и неясен.

— Трябва ли императорът да възстанови храма в Делфи?

Доста дълго време единственият шум в светилището бил тихото съскане на излизащата от скалата пара. Вероятно този звук, това съскане е източник на легендата, че богинята на земята Гея имала син — змей, наречен Питон. Змеят вардел оракула, но Аполон убил змея и хвърлил трупа му в една цепнатина на скалата. Хората вярват, че парата излиза от трупа, а шумът бил съскането на умиращия змей.

Най-сетне Пития се размърдала. На няколко пъти вдъхнала дълбоко пара, задавила се, закашляла се и почнала да върти очи. Хванала здраво триножника с пръсти като нокти на хищник и почнала да се люлее напред-назад. След това останала неподвижна. Когато най-сетне проговорила, гласът й бил твърд и ясен въпреки беззъбата й уста:

— Кажи на императора: великолепното жилище се срути на земята и замлъкнаха изворите, които някога пееха. Нищо не е останало на бога, нито покрив, нито подслон и в неговата ръка прорицателният лавър вече не цъфти.

Това било всичко. Пития затворила очи. Изглеждала като заспала. Орибазий и жрецът излезли навън. Жрецът изглеждал смутен.

— Не мога да повярвам — рекъл той. — Разбира се, че Аполон иска храмът му да бъде възстановен. Не знам какъв дух влезе в нея. Естествено думите й следва да се тълкуват. Понякога те са нарочно изопачени и неясни…

Но тези обяснения не променили нищо.

Попитах Орибазий какво е казал Юлиан, когато е чул думите на оракула.

— Нищо — рече Орибазий. — Единствено ме помоли да не казвам това никому.

Лично аз съм уверен, че жрицата е била подкупена от християните. Те знаеха какво голямо значение Юлиан отдава на оракули, особено на Делфийския оракул. Защо смятам, че християните имат пръст в това предсказание? Защото, ако жрицата е била истинска Пития, тя щеше да направи всичко възможно да бъде възстановен делфийският храм. Нямаше да признае направо, че борбата е изгубена. Щом е говорила срещу интересите на собственото светилище, това означава, че някой й е направил по-добро предложение. Аз, разбира се, не вярвам, както Юлиан вярваше, че Аполон ни говори посредством една върволица от баби, които почват да бълнуват, когато погълнат пара. Цялата работа винаги е била чиста измама. Но този път, уверен съм, измамата е била двойна.

Орибазий се съгласи с мене, когато му изложих теорията си.

Както вече споменах, Юлиан напусна Константинопол в добро настроение и няколко месеца не го видях. Когато се срещнахме отново, забелязах значителна промяна у него. Нямаше и следа от радостната възбуда, която го владееше в Константинопол. Беше неспокоен, раздразнителен и, разбира се, мразеше Антиохия, която сам той описва.