Гор Видал
Юлиан (14)

XIII

Третата и последна зима, която прекарах в Лутеция, беше съдбоносна. От срещата ми с Флоренций нямах никакви известия от Констанций, нито направо, нито по околен път. Префектът предпочиташе да живее във Виенна, докато аз останах в Лутеция. Макар постоянно да си разменяхме писма, не се срещахме. Съзнавайки, че скоро ще настъпят критични времена за нас, по едно време предложих на Флоренций да се премести при мен в Лутеция за през зимата. Но той отказа. Явно държеше да запази колкото бе останало от авторитета му. Формално аз бях господар на Британия, Галия, Испания и част от Мавритания. В действителност Флоренций управляваше части от Галия южно от Виенна, както и Испания и Мавритания. А аз управлявах само Британия. Спазвахме негласното споразумение да не се намесваме аз в неговата, а той в моята територия.

Здравето на Елена се влоши и когато застудя, тя легна на легло. Болките й се усилваха. Пратих да повикат Орибазий. Той не ми даде особено големи надежди.

— За съжаление мога само да намалявам болките. Тя има тумор в стомаха. Нищо не може да се направи.

Тогава ми разправи за някаква нова билка, която открил — от нея плътта ставала безчувствена.

За мен беше утеха да имам другар като Орибазий край себе си. Същото мога да кажа и за Приск, макар той постоянно да ме заплашваше, че ще се прибере у дома. Жена му Хипия му беше пратила няколко сърдити писма; пък и колкото и да го отричаше, той си мечтаеше за Атина. Приск винаги обича да си придава вид на по-безсърдечен, отколкото е всъщност. Блестящият ум на Евтерий беше непресъхващ извор, от който черпех познания. Но като изключим тези трима приятели, живеех съвсем уединено. Началникът на щаба ми, Лупицин, който замести Салуст, беше нахален невежа, а със Синтула, началника на конницата, едва можеше да се общува. Невита, този отличен офицер, държах в Колония Агрипина, за да пази Рейн.

Изпаднал донякъде в отчаяние, пишех писма на стари приятели и ги канех да ми гостуват в Лутеция. На любителите на лова обещавах цели стада елени и меко време. На философите хвалех удоволствията на интелектуалния живот в Лутеция, макар че единствените образовани хора бяха галилеянският владика и хората около него, от които аз странях. Но никой не дойде. Дори Максим не можеше да се реши на толкова дълъг път; той обаче ми пишеше често с изобретен от него шифър.

По това време, през ноември или декември, сънувах пророчески сън. Късно през нощта, през третата стража, заспах, уморен от дългото диктуване на бележките, които впоследствие влязоха в моето описание на битката при Аргенторатум. Както често се случва, когато си мислил дълго за нещо, най-напред сънувах битката. Сетне тя изчезна, както обикновено става при сънищата, и се намерих в голяма стая, в средата на която растеше високо дърво; насън това ми се видя напълно естествено. Сетне дървото падна на пода и аз забелязах, че между корените му расте по-малко дърво, което не бе изкоренено при падането на голямото дърво, от което се бе родило.

— Дървото е мъртво — чух собствения си глас, — а сега ще загине и малкото.

Бях обзет от жалост, по-голяма, отколкото би трябвало да предизвика подобно събитие. Изведнъж усетих, че някой стои до мен. Той ме хвана за ръката и макар да не можех добре да видя лицето му, нямах чувството, че е непознат човек.

— Не се отчайвай — каза той и посочи дървото. — Виждаш ли? Коренът на малкото дърво е в земята. Щом е там, то ще вирее и ще расте още по-сигурно дори отпреди.

После сънят ми свърши и аз знаех, че съм говорил с Хермес, моя бог и покровител.

Когато разправих съня си на Орибазий, той го изтълкува така: Констанций ще падне, а аз ще процъфтя, защото корените ми са във Всевиждащия. От само себе си се разбира, че запазихме този сън в тайна. За най-невинни сънища различни хора биваха наказвани на смърт, а моят сън едва ли можеше да се нарече невинен. Той беше пророчески.

 

 

През декември спокойствието в нашия двор бе нарушено от новината, че пиктите и скотите, обитаващи Северна Британия, заплашвали границата. Нашият управител молеше да му пратим подкрепления. Бях в недоумение какво да правя. И без това имах твърде малко войски, а знаех, че надеждата да запазя и тях бе слаба, защото навсякъде се мълвеше, че цезарят на Галия щял да бъде лишен от войските си, щом Констанций тръгне на поход срещу Персия. Стопански Британия беше от голямо значение за нас, тъй като толкова много галски стопанства бяха опустошени от германците, че за изхранване на населението бяхме принудени нея година да разчитаме на жито, докарано от Британия.

Свиках съвет и решихме Лупицин да замине незабавно за Британия. Той беше добър пълководец, макар често да се питаме дали е по-алчен, отколкото жесток или по-жесток, отколкото алчен.

В същия ден, когато Лупицин пристигна в Британия, в Лутеция пристигна държавният секретар, трибунът Деценций, с голяма свита правници и данъчни чиновници. Преди да дойде при мен, той бе прекарал няколко дена във Виенна при Флоренций. Засегнах се, защото е редно първо да се отдава почит на цезаря.

Деценций бе напълно изтощен, когато пристигна. Затова му разреших да седне, докато ми четеше писмото на императора. Тонът на писмото беше приятелски, но исканията на Констанций бяха категорични. Трябваше да му пратя ерулския, батавийския, келтския и петулантския легион — най-добрите, с които разполагах, — както и по триста души от всеки от останалите легиони. Нареждането бе те да тръгнат незабавно за Антиохия, за да стигнат навреме за пролетната офанзива срещу Персия.

Когато Деценций свърши, казах колкото се може по-спокойно:

— Той иска малко повече от половината ми войска.

— Да, цезарю. Войната в Персия ще бъде трудна, може би решаваща.

— А обмислил ли е императорът какво въздействие ще има това върху германците? Войската ми и без това е доста малка. Ако ми оставят по-малко от дванадесет хиляди войници — и то най-лошите, — германските племена непременно пак ще се надигнат.

— Но от твоите доклади августът е останал с впечатлението, че германските племена по границите на Галия са укротени за едно поколение вследствие на големите ти победи.

Питах се дали Деценций в момента се сети да каже това, или Констанций му бе дал нареждане да ме клъцне леко.

— Никоя провинция няма напълно осигурени граници. Докато има и един жив германец, за нас съществува опасност.

— Но тази опасност не е непосредствена, цезарю. Ще се съгласиш, че е така, нали?

— Не, трибуне, няма да се съглася. Освен това точно сега има сериозни вълнения в Британия.

— Винаги има вълнения някъде, цезарю. Въпреки това августът смята, че за войната срещу Персия трябва да има със себе си най-добрите от своите войски. Той е на мнение…

— Знае ли той за тържественото обещание, което дадох на галските войници, че няма да се бият извън страната си?

— Твоето обещание пред тях се отменя от клетвата, която са положили пред императора. — Тези думи бяха произнесени с тон, който показваше, че той се придържа само към закона.

— Това е така, но трябва да те предупредя, трибуне, че е твърде вероятно да има бунтове.

Той впери поглед в мен. Знаех какво си мисли. Дали този уж нечестолюбив цезар сега няма да използува сгодния случай, за да вдигне бунт и да заграби западните провинции? Придворните никога не вземат уверенията за чиста монета. Думите ми, че не е изключено войските да се разбунтуват, той изтълкува като закана: ако бъда предизвикан, ще ги подтикна към бунт.

— Аз съм верен на Констанций — рекох предпазливо. — Ще изпълня това, което ми заповядва. Само те предупреждавам, че може да има размирици. При това трябва да чакаме поне един месец, преди да можем да пратим войски на изток.

— Августът каза да се пратят незабавно — поде Деценций.

Аз го прекъснах:

— Трибуне, в този момент, когато ние седим тук и разговаряме, легионите, които той иска, пътуват по море за Британия.

Разказах му за Лупицин и сетне, за да докажа своята добросъвестност, му разреших да остане и да слуша, докато диктувах писмо до Лупицин, в което му заповядвах да се върне обратно. Като свърших тази работа, пратих Деценций при Синтула и дадох нареждане да изпълнят всичко, което трибунът им заповяда. До края на седмицата някои от най-добрите ми войници заминаха за Антиохия. Хитрият Деценций трябва да им е обещал парични награди, защото тръгнаха в по-добро настроение, отколкото очаквах.

Някои хора смятат, че в този момент аз вече съм замислял да се разбунтувам и да се провъзглася за август на Запада. Това не е вярно. Няма да отрека, че действително ми мина през ума за такава възможност — изключено е човек да не си помисли подобно нещо. В края на краищата благодарение на моите усилия границата на Рейн беше осигурена и аз управлявах една трета от света. Въпреки това нямах никакво желание да скъсам отношенията си с Констанций. Той беше по-силен от мен. Работата беше съвсем проста — свеждаше се до това. Също така не желаех да предизвикам братовчеда си в единствената област, в която той ме превъзхождаше: в умението да задържи престола си.

Но за мен бе голям удар, когато Деценций настоя да заповядам на всички останали войски да дойдат в Лутеция, за да може той да избере най-добрите за войната в Персия. Няколко дни спорихме по този въпрос. Деценций се съгласи да поддържаме гарнизоните по реката Рейн в пълен състав едва когато го заплаших, че ще се откажа от поста си. Тогава дадох заповед войските в Галия да се съсредоточат в Лутеция. Всички изпълниха нареждането ми освен Лупицин, който ми писа, че е изключено да се завърне преди април. Деценций негодуваше, но нищо не можеше да се направи.

През втората седмица на февруари, когато легионите бяха вече разположени на стан по двата бряга на река Секвана, Деценций свали маската си на вежливост. Той престана да придумва и да ласкае; само издаваше заповеди. Евтерий беше при мен, когато трибунът накрая тропна на масата и извика:

— Щом ти не искаш да говориш на легионите, аз ще им говоря от името на Констанций!

Казах му кротко, че няма нужда нито да ми крещи, нито да върши мои задължения. След това го отпратих. Останахме сами с Евтерий в залата на съвета. Спогледахме се; той беше загрижен, аз — съвсем смазан.

— Е, стари приятелю — рекох накрая, — какво да правя сега?

— Каквото ти казват да правиш. Освен ако… Той се спря.

Поклатих глава.

— Не, няма да вдигна бунт.

— Тогава кажи на войниците, че ти е заповядано да ги пратиш на изток. Останалото — той говореше бавно, натъртено — е в техни ръце.

Следващият ден беше дванадесети февруари. Станах още щом се развидели. Наредих на прислугата да се приготви вечеря за всички офицери. Бях решил да дам богато угощение. Заръчах да извадят от най-хубавото вино в дворцовата изба и да сготвят различни ястия от птици и всякакъв вид месо. Макар да се гордея с това, че обикновено трапезата ми е скромна, този път реших да бъда разточителен.

Сетне тръгнах да обикалям войските, придружен единствено от знаменосеца си. Дъхът ни замръзваше, докато тропахме с конете си по дървения мост към левия бряг. Минах бавно по целия лагер. Разговарях с войниците поединично или на групи. Разменихме приятелски шеги и скоро добих представа за настроението им. Към мен бяха добре разположени, но нямаха доверие в Констанций. Във войската няма тайни.

Когато стигнах до стана на петулантите, най-любимия ми легион, спрях се да поговоря с една голяма група войници. Разговорът ни беше непринуден и лек, но предпазлив. Накрая един от тях излезе напред, държейки в ръка едно писмо. Той ме поздрави и каза:

— Цезарю, никой от нас не може да чете. — Някои се изсмяха на тази явна лъжа. Повече от половината от петулантите са добре образовани. — Когато дойдохме тук — продължи той, — намерихме това писмо на вратата на църквата. — Той посочи към близкия храм на Веста, превърнат от галилеяните в костница. — Прочети го, цезарю!

— Ако мога — рекох дружелюбно. — То е на латински, а аз съм само азиатец, гърче…

Те се разсмяха, като чуха два от закачливите прякора, с които ме наричат. Писмото беше написано на войнишки латински. Започнах да чета: „Войници от петулантския легион, предстои да ни пратят накрай света като престъпници…“

Спрях, заслепен за миг от бледото слънце, към което се бях обърнал почти несъзнателно, сякаш за напътствие.

— Чети, чети, цезарю! — викаха войниците навъсени.

Те вече знаеха съдържанието на анонимното писмо. Поклатих глава и казах решително:

— Това е измяна срещу императора.

Захвърлих писмото на земята и обърнах коня си.

— Но не и срещу теб! — извика войникът, който ми беше подал писмото.

Пришпорих коня и в галоп препуснах обратно до острова, следван от знаменосеца. До ден-днешен не зная кой е написал това писмо; разбира се, някои ме обвиниха, че аз сам съм го писал.

Рано следобед офицерите пристигнаха в двореца. Приех ги в голямата зала за угощения, на която за толкова кратко време бяха успели да дадат напълно празничен вид. Стените и гредите по тавана бяха окичени с гирлянди от вечнозелени клони, а мангали с разгорени въглища бяха пречупили малко въздуха. Откакто бях станал цезар, не бях давал толкова скъпо угощение.

Елена беше доста зле, за да може да присъствува, така че аз сам изпълнявах задълженията на домакин. Деценций седеше от дясната ми страна и ме наблюдаваше зорко. Но аз приказвах и се държах по най-обикновен начин.

Когато офицерите се поразвеселиха от виното, Деценций каза:

— Сега е удобният момент да им кажеш, че до края на седмицата ще трябва да заминат.

Направих последен опит да се измъкна.

— Трибуне, през април ще се върнат легионите от Британия. Ако почакаме дотогава…

— Цезарю — Деценций остави високомерния си тон и мина към хитри и разумни доводи, — ако чакаш дотогава, хората ще кажат, че британските легиони са те принудили да изпълниш нарежданията на августа. А ако ги изпълниш сега, ще кажат, че сам си взел това решение, че действително си господар на Галия и верен на императора.

Думите му бяха самата истина. Усетих как капанът щракна. Предадох се. Съгласих се да им съобщя нареждането на края на вечерята. Имах ли тогава някакви тайни помисли? Струва ми се, че не. Все пак във важни моменти на живота си човек е склонен несъзнателно да върши онова, което е необходимо, за да се спаси.

По време на угощението постоянно ме поздравяваха низши офицери въпреки правилата на етикета. По едно време Евтерий ми прошепна на ухото:

— Нарушаваш всички правила, установени за цезаровата трапеза.

Отвърнах му с бледа, уморена усмивка. Това беше стара наша шега. „Цезаровата трапеза“ бе благовиден израз, под който се разбираше ограниченията, наложени ми от Констанций.

На края на вечерята казах няколко думи на офицерите, които вече бяха готови на всичко — от бунт до битка. Казах им, че никога не съм имал по-добри войски. Казах им, че за пръв път в живота си завиждам на Констанций, защото в най-скоро време към неговата армия ще се присъединят най-добрите войници на света. При тези думи взеха да мърморят, но нищо повече. Внимавах да не бия прекалено много на чувствата им. Реших да не ги предизвиквам.

 

 

Приск: Все още.

 

 

Юлиан Август

 

След много разнежени прегръдки угощението завърши. Изпратих офицерите до площада пред двореца. Вдясно от главния вход има висока каменна площадка, откъдето се четат прокламации. Застанах под нея, а офицерите, които вече не се държаха много на краката си, се въртяха наоколо ми. Докато се сбогувах ту с един, ту с друг, забелязах, че под аркадите от двете страни на площада се бе събрала голяма тълпа. Когато ме познаха, хората се втурнаха към мен. Стражите веднага извадиха мечовете си и образуваха около мен кръг. Но тълпата не беше враждебно настроена. Повечето бяха жени с деца. Умоляваха ме да не изпращам мъжете им да заминат. Една жена размаха плачещото си бебе пред мен като знаме и извика:

— Недей изпраща баща му! Друго нямаме, само него!

Други викаха:

— Ти ни обеща, цезарю! Обеща ни!

Виковете им ми бяха непоносими и аз си тръгнах. На вратата на двореца стоеше Деценций, увлечен в разговор с Гауденций. Като видяха, че приближавам, замълчаха гузно.

— Стар приятел — каза Деценций.

— В това съм убеден — отвърнах аз рязко и сочейки към тълпата, добавих: — Чу ли ги?

За миг Деценций ме погледна с безизразни очи. Сетне погледна към площада.

— Да. Да. Това е най-обикновено нещо в провинциите. Жените винаги се оплакват, когато мъжете получат заповед да заминат. Като послужиш във войската, колкото аз съм служил, дори няма да ги забелязваш.

— За съжаление трудно мога да не го забелязвам. Разбираш ли, аз действително им обещах…

Но на Деценций му бе дотегнало да слуша за прочутото ми обещание.

— Драги ми цезарю — каза той с бащински тон, — докато се стопли времето, всяка една от тези жени ще си намери нов мъж. Това са животни. Нищо повече.

Оставих го на площада и се качих право в кабинета си на втория етаж. Пратих да повикат Приск, Орибазий и Евтерий. Докато ги чаках да дойдат, опитах се да чета, но не можех да съсредоточа мислите си. Взех да броя плочите на пода. Ходех насам-натам из стаята. Най-после отворих прозореца към реката Секвана и погледнах навън. Студеният въздух ме освежи. Лицето ми гореше като в треска. Ръцете ми трепереха. Дишах дълбоко и започнах да броя начупените блокове лед, както се носеха надолу по течението. Помолих се на Хелиос.

Пръв дойде Евтерий. Затворих прозореца. Направих му знак да седне на моя стол. Той беше толкова едър, че не се побираше в никой друг стол, а като сядаше на пейка, тя обикновено се счупваше.

— Това е заговор — каза той. — В Сирия Констанций има почти стохилядна войска. Твоите гали едва ли имат такова голямо значение за него.

— Но ако ги загубя, за мен това ще бъде от голямо значение.

— За тебе — да. Именно в това се състои заговорът. Той иска да те унищожи.

Изненадах се от думите му. От всичките ми приятели и съветници той единствен винаги настояваше за предпазливост. Държеше за благоприличието, справедливостта, за установения порядък в държавата. Не беше той човек за заговори и измяна. Но сега се беше променил.

— И вярваш, че е така?

Евтерий кимна с глава, а малките черни очи лъщяха като очите на египетска статуя.

— Тогава какво да правя?

В този момент влязоха Орибазий и Приск. Те чуха въпроса ми. Орибазий отговори вместо Евтерий.

— Да вдигнеш бунт — каза той веднага.

Кълна се в Хелиос, Митра и Хермес, това беше първата дума за бунт и измяна, която открито бяхме разменили. Настъпи гробно мълчание. Приск седеше на ръба на тежката дървена маса. Орибазий беше застанал в средата на стаята, вперил очи в мен. Обърнах се към Приск:

— Ти какво мислиш?

— Трябва всичко да вземеш предвид. Можеш ли да останеш в Галия без тези войски? Ако това е възможно, какво може да се очаква, че ще направи Констанций? Ще ти отнеме ли властта? Или пък ще бъде прекалено зает в Персия, за да предприеме каквото и да е? — Приск сам отговори на въпроса си: — Подозирам, че дълго време няма да имаш вест от Констанций. Той трябва да си възвърне Амида и да разбие Сапор. Това може да се окаже задача, която да го погълне до края на живота му. Междувременно ти ще бъдеш господарят на Запада и в случай, че той умре, ще станеш император.

Евтерий кимна.

— Това е разумното становище, разбира се — каза той. После се усмихна и добави: — Защото открай време е моето становище. Обаче аз смятам, че положението е много по-сериозно. Ти не вземаш предвид Флоренций. По сведения на моите агенти наредено му е той да поеме цялата власт в Галия, щом цезарят остане без армия. Когато това стане, няма да имаме друг избор, освен да се предадем. Откровено казано, аз съм на мнение, че е по-добре да се съпротивляваме сега, отколкото да чакаме Флоренций да ни унищожи.

Докато те разговаряха помежду си, аз отново се отдръпнах при прозореца и наблюдавах как слънцето, бледо оранжево кълбо, залязва на запад. По бреговете на реката блеснаха нощни огньове. Как да постъпя? Внезапно някой силно похлопа на вратата. Отворих я ядосано и викнах:

— Никой да не ни безпокои…

Но там стоеше Деценций, бледен и задъхан.

— Безкрайно много се извинявам, цезарю — каза той бързо. — Нямаше да те безпокоя, но те са тук!

— Кои, къде? — попитах.

— Не ги ли чуваш? — възкликна Деценций. Зъбите му тракаха от страх.

Всички се смълчахме и се заслушахме в далечния звук: викове на мъже и ридание на жени.

— Бунт! — каза Орибазий.

Той изтича до прозореца и погледна навън. Макар обикновено да се виждаха само реката и краят на острова, като се наведеш, можеше да видиш дървения мост към северния бряг.

— Това е келтският легион. Минават реката и идват насам! — каза той.

Отидох при него на прозореца и в този миг точно под нас се чуха викове: „Цезарят!“ Погледнах надолу и видях цяла центурия пехотинци с извадени мечове. Махаха ми весело с ръце, но гласовете им бяха заканителни.

— Не ни оставяй, цезарю. Задръж ни тук!

Един от войниците, висок свиреп келт с руси мустаци и едно побеляло, сляпо око, вдигна към мен меча си и изрева с одрезгавял от битки глас:

— Здравей, августе! Здравей, Юлиане Августе!

Другите подеха този вик. Отдръпнах се от прозореца. Деценций се обърна към мен:

— Това е измяна! Арестувай тези войници!

Но аз го блъснах настрана и бързо тръгнах към една от стаите, които гледаха към площада. Надникнах през процепа в капака на прозореца. Площадът бе пълен с войници и те съвсем не бяха пияни, както отпървом предполагах. Това действително беше бунт.

Пред двореца личната ми стража стоеше с извадени мечове и насочени копия, но тълпата явно нямаше намерение да ни нападне. Викаха името ми, искаха да се явя и ме уверяваха в своята вярност. Сетне сякаш по даден знак (кой може да каже как изведнъж започват такива неща? Сигурно Хермес е имал пръст в тая работа) ту една група, ту друга започна да вика:

— Августе! Августе! Юлиан Август!

След малко цялата тълпа поде същия вик.

Отдръпнах се от прозореца.

— Нападни ги! — каза Деценций. — Покажи им образа на императора. Няма да смеят да въстанат срещу него.

— В двореца имаме четиристотин войници — рекох. — Навън има около двадесет хиляди. Дори един неопитен воин като мен отбягва схватка при такова числено превъзходство. Що се отнася до образа на императора, сигурно ще го насекат на парчета.

— Измяна! — извика пак Деценций. Друго не можеше да каже.

— Измяна — отвърнах аз спокойно, сякаш посочвам някоя звезда на човек, който иска да знае имената на звездите по небето. Деценций изтича навън.

Спогледахме се, а викът — „Августе, Августе!“, се носеше равномерен и постоянен като прибоя на морски бряг.

— Ще трябва да приемеш — каза Евтерий.

— Ти, който винаги ми повтаряш да бъда предпазлив, ти ли ми казваш това?

Евтерий кимна. Орибазий се изрази дори още по-ясно и енергично:

— Карай. Сега вече няма какво да губиш.

Приск беше предпазлив.

— Цезарю, ти знаеш, че се интересувам от философия, не от политика. На твое място бих почакал.

— Какво да чака? — обърна се към него Орибазий възмутен.

— За да види какво ще се случи — каза Приск многозначително. — Да чака някакъв знак.

Схванах в какъв смисъл бяха казани тези думи от Приск. Той ме разбираше. Знаеше, че мога да действувам с всичката си енергия само ако съм убеден, че боговете ясно са изразили благословията си.

— Добре — казах аз и посочих вратата. — Орибазий, имай грижата за охраната. Разпореди се да не допускат никого в двореца. Евтерий, ти ще следиш какво прави трибунът. Не го изпускай из очи. А ти, Приск, моли се за мен.

С тези думи се разделихме.

В главния коридор ме чакаше една жена от свитата на Елена. Едва се владееше, като че ли ей сега ще изпадне в истерия.

— Цезарю, ще ни избият! Ще ни избият всички!

Хванах я за раменете и така я раздрусах, та зъбите й изтракаха; тя си прехапа долната устна, от което значително се успокои. После ми каза, че жена ми искала да ме види.

Спалнята на Елена бе мъждиво осветена, а горещината беше нетърпима. Поради болестта й все й беше студено. Тежка миризма на тамян и мускус изпълваше стаята, но не можеше да премахне острия, сладникав мирис на разлагаща се плът. Противно ми беше да посещавам Елена и се срамувах от това чувство.

Тя лежеше на леглото си, върху покривката имаше молитвеник. До нея стоеше епископът на Лутеция, един нагъл измамник: нейният най-близък приятел и съветник. Той ме поздрави и започна:

— Осмелявам се да кажа, че навярно цезарят иска да говори с жена си насаме…

— Да, ти се осмели да кажеш това. И то е вярно.

Епископът се обърна и разкошните му одежди зашумяха. Той излезе от стаята, пеейки силно и монотонно, сякаш ние бяхме богомолци, събрани в черква.

Седнах до леглото. Елена беше бледа и много отслабнала. Очите й бяха станали големи, както става, когато лицето измършавее. В бледата светлина на лампата тя имаше болнав, жълтеникав цвят; и все пак въпреки болестта си тя изглеждаше по-привлекателна, отколкото когато беше здрава. Вече не приличаше на якия Константин с издадената си челюст. Сега беше жена, нежна и тъжна, и когато взех пламналата й от треска ръка, деликатна като крило на мъртва птичка, внезапно усетих как у мен бликна топло чувство към нея.

— Съжалявам, че бях толкова болна, та не можах да дойда на тържеството… — подхвана тя.

— Няма значение — прекъснах я аз. — Как ти е болката?

Тя замислено опипа стомаха си със свободната си ръка.

— По-добре — излъга тя. — Орибазий всеки ден ми намира нови билки. Каквото намери, всичко вземам. Все му казвам, че като почне да пише енциклопедията си, трябва да ме вземе за сътрудничка.

Стараех се да не гледам корема й, който се издуваше изпод покривката като на бременна в последния месец. За момент и двамата замълчахме; тогава ритмичният вик „Августе!“ наруши тишината. Тя се обърна към мен.

— От часове вече викат — каза тя.

Кимнах с глава и рекох:

— Ядосани са, защото императорът иска да ги прати да се бият в Персия.

— Наричат те август — рече тя и впери в мен очи.

— Не го казват сериозно.

— Напротив, сериозно го казват — рече тя убедено. — Искат да станеш император.

— Отказах да изляза пред тях. Пък и вече се стъмни, скоро ще им стане много студено, ще им омръзне и утре ще изпълнят заповедите, които им бяха дадени. Синтула вече тръгна, както знаеш. Тръгна вчера с два легиона.

Приказвах бързо, но тя все се връщаше на същия въпрос.

— Ще приемеш ли каквото ти предлагат?

Замълчах, защото не знаех какво да кажа. Накрая рекох с неутрален тон:

— Това би било измяна.

— Изменници, които победят, са патриоти. Който заграби престола, става божествен император.

Все още не бях наясно какво иска да направя.

— Няколко хиляди войници в малък провинциален град не могат да направят някого император — рекох аз най-после.

— Защо не? В края на краищата божията воля е, която ни издига, и божията воля е, която… ни сваля. — Тя погледна настрани и ръката й отново опипа корема, където се бе загнездила смъртта. — Тези няколко хиляди войници стигат, ако е писано.

— Как искаш да постъпя?

Това беше първият и единствен път, когато й зададох въпрос направо, както един човек пита друг; защото действително исках да чуя отговора й.

— Сега, тази вечер ли? Не зная. Може да не е още време. Ти сам трябва да прецениш. Но това, което знам с положителност, е, че ти е писано да станеш римски император.

Погледите ни се срещнаха и всеки разглеждаше лицето на другия, сякаш му бе ново и непознато. Отговорих й със същата откровеност:

— И аз също зная това. Сънувах сънища. Имаше поличби.

— Тогава приеми! — каза тя с неочаквана енергия.

— Сега? Да извърша измяна? Срещу твоя брат?

— Моят брат и неговата жена убиха двете ни дена. Сега моята вярност… се прехвърли към братовчед ми, който ми е съпруг. — При думата „се прехвърли“ тя се усмихна, но големите й очи гледаха сериозно.

— Странно — рекох накрая. — Винаги съм смятал, че предпочиташ него пред мен.

— Така беше. Така беше. До последното ми гостуване в Рим. Знаеш ли, той се опита да ме задържи в Рим след смъртта на детето. Каза ми, че не е изключено да имаш неприятности в Галия.

— Но ти се върна.

— Върнах се.

— И остави любимата си вила?

— Това беше най-трудното за мен — каза тя и се усмихна. Сетне посочи с ръка към прозореца и града отвъд него. — А ето че неприятностите, които обещаваше той, са започнали. Скоро ще трябва да вземеш решение.

— Да — рекох аз и станах.

— Деценций беше при мен — каза тя неочаквано.

Сепнах се.

— Кога?

— Точно преди вечерята за твоите офицери. Искаше да знае дали бих желала да се върна в Рим. Каза ми, че галските легиони ще ме придружат до Медиоланум.

— Хитрец е той.

— Да. Казах му, че съм решила да остана. Беше разочарован. — Тя тихо се изсмя. — Разбира се, дори да исках да вървя, вече… не мога да пътувам.

— Недей говори така. Един ден ще отидем в Рим заедно.

— Това е най-голямото ми желание — каза тя. — Но побързай…

— Ще побързам, заклевам ти се — отвърнах аз.

Целунах я по челото, задържайки дъха си, за да не доловя мириса на смъртта. Внезапно тя се хвана за мен с все сила, сякаш бе обзета от силен пристъп на болка. Сетне ме пусна.

— Колко жалко, че бях толкова по-стара от тебе.

Не й отговорих. Мълчаливо стиснах ръцете й. После излязох от стаята.

Епископът беше в преддверието заедно с жените от нейната свита.

— По-добре е, не смяташ ли, цезарю?

— Да, смятам — отсякох аз, като се опитах да го отмина. Но владиката не беше се доизказал.

— Естествено много я тревожи тази тълпа отвън. Всички се безпокоим. Много страшно нещо. Ужасно нарушение на дисциплината. Надявам се, че цезарят ще разпръсне тълпата със строги думи.

— Цезарят ще направи каквото е длъжен да направи.

Отминах го и влязох в главната галерия. Прислужници се щураха насам-натам, сякаш тичаха по спешна работа. Стражите по вратите стояха по местата си, но дори и те бяха загубили обичайната си самоувереност. Всички погледи бяха насочени към мен, всички се питаха какво ще направя. На път към стаята, която гледа към площада, почти се сблъсках с Гауденций, който се спотайваше в тъмното. Драго ми стана, като видях, че е изплашен.

— Цезарю, трибунът Деценций те моли да го приемеш. Той е в стаята на съвета. Всички са там. Искат да знаят какво възнамеряваш да правиш. Напълно сме обкръжени. Никой не може да избяга…

— Кажи на трибуна, че отивам да си легна. С удоволствие ще го приема утре заран.

Тайният агент остана тъй изненадан от думите ми, че преди да може да се опомни, аз вече бях изминал половината от галерията и бях стигнал до моята стая. Пред вратата ми стоеше началникът на стражите. Казах му никой да не ме безпокои, освен ако дворецът не бъде нападнат. После влязох в стаята си и залостих вратата.

Това беше една дълга нощ. Четох. Молих се. Мислих. Никога преди това, нито по-късно в живота си не съм се колебал толкова много. Струваше ми се, че всичко става преждевременно; събитията ме тласкаха напред по-бързо, отколкото бях решил да вървя. От друга страна, можех ли да очаквам да се повтори такъв момент? Колцина са станали императори по волята на народа? Всички знаем за честолюбиви пълководци, които сами са си организирали „народни“ коронации; това почти никога не става без внушението на бъдещия узурпатор. Положителен съм, че Юлий Цезар е имал грижата да нареди на своя приятел да му предложи короната пред всички просто за да види как ще се възприеме това от народа. Сега същата тази корона ми се предлагаше, без да съм я поискал.

Заспах, без да бях взел решение. Сънувах и както често се случва, насън научих какво трябва да правя наяве. В съня си бях седнал на консулското си кресло. Бях съвсем сам и изведнъж пред мен се яви духът, пазител на държавата, облечен, както са го изобразявали по време на ранната република. Той ми заговори:

— Отдавна те наблюдавам, Юлиане. И отдавна искам да те издигна дори по-високо, отколкото си сега. Но колкото пъти съм опитвал, ти си ме отблъсвал… И трябва да те предупредя: ако отново ме върнеш, сега, когато толкова много хора ме подкрепят, ще те оставя какъвто си. Но помни едно: отида ли си и този път, никога вече няма да се върна.

Събудих се, облян в студена пот; скочих от леглото; собствената ми стая изведнъж ми се видя чужда и застрашителна, както става понякога след дълбок сън. Буден ли бях, или още сънувах? Отворих прозореца; леденият въздух ме освежи. Звездите гаснеха. Небето на изток бледнееше.

Тълпата все още беше струпана на площада. Бяха запалили огньове. От време на време викаха „Августе!“ Взех решението си. Повиках личния си прислужник. Той ме облече в пурпурната мантия. След това излязох на галерията.

Изглежда, че само аз бях спал нея нощ. Из стаите и коридорите тичаха мъже и жени като мишки, които търсят дупка да се скрият. В залата на съвета намерих Деценций и повечето от съветниците ми. Като влизах, Евтерий казваше със спокоен глас:

— Сега всичко зависи от волята на цезаря. Нищо не можем да направим ние, за да му повлияем…

— Точно така — рекох аз.

Всички в стаята станаха на крака. Деценций, с изпито лице, брадясал, дойде при мен и заяви:

— Само ти си в състояние да ги спреш! Трябва да им кажеш да се подчинят на императора. Те ще те послушат.

— Ще им говоря след малко — рекох и се усмихнах на Евтерий. — Всички вие можете да ме придружите на площада… ако желаете. — Деценций като че ли не желаеше подобна чест. Но приятелите ми държаха да ме придружат. Заедно се отправихме към главния вход на двореца.

— Бъдете готови за всичко — рекох. — И не се смущавайте, каквото и да кажа.

Сетне дадох знак на уплашените стражи да дръпнат резето и да отворят портата.

Поех дълбоко дъх и излязох на площада. Когато тълпата ме видя, всички нададоха радостни викове. Бързо се изкачих по стъпалата на трибуната, последван от приятелите си. Сетне личната ми стража с извадени мечове обгради площадката. Тълпата отстъпи. Дадох знак да пазят тишина, но трябваше доста да чакам, докато всички млъкнат. Най-после заговорих спокойно:

— Разгневени сте. Имате основание за това. И по този въпрос съм на ваша страна. Обещавам да издействувам това, което искате. Но без вълнения. Предпочитате да служите в родната си страна пред опасностите на далечна война в чужда страна. Тъй да бъде. Завърнете се всички по домовете си и аз ви обещавам, че никой от вас не ще служи отвъд Алпите. Аз поемам цялата отговорност за това решение. Ще обясня всичко на августа и зная, че той ще отстъпи, защото е мъдър и справедлив.

С това дългът ми към Констанций беше изпълнен. Бях го почел достатъчно. Какво ли ще последва сега? За миг настъпи мълчание. После пак се чуха викове „Августе!“ и ругатни към Констанций, както и няколко подигравки срещу мен заради малодушието ми. Тълпата напираше все повече и се доближаваше до трибуната. Останах съвсем неподвижен, като гледах отвъд площада над къщите на града, там, където вече настъпваше сивият студен ден.

Евтерий прошепна на ухото ми:

— Трябва да приемеш. Ще те убият, ако откажеш.

Не му отвърнах. Чаках. Знаех какво щеше да последва. Тъй ясно виждах какво щеше да стане, както бях видял духа на Рим в съня си.

Сякаш цялата сутрин беше продължение на съня ми през нощта.

Под напора на тълпата веригата на стражите се разкъса и те се пръснаха. Един войник се качи на гърба на друг и ме хвана за ръката. Не се и опитах да се противя. След това се намерих сред тълпата като насън, но приятен сън, когато знаеш, че сънуваш и не се боиш. Ръце, длани, рамене ме поеха при падането ми. Навсякъде около мен кънтеше оглушителният вик „Августе!“. Усетих остра миризма на пот и чесън, силни ръце ме подеха от земята, където бях паднал, и ме вдигнаха високо над себе си, сякаш ме предлагаха като жертва на слънцето. Пред очите на всички един свиреп войник от тълпата ме хвана и насочвайки меча си към сърцето ми, извика:

— Приеми!

Погледнах лицето му и видях гъстата мрежа от ситни морави жилчици по носа му, усетих пиянския му дъх. Цял живот няма да забравя това лице. И тогава казах сухо:

— Приемам.

Чу се страхотен рев. Под мен поставиха щита на един легионер и ме понесоха по площада като галски или германски вожд. И тъй, бях провъзгласен за август не от римляни по римски обичай, а от варвари, по техните варварски обреди.

Върнаха ме на трибуната. Някой извика, че трябва да сложа златна диадема. Но аз нямах. Притежанието й можеше да ми коства главата. Казах това на множеството.

— Вземи от жена си! — извика един кавалерист.

Хората се разсмяха добросърдечно. Уплашен, да не би този върховен миг на живота ми неочаквано да се превърне в просташка комедия, бързо извиках:

— Не ви трябва император, който носи женски украшения!

Думите ми се понравиха на тълпата. Тогава един висок войник на име Марий, знаменосецът на петулантите, се покатери на трибуната. Той откачи от врата си металическия обръч, който поддържа щандарта, и го откъсна от верижката. После вдигна металния обръч високо над главата ми и извика: „Здравей, Юлиане Августе!“ — Марий постави смачкания метален кръг на главата ми, докато тълпата повтаряше: „Здравей, Юлиане Августе!“

Стореното бе сторено. Вдигнах ръка, за да ги накарам да млъкнат, и множеството притихна.

— Този ден вие направихте вашия тържествен избор. Обещавам ви, че докато съм жив, не ще съжалявате за избора си. — После, като си спомних как обикновено се постъпва в такива случаи, извиках: — На всеки воин, който е тук днес, подарявам по пет златни монети и една ливра сребро. Нека небесата благославят този ден и нашето общо дело.

Веднага след това слязох от трибуната, като вземах по две стъпала наведнъж, и се втурнах в двореца.