Джон Мар, Джон Болдуин
Единадесетата чума (8)

6.

Събота, 20 юни

Чърчил Даунс, Кентъки

Моравите в Чърчил Даунс бяха отлично поддържани, небето бе ведро. След битката с утринното движение в Луисвил Брин и Уейд с облекчение стигнаха до хиподрума. На портала Виктория намали скоростта и Джак погледна към гигантската сграда до тях — навярно най-голямата архитектурна забележителност в американския конен спорт. Борове. Градини. Покой.

С тъмните стрехи на куличките си, с огромните си прозорци и дебел седемнайсет поколения пласт бяла боя, клубът в Чърчил Даунс изглеждаше по-величествен отвън, отколкото отвътре. Докато минаваха покрай него, Брин с изненада видя, че годините са взели своето и сградата е малко западнала.

— Важното тук са конете — обади се Уейд, когато забеляза, че той се оглежда.

— Може би за собствениците, но за мен важното е какво убива конете.

Вики се усмихна кисело.

— Мога да те уверя, че конете в Чърчил Даунс получават по-добри медицински грижи, отколкото повечето човешки същества на планетата. От храната до ветеринарите, от постелъчното сено до витамините, за всичко се произнасят специалисти. Тези животни са финансови синдикати с много милиони долари. Имат поддържащ персонал от десетки хора.

— Кой се грижи за хранителните доставки?

— Това наистина е интересно — отвърна тя. — За храненето на конете се грижи екип от конски диетолози. Специални смески овес преди упражнения, специални смески жито, ечемик и люцерна преди състезания. Всяка смеска зависи от личната преценка на треньора. Сигурно си мислиш, че само мегазвездите имат лични готвачи и треньори.

— Ами охраната на конете по време на състезания?

— Всъщност охраната е перлата в короната на този прочут хиподрум — каза Уейд. — Собствениците повикаха тук Ей Ти Ви, за да потвърдят — когато и ако „Гореща линия“ представи материала — че хиподрумът е безопасен. Доктор Тъкър разбира, че хората не се интересуват много от такава трагедия, освен ако някой не се опита да я скрие.

Джак последва Вики до директорския кабинет, в който ги очакваха шестима очевидно загрижени мъже, всички с костюми и вратовръзки. Върху кръглата махагонова маса лежеше голяма изтъркана Библия. Когато Уейд и Брин влязоха, шестимата с видимо облекчение се изправиха.

Инък Тъкър, дребен, енергичен човек, чиято оредяла бяла коса обрамчваше плешиво теме, ги поздрави и делово ги запозна с членовете на директорския борд. Той цитира труда на Джак върху източния конски енцефалит, после подчерта, че няма време за губене с любезности. Петимата собственици на Чърчил Даунс бяха ужасени от епидемията и ветеринарят, лекувал повечето от заболелите животни, споделяше чувствата им. Той познаваше тези мъже от години и те му вярваха, и му плащаха добре заради неговата надеждност, честност и дискретност. Тъкър се дразнеше, че не може да направи нищо, за да овладее положението, и се молеше да го направи Джак Брин. Забележките му бяха колкото се може по-кратки.

Единственото общо нещо било, че всички умрели коне през май участвали в дербито на Кентъки или имали съседни ясли. Преди състезанието почти всички пренощували в Чърчил Даунс. Смъртта им била еднаква, но причината оставала неизвестна, и все пак всичко сочело към нещо, на което са били изложени на хиподрума — навярно дори в деня на дербито.

Тъкър съобщи броя на умрелите и болните животни и очерта връзките им със състезанието. Освен това повтори пуснатия си в ПроМЕД въпрос дали другаде има подобни случаи. Изглеждаше ясно, че ако някой е искал да зарази конете в конюшни извън Чърчил Даунс, спокойно би могъл да го стори.

Ветеринарят загатваше за вероятността от саботаж. Бомбата, хвърлена в скута на собствениците, предизвика тежко мълчание.

— Убеден съм обаче — продължи Тъкър, — че ако се справим с проблема, можем да защитим репутацията на Чърчил Даунс, да спасим сезона и другата пролет отново да открием хиподрума.

Нима Тъкър искаше да каже, че хиподрумът може да бъде закрит? Защо изобщо допускаше такава възможност?

— Съществуват толкова много фактори, които биха могли да предизвикат такава епидемия — поясни ветеринарят, — че на практика не е възможно директно да се свържат с Чърчил Даунс. Всъщност, колкото повече знаем, колкото повече причинители или потенциални причинители са ни известни, толкова по-несигурна става ситуацията. Естествено, колкото по-несигурна е ситуацията, толкова по-трудно е да се установи каквато и да било отговорност. Ето защо, колкото по-задълбочено проучим проблема, толкова по-трудно ще е някой да обвини хиподрума. Като имате предвид всичко това, бих желал да изслушате доктор Брин.

Джак се изправи.

— По никакъв начин не искам да намекна, че отличният ви персонал не е направил всичко възможно, за да ви даде диагноза. Но съществуват нови вируси, които все още не са описани в научната литература и за които специалистите може да не са се сетили.

— Например? — попита един от собствениците.

— Например нов вариант на вируса на кучата чума. Тя обикновено поразява месоядни животни — кучета, лъвове, тигри, леопарди.

— Но не коне, за бога — прекъсна го един от по-възрастните собственици, Лий С. Конърс, интелигентен, аристократичен мъж, чийто род повече от век отглеждаше коне за дербито.

— Остави го да продължи, Лий — настоя Тъкър.

— Благодаря — кимна на ветеринаря Брин. — Може би ще се изненадате, но кучата чума е сродна на морбилите, от които боледуват хората, и на чумата по едрия рогат добитък. Друг вариант поразява овцете и козите. А също и тюлените.

— Тюлените ли? — попита един по-млад мъж, който седеше в отсрещния край на масата.

— Точно така. В началото на деветдесетте години край езерото Байкал в Русия започнаха да измират хиляди тюлени. След безкрайни дискусии и международен обмен в нашата система ПроМЕД се установи, че причината е съвсем нов вирус, родствен на кучата чума. Тюлените яли заразени трупове на кучета и вирусът се прехвърлил от вид на вид.

Брин им обясни, че споменава за тези болести, защото преди години няколко коне в Австралия били поразени от подобна епидемия. Но после вирусът се разпространил и сред хората.

— Всички тези вируси се предават по въздуха — прибави той — и са силно инфекциозни.

— Смятате ли, че нашите коне са се заразили с този вирус? — попита младият мъж. — Някои от тях са били в Австралия. Ще започнат ли да се разболяват и хора?

— Не е невъзможно. Но при вас също са идвали коне от Англия, Испания, Саудитска Арабия. Вижте, вирусът може да е дошъл от другаде или да е някаква съвсем нова форма.

— Но не споменахте ли, че вирусите атакуват конкретни приемници? — попита Лий Конърс.

Брин сви рамене.

— Така твърди ортодоксалната наука. Но имайте предвид, че според някои от най-добрите специалисти еболата например може дори да е растителен вирус. Това не е само предаване между видове, а между царството на растенията и животните. И само ни показва колко малко знаем. Например най-близкият вирус до беса заразява зелето. Ще трябва да направим много изследвания, господа. Благодаря ви.

Брин седна.

— Това е — отново взе думата Тъкър. — Ще предоставя на доктор Брин всичките му необходими материали и той ще вземе и проби, а после госпожа Уейд ще го закара обратно в Индианаполис. Ботаниците от лабораторията на „Лили“ също ще ни дадат предварителни резултати за растителни интоксиканти. — Той се обърна към вирусолога. — Колко време според вас ще ви трябва, за да откриете нещо?

Макар всъщност да нямаше представа, Джак се чу да отвръща:

— Може да минат седмици до определено заключение, но нюйоркската лаборатория е сред най-бързите…

— Не! — извика Лий Конърс и скочи от стола си. — Повече никакви проклети „специалисти“ няма да се занимават с този проблем. Бог ще ни пази. — Той тръгна към вратата, после спря и се обърна към Инък Тъкър. — Хората чуват, че викаме скъпи експерти от Ню Йорк, а сега се появиха и онези от телевизията. Ще плъзнат слухове. Е, дяволите да го вземат, аз просто няма да го допусна!

Двама от членовете на директорския борд изглеждаха видимо облекчени, когато Конърс изхвърча навън и затръшна тежката врата след себе си. Младият мъж, който бе разпитвал Джак, се извини от името на всички останали собственици.

— Лий иска само да успокои фермерите и публиката, че хиподрумът е безопасен — поясни той. — Ще сме ви изключително признателни за помощта.

— Добре — каза Тъкър. — Доктор Брин беше достатъчно любезен да наруши плановете си и да пристигне в Кентъки по моя молба. Ето защо възнамерявам да включа разходите и възнаграждението му в следващия си хонорар. — Той се усмихна. — Нали не искаме Лий да види, че пръскаме средства по „скъпи експерти от Ню Йорк“?

 

 

Уейд, Тъкър и Брин обиколиха три от най-близките конюшни и Брин взе по няколко проби от всяка ферма. През следващите часове той отново преживя адските си кошмари: великолепни жребци се мъчеха да запазят равновесие и се задушаваха, други се строполяваха на земята и безпомощно подритваха. Гледката беше вледеняваща, но най-ужасното бе, че не можеше да се направи нищо. Поне засега.

Следобед Джак и Вики оставиха Тъкър и потеглиха към прочутите ботанически градини „Илай Лили“ в Индианаполис. Докато Брин се мъчеше да се освободи от страшните видения на умиращите коне, Уейд спомена, че е получила факс от двама ветеринари от университета на Индиана. Те предполагали, че конете може да са яли жълт магарешки бодил, и отбелязвали, че треперенето често се предизвиквало от белия змийски корен. Вече била изключена вероятността от цианидно отравяне от естествен източник. Препоръчвали й да разговаря със специалистите по отровните растения в Ботаническите градини.

Докато пътуваха към градините, Вики се пошегува за начина, по който Тъкър беше убедил борда да възнагради труда на Джак.

— Не мога да задържа парите, даже да ги получа — обясни й той. — Ще трябва да ги предам на нюйоркската община.

— По дяволите, Брин, задръж ги! — настойчиво каза Уейд. — Нали видя онези нещастни коне! Независимо дали ще плати за нея, Конърс се нуждае от информацията. Доктор Тъкър също.

— И Ей Ти Ви, нали? — попита Джак.

Тя извърна поглед.

Когато успя да измисли какво да му отговори, той вече бе свалил облегалката си назад и спеше. Събуди го ромонът на фонтан. Брин погледна през прозореца и видя огромен кръгъл басейн, заобиколен от скулптурни кубове от бетон и подканящи прохладни морави. Вики го докосна по ръката.

— Събуди се, Джак, пристигнахме. Пейджърът ти постоянно сигнализираше, но аз го изключих. — Тя разкопча предпазния си колан. — Хайде.

— Добро утро и на теб, госпожо Уейд — пошегува се Брин. — И къде си ми дянала пейджъра?

Тя отвори жабката и му го подаде.

Вирусологът провери съобщението. Отново Лорънс. Той се пресегна към задната седалка и взе лаптопа си.

— Ще те чакам тук. Предпочитам да остана навън, ако не възразяваш — извика той, докато Вики слизаше от колата.

Влезе в бюлетина на ПроМЕД и прочете съобщението. Лорънс бе нахвърлял проекта за финансиране и бюджетните прогнози, за които му бе споменал. Кога? Преди колко дни Джак бе пристигнал в Калифорния? Усещаше, че губи представа за времето. Сигурно се дължеше на разликата в часовите пояси. Сътрудникът му искаше да знае дали ще остане в Индианаполис и дали иска да му прати по имейла целия проект. Но защо беше звънил на пейджъра му за нещо толкова тривиално?

Брин написа кратък отговор и го помоли да изчака, докато се върне. После прочете бюлетина.

Направи му впечатление една информация за терапевтиката на някои токсини на жилещи насекоми. Имаше няколко инцидента с грип тип A и епидемия на листерия^[1] във Франция. Нищо за конете на Тъкър.

И изведнъж я видя. Учтива, дискретна бележка от пакистански лекар за необикновения случай с болното момче в Сан Диего. Преди да определят, че е антракс, Брин беше пратил обобщение на резултатите от лабораторните изследвания и клиничната картина на Джоуи. Пакистанецът пишеше:

За ПроМЕД:

Колкото и странно да ви изглежда във вашата прекрасна страна, препоръчвам ви да проверите вероятността от антракс.

С уважение,

доктор Сирхан Хан,

болница „Ага Хан“, Карачи, Пакистан

Отначало Джак поклати глава, провери датата на получаване на съобщението, после изруга — бе закъсняло само с няколко часа! Ако беше влязъл в ПроМЕД по-рано и ако Джоуи и момичето бяха получили големи дози от съответните антибиотици, децата все още можеха да са живи.

Той изключи лаптопа, пъхна го под мишница и тръгна към облените от слънце поляни зад фонтана и колонадите на сградата. Разходката му действаше добре. Бе малко по-топло, отколкото в Ню Йорк, въздухът — чист и свеж. Помисли си, че ужасно се нуждае от почивка.

Погледна нагоре към главната сграда на музея и забеляза светлосиньо платно с тънки прорези, които позволяваха на вятъра да минава през него. Надписът съобщаваше за нова изложба: „Изкуството на Древен Египет“. Градината го мамеше, но той влезе в прохладния сумрак на музейните галерии.

Внезапно го връхлетя непреодолим шемет. Залата сякаш се завъртя около него. Трябваше да седне. Гърдите му се свиха. Ами ако това не беше просто deja vu, ако не бе необяснима слабост? Какво можеше да е? Прекалено много кафе, прекалено малко сън? Толкова много възможности. Антракс? Не, каза си Брин, не.

Захарен шок. Да. Не беше ял от седем часа, защото Уейд не си направи труда да спре, за да хапнат. Той разтърси глава, за да проясни мислите си. Почувства се по-добре и облекчен се насочи към ресторанта. По-късно щеше да настигне Вики.

А после, в една от залите, се озова пред разтърсваща картина — огромно платно на Търнър, изобразяващо възмездието на Яхве, „Петата чума“. Художникът представяше наказанието на Йехова, сполетяло фараона и неговите поданици за това, че са задържали в плен Богоизбрания народ. Ужасна смърт връхлиташе египтяните и техния добитък. В небето се трупаха злокобни черни облаци, на хоризонта бушуваха бури. На преден план лежаха мъртви крави и коне. Зад тях сияеше пирамида.

Образите излъчваха страдание и смърт. Брин стоеше като вцепенен. Насили се да си напомни, че това са само маслени бои върху платно, че е съвпадение. И все пак те бяха там, всички тези умиращи коне.

Уейд го откри застанал разтреперан пред картината.

— Какво ти е? Хайде, Джак! — Тя го дръпна за ръката. — Да си вървим. Взела съм нещо за ядене. — Виктория погледна платното. — Ужасно потискащо е. Какво е това?

— Божият гняв, Вики.

 

 

Докато дъвчеха сандвичите, Уейд му даде копие от заключенията на ботаниците.

— Джак, всички тези имена ми звучат като гръцки или латински. Би ли хвърлил един поглед? — попита тя.

— Ботаниците са съгласни с доктор Тъкър. Изглежда, че конете умират от нещо фармакологично, а не от инфекциозна болест. Каквато и да е причината, тя поразява конкретна част от мозъка им — бавно или бързо в зависимост от предполагаемата доза и продължителност на излагането.

Брин сви рамене.

— Основният въпрос е какъв е токсичният агент. Важно е също точно кога е започнала болестта, колко бързо се разпространява и кои коне са засегнати.

Вики кимна.

— Един от ветеринарите не е съгласен с теб. Той предполага, че конете може да са били заразени с бавнодействащ вирус, вариант на прионите. Нарече го „болестта луд кон“. Възможно ли е? — надушила сензацията, попита тя.

— Прионите са съвсем реални. Английският опит с болестта луда крава е само началото.

В огледалото Джак забеляза, че зад тях бързо приближава син бус, който сякаш се готвеше да ги задмине. Вместо това обаче автомобилът намали скоростта и продължи на известно разстояние. Отначало той си помисли, че ги следят, но после реши, че от умора започва да изпада в параноя.

— Специалистите от „Лили“ предполагат — продължи Вики, — че източникът може да е заразена храна. Щом прионите могат да проникнат в кравите чрез храната, защо същото да не се отнася и за конете?

— Напълно е възможно — съгласи се Брин. — Имай предвид, че британците все още търпят загуби и още дълго ще продължават, защото при добитъка инкубационният период за болестта луда крава е десетина години. При хората може да е по-кратък. И ако тези коне са заразени с нещо ново…

— Инфекцията може да се разпространи сред хората, така ли?

— Точно така. С болестта луда крава сме изправени пред потенциална глобална епидемия. И обществеността няма представа, че прионите могат да са не само в мозъка, но и в гръбначния стълб или в нервната тъкан на обикновено месо. Нали знаеш, кравите са се заразили точно така — като са ги хранили с животински отпадъци, включително овчи останки в подсилен фураж. Началото поставя трудът на Гайдушек^[2] върху куру^[3]. Петдесет години по-късно Прусинър получи Нобелова награда за тази идея.

Брин не искаше да я попита, но се чудеше дали Уейд се занимава с градинарство, тъй като прионите се срещаха в костното брашно, използвано и за наторяване. Смяташе се, че ако попадне в окото, дори най-малката частица може да е достатъчна, за да зарази човек. Той също така знаеше, че мозък от крава се прилага като съставка в женски кремове, овлажнители и лосиони за тяло, защото сфингомиелинът им придава гладкост, а течността на очните ябълки пък се използваше за сгъстяване на млечни шейкове.

— И между другото, ако искаш истински материал, почакай да видиш какво ще се случи в Япония. Това беше единственият пазар на британците за кравешки гръбнаци. Японците ги ядат сурови, тънко нарязани като сашими. Кълнат се, че било безопасно. И се смята за деликатес.

Уейд го погледна недоверчиво.

— Повярвай ми — продължи той. — Японците дори отричаха, че имат проблем със СПИН, докато накрая забавленията на техните бизнесмени в банкокските бардаци не взеха своето. Същото може да се отнася за енцефалопатията по говедата. Не забравяй, че инкубационният период е десет години. В момента Япония е огромна епруветка.

Брин хвърли поглед назад и забеляза, че синият бус продължава да ги следва.

— А може да е бяс без телца на Негри. Макар че по принцип са отличителен белег на беса, те не се откриват в мозъците на бесни прилепи. Възможно е да е някаква подобна мутация. Всъщност патолозите от Чърчил Даунс могат да правят флуоресцентни тестове за антитела на прилепи, лисици, скунксове и така нататък. Но, Вики, ако наистина си имаме работа с някакъв вид мутирал бяс или нов прион, Тъкър ще се нуждае от помощта на специалисти.

Той кимна към пакета на седалката.

— Тъкър ми даде проби от роговици, вратни жлези и биопсии от областта до копитата. Хората му сигурно са ги взимали седмици наред. Това е адски много работа и означава десетки изследвания. Всъщност, Вики, защо аз? Бюджетът ми е в пълен хаос и вече съм изостанал с обичайната си работа.

— Честно казано — отвърна тя, — Инък те повика в Луисвил, преди да е в състояние да ти плати. Но не се безпокой, Ей Ти Ви ще финансира всичко, което трябва да направим… — Тя замълча по средата на изречението и се усмихна. — Сега кой кого подкрепя?

— Страшна си — поклати глава Брин. — Но ако Инък ме беше помолил, щях да го направя и без пари. Разбира се, ще ми трябват още мозъчни проби.

— Тъкър е запазил каквото е успял, но вече ти казах, че някои са били напълно втечнени. Като че ли в черепите им е проникнала киселина от акумулатор и е унищожила почти всичко.

— Това не е типично нито за беса, нито за лудата крава — измърмори Джак.

— За какво тогава?

— За бога, Вики, не зная. Не съм чак толкова голям спец.

— Разбира се, че си, скъпи.

 

 

Стигнаха на летището достатъчно рано, за да се отбият до един от баровете в терминала.

Джак отпи от бирата си.

— Ужасно се радвам да те видя, но трябва да те попитам какво всъщност правиш тук.

Вики се усмихна.

— Въпросите би трябвало да задавам аз, нали съм репортерка.

— Не знаех, че това е интервю.

— Не е. — Тя отпи от бялото си вино. — Просто двама стари… хм… приятели… пият заедно на летището.

— Значи няма да ми кажеш защо си тук.

— Мислех си, че вече съм ти обяснила. Не е тайна. Няма нищо скрито. Виж, аз съм адски добра журналистка и надушвам сензацията от километри. Не съм сигурна защо, но съм убедена, че тази епидемия ще се окаже нещо голямо. Наистина не зная дали е измама, шантаж, бяс или дори нов вирус. Всеки ден се появяват все нови болести и „Гореща линия“ се гордее с това, че отразява появата на всички нови патогени. Нали си спомняш, ние първи отразихме историята за лудата крава.

— Спомням си. Гледах го.

— И фактът, че Инък Тъкър е напълно объркан, още повече разпалва любопитството ми. Рядко му се случва.

— Значи интуицията ти подсказва, че става дума за биотероризъм с нов вирус, който все още не можем да открием, така ли?

— Нещо такова. Възможно е. Честно казано, тъкмо затова накарах Тъкър да те повика.

— Господи, надявам се, че ще съм в състояние да помогна.

— И аз. Може да приличам на коравосърдечна журналистка, но сърцето ми се къса като гледам как страдат тези красиви животни.

— Моето също. И се ужасявам от мисълта, че болестта може да се разпространи сред хората. — Джак случайно погледна към часовника над бара. — Боже мой, трябва да се качвам на самолета.

Той бързо взе сметката, но Вики я дръпна от ръката му, плати и двамата заедно се насочиха към портала. Брин пусна през детектора за метал сака си, в който носеше всички дадени му от Уейд материали, после се завъртя към нея, за да се сбогуват.

— Джак — започна тя, — ако дори само се опиташ да ми благодариш, че съм те почерпила една бира, кълна се, че пак ще те целуна.

— Извинявай, Вики, просто… — Той усети, че се изчервява.

Виктория го прегърна с две ръце и му поднесе устните си. Брин я целуна по бузата. Когато се извърна, за да мине през портала, тя тъжно се усмихна и му прати въздушна целувка.

— Джак — чу я той да го вика и погледна назад. — Джак, искам да ми позвъниш, щом стигнеш в Ню Йорк. Говоря съвсем сериозно, господинчо. Трябва да разберем какво причинява тази болест.

„Или кой я причинява“ — помисли си Брин и престорено й отдаде чест, преди да се качи на боинга, който щеше да го върне при Миа.

 

 

— Госпожа Уейд? Вики Уейд? — Бе се отдалечила само на няколко крачки, когато чу да произнасят името й. Тя се завъртя и видя мъж в сив костюм да се приближава към нея със сгънат вестник в ръка. Усмихваше се, но някак хладно. Вики кимна и нервно го погледна.

Сякаш усетил напрегнатостта й, мъжът се представи с южняшки провлечен говор като „Скот Хъбърд, ФБР“ и дискретно й показа служебната си карта.

— Госпожо Уейд, дали бихме могли да поговорим няколко минути?

Вики не знаеше за какво става дума, но това не й харесваше.

— Ужасно съм заета, господин Хъбърд — нервно отвърна тя с надеждата да се избави от него.

Той продължи да се усмихва.

— Обещавам ви, че няма да ви задържа повече от няколко минути.

Виктория, която никога не изпадаше в паника, внезапно изпита ужасяваща неувереност. Помисли си да му избяга, като се скрие в дамската тоалетна, и да позвъни в Ню Йорк по мобилния си телефон, за да обсъди следващия си ход. После се отказа.

Репортерка от Ей Ти Ви и агент от ФБР водят кратък неофициален разговор на индианаполиското летище. Защо? Това можеше да се окаже поредната голяма история.

— Добре, да идем ето там. — Тя посочи редица свободни столове.

— Тук има стая за разговори, която бихме могли да използваме…

— Вижте какво — прекъсна го Вики. — Вие знаете, че съм от Ей Ти Ви, убедена съм. Ако изпусна полета си ще загазя. Но ако разговарям с вас, без да уведомя правния отдел, със сигурност ще ме уволнят. Ако искате да си поприказваме неофициално, ще направим следното. Ще седнем тук най-много за десет минути. Аз ще запиша целия разговор. После ще се кача на самолета, ще си запазя работата и всеки ще продължи да си живее живота.

— Естествено, госпожо Уейд — кимна Хъбърд. — И двамата ще го запишем. И в никакъв случай няма да ви задържа много.

Отидоха при столовете, седнаха, извадиха касетофоните си и съобщиха датата, часа, мястото и участниците в разговора.

— Вие сте приятелка на доктор Джон Брин, нали? — започна агентът.

— Да, разбира се, знаем се отдавна. Защо питате?

— Може да сте чули, че напоследък съдебномедицинските лаборатории на Бюрото бяха подложени на масиран обстрел.

— Естествено — отвърна тя. — „Гореща линия“ широко отрази случая.

— Е, заради… хм… обвиненията в некомпетентност ние събираме независими учени — специалисти, съветници, хора като доктор Брин, висококвалифицирани консултанти, ако щете. В момента проучваме миналото на някои учени, които притежават познанията и опита, за да ни помогнат да обобщим информация за биологична война и тероризъм.

— Наистина ли? — заинтригувано попита Вики.

— Да, госпожо — потвърди Хъбърд. — Опитваме се да открием определени биологично активни вещества, за които знаем, че са били внесени в Съединените щати. Честно казано, преди се отнасяхме сравнително пасивно към такива заплахи. Като се има предвид нестабилното положение на лабораториите и фактът, че напоследък се случиха няколко инцидента…

— Кога?

— Това е секретна информация.

— Имало ли е жертви?

— Не мога да ви кажа, госпожо Уейд. Ако продължите да ми задавате такива въпроси, ще се наложи да прекратим разговора.

— Добре, ясно, господин… Хъбърд бяхте, нали? — Тя не успя да се сдържи — този тип изглеждаше адски надут, а и подозираше, че я лъже.

— Да, името ми е Хъбърд, госпожо Уейд. Мога да ви кажа следното: според нас някои институции и особено културни и политически събития, на които ще присъстват голям брой хора, ще бъдат избрани — а може вече да са избрани — за използването на тези вещества.

— И защо ми го казвате?

— Определено не правя изявление за пресата, госпожо Уейд.

— И?

— Както споменах, проверяваме миналото на хора, които са в състояние да ни помогнат. Хора като Брин всъщност, хора като самата вас. — Той отново се усмихна ледено. — Хора, които имат достъп до информация, които са готови да…

— Да шпионират за ФБР ли?

— Да ни помогнат да спрем нещо, което спокойно може да се превърне в трагична катастрофа.

— Продължавайте — каза Уейд, доволна, че записва разговора.

— Не ви молим за нищо друго, освен да отговорите на няколко кратки въпроса за доктор Джон Брин. Нужна ни е помощта на доктор Брин, а преди да се обърнем към когото и да било, винаги събираме информация. Просто рутинна проверка.

Вики не повярва на нито една негова дума, но попита:

— Какво конкретно ви интересува?

— Ами знаем, че Брин се е женил два пъти. По време на първия си брак е работил в Световната здравна организация в Женева. Жена му също му е била лабораторна асистентка. Разбрах, че е загинала при автомобилна катастрофа.

— Доколкото ми е известно, някой я блъснал и после избягал. Не успели да открият виновника. През тези години не съм поддържала връзка с Джак, но са ми казвали, че бил напълно съсипан.

— Това отразило ли се е върху работата му?

— Разбира се. Боже мой, та той е човек!

Хъбърд я разпита за всички пътувания на Брин, какви чужди езици владее и за детството му. Накрая Вики рязко го прекъсна:

— Вижте, никога не ми е разказвал за това. Само веднъж спомена, че загубил родителите си през войната. Това е всичко. Край на разговора. — Тя си погледна часовника. — Вие знаете за него повече от мен…

Докато записваше последните си бележки, Хъбърд си помисли, че трябва да даде в замяна някаква информация. Нещо голямо. Нещо шокиращо. Динамитът, който бе открил в досието на Брин.

— Така е, госпожо Уейд. — Той се усмихна, разказа й цялата жестока история на Джак и видя как лицето й става пепелявосиво. — Е, благодаря, че ми отделихте от времето си. Сега всичко зависи от принципите, госпожо Уейд, от принципите. — Агентът посочи с вестника към касетофона й, сякаш за да подчертае думите си.

Точно десет минути след началото на разговора Хъбърд повторно й благодари, изправи се и изчезна в тълпата.

Прекалено зашеметена, за да помръдне, Вики остана на стола, недоверчиво поклати глава и провери дали касетофонът й продължава да записва. После бръкна в чантата си, извади клетъчния си телефон и го отвори. Набра един нюйоркски номер, после усили звука на записа. Когато телефонът в службата й иззвъня, тя чу включването на секретаря и прослуша оставените за нея съобщения. После отговори продуцентката й.

— Офисът на госпожа Уейд. Тук е Кара Уилямс.

— Аз съм, Кара. — Виктория работеше с Кара — красива латиноамериканка — от четири години. Познаваха се добре и играеха по правилата. — Току-що имах невероятно странна среща и искам да запишеш разговора ни.

Кара включи записващото устройство, свързано с телефона й.

— Добре — каза продуцентката. — Давай.

— Говоря от индианаполиското летище. Скот Хъбърд, агент от ФБР, току-що ме разпита за миналото на мой познат на име Джак Брин, който е вирусолог в здравния отдел на щата Ню Йорк. Записах всичко. Хъбърд ми зададе подробни въпроси за дейността на Брин, за работата му в Световната здравна организация… Както и да е, през годините от време на време сме поддържали връзка.

— От време на време ли? — попита Кара.

Вики можеше да си представи как повдига вежди.

— Записвам разговора, Кара. Да, поддържахме връзка… но той също ми осигуряваше изключително интересна медицинска информация. Джак е истински гений. Сега се видяхме, докато проучвах случая в Чърчил Даунс.

— Продължавай — заинтригувана каза Кара.

— Убедена съм, че от ФБР са открили нещо на хиподрума и сега искат да знаят какво прави тук Джак, особено след като идва направо от Сан Диего. Хъбърд се интересуваше къде сме се запознали, разпитва ме за религиозните му възгледи, от колко години е в Ню Йорк, посещавала ли съм го в Европа, дали наскоро е бил някъде из Тихия океан.

— И какво те безпокои? — попита Кара. — Че си издала поверителна информация ли?

— С Джак се познаваме отдавна, Кара. Не ми е известно абсолютно нищо лошо за него. Така или иначе, накрая Хъбърд ми съобщи повече за Джак, отколкото му казах аз. Моята информация може да се открие във всеки справочник „Кой кой е“. А, да, обясних му също за първата му жена и че сме стари приятели.

— Е — изсумтя Кара, — така със сигурност повече няма да ти досаждат… Но, Вики, не се ли чудиш защо феберейците са избрали теб и каква е връзката с историята в Чърчил Даунс? Това наистина ме кара да се питам какъв е този Брин.

— Предполагам, че в известен смисъл и аз винаги съм си задавала този въпрос. — Тя си помисли за целувката им, колкото и кратка да бе, после си спомни, че разговорът се записва. — Във всеки случай, исках да ти го съобщя веднага. Когато свърша тук, ще ти позвъня. Засега просто ще приемем, че ще се прибера в Ню Йорк вдругиден. Освен това ми трябва пълна проверка за Джон Дрейк Брин във всички възможни бази данни — всяка статия, всяка биография, всяка реч. Свържи се със Световната здравна организация и щатските власти. Виж дали ще успееш да откриеш и някоя група оцелели военнопленници от Втората световна война. Тук става нещо, затова бъди изчерпателна. Благодаря.

— Ясно, чао.

Уейд пренави записа на разговора си с Хъбърд и го пусна. Лентата беше чиста. Докато излизаше от летището и се настаняваше в автомобила си, й се искаше да се изсмее сама на себе си, че се е доверила на ФБР. Онова копеле Хъбърд сигурно бе използвало магнит. Навярно скрит във вестника. Тя плати таксата за паркинг, после забеляза синия бус, който й беше показал Джак. Той незабавно потегли след нея и макар че не я следи дълго, Виктория Уейд вече не намираше в това нищо забавно. Беше ядосана и уплашена.

По обратния път до Чърчил Даунс не можеше да изхвърли от мислите си кошмарната история, която й бе разказал Хъбърд.

През всички тези години, откакто се познаваха с Джак, Вики никога не беше имала представа, че детството му е било толкова ужасно. Защото Джон Брин бе прекарал Втората световна война в японски лагер, в който властите бяха използвали военнопленниците като морски свинчета, провеждайки върху тях експерименти със страшни инфекциозни болести.

 

 

Седнал зад волана на синия бус, Скот Хъбърд следи Вики Уейд само в продължение на няколко минути. Разкритието за миналото на Брин я беше смаяло, може би дори я бе накарало да се замисли, ако не да сподели собствения му растящ интерес към вирусолога. Във всеки случай, агентът беше изтрил записа и тя щеше да побеснее. А разгневеният репортер можеше да се окаже много ценен. Хъбърд знаеше, че е разпалил любопитството й. Това оставяше вратата отворена за бъдещи контакти. Беше убеден, че Уейд ще започне собствено разследване. Когато я пое радиоколата, той отби в друга посока, но се погрижи журналистката да го види. Искаше да й покаже, че ФБР не е свършило с нито с нея, нито с Брин.

Хъбърд се смяташе за човек, който играе по правилата. Когато отначало шефовете му решиха да не водят разследването според обичайните процедури, той се ядоса — особено, че трябва да работи сам. Това неудобство обаче всъщност го улесни. И случаят предприемаше някои интересни обрати, не на последно място сред които стоеше Виктория Уейд.

Познаваше я от телевизията, разбира се, целият свят я познаваше, но в действителност тя изглеждаше още по-красива. Зелените й очи го бяха хипнотизирали, златистата й коса сияеше и всяко нейно движение излъчваше неподражаемо изящество. С нетърпение очакваше отново да разговаря с нея, не само за да се наслаждава на прелестите й, но и защото бе убеден, че тя не му е казала всичко, което знае за Брин. И защото не му беше задала нито един въпрос за конете.

ФБР се занимаваше с измамите, свързани с убийства на спортни коне, още от подаването на първия застрахователен иск. Това беше рутинна операция, прекалено елементарна за агент с опита на Хъбърд. Той получаваше само най-заплетените случаи като онзи, започнал с откриването на водния пистолет. Антракс, биологичен тероризъм. Приоритет номер едно. И после на компютъра бе изскочила връзката на Брин с двете разследвания.

Също като всички останали, отначало агентът остана озадачен от липсата на каквито и да било нишки между важните хора, жертви и свидетели. ФБР упорито продължи да проверява всички, които имаха нещо общо с инцидента в Сан Диего и с останалите разследвания на Бюрото. Накрая стигнаха до името на Брин заради заминаването му за Индианаполис. Бяха го видели в компанията на Виктория Уейд, която вече фигурираше в списъка по случая в Кентъки.

Хъбърд долетя от Сан Диего със самолет на ФБР само няколко часа преди вирусолога и луисвилските агенти незабавно го информираха за ситуацията. Вече знаеха, че Ей Ти Ви души около хиподрума в Чърчил Даунс. На Хъбърд винаги му се беше струвало, че журналистите откриват също толкова измами и корупция, колкото и Бюрото, при това често преди него. Появата на Брин изглеждаше нещо повече от съвпадение.

Специален агент Скот Хъбърд позвъни от мобилния телефон в колата в нюйоркското поделение и уреди някой да посрещне самолета на Брин и да го държи под око, докато не пристигне самият той.