Джон Мар, Джон Болдуин
Единадесетата чума (20)

18.

Понеделник, 7 септември

Апартаментът на Миа Харт, Манхатън

22:30 ч.

Миа Харт отключи вратата на апартамента, пусна багажа си на пода и разплакана се хвърли на дивана в дневната. Имаше толкова много причини за сълзи. Не можеше да приеме ужасната загуба на Дрю Лорънс — не само най-скъп приятел и колега на Джак, но и човек с изключителен характер и неин верен съюзник. Господи, бедната му жена! Поне децата им вече бяха големи. Нямаше да й се налага да ги гледа сама.

Ако се окажеше вярна теорията на Джак, ФБР и ЦКЗ, Дрю бе убит от безумец, който спокойно можеше да преследва съпруга й. Съмненията й в него бяха обтегнали взаимоотношенията им почти до скъсване и сега тя отчаяно съжаляваше за поведението си.

Миа го обичаше и му се възхищаваше с цялата си душа и въпреки това го беше накарала да се чувства нещо повече от подценяван. Дали Вики Уейд би реагирала по същия начин? Сигурно не. Уейд би извикала „Пълен напред!“ и без колебание би последвала Джак в ада. Но той бе споделил предположенията си само с жена си и Дрю. Миа знаеше, че Джак не иска теорията му за чумите да се появи в „Гореща линия“. Така че никога нямаше да разбере точно каква е щяла да бъде реакцията на другата жена, жена, която не можеше да не смята за своя съперница.

Тя плачеше за Дрю, плачеше за глупавото си съмнение в Джак, плачеше за това, че е допуснала връзките им да отслабнат, с което отваряше място за Вики Уейд в неговия живот.

После се насили да се овладее и се захвана на работа по организирането на срещата, за която я беше помолил той. Първо телефонира на доктор Илайджа Кент Уайът III, председател на Нюйоркската медицинска академия, за да му опише проблема и да го помоли да осигури заседателна зала за сряда. Уайът се отнесе с разбиране към извънредната ситуация и се съгласи да уреди въпроса.

Разговорите й с Трентън и Хартфорд доведоха до смесени резултати. Орязаните бюджети на здравните институции в Ню Джърси и Кънектикът силно ограничаваха командировките извън съответния щат. Въпреки че Ню Йорк беше застрашен от потенциален проблем и всички споделяха рисковете, тези щатски организации не можеха да се ангажират със срещата. Джак й бе казал, ако срещне съпротива, да се свърже със специален агент Хъбърд.

Докато Миа разговаряше с доктор Уайът, Хъбърд позвъни на Хуан Верде, главен медицински съветник в отдела за борба с бедствията, няколко етажа под неговия кабинет във федералната сграда. Верде прояви готовност да присъства на срещата в сряда и се нагърби да доведе колегата си от ФУББ^[1]. Той благодари на Хъбърд и му обеща да повика поне двама представители от Службата по обществено здравеопазване на САЩ. Неговият Регион II обхващаше и петте заразени североизточни щата.

Колкото и да беше разочарована от това, че Джак трябва да се върне в Олбъни, Миа реши да не го проявява и му предложи да вечерят в една бирария в Уест Вилидж, която навремето обичаха да посещават. За нейно удоволствие той с ентусиазъм прие идеята.

С радост установиха, че в „Ла Вией Оберж“ нищо не се е променило — същите слабо осветени стени, същите мили посетители и сервитьори, същата великолепна храна и превъзходни вина на прилични цени.

Почти мигновено се отпуснаха — като в началото на брака си. Въпреки трагичната смърт на Дрю и ужаса, който се разгръщаше около тях, те се държаха за ръце, целуваха се и даже започнаха да кроят планове за бебета.

Джак се чувстваше така, сякаш се е събудил от странен сън, в който двамата с Миа са били разделени. Как изобщо всеки нормален мъж, дори и работохолик, можеше да устои на нейното невероятно чувствено привличане? Представи си всички моменти, всички места, на които се бяха любили, и това го опияни повече, отколкото виното. Изведнъж я пожела повече от всякога. Хрумна му мисълта да прекара нощта в града, но знаеше, че не може. Трябваше да се погрижи за прекалено много неща в лабораторията.

Когато със съжаление се съгласиха, че е време Джак да тръгне за гарата, той я хвана за ръката.

— Скъпа, няма да се бавя много и щом се върна, ще започнем да се държим като нормални хора. Имам предвид като лудо влюбени, които не могат да се откъснат един от друг.

— Нямам търпение — усмихна се тя, докато съпругът й плащаше сметката.

На тротоара преди да спрат такси те дълго се целуваха, после се милваха в колата, когато Брин трябваше да слезе, отново се целунаха. Чувстваха се развълнувани и изпълнени с обещания.

Към девет и половина в апартамента на доктор Харт позвъни Хъбърд. Изглежда, искаше да разговаря с Джак преди да е заминал за Олбъни, но го бе изпуснал. Миа му съобщи, че срещата в сряда вече е уредена.

След като затвори, тя провери пощата си и разгледа пакета, който й беше връчил портиерът на връщане от вечерята. Малко се изненада, че куриерската служба го е доставила в толкова късен час, после забрави за това, защото самият пакет изглеждаше много странен и не бе адресиран до нея.

Беше за Джак, тежеше под половин килограм и бе грижливо надписан с черно мастило, включително деветцифреният пощенски код. Нямаше съмнение, че почеркът е женски.

Тя взе кутията и леко я разклати. Вътре като че ли не се движеше нищо.

„Прекалено е лека за бомба — помисли си Миа, но пък и Джак едва ли би привлякъл вниманието на луди бомбаджии. — Я се успокой, изглежда безопасна — каза си тя. — Просто вманиачеността на Джак с всички тези епидемии е заразна. Преди не можеше да понасяш неговата предпазливост, а сега си станала същата като него.“ Това бе обикновена куриерска пратка, може би дори подарък, и имаше обратен адрес в центъра на Манхатън.

Миа остави кутията на масата с намерението на следващия ден да позвъни на Джак за нея, после се върна на бюрото си.

Изтече един час. Не можеше да мисли за нищо друго — освен за женския почерк. „Вики Уейд!“ Всичките й инстинкти я уверяваха в това. И то точно когато двамата с Джак бяха поставили ново начало в брака си.

Макар че пакетът беше адресиран до него, като негова съпруга тя имаше право да го отвори, нали? Как обаче щеше да се почувства, ако той отвореше нейно писмо?

Накрая се озова до масата в хола, загледана в пратката.

Вече бе взела решение. Отвори пакета, извади от него малка кутия, остави я на масичката и седна на дивана.

Симетрично сгънатата опаковъчна хартия лесно се разпечата и отвътре се появи още по-малка кутийка — бяла като от магазин за подаръци и превързана с панделка, на която бе закачен бял плик. Тя го отвори, извади картичката и ахна.

„Джак — пишеше на картичката, — ще ме помислиш за «сантиментална», но след като през последните няколко месеца отново се опознахме, убедена съм, че божественият аромат ще ти хареса.“

Нямаше подпис, но тя знаеше кой я е пратил. Проклетата Вики Уейд. Тази кучка се канеше да унищожи брака й, да й отнеме Джак. Дори имаше наглостта да праща подаръка тук, където Миа със сигурност щеше да го види. Проклета репортерка! Определено щеше да си поговори с Джак за това!

— Да видим що за просташки вкус има тая курва — каза Харт високо и разклати кутийката. Вътре като че ли имаше ориз. Миа отвори капака.

Онова, което бе помислила за ориз, се оказа декоративни царевични зърна — червени, жълти, перлено розови, оранжеви, лилави и черни — използвани като опаковъчен материал вместо стиропорени топчета. Колко очарователно! Миа разрови зърната и извади маслиненозелено шишенце, отлято във формата на царевичен кочан.

Пръсна от парфюма на лявата си китка и вдиша аромата. Ако зависеше от нея, не би го избрала, но макар да не искаше да го признае, уханието беше приятно, много приятно. Миришеше на прясно окосено сено, на царевица и полски цветя. И го пращаше жена, която навярно предпочиташе Миа да е мъртва.

Влакът на Джак пристигаше в Олбъни след полунощ. Можеше да остане будна и да му телефонира. Може би той щеше да й позвъни. Може би щеше да му каже за вбесяващата постъпка на Вики, а може би щеше да изчака.

До един през нощта Джак не се обади. Все още ядосана заради Вики, Миа реши да си легне. Тя отново опакова кутийката, остави я на масата и отиде в спалнята. Вече се унасяше, когато си помисли, че е най-добре да не се кара с Джак за подаръка. Поне не веднага. Сънено се надигна от леглото, взе парфюма, скри го на дъното на скрина за бельо — последното място, на което съпругът й би погледнал — и се върна, като мърмореше:

— Отмъщението е най-сладко, когато е неочаквано.

Докато заспиваше смътно осъзна, че вътрешната страна на китката й, където се беше напръскала с парфюма, започва да се затопля, а после и да пари като от слънчево изгаряне. Вече унесена, Миа не обърна внимание на това. На сутринта червенината почти бе изчезнала.

 

 

Сряда, 9 септември

Манхатън

11:45 ч.

Първите два тропични циклона бяха минали рано през Ню Йорк — кратки бури през по-малко от десет дни, засипали Манхатън с боклуци и счупени клони. Улиците бяха наводнени от запушените отходни канали и зловонните води правеха недостъпни паркираните автомобили, контейнерите за смет и планините от хартия, пластмаса и строителни останки между сградите и по тротоарите.

Животът в града стана по-труден — наводнението стесни улиците и направи пресичането на много места невъзможно.

На излизане от Пен Стейшън Брин потръпна от влажната вълна горещ въздух, която брулеше улиците.

Седнал в прохладния си тъмен седан, Скот Хъбърд видя, че вирусологът най-после успява да спре такси, и запали двигателя.

Докато се вмъкваше сред колите по Осмо авеню при Трийсет и четвърта улица, агентът внимаваше да не изпусне от поглед насочилото се на север такси на Брин.

Таксиметровият шофьор опитно маневрираше сред уличното движение, обърна на Кълъмбъс Съркъл и навлезе в Сентръл Парк. Зави на североизток над пустата ледена пързалка, внимателно изпревари няколко файтона с туристи и се понесе покрай пожълтяващите явори и дългите локви застояла вода.

Пред погледа на потъналия в скръб Джак алеите навън бавно се превърнаха в огромни равни поля — гледката от лабораторията, където двамата с Лорънс бяха прекарали заедно много прекрасни есени, където бяха споделили толкова много.

Не можеше да понесе мисълта за смъртта на Дрю. И, о, господи, ами Илис? И децата? Колко самотни щяха да се чувстват, колко самотен щеше да е самият той!

Миа бе прекалено ангажирана със срещата, за да дойде. Вики позвъни, за да изкаже искрените си съболезнования, но обясни, че не можела да се откъсне от Луисвил. А подкрепата, от която изпитваше ужасна нужда…

Той дълбоко си пое дъх и си погледна часовника. Закъсняваше. Джак стисна зъби, върна се на земята и видя, че остава още доста път. Може би щеше да успее. Поне за края. Трябваше да открие Илис…

 

 

Баптистката черква „Авен-Езер“, Харлем

12:00 ч.

Брин мъчително се заизкачва по стъпалата. Заради багажа, болното рамо и влагата чувстваше дясната половина на тялото си разкривена — същото, от каквото Дрю беше страдал през целия си живот.

Очите му започнаха да парят и той спря. Чу отвътре бавната, тъжна траурна музика, остави чантата си на бетонните стъпала и се облегна на перилата. Сам и уплашен… Сълзите бяха истинско облекчение.

Насили се да се овладее. Дрю бе мъртъв. Нищо не можеше да се направи. Сега беше длъжен да изрази съболезнованията си, да открие Илис и семейството. Щяха да го очакват. Вратата се отвори и един чернокож мъж го покани вътре.

Брин чу хора, който пееше за приятеля му, и разбра, че службата почти свършва.

Трагичен бас пееше за мъките на Моисей:

— „Иди… при фараона… и му кажи… Пусни… Моя… Народ…“^[2]

Думите го накараха да се олюлее. „Пусни Моя Народ.“ ПМН!

Джак изпадна в паника, прииска му се да избяга от черковния вестибюл и се завъртя към задната врата. Видя, че някой вече се измъква, за да избегне навалицата. Някой познат. Някой като… Теди Камерон. Теди Камерон ли? „Халюцинирам — каза си той. — Какво ще прави тук Камерон? Това не е той. Защо изобщо си мисля за него?“

Обърна се към олтара и видя, че семейството минава зад ковчега, видя Илис, високо и гордо вдигнала глава. Търсеше го с поглед.

Очите им се срещнаха.

Процесията продължи.

Брин зачака.

До него се приближи Али Лорънс, слаб мъж, облечен в траурен костюм.

— Майка ми иска да разговаря с вас, доктор Брин — тихо каза той. — Каза ми да ви изведа при колата.

Джак последва младежа по стълбището, докато качваха ковчега в катафалката. Отидоха при лимузината и Брин погледна вътре и видя мокрото от сълзи лице на Илис. Когато понечи да стисне ръката й, тя го спря.

— Дрю искаше да ти кажа нещо, Джак. Той знаеше, че умира, и ми прошепна… — Илис поклати глава и се разрида.

Брин се наведе към нея.

— Какво, Илис? Какво ти прошепна Дрю?

— Каза ми: „Кажи на Джак… кажи на Джак, че го открих. Отговорът на последната загадка, преспапиетата. Мемфис и Гесем. Гесем е бил пощаден от ангела на смъртта. Запомни го и му го кажи“. И после умря в ръцете ми, Джак.