Джон Мар, Джон Болдуин
Единадесетата чума (24)

22.

Неделя, 4 октомври

Метрополитън Мюзиъм, Манхатън

18:15 ч.

Хъбърд и Брин тичешком изкачиха стълбището от подземния гараж на музея и едва не събориха свещеника, който слизаше надолу. Мъжът толкова съсредоточено беше вперил поглед напред, че почти не ги забеляза. Те последваха червените кадифени въжета през гръцката и римската галерия, после хукнаха през огромното пусто фоайе. Стъпките им отекваха в полирания мрамор.

Стълбищата и коридорите в многобройните галерии на Метрополитън Мюзиъм бяха мрачни, но пътят към храма на Дендур бе ярко осветен. Скоро стигнаха до четирите масивни каменни колони пред входа на Египетското крило.

Продължиха да тичат покрай пищни тюркоазени орнаменти от гробната камера на неизвестен фараон, покрай лъскави алабастрови ястреби и кобри от ковано злато. Накрая излязоха в сумрачния коридор, който водеше към Храма.

Влязоха в огромната зала и рязко спряха. Самото пространство беше мрачно, но пълната есенна луна окъпваше сградата в бледа светлина и стъклените стени и таван на галерията създаваха усещането, че Храмът е на открито. Обляният в лунни лъчи храм на Дендур бе хипнотизирал поклонниците през вековете и Брин не направи изключение. Красива, спокойна и с идеални пропорции, изсечената от пясъчник постройка сякаш висеше във въздуха върху гигантска платформа от полиран черен гранит.

Причината за удивлението, приковало Джак на входа, беше дължащата се на прозрачната стена илюзия, че пред него се издигат не един, а два храма. Самата висока колкото шестетажна сграда зала се състоеше от огромни стъклени плоскости и нощем стъклото ставаше невидимо и абсолютно черно, поради което на наклонената стена на галерията се отразяваше съвършено копие на храма — втора сграда, която блестеше насреща му и като че ли някак го приближаваше до бреговете на Нил: илюзия, предизвиквана от гладкото езеро около древната постройка.

Водите на това езеро — дълго трийсет, широко шест метра и навярно дълбоко до бедрото — постоянно привличаха посетители, също както някога Нил бе събирал вярващите край храма в Египет.

Очите му започнаха да се приспособяват към светлината и да преценяват залата. За да стигнат до самия храм, двамата с Хъбърд трябваше да извървят шейсет метра в която и да е посока и да се изкачат по три ниски стъпала. Отраженията на обляната от лунни лъчи сграда загадъчно блестяха по водната повърхност пред тях.

Агентът забеляза стъписването на Брин и го попита какво има. Джак дълбоко си пое дъх и кимна към езерото.

— Погледни, Скот. — И посочи водата, защото там се отразяваха не само храмът, покривът и звездите. Там се виждаше и хлябът, повече хляб, отколкото би могъл да си представи човек, и маси.

Всички хлябове бяха върху масите. Целият храм беше заобиколен от подредени във формата на правоъгълник хлябове от най-различни видове, каквито съвременният свят никога не бе виждал и може би никога повече нямаше да види. Залата се изпълваше със сладко, примамливо ухание на италиански хлябове, испански хоризо, френски гро, унгарски черен хляб, немски пумперникел, турски сусамени хлебчета, колумбийски арепа, мексиканска тортила, виенски кифли, израелска маца, питки от Средния изток, афганистански плосък хляб, шуплести хлябове от стриди, бретански метей, англосаксонски самуни, ирландски питки със сода, провансалски фугас, руски батон, украински бял хляб и полски бабки.

Брин и Хъбърд бързо заобиколиха езерото. Отляво на тясната пътека бяха наредени шест високи каменни скулптури на седнали на тронове богини с женски гърди и котешки лица. Отдясно имаше други две фигури: лъскава черна котка, изобразяваща Мут, богинята на чумата, и фантастично изваяние с мъжко тяло и глава на овен — Амон, богът на плодородието.

— Внимавай! — извика Хъбърд, когато Брин се втурна покрай хлябовете и едва не падна във водата, но вирусологът не му обърна внимание, а затършува в джоба си за ултравиолетовото устройство.

Внезапно лампите на тавана започнаха да светят по-силно — сякаш над храма изгряваше слънце.

— Какво е това осветление? — попита Брин.

— Винаги го включват, щом влязат хора — поясни агентът.

— На мен обаче ми трябва мрак — изсумтя Джак.

Стигнаха до стъпалата и пресякоха искрящото езеро. В галерията ставаше все по-светло. На първата маса лежаха стотици хлябове. Брин включи лампата и освети с бледолилавото й сияние първия.

Нищо. Той продължи нататък. Пак нищо.

— Прекалено е светло, за да се видят токсините. Кажи им да махнат осветлението, Скот.

Хъбърд повика един от музейните служители, показа му служебната си карта и му нареди да затъмни залата.

— Не мога — поклати глава мъжът. — Разбирате ли, всичко е автоматично… Мога да ви заведа при електрическото табло, но трябва да поискам разрешение от доктор Риг. Освен това камерите трябва да могат да снимат. — Той посочи един малък прозорец, зад който се виждаха телевизионни камери.

— Нямам нужда от разрешението на доктор Риг, за да изключа тези проклети лампи! — изрева Хъбърд. — Къде е таблото?

— В сервизното помещение на долния етаж — отвърна обърканият служител и посочи някаква врата. — Но никой няма право да пипа таймерите. Не и без…

— Хъбърд — настоя Брин, — просто го направи!

— Не, не — умолително рече служителят. — Нека първо доведа доктор Риг.

Агентът го сграбчи за ръката.

— Първо ще ми покажеш къде е таблото, после ще ме заведеш при Риг. Джак, ти остани тук… — Хъбърд стисна мъжа за лакътя, поведе го покрай езерото към коридора и изчезна.

Брин зачака. Чака дълго. Накрая светлината на първата редица кварцово халогенни лампи започна да отслабва. Да, определено ставаше по-тъмно. Той насочи черната лампа към бретанските хлябове. Отново нищо. Заобиколи отляво и тръгна покрай масите с хляб във формата на мечи лапи, подкови и костенурки, ред след ред красиви шапки, корони и плитки.

Стана съвсем тъмно. Брин се наведе ниско над хлябовете и заслони светлината с длан. И ги видя.

Слабо, едва различимо сияещи синкавозелени петънца. Смъртоносните молекули на микотоксините бяха навсякъде.

Под светлината на ултравиолетовата лампа хлябовете бяха придобили отвратителната бледосиня аура на токсична луминесценция. Джак се изправи и плъзна лъча по следващата маса. Сияние.

Отиде при третата. Още по-силно. Хлябовете бяха осеяни с точици зловеща синкава светлина.

Той отстъпи назад и изключи лампата. Къде се бавеше Хъбърд?

Брин стоеше в мрачната зала и напрегнато мислеше. И изведнъж се сети: експлозията в Мемфис му бе показала как да неутрализира токсините. Трябваше да хвърли хлябовете във водата. Всички.

Той грабна една платнена салфетка, натопи я в езерото, сви я на триъгълник и я завърза на лицето си с надеждата, че влагата ще спре токсина.

После започна.

Дълбоко си пое дъх и отиде при първата маса от лявата страна, масата най-близо до храма. Погледна привидно прекрасния хляб, наведе се, сякаш молеше за прошка, и с една ръка предпазливо събра краищата на покривката. Бавно вдигна ръце и отстъпи назад, като леко теглеше покривката. Скоро ароматните, тежки, смъртоносни хлябове започнаха да се прекатурват и да се плъзгат надолу.

Той здраво опря крака и с всичка сила дръпна покривката — цялата камара се пръсна от другата страна на масата и се изсипа във водата.

Брин сбърчи лице, хвърли покривката в езерото и продължи да повтаря същата операция със следващите маси. Бяха много. Хлябовете бяха тежки, а той бързаше.

Един от служителите го забеляза и извика, после се затича, но Брин беше от отсрещната страна на езерото и ги разделяше голямо разстояние. Пазачът вдигна радиостанцията си, но тя някак се изплъзна от пръстите му, падна върху гранита и се пръсна на парчета. Мъжът тръгна към изхода, после спря и се загледа в Брин.

Джак продължаваше трескаво да хвърля хлябовете във водата — очакваше всеки момент да го нападнат и затова се опитваше да действа все по-бързо.

Времето сякаш спря. Храмът ставаше все по-мрачен. Но къде се губеше Хъбърд? Охраната щеше да пристигне съвсем скоро.

 

 

Верен на думата си, Хъбърд отиваше да намери доктор Риг. Чу, че в кабинета бръмчи мотор, и разбра, че вратата не е заключена, но като че ли отвътре я запречваше някаква тежест. Агентът прати ужасения служител да повика на помощ пазачите.

Отначало вратата се открехна съвсем малко, само няколко сантиметра. Хъбърд вече ясно чуваше воя на централната почистваща система. После го лъхна въздух, носещ слабата кисела смрад на леш, ферментираща кръв и зловонни органични газове.

Той едва не повърна, но продължи да натиска и накрая вратата се отвори достатъчно, за да може да се провре вътре.

Пазачът остана отвън — той също бе усетил миризмата и бръкна в джоба си за носната си кърпичка.

Хъбърд гледаше отворените, изцъклени, издути очи на труп, но лицето на Риг изглеждаше спаружено като стафида. Устата му зееше в зловеща усмивка, кожата му беше опъната като на мумифициран фараон. Египтологът бе изкормен изотзад. Хъбърд мигновено разбра защо работи мощната прахосмукачка.

Риг лежеше на една страна, завързан с вратовръзката си за бравата. Тялото му беше препречвало вратата. Под него се виждаше окървавеният сив маркуч на централната почистваща система, който се извиваше по килима към контакта на стената, издаваше висок металически вой и продължаваше да изсмуква телесни течности.

Скот излезе от стаята, без да докосва нищо, и нареди на пазача да повика линейка и да изключи системата.

Докато тичаше обратно към египетската галерия, той извади мобилния си телефон, за да повика помощ.

В мрачния храм Брин изхвърляше последните хлябове.

— Джак… — повика го Хъбърд.

Брин видя тичащия към него агент, пое си дъх през импровизираната маска и отвърна с приглушен глас:

— Всичко е токсично! Заразено… Сложи си маска, някакво парче плат… покрий си лицето. — Вирусологът скочи от платформата и задърпа Хъбърд към стълбището.

— Стаята с почистващи препарати — извика Джак. — Заведи ме в стаята с почистващи препарати. Бързо. Това е единственият ни шанс.

— Какво? — попита Хъбърд. — Какво правиш?!

— Трябва ми амоняк. Трябва да намеря достатъчно амоняк, за да неутрализирам токсините в езерото. — И той посочи към плуващите хлябове. — Нареди да затворят галерията…

Агентът откри стаята, в която имаше етажерки с полири, дезинфектанти, сапуни, опаковки тоалетна хартия и четири двайсетлитрови пластмасови туби амоняк. Намериха една количка и ги натовариха.

— Иди да повикаш асансьора, Хъбърд. Ако се наложи, заплаши ги с пистолета си.

Качиха се обратно в галерията, отвориха капачките и внимателно започнаха да изливат амоняка в тъмната вода, по която плуваха безброй парчета подгизнал хляб.

Изпаренията ги задавяха, но те най-после изпразниха тубите и се отдръпнаха. Виеше им се свят от миризмата.

Порталът към храма започна да се пълни с тичащи пазачи и униформени полицаи. По петите ги следваше групата за бързо реагиране. Хъбърд извади портфейла си, показа служебната си карта и се затича към началника на ченгетата. Брин изрита последната туба в езерото и проследи с поглед издигащите се от нея мехурчета.

Трябваше му чист въздух. Той тръгна към изхода.

Задушаваше се, главата му кънтеше. Трябваше да излезе на въздух. Опита се да развърже мокрия възел на маската си.

— Стой! — Възрастният пазач, който се бе опитал да го спре, го сочеше. — Спрете го! Той направи всичко това!

Джак залитна, завъртя се към Хъбърд, за да им обясни, но Скот спореше със сержанта. Пред погледа му се спусна мъгла. Опита се да се затича. Въздух… трябваше да излезе навън.

Стигна до вратата. Очите му пареха, не можеше да диша. Успя да свали маската. Навсякъде виждаше черни петна. Виеше му се свят и му се гадеше. Черни петна, движение, някакви далечни викове. Задъхваше се. Черни петна. Помъчи се да продължи да върви. Въздух…

Дулата на седем полуавтоматични полицейски пистолета бяха насочени към гърдите му. Брин се огледа. Хъбърд не се виждаше.

— Не мърдай! — извикаха ченгетата.

Джак се усмихна. „Колко драматично! Аз? Да не мърдам? Просто излизам да глътна малко въздух.“

И закрачи напред.

Чу изщракването на предпазителите.

Опита се да се раздвижи…

И тогава, когато пръстите на спусъците вече започваха да се стягат, Брин направи двете най-умни неща през живота си.

Първо вдигна ръце и се предаде. После припадна.

 

 

Следващото нещо, което видя, беше коленичилата до него Вики Уейд и Хъбърд, който му викаше:

— Джак! По дяволите, Брин, събуди се! Трябваш ми!

Над Джак се наведе санитар, постави ръка зад главата му и я повдигна. Разнесе се изпукване от ампула с амоняк, която санитарят понечи да поднесе под носа му.

Брин се възпротиви.

— Не, не амоняк… Стига…

Изведнъж дойде в пълно съзнание. И повърна.

Хъбърд накара друг санитар да му донесе вода. Задъхан, Джак жадно я изпи.

След десет минути главата му се бе прояснила. Двамата със Скот седяха в офиса на охраната и гледаха видеозаписите на камерите, монтирани из целия музей. Уейд, която отразяваше събитието, беше поискала да отиде на срещата, но Хъбърд категорично й бе отказал. На цветния запис се виждаше фасадата на Метрополитън Мюзиъм. Малко прозорче в долния край показваше часовете, минутите и секундите.

— Виж, Джак — каза агентът. — Това е той, нали?

— Върни го. Има ли кадри от лицето му?

Докато го гледаха повторно, един от музейните работници каза:

— Той дойде да благослови хлябовете. Съобщиха ми хората от фирмата доставчик.

— Джак, Джак, чуй ме — настойчиво рече Хъбърд. — Кой е този? Кой е този?

— Камерон.

— По дяволите! — измърмори агентът. — На идване се разминахме с него!

— Да, този тип се крие пред очите на всички — отбеляза Брин.

— Ще се свържа с моите хора, за да проверя дали вече са открили къде е доставена ръжта. Трябва да го пипнем на негова територия.

Хъбърд извади клетъчния си телефон и набра някакъв номер. Когато свърши разговора, на лицето му грееше широка усмивка.

— Еврика! — каза на удивения Брин той. — Много търговци на зърно никога няма да простят на Бюрото, че им е провалило уикендите, но го пипнахме, Джак, пипнахме го! Можем да открием тоя гад на Източна осемдесет и трета улица номер шестстотин деветдесет и девет, апартамент петнайсет А.

 

 

20:00 ч.

Също като сградата и квартала, портиерът беше виждал и по-добри дни, но бе достатъчно трезвен, за да отвори веднага щом видя полицейските значки. Наемателят от 15А бил самотник, не пречел на никого и много пътувал, но когато бил тук, почти не излизал — освен днес, когато май бил на бал с маски, при това с лимузина. Изпуснали го съвсем за малко. Носел много пакети и заминал с бус.

Вратата на апартамента бе с шест яки ключалки. Ключът на портиера влезе в най-простата и вратата веднага се отвори. Лош признак: щом Камерон не си беше направил труда да ги заключи, може да си бе отишъл завинаги. Полицаите очакваха някакъв капан, затова си сложиха латексови ръкавици и извадиха пистолетите си — по-добре да се окажеше излишно, отколкото после да съжаляват.

Вътре беше мръсно и нямаше почти нищо. По стените на стаята, която минаваше за дневна, висяха стотици изображения на фонтани: излегнати русалки, пишкащи момченца, риби, градински пръскачки, кухненски кранчета, пожарни кранове, маркучи, пръскалки, всевъзможни устройства за изливане на течности, както и гравюри на водопади, календари с потоци, снимки на фонтана Треви в Рим — и на Индианаполиския музей за изящно изкуство. Имаше дори пощенска картичка с картината на Търнър.

Брин зърна нещо с периферното си зрение и повика Хъбърд.

— Виж, торба за овес. Ремъците са напъхани вътре. Бил е там — в Чърчил Даунс!

В ъгъла на стаята имаше гола чертожна маса. Кухнята беше празна. Когато едно от ченгетата отвори хладилника, откри вътре епруветки и бурканчета от детски храни, пълни с плесен. Понечи да затръшне вратата, но Джак го спря. Полицаят не бе забелязал скритото в кутия за масло шишенце с етикет „ПРАЗИКВАНТЕЛ“ и инструкции за лечение на тения. Вирусологът предупреди никой да не докосва нищо и внимателно затвори хладилника.

Боядисана в жълтеникавозелено стъклена врата водеше към още по-малка стая, почти килер. Там откриха друга врата, оставена леко открехната. Един от полицаите я отвори с върха на обувката си. Вътре имаше лавици с грижливо подредени предмети.

— Божичко, вижте! Всичко това презервативи ли са?

Хъбърд кимна и затвори вратата, после посочи друга, водеща към трета стаичка с шестнайсет аквариума до стената. Но в нито един от тях нямаше риба. Някои бяха пълни с вода, по вътрешните страни на други лъщеше слуз. Сред дървени трици в един от сухите аквариуми се гърчеха стотици бледи гадинки. На стената висеше карта от публикувана през 1939 година статия в „Нешънъл Джиографик“ „Древните Свети земи: проследяване на бягството на израилтяните от Египет до Обетованата земя“. В ъгъла бе захвърлен защитен костюм за биологична опасност с пластмасова качулка и респиратор.

Отсрещната врата водеше към баня. Заключена. Един от полицаите натисна бравата, но Хъбърд му нареди да се отдръпне. Джак видя до вратата дихателна маска, спря всички, угаси осветлението и включи джобното си ултравиолетово фенерче. Стаята се изпълни с познатото лилаво сияние. Вирусологът се приближи до вратата и освети ключалката. Цветът незабавно стана зелен. От малкия отвор се виеха изпарения.

— Излизайте — извика Брин. — За тази стая трябва да се погрижат специалисти по биологично опасни вещества. Какво има нататък?

Тръгнаха по дълъг коридор към спалнята. Вратата бе отворена. На тринога до прозореца стоеше телескоп. На перваза имаше бинокъл.

По средата на стаята видяха висока около метър и двайсет осветена музейна витрина с копие на фонтана Андръс. И Брин разбра какво бе нарисувала Миа, какво бе искала да му покаже — фонтана на острова в Ийст Ривър, съвършеното място за десетата чума.

Приближи се до прозореца и погледна през телескопа, който беше насочен към южния край на Рузвелт Айланд — едва различаваше фонтана, но можеше да го познае. Този път — тази чума — целта на Камерон бе целият Ню Йорк — Мемфис, Содом и Вавилон на Новия свят.

— Това е, Скот — каза Джак. — Това е големият удар. Фонтанът! Силозът е бил само репетиция. Не разбираш ли? Същият токсин, същата чума. Ще използва афлатоксин.

Наведе се над телескопа, фокусира го и ясно видя фонтана.

— Скот — каза той, — ще ни трябва огромно количество амоняк. Незабавно!

— Добре.

— Но разреденият бутилиран разтвор няма да ни свърши работа — прибави Джак. — Освен това трябва да измислим начин да не позволим да пуснат този фонтан. Ако разполага с достатъчно токсин, Камерон ще убие хиляди хора в мига, в който той заработи. Видя какъв вятър духа навън. Ще разпространи отровата на километри.

— Какво точно ни трябва? — Агентът го погледна, после погледна полицая, който безпомощно стоеше до тях, сякаш очакваше Брин да ги спаси.

— Не ми е известно място, където да има достатъчно сух амоняк — отвърна Джак. — Виж дали не може да ни помогне пожарната…

— Действайте — нареди на едно от ченгетата Хъбърд. После забеляза на масата компютър и прибави: — И конфискувайте всичко това.

— Чуй, Скот — продължи вирусологът. — Трябва ни цял резервоар с амоняк под налягане или чувал със сух амоняк, голям, трябват ни съединители, тръбни ключове и здрава лодка.

— Защо не хеликоптер? — попита Хъбърд.

— Защото — отвърна Брин, — ако сме закъснели, хеликоптерът само още повече ще разпръсне токсините.

Агентът извади мобилния си телефон, свърза се с адмирала, получи разрешение да обяви извънредно положение и двамата с Джак се насочиха към Ийст Ривър — надбягваха се с безумец.

 

 

21:40 ч.

Мощният полицейски катер леко се полюшваше върху студените води край ийстривърския вълнолом.

Брин и Хъбърд хвърлиха инструментите на палубата и се качиха на катера. Капитанът им съобщи, че от склада на Гъвърнър Айланд срещу Статуята на свободата били пратили пакетиран сух амоняк. Агентът нареди да спрат на Рузвелт Айланд и после да се срещнат с катера на бреговата охрана край Бруклинския мост.

Брин гледаше към приближаващия се към тях остров с нетърпение, което едва успяваше да овладее. Мъст. Чиста, съвършена мъст. Тя бе негова — и по Божиите, и по човешките закони — и той възнамеряваше да предяви правата си.