Джон Мар, Джон Болдуин
Единадесетата чума (17)

15.

Сряда, 9 септември

Домът на Брин, Гилдърланд

03:00 ч.

Как можеш да превърнеш вода в кръв? Въпросът продължаваше да го измъчва, докато през нощта той изведнъж се стресна и се събуди. Беше убеден, че знае отговора.

Първата му мисъл бе да позвъни на Миа в Манхатън. После си даде сметка, че е три през нощта, пък и без това тя си мислеше, че той губи разсъдъка си. Не искаше да буди Дрю. И нямаше намерение да сподели теорията си за чумите с Вики, докато не бъдеше готов да я види като материал по „Гореща линия“.

Лорънс винаги отиваше в лабораторията рано, но тази сутрин Брин го изпревари с цял половин час и когато Дрю дойде, вече беше приготвил кафето.

— Доктор Брин — пошегува се Дрю, — на какво дължим тази неочаквана…

— Дрю — развълнувано го прекъсна Джак, — струва ми се, че открих ясна следа за първата чума!

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно. Помисли си… помисли си какво би могло да направи някой воден басейн червен — с цвят на кръв?

Дрю се забави само за миг.

— А може би лилав или жълто-зеленикав… Червена вълна — водорасли!… Имаш предвид някакъв токсичен цъфтеж, нали?

— Точно така. Искам да направиш още една проверка в Нексис. Изрови всеки възможен източник за токсичните червени водорасли, включително за отравяне с ciguatera, навярно на Карибите, някъде към началото на годината.

— Няма проблем — усмихна се Лорънс, винаги готов за ново предизвикателство. — Веднага отивам!

И не се върна с празни ръце. Донесе статия, публикувана девет месеца по-рано в „Маями Хералд“. Беше кратка, прекалено кратка, за да убеди Джак, но определено го заинтригува.

Маями. Януари. Ройтерс.

Днес представители на холандското здравно министерство на остров Синт Маартен потвърдиха, че предизвиканата от хранително отравяне смърт на преподобния Кейтоу Фипс, съпругата му Джорджиана и дъщеря им Гречън се дължало на ciguatera, навярно от токсини, срещащи се при много карибски риби.

Семейство Фипс и десетки от американските му енориаши били на океанско пътешествие. Изглежда, че от стотиците туристи са пострадали само свещеникът и семейството му. „Дълбоко съжаляваме за смъртта им“ — заяви в Амстердам доктор Ник Мертенс, министър на здравеопазването на Холандия.

Смята се, че токсинът ciguatera се е съдържал в рибно предястие. Семейство Фипс яли холандски и индонезийски деликатеси, поднесени им на устроен в тяхна чест празник, както и церемониален ордьовър от местна риба, поръчан от свещеника.

Преп. Фипс, съпругата му и дъщеря му загубили съзнание по време на банкета и това предизвикало истинска истерия сред енориашите му, мнозина от които неотдавна се били присъединили към пътуването, носещо девиза „Напред, Христови воини“. В суматохата, последвала смъртта на Фипс, много свещеници заявили, че преди да умре, преподобният ги обявил за свои наследници.

Брин бе убеден, че американските власти изобщо не са си направили труда да разследват смъртта на семейство Фипс. Аутопсията сигурно бе извършена на острова. Ако искаше повече информация, трябваше да се свърже с холандските представители, или на Синт Маартен, или още по-добре в Холандия.

Той отиде при книжната лавица, извади един изтъркан том и го отвори на главата за водораслите.

Отравянето с ciguatera, прочете Джак, се дължало на биоинтоксикация с микроскопични организми, поглъщани от по-големи хищни риби от Карибите до Южния Тих океан. С един от видовете такива водорасли, Gambierodiscus toxicus, се хранели дребните морски животни и токсините се пренасяли нагоре по хранителната верига към по-големи риби.

Ciguatera определено можела да убие човек, но не и за няколко минути, освен ако дозата не била извънредно голяма. Брин имаше приятели, които бяха получили слабо отравяне от този токсин по време на морско пътешествие до Гренада и за около двайсет и четири часа бяха изгубили всякаква чувствителност в слабините.

Той бързо прегледа текста. Колко лесно можеше да е?… После го прочете още веднъж, като търсеше средствата, токсините. Тези организми бяха само един от многобройните видове фитопланктон, предизвикващи неврологични проблеми — вцепеняване, парализа, парестезия, дихателна недостатъчност. През последното десетилетие микробиолози от десетки страни забелязали варианти на ciguatera при „цъфтящите алги“, носещи се из огромни райони от океаните и моретата.

Името „Червено море“ се приписвало на цъфтеж на Fusarium rosaceum преди много векове. По света имало зелени, кафяви, сини и в последно време лилави вълни, всички с различни силни токсини. Дори сладководни езера придобивали бледозеленикав цвят от алги, толкова отровни, че водата била опасна дори за водните птици. Някои морски водорасли излъчвали сияние на лунна светлина и придавали на тропичните морета сюрреалистичен вид.

Цветовете на алгите образували токсични молекули просто като вторичен продукт от собственото си дишане и отделяне. Някои токсини унищожавали деликатните морски екосистеми, убивали милиони риби и мекотели, оголвали цели рифове, замърсявали плажовете. Други били безвредни за определени видове морски създания, но можели да се натрупват в мускулите и хрилете им. Макар че отровите не били опасни за тях, когато ги изядяло по-голямо същество, например човек, концентрираните токсини бързо го убивали.

Усилилото се в последно време „цъфтене“ на червените вълни се наблюдавало със сателити, които следели нарастващите петна от алги, носещи се на хиляди километри в океана. Години наред се смятало, че са безвредни. Новите данни обаче показвали, прочете Брин, че увеличаващото се съдържание на фосфати в морската вода, което се дължало на използването на изкуствени торове и изливането на химически отпадъци, често водело до усилен растеж, особено в по-топлите крайбрежни води, и после, ускорено от парниковия ефект, съчетанието ставало причина за силен токсичен цъфтеж.

Джак отвори тефтера си на „Х“ и откри амстердамския номер, който му трябваше. Погледна си часовника — бе прекалено късно, за да звъни в Европа. Той включи лаптопа си. В момента в системата бяха трима холандски абонати на ПроМЕД, двама лекари и един микробиолог. Може би някой от тях щеше да е в състояние да му прати официалните съобщения за инцидента. Всички знаеха, че през годините в Синт Маартен е имало масови отравяния с ciguatera, но този факт никога не беше публикуван. Околните рифове благоприятстваха цъфтежа на алги.

На недалечния остров Синт Барт не бяха регистрирани такива случаи, защото нямаше рифове, които да предпазват и съсредоточават водораслите. В Южния Тих океан също имаше такива рифове: по време на прочутото си пътуване със спасителна лодка от Таити капитан Блай^[1] ял сурова риба и страдал от ужасни болки, описани в дневника му, но останал жив. Холандците (и французите в Южния Тих океан) омаловажаваха случаите на отравяне с ciguatera, за да защитят туристическата си индустрия. Карибските власти явно знаеха за проблема, но определено нямаха намерение да го разгласяват.

И все пак съвпадението беше прекалено голямо.

Преподобният Фипс и семейството му бяха умрели почти преди година и в последвалите инциденти или „съвпадения“ също ставаше дума за свещеници. Поне някои… И онази работа със светците като Синт Маартен… И Сан Диего… Ако, разбира се, тези случайности наистина бяха… случайности. Брин още преди месеци бе направил скока от наука към предположения и знаеше, че няма да спре.

Ако инцидентът на Синт Маартен бе първата чума — червената вълна, превръщането на водите в кръв — това означаваше, че отравянията с ciguatera са началото. Не само че някой пресъздаваше библейския сценарий, но и го правеше в съответния ред.

Вирусологът взе лист хартия и започна да преподрежда списъка си, като екипираше връзките:

= превърнатите в кръв води = червена вълна/ciguatera = януари

Зачуди се дали да прибави светците. Можеше ли да включи тук и името „Сейнт Джон“? Дали Джоуи беше случайна жертва?

Той взе в скута си бележник и представи историята от последните няколко месеца като таблица.

Чума от Изход	В действителност	Кой?	Къде?	Кога?
1. Кървава вода	Ciguatera	Сем. Фипс	Синт Маартен	Януари
2. Жаби	Дърв. жаби	Епископът	Луизиана	Февр.
3. Въшки	Ерготизъм	???	Кънектикът	Март
4. Рояк	Пчели	Туристи	Сан Антонио	Април
5. Мор	???	Коне	Илин./Кънект.	Май
6. Циреи	Антракс	Деца	Сан Диего	Юни
7. Градушка	???	???	???	Юли?
8. Скакалци	Цистицеркоза	Адвокати	САЩ	Август
9. Мрак	???	???	???	Септ.?

Брин отново премисли всичко. Предполагаше, че някакъв неизвестен луд, навярно религиозен фанатик, организира поредица от все по-смъртоносни атаки, насочени главно срещу членове на свещеничеството или хора, свързани с тях, като адвокатите на конференцията в Ландс Енд.

А и бащата на Джоуи беше активен християнин с широки връзки. Роякът в Сан Антонио бе нападнал туристи, но чак след като бе минал през баптистка черква. (А ако вземеше предвид конете и онзи човек, Лий — Вики му беше казала, че също е християнски фундаменталист.)

Страхотно. Но къде бяха убедителните доказателства? Те съществуваха, знаеше го, но просто не ги виждаше. Но трябваше, трябваше да ги открие преди чудовището отново да удари.

 

 

Четвъртък, 3 септември

Лаборатория по зооностични болести, Гилдърланд

Още нямаше седем и половина. Утрото бе странно хладно, въпреки че лъчите на все още лятното слънце проникваха през дъбовата горичка зад прозорците в кабинета на Брин. В Европа обаче тъкмо минаваше дванайсет и Джак трябваше да се свърже с някои хора преди да отидат на обяд. Той си наля първата чаша кафе, после внимателно нагласи стола си, така че да може да опре лявата си ръка, която винаги го наболяваше в такива дни. Започна да пише съобщение в ПроМЕД до Ян де Ройтерс, един от холандските си сътрудници. Дали Ройтерс можеше да открие какво се е случило по време на пътешествието, сложило край на живота на преподобния Фипс? Разполагаше ли Министерството на здравеопазването с твърди доказателства, че свещеникът и семейството му са умрели от ciguatera? Още колко души са пострадали? Имаше ли нещо против да се чуят по телефона? Джак натисна бутона за изпращане и имейлът полетя към адресата си.

Лорънс надникна в стаята.

— След като си тръгна снощи те търси Карл Рейдър от Атланта. Там ставало нещо. Прилича на епидемия от ботулизъм, първите случаи са се появили още през юли. Хората смятали, че е нещо като оная история с крем супата, нали помниш, някакъв полуфабрикат. Ако е така, положението ще стане неовладяемо.

— Какво друго иска Карл? — заинтригувано попита Брин.

Телефонните обаждания на Рейдър, пенсионираният директор на Центровете за контрол на заболеваемостта, почти винаги се оказваха важни. По негово време организацията се бе наричала Център за контрол на заразните болести, първата държавна институция, съобразила се с конюнктурата и променила името и първоначалната си цел: от заразни болести към всичко, което би могло да придобие епидемични мащаби, независимо дали е инфекциозно.

Рейдър беше от старата школа, от специалистите по инфекциозни заболявания. Новите Центрове проучваха свързани с азбест болести, отравяния с олово, замърсяване на околната среда и рак. Десетки микробиолози, паразитолози, ветеринари, ентомолози и бактериолози или бяха изстреляни нагоре в йерархията, или бяха принудени преждевременно да се пенсионират. И с тях си отидоха поколения на познание.

През 1976 година легионелозата изигра ролята на предупреждение, че има невероятно много нови микроорганизми, които очакват подходящия момент да се появят на бял свят, и че вниманието трябва отново да се насочи към първоначалната задача на Центровете. Епидемиите на тропична треска, фиаското със СПИН по времето на Рейгън, закъснялото регистриране на нови бичове като лаймската болест и накрая ужасите с еболата в Африка и криптоспоридиозата в питейната вода в Милуоки представляваха проблеми на ЦКЗ и на американците като цяло. Но старата гвардия се беше пенсионирала и младотурците, специалистите по хронични болести, професионалните епидемиолози трябваше бързо да бъдат подготвени, за да се справят с новите предизвикателства. Моделите им бяха стари. Болести, с които Рейдър си бе чупил млечните зъби.

— Доктор Рейдър помоли да му позвъниш. Незабавно. Положението било сериозно. Беше много загрижен.

Брин кимна, но не взе слушалката.

— Това не ми се струва типично за Карл Рейдър. Нали тъкмо той каза, че дължал успеха си на една тайна. На хладнокръвието.

Лорънс го погледна обезпокоено и понечи да излезе от кабинета.

Брин четеше и препрочиташе старата вестникарска изрезка.

— Това наистина е нещо важно. — Той взе новата статия.

— Кога ще ти отговори твоят холандски приятел?

— Скоро, надявам се. — Вирусологът поклати глава. Знаеше, че може да минат дни, дори седмици. Трябваше му друг източник на информация за инцидента с Фипс. Може би трябваше да телефонира в църквата му. Не, може би не. Потъна толкова дълбоко в размисъл, че не забеляза излизането на Дрю. Изтекоха петнайсет минути, после трийсет. Все още не беше потърсил Рейдър, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Де Ройтерс.

— Джак, приятелю — весело започна холандецът. — Получих имейла ти. Тук наближава краят на работното време. Какво е толкова спешно? — Той замълча и продължи със задължителното: — Но първо, как е прекрасната ти съпруга, Джак? Надявам се, че е добре. Предай й моите най-добри…

Брин трябваше да изслуша характерния холандски поздрав — жените, децата, колегите, приятелите, всички. Накрая стигнаха до работата.

— Ян, любопитен съм за два случая на отравяне с ciguatera край Синт Маартен. През януари. Случило се е по време на презокеанско пътешествие, струва ми се… Можеш ли да ми кажеш нещо по въпроса?

Де Ройтерс се замисли и ентусиазмът му за семейството и приятелите се стопи в сериозен професионализъм.

— Ами, да, мога, Джак… Официален отговор ли искаш, или…

— Неофициален, Ян, моля те… Няма да те цитирам…

— Да. Неофициален. Тъкмо затова ти звъня. Не искам това да се появява в никакъв писмен документ, Джак. Не съм ти го казвал, нали? Цялата история смърди.

Брин погледна бележките си. Това можеше да е добре… или зле.

— На първо място — започна Де Ройтерс, — семейството наистина е починало от ciguatera. През януари.

Джак усети, че космите по ръцете му настръхват. „Запази спокойствие — каза си той, — такива неща се случват.“ Постоянно имаше смъртни случаи от отравяне. Вирусологът зачака.

— Имало е някакви териториални спорове. Смъртта е станала в международни води, но най-близкото местно правителство е било нашето, на Синт Маартен. Капитанът на кораба бил италианец, а целият екипаж се състоял от испанци, освен готвача, който бил филипинец. След малко ще ти разкажа за храната. Корабът плавал под панамско знаме и капитанът се опитал да откаже да пусне на борда представители на местните власти. В продължение на около три минути. После се качили холандски войници и френски жандармеристи.

Той замълча, сякаш не искаше да разказва повече, но Джак настоя:

— Продължавай!

— Разговаряли с готвача — неохотно се подчини Де Ройтерс, — конфискували рибата и пренесли трите трупа в болницата на острова. Тримата вече били мъртви… или поне така изглеждало! Има известна неяснота относно точното време на смъртта… Един от неизвестните симптоми на отравянето е будната кома. Жертвата изглежда мъртва, но всъщност не е. Трябва да се интубира, докато отново започне да диша. Така или иначе, после благодарение на вашите конгресмени позвънили от американското посолство да искат незабавно предаване на труповете.

— Значи наистина са умрели от ciguatera, така ли?

— Да, за съжаление е така, Джак. И, приятелю, поради очевидни причини и ние, и французите не горим от желание да разгласим това трагично събитие. Ще се отрази зле на туризма ни. Ние и нашите френски колеги постоянно наблюдаваме тази… чума — на Синт Маартен, Мартиника и Гваделупа. Правителствата ни не желаят да го разпространяват, защото било… лоша реклама.

Брин разбираше. Отново тази секретност. През петдесетте години мексиканското правителство бе отрекло, че жълтата треска изобщо е преминавала границата им с Гватемала. Защото щяло да повлияе на туристическата им индустрия. Джак почти дума по дума си спомняше разговора, на който преди няколко години го бяха помолили да присъства, докато двамата с Миа бяха на почивка в Хаянис. През седемдесетте от Мартас Винярд и Нантъкет започнаха да съобщават за две редки болести, и двете пренасяни от кърлежи: петниста треска и бабезиоза. Този туристически рай най-после трябваше да признае, че кърлежите на техните цъфтящи острови представляват реална опасност. Това беше възмездието на кърлежите, също като в „Челюсти“. Техните челюсти бяха микроскопични, но също толкова смъртоносни.

Той бе убеден, че в това отравяне има още нещо, за което Де Ройтерс не споменава…

— Ян, скъпи приятелю, има ли нещо… необичайно? Струваш ми се малко неуверен. Загрижеността за туризма е разбираема, но има ли още нещо? Нещо… съмнително?

— Да, нещо много съмнително, Джак. Факт е, че в стомасите на свещеника и съпругата му не е имало никаква риба. Яли са ориз, хляб, малко преди да умре Фипс е пийнал и доста скоч. И в кръвта му са открили метаболити на кокаин, но не достатъчно, за да го убият. Най-блестящият и интересен свещеник, който сте виждали някога. Жена му и дъщеря му са били чисти. И те не са яли риба.

— Но ти каза, че са умрели от ciguatera, нали?

— Така е, но не в нормални физиологични количества, Джак. А във фармакологични количества, около десет хиляди пъти повече, отколкото обикновено се открива при фаталните случаи. Няма начин, няма естествен начин…

— Да погълнат това количество, освен…

— … ако не им го е дал някой. Има и още. Открихме не само ciguatera, но и неосакситоксин, гониатоксин и микроцистин. Нашата програма за наблюдение на токсините е много съвършена, Джак, но никога не сме виждали такова нещо и се надявам никога повече да не видим.

— Какви действия сте предприели и какво възнамерявате да правите по въпроса?

— Виж, приятелю — отвърна де Ройтерс, — не ти препоръчвам да качваш историята в ПроМЕД. Може да доведе до опити за подражание. Тези цъфтежи и водораслите, които образуват токсините, могат да се получат в аквариуми от всеки с достъп до океана или до езера — всякакъв воден басейн, в който да се развиват организмите. При съответната температура, соленост и светлина човек може да ги отглежда като градински цветя.

— Разбирам.

— Джак, ние съобщихме за това на хората от Световната здравна организация, Интерпол и вашето правителство. Няма нито един заподозрян. За щастие, няма и сведения за друг инцидент.

Брин се замисли за значението на тези думи. Разбира се, ПроМЕД можеше да се използва с престъпна цел, дори да улесни извършването на престъпление. И в системата можеше да се проникне — случаят с ерготизма категорично го доказваше. Ами ако психопатът, който стоеше зад всичко това, бе абонат на ПроМЕД? Толкова много условности. Толкова много въпроси.

 

 

Четвъртък, 10 септември

Ню Йорк

12:00 ч.

Внимателно следил имейлите на Брин през последната седмица, включително този до Де Ройтерс, Теди Камерон вече знаеше какво възнамерява да направи вирусологът. Отначало интуицията му и сега тези сведения му показваха, че противникът му се насочва към инцидента с Фипс — Първата чума, първия път, когато Божият глас в него му беше наредил да действа.

Информацията за неуморното преследване на Брин — това предизвикателство към Гласа — едновременно го безпокоеше и странно го възбуждаше. Хората от ФБР, от друга страна, го отегчаваха. Те бяха само изпълнители на заповеди, хора без никакво въображение, обикновени войници. Джак беше нещо съвсем друго. Той бе по-достоен противник. И все пак до този момент Камерон изцяло владееше положението. Беше се добрал до Първата чума без никаква помощ от страна на Теди. Лошо. Много лошо.

Докато съзерцаваше красивите смъртоносни алги, цъфтящи в аквариумите, Камерон започна да изпитва страх — страхуваше се, че Брин прекалено се приближава до него, страхуваше се, че ще го спрат, преди да свърши с всички чуми. Не, не! Гласът никога нямаше да го допусне. Теди беше изпълнител на Божията воля и Господ го закриляше. Всичко щеше да е наред. Всичко щеше да стане така, както го бе предопределил Бог. Нямаше нужда да мисли за Брин, обикновен смъртен грешник като останалите.

Теди си наля чаша бренди, за да успокои нервите си, и се насили да се съсредоточи върху краткото си пътуване до Карибите. Оттогава имаше почти година. Беше ли допуснал грешки?

Бе чул за пътешествието на телевизионното шоу на Фипс, което Гласът му заповяда да следи, после зачака нареждания и скоро ги получи. Планът беше великолепно прост. Теди си купи билет за лайнера като обикновен турист, а не като член на групата на преподобния. Но си държеше очите отворени и в онази фатална вечер успя да се вмъкне в трапезарията на първа класа преди да поднесат основното ястие. Лично присъства на всичко и това ужасно го възбуди, защото макар свещеникът да „умря“ бързо, последните му мигове съвсем не бяха приятни.

Камерон си наля втора чаша, отвори лаптопа си, вкара паролата си „ПМН“, отвори файловете за първия Глас и препрочете разказа си за края на Фипс и семейството му — вече бяха почти готови да ги прати на Брин.

Петък, 30 януари

Трапезарията на първа класа, пътнически кораб „Рио Роха“, пристанище Синт Маартен

Преподобният Кейтоу Фипс седеше заедно със семейството си на подиума в трапезарията на първа класа и се поздравяваше за чудесната си идея да организира този малък банкет. Беше поканил спонсорите на електронната си църква на едноседмично пътешествие по островите — „Светите острови“, както ги нарече, обявявайки събитието по телевизията: Сейнт Джон, Санта Круз и накрая Синт Маартен.

За да участва в пътешествието, човек трябваше да направи значително дарение на религиозната организация на Фипс — места на кораба получаваха дарителите на стоте най-големи суми. Накрая събра повече от два милиона долара. Корабната компания плащаше разходите му и му бе дала и доста хилядарки отгоре. Общата сума се равняваше на близо 1.8 млн. долара. Не беше зле за селско момче като него! Той се усмихна.

Фипс имаше намерение да превърне банкета в Тайната вечеря. Последната вечеря. Щеше да се измъкне от жена си и дъщеря си, да слезе на Синт Маартен „по работа“ и на сутринта да вземе самолета до Бискайския залив.

Прощалната вечеря на кораба, той го знаеше, трябваше да е особено паметна. Празникът дълго щеше да се обсъжда в Де Мойн, Ел Пасо и Шарлотсвил. Искаше вестта да се разпространи, така че в сравнение с приходите от пътешествието догодина сегашната му печалба да изглежда като дребни стотинки. Мечтаеше за Европа — Сен Тропе, Сен Етиен, Сен Рафаел… всички прекрасни места, носещи имена на светци. Трябваше да измисли някакъв нов ангел, за да отиде до Банкок. Жалко, че йезуитите не бяха проникнали по-навътре в Азия.

— Рибата е готова, преподобни Фипс — съобщи стюардът.

— Ами хлебчетата?

— Пристигнаха от пекарната откъм френската част на острова, господине — отвърна стюардът. — Стотици франзели.

— Не забравяй, франзелите са само за нашите хора, не за туристите на втората палуба. Погрижи се другата група да напусне преди да вечеряме ние.

— Да, господине — каза стюардът.

Както винаги, преподобният стискаше и последната стотинка. Тъй като се смяташе за добър човек, Фипс организираше коктейла за всички, но не и вечерята. Щяха да поднесат всевъзможни местни деликатеси. Всички най-добри пазари на острова бяха опустошени. Тази вечер скъпият морски курорт Ла Самана предлагаше телешко, а не риба.

След като сервираха рибата, свещеникът имаше намерение да обиколи масите с голяма кошница, пълна с топли пресни франзели. Другите кошници щяха да са скрити зад параван и по този начин хлябът щеше да изглежда в ограничено количество. Хляб и риба. Празник за множеството. Чудо.

Докато си мечтаеше за славната вечер, която му предстоеше, Кейтоу Фипс разсеяно похапваше от деликатесите. Дъщеря му Гречън топна пръст в гъстото пикантно ястие, но жена му я плесна по ръката и й изсъска, че трябва да използва приборите си. Джорджиана започна да се храни, после предложи и на малкото момиченце.

Движението привлече вниманието на преподобния. Той погледна приборите си и изсумтя. Напоследък много трудно можеше да се намери качествено обслужване. Вилицата му не изглеждаше особено чиста и оставяше в устата му специфичен металически вкус. Изведнъж усети, че устните и езикът му горят от лютите подправки, после леко започнаха да изтръпват пръстите му — макар и не неприятно. „Вкусно“ — каза си Фипс.

— Татко — захленчи Гречън, — много е лют! Устните ми парят!

— Пийни си пепси — отвърна й той и детето покорно отпи от голямата чаша, в която плуваха кубчета лед, но това явно не му помогна много.

— Татко, татко, адски е люто! Устните ми горят!

— Глупости — излая свещеникът и отпи от чашата си. Дъщеря му имаше право.

Внезапно Джорджиана се отпусна на стола си. „Пак ли? — помисли си той. — Да се напие толкова рано!“ Но жена му изведнъж се свлече на пода и започна да потръпва — първо пръстите, после краката и ръцете й. Преподобният се опита да се наведе към Джорджиана, но изведнъж осъзна, че не може да помръдне. Помъчи се да вдигне ръце, да завърти глава, да извика. Нищо. Просто безсилно наблюдаваше как жена му изпада в гърчове на пода.

Сухото ледено парене по устните му обхвана цялото му лице. Електрически удари плъзнаха по нервите на подмишниците му и продължиха по трите основни нерва до най-тънките влакна в пръстите му. После се вцепениха гениталиите му. Знаеше, че се е изпуснал в панталоните си, но въпреки това не можеше да усети струята. Кожата му обаче възприе урината като вряла вода, сякаш надолу по белите му чорапи и в обувките му се стичаха ручейчета разтопено желязо.

Гречън вече се гърчеше на пода до майка си. Хората крещяха да доведат лекар. Настана пълен хаос. В залата се втурнаха туристи. А Фипс, който с лекота управляваше огромната си телевизионна публика, не можеше да направи абсолютно нищо, защото също като семейството си не бе в състояние да стои изправен. Пред очите му се спусна мъгла, тялото му като че ли се стопи и главата му цопна в чинията с червен сос.

След минути някой повдигна главата му и извика:

— О, божичко! Преподобни Фипс… преподобни Фипс?… Чувате ли ме? — Човекът внимателно се наведе над него и му премери пулса — беше прекалено бавен и слаб, за да се усети от неопитна ръка. — О, не… струва ми се, че и преподобният Фипс е мъртъв.

— Елате тук! — извика друг. — Детето още диша! — Оставиха го и се отдалечиха.

— О, господи. И тя умира! — прошепна някой.

Фипс ясно чуваше всичко, но тъй като нито можеше да помръдне, нито да говори, нямаше как да им каже, че не е умрял. Че са допуснали ужасна грешка. Енориашите му вече спореха за парите. За това кой да отвори сейфа. За средствата на църквата. За конгресмените. И за това кой ще поеме мястото му.

Една от жените дойде при него и избърса лицето му със салфетка. Бе мъчително. Сосът жестоко го пареше. Тя се наведе над него и му затвори клепачите, но под тях останаха капки и оризови зрънца. Роговицата му се разкъсваше от невероятна огнена болка.

Мили боже, готвачът беше казал, че индонезийските подправи били „най-лютивите на света“… От тях по пръстите на човек можели да излязат мехури… „и особено внимавайте да не попаднат в очите ви, преподобни“.

Той лежеше неподвижен с пламнали очи и копнееше за смъртта, но това състояние щеше да продължи още почти два часа. Чуваше всичко: споровете на хората си. Усещаше миризмите: острия мирис на чувала за трупове, в който го напъхаха. Вътре бе тъмно и топло и свещеникът ясно съзнаваше какво става с него.

По-късно чу отварянето на ципа, усети масата под себе си и хладния въздух в залата за аутопсии. Вече ослепял, Фипс не виждаше нищо, но знаеше какво предстои. Ако можеше, щеше да закрещи. После се разнесе изтракване на стомана по камък.

Мускулите на диафрагмата му бавно и безмилостно отслабваха и той осъзна, че се задушава.

Умря точно след като най-добрият погребален агент на Синт Маартен най-после започна да изсмуква телесните му течности.

 

 

Началото на септември

Лаборатория по зооностични болести, Гилдърланд

Разговорът на Джак с Де Ройтерс го беше отвел до поразително разкритие: не само че вече знаеше за първата чума, токсичен цъфтеж на алги, но и това се бе случило през януари, преди осем месеца, преди седем чуми. Безумецът следваше точен план! Брин набра номера на Рейдър в Атланта. За щастие той му отговори незабавно.

— Може би имам нещо за твоята колекция от странни случаи, Джак — без предисловия започна Рейдър. — Следя информацията в ПроМЕД. И се натъкнах на нещо, което изглежда абсурдно дори за мен.

Не страдаше от излишна скромност.

— И какво е това, Карл?

— Ботулизъм, Джак.

— Ботулизъм? Случва се. Разказвай.

— Не е по твоята специалност, зная, но не е далеч. Нашата знаменита нова класа от експерти в Епидемиологичната разузнавателна служба и ФБР все още се опитат да разкрият загадката. Въпросът е, че имахме десетки случаи на ботулизъм из целите Щати, особено около юли, но някои бяха само преди месец.

— ФБР ли?

— Да, Джак. Прилича на съзнателен акт. Преди седмица съобщихме на Бюрото. Поради очевидни причини ни помолиха да го запазим в тайна.

— Собствено разследване ли провеждат? — Хъбърд отново щеше да го посети.

— Да. Така или иначе, някои случаи бяха фатални, но повечето пациенти оцеляха. Никой от тях не е консервирал сам зеленчуци. Инцидентите са изолирани като време, пространство и хора. Няма данни за наранявания или една и съща храна. Щатските здравни отдели изпълниха цялата процедура — ресторанти, консерви и полуфабрикати. Момчетата от Службата по храните и лекарствените средства се добраха до нещо общо в няколко случая. Можеш ли да се досетиш какво, Джак?

Брин бе убеден, че Рейдър знае целия отговор или част от него и просто го дразни.

— Само един опит ли ми отпускаш?

— Давай. Ако познаеш, ще отвориш и врата номер две.

— Свещеници.

— Браво! Трябваше да предположа… Джак, запази го в тайна, иначе ще си имаш работа с феберейците.

— Вече си имах, Карл, но не във връзка с ботулизма. Какво става?

— Нещо много сериозно, Джак. Свещениците или техните семейства, включително децата, са единственият известен рисков фактор. Как разбра?

— Просто предположих. Някой от тях да е бил на пътешествие на Карибите?

— Що за абсурден въпрос?

— Важно е, Карл, повярвай ми.

— Добре, щом казваш. Ще видя какво ще успея да открия. Следващият въпрос, Джак. Как са се разболели?

Това вече наистина не бе в областта на Брин, Рейдър имаше право, но вирусологът знаеше, че освен при случайни пробивни рани, при които в организма проникват спори, ботулизмът изисква специални условия за образуване на токсините. Той си спомни за епидемия на ботулизъм при бебета, предизвикана от мляко, съдържащо мед от цветен нектар, в който имало спори, донесени от пчелите в кошера, спори, толкова издръжливи, че оцелели в меда дори след обичайното му загряване.

— Нямам представа — призна Джак. — Известно ми е само, че повечето случаи на ботулизъм при възрастни са свързани с храни.

— Не е било от храна. — Тази игра на догадки очевидно допадаше на Рейдър. — И след като ЦКЗ откриха токсините, разбрахме, че източникът не е фармацевтичен.

— Какво?! Да не би някой наистина да продава токсина?

— Една калифорнийска компания. Преди с него се е лекувало кривогледство и спазми на очния мускул. Въпросът е, че в компанията няма данни за необичайни продажби и токсинът, който произвеждат, е само тип A. Онова, което имаме тук, е сто пъти по-силно, смес от A и B.

— Но не трябва ли да се изяде или инжектира?

— Обикновено да, но откриха още нещо. Диметил сулфоксид. Той е позволил на токсина да се абсорбира направо през кожата. Някой — или някаква неизвестна група фанатици — е пратил ботулина в малки кръгли преспапиета на десетки хора, които не са свързани помежду си.

— Но повечето са свещеници.

— Точно така. Преспапиетата са сувенири от ски курорта Падре Маунтън, пратени анонимно като подаръци.

— Падре Маунтън. Престъпникът трябва да има извратено чувство за хумор^[2].

— Възможно е — съгласи се Рейдър. — Така или иначе, когато жертвите разклащали преспапиетата, токсинът изтичал и диметил сулфоксидът му позволявал да проникне през кожата. Инкубационният период често бил въпрос на минути. Бам — и незабавен ботулизъм.

— Колко са случаите?

— Продължаваме да ги броим. До този момент са десетки, Джак. И е възможно да са много повече от онези, които са засечени в системата. Когато докарват някой починал беден старец, местният патоанатом приписва смъртта на инфаркт или удар. Джак, имаме си работа с епидемия, разпространена от човек. И който и да е той, е забъркал адски гаден коктейл.

— Някаква представа защо? — Брин бе чел, че Фипс се опитвал да въздейства върху републиканската партия.

— Не. Но има нещо странно. Случаите на ботулизъм са се появили във Флорида, Индиана, Кентъки, Мисисипи, Мисури, Невада, Охайо, Тенеси и Ню Йорк. Службата по храните и лекарствените средства не искаше да плаши хората и направи публично изявление, че партида преспапиета от Падре Маунтън съдържали салмонела, а не ботулин. И в отговор получиха над четирийсет преспапиета от други щати — както се оказа, всички от свещеници.

— Добре ли са свещениците?

— Да. Когато проверихме преспапиетата, бяха абсолютно чисти. А, трябва да прибавя, че когато ги обръщаш, така че снегът да започне да вали…

— Сняг!? Значи са преспапиета със сняг, така ли? — Брин мислено си отбеляза: сняг = градушка?

— Да. Но въпросът е, че на дъното на всички съдържащи ботулин преспапиета имаше трибуквен код.

— Остави ме да отгатна — замислено рече Джак. — Какво ще кажеш за „ПМН“?

— Откъде, по дяволите…

— Ами Международният код за класификация на болестите?

Внезапното мълчание на Рейдър ясно говореше за удивлението му. Откъде Брин би могъл да знае всичко това? Или бе телепат, или… След като затвореше, трябваше да позвъни във ФБР. Беше обезпокоен повече от всякога, почти уплашен. Социопатът, който убиваше хората с ботулизъм, не можеше да е Брин. И все пак вирусологът знаеше прекалено много.

Брин бе също толкова уплашен, но поради съвсем друга причина. Броят на жертвите постоянно се увеличаваше. Десетки, навярно стотици свещеници бяха получили токсина, но изглежда, само половината от тях бяха определени за жертви и бяха изолирани като време, място и човек. Правилата за епидемиологично проучване просто не действаха. Но това беше луд, каза си Джак, не чума. Той разтърка очи. Мълчанието започваше да става неловко.

— Кога можеш да ми пратиш по факса списък на щатите, в които са били пратени преспапиетата, и тези с ботулин, и чистите? — попита Брин. — Бих искал да го погледна. — Рейдър се надяваше, че Джак ще поиска списъците. Нуждаеше се от помощ. Компютрите в ЦКЗ и ФБР не бяха открили нищо.

— Обезпокоен съм… но се радвам, че ще се опиташ да провериш данните. Имаш ли някаква нова програма, Джак?

Брин погледна Лорънс, който слушаше разговора.

— Да, Карл, имам, много съвършена. Една от най-добрите.

— Как се казва, Джак?

— Това е голяма черна тайна, Карл. — Брин затвори, без изобщо да подозира, че неговата „голяма черна тайна“ скоро ще накара Рейдър да позвъни във ФБР, при това не само веднъж.

Лорънс чакаше до факс апарата, докато запиука. Внезапно забеляза, че Джак се усмихва. Напоследък рядко му се случваше.

— Защо си толкова весел, Джак? — попита го той.

— Защото, приятелю — отвърна Брин, — току-що открихме нашата седма чума!

Няколко секунди по-късно от факс апарата се плъзна лист хартия:

Щати, в които е открит ботулизъм

Флорида, Индиана, Кентъки, Мичиган, Мисури, Мисисипи, Невада, Ню Йорк, Охайо, Тенеси, Орегон, Южна Каролина, Тексас, Вирджиния, Върмонт, Вашингтон, Западна Вирджиния.

Щати, в които не е открит ботулизъм

Алабама, Арканзас, Калифорния, Кънектикът, Айдахо, Масачузетс, Мериленд, Ню Хампшир, Ню Джърси, Пенсилвания.