Джон Мар, Джон Болдуин
Единадесетата чума (11)

9.

Четвъртък, 25 юни

Лаборатория по зооностични болести, Гилдърланд

Пратката пристигна от Кентъки няколко минути след десет часа. Лорънс забеляза, че от нея се надига пара — добър знак, защото означаваше, че сухият лед все още запазва образците студени. Той разпечата обемистата кутия, внимателно извади ледения куб и го остави в мивката, после нареди четирите пластмасови епруветки до предметните стъкла, които му беше дал Брин. Поредната серия проби бяс — макар двамата с Джак да бяха единодушни, че обработката на целия останал материал от Чърчил Даунс ще отнеме седмици.

Лорънс мразеше големите проби, мразеше и конете. Процедурата, необходима, за да се стигне до мозъка, бе отвратителна — мръсна, шумна и трябваше да се използва трион. Главата на лос, която беше обработвал преди три години, му отне цял ден и лабораторията смърдя цяла седмица. Кравите бяха същата работа. Те като че ли те гледаха, ако преди да започнеш да режеш, не им затвориш очите. Но този път мозъкът вече бе изваден, обработен, нарязан и готов за анализ.

Трудно можеше да отхвърли теорията на Джак за пресъздаването на чумите от Изхода — не и след рояка, жабите, даже антракса, който спокойно можеше да се разтълкува като съвременен вариант на библейския мор по добитъка. И ако епидемията по конете се окажеше предизвикана от човек… Също като Брин, Лорънс просто не можеше да си представи какъв маниак — или маниаци — би направил нещо толкова ужасно.

Дрю се зачуди дали във ФБР разсъждават по същия начин. Онзи агент Хъбърд няколко пъти беше търсил Джак, без да уточни какво иска, но гласът му звучеше, хм, заплашително. Вики Уейд също звънеше почти всеки ден, разтревожена и за конете, пробите от които не бяха позитивни за нищо, и за Джак. Лорънс не бе сигурен какво става помежду им, но се надяваше да е свързано само с работа. Брин категорично отказваше да съобщи теорията си за чумата на друг, освен на него и Миа.

И тогава си спомни за хлапето от Бруклин — беше обърнало внимание на рояка адски бързо. Как ли се казваше? Бъргър, да, Бъргър. Нямаше да е зле да провери какво знае. Щеше да му прати имейл.

 

 

Неделя, 28 юни

Бруклин, Ню Йорк

13:30 ч.

Шмюъл Бъргър седеше пред телевизора заедно с още четирима тийнейджъри от гимназията. Отлично знаеше, че на ортодоксалните евреи е забранено да гледат такива филми, но не можеше да се откаже от това вълнуващо ново преживяване — филм на ужасите, при това цветен!

Съвсем наскоро родителите му бяха купили единайсетинчов черно-бял телевизор, но го използваха само за да гледат новините и специални културни събития. Не можеше да става и дума за видео.

Родителите на всичките му нови приятели от училище позволяваха на момчетата да гледат филмите, предавани в събота и неделя по местните канали. Разбира се, за Шмюъл съботите бяха изключени. Този уикенд излъчваха стари трилъри. Нямаше да пропусне нито един. В неделя преди обед той измърмори на майка си, че отивал на гости при приятел от йешива^[1]. После директно се качи на автобуса.

Филмът, който гледаше, бе от 1971 година и се казваше „Отвратителният доктор Фибс“. Цветният телевизор беше страхотен. Заедно с другите хлапета той се заливаше от смях, когато Винсънт Прайс в ролята на лудия отмъщаваше на хирург, случайно убил сина му. Един по един, Прайс уби ужасно много жертви, целия персонал на лекаря, като използваше чумите от Стария завет. Беше банално, неточно, смешно, страшно и… забранено!

Един от героите във филма бе равин, представен по смешно изопачен начин. Нямаше нищо общо с действителността. Филмът бе боклук, но напомни на Шмюъл странната история за рояка, която беше пратил в ПроМЕД. Отдавна не бе проверявал за нова информация.

След като напусна дома на приятелите си, той взе автобус за Бруклинската публична библиотека на Гранд Арми Плаза, регистрира се и включи един от компютрите. Беше време да сърфира в прекрасния свободен свят на Интернет. Там и единствено там Шмюъл можеше да отиде в която област поиска — наука, медицина, игри, дори секс — обичаше киберпространството заради предизвикателните, често забранени идеи и образи, които то предлагаше.

Днес обаче първо влезе в ПроМЕД и гордо видя съобщението за рояка в Сан Антонио, после някои нови допълнения, които бяха много, много интересни — особено след онзи смехотворен филм.

Излезе от системата и започна да сърфира в търсене на нещо, което специалистите можеше да са пропуснали. И откри сайта.

 

 

Неделя, 28 юни

Манхатън

23:00 ч.

Тиодор Камерон седеше в лабораторията си, наслаждаваше се на великолепните си колекции и очакваше Гласът да му даде ясни напътствия за следващата Мисия. Всичко вървеше чудесно. ПроМЕД вече съобщаваше за повече от неговите „инциденти“, отколкото преди. Не можеха да направят абсолютно никаква връзка с него — ако някой изобщо се досетеше, че това не са божии дела в традиционния смисъл на думата, а на човек, насочван от ръката на мъстящо божество. Нещо повече — изглеждаше ясно, че самият Джак Брин става основен заподозрян за случая в Сан Диего и епидемията по конете. Хъбърд всеки момент щеше да свърже тези събития.

Теди бе говорил по телефона с агента и когато стана дума за вирусолога, отначало се направи на глупак.

— Хм, агент Хъбърд — започна той, — разбира се, че познавам доктор Брин, през годините сме се срещали на различни лекции и форуми, но не сме толкова близки и едва ли ще мога да ви помогна. Имате ли нещо против да попитам защо се интересувате?

— Ни най-малко, доктор Камерон. Бюрото създава специална група за борба с биотероризма и смятаме да го включим в нея. Мнението на други учени за неговата компетентност е от голямо значение за нас. Вече разговаряхме с много от вашите колеги.

Теди знаеше, че това не е истина, но остана впечатлен колко гладко го лъже агентът.

— Е, агент Хъбърд, с какво мога да ви помогна?

— Мислите ли, че доктор Брин, хм, да речем, проявява неподчинение към властта? В крайна сметка ще се наложи да работи в Бюрото, нали разбирате?

— Искате да кажете дали спазва правилата, така ли? Не, господине, Джак Брин е изключително независим човек. Казвали са ми, че не понасял строгия контрол. Обичал да прави каквото той си знае. Но ви напомням, че той работи за щатското правителство на Ню Йорк и очевидно нямат проблеми с него.

— Така е — отвърна Хъбърд. — Ами характерът му? Спокоен ли е? Създава ли неприятности на околните?

— Ами — привидно се поколеба Камерон, — хм, не, изобщо не бих го характеризирал така. Известно е, че доктор Брин е… пристрастен… към някои неща.

— Наистина ли?

— Агент Хъбърд, наистина не го познавам чак толкова добре. Всъщност някои мои колеги са ми споменавали, че лесно се гневи, но аз лично не мога да кажа.

— Използвахте думата „пристрастен“, доктор Камерон. Бихте ли обяснили точно какво имате предвид?

— Поставяте ме в много неловко положение, агент Хъбърд. Казах ви, че не го познавам добре.

— Разбирам. Само още няколко въпроса. Нека продължим още малко за тези негови „пристрастия“.

Теди въздъхна.

— Ами, това пак съм го чувал от колеги, но, хм, не искам заради мен да загуби работата във федерална институция…

— Убеден съм, че няма, доктор Камерон. Продължавайте, моля.

— Всъщност, агент Хъбърд, в научните среди има хора, според които доктор Брин е вманиачен на тема болести и отрови — но може би просто му завиждат.

— Ами ако е истина?

— Хм, всъщност… не зная дали трябва да ви го казвам, но вие сте федерален агент. През шейсетте прекарах известно време с доктор Брин на Хаити — двамата гостувахме на колеги в болницата „Алберт Швайцер“ край Порт-о-Пренс. Срам ме е да го призная, но една вечер се напихме до козирката и той ми разказа за детството си. Било невероятно ужасно. — Хъбърд не отговори.

— Всъщност — продължи Теди, — аз не пих чак толкова много, но келнерът не смогваше да налива чашата на Брин. Съмнявам се, че си спомня нещо от цялата вечер, още по-малко какво ми е разказвал.

— Значи ужасно. Наистина ли?

— Да. Разбирате ли, родителите му били мисионери в Китай. Когато избухнала Втората световна война, цялото семейство било пратено в лагер, в който върху пленниците изпитвали биохимични оръжия. Той оцелял, но родителите му били убити — майка му пред собствените му очи. Предполагам, че тъкмо тогава са се родили неподчинението му към властта и интересът му към токсините. Не можете да го обвинявате.

— Много интересно, доктор Камерон, наистина много интересно.

„И се обзалагам, че вече си го знаел“ — каза си Теди.

— Искам да ви напомня — продължи той, — че доктор Брин е изключително блестящ и много уважаван учен.

— Няма да го забравя — отвърна Хъбърд. — Струва ми се, че това е всичко, доктор Камерон. Оказахте ми огромна помощ.

— Надявам се само да не съм бил недискретен. О, господи. Наистина се надявам всичко това да си остане между нас, агент Хъбърд.

— Разбира се, уверявам ви. Беше ми приятно да поприказвам с вас, докторе. Ако ви дойде наум още нещо за доктор Брин, непременно ми позвънете, Имате номера ми.

— Да, агент Хъбърд — отвърна Камерон, — естествено.

Посоката, в която бе тръгнал разговорът, го радваше — дори надхвърляше очакванията му. Жалко, че навярно повече нямаше да се чуе с агента — освен ако не измислеше нещо, за да стегне примката около шията на Джак Брин.

 

 

Понеделник, 6 юли

Здравен отдел, Ню Йорк

10:00 ч.

Когато Джак се промъкна на последния ред в аудиторията, доктор Миа Харт вече бе започнала лекцията си по епидемиология, на която присъстваха десетки лекари, бъдещи медицински сестри и специализанти от катедрата по обществено здравеопазване в Колумбийския университет. Публиката бе наелектризирана — и от темата, и от лекторката. Невероятното обаяние на Миа винаги го изпълваше със страхопочитание, особено на обществени форуми. Тя наистина беше поразително красива, но над всичко бе специалист — учен, с когото трябваше да се съобразяват.

Миа прожектираше на големия екран зад гърба си диапозитив със зловещи образи: прелестни цветове — тъмносинкаво отдолу, преливащо в морскосиньо отгоре — но мрачна тема. Надписът беше в червено, датите и имената — в жълто. На друг, по-малък екран от дясната страна на катедрата се появи образ на рицар, възседнал кон. Рицар, заплашен от фигурата на Смъртта. Джак позна Дюреровата гравюра. Погледът му се върна към големия екран и той прочете:

ИСТОРИЯ НА ПАТОГЕНИТЕ

Век	Основен патоген	Век	Основен патоген
XI	Ерготизъм	XVI	Дизентерия
XII	Едра шарка	XVII	Туберкулоза
XIII	Проказа	XVIII	Тиф
XIV	Чума	XIX	Холера
XV	Сифилис	XX	HIV/СПИН

— Нека помислим над въпроса — казваше Миа, — че през всеки век се появява нова болест. Може да се твърди, че всички те са се разпространили в Европа, но аз предполагам, че са засегнали и големи райони от Азия и Африка — а по-късно и така наречения Нов свят.

Чумата, продължи да обяснява тя, опустошила Европа през четиринайсети век, но произходът й бил азиатски. Мнозина смятали, че сифилисът идва от Африка и че родината на ерготизма е Средният изток — токсинът, плесен, наречена Claviceps, бил пренесен с мухлясали ръжени зърна.

В този момент в аудиторията влезе още един закъснял и седна в другия край на реда на Брин. Въпреки разстоянието високият сивокос мъж му се стори смътно познат, но Джак не успя да си го спомни. Може би след лекцията трябваше да го заговори. После се съсредоточи върху думите на Миа.

— Хлябът, направен от тази ръж — обясняваше тя, — предизвикал продължителна епидемия из цяла Европа, характеризираща се със самонаранявания, конвулсии и хорея. Токсинът е аналог на онова, което днес познаваме като LSD… За съжаление, за да се занимаем подробно с всяка от тези болести, ще ни трябват часове. Ще бъда кратка, но навремето всички тези патогени предизвикали ужасни бедствия. През дванайсети век избухнала епидемия на едра шарка, особено в Европа, където заобиколените с крепостни стени градове благоприятствали за нейното разпространение. През тринайсети век се появила проказата — но не библейската проказа, която обхваща всички кожни болести от псориазис до морбили. Болестта, покосила Европа през късното Средновековие, била още по-смъртоносна, отколкото в наши дни. Изолирането на жертвите било оправдано, но звънците, които трябвало да носят на шиите си, за да предупреждават здравите за приближаването на „нечист, нечист“, както ги принуждавали да викат, ми се струват малко прекалени…

В този момент в аудиторията се разнесе звън на пейджър и предизвика всеобщ смях. Миа усмири публиката, като намигна на виновния студент.

— Макар че в наши дни това навярно означава същото… Кой знае защо — продължи тя веднага щом смехът утихна, — след като стигнала до Швеция, в края на века проказата започнала да намалява. Някои предполагат, че нова болест — за чието разпространение спомогнали оградените замъци наред с появата на градове държави и големи градски центрове — всъщност имунизирала хората срещу нея и тя се ограничила в тропиците, също като днес.

Миа посочи схемата на големия екран.

— Новата болест, изтласкала проказата от Европа, била туберкулозата. Тъй като се разпространява по въздуха и е изключително заразна, тя може да е победила проказата чрез образуване на антитела. Това обаче не означава, че препоръчвам този вид лечение! — Публиката отново избухна в смях.

— Мисля, че няма спор коя болест е господствала през четиринайсети век: бубонната чума, последвана от белодробната чума, така наречената черна смърт. Чумата несъмнено дошла от Изток по Пътя на коприната, към хиляда триста двайсет и пета година стигнала до Италия и се разпространила из цяла Европа. Само за няколко десетилетия тя убила двайсет и пет милиона души, четвърт от населението на континента. Навярно е опустошила също Азия и Африка, но за съжаление не разполагаме с много писмени свидетелства. Известно ни е обаче, че чумата е с нас и до днес.

„При това не е само една! — гневно си помисли Джак. — Щом е толкова начетена и отворена за нови идеи, защо не иска да ме чуе? Трябва да ми повярва. Трябва да я накарам да ми повярва за чумите.“

— Поема, написана през хиляда петстотин и трийсета година — продължи Миа, — за овчар на име Сифилис, дала името на следващата болест. Известно ни е, че сифилисът избухнал в Европа няколко години след първото пътешествие на Колумб. Може да е съвпадение. А може да не е донесъл в Стария свят само злато. Въпреки че се появила в края на петнайсети век, болестта господствала през тази епоха също като чумата. Тя убивала жени, мъже и деца, а когато вирулентността й отслабнала, се разпространила из целия свят.

Брин видя, че сред публиката се вдига ръка. Една от студентките попита защо доктор Харт не споменава за Новия свят.

— Не разглеждате ли и Северна и Южна Америка?

— Основателен въпрос — съгласи се Миа. — Епидемиите в Стария свят са оказали огромно въздействие върху Новия. Когато започнали да проучват двата континента, Кортес, Писаро и другите донесли със себе си едрата шарка и морбилите. Едрата шарка убила четирийсет и девет милиона индианци в Мексико, а морбилите опустошили местното население на Карибите, Централна и Южна Америка, да не споменаваме за гренландците и по-късно народите на Аляска, Централна Африка и островите в Южните морета.

Тя замълча, за да отпие глътка вода от чашата на катедрата, после продължи:

— Да, болестите на Стария свят бързо се разпространили в Новия. Особено когато им помагали човешки същества. Но да се върнем в Европа. — На екрана се появи диапозитив на външен клозет. — Досещате ли се защо избрах дизентерията за символ на шестнайсети век?

— Заради несъвършените отходни системи! — извика някой.

— Да! Или заради липсата на каквито и да било отходни системи. Разбирате ли, целият европейски континент бил във война — огромните армии, постоянно в движение, без санитарни системи и бактериолози, наторявали всичко с фекалиите си. Фина патина от фекална материя покрила всички повърхности в Европа — саби, черкви, всичко. Извинете ме за израза, но дизентерията не била само заради липсата на нужници. Самата тя представлява едно голямо лайно, носещо послание за нашето време. Преди няколко седмици имахте упражнение за Е. coli O157:H7. Е, тази Е. coli идва от бацилите, които предизвикват дизентерия. Представете си десетки хиляди английски, френски, фламандски, италиански и немски войници през шестнайсети век, страдащи от болест, която разяжда обвивката на червата и причинява остри стомашни болки, кървава диария, силна треска, а накрая сепсис и смърт. Цяла Европа се превърнала в гнойна рана — докато постоянните войни не престанали, не била въведена канализацията и не се появили основите на обществено здравеопазване. Туберкулозата господствала през осемнайсети век, когато и европейците, и американците започнали да строят големи градове. Огромните маси хора, бедността и лошото хранене довели до разпространението на болестта.

— През следващите сто години — продължи Миа — в евразийския свят властвал тифът, вероятно пренесен от Русия. Подобно на дизентерията, той бил разпространяван от войници, които нямали възможност да се къпят. Когато през хиляда осемстотин и дванайсета година Наполеон влязъл с тристахилядната си армия в Русия, повечето от хората му умрели от тиф. Ако питате мен, нито руските войски, нито ужасното време са разбили императора, а тифът, и се обзалагам, че Наполеон би се съгласил с мен. Деветнайсети век категорично принадлежи на холерата, която обхванала целия свят. Хиляда осемстотин трийсет и втора е годината с най-висока смъртност в историята на Ню Йорк. Следва я хиляда осемстотин шейсет и шеста. И именно тогава в града било създадено първото Бюро по здравеопазване, което целяло да предотврати разпространението на болестта.

— И накрая или почти накрая, вижте това — каза Миа и на екрана се появи диапозитив с графика на броя на починалите от СПИН от 1980 с проекция до 2000 година. Кривата рязко скачаше нагоре под ъгъл от осемдесет градуса, после, през следващия век, се изравняваше. — Това е всичко до следващото ни занятие, когато ще разгледаме тази модерна чума. Благодаря за вниманието.

Лампите в аудиторията светнаха, аспектоматът бе изключен и се разнесе благословеното бръмчене на вентилаторите, които започнаха да охлаждат горещата зала.

— Някакви въпроси, забележки, оплаквания? — попита Миа и си погледна часовника.

Неколцина от по-младите студенти се засмяха. Други вдигнаха ръце. Тя отговори на въпроси за чумата в Индия през 1993 година. Защо еболата не била включена в списъка й? Ами грипът?

От последния ред се вдигна ръка в ръкавица, стиснала черна химикалка. Изкънтя дълбок мъжки глас:

— Доктор Тиодор Камерон.

„Тед Камерон! — помисли си Брин. — Той бил значи! Колко странно, че само преди няколко дни се сетих за него.“

— Вашият въпрос, доктор Камерон? — попита Миа.

— Доктор Харт — почти колебливо каза високият красив мъж, — не е ли вярно, че така наречените новопоявяващи се патогени, тези нови зарази просто не могат да се предвидят и контролират? Не може ли да се твърди, че катастрофите на миналото често са просто повторение на онова, което вече някога се е разигравало?

— Докторе — отговори Миа, — струва ми се, че зная какво искате да кажете. Да, мисля, че постоянно се сблъскваме с нови вълни на заразни болести. Още от времената на римляните го е преживявала всяка цивилизация, почти всяка се е опитвала и не е успявала да предвиди, да надхитри болестта.

— Или още от египтяните и гърците — прибави Камерон.

— Да, точно така. — Харт обяви, че ще отговори на още един последен въпрос и потърси с поглед друга вдигната ръка.

Като разтриваше челото си, Брин се изправи и съобщи името си. Преди да заговори, Тед Камерон включи касетофона си.

— Независимо от някаква загадъчна сила — и нямам предвид Всемогъщия… ако наистина преживяваме по една тежка болест на век, не смятате ли, че напоследък нещата се ускориха?

— Това е важен въпрос — съгласи се Миа. — През последния четвърт век положението наистина започна да става неовладяемо. Имайте предвид бума на раждаемостта, предизвикан от „зелената революция“^[2]. Освен СПИН имаме ебола, легионелоза, лаймска болест, ерлихиоза и още много други. Най-много ме безпокои появата на резистентен към антибиотици организъм — абсолютно непобедима бактерия, която спокойно може да ускори настъпването на постантибиотичната ера.

Брин поклати глава.

— Не, всъщност не. Вие говорите условно. Но ние сме убедени, че това ще се случи. Грипът мутира всяка година. Проблемът е как да го спрем, когато започне? Онова, което искам да зная, е коя според вас ще е голямата болест на двайсет и първи век? Болестта, която внуците ни ще запомнят и документират, както са направили нашите предци, както правим и ние със СПИН. Кое ще е следващото име, прибавено в схемата ви за настъпващото столетие? И може ли някакво предвиждане да го спре? Господ ли ще го причини, или човек?

Публиката се развълнува. Луд ли беше този, или гений?

— Той е прав! — посочи към Камерон вирусологът. — Всяка култура в историята предвижда своята гибел. Кой ще е нашият Армагедон? — Джак седна и Камерон му се усмихна.

Подобно на всички останали, избухването на Брин порази Миа. Изпитваше страх, ужасен страх. Тед Камерон, от друга страна, остана доволен от видимото напрежение между двамата. Друга жена? Или и тя се съмняваше в здравия му разум? Или в невинността му? Теди почти го съжаляваше. Такава жена, толкова властна, толкова строга. Миа Харт му напомняше на собствената му бивша съпруга и на майка му.

Тя благодари на аудиторията за търпението, с което даде знак за края на лекцията, и студенти, лекари и сестри започнаха да излизат навън. Джак се опита да си пробие път през тълпата към Камерон, но не успя да го настигне. Записал забележките му на джобния си касетофон, Теди бързаше за лабораторията си, за да направи копие на касетата. Когато попаднеше в ръцете на ФБР, тя щеше да е манна небесна.