Джудит Гулд
Гръцка вила (4)

4.

— Тежък ден ли те чака? — попита Том Съливан дъщеря си, запътена към вратата.

— Кой знае, татко? — отговори тя. — Може и да работя в новинарната, но със сигурност не мога да предричам новините.

Той се изкикоти.

— Това го знам. Само дето бързаш повече от обикновено.

— Не е вярно — усмихна се Трейси. — Това ми е обичайната забързана походка. Защо?

В действителност тя бързаше да излезе от къщата, така че да не се налага да му съобщава за лошата новина, която научи предната вечер. Знаеше, че в крайна сметка ще трябва да му каже, но нямаше желание да го прави точно сега, защото знаеше, че той ще е дълбоко разочарован заради нея.

— Мисля, че забравяш нещо — каза Том Съливан и я погледна над рамките на очилата си.

— Да съм забравила нещо? — Трейси повдигна вежди въпросително.

Баща й потупа бузата си с пръст.

— Целувка за довиждане за баща ти?

— Ох, божичко, татко! — възкликна тя.

Трейси забърза към него и го целуна по плешивото теме, след това за по-сигурно го целуна и по бузата.

— Така е по-добре — кимна той доволно. — До довечера.

Трейси се запъти към вратата.

— До довечера, татко. Обичам те!

— И аз те обичам, Слънчице…

 

 

Невъзможно е да се предскаже къде или кога ще се появят сензационни новини. За това един новинарски център трябва да бъде гъвкав, да превключва обороти и да пристига на мястото за броени секунди.

Което обяснява, защо цяла сутрин Трейси тичаше насам-натам. Уж нищо интересно не се случва в определен момент, а в следващата минута като че ли адът се разтваря.

Като повечето новини, последният инцидент бе уловен по полицейската радиостанция. Вниманието привлече телефонно обаждане на телефон 911 от обезумяла жена от Саутийст севънтийнт теръс в Литъл Хавана. Очевидно обхванатата от скръб жена и дъщеря й са били нападнати от приятеля на жената, размахващ в ръце нож и чук, който след това продължил трагедията, като заплашил да се хвърли заедно със седем годишния им син от покрива на пететажния блок.

В отдел Новини превключиха на пълни обороти. Екип от репортери и видео оператори хукнаха към гаражите на долния етаж, за да се натоварят на репортерските каравани на ВМАИ. Това бе от онзи вид бурни драми, за които живееха репортерите. И въпреки че Трейси не издаваше мислите си, тя също тайно живваше от този енергиен вихър. В моменти като този тя се изкушаваше да зареже писането на романи за сметка на редовната журналистическа кариера.

Не минаха и петнадесет минути, когато съобщиха за още един нещастен случай — зрелищен пожар в един от новите луксозни блокове кули на Колинс авеню над Сикстийнт стрийт — в отдела персоналът намаля още повече. Дежурният пилот на новинарския хеликоптер се втурна да стартира машината си и да я подготви на площадката. Той бе последван от един репортер и видеооператор.

Не след дълго Трейси и шепа нейни колеги като че ли останаха сами в сградата и трябваше на всяка цена да удържат фронта.

Трейси проведе няколко десетки телефони обаждания, използва компютъра си, за да намери номерата на главни служители, които трябваше незабавно да бъдат информирани, и набра код, който автоматично оставяше съобщения за спешност на абонатите. Хрумна й също така да проведе решаващите телефонни обаждания и да разбере плановете на общината, пожарната и полицията. И сякаш това не бе достатъчно, Трейси написа за водещите редактори заглавия, възбуждащи любопитството, които щяха да се излъчат веднага щом редакторите пристигнеха, например: Същински ад в Маями — подробности в новините в пет часа, съчини и кратки прегледи, резюмета от по петнадесет секунди, на най-различни теми. След като приключи с това, Трейси надникна в звукозаписното студио и направи няколко записа за филмовите репортажи, които ще съпътстват резюметата.

Трейси свърши толкова много задачи наведнъж, че почувства без ни най-малко притеснение удоволствие от факта, че беше незаменима — па било то и временно — и живо си се представяше като едно от онези шесторъки индуски божества.

Телефоните звъняха. Репортерите от мястото на събитието излъчваха историите си чрез сателит. Водещите редактори пристигнаха и грабнаха заглавията, които Трейси им подаде. Тогава настъпи време да се накъсат ръкописите. Принтерът непрекъснато бълваше последните новини от развитието на събитията в пет различно оцветени копия, като всяко от тях трябваше да се скъса на ръка и да се съпостави, откъдето идваше и терминът колаж. Бялото копие се пращаше на директора, зеленото — на отдела за търсене на таланти, а жълтото, розовото и синьото копие — на други отдели.

Ако се съдеше по сутринта, нямаше да има нужда да се измислят разни истории за попълване на новинарските емисии. Случки имаше предостатъчно.

И за капак, сякаш старата поговорка, че нещастието идва тройно, имаше нужда от доказване: фокус-бокус! и съобщиха за сблъсък на шест коли едновременно на магистралата Саут Дикси. В отдел Новини пристигнаха още няколко души с все още зачервени очи, току-що измъкнати от леглата си от съобщението на Трейси, макар до смяната им да оставаха още много часове. Те мигом се завъртяха кръгом и се завтекоха да отразяват събитието от местопроизшествието.

Навярно цялото това оживление бе добре дошло за Трейси: тя бе толкова заета, че забрави да се тревожи за лошата новина, която Марк Варни й бе съобщил предната вечер. Внезапно телефонът й изчурулика за хиляден път. Тя спря да чука по клавиатурата, вдигна слушалката и избърбори стандартната реплика:

— Отдел Новини. Съливан на телефона. С кого да ви свържа?

— Трейс? Трейс, в неподходящо време ли звъня?

— Кой…?

— Трейс, аз съм, Брайън! Твоят годеник! Или ме забрави?

Брайън. Тя неволно погледна към ръката си и неприлично големия брилянт, който тежеше на пръста й.

— Ох, Брайън — изохка тя. — Извинявай! Напълно изключих и ме хвана неподготвена.

— Надявах се да те хвана все още там. Наближава обяд.

Брайън Ръдърфорд Бигс говореше провлечено, спокойно и отпуснато. Роден богат, Брайън никога не се тревожеше.

Нещо трябва да се е случило. Брайън рядко й звънеше по това време. По правило той изчакваше до по-късно, малко преди да изтече работното й време. О, божичко! — помисли си тя виновно. Заради снощи. Искаше това да е специална вечер, като ми покаже новата си яхта, а аз провалих всичко.

— Брайън — каза тя. — Съжалявам за снощи.

— О, забрави за това, Трейси — прекъсна я Брайън. — Аз съм в твоя район. Всъщност в съседната пресечка. Та си казах, не е ли страхотна идея да обядваме заедно?

Обяд?…

Как ли щеше да яде, когато нямаше никакъв апетит? Трябваше й време, за да асимилира лошата новина от Марк Варни, така че да свикне и да се примири.

Освен това, много добре знаеше как я харесва Брайън: закачлива, ведра и безгрижна. Последното нещо, което би желал, е да изслушва проблемите й.

— Ох, Брайън, не знам — подхвана Трейси колебливо. — Не можеш да си представиш каква лудница е тук в момента.

Брайън се разсмя.

— Нека да позная. Главата ти се е напълнила с купища новини. Междувременно ръцете ти са заети да подбираш разни изрезки от пикантности, освен това са те натоварили да преработиш новините на водещите редактори и да измислиш силно драматични заглавия — Пожар изпепелява горите. Подробности в пет часа. Нещо подобно. Справям ли се?

Трейси се разсмя пряко волята си.

— Няма ли да спреш да придаваш романтичен облик на този къртовски труд? Така те изцеждат до смърт, сякаш никога не са чували за обявяването на еманципацията.

— Точно затова ти се притичвам на помощ. След петнадесет минути. Ще бъда отпред и ще те чакам в колата.

— Брайън!

— Тц-тц-тц. Спомняш ли си какво ти казах, когато се запознахме?

В интерес на истината, не си спомняше. Беше й казал толкова много неща. Наистина ли очакваше да си спомня всички негови думи?

— Какво? — попита тя.

— Нумеро уно — припомни й той, а в тона му се долавяше нотка на раздразнение. — Никога не приемам отрицателен отговор.

— Добре де, Брайън — въздъхна тя. — Ще се видим отпред.

— Браво на момичето! — произнесе той бодро.

И преди да й остане време да се засегне от очевидното му снизходително отношение, Трейси бързо прекъсна връзката. Докато затваряше слушалката, нещо в блясъка на многокаратовия пръстен привлече погледа й. Тя вдигна ръката с годежния пръстен и я размаха наляво-надясно.

Трейси се намръщи. Въобразяваше ли си, или каратите бяха загубили малко от блясъка си…

 

 

Трейси се зачуди с коя ли от колите си ще се появи Брайън този път, а след това се усмихна, когато спирачките изсвириха и той спря отлично запазения си Мерцедес Бенц 450SL с меден цвят.

— Скачай — подкани я той.

Преди да си сложи колана, Трейси преплете пръсти на врата на Брайън и го целуна страстно. Брайън изключи от скорост, прегърна Трейси с мускулестите си ръце, придърпа я към себе си и отвърна пламенно на целувката й. Тя почувства, че се разтапя в ръцете му, поглъщайки мъжкия аромат на мощното му тяло. Дори и да имаха множество разногласия, Трейси винаги изтръпваше от подчертано мъжествената му натура.

— Аз… аз наистина съжалявам за снощи — прошепна тя тихо, когато той започна да гали с ръка гърдите й през дрехите. — Брайън, нали знаеш как мразя да те разочаровам.

— Хмммм — измънка той възбудено, а езикът му описваше пътечка от основата на тила й към ухото. — Няма нищо. — Ръката му се премести от гърдите към късата й пола и се плъзна под нея към бедрата й.

— Оххх, Брайън — задъха се Трейси, а тялото й реагира на допира с кратки трепети на вълнение. Тя продължаваше да обгръща врата му, без да се притеснява каква гледка представляваха за минувачите отвън.

Той отново я целуна и я придърпа още по-близо, преди най-накрая да отпусне прегръдката си. И двамата дишаха тежко, а Трейси не можа да сдържи усмивката си.

— Май ще трябва да тръгваме, ако въобще възнамеряваме да ходим там — каза Брайън и също се усмихна.

— Май си прав — отговори тя и почувства как любовта й към него извира отнякъде дълбоко в нея.

Брайън я целуна още веднъж, после превключи на скорост и се съсредоточи в шофирането.

Трейси не се изненада, когато той сви към любимия си ресторант — Капитал грил на Брикел авеню 444. Безспорно най-елегантният ресторант в търговската част на Маями, но също така много скъп, мястото за обяд на имащите власт. Менюто тук бе подчинено на пържолите — говеждо филе, подбрани парчета филе, филе миньон, пикантни — Холестерол грил, както го наричаше Трейси.

Брайън остави мерцедеса на обслужващия паркинга персонал на улица Ийст фифт стрийт. Както обикновено, той не мина през сградата. Вместо това избра дългият заобиколен път, за да влезе грандиозно през главния пазарен площад на Брикел, малко преди подвижния мост, а от отсрещната страна на петте шосейни платна се намираше Шератън със своите вечни редички от жълти таксита. На Брайън му доставяше огромно удоволствие да гледа огромните саксии, заобиколени с пейки, бликащите като гейзери чешми, разхлаждащата черна тента над вратата и прозорците, полираните месингови знаци. Да не говорим за редиците черни стенни фенери и обхванатата от патина двойка величествени черни лъвове, застанали като стражи пред входа.

— Ето това — каза Брайън и подуши одобрително, докато следваха оберкелнера към масата — наричам истински ресторант. Тук няма и следа от претенциозната кубинска кухня.

Трейси се разсмя.

— И ти си ми един консервативен — само месо и картофи признаваш — каза тя и стисна леко ръката му.

Това бе намек за последния ресторант, на който Трейси го беше завела и който тя знаеше — Лас Делициас дел Мар Перуано, където сервираха несравними папа ала буанкаина и където й стана забавно, когато установи, че той предпочита чисто американската кухня.

— Хей, Брайън — провикна се един червендалест, добре охранен тип с вид на банкер, който се държеше така, сякаш полусуровите мръвки в чинията бяха последната му храна в живота.

Брайън се усмихна и закрачи по-наперено.

— Здравей, Арни. Радвам се да се видим.

Мъж от друга маса му махна с ръка.

— Брайън! Как я караш?

Още една служебна усмивка, многозначителен поглед назад към Трейси, още малко перчене в осанката.

— Как ти се струва, Майк?

Много по-добре и от двама ви, боклуци такива, помисли си Трейси мрачно, това поне е сигурно.

Въпреки усилията си за обратното, на това място Трейси се почувства изключително неудобно и не във форма по време на обяда. Съвсем очевидно, това беше територията на Брайън и компания. Понякога се чудеше защо Брайън бе хлътнал така силно по нея.

По няколко повода Трейси бе успяла да склони Брайън да посетят няколко от нейните любими заведения, но скоро се отказа.

— Прекалено етническо — изказа се той за Лос Ранчос.

— Не знам нищо за това място — каза той подозрително за Гарсия.

— Чудя се кога ХЕИ за последен път е инспектирал това място? — измърмори по адрес на един евтин тайландски ресторант.

Трейси се изненада, когато оберкелнерът ги поведе към маса в ъгъла най-отзад, където беше най-уединено. Това определено не бе типично за Брайън. Обикновено той настояваше да са най-отпред, на централно място, откъдето можеше да вижда всичко и да бъде забелязан.

Какво, зачуди се тя, е толкова различно днес?

И двамата нямаха нужда от менюто. Вече дори Трейси можеше да го изрецитира по памет.

Брайън се протегна през масата, взе ръката й в своята и я погледна предано.

— Обзалагам се, че ще позная какво искаш за пиене.

— Обикновеното ми питие през лятото — каза тя. — Ягодово дайкири.

Той си поръча своето питие — супер сухо Мартини с лек дъх на вермут и три маслини.

Брайън си избра тлъста пържола от подбрано филе.

— Недопечена — каза той. — Отвън да е изсъхнала като въглен, кървава и студена отвътре. Печени картофи с масло и кисел сос и малка зелена салата с гарнитура от сирене.

Трейси си взе салата Цезар.

— Без сурови яйца в гарнитурата — добави тя остро.

През цялото време докато чакаха питиетата, Брайън държеше Трейси за ръката и й се усмихваше, докато разказваше нещо незначително.

Когато сервитьорът донесе напитките, тя вдигна своята висока разпенена розова чаша.

— Я да видим. За кого да пием?

— Защо не решиш ти? — предложи Брайън, пресегна се през масата и взе ръката й в своята.

Тя сбърчи лице съсредоточено и тутакси се усмихна лъчезарно.

— Знам! Какво ще кажеш да вдигнем тост за нас?

Тя чукна чашата си в неговата.

— Наздраве! — каза тя. — За нас!

— За… нас — повтори той с усмивка. После отпи глътка от мартинито, а Трейси сръбна от дайкирито.

Тя се вгледа в Брайън, който изведнъж остави чашата си малко по-силно, а очите му бяха приковани в нещо в далечината. Трейси се обърна да види какво гледаше така втренчено и се изненада при вида на елегантна и грациозна блондинка, която се приближаваше към масата със загадъчно изражение на красивото си лице.

Брайън бързо плъзна стола си назад и се изправи рязко.

— Джорджина! — извика той изненадано. — Колко се радвам да те видя!

Русата красавица прегърна Брайън и го целуна безцеремонно по устните, като се забави в тази поза много по-дълго отколкото бе необходимо.

Трейси ги гледаше невярващо. Коя е тя? — чудеше се безмълвно. Ако е бизнес сътрудник, или роднина, или дори старо гадже, държанието им е прекалено интимно.

Брайън се отскубна от прегръдката на блондинката и се обърна към Трейси.

— Трейси Съливан — каза той. — Позволи ми да те представя на Джорджина Кауфман. Джорджина, Трейси.

— Как сте? — поздрави Джорджина учтиво и високомерно, протягайки дългата си и нежна ръка.

— Благодаря, добре — отговори Трейси, поемайки протегнатата ръка. — Приятно ми е!

Трейси бе поразена от скъпия ароматен парфюм на жената с дъх на цветя.

Сините очи на Джорджина добиха строго изражение, докато гледаше втренчено към Трейси и я преценяваше.

— И коя точно сте вие, госпожице Съливан? — попита тя. Погледът й се премести от Трейси към Брайън.

Брайън отвори уста да отговори, но Трейси го прекъсна.

— Това отговаря ли на въпроса ви? — каза тя и гордо подаде напред ръката с огромния годежен пръстен и я раздвижи така, че диамантът да се види от всички страни, наслаждавайки се на светлината, отразявана от шлифованите брилянти.

Очите на блондинката се разшириха от изненада, а кръвта се смъкна от лицето й. Отметна елегантната си глава в посока към Брайън, но той стоеше изправен, вперил безпомощно поглед в пода. Джорджина възвърна самообладанието си, присви ледените си сини очи и размаха ръка пред Трейси. Изправи пръста, на който носеше огромен диамант — по-голям дори от този на Трейси, който се открояваше на фона на бледата й нежна кожа.

— А това отговаря ли на въпросите, които ви се иска да ми зададете, госпожице Съливан? — изсъска бясно Джорджина. — Вярвам, че този е по-голям от вашия.

За миг Трейси се втренчи възхитена и очарована в диаманта, след това вдигна поглед от хладното му бяло великолепие към пронизващия взор на Джорджина Кауфман. Вените ясно изпъкваха на бледата кожа на русата красавица, чието лице бе изкривено в гримаса, а цялото й тяло трепереше в опити да сдържи гнева си.

Трейси почувства как сърцето й се качи в гърлото и за момент помисли, че със сигурност ще повърне. Събра остатъка от самообладанието си и отговори:

— Мисля, че сте права и по двата пункта, госпожице Кауфман.

С едно бързо и плавно движение Джорджина се обърна към Брайън и му зашлеви звучна плесница по бузата.

— Свиня! — процеди тя през зъби, след което се завъртя на токчетата си и изхвърча от ресторанта като фурия, решена на убийство. Парфюмът й остана да се носи във въздуха след нея.

Брайън седна с глупаво изражение. Известно време и двамата мълчаха, а Трейси наблюдаваше почервенялото му лице и сведения към земята поглед, в стремежа си да избегне вперените в него очи на останалите посетители.

— Аз… аз всичко ще ти обясня… — поде Брайън с тих глас.

— Не мисля, че трябва да обясняваш каквото и да било — прекъсна го Трейси, която все още полагаше усилия да овладее смесицата от гняв и чувство на угнетение.

— Не, Трейси, наистина — възпротиви се той и направи опит да се усмихне. — Трябва да ме изслушаш.

— Повръща ми се от теб — каза тя.

— Грешиш — поклати глава Брайън. — Това е едно голямо недоразумение. Аз те обичам, Трейси!

— Обичаш ме? — озъби се Трейси. — За толкова наивна ли ме смяташ? Може и да си ме баламосвал от известно време, но повече няма да можеш, Брайън.

— Трябва да ме изслушаш — произнесе той умолително.

— Нищо не трябва да слушам — каза Трейси с нарастващ гняв.

— О, хайде, Трейси! — Интонацията му бе като на дете, което не постига своето. — Джорджина е… тя е просто…

— Просто какво, Брайън? — прекъсна го Трейси рязко. — Кажи ми? Годежният й пръстен съвсем ясно ми говори каква е тя, Брайън.

— Не, Трейси — отрече той, търсейки подходящите думи. — Разбрала си всичко погрешно. Не е това.

Трейси не можеше повече да слуша безплодните му опити да изопачи очевидното. Погледна блестящия диамант на пръста си и го свали. Почувства се така, сякаш се разделяше с частичка от сърцето си и с всичко, в което е вярвала до този момент.

— Ето — каза тя и плъзна пръстена по масата към него. — Вземи това обратно. Не искам повече да виждам нито него, нито тебе.

— Не! — извика той. — Не прави това, Трейси. Не можеш да направиш това.

— Вече го направих, Брайън! — Тя бутна стола си назад и се изправи. — Сбогом!

Той бързо скочи и се втурна към нея.

— Хайде, Трейси — опита се да я склони той. — Нямаш това предвид! Не можеш да постъпиш така!

— Вече ти казах сбогом, Брайън — озъби се тя. — И няма да го повтарям. — При което се обърна и избяга от ресторанта, забързана към площадчето на Брикел авеню.

През замъглените си от сълзи очи, Трейси едва различаваше обичайната редица от таксита, чакащи пред Шератън на отсрещната страна на петте платна на шосето. Тя се затича почти слепешката през Брикел, без да обръща внимание на клаксоните на колите, свистенето на спирачките и виковете на вбесените шофьори. Достигна до редицата чакащи таксита и се пъхна в първото, което й се изпречи, отпусна се на седалката и тръшна вратата след себе си.

Трейси каза адреса и избърса сълзите си с хартиена носна кърпичка, която извади от чантата си, след което отпусна глава на облегалката. Искаше само едно — да си отиде вкъщи и да се наплаче, да се освободи от ужасните страдания, които я бяха обхванали. Но това бе невъзможно, защото работата я чакаше.

Работата е най-доброто лекарство, каза си тя и се зачуди как въобще ще успее да изкара останалата част от деня. По-лошо от това не може да стане. Няма как нещата да се влошат още повече.

Но Трейси и не подозираше, че най-лошото тепърва предстоеше.