Джудит Гулд
Гръцка вила (12)

12.

Маями, Флорида

Законът на Съливан: ако нещо лошо може да се случи, най-вероятно ще се случи… на един разкрач от моста на Брикел авеню.

На Трейси й се струваше, че това място е епицентърът, от който се излъчва всичко грозно, подло и болезнено. Странно ли беше тогава, че офисът небостъргач на Бигс-Даймън се намираше на две пресечки от моста?

Така размишляваше Трейси. Дори успя да обори възраженията на Марибел и настоя да минат по най-прекия път — през същия мост, от който баща й бе скочил към смъртта си.

Беше девет и половина сутринта. Слънцето вече прежуряше, а подвижният мост бе смъкнат. Трейси гледаше безмълвно през прозореца на червената корола на Марибел. Имаше нещо нереално в непрекъснатото движение на коли в двете посоки през река Маями, в бетонната мантинела, разделяща автомобилните платна от пътечката за пешеходци, и триетажната постройка, монтирана върху греди, за пазача на моста, която беше прикрепена на моста откъм горната страна на реката. Трейси обхвана с поглед кея далеч долу, където туристическите понтонни лодки с тенти на жизнерадостни ивици бяха строени в готовност за работа, към пристаните, където лодката за водни забавления и яхтата казино с форма на висок, бял, грозен кит, с бели страни, без прозорци и дневна светлина, очакваха да понесат пътниците към зоната за комар в международни води. Високи завършени жилищни блокове с тераси и нови строежи чезнеха в далечната мараня на жегата.

Когато минаваха край бронзовата колона, на върха на която гордият воин от племето текуеста бе взел на мушка на стрелата си високото небе, Трейси за първи път забеляза с подробности спираловидната резба, обгръщаща колоната от горе до долу, която изобразяваше живота на местните индианци — всички отдавна не между живите.

Не между живите.

Както и татко.

Марибел спря до бордюра пред лъскав монолит от стомана и затъмнени стъкла. Трейси слезе, огледа се наоколо и затвори вратата зад себе си.

Бизнес сградата бе разположена доста навътре — жест от тяхна страна бе да предоставят разположения пред тях първокласен имот за няколко милиона долара на голям площад с гигантска черно-бяла скулптура от Дюбуфе^[1] по средата.

Високата тъмна сграда бе впечатляваща и достатъчно влиятелна, че да си спечели собствен адрес — площад Бигс-Даймън.

— Buena suerte^[2]! — провикна се Марибел окуражително.

Трейси се обърна и се наведе над отворения прозорец. Усмихвайки се възбудено, тя вдигна ръка и показа кръстосаните си пръсти.

— Благодаря. Имам силното усещане, че ще ми е необходим.

— Хей! И помни какво си говорихме. Само запази спокойствие и всичко ще е наред. Нали?

— Да — кимна Трейси, а в същото време си мислеше: По-лесно е да се каже, отколкото да се направи!

— Ще те чакам на паркинга оттатък Брикел — припомни й Марибел и махна с ръка. — Hasta la vista!^[3] — извика тя и потегли.

Трейси остана още минутка на бордюра. Когато малката червена кола се скри от погледа й, тя се огледа и остана доволна, че бяха избрали идеалното време. Служители крачеха от всички посоки и се втичаха в сградата като реки, при което въртящите се врати на сградата непрекъснато се въртяха, въртяха, въртяха.

Трейси пое дълбоко дъх.

— Кураж — промърмори си тя.

Вдигна високо глава, стисна в ръка куфарчето си, метна на рамо маслинено-зелената си кожена чанта и се присъедини към тълпата. Буквално я избутаха през въртящите се врати в хладното, просторно и лъскаво фоайе от черен мрамор. Бюро от същия този черен мрамор във формата на полумесец бе разположено пред редицата от асансьори. Зад него седяха две изключително красиви рецепционистки. А от двете страни стояха двама яки, въоръжени униформени охранители.

Сърцето на Трейси заби лудо, токчетата й затракаха по пода, а тя се притесняваше да не събуди подозрение, ако мине прекалено бързо покрай тях. Отмина с целеустремена крачка и всеки момент очакваше някой от охраната или рецепционистките да й извика и да я спре.

Имаше късмет. Поради пъргавата й делова походка или костюма, излъчващ решимост за успех и който пасваше идеално на обстановката, или поради комбинацията от двете, Трейси отмина като още един търтей сред множеството подобни в кошера.

Никой не я спря да я разпитва, дори и когато се позабави пред информационното табло на сградата да види на кой етаж е офисът на Брайън. Едва сега, когато й се наложи да намери тази информация, на Трейси й хрумна, че Брайън нито веднъж не я бе водил горе, нито пък бе предлагал да се срещнат във фоайето или отвън на площада.

Нарочно ли бе постъпвал така, да я държи далеч от сградата?

Прокара поглед по азбучния ред на информационното табло и намери онова, което търсеше.

Бигс, Б. Р., През. и гл. изп. дир.

Бигс-Даймън интернешънъл, инк.

Бигс, Б.Р., В. през., Операции

Бигс-Даймън интернешънъл, инк.

Колко подходящо, помисли си Трейси. Татенцето заема четиридесетия мансарден етаж. А Брайън Ръдърфорд Бигс е набутан девет етажа по-долу, на тридесет и първия.

На Трейси й стана забавно.

Горкият Брайън, каза си тя. И понеже го познаваше доста добре, Трейси можеше да си представи как го измъчва това положение. Какъвто беше сноб, сигурно всеки ден си мислеше колко е забутано мястото му. Не беше тайна, че очите му гледаха към място номер едно. Сам беше й го казвал.

Малко преди да се обърне и да тръгне към съответния асансьор, Трейси реши да провери дали няма да открие на информационното табло един филиал на Бигс-Даймън. Премести се няколко табла надясно, към буквата Н. И почувства как стомахът й се качва в гърлото. Там беше:

Ню Дайрекшънс банкинг, инк., Атланта, Джорджия

Филиал на Бигс-Даймън интернешънъл инк.

Трейси очакваше донякъде, че филиалите на Бигс-Даймън ще имат офиси в тази сграда. Но въпреки това настръхна, когато видя този, продал ипотеките на баща й на компанията, която предприемаше мерки по процедурата по просрочване.

Не мина и минутка и Трейси усети как кръвта й се отдръпва от лицето. Още едно познато име, започващо с Н. Не можеше да бъде!

Национален холдинг Екуити, инк.

Филиал на Бигс-Даймън интернешънъл инк.

Трейси не искаше да повярва на невероятната измама, която бе преживяла, но надписа си беше там.

И така, национален холдинг „Екуити, инк.“ не бе просто друга фирма за ипотеки. Нито пък просто неделима част от по-голямата корпорация, известна като „Бигс-Даймън интернешънъл, инк.“. Това бе самостоятелно корпоративно лице. Притежавано от Бигс-Даймън, но специализирано изключително в конфискуването на имоти единствено поради просрочване. Крайно рентабилен бизнес, чийто продукт — безкрайна поредица от неизплатени ипотеки, се доставяше от многобройните филиали на Бигс-Даймън.

Това откритие й нанесе още нови рани. Сякаш чувствата й вече не бяха засегнати достатъчно, та трябваше сега да я огорчава и фактът, че Брайън Бигс…

Копелето! Гадното копеле!

… беше какво? Беше се запознал с нея? Излизаше с нея? Беше я ухажвал, та дори й беше поискал ръката?

Нищо истинско ли не се беше случвало между тях? Или тя беше просто една наивна млада жена, която трябва да се прелъсти, за да се изпълни един голям корпоративен план? Беше хлътнала по най-изтърканите слова в света.

— Обичам те — шептеше й Брайън в звездните вечери.

— Искам да прекарам остатъка от живота си с теб — заявяваше той на безлюдния плаж.

— Съдбата е определила да сме заедно — продумваше на скъпи обеди и елегантни вечери.

Любов и късмет.

Да, каза си тя язвително. Наистина. Естествено. По-скоро помия и смрад.

Е, поне си отговори на въпрос, който отдавна я измъчваше. Защо някой така дяволски богат като Брайън Ръдърфорд Бигс, с толкова власт и високо социално положение, преследваше нея, бедната никоя, когато можеше да избира измежду множеството дебютантки и цяла поредица кралици на красотата.

Моля те, замоли се Трейси. Дано да греша. Дано между Брайън и мен е имало нещо повече.

Едно нещо бе сигурно. Независимо дали ще й хареса или не, тя бе решена да разбере.

„Палм Коуст“. Строителните предприемачи, които желаеха земята на баща й.

Пристъпвайки несигурно, Трейси се придвижи надолу към следващото покрито със стъкло информационно табло. Към П.

Разбира се, че ги видя. С лъскави бели букви на черен фон.

Палм Коуст инк., строителни предприемачи

Филиал на Бигс-Даймън интернешънъл инк.

Трейси почувства удар от невидим юмрук, когато подозренията й се потвърдиха. Потрепери, олюля се и се преви. Обезумяло протегна разперените си пръсти и се вкопчи за опора в хладното гладко стъкло.

— Госпожо? — Непознатият глас нахлу в личната й агония. Трейси бавно изви глава. Пое въздух и го задържа. Навярно беше един от униформените охранители. Тя изруга на ум собствената си слабост: бе постигнала единственото нещо, което трябваше да избегне — привлече внимание върху себе си.

— Добре ли сте, госпожо? — попита той подозрително.

— Да, аз… — кимна Трейси.

Аз… какво? — изсъска тя на себе си. Мисли, по дяволите!

Опита се да възвърне самообладание, изпъна първо краката, а след това и тялото си. Накрая изправи глава и доби почти нормален вид.

— Извинете — пресилена усмивка затрептя на устните й. — За миг се поколебах дали не беше по-добре да си остана у дома. Но съм добре, благодаря.

Той я прецени с опитните си очи на ченге и тя предположи, че най-вероятно е пенсиониран полицай, работещ като охрана.

— Да ви помогна ли с нещо?

Трейси поклати глава.

— Благодаря, ще се оправя. Просто нервност пред новата работа. Нали знаете как е? Чувството на паника, което те обзема, че няма да се представиш добре.

Тя усети как погледът му стана по-приветлив.

— Всъщност, аз самият също съм нов тук. Казвам се Джейк.

— Аз съм Трейси — насили се да се усмихне тя.

— Е, ще се виждаме често, Трейси. И успех!

— Благодаря! Ще ми трябва.

— Точно така. — Той кимна енергично и се отдалечи бавно, връщайки се към задачата си да обикаля фоайето.

Без малко да загази. Ако беше поискал документите й, след което да се обади горе за проверка…

Тя не губи повече време, започна от предпоследната буква на таблото и плъзна поглед нагоре. Ето! Едно познато име изплува от паметта й.

Садърн маринър банк & тръст, инк.

Филиал на Бигс-Даймън интернешънъл инк.

Една от финансовите институции, през чиито ръце бяха преминали ипотеките на баща й.

Продължавай, каза си тя. Не спирай сега. Нещо друго?

И тогава:

Тряс! Още едно познато име се вписа в картинката. И още едно… и още едно…

Секънд Мортгидж стор… Голдън Стейт Сейвинг & Лъун… Глоубъл Инвестърс тръст, инк. — от Лихтенщайн, ако не ме лъже паметта! Фърст лендър файненшъл корп. инк. — от Екзума, Бахамите. Екуити партнърс, инк. — те не бяха ли от Каймановите острови? Трябваше да провери, но можеше почти да се закълне.

Устата й пресъхна, задиша учестено. Предполагаше, че има нещо странно, но божичко! Всяка фирма, през която бяха минали ипотеките на баща й, се притежаваше от Бигс-Даймън. Всяка!

Опитай се да обясниш това, кучи сине!

Тя насочи мислите си нагоре, нагоре, нагоре, към безсъмнено плюшения офис на бившия й годеник, разположен на тридесет и първия етаж.

Едновременно с това, нещо просветна в мозъка й. Тридесет и първият етаж… тридесет и първият етаж. Какво я човъркаше за този тридесет и първи етаж?

Естествено. Отговорът беше зад херметичното стъкло: „Палм Коуст инк.“, строителни предприемачи. Те заемаха етажите от двадесет и осмия до тридесет и третия.

А Брайън Ръдърфорд Бигс работеше на тридесет и първия — за Палм Коуст, как не можа да се досети, проклет да е мизерникът в ада!

Но проклета да е и тя, ако му позволи да се измъкне, особено след като той и Палм Коуст бяха подтикнали баща й към самоубийство. Проклета да е, ако го остави да се крие в постлания с меки килими офис на тридесет и първия етаж, след като я е повел по пътя на наслажденията, само за да я захвърли като употребена вещ. Преди всичко, тя бе дъщеря на Том Съливан.

Така че, внимавайте, кучи синове, зарече се Трейси и закрачи гордо като тигрица, към редичката на асансьорите. Насочи се към третата редица, която обслужваше етажите от двадесет и осмия до тридесет и деветия. Четиридесетия етаж, леговището на Големия Патрон, заслужаваше свой собствен заключен асансьор.

Внимавайте и не се захващайте с мен! Идвам и кръв ще се лее.

 

 

Асансьорът летеше нагоре като устремена към небето стъклена капсулка, разположена на гледащата на юг страна на тъмната и висока лъскава служебна сграда. Река Маями и мостът на Брикел авеню се свиха и изчезнаха далеч долу, отстъпвайки място на красива панорамна гледка.

Трейси Съливан (която имаше такава акрофобия, че дори разбеснели се коне не можеха да я завлекат във вътрешния стъклен асансьор на триетажна сграда в търговски център, камо ли в издигаща се плавно нагоре стъклена кабинка от външната страна на една от най-високите сгради на града), стисна куфарчето пред себе си. Отпусна назад главата си и я опря на единствената стена, която не беше стъклена — вратата на асансьора, и стисна зъби. По челото й проблясваха капчици пот, а зелените й като оливин очи се присвиха, когато се опита да гледа право напред.

Не трябва да поглеждам надолу, повтаряше си тя безброй пъти като мантра. Не трябва да поглеждам надолу, не трябва да поглеждам надолу…

Динг!

Електронната мелодийка я предупреди, че скоро ще е на тридесет и първия етаж. Трейси се подготви за неприятното хлътване на асансьора, но кабината спря съвсем плавно. Неподготвена за разтварянето на вратите, на които се беше облегнала, Трейси залитна и без малко да падне върху плюшените килими на фоайето.

Намръщи се. Идеално пристигане, Трейси, изръмжа тя тихо. Много впечатляващо.

Но един бърз поглед наоколо я успокои. Несръчното й появяване някак си бе останало незабелязано. Рецепционистката зад дебелото, зелено като глетчер стъкло разговаряше с някаква жена, а двамата костюмари, седнали на кожените дивани, очевидно чакащи за среща, се бяха съсредоточили в работата си — по-възрастният разлистваше някаква разпечатка, докато пръстите на по-младия се плъзгаха по клавиатурата на лаптопа му.

С въздишка на облекчение Трейси възстанови равновесието си. Пусна куфарчето от прегръдката си. Изправи гръбнак. Изпъна рамене назад и вдигна високо глава.

Не трябваше да оплесква срещата очи в очи. Прекалено много зависеше от това.

Трейси внезапно се преобрази. Това не беше Трейси Съливан отпреди минутка. Тази нова Трейси Съливан имаше мисия и в настоящото й настроение нямаше нищо невъзможно. Особено когато сетивата й улавяха близкото присъствие на Брайън, тази воняща гад! Подобно хрътка по следа, тя подушваше близостта му.

Не ме ядосвай, предупреждаваше всяка нейна крачка.

Непогрешимите вълни, които излъчваше, я предшестваха. Рецепционистката, красива блондинка с телефонни слушалки на главата и тънко извито микрофонче пред устата си, незабавно усети приближаването й, погледна към нея и повдигна въпросително вежди.

— Идвам да се срещна с господин Бигс — изрече Трейси тихо, но авторитетно, така, че всеки въпрос за предварителна уговорка бе излишен. Отношението й казваше всичко: това беше жена, която е свикнала да се разпорежда. — Става въпрос за господин Брайън Бигс трети — натърти тя, за да се увери, че няма да объркат плячката й.

Рецепционистката протегна пръст над вградения в бюрото телефонен плот.

— И за кого да предам?

Трейси се усмихна почти любезно.

— Госпожица Паркър — излъга тя безочливо, като предварително бе решила да използва името на млада хайлайф особа от Палм Бийч. По този начин щеше да си запази най-важният елемент на изненадата. — Госпожица Дейзи Паркър.

Трейси изчака, рецепционистката набра трицифрения номер и измърмори нещо в микрофончето, след което се усмихна към Трейси.

— Ако обичате, седнете, госпожице Паркър — каза тя и посочи към няколкото кожени дивана. — Господин Бигс веднага ще дойде.

 

 

— Ти! — възклицанието на Брайън увисна във въздуха като обвинение.

Последва тишина. Тихият разговор на рецепцията се прекрати. Пиукането на лаптопа на бизнесмена през две канапета замря.

Трейси се скова. Пръстите й стиснаха капака на маслинено зелената й чанта в скута. Направи всичко възможно да запази деловия вид, който се изискваше от приятния интериор с меките плюшени килими, приглушена светлина и луксозни кожени канапета, подсилващи идеята, че това е храм, в който работата се върши безупречно.

Сякаш беше така!

Трейси се въздържа да не изпуфти. Минутите, през които чакаше в лъскавата, задушаваща атмосфера, само повишиха оборотите на трудно сдържаната й ярост. Мястото бе прекалено публично; твърде много очи се бяха вперили в нея. Това нежелано внимание върху нещастието й бодна като шип гнева й.

— Кажи, на какво дължа честта на шибаното ти присъствие?

Трейси трепна при неприличната дума, лицето й поаленя и се изопна от топлината. Тя вдигна куфарчето, метна на рамо чантата си и се изправи, запазвайки с мъка достойнство. Мъчейки се да успокои видимото си треперене, Трейси прекоси мекия килим и спря пред Брайън.

Погледна го изпитателно.

— Брайън — подхвана тя. — Нека да отидем някъде, където можем да поприказваме.

— Ние приказваме. — Дъхът му бе като нажежена пещ.

— Имах предвид насаме.

— Защо? Нямам какво да ти казвам. Ти самата каза, че между нас е свършено. Не си ли спомняш?

— Да, спомням си. Но ти не пожела да свършим.

— Аз? — Той се изсмя грубо. — Какъв майтап! Обаждал ли съм ти се? Струва ми се, че идваш тук по своя собствена инициатива. И то под чуждо име.

— Това — отговори Трейси ледено — е така, защото не ми остави друг избор.

— Я стига, зарежи тези глупости и се измитай. — Той я отпъди с ръка. — Имам работа.

Брайън понечи да й обърне гръб, но тя го стисна здраво за ръката.

— Не толкова бързо, негоднико! — Гласът на Трейси бе тих, но остър като бръснач. — Щом можеш да даваш тон, трябва да можеш да изслушаш музиката.

— Музика? — Брайън примигна с неподправено учудване. — Каква музика?

— В същия ден, когато се разделихме, моят баща почина. На две пресечки от тази сграда. Точно на моста на Брикел авеню. — Тъй като помещението нямаше прозорци, Трейси посочи с треперещ пръст към вратата на асансьора. — Предполагам, че си прочел за това по вестниците? Или си научил по телевизията?

— Оо — изрече Брайън провлечено. — Сега разбирам. Опитваш се да хвърлиш вината за самоубийството му върху мен. Точно това се опитваш, нали?

— В интерес на истината — отговори Трейси. — Да, точно така. Защото ето какво намерих сред документите на баща си.

Тя пусна ръката на Брайън, разкопча куфарчето, извади кафяв плик, тикна го войнствено пред носа му и го изгледа стръвнишки.

— Давай — предизвика го тя. — Отвори го. Виж уликите.

Брайън се отдръпна, сякаш вътре беше пълно със змии.

— Все още не разбирам защо ме безпокоиш — изръмжа той раздразнено. — Каквото и да е това, то няма нищо общо с мен.

— Няма ли? — продума Трейси лаконично. — Има много общо с тебе.

Зад гърба му другите хора в залата се занимаваха със своите дела, преструвайки се, че драмата не ги интересува, или че са съсредоточени в нещо свое.

С треперещи пръсти Трейси разкопча капака на плика и извади сноп документи. Вдигна високо прихванатите с телбод листи, които лежаха най-отгоре.

— Улика номер едно…

Вместо да сниши гласа си и да се концентрира върху Брайън Бигс, тя разшири сцената и включи всички в залата.

— … ипотека от Голдън Стейт Сейвингс & Лъун. Познайте от два пъти коя ли е родителската компания на тази финансова институция. — Тя направи пауза. — Ако сте предположили, че това е един от зъбците на гигантското колело „Бигс-Даймън инк.“, браво! Получавате бонус и продължавате! За съжаление, не съм в състояние да ви дам двеста долара.

Тя захвърли документите по ипотеката на дъното на купчината, хвана следващите прихванати с телбод листи, замахна и ги вдигна високо.

— Улика номер две. Това са книжа, които показват, че Голдън Стейтс продават ипотеката. Може би сте чували за купувача? Садърн маринър банк & тръст?

— Достатъчно! — прекъсна я Брайън. Той дишаше тежко, а на челото му се появиха капчици пот. — Това не засяга другите.

— О, така ли? — Трейси го прободе с острия си като лазер поглед. — Не съм забелязала на някой от тези документи да пише Поверително. А ти?

Той я погледна с убийствена неприязън.

Но Трейси едва сега започваше. Тя продължи със списъка и обяви:

— Ако името Садърн маринър не говори нищо на сивите ви клетки — особено на твоите, Брайън, — но може би ако се поразходите с асансьора до фоайето долу, ще ви проговори. Ако някой иска да провери в регистъра на сградата, ще откриете, че — о, чудо! — това е още един филиал на Бигс-Даймън!

Тя постави документите отзад на купчинката и вдигна следващата партида защипани страници.

— А сега да проследим нишката на тези книжа и да видим до какво ще стигнем. В ръцете си държа кореспонденция от националната фирма Секьнд Мортгидж стор. Сигурна съм, че сте чували за нея. Това е фирмата, която е отпуснала на баща ми втората ипотека по имота му… имот, който, между другото, се оказва на много неудобно място. Защо? Защото е пльоснат в средата на цял квадратен блок, който строителните предприемачи „Палм Коутс инк.“, вече са успели да купят в Коконат Гроуив. И с каква цел, ще запитате вие, са сринали със земята всяка къща, дърво и храст наоколо освен, за сега, нашата? Защо? За да построят чисто нов, супер луксозен, супер скъп квартал, ето защо!

В помещението цареше нехарактерна тишина.

Трейси се опита, но неуспешно, да задържи погледа на Брайън. Той постоянно отбягваше погледа й, лицето му почервеня още повече и вените на врата му изпъкнаха, когато тя продължи жестоката си атака.

— Кажете ми, господин Бигс. — Гласът на Трейси лееше саркастична жлъч. — Не сте отговорили дали името Секънд Мортгидж стор ви е познато. — Тя зашумя с листите, които държеше. — Или нещо по-добро, защо не спрем да се ровим из тази зловонна тиня и не се насочим право към целта? Като начало, можеш да ни кажеш какъв е прекият ти ангажимент към строителните предприемачи Палм Коуст инк. Какво ще кажеш? Искаш ли да пречистиш съвестта си? Хммм?

Споменаването за участието му в Палм Коуст улучи право в целта. Очите на Брайън се разшириха сякаш го бяха зашлевили, след това се заоглежда крадешком, като притиснато животно, което иска да избяга.

— И отново — продължи Трейси, — ако имате съмнения относно истинността на информацията ми, всички ние можем да вземем асансьора и да слезем във фоайето. Там ще се убедим, че строителните предприемачи Палм Коуст са много, много близо и ще видим, че те заемат няколко етажа… включително… този.

— Трейси, за бога — изграчи Брайън, — от къде ти хрумват тези… тези теории за конспирации?

За миг грозотата в лицето му се трансформира в детинско отрицание. Но само за части от секундата той отново се преобрази в ръмжащия, разглезен престолонаследник.

— Я да видим — продължи Трейси. — Докъде бях стигнала? Така… и какво имаме тук? — Трейси се престори на изненадана, докато отново затършува из книжата. — О, ето, да!

Тя вдигна друга партида документи, сякаш нейните импровизирани съдебни заседатели — клиенти на Бигс-Даймън, бяха скупчени и приведени напред, а не застинали на място в различни точки на помещението.

— Това е официалният документ, с който се потвърждава придвижването на първата ипотека на баща ми от „Садърн маринър“ на „Фърст Лендър файненшъл корпорейшън“ от Екзума, Бахамите. — Тя се усмихна студено и късо. — Ще отгатнете ли в коя сграда можете да намерите сателитни офиси на Фърст Лендър, САЩ?

Отново пълна тишина, нарушавана само от бързото дишане на Брайън.

— Ако някой е предположил, че е точно тази сграда — продължи Трейси, — още веднъж продължава в състезанието.

— Свърши ли вече? — озъби се Брайън.

Трейси продължи.

— Естествено, това твърде необичайно разбутване на ипотеките в рамките на компанията, тази… тази… очевидна конспирация между филиалите на Бигс-Даймън… става още по-сложна. Каквато, смятам, е цялата идея. Нали разбирате, объркват клиентите, малко корпоративни дребни кражби и грабват гаранцията им докато клиентите не гледат. Ако продължите да следвате мисълта ми, обещавам да не ви обърквам прекалено много.

Още една усмивка, колкото да си поеме дъх.

— И така. Установихме, че „Фърст Лендър файненшъл“ вече държи първата ипотека върху имуществото. Добре. И знаете ли какво? Няма да повярвате, но втората ипотека също е продадена. И не само веднъж, а два пъти. За части от секундата според понятието за време на банките.

Отново се чу шумолене на хартия, докато Трейси търсеше други документи в подкрепа на твърденията си.

— Ако не ми вярвате, елате да видите. Първо е била продадена на „Глоубъл инвестърс тръст инк.“, корпорация, основана в Лихтенщайн, а след това на „Ню Дайрекшънс банкинг“ от Атланта, Джорджия. И кой притежава тези две банки, ще попитате вие? О… чудо на чудесата! Те също са филиали на Бигс-Даймън!

— Е, това е! — избухна Брайън, а ноздрите му се разшириха. — Махай се. Веднага!

Брайън вдигаше пара, лицето му поаленя, на бузите му се появиха червени петна от гняв. Трейси прецени, че разполага с още малко време, не много, вероятно няколко минути, преди Брайън изцяло да обезумее.

— Ах, чувате ли го? И само като си помисля, че доскоро бях сгодена за него. — Тя поклати глава, осъждайки собственото си лековерие. — Можете ли да си представите, че той е способен да изрича нежни слова? Или че аз наистина им повярвах?

— Хей! — извика Брайън, здраво стиснал ръце. — Да не си оглушала, или какво? Казах ти да се махаш!

Брайън прехвърли гнева си към рецепционистката и обвинително насочи към нея треперещия си пръст.

— Е — изкрещя той, — стига си седяла така. За какво мислиш, че ти плащат? За бога, направи нещо!

Рецепционистката трепна при тази словесна атака. Отърси се от почти хипнотичното си състояние, в което наблюдаваше събитията, и се зае да натиска някакви числа по клавиатурата. Трейси забеляза как устните й се помръдваха, но не чу настойчивия й шепот към микрофончето пред устата й.

Няколко секунди по-късно двама мускулести мъжаги влетяха в помещението и я изпълниха с огромното си присъствие. Сърцето на Трейси подскочи в мига, в който ги видя. Те също носеха слушалки, но от онези, малките, използвани от тайните служби, които се защипват на едното ухо и имат миниатюрно микрофонче, забодено на ревера. И двамата безпогрешно решиха, че Трейси е обектът за скоростно изхвърляне.

Охранителите достигаха най-малко метър и деветдесет на ръст и се извисяваха високо над нея. Трейси ги погледна безстрашно.

— Вижте, госпожо — провлече единият тихо през едва мърдащите си устни, — можем да приключим тихо, или можете да ритате и викате, но тогава ще трябва да ви предадем на ченгетата. Изборът е ваш.

Трейси го загледа около минута, след което премести поглед към бившия си годеник. Този гадняр отказваше дори да погледне в нейната посока. Тя сви презрително устни. Божичко, как я отвращаваше!

Трейси обмисли възможността да се възпротиви и да направи още по-голяма сцена… или дори да се отпусне и да се наложи да я влачат, преди да я изхвърлят — както правеха мирните демонстранти. Но осъзна, че това не беше обнадеждаващ вариант. Всеки от охранителите бе в състояние сам да я надвие и повлече надолу по стълбите.

Но по-важният въпрос беше: наистина ли иска да я предадат на полицията?

Отговорът на този въпрос бе твърдо НЕ. Здравият разум й подсказваше, че от затвора ще постигне по-малко, отколкото от дома си.

Трейси извърна лице от Брайън Бигс с надеждата никога повече да не й се налага да вижда това копеле, след което погледна охранителя, който бе проговорил. Протегна ръка, вдигна куфарчето си и изправи глава:

— Добре, господа — произнесе тя. — Избирам тихия вариант.