Джудит Гулд
Гръцка вила (24)

24.

Санторини, Гърция

Марибел записка радостно още като чу гласа на Трейси, след което подхвана предълъг монолог на испано-английски.

— Пор диос, Трейс. Толкова се радвам, че се обаждаш. Имам новини за теб, карина. И то какви новини! Спомняш ли си, когато ти казах за Рей? Моят Рамон? Приказният, секси мъж, с когото излизам? Адвокатът?

— Как бих могла да забравя, Марибел? — разсмя се Трейси.

— Е, чуй това, карина — продължи Марибел. — Както знаеш, Рей познава много хора. Всякакви хора. Богати, бедни, по средата. Почти всички в Маями.

Трейси се чудеше какво, за бога, се опитва да й каже Марибел, но не прекъсна приятелката си, защото знаеше, че на Марибел й доставя удоволствие да разказва.

— И така — продължи Марибел, — нали ти казах, че искам да говоря с него за това, което се случи с баща ти. За инцидента и така нататък. Или за самоубийството, или каквото и да е било.

Трейси внезапно застана нащрек. Едва се сдържаше да не изстреля към Марибел цял оръдеен залп от въпроси, но се овладя и остави приятелката си да продължи разказа си.

— Говорих с него и той се заинтересува — редеше Марибел. — Искам да кажа, много се заинтересува. Рей каза, че цялата тази работа е много съмнителна. Каза, че вони до небесата. Нали разбираш, с Брайън, „Палм Коуст“, ипотеките и че баща ти най-неочаквано излиза от строя. И знаеш ли какво? — Тя спря за по-голям драматичен ефект.

— Какво? — запита Трейси истински заинтригувана.

— Моят Рей има един приятел в полицейското управление. Не би ли се сетила? А този тип, когото познава, работи в „Измами“.

— „Измами“? — прекъсна я Трейси. — Но какво…

— Карина, имай търпение — смъмри я Марибел. — Просто ме изслушай, става ли?

— Добре — отвърна Трейси.

— Е, този тип в „Измами“ е много точен, както казва Рей. От онези, на които нищо не може да им убегне. Много опитен. Виждал е какво ли не. Схващаш ли? Знае всичките шмекерии.

— Разбирам — вмъкна Трейси.

— Той е странен чешит. Афроамериканец. С множество плитчици и всичко, но се издокарва чисто. Освен това е невероятно полезен и всичко знае и има много контакти. Та така, Рей ми каза: Отиваме в полицейското управление и ще говорим за това с Монтаг Плезънс. Така се казва онзи тип. Не те будалкам. Монтаг. Плезънс. Та ме замъкна със себе си в полицейското управление. Нали знаеш, близо до Оуъвътаун.

— Наистина ли си била там? — попита Трейси.

— Си, си, си, карина. Срещнах се с Монтаг Плезънс лично и му разказах онова, което разказах и на Рей. За баща ти и всичко. Казах му, че и за миг дори не допускам, че е било самоубийство и че същото смяташ и ти.

— А той… той какво каза? — запита Трейси.

— Казаха същото, което и Рей. Че вони, Трейс. Че е наистина съмнително. От думите му пролича, че знае много мръсотии за „Палм Коуст“. Така че като начало планираха да идат да си поговорят с Брайън и спомена нещо, че ще прегледат наново колата на баща ти и ще го сторят внимателно.

— Наистина ли? — удиви се Трейси.

— И още как, амига. Не зная още какво са направили, но скоро ще разбера. Трябва да е интересно.

— Така е, Марибел. Сигурното е, че вече си задействала механизма. Божичко, та ти не си губила нито минутка!

— Какво да кажа? — отговори Марибел. — Аз съм зает човек. А мога ли да попитам какво става с теб? Хм? Нещо ми подсказва, че наоколо се е появил изключително красив младеж.

— Марибел! — извика Трейси учудено и разтревожена. — Само не ми казвай, че и ти си ясновидка.

— Аха! — Триумфалният крясък на Марибел прозвуча силно по кристално-чистата телефонна линия. — Знаех си. Просто си знаех. Значи наистина има красив младеж?

Трейси завъртя очи.

— Ами, ъъъ, да. Но не е това, което си мислиш. Поне не засега.

— Карина — прекъсна я Марибел, а гласът й внезапно придоби копринени, земни нотки. — Всичко е наред. Аз съм латиноамериканка, нали знаеш? И ако има нещо, което ние, латиноамериканците, разбираме по-добре от другите, то това са сърдечните въпроси. Така че е напълно оправдано ако някой висок, тъмен и красив непознат ти е вирнал краката.

Трейси бе извън себе си от безсилие.

— Но нещата не стоят точно така, Марибел — извика тя. — Не съм вирвала крака. Та как бих могла? Нали знаеш приказката да не смесваш работата с удоволствието?

— Работа? Чакай да си изясня. Работа ли каза?

— Да, драга моя — въздъхна Трейси, — точно това казах.

— С други думи, този твой очарователен принц…

— Той не е моят очарователен принц!

— Е, добре де, този мъж. Сеньор Мистериозо. Предполагам, че си има име?

— Разбира се. Марк Варни.

— Та това е твоят… как да го нарека, нали така?…

— Да, Марибел! — каза Трейси търпеливо. — Моят агент.

— Ах. Значи сеньорът те харесва.

— Не мога да кажа, че ме харесва, но не мога да кажа и че не ме харесва. Просто не знам.

Докато Марибел смилаше тази пикантна новина, Трейси добави:

— И като че ли нещата не са достатъчно сложни сами по себе си, жената, за която работя, си е втълпила, че аз заплашвам отношенията им. Можеш ли да го повярваш? Сякаш имам намерение да й открадна Марк изпод лапите.

— А нямаш ли?

— Марибел! За бога, познаваш ме много добре! Никога не съм разваляла нечия връзка.

— Може и да не си, но ай-ай-ай… — Марибел прозвуча впечатлена. — Само като си помисля, че успя да постигнеш всичко това за толкова кратко време. Поразително.

— Ами, така стоят нещата — изрече сухо Трейси. — Нещата са много сложни, а ми се иска да не бяха. Иска ми се да можехме да го обсъдим, но нали знаеш положението. Нали подписах онзи договор за конфиденциалност, за който ти споменах. Онзи, в който се заклевам да не издавам нищо.

— Да, но онази важна особа очевидно е изтървала една основна клауза — изтърси Марибел.

— О? И каква е тя?

— Ох, пор фавор^[1]! А ти как мислиш? В която ти забранява да отмъкнеш момчето за забавление на примадоната, твоята работодателка. Коя друга?

Трейси едва не изтърва телефонната слушалка. По дяволите! — изруга. Марибел е направила връзката. Знае, че работя за Урания Викърс.

— Марибел — Трейси сега говореше толкова тихо и равно, че за малкото, които я познаваха отблизо, това бе равнозначно на вдигане на червени флагчета, сигнализиращи нещастие и неудоволствие, — какво точно знаеш за това? И откъде получи информацията?

— Карина — заоправдава се Марибел. — Нали зная кой е агентът ти. Точно това не е тайна, нали?

— Н-неее — призна Трейси.

— И така, хрумна ми тази гениална идея и влязох в интернет. Хвърлих едно око на интернет страницата на агенцията.

Трейси изчакваше мълчаливо.

— И ето, че се появи списък на публикуваните в близките дни книги, с които се занимава агенцията. Не че там намерих нещо полезно. Но видях къде мога да се добера до списъка с по-стари заглавия, за които все още се предоставяха чуждестранните права. Така че насочих мишката и кликнах. — Марибел направи кратка пауза. — И познай чие име и лице изскочиха на екрана?

Трейси сбърчи чело. Нямаше нужда да познава. Вече знаеше. Урания Викърс. Кой друг?

— Разбира се, в началото не можах да събера две и две. И си казах: Марибел, не ставай глупава. Урания Викърс? Прекалено голямо съвпадение. Но все пак кликнах върху снимката и на екрана се появиха кориците на книги, които очевидно е публикувала.

— Да? — подкани я Трейси. От отсрещната страна последва кратко мълчание и Трейси буквално виждаше как Марибел отпива голяма глътка от димящото в чашата й кафе.

— Във всеки случай — продължи Марибел, — само сондирах, така че в крайна сметка кликнах върху За автора. Само за да видя какво пише.

Трейси запази мълчание.

— Там намерих линк към официалната страница на фен клуба на Урания Викърс. И си казах: Защо не? Това не може да навреди. Насочих мишката и кликнах.

— Разбирам.

— И какво мислиш, че изникна внезапно? А? Как се шокирах само: Урания Викърс разделя времето си между къщата в Бевърли Хилс, апартамента в Париж и вилата на гръцките острови.

— Гръцките острови — промърмори Трейси беззвучно. — Значи тогава направи връзката.

— Точно така — кимна на хиляди мили от нея Марибел. — Тогава нещата ми се вързаха.

Последва дълго мълчание. Трейси само въртеше глава недоумяващо. Сякаш не можех да се досетя? — каза си тя. Всички договори за конфиденциалност по света стават на пух и прах само след няколко щраквания с мишката по компютъра.

Марибел наруши мълчанието.

— Виж — подхвана тя, — надявам се, че не си ми сърдита. Беше ми любопитно за агента ти, това е всичко. Нямах и представа, че движи нещата и на Урания Викърс.

— Той само представя нейните… ъъъ… литературни начинания. Една от големите агенции по Западното крайбрежие, забравих коя, движи всичките й договори с телевизията и киното.

Въпреки разстоянието от хиляди мили, Трейси дочу съскане, звънтене и бълбукане — Марибел си наливаше още една чаша кафе.

— Та значи, ти си при Урания Викърс и никой не трябва да знае — обобщи Марибел.

Трейси въздъхна болезнено.

— По дяволите! — изруга тя тихо. — Дяволите да го вземат! Това още повече усложнява всичко.

— Скъпа, виж! Да погледнем от практичната страна. Защо нещата да се усложняват?

— Защо? Защото договорът за конфиденциалност, който подписах, е нещо сериозно. Ако кажеш на един-единствен човек, това може да доведе до сериозни последици. Като начало, може да ме съдят.

— Пор фавор! Наистина — намуси се Марибел. — Мислех, че сме приятелки. Не си ли спомняш? Или всичко изведнъж се промени?

Трейси осъзна колко глупаво и дребнаво реагира.

— Ох, Марибел — избъбри тя. — И аз съм една глупачка! Разбира се, че можеш да пазиш тайна. Нещо ме прихвана. Ще ми простиш ли, моля те?

— Хей, всичко е наред — успокои я Марибел. — Но стига за това. Наглеждам къщата ти. Ще се зарадваш да разбереш, че за сега всичко изглежда О.К.

— С други думи — коментира сухо Трейси, — все още си е на мястото.

— А защо да не е? — при което Марибел пое остро дъх. — Трейс! — възкликна тя укорително. — Нали не смяташ, че…

— Когато „Палм Коуст“ са замесени, не зная какво да мисля. Не бих се учудила на нищо. При най-дребното нещо, което ти се стори необичайно, независимо колко незначително е то, трябва да ми кажеш.

— Разбира се, защо да не ти кажа? Чакай малко. Като се замисля… — Гласът на Марибел заглъхна.

— Какво има?

— Нее, забрави!

Гласът на Трейси бе спокоен, но настоятелен.

— Хайде! Трябва да ми кажеш.

— Е, добре. Вчера следобед, когато се отбих, по-надолу по улицата, от страната на къщата, бе паркирана една кола. Някъде около сто, сто и двадесет фута по-надолу. До един от онези празни, обрасли парцели.

— Онзи на ъгъла.

— Единствената причина, поради която забелязах колата, бе, че бе изключително голяма, лъскава и чисто нова. Линкълн. Тъмносиня или черна. Ако беше някой мръсен стар пикап, въобще нямаше да му обърна внимание. Та както и да е. Спрях пред къщата ви, паркирах и слязох. Обходих мястото. Видях, че всичко изглежда наред, излязох и заключих отново. Върнах се в колата и потеглих.

— И? — подтикна я Трейси.

— Ами, мислех, че онзи линкълн просто си е паркиран там. Че пътниците са слезли някъде, да разглеждат имотите или нещо такова.

— Да?

— Ами, оказа се, че зад волана има някой. Отдалече не го видях заради затъмнените му прозорци.

— Продължавай!

— Тръгнах към къщи. Дори не се и замислих повече. Но след няколко квартала, около Грейпланд и Бърд, погледнах в огледалото и…

— И линкълнът беше зад теб.

— Е, стори ми се, че е същата кола. Но не бях сигурна. А когато тръгнах по Саутуест туенти севънт авеню, можех да се закълна, че пак я видях. Сега беше три коли зад мен. Започнах много да се изнервям, така че направих няколко остри завоя, при което съвсем ясно щеше да си проличи дали ме следят. Но не ме следяха. Виждаш ли? Както ти казах — нищо.

— И дано да е така! — Но Трейси се разтревожи. — Не ми харесва тази работа. Може би няма да е зле, ако известно време не ходиш да проверяваш къщата.

Марибел се разсмя.

— Я не ставай глупава — присмя се тя.

— Не. Ти не ставай глупава. — Трейси го изрече с напълно сериозен глас. — Наистина го мисля, Марибел. Не вярвам на онези хора. Аз задържам строителните им планове и на тях определено им е писнало.

— Със сигурност. Но мога да се грижа за себе си.

— Моля те! Обещай ми.

— Скъпа, да си забелязвала в мен склонност към самоубийство?

— Не мога да се сетя.

— Ето, виждаш ли… А сега си отдъхни.

Де да беше така лесно.

— О — подсети се Марибел. — Още нещо, преди да затворим. Можеш ли да ми дадеш номер, на който да те открия? За всеки случай.

Сянка пробягна по лицето на Трейси.

— Какво ще кажеш, ако ти съобщя, че в момента съм в телефонна кабинка и използвам фонокарта? Или пък че са ме предупредили да не въртя извънградско от телефоните на мадам? Същото важи и за даването на телефонния номер на мадам. И без това не го знам. Но ще ти изпратя по електронната поща номера, ако ми обещаеш, че ще го използваш само в спешен случай. Става ли?

— В комбинация с електронната поща става — отвърна Марибел.

Вниманието на Трейси бе привлечено от движение и стъпки зад гърба й. Тя обърна глава. Една лелка на средна възраст в рокля на цветя крачеше напред-назад, размахваше нетърпеливо фонокартата в ръката си и се чумереше. В мига, в който Трейси погледна към нея, тя целенасочено вдигна ръка и почука по стъклото на часовника с ъгълчето на картата.

Трейси завъртя очи. Още дружелюбни гърци, каза си тя кисело, вече способна да различи местните от туристите по начина им на обличане.

Тя направи жест, че няма да се бави много, в отговор на което жената се навъси още повече. Трейси не й обърна внимание и се загледа отвъд, обгърна с поглед панорамната гледка на калдерата, която скоро се закри от приличната на затвор жълтеникавокафява кула, разположена в съседство до имението на Урания и обградена от стена, скриваща я от любопитни погледи. Зад стената, на фона на пулсиращото синьо небе, ясно се открояваше вятърната мелница със своите подобни на скелети арматури за платна, която за момента Трейси наричаше свой дом. Очите й продължиха да се движат и се спряха на мини маркета отвън. Същото онова място, от което избяга само преди броени минути.

Разбира се! — каза си тя. Как не се сетих по-рано! Кати няма да има нищо против.

Трейси пъхна глава обратно в кабинката и развълнувано каза на Марибел:

— Току-що ме озари вдъхновението. Мисля, че знам един номер тук, на който да оставяш съобщения за мен. Утре или вдругиден ще ти го пратя по електронната поща.

Утре, когато стариците навярно щяха да пренесат призрачното си присъствие на друго място.

— И пак ще ти звънна.

— Буено — зарадва се Марибел. — Фантастико! Значи ще се чуем утре или вдругиден?

— Обещавам — каза Трейси. — Чао за сега.

Трейси едва излезе от кабинката и жената с роклята на цветя се втурна покрай нея, приготвила фонокартата.

Трейси не обърна внимание на грубостта. Нещо друго привлече вниманието й — на горния етаж на жълтеникавокафявата кула. Мигновено движение зад решетката на съвсем малък, извит като арка прозорец.

Пак й се стори, че вижда бледо лице, притиснато към стъклените прозорци. Секунди след това то като че ли се разтвори пред очите й като размиваща се снимка. Трудно беше да се каже дали лицето бе истинско. Трейси гледаше към слънцето и навярно всичко бе само оптическа измама.

Тя примигна и вдигна ръка, за да предпази очите си от ослепителната светлина. Лицето, ако такова наистина съществуваше, го нямаше.