Джудит Гулд
Гръцка вила (19)

19.

Санторини, Гърция

Трейси спа непробудно четиринадесет часа. Толкова дълбоко, че дори Неа Камени да беше избухнал, пак нямаше да го чуе. А когато най-накрая се събуди, косата й настръхна от ужас.

Бум, фрас!

Проглушителният шум измъкна Трейси от дълбините на възстановителния сън и я запокити пред ръба на сърдечния удар. Тя бързо се изправи и неволен писък се изплъзна от устата й, след което възкликна:

— Какво, по дяволите?

Очите й бясно се стрелкаха из стаята и търсеха източника на тази какофония. След известно време, когато разумът й успя да се възвърне и асимилира доказателствата, Трейси осъзна, че е имала двама посетители докато е спяла.

Първият, навярно Илики, или госпожа Стефану, очевидно беше влязъл по някое време предната вечер, без да я събуди. За това ясно свидетелстваше дървената табла върху сгъваема поставка, която сега обаче бе разпиляна върху пода с крокалия и черги и която съдържаше вече изсъхналите останки от вечеря, предвидливо оставена за нея. За този факт свидетелстваха разбитите парченца красиво изрисуван порцелан, късчетата стъкло, счупената бутилка трапезна вода, неотворената и незасегната малка бутилка бяло вино, бляскавата редичка от хрупкави пържени сардини, дебелите филии хляб, някаква сиво-зелена пихтиеста смес, кестенявите на цвят маслини, разпръснати като захвърлени след игра мраморни топчета и учудващо непокътнатото парче сладкиш с точени кори с разнообразни сметанови пълнежи.

Вторият посетител — хванат на местопрестъплението, очевидно привлечен от хранителните продукти — бе изопнал гръбнак, целият настръхнал от неприятната изненада, че таблата с вечеря се бе срутила под него. Крадецът бе слаб бял котарак с големи жълти очи. Той се втренчи в Трейси по-скоро да прецени реакцията й, отколкото от чувство на вина.

— Кой ли пък си ти? — запита Трейси с гальовен глас, с който обикновено се говореше на децата и животните.

Котаракът взе внимателния й глас за приятелски, а не враждебен и седна, вдигна задния си крак високо нагоре и започна да се ближе по деликатния начин, присъщ за котките. След това отново стана, протегна се, изгледа още веднъж Трейси и внимателно избра маршрута си покрай счупения порцелан и разпиляната храна, като спря да погълне няколко сардини за също толкова секунди. Съдейки по лакомия начин, по който излапа храната, Трейси заключи, че това създание по-често гладуваше, отколкото ядеше.

— Бедничкият! — промърмори тя. — Никой ли не те храни?

Тя стана от леглото, запристъпя внимателно с босите си крака, заобиколи неразборията и клекна пред котарака. Отдавна зараснал белег от съдиране на върха на едното ухо и няколко белега без косми по страните му говореха за рани, получени на котешките бойни полета на Санторини.

Преситен, котаракът се облиза, замърка и започна да се търка напред-назад в крака й.

— Ах, ти, бедничкият! — измърмори тя и го почеса леко между ушите. — Можеш ли да обясниш тази бъркотия тук?

— Пссст! — точно в този момент просъска някакъв глас и последва отчаян шепот. — Госпожице!

Трейси се извърна, но не видя никого.

— Госпожице!

Този път тя точно определи посоката, от която идваше звукът, и вдигна глава.

Трейси замря. Видя момченце на десет или единадесет години на една трета от височината на мелницата, но от външната страна. Зачервеното му лице и треперещи ръце ясно говореха, че полагаше неимоверни усилия да се задържи на перваза на прозореца.

— Какво, за бога… — подхвана Трейси, след което го смъмри: — Веднага да слизаш оттам. Да не си полудял? Ще се претрепеш.

— Аз… да почукам ли… на вратата? Да? — момчето звучеше така, сякаш бе останало без дъх. — Ще ме… пуснете ли?

— За бога, да. Разбира се, че ще те пусна.

— Моля ви! Обещайте… че няма… да позволите… да видят Зевс. Обещайте!

Зевс. Подходящо име, помисли си Трейси. Но първата й задача бе да накара детето да слезе.

— Обещавам — отвърна Трейси. — Но само ако — прибави тя остро — слезеш оттам.

Момчето се усмихна широко.

— Веднага — каза то и малките му пръсти отпуснаха хватката. Трейси чу шумно тупване. Не след дълго поредица остри, настойчиви почуквания прозвучаха по двойната врата.

Трейси се тръгна към вестибюла, едва успя да открехне едната от вратите и момчето се промъкна край нея.

— Какво става с… — подхвана тя.

— Шшшш! — Момчето постави показалец пред устните и й направи знак бързо да затвори вратата и да я заключи. Очите му се бяха разширили от страх.

Трейси се озадачи, но нещо в настойчивите му движения и жестове я накара да изпълни молбите му. Момчето веднага се втурна с босите си крака вътре в мелницата. Преди Трейси да успее да го предупреди да внимава за счупения порцелан и парченцата стъкла, той вече достигна до средата на помещението. Тя го видя как се наведе, внимателно вдигна котарака и го притисна към себе си. Бедното създание се отпусна и замърка.

Трейси последва момчето и застана зад него. Той галеше бялата козина на котарака и тихо му нареждаше нещо на гръцки.

Тя го потупа по рамото.

Момчето се обърна и насочи големите си кръгли очи към нея.

— Е, добре, млади момко — започна Трейси — бих казала, че ми дължиш обяснение.

Едва сега й се предостави възможност да го разгледа добре — мършав малък калпазанин, симпатичен палавник. С големи тъмнокафяви очи и слаби, кокалести ръце, източени като вретено крака, охлузени колене и лакти, характерни за момчетата на неговата възраст. Но нямаше признаци, че си недояжда или че не се грижат за него.

Точно обратното. Лицето му имаше здравословен маслинен тен, буйната му чуплива коса непокорно се спускаше по него, чертите му бяха остри, изразителни и интелигентни. Някой се бе погрижил да го облече спретнато. Носеше току-що изпрана тениска на райета и камуфлажни шорти, а сравнително чистите му крака говореха, че съвсем наскоро е зарязал обувките и чорапите си — най-вероятно за да му е по-лесно да се катери по стената.

— Ох, госпожице — прошепна той на английски с едва доловим акцент. — Слава богу, че го намерих. Когато открих, че Зевс липсва, започнах да го търся навсякъде.

Трейси се трогна от начина, по който на лицето му се изписа безпокойство.

— Моля ви, госпожице — примоли се той, — не казвайте, че Зевс е бил тук. Моля ви.

— Ами… — поколеба се Трейси. — Предпочитам да не го правя, но определено ще поискат някакво обяснение за тази каша тук.

Момчето се обезкуражи, но кимна.

— Виж какво, не е дошъл краят на света — опита се да го развесели Трейси.

— Ох — изстена той. — Ох, напротив. Това означава, че госпожа Стефану ще направи така, че Зевс да изчезне.

— Няма да го направи! — Трейси се изуми от силната увереност в детския му глас.

Детето я погледна право в очите и кимна.

— Зная, че ще го направи — увери я той. — Вече се случи с Деметриус. Той беше последното ми коте. Тя ме предупреди три пъти, аз се стараех… наистина се стараех, но нали ги знаете котките. А за Зевс вече ме предупреди три пъти…

Умоляващите му кафяви очи се изпълниха със сълзи и той започна да диша на пресекулки.

— И какво? — подкани го Трейси.

Той притисна котарака още по-силно.

— Ще трябва да се прости с живота си.

Думите му се изгубиха в хлипанията и в бялата козина на главата на котарака.

О, господи! — помисли си Трейси. Какво ми става? Нима на челото ми пише мека Гана?

Лицето на момчето изведнъж се озари от някакво хрумване.

— Може би — предложи то, — ако двамата помислим, ще успеем да намерим някакво друго извинение.

— Мисля, че е прекалено ясно какво се е случило — изтъкна Трейси сухо. — Уликите говорят сами за себе си. Дори лапичките си личат.

Момчето отново оклюма и залюля печално Зевс в ръцете си.

— Да, предполагам, че имате право — съгласи се то навъсено.

Трейси се разнежи при вида на момчето, сгушило котарака.

— Предупреждавам, че не обещавам нищо — започна тя, — но може би, може би ще успеем да измислим нещо.

Лицето му светна като коледна елха.

— Таа… ка! — продължи тя. — След като всичко ни навежда на мисълта, че ще станем съучастници в престъпление, редно е да се запознаем както си му е редът. И така, млади момко, кой си ти?

— Ох, извинете ме. Нямах намерение да съм груб. — Момчето премести котарака в лявата си ръка и тържествено подаде напред дясната. — Прометей — каза той гордо. — Това е името ми.

Трейси се здрависа със също такава тържественост.

— А аз съм госпожица Съливан. Първото ми име е Трейси, но приятелите ми ме наричат Трейс.

— Аз приятел ли съм? — погледна я с надежда Прометей.

— Уверена съм, че ще станеш — усмихна се Трейси. — Иначе нямаше да спомена как ми викат. — Тя го изгледа малко по-дълго. — И така. Кръстен си на онзи митологичен герой, който откраднал огъня от небето.

— Да, онзи, когото наказали и приковали с вериги към скалата и когото орлите кълвали за вечни времена. Но аз не съм крадец. Не крада. — Последва кратка пауза, по време на която Прометей силно прехапа долната си устна. — Е, не крада много — призна си той и отбягна погледа й. — Нищо ценно. Само храна от кухнята за Зевс. Същото правех и за другите котки.

— Какви други котки?

— О, имаше ги навсякъде — каза той безстрастно. — На всички места, където се хранеха туристите и си просеха по нещо. Но една година заминахме за континента и когато се върнахме, почти всичките бяха изчезнали.

— Странно — промърмори Трейси.

— Най-вероятно всички са били удавени или отровени, госпожице — поясни Прометей, — така че да не притесняват туристите.

— Не ме наричай госпожице — напомни му тя внимателно, натъжена от тази информация. — Трейс. Нали щеше да ми викаш Трейс. Спомняш ли си?

— Да, разбира се — усмихна се Прометей, но усмивката му се стопи, той вдигна глава и се намръщи. Явно бе дочул шум, тъй като Зевс също наостри уши и се стегна. — О, Трейс! — извика той злочесто. — Това е госпожа Стефану. Чувам я. Моля те!

Той се протегна и разтърси ръката на Трейси.

— Трябва да ми помогнеш!

— Но… как? — попита тя.

Той погледна отчаяно пода, след това към нея с умоляващ израз на лицето. Явно очакваше тя да скалъпи някаква история на момента.

Без повече да се бави, той каза.

— Със Зевс трябва да се скрием!

Съвсем очевидно, момчето много добре познаваше разположението на мелницата. То се завтича направо към стълбите, които описваха кръг около стената и се виеха нагоре. Трейси го проследи как се стрелна безстрашно по онези ужасяващи стъпала. Само след миг момчето и котаракът изчезнаха в таванската стая на горния етаж. Трейси чуваше скърцането на старите дървени дъски, примесено с шума от припрени движения, след това всичко затихна.

Не, не беше тихо. Сега тя също успя да чуе онова, което чуха Прометей и Зевс — непогрешимото потракване на целенасочени токчета, приближаващи по терасата.

Тя пое дълбоко дъх. Нямаше съмнение. Походката принадлежеше на госпожа Стефану. Днес не носеше безшумните гумени еспадрили, а отвратително потракващите високи ботуши. След малко щеше да пристигне.

С нарастващ ужас Трейси се завъртя на място и огледа царящия хаос. Издайническите котешки лапи! Ако не ги залича, никоя история няма да хване почва.

Тя бързо зацапа с крака местата, на които си личаха котешките лапички. Глупаво — знаеше, че е глупаво, но все пак я обхвана странна еуфория и внезапна паника от това младежко неподчинение или съучастничество, в което неволно вземаше участие.

Стъпките спряха пред вратата. Трейси се подготви за предстоящото почукване. И въпреки това се сепна, когато го чу.

Туп-туп-туп… туп. ТУП. Звук от остро чукане с кокалчетата на пръсти по вратата.

Тя постоя нерешително на място, опитвайки се да успокои разтрепераното си тяло. По челото й се стече струйка пот. Осъзнаваше, че е затаила дъх.

— Един момент! — провикна се тя тъкмо навреме, преди да последва вторият залп от почуквания. Трейси изправи рамене и си проправи път през останките от съборената табла. Когато достигна до средата на този хаос, вдъхновението внезапно я споходи.

Направи го по-убедително. Поизцапай се малко. Тя се върна по стъпките си, наведе се и размаза с пръсти сгъстилата се вече яхния. Защо не!помисли си тя. За добро е. За всеки случай тя нарочно нацапа предницата на нощницата си. Така въоръжена, Трейси закрачи към вестибюла и ядосано отвори вратата.

Нямаше нужда да имитира заслепяване от внезапно нахлулата ярка светлина, така че да прикрие с ръка очите си. Безоблачното синьо небе буквално трепкаше от нажежения въздух.

На този фон се открои внушителният силует на госпожа Стефану. Безупречно чиста и без нито една гънка по дрехите, излъскана и натъкмена като сержант на парад. Месингово русата й коса бе пристегната в безупречна прическа. Носеше лъскав морско син костюм от синтетична тъкан с мистериозен произход от нефтените полета. Сакото със заострени ревери бе разкопчано, за да събере внушителния бюст, облечен в бяла блуза, а полата със старомодна дължина достигаше до под коляното. Това беше разнообразие в строгата й униформа и тя я носеше с гордост. Тропащите високи ботуши се оказаха чифт официални морско сини обувки с разумно ниски токчета.

Зад нея и малко настрани се прокрадваше друг силует в традиционна еднообразна носия, черна от главата до петите. Той принадлежеше на една старица, като онези, които Трейси забеляза предният ден докато идваха с колата, само че тази носеше големи модни очила в стил София Лорен.

Госпожа Стефану наруши настъпилото мълчание.

— Калимера, госпожице Съливан. — Независимо колко сърдечно трябваше да прозвучи поздравът, госпожа Стефану успя да го произнесе като смъртно наказание.

Липсва само удрянето на чукчето, помисли си Трейси.

— Калимера, госпожо Стефану. — отвърна рязко Трейси.

Тонът, с който поздрави, предизвика въпросително вдигане на веждите.

— Майка ми — представи я госпожа Стефану и посочи към старицата.

Това навярно бе уговорен знак. Защо иначе съсухреното лице щеше да се ухили подкупващо с беззъбата си уста?

Едва сега Трейси забеляза, че старата жена носеше за дръжките дървен поднос. Беше същият като онзи, който котаракът бе съборил от масичката, и доколкото можеше да забележи, бе препълнен с продоволствия, предназначени за закуската й. Половинлитрова сребърна каничка за кафе, също такива купи за сметана и захар, чаша от бял порцелан, обърната с отвора надолу към линийката, панерче с кифлички, чиния с масло, мармалад, купа с черни мариновани маслини, сварено яйце в поставка, прибори, увити в колосана ленена салфетка.

— Сигурно сте гладна. Надявам се, че сте спали добре? — Госпожа Стефану я изгледа свирепо.

Трейси очакваше тъкмо тази реплика.

— Можеше да е и по-добре — отвърна тя язвително.

Отговорът й бе неочакван и жената се намръщи, сякаш в Оя, особено в имението на Урания, лошото спане през нощта бе нечуван феномен. След което надникна любопитно зад Трейси към вътрешността на мелницата. Отне й минутка, преди очите й да се пригодят към хладния и мрачен интериор. И веднага замига, изстена шокирано и невярващо, стисна длани в юмруци и се разтрепери цялата. На бузите й се появиха червени петна.

— Не! — процеди тя и скръцна със зъби, присви огромните си очи с тъмни клепачи и внимателно заоглежда царящия хаос. След което вдигна обвинителен поглед към Трейси. — Тази котка!

Госпожа Стефану се стрелна яростно край Трейси подобно бушуващо торнадо, помитащо всичко пред себе си.

— Няма да се разправям повече с тази котка! — извика тя пресипнало и размаха юмрук във въздуха. — Заклевам се, че този път ще я хвана и ще я убия!

— Госпожо Стефану. Госпожо Стефану!

Трейси се забърза след жената. Госпожа Стефану спря на ръба на бъркотията, предизвикана от преобърнатата табла. Тя се приведе напред, мятаща подозрителни погледи, а ноздрите й се разширяваха и свиваха като на хрътка по следа.

Трейси нагласи лицето си така, че да придобие непроницаем израз на невинност.

— За каква котка говорите?

— Каква котка? И още питате? — госпожа Стефану повиши тон и потръпна, едва сдържайки негодуванието си.

Трейси преглътна виновно и каза:

— Ако говорите за този безпорядък, госпожо Стефану, ами… опасявам се, че вините не когото трябва.

— Хъ? Моля? — Жената отново запремига бързо. Нервна реакция, помисли си Трейси, нещо като тик. С периферията на зрението си тя зърна старицата, зяпнала любопитно от вратата с отворена уста, изписваща съвършено буквата О.

— Госпожо Стефану, моля ви! Просто ме погледнете! Виждате ли?

Трейси вдигна зацапаните си ръце и посочи с отвращение към петната по нощницата си.

— О! — възкликна жената. — Такава хубава нощница! Жалко. Убедена съм, че ще се изпере.

— Да, но не в това е въпросът. Спомняте ли си вчера? Когато ви казах, че понякога вървя насън?

— Д… да? — провлече госпожа Стефану.

Трейси въздъхна дълбоко.

— Много ми е неприятно да го споменавам, защото очевидно е било с добри намерения. Не че съм неблагодарна, нали разбирате. Но докато съм спяла, някой е донесъл таблата с храната и я е поставил там.

— Но, разбира се! — изопна се госпожа Стефану. — Вие не вечеряхте, затова лично инструктирах майка си да ви я донесе. — Госпожа Стефану погледна през рамо към вратата, където бе застанала старицата, все още зяпнала в почуда. — В случай, че огладнеете.

— Оценявам загрижеността ви. Но за съжаление, без да зная, съм се блъснала право в нея. В съня си.

— Не думайте! — госпожа Стефану плесна с ръка бузата си и се втрещи. — Не смятах, че…

— И как бихте могла? Ако някой е бил нехаен, то това съм само аз. Трябваше да ви предупредя с повече подробности. Просто изобщо не очаквах такава любезност.

Трейси реши, че няма да е зле да задълбае още малко. Да си поиграе с чувството за значителност на госпожа Стефану.

— Нали не съм гостенка. Наета съм тук на работа. Определено не заслужавам такова специално отношение.

Госпожа Стефану се намръщи.

— Мадам изрично помоли да получавате любезно отношение.

— Ще благодаря на мадам следващия път, когато се видим — каза Трейси. — Но и на вас искам да благодаря.

— Няма защо.

— Навън е такъв прекрасен ден. Ако бъдете така добра да предадете на майка си, мисля да закуся отвън. На терасата.

— Да. Защо не? Ще изпратя Илики да почисти това. — Госпожа Стефану посочи с поглед към безпорядъка. — Можете да й дадете и нощницата си и тя ще се погрижи да бъде изпрана.

— В такъв случай по-добре е да се преоблека. — Трейси съвсем леко докосна госпожа Стефану по рамото и бавно я поведе навън. — Довиждане, госпожо Стефану. И моля ви приемете най-искрените ми извинения. Мразя да създавам толкова неприятности.

— Неприятности? — С тракащи токчета, полуразперени ръце, махащи в отчаяно раздразнение, сякаш плячката й бе убягнала, госпожа Стефану бързо излезе. — Никакви неприятности — отсече тя, без да погледне назад. — Изобщо никакви неприятности.

В момента, в който хоризонта се очисти, Прометей провеси от таванското помещение глава надолу като прилеп.

— Изумително! — Съскавият му шепот бе изпълнен с възхищение. — Направо изумително! — Момчето бе извън себе си от радост.

Трейси облегна гръб на затворената врата. Трепереше от облекчение и затвори за миг очи.

Отгоре се дочуха шумолене, след това стъпки от боси крака по дървото, леки като на танцьор. Прометей прелетя надолу по витите стъпала, вземайки две наведнъж, стиснал в ръце Зевс. Момчето едва се сдържаше.

— О, Трейс! Как можем да ти се отблагодарим? Ти спаси живота на бедния Зевс!

— Глупости, Про — възпротиви се тя. — Не може всичко да приемаш буквално. Госпожа Стефану говореше само образно.

Прометей упорито поклати глава и силно притисна Зевс.

— Трейс, ти беше тук. Нали я видя и чу приказките й? Щеше да го убие. Казах ти, че вече го е правила веднъж. Мразя я. Тя е жестока!

Искреният му тон не оставяше място за съмнение в думите му.

— Значи имаш още по-големи основания да се погрижиш Зевс да не прави бели в бъдеще — каза му Трейси.

— Да, права си. Обещавам, че ще се погрижа за това.

— Хубаво! — Трейси протегна ръка и разроши косата му. — Защото не смятам, че ще успеем отново да заблудим госпожа Стефану толкова лесно. Струва ми се, че тя е доста хитра.

— Както и ти — каза Прометей с широка усмивка.

В следващия миг той изтри усмивката от младото си лице и изведнъж стана официално любезен, съвършен малък джентълмен. Протегна ръка и се ръкува с Трейси.

— Безкрайно съм ти задължен — произнесе трезво. — Със Зевс никога няма да забравим какво стори за нас. Ако се нуждаеш от нещо, просто кажи на Кати в мини маркета. На нея може да се разчита за съобщения. Но моля те, моля те, закълни се, че на никого другиго няма да казваш за мен.

— Не се притеснявай, имаш думата ми.

— Или още по-добре… — Лицето му просветна като следобедно слънце. — Може би… ако не досаждам, искам да кажа… мога ли да те посещавам от време на време? Ако мога да ти помагам по някакъв начин?

Трейси се трогна. Това бе един малък мускетар.

— Ще ми бъде изключително приятно — каза тя.

— Наистина ли? Наистина ли го мислиш? Не го казваш просто така, нали?

— Не го казвам просто така — увери го Трейси и се усмихна.

— Фантастично! Нямам търпение да ти покажа някои от моите тайни места. Места, които никой друг не знае.

— А сега, шшш! — Трейси постави пръст пред устните си, открехна вратата и надникна навън. Старицата привършваше сервирането на масата под осмоъгълния чадър.

Трейси тихо затвори вратата.

— А сега, веднага след като майката на госпожа Стефану…

— Тази вещица! — възкликна Прометей.

— Προ! Не се приказва така.

— Ами тя прилича на вещица. Нали? Макар че всъщност не е такава. Но една нейна приятелка наистина е. Виждала ли си я? — Той погледна нагоре и завъртя очите си така, че да се вижда само бялото.

— Искаш да кажеш, че е сляпа? — попита Трейси.

Той спря жестоката си имитация, бързо кръстоса два пръста и потръпна.

— Нещо в нея ме плаши.

Тя му направи знак да мълчи и отново открехна вратата да надзърне. Терасата бе пуста. Старицата си бе тръгнала. Трейси отвори по-широко вратата и бързо погледна в двете посоки.

Всичко беше чисто. А закуската я чакаше. Изведнъж Трейси усети, че е гладна като вълк.

Бутна вратата, но я остави открехната.

— Е, Про — каза тя, — мисля, че е време двамата със Зевс да се изпарявате.

Момчето се напери преднамерено и произнесе с дълбок бас.

— Аре, Зевс, чу дамата. Да се измитаме от тук.

Трейси се втрещи. Той изумително добре владееше американския жаргон.

Прометей забеляза стъписаното й изражение и попита:

— Какво има?

— Езика ти. Къде, за бога, си научил това?

— Гледам много американски филми на видео касети — обясни той. — Почти винаги са на английски, с гръцки субтитри.

— Разбирам.

Тогава той я изненада още повече. Надигна се на пръсти и леко я целуна по бузата, след което каза:

— Hasta la vista, бейби! — имитирайки до съвършенство Арнолд Шварценегер. След което изчезна с котарака.