Вера Коуи
Двойствен живот (8)

Глава осма

Филип не помнеше кога за последен път бе виждал Лиз в такова трескаво настроение и макар да се радваше на въодушевлението й, блясъкът в сините й очи го плашеше. За него Лиз винаги беше неповторима, дори най-ярката личност, която бе виждал, възбуждаща като любимото й пенливо шампанско, но сега, според Филип, тя вече нарушаваше свещените правила да се спазва разумната мярка винаги и във всичко. Той предпочиташе да изслуша доводите й при по-спокойна обстановка — тогава не би имал нищо против да й разреши да го убеди в плановете си, но никой още не бе успял да обори съмненията на скептичния Филип Фолкнър, ако проницателният му ум откриеше някои слабости в доводите, с които се стараеха да го убеждават. Пристигна колкото бе възможно най-бързо в къщата на Лиз, за да се запознае с нейното протеже, но се оказа, че Нел Джордан бе излязла по магазините. Изпи две чаши чай и въпреки строгата си диета вече посягаше към третото парче от кейка, за да прикрие нетърпението си.

Нел обиколи всички етажи на „Хародс“ — досега бе само мечтала да може един ден да пазарува в най-скъпия и изискан лондонски магазин и се бе ограничавала да оглежда замечтано безупречно подредените витрини. Но днес, след като накупи от етажа за запалените гастрономи всичко, което Елизабет бе записала на листчето, момичето неусетно се озова сред ослепителните парфюмерийни щандове и побърза да се облегне на най-близката колона от розов мрамор — краката й се подкосяваха при мисълта, че се бе сбъднала една от най-смелите й мечти. Приближи се до щанда и поиска да й покажат най-новите мостри от козметиката на Ести Лаудер, после отиде в дъното на етажа, огледа чантите от крокодилска кожа и си обеща, че в един прекрасен ден ще има най-хубавия и най-скъпия модел. Следващият щанд бе на „Хермес“ — и тук се закани, че някога ще притежава поне дузина от прекрасните копринени шалчета. От щанда за шоколадови лакомства си купи само четвърт фунт бонбони (около 100 гр.), но от най-скъпите, а сетне нарами с въздишка зелените пазарски чанти и пое обратно, по Бромптън Роуд, отчаяна от мисълта, че никой в „Хародс“ не й обърна внимание, освен един мъж, зает с избор на парфюм за жена си или за любовницата си. Но дори и той я бе удостоил само с един бегъл поглед, привлечен не толкова от красотата на лицето й, колкото от прилепналите й панталони и кашмирения пуловер, подчертаващ високите й гърди (още една придобивка от бездънния гардероб на Елизабет). А може би вниманието му бе привлечено от сакото от туид — част от костюма на Елизабет по модел на Карл Лагерфелд. Пък и не носеше в ръка торби от просташкия найлон, а от телешка кожа.

За сетен път си повтори прастарата максима, че дрехите правят хората. Дори и „стила“, по който я караше Мики да се облича, ако онова въобще можеше да се нарече стил, издаваше отдалеч коя бе тя и как си изкарва хляба — навярно Мики си бе изградил представата за образа на проститутката от долнопробните телевизионни сериали. Никой, дори и най-проницателният мъж, не би се досетил, че сега тя бе решила да се обучава при една от най-скъпите куртизанки. Както и никой не би познал професията на Елизабет Уоринг само по външния й вид. Разбира се, тя ще се научи кога да се прикрива и кога — не, както и да подбира съответните тоалети и маниери. „Няма нищо по-важно от самочувствието — повтаряше й Елизабет. — Ако се показваш пред клиентите, изпълнена с чувство за достойнство и гордост, и те ще оценят качествата ти. Никога не позволявай на страха да те завладее, а особено важно е да умееш да го прикриваш. Ако се появиш пред мъжа неуверена или дори само изнервена, с теб е свършено! Ти си си ти и няма втора като теб, запомни това от мен. Всичко зависи само от теб.“ Нел въздъхна замечтано и се запита кога ли ще постигне такава самоувереност.

Щом свърна под колоните, тя видя разкошно „Бентли“, с цвят на сурово кафе, спряно пред къщата, и се досети, че Елизабет има някакъв важен посетител. Спомни си думите на Лиз, че очаква мистър Филип Фолкнър — тя бе споменала, че той „ще се отбие за чаша чай“. Нел веднага си каза, че Лиз е решила да побърза с представянето й в нейния кръг от близки познати, и се раздразни. Вече знаеше, че този Филип имаше голямо влияние върху Елизабет Уоринг, и се притесняваше от неочакваната, но неизбежна среща. Накрая примирено сви рамене, избра най-миловидната си усмивка и отключи с ключа, който тази сутрин бе получила от Елизабет.

— Върнах се — обади се тя, щом се озова в преддверието, но побърза към кухнята, за да остави пазарските чанти. Всъщност искаше да спечели още малко време, но се забави толкова дълго, че обезпокоената Елизабет надникна в кухнята под предлог, че иска още вряла вода за чая.

— Всичко ли купи? — весело попита тя.

— Да… но яйцата от пъдпъдъци бяха на привършване. Взех последната дузина.

— Няма значение… за нас двете ще стигнат. Ще пиеш ли чай?

— Да, благодаря.

— Тогава ела във всекидневната. — Елизабет тръгна, но в коридора се обърна и безгрижно й каза през рамо: — О, щях да забравя! Филип се отби да ме види.

— Да, разбрах — смутено отвърна Нел и стисна зъби. На всяка цена трябваше да спечели първия рунд и да не позволи дори и на най-близкия приятел на Елизабет да я убеди, че тя, Нел, отново трябва да се върне на улицата. През изтеклата седмица, откакто живееше в дома на Елизабет Уоринг, Нел се окопити и постепенно възвърна самочувствието си, защото успя да си наложи да не мисли повече за кошмарните си преживелици в квартирата на Мики Шонъси и неговите момичета.

Припомни си дома, в който бе прекарала детството си — притихнал и мрачен, скромно обзаведен, както повечето от тогавашните домове, без да бъде оживяван от присъствието на гости или близки на семейството — баща й бе прочут като необикновено саможив и необщителен мъж. Всичко бе тежко, масивно и застинало, наследено от неговия баща — също лекар — и нищо не се бе променило с години, откакто са били купени тези мебели — навярно още преди Първата световна война или от епохата на крал Едуард. Цяло изпитание бе за малкото момиче да се изкъпе в просторната баня с махагонови седалки и медни тръби, с порцеланови плочки на цветя — вътре бе много студено през зимата, защото баща й непрекъснато настояваше да пестят от парите за отопление. А в кокетната къща на Елизабет навсякъде се поддържаше равномерна и приятна за тялото температура и Нел свикна да се прибира полугола от банята в стаята си, без да настръхва от студ. Леглото беше превъзходно, много меко и удобно и по нищо не напомняше на онези раирани, твърди и старомодни матраци в къщата на баща й, които с години не се нагаждаха към формата на тялото. А тъкмо на такъв корав матрак спеше тя през първите седемнадесет години от живота си. На всичкото отгоре баща й не разреши да използват газ или електричество в кухнята и там всичко бе опушено от сажди и пепел. Първата работа на Нел в къщата на Уорик Роуд всяка сутрин беше да изтича през леденостудения коридор в кухнята и да метне още дърва в печката, защото огънят гаснеше към разсъмване. Докато кухнята на Елизабет беше чиста и просторна, светла, пълна със скъпи уреди, и в нея бе много приятно да се работи.

Домът на Елизабет Уоринг на практика се ръководеше много лесно, защото тя бе уредила домакинството си до последната подробност. А на Уорик Роуд 17 за Нел нямаше ден, когато да не трябва да чисти някъде — с годините й се струпваше все повече и повече от къщната работа. Баща й държеше всяка сутрин да облича чиста, добре изгладена риза, но нито веднъж не й разреши да занесе ризите му на перачката в дъното на улицата. Затова всичко трябваше да легне на крехките плещи на Нел — баща й продължаваше да настоява да използва само тежката старомодна ютия с въглени. От единадесетата си година Нел се превърна в момиче за всичко — и перачка, и чистачка, и готвачка в неуютната мрачна къща на Уорик Роуд 17.

Единственото по-приятно, по-светло и топло място в къщата беше кабинетът на баща й — някога там се помещавала оранжерията на прадядо й и оттогава бяха останали остъкленият покрив и широките прозорци. В смътните спомени от най-ранните й години единствено присъствието на майка й стопляше неуютната и навъсена къща. Но след смъртта на майка й нищо вече не можеше да противодейства на властния й баща, вечно вкиснат и недоволен от живота.

Затова сега, когато тръгна след Лиз към всекидневната, тя потръпна от лошо предчувствие — очакваше да завари там мъж, който, също като баща й, трудно се поддаваше на убеждаване и умилостивяване.

— Бъди спокойна, той не може да повлияе на решението ми да те прибера в дома ми — успокои я Лиз. — Макар че за мен е много важно дали Филип ще те одобри. Той е много проницателен и от погледа му досега нищо съществено не е убягвало.

— А как го постига?

— Когато е бил много млад, той си е поставил за цел да стане най-добрият любовник на този свят. И мога да те уверя, че е успял.

Нел се засмя, но само след миг усмивката й замръзна, като видя, че Лиз оставаше сериозна и замислена.

— Не си чувала досега името Филип Фолкнър само защото не знаеш нищо за неговия свят, за кръга, в който живеем аз и той. В този кръг аз успях да си извоювам нелоша репутация, но Филип… о, за Филип се носят легенди!

Сега Нел я гледаше като хипнотизирана.

— Искаш да кажеш, че в този ваш… кръг има не само жени, но и мъже, платени любовници?

Лиз бе очарована от невежеството й.

— Досега дори не го подозираше, нали? Филип вече е послужил на четирима писатели като прототип на техен герой. Кол Портър веднъж написа песен за него, но не от онези, които печелят първите места в класациите. Сред обожателите на Филип могат да се причислят принцове от кралски семейства, херцози, да не говорим за милионерите — те са поне две дузини. Когато беше по-млад, Филип беше толкова красив, че хората се извръщаха след него по улиците.

— А аз си мислех наивно, че само Лили Ленгтри се е радвала на такава слава.

Лиз се усмихна се снизходително.

— Да, сравнението е доста подходящо, защото сред мъжете Филип Фолкнър е това, което е Лили Ленгтри сред жените. — Усмивката й помръкна. — Нел, поне едно трябва да разбереш още отсега: съществува вътрешен, скрит свят и след като си решила да се посветиш на професията само в границите на този свят, никога няма да можеш да го напуснеш. А в този свят ролята на Филип е много особена…

— Нещо като доайен?

— Именно — кимна Лиз. — Той е в този свят много преди мен, преди всеки от нас, затова…

— Затова съм длъжна да бъда особено внимателна с него, така ли?

— Само не забравяй кой е той. Някои хора могат да си помислят, че той не е нищо повече, освен някакво минало величие, но аз те съветвам да не правиш тази грешка. Но не бива и да се страхуваш от него, защото Филип презира страхливите. Надявам се да успея да го убедя, че ти притежаваш всичко, което съм търсила в момичето, което един ден ще ме наследи.

Докато наблюдаваше Нел, Лиз не можа да разбере нищо за мислите й — лицето на момичето изразяваше само смирено очакване, но опитната куртизанка разбираше, че зад привидно укротената му фасада се крият много вълнения и колебания. Замисли се дали не трябваше първо да предупреди Филип да се държи по-снизходително с Нел, поне в началото, но се успокои, защото въпреки всичко вярваше, че Нел ще се справи отлично.

— Добре — най-после рече Нел, събрала смелост. — Ще се постарая да се държа колкото е възможно по-разумно.

Първото й впечатление, след като се появи на прага на всекидневната, бе от странно светлите, дори хладни сини очи на госта на Елизабет. „Това ли е прочутият любовник, арбитърът на елегантността в техния кръг, светският лъв!“ Но само след миг присъствието му завладя изцяло вниманието й. Филип седеше на канапето до камината в безгрижна поза, отпивайки от чая си, кръстосал крак връз крак, излъчващ непоколебима увереност на човек, на когото можеш всичко да довериш. Ала второто й впечатление беше посветено на сивия цвят на костюма му — Нел неволно го сравни с всички мъжки костюми, които бе виждала досега, и веднага разбра, че те нищо не струваха пред неговия. Ризата му имаше нежния цвят на току-що разцъфнала магнолия, докато косата му, пепеляворуса, скъсена отзад и отстрани, вече издаваше годините му, но все пак напомняше, че в младините му е била прекрасна — косата подчертаваше красивото му лице с орлов нос и изразителни очи, с приятни очертания на устните, подсказващи вроден усет към префинени удоволствия. На бутониерата си носеше червена роза, великолепно подхождаща си с копринената вратовръзка, а на ръкавелите му проблясваха дребни рубини. Чорапите му бяха от сива коприна, а лачените му обувки — лъснати до блясък, и в тях се отразяваше дори дамаската на канапето. Часовникът му бе удивително тънък, с каишка от крокодилска кожа. На пръстите си носеше само един едър пръстен — на безименния пръст на лявата си ръка. Нел пристъпи плахо една крачка и едва тогава забеляза кръста на врата му: Филип задържа ръката й в своята, когато тя се опита да я издърпа, и я погледна право в очите.

Нел усети как я пронизва острият му поглед и едва не потръпна, но успя да се овладее. Тогава Филип се усмихна и тя примига. Струваше й се, че се е озовала в прохладна и тъмна стая, когато навън е било горещо и слънчево. Тогава си представи какъв може да е бил този мъж в младините си и се изплаши от видението си. Очите му я стрелнаха изпод веждите и се задържаха върху нейните, за да я хипнотизират. Сега не бяха сини, а сребристи с ледени синкави проблясъци. „Напомнят ми на живак“ — смутено си помисли тя, припомняйки си слуховете за паранормалните явления и за погледите, с които се отличава всеки медиум. Сякаш виждаше в тях отражението на своите очи и с усилие на волята си сведе поглед.

— Здравейте, мистър Фолкнър — поздрави го тя и се усмихна по най-приветливия си маниер, който отдавна бе изрепетирала специално за случая.

Той леко сведе глава.

— Мис… Джордан? — Изчака я да се настани на стола. Нел се намръщи и погледна ръката си. Струваше й се, че някакво насекомо лази по кожата й, макар да не видя нищо подозрително. Вероятно бе настръхнала от гласа му — с дълбок и приятен тембър, който сякаш проникна през кожата й. Хвърли кос поглед към Лиз, която моментално улови значението му, защото Нел искаше да й подскаже: „Ти не ми каза и половината от това, което съм трябвало да очаквам от тази среща!“. В този миг от главата й изхвърчаха всички предварително съчинени реплики. Нел разбра, че може да разчита само на импровизации. Никога досега не бе срещала такъв мъж и не можеше да се раздели с чувството, че няма да може да избегне примките, ако той реши да ги заложи по пътя й. Струваше й се, че току-що е скочила в дълбока вода и се оглежда за акули.

Взе чашата с чая от ръката на Лиз и поклати глава в знак на отрицание, когато домакинята й посочи към подноса, с кейка. Ако вземе дори само едно парче, сигурно в следващия миг първият му въпрос ще я завари с пълна уста. Баща й винаги държеше на бюрото си няколко медицински картона на пациентите си с насрочен час за прием през деня и Нел помнеше как те се измъкваха от лъскавите си лимузини — някои от тях бяха от същата категория като Филип Фолкнър, излъчващи влияние, власт и богатство, ала нито един от тях не покоряваше така силно още от първия миг, както той, Филип Фолкнър. Може би в това се криеше тайната му? В непреодолимото привличане, което успяваше да внуши на всички жени около себе си, а също и на представителите на своя пол. „Това ли се описва в романите като сексуално излъчване?“ — запита се тя, докато отпиваше от чая и не смееше да отклони поглед от чашата си, за да не разлее някоя капка върху коленете си.

Филип отлично съзнаваше какво влияние притежава върху околните — от години, бавно, но неотклонно, той бе изработвал този маниер, предназначен да създава блестящо впечатление още от първия поглед. Но този път и той се изненада, въпреки че малко мъже можеха да се похвалят с по-богат жизнен опит. Именно опитът му помогна умело да прикрие изненадата си. Досега не бе обръщал подобаващо внимание на похвалите, с които Елизабет бе обсипала своето протеже. Струваше му се, че този път тя се превъзнася незаслужено, но щом зърна Нел и особено след внимателния оглед, веднага си припомни думите на Елизабет: „Да, тя е тъкмо това, което търсех от толкова време насам!“. Вече се досещаше защо приятелката му бе описала така възторжено това никому неизвестно момиче. Тази стройна и изумително чаровна девойка несъмнено притежаваше вродени свойства да се превърне в куртизанка от най-висша класа, макар че Елизабет му бе описала в каква среда досега е била принудена да живее. И въпреки това момичето излъчваше невинност — нещо необикновено рядко за алчните до опростяване улични проститутки. „Как е възможно да пуснат такова създание да скитосва по тротоарите! — възмути се Филип. — Та нали полицаите ще я приберат на часа като безпомощно дете, нуждаещо се от закрила.“ Но той повика на помощ въображението си, за да си представи как гъстата й, свободно пусната коса ще бъде преобразена в изкусна фризура, след което пред очите му изникна напълно обновеното й лице — с помощта на чудесата на козметиката и пластичната хирургия, особено за носа й — после мислено скъси полата й с десетина сантиметра и спусна деколтето й с още толкова, а накрая примижа и одобрително си каза: „Да! Ще завърти главата на всеки мъж! Но как да се постигне това? Та тя изглежда така неопитна… Глупости, нали Елизабет ми спомена, че е кръстосвала улиците, след като е избягала от баща си. Кой знае дали този злощастен период от живота й няма всъщност да се окаже от полза…“. Светът бе пълен с мъже, които харесват невръстни, още недоразцъфнали момичета и може би под грима и изисканите дрехи тя ще си остане недоразвита, инфантилна? „О, да — каза си Филип, — тъкмо това трябва да използваме с Елизабет! Мъжете ще се избият да я търсят. Но не бива да прекаляваме — предупредително си рече той, доволен, че е открил ключа към нейното обаяние, — защото тя все още няма никакъв опит в светските кръгове.“

— Нел? Какво приятно, старомодно име. Дикенс често го е използвал, за да подсили ефектните сцени в книгите си. Не помня откога не се бях смял така… Да не би да идваш от миналото, от някоя стара епоха? Може би тогава са те наричали Каролайниън? Крал Чарлз II заслужава повече от нашата признателност, защото не е искал неговата любима куртизанка, прелестната Нели, да загине от гладна смърт, въпреки че поданиците му не са криели омразата си към нея. А колкото до фамилията ти Джордан, хм… и тя ми напомня за кралската фамилия. Да не би да си от онези странни личности, които и до днес вярват, че в кралските особи се таи нещо магическо? Или си склонна да се съгласиш, че и коронованите особи са хора, простосмъртни като всички нас?

В първия миг от този порой от думи й се зави свят, но тя успя да се окопити.

— Истинското ми име е Елеонор Френсис Джордан — твърдо отговори Нел, засегната от леко язвителния му тон. За миг гласът й потрепери. — Ако имах намерение да сменям името си, надали щях да избера имената на две прочути кралски фаворитки, безсърдечно изоставени от коронованите им любовници. Нел Гуин, фаворитката на крал Чарлз II, умира в пълна мизерия, докато Дороти Джордан получава някаква жалка издръжка, но само заради децата, които е родила на херцог Кларънс, добрал се по-късно до трона под името Уилям IV. Ако Лиз реши, че е необходимо да си сменя името, за да съответства на новия ми образ, може би ще си избера името на някоя от прославените куртизанки, например Лиан дьо Пуже или може би Клео дьо Мерод.

Едва ли би могъл да бъде отправен по-явен намек към Филип Фолкнър да изостави всички опити да я характеризира като недодялано парвеню, стремящо се към незаслужени висоти в светските кръгове. Самата Нел не хранеше илюзии относно мястото си в строго подредената социална стълбица, но в никакъв случай не можеше да позволи на този възгордян, подигравателно усмихнат бонвиван да я запокити на дъното, сред утайката на обществото. Досега Нел не се бе сблъсквала със сноби от най-висша класа по простата причина, че никога не бе допускана до техните салони и клубове. „Надменен фукльо!“ — гневно си каза тя, макар гласът й да продължаваше да бъде спокоен и дори леко безразличен, а от лицето не слизаше приветливата усмивка. Ако той бе решил да я предизвиква, то тя нямаше никакво намерение да търпи ехидните му подмятания. „Дори и Лиз няма право да ме принуждава да се отричам от достойнството си — ядосано си каза Нел, — а ако се опита, това ще докаже, че съвсем не е такава, за каквато ми се представяше досега…“

— Очевидно вие сте една много претенциозна млада дама. — Съобразителният Филип побърза да смени тона. — Жалко, че сега не се намират крале, като онези от миналото, които да поощряват възхода на най-красивите, най-интелигентните и най-очарователните млади жени.

— Да… Ако правилно съм разбрала, вие сте последният щедър покровител на подобни особи — подигравателно отвърна Нел. Думите й сякаш сами се изплъзнаха от устата й. „Този хаплив език, Елеонор, ще те погуби един ден“ обичаше да повтаря баща й. Е, ето че този ден навярно е дошъл. Нел вирна брадичка и се приготви за най-лошото. Ала за нейна изненада Филип Фолкнър се разсмя беззвучно, но раменете му не спираха да се тресат.

— Вижте я — рече той, — вижте я как умее да хапе! — Впи поглед в очите й, за да прочете в тях едва сдържана ярост. И в този миг Нел реши, че си е спечелила още един опасен враг. Предположението й се потвърди, когато той се обърна към Лиз и я предупреди с твърд тон: — Очаквах да ме запознаеш с някаква недодялана повлекана, също като онова куче, което бе намерила на улицата. Помниш ли го още? Май че беше териер… Впрочем какво име му избра тогава?

„Много добре помни как се е казвало проклетото куче! — каза си Нел и сърдито прехапа устни. — Такива като теб никога нищо не забравят и отлично знаят как да се измъкват от всяко положение! И какво да отговорят на всяко предизвикателство!“

— Хайнц — припомни му Лиз. — Странно, как си успял да го запомниш, след като смених толкова много кучета, откакто се познаваме с теб…

— Именно! Тъкмо за него се досетих. — Филип извърна глава към Нел и още веднъж я изгледа преценяващо. — Но сега виждам, че си попаднала на породиста хрътка, при това с доста остри зъби.

Лиз се засмя, зарадвана, че приятелят й хареса Нел.

— Да, Нел има доста удължено лице и много особени очи. Всички знаем, че хрътките са най-породистите кучета, при тях най-лесно се проследява родословното дърво.

„Но и доста често хапят!“ — помисли си Нел. Издържа твърдо проницателния му поглед и той отклони очи, усмихна се леко, разбрал, че тя е схванала какво искаше да й каже, след което с елегантен жест протегна чашата си към Лиз, за да му налее още чай.

— И така, очевидно сте добре запозната с нашата бурна история. А какво друго знаете и къде, между другото, сте учили? В какво училище? Имате ли… как се казва сега на едновремешната матура?

„Като че ли не знае думата диплома!“ — каза си тя и добави на глас:

— Имам добра диплома, при това с отличен успех. Учила съм десет години в един от престижните колежи, основан още от Хенри VIII. Искате ли да ви осведомя за успеха си по отделните предмети?

Той вдигна ръка, за да я спре.

— Благодаря ви, но не е необходимо да се стига чак дотам. Моята специалност не е свързана с предметите, които се изучават в училищата. А обичате ли да четете книги?

— Доколкото ми остава време.

— И какви автори предпочитате?

— За мен е ценна всяка книга, важното е да успея да я намеря. Защото във всеки роман могат да се открият най-различни характери. — „Но никъде не съм срещала образ като теб!“

— А пътували ли сте?

— Не. — Баща й, също като Джордж V, беше на мнение, че нищо извън Англия не заслужава внимание. Пък и пътуванията изискваха много пари.

— Имате ли някаква дарба? Например за спорт? Яздите ли? Или играете голф? Или тенис?

— Не, нито едно от гореизброените.

Нел постепенно влизаше в тона му. Можеше да излезе на състезание по бързи и остроумни отговори и да спечели голямата награда с лекота, защото животът на улицата е могъща школа за бързи, остроумни и хапливи отговори.

— Играете ли бридж?

— Не. Играех самотна табланет със сестра ми.

Още веднъж тя видя как в очите му припламна огън. Той явно знаеше с какво се бе занимавала и не го одобряваше, защото се гнусеше от такива като нея. „Лошо, много лошо — въздъхна Нел, отчаяна, че ще успее да издържи строгия изпит. — Но нали си обещах, още преди години, че ще бъда един ден напълно самостоятелна и никога няма да позволя на мъжете да се гаврят с мен. Лиз може да си въобразява, че ти си някакъв пророк или месия, но аз съм възпитана от човек, който не вярваше в Бога и във всичко се съмняваше, особено в чуждите авторитети. Защото преклонение пред който и да било кумир, според баща ми, винаги е създавало почва за отчаяние. Не, мистър Фолкнър, няма да ме уплашите, защото съм прекарала седемнадесет години с човек, който умееше да всява страх.“

— А откъде дойдохте в Лондон? — зададе Филип следващия си въпрос.

— От един малък град, на около двадесет километра от Бристол. — Отговорът й се изплъзна с лекота от устата й, защото бе част от лъжата, която бе измислила за миналото си още преди година, когато се канеше да смени сутеньора си. Нямаше намерение да разкрива, че бе родена на четиристотин километра северно от Лондон.

— И какво може да ни разкажете за вашето семейство?

— Майка ми е мъртва отдавна. Баща ми е лекар. Имам сестра, със седем години по-малка от мен, но е със забавено умствено развитие и сега е изпратена в специализиран пансион.

— Други роднини?

— Нямам.

— И къде работи баща ви сега?

— Вече е пенсионер. — Тук Нел се поколеба за миг. Лиз не бе стигнала до такива подробности, но Филип улавяше безпогрешно дори и най-незначителните признаци, които вдъхваха съмнение.

— Но сега не поддържате никаква връзка с него, така ли е?

— Не поддържам.

— Поради каква причина?

— С него се разделих, когато бях на седемнадесет. По-точно, избягах от него. Непрекъснато ми се караше, тормозеше ме, следеше всяка моя стъпка. Докато един ден не издържах и се махнах оттам.

Филип кимна, с вид на човек, който всичко е схванал, и се надигна, за да остави чашата си на масата.

— Дотук свършихме с встъпителната част. А сега ми разкажи как стана улична проститутка.

„За бога, Филип, днес си станал неузнаваем! — помисли ужасената Лиз, разбрала, че е решил да изтормози момичето, но да изтръгне от него всичко, което го интересува. — Несъмнено е решил да напипа слабостите й. Затова я притиска с такова ожесточение. Но, изглежда, тя ще се окаже костелив орех и няма да се поддаде на натиска му.“

Филип с нетърпение очакваше реакцията й на бруталния си въпрос. „Всъщност тя е много красива — мислеше си той, — дори и в този миг, когато слушам разказа й. Кожата й е нежна като бисерна раковина. Може би ще се нуждае от хирург, за да коригира носа й, а също и челюстта й, но това не е проблем за някой от опитните специалисти на Харли стрийт. Най-хубавото у нея са очите… забележително чисти и блестящи. И устата й е прекрасно оформена. Взети поотделно, нейните качества не са нещо изключително, ала заедно оформят едно вълнуващо лице. Напомня с нещо за школата на прерафаелитите, за онези художници от XVIII век, но без помен от убийствено монотонните изражения на техните мадони. Даже напротив, лицето й е удивително живо и изразително. Косата й е буйна, но много фина. Ще трябва да й намерим добра фризьорка. Прекалено слаба е за ръста си, гърдите й не са напълно очертани, но високи и вълнуващи. Има изключителна шия и великолепни скули. Да, Лиз е имала право, като ми заяви, че е попаднала на тъкмо такова момиче, каквото е търсила от месеци насам, само остава да се шлифова диамантът. И след като разбере какво място ще й се полага, всичко ще бъде наред.“

— И така — енергично се облегна той назад, когато Нел привърши разказа си, — бихте ли ми съобщили вашето мнение за предложението на Елизабет?

— Струва ми се прекалено щедро, за да бъде вярно.

Филип сви рамене.

— Е, тази реакция е напълно разбираема. Но не мислите ли, че може би ще успеете да се справите с всичките изисквания?

— Мисля, че ще се справя.

— А защо смятате така?

Лиз наля чай на тримата. Нел взе чашата си и с благодарност отпи от чая — гърлото й бе пресъхнало от притеснение. Филип Фолкнър често въздействаше така на хората около себе си. „Способен е да те оглозга до кокал — замисли се Нел. — Нищо чудно да се дължи на дългогодишната му практика.“

— Харесва ми идеята за промяна — най-после заяви тя. — Да се превъплъщавам в различни роли, да играя на сцената, макар и в най-интимна обстановка, пред публика само от един зрител.

— Така ли се виждате в новото си амплоа?

— А не става ли дума тъкмо за това? Нали професията на куртизанката изисква да забавляваш мъжете в замяна на щедри хонорари, при това не само в сексуалния смисъл на думата. Не напомня ли професията на актьора? Особено след като Лиз ми подчерта, че е специализирала в осъществяването на най-разнообразни фантазии.

— А вие увличате ли се по фантазиите?

Гледаше я с такова жадно любопитство, че тя едва сдържа усмивката си, обаче моментът бе решаващ и се изискваше да остане напълно сериозна.

— Та досега аз винаги съм се спасявала от мрачните страни на живота, като съм бягала в царството на моето въображение.

— И очевидно се смятате за добра актриса?

— Да.

— Аха… нали младостта винаги е била самоуверена — тъжно пророни Филип. — Излиза, че за вас няма да бъде трудно да навлезете в сферата на мечтите и фантазиите, каквито и да са те, по всяко време, когато го пожелае клиентът?

— Няма да е трудно.

— Дори и ако те се окажат за вас, какъв термин би бил най-подходящ… неприемливи? Такива обстоятелства ще повлияят ли на способностите ви като актриса?

— Самият факт, че клиентът ме е избрал за своя партньорка, ще бъде достатъчен, за да ме вдъхнови.

Филип отметна глава назад и звучно се засмя, очевидно развеселен от отговорите й. Умееше да цени чувството за хумор, а това младо момиче явно можеше да се шегува дори и със себе си. Разбира се, тя криеше нещо, но нима това не можеше да се каже за повечето от хората днес? Защото тя явно му разказа само някакъв съкратен вариант на всичко, което бе преживяла, някаква предварително скалъпена версия. Тя бе твърде интелигентна, за да лъже за всичко, но сигурно е излъгала за причините, поради които е напуснала бащиния си дом, макар че не скри за месеците, когато е била улична проститутка. Именно с тази откровеност това момиче е спечелило сърцето на Лиз при първите им срещи в онази болница. Да… може би ще се окаже надарена с артистичен талант. Много ще й помогне миловидната външност, от която се излъчва усещане за нежна чувствителност и дори уязвимост. Има вид на безпомощно създание, изгубило родния си дом и търсещо закрила и утеха, а такива жени често успяват да трогнат и най-коравите мъжки сърца. Особено с тези едри сиви очи може да накара и камъкът да омекне, макар че след встъпителния разговор се оказа, че под нежната й, дори трогателна външност се крие воля, непреклонна като гранит. Но защо тогава не се е превърнала в напълно безсърдечно, алчно и егоистично същество? Та нали две-три години скитане по улиците могат да превърнат дори девица, благородна като Жана д’Арк, в подобие на Джак Изкормвача, прочутия масов убиец? Именно това най-силно озадачаваше Филип. Защо се е съгласила да проституира? Ней нали е била идеята или на някой друг? Може би не е могла да понася предишния си начин на живот? Филип си спомни мъдрите думи на един стар актьор, който го покровителстваше в първите години от неговия светски живот:

„Винаги съм ненавиждал театралния грим, мило момче. О, колко по-приятно е да те харесват такъв, какъвто си в действителност, но уви, това е толкова рядко срещано щастие… Чудно ли е тогава, че в театъра е пълно с неудачници и завистници, които никой никога не е харесвал, обаче те умеят да се прикриват зад маските и грима, за да накарат публиката да следи със затаен дъх всяка тяхна дума? Тази фалшива любов е много опасна, защото лесно прераства в натрапчива мания.“

„Да… — самодоволно си повтори Филип, — ненапразно посветих цели пет години от живота си на един от най-великите актьори, които са се раждали в Англия. Нима мога да забравя уроците, посветени на деликатното изкуство да се владее сърцето на зрителя?“

Филип остави на масата чашата и чинийката.

— Е, много ми беше приятно да си побъбрим, но вече е време да се разделим. Тази вечер Бинки Леситър отново дава прием, нали знаеш, Лиз, неговите прочути соарета? Не мога да изпусна това важно събитие.

„Да, знам какво те тегли към будоара на Бинки… — помисли си Лиз. — И този път ще разполагаш с богат избор на изискани млади мъже и ще се чувстваш на седмото небе…“, но изрече съвсем други думи:

— А какво да правим тук ние двете, Филип? Моля те, не ме дръж в напрежение! Искам да знам одобряваш ли избора ми, хареса ли това момиче, да или не? И ще мога ли да разчитам на помощта ти? Или сама да се заема с обучението й?

Лиз видя как лицето на Нел се напрегна, но в същия миг Филип се усмихна очарователно, както винаги, когато беше доволен от развоя на събитията.

— Скъпа моя Елизабет, според мен ти прекрасно отгатваш моите настроения и не е нужно да ти казвам открито, че напълно одобрявам избора ти. — Обърна се към Нел. — Имаш забележителни способности, но тримата заедно ще се погрижим да ги разработиш докрай. Самата ти съгласна ли си да поработим заедно?

— Да.

— Следователно си съгласна да посветиш месеци, дори година, за да научиш всички тънкости, задължителни за едно момиче, което желае да се издигне от евтина уличница до скъпоплатена дама за забавления на богати личности?

— Да.

От погледа на Нел не убягна нервната тръпка, която за миг изкриви красивите му устни. „Напразно се опитваш да ме уязвиш, мистър Фолкнър — подсказваше погледът й. — Не може да ме заболи това, което вече съм изтръгнала от себе си.“

— Апропо, щях да забравя един много важен въпрос — имаш ли досие в полицията, което може да попречи на бъдещата ти дейност? Искам да бъда наясно дали си била арестувана и регистрирана като проститутка.

— Не. Но на два пъти получих предупреждение.

— Ще бъдеш ли така любезна да ми разкажеш по-подробно за тези два случая?

В онези дни тя държеше района около Йорк Роуд, недалеч от станцията на метрото на Кингс Крос. Все още беше нервна — още не бяха изминали два месеца, откакто бе станала проститутка — не знаеше всички трикове в професията, защото на Мики и на „колежките й“ не им стигна времето да й бяха обяснят всички неписани правила на този труден и рискован занаят. За това сърцето й се сви от страх, когато видя как една кола спря до тротоара и от нея изскочи някаква фигура в тъмносиня униформа. Миг след това осъзна, че към нея се приближава жена с полицейски отличителни знаци — закръглена, на средна възраст, недружелюбно намръщена, за разлика от вечно усмихнатата Лил. Ели замръзна на място, очаквайки в следващата минута да се озове с белезници в полицейския автомобил, на път към най-близкия участък, но вместо това непознатата жена й подхвърли небрежно:

— Тази вечер май не ти върви много, така ли е, малката? Видях, че се опита да се спазариш с трети поред шофьор, но никой не те одобри. — Жената полицай измъкна бележника си. — Така, а сега ми кажи името си.

— Ели… Ели Литъл. — Този псевдоним й бе измислил Мики, когато й обясняваше, че за нищо на света не бива да съобщава истинското си име.

— Адрес?

Каза адреса на къщата на Мики и неговия екип.

— На колко си?

Излъга дръзко — каза й, че е на осемнадесет. Ужасяваше се от мисълта, че ще я изпратят в изправителен дом като малолетна, или, което беше много по-лошо, ще я върнат на баща й по етапен ред.

Жената полицай я измери с поглед от главата до петите, разбра, че Ели е готова да си глътне езика от страх, и глухо промърмори:

— Нали знаеш, че ще направим проверка?

„Нищо няма да открият, защото не знаят истинското ти име“ — прошепна хладнокръвно вътрешният й глас.

Последваха още въпроси: има ли отличителни белези, например татуировки по тялото, колко е висока, къде е скитосвала досега, има ли сутеньор. Записа данните й в бележника си, включително и това, че не използва очила, че е от бялата раса, че говори правилно английски, но без лондонски акцент, след което Ели получи официално предупреждение какво ще последва, ако бъде заловена още веднъж да проституира — нямало да се размине с килията.

— Нали знаеш какво означава това? — попита жената полицай. — Не само ще те впишат в регистъра, но ще те фотографират, в профил и анфас, ще ти снемат отпечатъци на пръстите, ще ти присвоят пореден номер в картотеката. С една дума, ще имаш полицейско досие. Това ли искаш? Кажи де, стига си мълчала като риба на сухо! Йорк Роуд не е място за шляене, особено за съвсем млади момичета като теб. Не можеш ли да си намериш някакво почтено занятие? Дали са ми права да се грижа за такива като теб и мога да ти намеря работа. Нека да ти напиша името и адреса на една организация, чиято цел е да подпомага момичетата като тебе, принудени от беднотия да излязат на улицата. Вече съм изпратила там няколко твои връстнички и те се устроиха много добре. — Продължи с малко по-мек тон: — Още си прекалено млада, за да се продаваш на първия срещнат.

Видя как малките й бели зъби прехапаха долната устна. „За бога — помисли си тя, — по улиците напоследък срещам все по-млади и по-млади момичета, почти деца! Тази тук сигурно няма шестнадесет, макар да твърди, че е по-голяма, и, разбира се, не си каза истинското име. Но вече се е научила да се държи предизвикателно и да лъже полицаите в очите.“

— Ето, дръж листчето. Позвъни на тези хора — настоятелно рече жената полицай. — И побързай, скрий листчето дълбоко в чантичката си. Позвъни им още утре. Те ще ти помогнат. Именно затова е създадена тази организация.

Ели кимна мълчаливо и предпазливо се огледа.

— Да не би някой да те следи? — усъмни се опитната полицайка. — Значи си новачка в занаята, познах ли? Слушай какво ще ти кажа, малката — стой по-далеч от тези хора, защото един ден ще нагазиш така дълбоко, че никога няма да можеш да се измъкнеш от блатото! Послушай съвета ми, докато още имаш шансове да се спасиш. Обади се на тези хора. Не ме принуждавай да взимам по-строги мерки, защото, ако те заловя още веднъж, няма да ти се размине само с предупреждение. Ще последва полицейското досие… което ще те съпътства до края на живота ти.

Когато полицейският автомобил потегли, Морийн, която работеше заедно с Ели и внимателно бе проследила цялата сцена от отсрещния тротоар, пресече улицата и притича към Ели.

— Предупреждение ли ти тръснаха? — задъхано попита тя.

— Да.

— И ти рекоха да престанеш да се навърташ из улиците, преди да е станало късно за разкаяние, нали?

— Да…

— Това беше Ма Парка. Тя постъпва така с всички момичета от улицата. Даде ли името и адреса си?

— Да.

— Тогава Господ да ти е на помощ! Знаеш ли какво те очаква, ако Мики узнае за тази случка? И да не си си помислила да се отказваш от занаята! На твое място не бих го направила. Те много обичат да четат нравоучителни лекции и да изискват пълно разкаяние за греховете. Познавам дузина момичета, които се хванаха на този номер, но се върнаха на улицата още на следващата седмица. Ония типове веднага надушват с какво си се занимавала и бързо-бързо ти посочват вратата.

— Но… — заекна Ели.

— Никога не вярвай на ченгетата, скъпа! От тях само трябва да се криеш! Изпратили са ги да ни изловят по улиците и те са готови да ти обещаят какво ли не, дори и звездите от небето ще ти свалят, само и само да се отърват от нас.

„Отсега нататък на никого да не вярваш!“ Ели никога не забравяше този урок и макар да бе ужасена от цинизма на Джени, с всеки изминат ден се убеждаваше все повече и повече в правотата й. Измъкна листчето от чантата, накъса го на парченца и ги захвърли на тротоара.

Повече не видя Ма Паркс, защото Мики веднага я изтегли от района около Йорк Роуд и я изпрати на Куин Драйв. Измина почти година, когато сутеньорът й се реши да я върне на Кингс Крос — Ели постигна това „повишение“ след ожесточен спор с Мики, който не търпеше опити за неподчинение, и тогава тя за пръв път опита юмруците му. Оттогава насетне Ели стана много предпазлива, грижливо избягваше срещите с полицаите, които понякога се криеха в паркирали коли без опознавателни знаци.

Затова за нея бе пълна изненада, когато за втори път получи полицейско предупреждение. Когато отново се върна на Йорк Роуд, вече знаеше достатъчно, за да разпознава съмнителните автомобили. Обаче тази кола се появи изневиделица. Беше скъпа марка, „Ауди“, затова Ели се приближи до бордюра, опъна бедро, с едната си ръка леко подхвана ръба на късата си пола, а с другата опъна пуловера си. Когато се наведе с подкупваща усмивка към прозорчето на колата, тя веднага се смрази. Изпод евтиното синьо палто се показа полицейска униформа. Той не беше на смяна, но нали полицаят си остава полицай, затова, ако пожелаеше, можеше спокойно да я замъкне в участъка. Но от срещата й с Ма Паркс беше изтекло много време и Ели сега бе доста по-опитна. Усмихна му се мило и въздъхна с добре изиграно облекчение:

— О, слава богу, че попаднах на полицай! Моля ви да ми помогнете. Изгубих се и сега въобще не мога да се ориентирам. Търся Коръм стрийт. Моля ви, бихте ли ми казали накъде да тръгна?

Тя видя усмивката му и разбра, че не се хвана на евтиния капан. Имаше много ясни сини очи, които също се смееха. Но само след миг той промърмори иронично:

— Струва ми се, че твоята баба живее в гората.

— Моята баба? — смутено прошепна Ели. — Не ви разбирам…

— Нали си Червената шапчица, изгубила се по пътечката в горичката?

— Какво искате да кажете? — ахна Ели и предпазливо се отдръпна. Инстинктът й подсказа, че сега е моментът да хукне с все сила към някой от тъмните входове. Сега нямаше вземане-даване с добродушно настроената Ма Паркс.

— Не знаеш ли онази една чудесна приказка за едно изгубено момиченце?

— Но аз не съм като нея!

— Как ли не! Веднага в колата! — Той рязко отвори вратата и изскочи на тротоара. Оказа се с цяла глава по-висок от нея, въпреки високите й токчета, а като свали униформата си, тя разбра, че е попаднала на полицейски инспектор.

— О, не… — отчаяно изохка тя.

Той ловко измъкна бележника си.

— Длъжен съм да ти прочета какво гласи стандартното предупреждение за проституция. — След сухото изреждане на фразите от текста, полицаят я запита намръщено: — Как ти е името?

— Ели. Ели Литъл — покорно отговори тя и се учуди, когато той спря да пише и вдигна глава.

— Какво каза? — недоверчиво попита той.

— Ели Литъл — повтори тя малко по-високо.

Този път той избухна в смях.

— Боже мой, нима все още някой чете Дикенс! Какво ти е истинското име, малката?

Ели се стъписа. Той бе първият човек, който се до сети откъде бе прочела това име.

— Така се казвам! — настоятелно повтори тя. Той въздъхна и сви рамене.

— Е, добре, щом като така твърдиш… но май обичаш книгите, познах ли? А какво ще кажеш за Антъни Тролъп?

Гласът му звучеше почти приятелски, без намек за заплаха, обаче Ели остана нащрек и не се остави да я заблуди така евтино.

— Тъкмо сега предпочитам да бях в „Малката къща в Елингтън“ — мило му се усмихна тя.

Този път той я погледна по-благосклонно и дори посегна да прибере бележника си.

— Хм, по дяволите, за какво му е на едно образовано момиче като теб да скитосва по улиците? Не можеш ли да си намериш нещо по-добро за изкарване на прехраната?

— Но тук се плаща най-добре.

— Чакай да те огледам по-внимателно. — Той я хвана за ръката и я поведе към най-близката улична лампа, за да я разгледа по-добре. — За бога, та ти не си за тези мръсни улици!

— И къде да отида? — ядосано промърмори тя. — Вече стават почти две години, откакто съм все на този тротоар.

— Добре, а сега ми покажи съдържанието на чантичката си — студено й нареди той.

Преброи презервативите — оказаха се двадесет и два.

— Как върви бизнесът тази вечер?

— Много зле! — сърдито му се сопна Ели.

Прерови чантичката й до дъното, измъкна гребенчето й, пакет с хартиени кърпички и шишенце с дезодорант „Шанел 19“ — подарък от Синди, която внезапно бе решила, че не й харесва, и го бе заменила за онзи скъп лак за нокти, който един клиент бе подхвърлил на Ели в пристъп на щедрост, защото се оказа търговски агент на някаква козметична компания.

— О, значи живеем на широка нога. — Тогава попадна на джобното издание на „Нана“ от Емил Зола, което Ели четеше, докато пътуваше с метрото. — И освен това обичаме да четем? При това не какво да е? — Веждите му, руси като косата, се вдигнаха учудено. Огледа я с нарастващо любопитство. — Кой е твоят човек?

— Мики Шонъси — неволно се отрони от изстиналите й устни.

— Но ти не изглеждаш като другите от бранша. А между другото знаеш ли, че той е регистриран наркоман?

— Нима?

— Да, и го следят от отдела за наркотици. Така че отваряй си очите, момиче.

Той отново я измери с любопитен поглед. Беше млада, в нея се бе запазило нещо детско, въпреки безрадостния начин за препитание, говорът й я издаваше, че не е от ония противни и прости хлапачки от предградията, с които той доста често трябваше да се разправя по-сурово. Наистина кръстосваше улиците, при това, за да пълни джоба на един от най-противните сутеньори в тази част на Лондон, за когото подозираха, че се е сдушил с царя на нелегалните порнофилми, но пък, от друга страна, кога друг път бе срещал проститутка, която да чете Дикенс, Тролъп и Зола?

— Досега не си ли получавала предупреждение?

Тъй като знаеше, че е безполезно да лъже, защото той още утре ще провери в регистъра, Ели си призна моментално:

— Да. Но само веднъж.

— Е, сега ти е последният шанс. Следващият път от тротоара отиваш направо в ареста. Ясно ли е?

— И още как! Защо ми викате така силно?

— Защото се опитвам да те измъкна, малка глупачке! Не си нито проста, нито грозна. Защо си решила да се продаваш на тези похотливи нерези? — Гласът му стана рязък, а в сините, му очи проблеснаха гневни искри. — И откога си на улицата?

— Около четиринадесет месеца.

— Тогава вече си затънала прекалено дълбоко. Защо поне веднъж не се опиташ да се измъкнеш? Онзи колега, който те е предупредил за пръв път, не ти ли каза, че има кой да се погрижи за такива като теб?

— Да, каза ми го.

— А ти защо не им се обади?

Тя не отговори.

— Истина ли е, че си на деветнадесет?

Оставаха й само два месеца да стане на деветнадесет, затова уверено вдигна глава.

— Да.

— И само този занаят ли те привлича?

„Защото не ме бива за нищо друго! — искаше й се да кресне в лицето му. — Лесно ти е на теб да ми четеш морал! А знаеш ли как се оправям аз в този скапан живот?“

— Тук се плаща най-добре — сковано промълви Ели.

— И това ли е единствената причина?

За миг бдителността й отслабна и той улови краткия поглед, изпълнен с омраза, който толкова пъти досега беше срещал в очите на момичета като нея. Сигурно си мислеше единствено как да побегне по-далеч от него. Нима и това красиво момиче ще се окаже напълно покварено и пропаднало като повечето от нейния занаят? Явно за нея нищо в живота й нямаше стойност. За тях успехът се измерваше само с жалката цена, която получаваха, като продават телата си. Единственото, което имат. Но защо, защо момичета като нея, очевидно от заможни семейства, от средната класа, стигат до това унизително падение? Ясно е какво преследват сутеньорите им, като онзи тип, Мики Шонъси — за тях такива момичета са златна мина.

Той отново погледна към Ели Литъл. Изборът на името й от романа на Чарлз Дикенс доказваше, че не всичко у нея е закърняло, че все още е останало нещо у нея от предишния й начин на живот. Но сегашното може ли да се нарече живот? По-скоро съществуване, от ден за ден. От две години той патрулираше из района около Кингс Крос и се бе сблъсквал с какви ли не случаи, но тази тук… Все още не можеше да бъде напълно сигурен, но му изглеждаше по-особена от всички други проститутки. Нещо в нея го озадачи. Тази вечер той не беше дежурен, но му направи впечатление маниера, с който тя се приближи към колата му.

Ако можеше да прочете мислите му, когато я видя изправена в предизвикателна поза до бордюра, отметнала косата си, разкършила раменете си, Ели навярно щеше да избухне в смях. Но наистина му изглеждаше прекалено крехка и нежна, макар че по-късно, докато разговаряха, полицаят неочаквано долови стоманената твърдост на характера й.

Прибра бележника си и с одрезгавял глас я заговори отново:

— Сега получаваш второ предупреждение. Следващият път ще бъдеш арестувана за проституиране. Ясно ли ти е какво те очаква?

— Напълно, инспекторе.

— Ако се позамислиш малко повече, сама ще разбереш, че този живот не е за теб — рече той и се настани зад кормилото. — Опитай се да почетеш за разнообразие, Библията, особено притчата за Страшния съд.

И потегли рязко напред, като я остави на тротоара, вбесена, загризала ноктите на лявата си ръка.

 

 

Ели разказа на Паула за второто полицейско предупреждение, защото този път се бе разтревожила не на шега.

— Едно предупреждение с нищо не те заплашва — махна с ръка Паула. — Важното е да не те арестуват, защото тогава се превръщаш в белязана жертва, при това в буквалния смисъл на думата. Защото мастилото, с което взимат отпечатъци на пръстите, никога не засъхва.

— Не ми се вярва, че този инспектор ще се ограничи само с едно голо предупреждение — горчиво изхлипа Ели.

— А как изглежда?

— Ами… доста висок, със сини очи, русокос…

— О! Онзи с най-сините очи, които съм виждала! — възкликна Паула. — Че той веднъж ме арестува! Пред него винаги се държа много смирено. Говори се, че всяка пета от проститутките около Кингс Крос е минала през килията благодарение на него, но нито една не говори с омраза за този инспектор.

— Глупави идиотки.

— А на теб не ти ли се видя прекрасен?

— Никак не ми беше до това! — избухна Ели. — Бях прекалено ядосана. Кой знае откога ме е следил?

— Но нали за това са полицаите?

— Не се преструвай, че не разбираш за какво ти говоря.

— А пък ти не си въобразявай, че той те е оглеждал старателно само заради служебните си задължения. О, да, не ми се блещи, и това се случва, при това по-често, отколкото си въобразяваш. И ченгетата са мъже, помни ми думите. Но такива не минават пред инспектор Стивънс. Веднъж един сержант ми предложи да смекчи наказанието ми, ако склоня за един безплатен сеанс, но тъкмо тогава се появи инспектор Стивънс и аз се озовах в ареста. Този Стивънс всичко върши според правилника и затова навярно колегите му много-много не го обичат. Но ако трябва някой отново да ме арестува, бих предпочела да попадна на него!

 

 

Както си беше редно, Мики здравата напердаши Ели, когато узна за второто й предупреждение. Неговите момичета на всяка цена трябвало да избягват опандизванията, така й обясни Мики, защото нямал излишни пари за адвокати, нито пък можел да се лиши от доходите си от „уличната обществена дейност“, както имаше навик да нарича проституирането. Защото по-голямата част от припечеленото от момичетата отиваше за неговите скъпи и прескъпи навици. Изпрати я на Парк лейн — там се изкарваше повече, а Ели „ловеше окото“ и бе по-интелигентна от всички останали. Затова се озова край скъпия хотел „Дорчестър“, където именно се натъкна, за втори и последен път, на полицейския инспектор Стивънс.

Той бе седнал край една маса на предната тераса пред хотела, сред група мъже, всичките по сака, увлечели в разговор по време на вечерята. Ели го разпозна по високия му ръст и русата коса, но побърза да наведе глава и да се скрие зад най-близката колона, преди той да погледне в нейната посока. Внезапно момичето си спомни, че веднъж го бе зърнала да обикаля по бордюра на тротоара край хотела, така че да може да следи с поглед както минувачите, така и паркиращите автомобили. Ели бе запомнила случката, защото тъкмо тогава покрай нея преминаха няколко добре облечени минувачи, един от които така се бе зазяпал в предизвикателното й облекло — пъстро яке, имитация на леопардова кожа, което принадлежеше на Паула, плътно прилепнало черно поло с дълбоко бие — че едва не връхлетя върху мъжа, който я задмина на тротоара.

Сърцето й подскочи от уплаха, когато зад гърба й прозвуча познатият глас:

— Така си и мислех, че си била ти… познах те по краката.

Тя се обърна рязко и се изправи пред него — той я оглеждаше с игрив поглед, леко олюляващ се, широко разкрачен, напъхал ръце в джобовете на палтото си, докато ярките улични лампи хвърляха проблясъци по русата му коса.

— Изглежда, не си се вслушала в съвета ми — промърмори инспектор Стивънс, — а това означава, че сега имам право да те арестувам…

— Но за какво? За това, че се разхождам по Парк лейн?

— За начина, по който се разхождаш! Всяко поклащане на бедрата ти е равносилно на размахване на обява от рода на „Ето! Вижте! Всичко това е за продан!“.

— Но не съм спряла нито една кола…

— Само защото не си ги одобрила. Вероятно изчакваш някоя от онези фамозни, лъскави лимузини. Няма съмнение, че продължаваш да проституираш. Току-що вечерях с приятели, добре си хапнахме и пийнахме, но главата ми не е чак дотам замаяна, че да забравя за задълженията си. Няма значение дали съм на смяна, или не. Аз си оставам инспектор от полицията и имам право да арестувам всеки нарушител на закона независимо дали е по време на дежурство, или не. Обаче… хм… случи се така, че тъкмо днес празнувахме повишението ми — преместват ме в Дирекцията за тежки криминални случаи и вече съм старши инспектор. По-нагоре може би няма да успея да се изкача, но какво пък, и това не е малко… — Той се приближи към нея и между лицата им остана разстояние около двадесет сантиметра. Едва сега тя забеляза колко са дълги миглите му. От лицето му я лъхна някаква остра, непозната миризма. — Но ако те заловя да спираш дори само една-единствена кола, ще те арестувам незабавно. Разбрахме ли се?

— Да, при това напълно — припряно избъбри уплашеното момиче. — И да не забравя да ви поздравя, мистър старши инспектор…

Той се усмихна, небрежно махна с ръка и леко се олюля.

— Да се опитам ли да спра някое такси? Нищо, че ми е забранено да махам на колите? — пошегува се тя. Той явно не трябваше сега да сяда зад кормилото.

— Не, но все пак ти благодаря. По-добре е да се поразходя пеша, за да се поизбистри главата ми. — Измери я с неочаквано суров поглед. — Не е зле и ти да направиш същото.

— О, аз вече се бях наканила да си тръгвам — смотолеви Ели и отстъпи две крачки назад, без да го изпуска от поглед. Искаше да се увери, че няма да тръгне по петите й. Преди да потегли с максимална бързина към улицата зад хотела, момичето се обърна и извика:

— Моите благодарности… — Но се оказа, че инспекторът вече се бе обърнал и бавно се отдалечаваше по тротоара.

 

 

— И това ли е цялата ти връзка с полицията? Само тези две предупреждения? — попита я Филип, след като изслуша съкратеното описание на тези събития.

— Да.

— Много се радвам, че тази досадна история не е имала продължение. Предупрежденията се регистрират в полицейските рапорти, но не са достатъчно основание, за да се състави криминално досие. А това означава, че в полицейските архиви нямат нито снимката ти, нито отпечатъците на пръстите ти. В бъдеще ще ти се налага да се срещаш с клиенти, които са много предпазливи относно всичко, което може да възбуди любопитството на полицията. Хора от този ранг се срещат само с най-висшите служители на полицията, и то само за да вдигнат наздравица на някой прием. — Филип замислено огледа изрядно поддържаните нокти на ръцете си. — Имала си късмет, че не си била арестувана по времето, когато си работела по улиците. Или по-скоро твоят човек е бил от по-ловките сутеньори и е успял да те опази от полицаите.

— Може би ми е помогнал и той, и късметът ми. А може би и опитът, който успях да натрупам. В лицето на Паула имах превъзходен учител.

— Приятелки ли бяхте?

— Само на нея имах доверие.

— Това означава ли, че в миналото си се доверила на някого, който е злоупотребил с доверието ти?

— Не си ли личи от разказа ми? — Ели отново си припомни горчивите си разочарования от Джени и майчински настроената Лил.

— Тогава мога ли да считам, че дори и сега не си склонна много да се доверяваш на моята приятелка Елизабет, а може би и на самата себе си?

— Не, вече никому не мога да отдам пълното си доверие, ала горчивият опит ме научи да се примирявам.

Филип скръсти ръце пред лицето си, като за молитва, и я огледа замислено.

— Нали не трябва да очакваме, че ще възникнат проблеми заради липсата на доверие? — тихо я попита той и се усмихна, като улови предизвикателния блясък в очите й. В неговите се четеше предупреждение да не се опитва да се преструва.

Нел издържа изпитателния му поглед и Лиз, за която не остана скрита тази безмълвна размяна на мисли, облекчено се отпусна на стола си. Защото за миг се беше изплашила, че в следващата минута той и Нел ще си разменят някои по-остри реплики.

Филип се обърна към Лиз.

— Дръж ме в течение за всяка подробност при изпълнението на плана ти. Особено важно е как тя ще приеме съветите ми, които току-що изслуша. Ще обсъждаме внимателно, тримата, всяко усложнение, което може да възникне в бъдеще. — Заговори на Нел: — Желателно е да правиш само това, което Лиз ще ти обясни. Все още ти остава да научиш много, за да станеш куртизанка от най-висша класа. Трябва веднъж завинаги да забравиш миналото и никога да не му позволяваш да диктува постъпките ти, да го изтъркаш като мъртва кожа от тялото си. А за това, което ти предстои да усвоиш… нали знаеш, че човешките възможности са почти безгранични?

Той се надигна от стола, целуна Лиз и кимна на Нел, но без да й подаде ръката си, след което тръгна към външната врата, а тя стана, за да го изпрати.

— Е? — нетърпеливо я попита Лиз, когато Нел се върна във всекидневната. — Как ти се видя моят любим Филип?

— Ти явно не си ми разказала и половината от това, което знаеш за него.

— Защото не те засяга, Нел.

— Не мога да разбера с какво го привличат мъжете — смутено промърмори Нел, докато събираше сервиза за чай.

— Но нали не изпитваш страх от него?

— Не. Само че с него не мога да се отпусна. Постоянно съм нащрек.

— Тъкмо това винаги е било характерно за Филип. Не само ти се чувстваш така в негово присъствие. Може би причината се крие в прекалено изтънчения му вкус и в критичното му отношение към всеки, който се изпречи на погледа му.

— Радвам се, че ми го казваш, защото мога да се утешавам с мисълта, че не съм единствената, която се притеснява от него. — Нел вдигна натежалия поднос. — Защото, според мен, той прекалено високо оценява своите умствени способности.

— Наистина, понякога Филип прекалява с критиките си — съгласи се Лиз.

Нел се поколеба за миг, преди да зададе следващия си въпрос — страхуваше се, че ще прозвучи донякъде безцеремонно.

— Защо толкова държиш на неговото мнение?

Лиз се усмихна разбиращо.

— Защото много добре го познавам — простичко отвърна тя. — Вероятно никой друг не го познава така, както аз. А да знаеш всичко за един човек — това означава да си способен всичко да му простиш. Но те моля, за бога, да не му споменаваш за тези мои думи при следващата ни среща.

— Той всъщност не е ли само един ужасен сноб?

— Според Филип дори кралските особи в двореца Уиндзор са парвенюта, е, да, в доста по-особен смисъл, на тази дума. Моят най-добър приятел може да проследи родословното си дърво с няколко столетия назад и е особено чувствителен към спекулации със знатния произход на този или онзи. У него кралете даже не всяват кой знае какъв респект — веднъж дори сразил на масата за бридж Уелския принц. — Лиз продължи с по-мрачен тон: — Обаче понякога става невъзможен за понасяне, изпълнен със злъч и сарказъм спрямо човешкия род, но уроците му са безценни. Специално днес следобед се държа така, както никога не съм го виждала.

— Нали ти казах? И аз вече съм събрала доста опит и се научих да разпознавам хората.

— Искаш да кажеш, че баща ти е приличал на Филип?

— Само по едно — по несъкрушимото самомнение, дължащо се на стремежа към съвършенство, примесен с убеждението, че той и само той истински вниква в разбирането на света около нас.

Лиз се засмя, но хвърли към Нел поглед, изпълнен с уважение.

— Да, сега разбрах какво си имала предвид. — Пръстите й нервно забарабаниха по масата — сигурен признак за сериозно колебание. — Знаеш ли, опасявам се, че ако отношенията между теб и Филип си останат обтегнати, това ще ме затрудни извънредно много при обучението ти… Тогава ще се наложи да минем без него.

Нел се спря с подноса в ръка.

— Но нали ми каза, че много държиш на съветите му?

— Да, и продължавам да настоявам на мнението си.

— Тогава нека го поканим пак. Искам да бъда напълно честна с теб — аз явно не му се понравих и нито за миг не си въобразявах, че мога да спечеля симпатиите му, но щом се налага, ще изтърпя всичко.

— Твоят прагматизъм ме очарова — похвали я Лиз — и не се съмнявам, че и Филип ще го оцени. Иска се много силно самочувствие, за да успее човек да изтърпи критиките на Филип, и макар самият той да твърди, че не държи на това дали някой се вслушва в съветите му, не му вярвай. Напротив, обижда се до кръв, ако пренебрегват мнението му. Далеч съм от мисълта да те насилвам за каквото и да е, но не мога да не изтъкна, че ако успееш някак си да се спогодиш с него, ще имаш огромна полза от уроците му. А ти искаш да се научиш на всичко, което си заслужава усилията и нервите, права ли съм?

— Да, искам, и то много…

Но през следващите седмици Нел често си задаваше въпроса дали си струваше усилието да понася всички критични забележки на Филип Фолкнър. Оказа се, че цялото й време бе запълнено с една или друга дейност. Първото, с което се зае Лиз, бе да заведе Нел на изключително подробен медицински преглед, за да се реши как ще бъдат коригирани носът и челюстта й.

— Докато лежиш в клиниката за пластична хирургия, можеш да прочетеш няколко книги, които ще ти бъдат от полза, а когато настъпи денят за сваляне на превръзките, ще знаеш много повече от сега за правилата на поведение и за стила на живот в света, в който искам да те въведа.

— Но защо е необходимо да изучавам антикварните особености на френските мебели от осемнадесети век? — протестира Нел. — Или да помня имената и картините на най-прочутите импресионисти? Или за разликата между вкусовите качества на бордо от първа или втора реколта?

— Защото може да попаднеш на клиент, който ще поиска да сподели с теб радостта си от покупката на кресло от епохата на Луи XIV, или на някоя миниатюра на Мане, или пък на партида от Шато Латур, реколта 1961-ва. Трябва да разбираш от всичко, а не само от менюто в скъпите ресторанти в най-бляскавите хотели. И, между другото, много е важно с какви маниери ще се храниш в тези ресторанти. Знаеш ли как се бели праскова, без да я докоснеш с пръстите си? Или как да се справиш с главата на артишока?

 

 

Когато от клиниката й разрешиха да става от леглото, с леко променен външен вид, защото отокът й бе спаднал след операцията на носа, а челюстта й вече се движеше по-свободно, тя попадна в кабинета на един прочут специалист по лицево-челюстна хирургия, който й обясни как ще преобрази лицето й. Между другото, лекарят я предупреди да не гризе ноктите си — а тя често го правеше, когато се задълбочаваше в някой роман, защото маникюристът на клиниката не можеше да ги обработи и да им придаде съвършено овална форма, ако не израснат по-дълги. Подложиха я на безкрайни масажи, водни и сухи, депилации, сеанси при педикюристките, упражнения за възстановяване на подвижността на лицевите мускули, парни бани, докато косата й придоби блясъка на махагона, който, както узна от книгите на Лиз, се внасял само от Западна Индия.

Постепенно научи за най-качествените образци във всеки бранш — кои са най-добрите мебели, бижута, обувки, автомобили и дори грамофонни плочи. Четеше с часове за марки шампанско, за реномирани ресторанти и петзвездни хотели, за най-изисканите магазини и бутици по четирите краища на света, какво е уместно да се изисква от всеки богат клиент и какво — не. За бедни клиенти липсваха указания — очевидно се подразбираше, че се изключват от играта. Наложи й се да научи безкрайно много за маниера, стила и правилата в безупречното облекло, въпреки че нищо не бе в състояние да я разубеди, че е най-добре и най-сигурно да разчита преди всичко на собствените си преценки и вкус.

— Изглежда, скъпа моя — рече Филип на Елизабет в един следобед, когато Нел излезе от будоара в костюма от шантунг, от чиста коприна, с цвят на слонова кост, с къса права пола, от която се показваха дългите й, изящни крака със зашеметяващо елегантни линии, — си попаднала на рядко срещана красавица. — От похвалата Лиз дори се изчерви, безкрайно щастлива, че дочака момента за признанието му на огромните усилия за преобразяването на Нел.

Тя беше поразителна, но което бе още по-важно — стилно поразителна. Издължената й фигура, безупречно слаба, без да липсва съблазнителната женствена закръгленост точно там, където е необходимо, напълно изчистеното й лице — плод на многоседмичното старание на екипа от пластични хирурзи — плюс прекрасната рамка на дрехите, продукт на висшата парижка мода, може би неволно подбраното аристократично изражение, сякаш излято по поръчка на Филип, който ненавиждаше всичко във външността, което му напомняше за простолюдието… Сега бе станала такава, за каквато бе мечтала, и когато Филип с елегантен жест й помогна да се настани на стола в ослепителния свръх модерен ресторант, тя се огледа и видя около себе си само лица на жени, добре известни от светските хроники, заобиколени от мъже, готови да пръснат цяло състояние, за да се оженят или дори само да станат любовници на някоя от тях.

— Например онази особа — дискретно й подшушна Филип, като й подсказа с поглед да обърне очи към масата до прозореца, — пристигна тук преди пет години, ако не ме лъже паметта, и то само заради каприза на известен филмов продуцент. Хрумнало му да снима филм за ужасите на Третата световна война в джунглите на Амазонка, откъдето впрочем е родом „дамата“. Подметна я на своите чираци от кабинетите на филмовото студио, специализирали се в създаване на красавици, които на бърза ръка я научиха как се държи вилицата, как се носи рокля с гол гръб, със или без презрамки, а когато онзи тип й се насити, я прехвърли на един идол на тийнейджърчетата и двамата се превърнаха в най-нашумялата двойка кинозвезди. Тогава хлапакът натрупа милиони, докато тя се усмихваше до него, а той се опитваше да докаже, че може да пее. Тя се опита да го ожени за себе си, но той не се поддаде на опитите и я накара да абортира на два пъти. Тогава тя започна да се оглежда за друга плячка, не толкова тлъста, но по-надеждна, и така в мрежите й попадна някакъв австралийски милиардер, който пък си въобразил, че тя е наследница на Клеопатра, защото тя започна да се държи като херцогиня с околните — дори поръча да й съчинят ново минало, подплатено с изпипана версия за родословното й дърво. Естествено, пълна измислица… И когато забременя, тя го изнуди да се яви с нея пред олтара, в една от най-древните ни катедрали, макар всички да знаеха, че детето не е от него. Постара се да превърне живота му в ад и го докара дотам, че нещастникът приписа цялото си богатство на „своя“ син. Сега се държи като Савската царица, заобиколена от плеяда лакеи, защото тя всъщност само това умее — да поддържа около себе си свита от жалки ласкатели. И всичко това дължи само на едно свойство, което често се пренебрегва дори и от най-мъдрите личности.

— Какво е то? — полюбопитства Нел.

— На устата си. Преди нея нито една не е умеела така добре да борави с устните и с езика си. Това не е жена, а… — Филип улови смаяния й поглед и се засмя, доволен, че Нел схвана намека му.

— А сега обърни внимание на онази, с косата, която само привидно изглежда напълно рошава. Една от най-ловките професионалистки, за които съм слушал. През последните четири или пет години тя прибави към чековата си книжка почти един милион лири, като снабдяваше жълтите вестници с най-пикантни истории, за които е почти сигурно, че тя самата е взимала дейно участие, и които успяха да спечелят възмущението, а оттам и интереса на преситената публика. Започна с хроника за приключенията на прочут кино актьор и оттогава пред нищо не се спира, само и само да достави някоя по-сочна сензация. Обзаложи се, че е била любовница на друга нашумяла личност — шампион по тенис. Пълна лъжа, разбира се, но въпросният джентълмен така и не успя да обори твърденията й.

Нел, като внимаваше да не уловят погледа й от съседните маси, крадешком огледа внимателно въпросната особа и остана удивена, защото не откри нищо забележително в нея — пищният бюст, щедро изложен на погледите благодарение на дръзкото деколте и липсата на сутиен, не можеше да се смята за несъмнен белег на покоряваща красота.

— Нейните компаньонки също са търсачки на богати кандидати. Блондинката всъщност е от съмнителен произход, мелез от английски офицер и индийка от бордеите на Калкута. Да, не се усмихвай недоверчиво, защото никой не може да докаже колко хилядарки е изхарчила, за да променят цвета на очите й и тена на кожата й. Всички сметки подписва със замах един американски банкер, който и до днес си въобразява, че тя е от Хавайските острови или нещо подобно — кой ще ти помни атолите из Тихия океан, но нали е луд по екзотични жени… Той почина наскоро и сега никой не може да я разубеди, че не е хавайка. Третата особа на тази живописна маса също е доста интересна — от онези, които евфемистично, или меко казано, наричат „старлетки“, от „стар“ — звезда, тоест жена, която обслужва само прославени кинозвезди. За жалост, вече започва да залязва нейният най-прочут обожател, който навремето й предложи да му позира като камея и така успя да я измъкне изпод носа на няколко от най-богатите кинозвезди. През последните две години тя се наслаждаваше на небивала популярност — и на съответните печалби, разбира се — защото, на всичкото отгоре, тя се оказа единствената наследница на своя меценат. А сега тя е любовница на един отвратителен дебелак, производител на бира, който напоследък пробива на пазара, след като натрупа доста пари от спекулации с недвижими имоти. Всичко е за продан, за този, който плати най-скъпо, но сега жените от нейната категория настояват продажбата да се извършва напълно легално. Защото иначе не струват пукната пара. Но тази там… виждаш ли онази лейди, която вечеря сама? Тя е рядък екземпляр, от съвсем различна порода.

— Елегантната дама с широката шапка? — попита Нел, заинтригувана от разговора.

— Да. Именно за нея ти говоря. Огледай я внимателно, скъпа. Може и да не ни се отдаде друг случай.

— Според теб и тя ли се издържа от любовниците си?

— Да, и то от седемнадесетгодишна възраст, защото сега трябва да е на… е, не мога да изчисля възрастта й. Преди началото на войната е била солистка в някакъв хор, при това много красива, и мъжете са били луди по нея. А сега е доайен в професията си. Била е любовница на неколцина от най-прочутите мъже в края на четиридесетте години. Първият е бил много известен политик, а вторият — генерал от американската армия, за когото войната се е оказала начало на бляскава кариера. Тя преживяла много мъчително раздялата с него, винаги е твърдяла, че той е бил голямата любов в живота й, но се случило така, че срещнала един приказно богат италиански индустриалец, който на всичкото отгоре се оказал и неотразим, така че се поувлякла по него, но той бил женен и отказал да се разведе. А тя похабила за него петнадесет години от живота си. Когато съпругата му най-после умряла, членовете на семейството му единодушно отказали да се съгласят с плановете да се ожени за любовницата си и го заплашили, че ще го лишат от дяловете му във фамилната компания, ако не се откаже от нея. Можеш ли да си представиш, че един от мотивите им бил разликата във възрастта — тя била с двадесет години по-млада от него. Разбира се, той се погрижил тя да получи прекрасна вила в Кап Фера и къща на Честър скуеър, в която тя живее и до ден-днешен. Тя се „оттеглила“ за година-две от светската сцена, докато срещнала някакъв монарх в изгнание, при това вдовец, и живяла с него до смъртта му. И от него получила доста щедро наследство. Но в нейния бурен живот най-много ме озадачава защо името й нито веднъж не се появи в светските хроники. Нали знаеш колко обичат да душат клюки днешните драскачи? Всичко около нея е обвито в мъгла. Нищо чудно тя да знае неща, за които би получила цяло състояние, ако реши да се разприказва за любовниците си. Очевидно те са й плащали така щедро, че тя и до днес не се нуждае от вестникарските хонорари и не страда много от факта, че е останала самотна. Ето, скъпа, имаш пред себе си жив пример как трябва да се държи една дама, независимо дали е започнала като скромна хористка, или не. Познавам я отдавна. Искаш ли да те представя?

— Да, бих искала, но… ако тя е толкова изискана, защо вечеря тук?

— За да си припомни колко щастлива е била някога и за да си напомни, че на този жалък свят ничие щастие не е вечно. Но не идва тук прекалено често — веднъж на два месеца, бих казал — обаче й запазват масата, на която тя почти винаги вечеря съвсем сама.

— А ти сядал ли си на нейната маса?

— Случвало се е и това. Нали не откри в моя разказ дори и зрънце морална поука? Днес господства мнението, че колкото повече се шуми около твоята личност, толкова повече си преуспял, обаче това е пълна глупост. Всяка голяма куртизанка е длъжна да остане дискретна до последния си ден. Ако узнае от своя любовник нещо, което не трябва да става достояние на тълпите, тя трябва да го запази в тайна, колкото и да й струва това. Иначе репутацията й отива по дяволите. А тези там… с манталитет на чистачки, никога не пазят тайна. Следователно не заслужават да бъдат във втората, дори и в третата категория. Поп звезди и нищо повече! — Гласът му потръпна от отвращение, когато започна да й разказва за познатите си телевизионни „знаменитости“, за новобогаташи, претендиращи на всяка цена да се прочуят с разточителните приеми за десетки, дори стотици гости — утайката на така наречения хайлайф. Тяхната слава, според Филип, напомняла за еднодневките и затова били достойни единствено да пълнят жълтите страници на таблоидите. — Никога, абсолютно никога не бива да се свързваш с такива влечуги! Елизабет отлично знае това златно правило и винаги го е спазвала. Затова и не идва тук да вечеря. Има други ресторанти, където е за хора от нейната класа. Но аз те доведох тук единствено за да ти покажа какво не трябва да правиш. На излизане ще те представя на онази дама, за която поговорихме и която винаги е знаела какво и как трябва да се прави в нашия объркан свят.

На следващия ден Нел си припомни думите му. Премисляше съветите му през цялото време, докато се разхождаше по Оксфорд стрийт към Саут Милтън стрийт — беше си уредила проба на новия си сутиен с изискана кройка, който шиеха специално за нея. Улицата бе пълна с минувачи, защото в разгара на лятото никой не се свърташе в нагретите от слънцето къщи, и докато си пробиваше път сред тълпата, замислена за уроците на Филип, Нел неволно се сблъска с някаква жена, която изпусна двете си чанти.

— О, много съжалявам! — веднага се извини Нел.

— Щяхте да ме повалите! Защо не се оглеждате! Някои хора си въобразяват, че и улиците са техни!

Нел вече беше приклекнала, за да й помогне да събере разпилените покупки, и не успя да огледа лицето на жената. Ала това се оказа излишно, защото в следващата секунда позна гласа на Морийн. В първия миг застина от паника, но разумът веднага й се притече на помощ. Морийн, разбира се, не беше от доносничките на Мики Шонъси. Затова Нел се надигна, изправи се, подаде й чантата и изчака, докато Морийн я познае и изкрещи от радост. Но всичко се разви другояче — Морийн продължи да разтърква глезена си и въобще не я удостои с поглед.

— Още веднъж ви моля да ме извините.

— Ще се извиниш, я, иначе знаеш ли какво ще ти се случи?

— Просто не видях, че ще се сблъскаме.

— Не ми ги разправяй тия! — Но нищо повече не последва, никакви викове на радост и изненада, а още повече за прегръдки, хлипове, възклицания и въпроси. Очевидно за Морийн това високо и стройно момиче във великолепен костюм, блуза с цвят на карамел и чанта „Гучи“ през рамото, беше напълно непознато.

За миг Нел се изкуши да изкрещи: „Морийн, нима не ме позна?“, но прехапа устни и си замълча. Спомни си уроците на Филип, че вече не принадлежи на този свят, и слава богу. Затова само измърмори още веднъж „Извинете“ и отмина напред.

За щастие Морийн вече й бе обърнала гръб и само изфуча сърдито:

— Надута кучка! — След което изчезна в тълпата.

Нел продължи по пътя си, но не пропусна да се огледа в огромните витрини. Опита се да погледне на себе си през очите на Морийн и веднага долови разликата. Не само скъпите дрехи, фризурата, аксесоарите я отличаваха напълно от Морийн и останалите момичета от бърлогата на Мики. Сега от нея се излъчваше неподозирано самочувствие — ходеше с гордо изправена глава, с изпънати назад рамене. А доскоро ходеше полупрегърбена, с на две на три нагласена прическа, като костенурка, току-що подала глава от черупката си, изплашена, че ще се натъкне на пазача, готова да се крие при най-слабия признак за опасност.

„Надута кучка“ я бе нарекла Морийн, и то не толкова заради променената й физиономия, но поради класата, която се забелязваше у нея от сто крачки. Очевидно тежките, многоседмични уроци на Елизабет и Филип си заслужаваха труда. Сега имаше свое, неповторимо обаяние, сега бе истинска жена. Беше се променила не само външно, но и в психологическия смисъл на думата. Затова имаше пълното право, когато прошепна на себе си пред една от витрините:

— Сбогом, Ели!

И продължи по пътя си.